Имам един разказ, казва се Капка отчаяние..., предполагам някои от вас го помнят? Накратко казано това може да мине за неговото продължение...
-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------
... Чувството беше много странно – като в сън, но толкова реално... Нощта беше тъмна, не знаех как се бях озовал там. Тъмно и пусто, пред мен се издигаше сама грамадата на блока. Какво имаше около мен? Не мога да го назова, иска ми се да кажа “нищо”, но би прозвучало налудничаво, нали? Вратата на входа бе отворена и тъмнината вътре й пригласяше, викаше ме... Една крачка и се озовах до самата врата, вътре не можах да различа стълбището, само светлината от асансьора като че показваше верния път.
- Не трябва да ни намери...
Появата на момичето до мен не ме изненада. Всъщност не ми направи никакво впечатление, просто кимнах и продължих напред. Бих казал “краката ми сами се движеха”, но би прозвучало налудничаво, нали? Изведнъж чувство на страх ме хвана за гърлото, чувството за нещо, което не трябваше да срещам, чувство, от което зависеше живота ми. Света се заогъва като развълнувано море, асансьора пристигна и вратата се отвори. Очаквах да излезе нещо, знаех, че ще излезе, чаках го...
- Не трябва да ни вижда... – каза отново момичето и ме целуна...
... Когато отворих очи и вратата на асансьора се отвори. Беше конферентна стая, масата беше от черно дърво, столовете – с висока облегалка, също черни. Други предмети отсъстваха, но прозореца отсреща привлече вниманието ми. Приближих се и докоснах стъклото. Беше твърдо и все пак меко – и... бих казал, че през него не се виждаше нищо, но би прозвучало глупаво, нали? Сепна ме звънене. Обърнах се и посегнах към телефона на масата. В същия момент се пусна и секретаря. Отново беше момичето:
- Не бива да те намира...
Погледнах на една страна и тръгнах към стълбите. Стигнах на ръба на първото стъпало и вперих поглед напред. Махнах на баба си – една година откакто си замина... Отново лъхна чувството на страх, света се разклати в самите си основи, черното стана бяло, тъмното – светло... Пропаднах в пропастта, бих казал, че всъщност пропаднах в “нищото”, но би прозвучало смешно, нали? Имаше и хора, няколко фигури падаха пред мен, косите им се рееха около тях, все едно бяхме във вода. Едната фигура се обърна, косите се развяха и показаха под себе си скелета на момичето.
- Не трябваше да те хваща... – костелива ръка посегна към мен...
... Беше сцена. Беше тъмно. Прожектора срещу мен светна. Кукли на конци се спуснаха от тавана и паднаха до мен. Конците се опънаха и фигурите се изправиха, самият аз също се изправих с тях. Куклата до мен ме гледаше. Гледаше ме тъжно и разочаровано. Беше момичето.
- Представлението започна...
... Бих казал, че не се движех по моя воля, но би било глупаво, нали?
-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------
The End
