Глава 3 – Среща
“Не разбирам!”. Джим беше обгърнат от светлината и бе готов да умре. Обаче не умря. Вместо това той започна да се движи с някаква огромна за неговите представи скорост. Нито знаеше накъде се движи, нито искаше да знае. Най-странното беше, че светлината се беше превърнала в тунел. Скоростта се увеличи и на Джим започна да му се гади. Дори Томкета – ракета с криле – не го беше поставял в такава ситуация по простата причина, че той нямаше още дълги години да вдигне такава скорост. Джим пътуваше. Изведнъж тунелът свърши и Джим се озова на пода на стая, която не бе виждал досега. Но изглежда това не беше удовлетворение и стаята започна да изчезва. Стените, подът и таванът избледняваха. Всичко изчезваше. След малко нищо не остана. Вместо това – красивият цвят на име черно украсяваше пейзажа. Чисто черно. И нищо друго. Джим му се доповръща от тази глупост. “Ебаси! Какво става бе, господи? Това е рая нали! Е, само черно. Аха. Май в ада е по-хубаво – прати ме там”. Джим го каза на глас и изведнъж се озова на пясъка в Сахара. “Това ли е ада бе, дявол да го вземе. А сега да се срещна с шефа?”. Това не бе предвидено. И пясъка не помръдна. Изглежда пътуването беше свършило, само дето Джим пак си беше в тази пустиня. Огледа се. Помисли си че може би има някой от съекипниците му. Нямаше никой. А това не му хареса. Въобще не му хареса…
Джим стана и тръгна в една посока, която сам си избра. Не знаеше на къде върви, но и не му трябваше да знае. Защото след това което беше видял почти нищо не можеше да го уплаши. Той щеше да се загуби, но това си беше реалността. Джим не се замисли че оазисът беше изчезнал безследно. Имаше два варианта: Или Джим наистина да беше минал на друго място в пустияната, или пък оазисът наистина да беше изчезнал. Но Джим не знаеше за третия вариант, а скоро щеше да узнае. Изведнъж той спря. Сърцето му слезе в петите – а това въобще не бе нормално. Войникът направи още няколко крачки и видя как цялата пустиня и небето, и всичко около него се движеше в обратната посока. Той спря и всичко спря. Пак направи няколко крачки – светът направи няколко но в обратната посока. Това беше изумително. Изведнъж някой го удари в главата много силно. Джим се обърна и видя едно немощно лице паднало на земята и стенеше от болка. Изглежда здравата го бяха били. “Хубаво. Май двама сме се загубили. А тоя е толкова изнемощял че и да помръдне няма да може. Направо Супер!”.
- Ти па кой си, бе? – се зачуди Джим.
- Аз съм майка ти, глупако! – отвърна другия.
- Лайно такова. Още един път да си казал нещо за майка ми ще те направа на кубчета от лайна и ще ги хвърлям едно по едно в космоса да останат за по-дълго време неразложени.
- Стига бе. Уплаши ме! А само да те питам знаеш ли къде се намираме?
- Толкова колкото и ти.
- Супер. Аз съм Пърли. Пърли Дейвидсън.
- Аз съм Джим. И съм войник.
- Добре бе – аз съм хакер.
Джим повдигна хакерът и го поноси малко като му каза да погледне напред. Когато Пърли погледна не му останаха сили и той припадна. “Само това ми стигаше – и тоя да го влача през пустинята. Поне светът ми помага”.
* * *
Джим вървеше през пустияната в една от него избрана посока като на гърба си носеше Пърли. Изведнъж Пърли завика:
- Трябва да ме изслушаш. Това е друго измерение. Тия капути са ни оставили в друго измерение. Измерението и светът са паралелни на наште. Но тук светът се движи в обратна посока докато ти се движиш. Но се движи само за теб. За другите светът си остава в определено положение. Но те виждат всеедно се движиш много бързо. И всъщност си е така. В крайна сметка ние не сме на земята. Кеф нали? Еми да.
- Не сме на земята?
- Да точно там.
- Братле знам че съм малко луд ама ти май ме биеш в това. Абе ти нормален ли си?
- Да! Напълно. Според теб защо тук ти ходиш в една посока а светът “ходи” в друга, а? Ами да – ние или сме на чужда планета или нещо в измеренията се е объркало.
- Единствения, който е побъркан…си ти!
- Знаеш че съм прав, но не искаш да го приемеш. По дяволите, толкова ли си сляп че не виждаш какво става бе? Не мога да повярвам. Това е просто тъпо!
- Млъкни бе, идиот. Омръзна ми да те… - думите на Джим си останаха в ума му и не пропътуваха това разстояние до устата и после в пространството. Пърли се учуди какво е накарало този човек да млъкне?
Джим видя същата тази светлина да идва точно към него. “Ооо, не! Само не това – ах!” Светлината идваше към него със скорост, много по-голяма от тази на някоя ракета. Много по-голяма скорост. Но скоростта започна да намалява. Светлината се размиваше в пространството. Все повече и все повече. Джим чувстваше че тази светлина пак ще го погълне. Но този път той не се уплаши. Не беше умрял от предишното пътуване. Той се приготви за сблъсъка. Междувременно светлината все повече и все повече се размиваше. Тя достигна до Джим и го обгърна. Странно! Този път той си остана на мястото, но пък почувства странна топлота и енергия бликаща от всякъде. Вероятно и Пърли го беше почувствал, защото сега не стенеше.
Светлината изчезна. Изведнъж стана много тъмно – Джим беше като сляп – очите на човека не са пригодени за такива рязки промени в потока от светлина който пристига до тях. Тъмнината се разнесе и всичко се върна както си беше преди. Джим обаче видя още едно нещо и то много странно!
Единствената връзка е тая - друга няма. Както и да е.
|
и едва ли е много подходящо ама ти си знаеш. После от тази кратка част не можах да схвана много, много. Та граматиката ти изобщо не е като хората (не са само времената) и така и не се разбира как един войник ще се изплаши от някаква светлинка??? То светлинки много ама тази специална ли е, каква е? Също 2-та част от разказа не трябва ли да е преди първата, щото 1-та уж свършва като светлината или го гътва или нещо прави с него. Та идеята може би ще е добра но ако оправиш всички нещица мисля ще стане нещо доста добро... Ама ще се види.