Един обикновен ден на Riven 1:
Прибрах се към 19.30 часа. Почти час и половина път, докато се прибера до Студентски Град. Аман от тия задръствания в София... И кога ли най – накрая ще направят спирката на метрото до Софийски Университет? Едва ли ще е скоро, а ми писна да сменям по четири транспорта докато се прибера. То не беше чакане по спирките, висене на крак докато човек не умалее съвсем. А когато е и по – хладничко както миналата седмица направо можеш да се вкочаниш на спирката. После ще се налага да се извикат паяците, да свършат някаква полезна работа и да вдигнат вледенените граждани превърнали се в ледени блокове, оприличавани на ледени скулптори направени от някой майстор с дългогодишен стаж и с майсторство, което трудно може да бъде достигнато...
Но за моя радост времето не беше много студено. Беше се пооправило през последните няколко дни. И макар температурите да бяха сравнително близки до нулата, те бяха все още положителни въпреки нощното застудяване. Свирепия и мразовит северен вятър водеше борбата си за надмощие с южния, който се беше отдал на почивка през последните месеци, но от време на време се събуждаше от летаргичния си сън, в който беше изпаднал, и излизаше отново на бойното поле срещу събрата си, показваше превъзходството си над него, след което поглеждаше въображаемия си пясъчен часовник и разбираше, че е избързал с появата си и отново се завръщаше в топлия си недостъпен за никого замък украсен с разнообразни скъпоценни камъни. А в самия замък имаше много на брой статуи с лика му, представящи делата, които сътворяваше на земята. А когато най – накрая настъпваше и неговото време, когато дойдеше пролетта и студения и мразовит вятър, неговия брат, трябваше да отстъпи престола си, той даваше на света около него от топлината, която излъчваше и която даряваше с удоволствие на измръзналите дървета и животни, на вкочанената земя, на всичко което жадуваше за глътката живот. Светът се затопляше, живота се възраждаше а тъмния му брат се прибираше в своя леден и мразовит палат. Толкова студент, че никое живо същество не можеше а го доближи. Толкова красив и изящен, че никой смъртен не можеше дори да го погледне без да ослепее от блясъка му и да остане без думи при вида му...
Но времето на южния вятър все още не беше дошло. Все още света беше скован от студ. Все още управляваше по – тъмния и жесток от двамата братя – близнаци – студът. Все още студа властваше над вкочанената земя. Но промяната вече се чувстваше. Дори и аз я чувствах с умореното си тяло, с малкото останали чувства стаили се на топло в гърдите ми и с болното ми сърце биещо по – забавено от друг път... Погледнах небето. Нищо! Отново нищо не се виждаше. Нито една звезда на небосклона. Смока се беше обвил около града и беше превзел владението принадлежащо на звездите и луната. Беше много жалко, защото обичах да ги наблюдавам вечер, когато слънцето се скриеше зад близкия небосклон. Не случайно и луната беше свързана със зодията ми. Имаше нещо мистично в звездите и в тихата нежна луна, заемаща мястото на брат си – искрящото и стоплящото измръзналите ни от студа тела. Брат и сестра, които почти никога не се срещаха. Често се разминаваха, често отстъпваха властта си над планетата ни един на друг... Обичах спокойствието, което ми даваше луната, обичах мистичността – на нея и на звездите около нея, простиращи се на милиарди светлинни години от нас. Дали щяхме да ги достигнем някой ден? Едва ли! Поне не и през остатъка от краткия ни живот. А вероятно не и живота на децата и внуците ни най – вероятно. Но някой ден щяхме да успеем, да ги достигнем и дори да се поучим от тях. От мъдростта им трупана през хилядолетията им живот, от остатъците от възможните нации, които евентуално щяхме да намерим.
Отместих погледа си и се завърнах отново в жестоката реалност. Нямаше какво да правя, нямаше с кого да си говоря дори. И двамата съквартиранти се бяха прибрали по домовете си. И двамата се забавляваха там, кой с половинката си, кой с приятелите или роднините си. А аз бях останал дам за пореден път, без компютър, без музика, без някой който да ме развесели... Само и единствено със себе си и празната стая. Излязох до магазина да си купя нещо. Реших да си взема нещо за пиене, щото щеше да помогне да си оправя настроението, или поне нямаше да ми пука толкова. И както се казваше поне щях да удавя мъката в алкохола. Не ми се пиеше нещо много твърдо, а и отдавна не бях пил по – сериозно, и за това се задоволих с класическата бира. Колко ли да си купя? Бутилка? Беше твърде малко. Две? Също... По – добре една голяма от литър и половина. Е нямаше да се насвяткам яко както ми се искаше в момента, но поне щеше да ми се доспи. Исках да заспя бързо, защото рядко сънувах нещо, или поне рядко си спомнях какво съм сънувал през нощта. Не можех да заспя, защото си мислех за... За някои неща. Бях леко отрезвен от реалността, но все още витаещ из небесата а пухкавите облачета замъгляваха хоризонта пред очите ми. А от време на време мрачните буреносни, облаци избутваха по – малките си събратя и заедно изливаха насъбралия им се гняв върху мен и върху мислите ми. Проливния дъжд, с който ме обливаха често, ми пречеше да виждам пред себе си, размиваха реалността пред мен силните гърмежи и светкавици насаждаха в мен съмнения, с всеки мощен гръм и с всяка заслепяваща очите ми светкавица.
Вързах касетофона си към усилвателя на единия съквартирант и започнах да преравям радиата. Нищо интересно. Някакви песни които никога не бях чувал, още тъпи такива... А!!! Това радио вече ми харесваше. Имаше свежа музика. И старо и рап и техно/ денс, точно каквото ми се слушаше в момента... Надух децибелите, включих си и печката на четири, хапнах нещо на бързичко, че не бях ял от обяд, и се проснах върху леглото. Отворих бирата си а устните ми жадно вкусиха студеното питие. Поетите глътки преминаха бързо пред тялото ми и го подготвиха за остатъка от бутилката... Лежах, отпивах глътка след глътка и се опитвах за забравя... Постепенно алкохола започна да взима надмощие над мен и макар че не се напих, поне успях да се замая малко повечко и да ми се доспи най – накрая. Бързо доизпих остатъка от бирата, захвърлих я някъде по – пода, след което станах, оправих си на бързо леглото и се проснах върху него. Сънят дойде бързо и забравата дойде, но само до последвалата сутрин...
...........................................................................................................
Нещо ново от мен, описващо един ден в скоро време. Като се сетя пак ще напиша нещичко тук но мисля първо някои други нещица, ама и времето ми е тъпо така, че нямам на идея кога ще стане. Може утре може и другия месец 
) сложих едно интересно продължение. Е сега пак ще пробвам,
