Здравейте!Знам, че нямам особена творческа дарба, но така и така гледам, че много други пишат или поне се опитват, защо да не пробвам и аз.Ето ми го разказчето, кратичко е и го написах нестарателно, може да има тук-там някоя грешчица, ама е човешко да се греши.
Глава 1
Къщата на Шаус
Беше ранна юнска сутрин, когато за последен път взех ключа от къщата на баща ми.Повече не се обърнах назад.Слънцето блестеше по върховете на планините докато вървях из селото.Господин Кампбел, министърът на Ессендеан ме чакаше пред вратата на двора си.Усмихна се.
“Здравей, Дейв” ,каза той, “закуси ли?Добре!Ще тръгна към брода, за да видя пътя ти.”
Тръгнахме мълчаливо.
“Съжаляваш ли, че напускаш Ессендеан?”, попита той.
“Ами, сър,” отговорих аз, “Бях много щастлив тук, но не съм бил никъде освен тук.И сега, когато родителите ми са мъртви, искам да поразгледам малко света.”
“Трябва да ти кажа нещо,” каза той. “Когато майка ти почина и баща ти разбра, че е болен от смъртоносна болест, ми даде писмо, с което казва, че ти дава наследство.Ето какво пишеше в писмото:
“Когато къщата ми е продадена, го заведи в къщата на Шаус, близо до Крамонд.От там идвам аз и на там отива Дейв.”
“Къщата на Шаус?” изкрещях, “Какво е правил баща ми в къщата на Шаус?”
“Не зная, само знам, че името на семейството е и името от което произлизаш – Балфор от Шаус.Старо и известно име е това, Дейв, и въпреки че баща ти дойде тук като учител, ние знаехме, че той беше джентълмен от добро семейство.Сега, момко, ето ти писмото, което той ми даде.”
Подаде ми внимателно писмото, което беше адресирано така:
“ДоЕбензер Балфор, Ескайър, от къщата на Адамс, да бъде доставено на синът ми, Дейвид Балфор.”
“Господин Кампбел,” заекнах, “щяхте ли да отидете на мое място?”
“Ами…..да.” отговори той, “Щях.Голямо момче като теб не би трябвало да се страхува да отиде до Крамонд, който е близо до Единбург, два дена ходене пеша.”
Продължихме.В главата ми беше пълна бъркотия, докато не стигнахме брода.Там се сбогувах и с господин Кампбел.
Дигнах на рамо багажа си и тръгнах нагоре по хълма.Когато достигнах върха, обърнах се и за последен път погледнах Ессендеан и големите дървета на гробището, където почиваха в покой майка и татко;после повдигнах рамене и тръгнах надолу по стръмното.
Тръгнах по криволичещият път, който водеше до Крамонд.От ляво се виждаха пушештите комини на Единбург.
След като повървях доста, започнах да поразпитвам за Къщата на Шаус.Името и изненадваше всеки.Хората гледаха с празнина в очите, а някои дори се страхуваха от самото й име.
Трябваше да намеря повече за това място.Видях малка каруца по пътя.Махнах му за да спре и го попитах за къщата.Погледна ме странно, както всички останали.
“Знаете ли къде точно се намира въпросната къща?” ,попитах.
“Знам я.”, каза с притворени очи ,доста е голяма”.
“А да знаете нещо за хората в нея?”
“Хора?”, кресна той. “Там няма същества, които могат да се наречат хора.”
“Какво?Няма го и господин Ебензер?”
“Не, няма го.” ,каза мъжът. “Между другото, каква работа имаш там?”
“Мислех, че там ще си намеря работа.”,отговорих.
“Какво? , извика каруцаря толкова силно, че конят му тръгна;и после, “Е,млади момко” ,добави той, “най-добре стой далеч от тази къща!”
Той потегли отново и ме остави с странни страхове и усещания.Мислех си дали да се върна или да продължа.Но вече бях стигнал твърде далеч за да се откажа.
Слънцето почти беше залязло, когато срещнах тъмна и възрастна жена ,която се катереше нагоре по хълма.Попитах обичайния въпрос.Тя ме погледна, и бавно се обърна към върха на планината.Посочи с дългия си пръст към голямата сграда намираща се в долината.Къщата приличаше на руини.
“Това е къщата на Шаус!” жената изкрещя силно. “От кръв е построена;от кръв и ще се срути.Ако видиш управителя й, кажи му че това прави сто и дванадесетия път, когато Дженет Клътстън го проклина.”
Беше странно и в същото време страшно.Гласът й беше много писклив.Обърна се докато аз стоях потресен от думите й.Паднах на коленете си.Да срещнеш вещица и да чуеш проклятията й, ти взима цялата сила от краката.
Седнах на земята и погледнах старата къща.От тук изглеждаше голяма къща, която никога не е била завършена.Виждаха се многобройните й зидове.
Стоях там докато слънцето се скри.После се изправих бавно, огледах се и видях малко облаче дим, което се беше отправило към планината.Продължих да ходя, но колкото повече се приближавах към тази къща, толкова повече страх изпитвах.Вече виждах портата ,която беше завързана с верига.Вече се беше стъмнило и беше много трудно да се види дори двора на къщата.Въпреки това виждах как на единия прозорец проблясваше малка светлинка, най-вероятно огън.Продължих напред.Когато стигнах до портата размотах веригата и влязох в двора.Извведнъж чух потропване на чиний и леко прокашляне.После всичко утихна.Нямаше куче-пазач, никой.
Вратата беше направена от изключително здраво дърво, заковано с пирони.Вдигнах ръката си и почуках.После изчаках…къщата потъна в тишина.Сякаш нямаше никой вътре.Мина цяла минута и никой не мръдна освен прилепите над вратата.Почуках отново, но който и да беше вътре, не отваряше.
Не знаех какво да правя.От една страна си помислих да избягам от тази къща.Но ядът ми надделя и започнах яростно да ритам и да блъскам по вратата.След това започнах да викам за господин Балфор.
Малко след това чух прокашляне точно над мен.Скочих назад, погледнах нагоре и съзрях човек с шапка на глава през отворения прозорец точно над вратата.
“Оръжието е заредено” ,каза сух и спокоен глас.
“Дошъл съм тук с писмо,” казах аз “до гоподин Ебензер Балфор от Шаус.Тук ли е?”
“Сложи писмото под вратата,” беше отговорът ,”и се дръпни назад.”
“Няма! “, креснах аз. “Ще го предам на господин Балфор лично.
“А кой си ти всъщност?” беше следващия въпрос.
“Викат ми Дейвид Балфор” отговорих.
Дори и на тази неясна светлина видях човека да мърмори: “Баща ти жив ли е?” , “Дори и да е, скоро няма да бъде.И за това чукаш по вратата ми.Е, момко, тогава ще те пусна да влезеш.” , и изчезна от прозореца.
Очаквам коментари, мнения и всичко каквото ви хрумне!
|
