Страно, интересно читиво което аз да прочета?!
Ми, какво да ти кажа харесами имаш чувство за развитие и доза талант(не определям това защото таланта е условно понятие).Достатъчно за да ти хареса!
Продължи не се отказвай!
| Форум на PC Mania https://forum.pcmania.bg/phpbb3/ |
|
| Графоманщина https://forum.pcmania.bg/phpbb3/viewtopic.php?f=3&t=30979 |
Страница 1 от 1 |
| Автор: | Panzer [ 27 Яну 2005 23:22 ] |
| Заглавие: | Графоманщина |
Това нещо го написах в условията на една обикновена съботно-неделна януарска депресия. Писането разтоварва. Щом аз пиша, то всеки може. =========== Вече бях почнал да се отегчавам. Погледнах листчето, на което записвах резултатите си: Косове 9 Свраки 6 Гълъби 2 Врабчета 16 Впрочем за врабчетата бройката беше по-голяма, защото по едно време просто спрях да ги записвам. Но наистина изоставах с гълъбите и затова вече се оглеждах само за такива животни, а другите просто ги пренебрегвах. След няколкоминутно чакане и взиране в най-различни посоки си откъснах още един грозд кабарне и реших да отида към по-горната част на лозето, където бяха десертните сортове грозде. След още повече минути и незнам още колко бяло грозде почувствах корема си доста тежък и реших да поседна за известно време в колибата. Поседнах, че даже и задрямах. Не помня да съм сънувал нещо. Събудих се от плясък на крила и “гукане”. “Ааа, гълъби”, помислих си докато с едната ръка търках очите си, а с другата се опитвах да напипам въздушната пушка. Излязох навън и видях цяла дружина гълъби, които дружно кълвяха от моето грозде. “Труд кървав, Боже, опази!” изникна неволно в съзнанието ми докато зареждах пушката със сачми. Вече набелязвах цел за елиминация, когато погледът ми се спря на един по-особен гълъб. Беше бял, но не само това го открояваше на фона на останалите сиви птици. Този гълъб имаше странна на цвят опашка. Струваше ми се жълта или по-скоро руса – като че някой беше тормозил с блондор горкото животно. По крилата също мернах лилаво и зелено оцветяване. А на главата си имаше нещо като... Впрочем не можех да видя какво има на главата си гълъбът, защото беше твърде далеч, но много ми се изкаше да разбера що за странна птица е това. Размислих малко и осъзнах, че няма начин да хвана това странно същество живо – не знаех как, а и никога не ми се беше налагало да правя нещо такова. Помислих още и след като мисълта за препариране ме поуспокои, вдигнах пушката и се прицелих внимателно в бяло-шарения гълъб. И тъкмо затаявах дъх, когато усетих някакво насекомо да лази по врата ми. Размазах го с дланта си и го хванах с два пръста за да видя какво е, но беше твърде размазано за да кажа нещо повече от това, че е бръмбар. Изтърках ръката си във панталона и отново вдигнах пушката. Този път нямаше какво да ме разсее. Другите гълъби се разхвърчаха наляво и надясно, а после и нагоре. Приближих се и видях целта си да лежи неподвижна (впрочем така и трябваше). Оставих пушката настрана и взех птицата да я разгледам. Беше женски гълъб. Направи ми впечатление това нещо на главата й. Беше нещо като малък кожен шлем със стоманена обвивка отвътре. Забелязъх и писмото завързано за крака й. Разбира се не се и замислих – просто го взех и прочетох: “До Принца на моето сърце: О, смели ми Принце, Елате да спасите най-красивата принцеса на света. Аз съм тук зад три врати заключена в Подземието, пазено от Големия Лош Дракон и умирам от скука и любовна мъка. Тук ме затвори Мащехата ми, подпомогната от Злата Магьосница, която ми остави в килията само едно голямо легло (за спане), бурканче шоколад (за храна), което никога не пресъхва, голямо огледало (за да си се любувам може би и да гледам сапунени опери), един кантар и бягаща пътечка. А също и много книги, които мащехата ми ми подбра – чрез тях съм щяла да науча що е то любовта. “Но само на книга, скъпа моя” ми каза и ми се изсмя с онзи глас, който само мащехите имат. Прочетох всички книги и сега сърцето ми прелива от любов. Елате да ме освободите и то ще бъде ваше заедно с всичката любов, на което е способно – аз ще бъда ваша... В очакване на любовта: Принцесата на вашето сърце” “Аха, значи това била принцесата за която съм слушал толкова много.” Докато дочитах последните редове и си бърках с малкия пръст в ухото, забелязах с периферното си зрение как птицата мръдна с крила. После застина. Не, не ми се струваше, наистина мръдна. Явно това странно нещо на главата й я беше спасило. А може би сега агонизираше. Сгънах писмото и се изправих, прозявайки се. Огледах се. Беше хубав септемврийски ден. Въздухът, небето, есенните цветя, ябълковите дървета, лозята... Ех да можех да нарисувам всичко това. Сетих се за птицата и погледнах надолу. Срещнах погледа й. Гледаше ме укокорено с малките си гълъбешки очи. Изпитах нещо като облекчение, че не съм я убил и се наведох да я взема. Последва нещо, което още от самото начало предполагах, че може да стане. Тя проговори. И по-точно – зададе ми въпрос. Какво я е ударило по главата и колко време е проспала. В първия момент не можах да реагирам, но само защото се чудех какво да отговоря. Разбира се излъгах, че съм я спасил, надявайки се да ме попита какви са трите ми желания. На върха на езика ми беше “вълшебна пръчица”, когато: “Благодаря, добри ми човече, че ме спаси. Но ти не спаси само мен – спаси една любов, която... Впрочем явно знаеш за какво става на въпрос, защото си ми свил писмото. Настоявам да ми го върнеш.” “Нямах и намерение да го задържам. А го прочетох, защото мислех, че си мъртва. Извинявай.” – бях искрен в интерес на истината. Върнах й писмото. “Няма нищо. Бил си любопитен, прочел си.” Помоли ме да завържа писмото обратно за крака й. “Знаеш ли, виждаш ми се честен човек и мисля, че само едно “благодаря” няма да е достатъчно. За това, когато цялата тази история приключи (щастливо да се надяваме), ще се върна да ти разкажа всичко и ще те запозная с Принца и Принцесата, които да се надяваме ще са Крал и Кралица. Сигурна съм, че те ще ти се отблагодарят лично. До скоро.” И отлетя – нагоре, надолу, после пак нагоре, наляво, надясно, спря се да почине на телефонната жица и пак хвръкна – към двореца на принца. И толкова. Мина време – около година. Сезоните се завъртяха и в един хубав дъждовен октомврийски ден същата тази птица кацна на прозореца ми и ми разказа цялата история. *** Наоколо нямаше жива душа – всички знаеха, че трябва да се изнесат, когато Негово Височество влезе. Принцът седна на пейката до фонтана в градината с орхидеите и се замисли. Опита се да се отдаде на меланхоличната депресия, която го спохождаше към края на всяка седмица, но не успя. “Никакъв “Прозак”, трябва Ви хубава цветна градина с фонтан, където да се усамотявате и преодолявате лошото си настроение, без да товарите околните.”, му беше заявил категорично Придворният Лекар. Но сега не можеше да седи, нито да мисли. Стана и закрачи напред-назад, а после и в кръг около фонтана. Беше ядосан, беше отегчен, беше недоволен. Цветята не го радваха вече; даже се замисли дали изобщо някога ги е харесвал, но не успя да си спомни. Той се променяше и го осъзнаваше. Ставаше все по-саркастичен по отношение на останалите, все по-агресивен, все по-язвителен, все по-капризен и най-вече – все по-мълчалив... Нещо в душата му липсваше, но не знаеше какво е и колкото и да търсеше, не можеше да го намери. Поне не тук. Беше уплашен от тази си слабост. Преди известно време реши да преустанови търсенето и да запълни празнотата в себе си. Запълни я с гняв, жестокост, безчувственост и за миг се почувства силен. Но после си спомни онази стара поговорка, която неговият учител му беше повтарял хиляди пъти: “Fear (as well as anger) leads to the dark side, my apprentice.” Превръщаше се в човек, когото ненавиждаше и знаеше, че трябва да направи нещо, преди да е станало твърде късно. Повика Придворния Лекар. “Да. Мисля, че разбирам. Но се боя, че лекарставата няма да помогнат и дори могат да влошат нещата. Явно и цветните градини също не помагат. Мисля, че знам какво търсите и какво Ви трябва. Трябва Ви промяна. И то голяма. Трябва ви...” Спря за да размаже някакво насекомо, което лазеше по ръката му и после продължи: “Трябва Ви любов”. Принцът се изсмя: “Та аз имам любов. Всяка вечер получавам толкова любов, колкото нормалните хора могат само да сънуват или гледат по филмите.” Лекарят мълчеше и го гледаше втренчено право в очите. “Аха, мисля, че знам какво имаш впредвид. Не става въпрос за любовта, която ми дават придворните дами и дебютантките от сезонните балове. Нали?” Получи утвърдителен отговор. “Знам, че трябва да си намеря жена и мога да кажа, че наистина търсих, но... Всъщност Тате и Мама искат да се оженя за Ледената Принцеса от Северното кралство, но мисълта, че тя един ден ще стане Ледената Кралица, никак не сгрява сърцето ми, нали разбираш. Както и да е – тя наистина е красива, интелигентна и боже колко е голямо кралството на баща й, но единственият начин да се влюбя в нея е да ми няпъха парче от счупеното си огледало в очите ми, а това наистина не искам да става.” Лекарят погледа лехата със синьо-жълтите орхидеии замислено няколко секунди и след това изрече просто: “Знам”. Нова пауза и после: “Знам какво ти трябва и мисля, че го имам, но ще трябва да се потрудиш. И наистина ще смениш малко обстановката.” Принцът беше застинал в очакване. “Нашата противовъздушна охрана свали наскоро един гълъб, който в последствие се оказа пощенски и при това говорещ. Носеше писмо, което е адресирано до Вас, Принце.” На другата сутрин Принцът вече препускаше през гората, яхнал белия си кон в търсене на Принцесата на своето сърце. Водеше го странната говореща птица, която дори на моменти по-скоро се опитваше да го догони. “Не натам, насам, Принце” кряскаше му и той дърпаше юздите и се отправяше “насам”. Вечер тримата сядаха около огъня и си почиваха – ядяха и си разказваха страшни истории. Принцът винаги заспиваше последен. Когато дояждаше консервата черен хайвер и допиваше втората чаша “Дон Периньон”, спътниците му отдавна спяха. Преди и той да се отдаде на съня, изваждаше писмото на Принцесата, което държеше до сърцето си и го четеше отново и отново докато накрая го научи наизуст, но дори и тогава пак го четеше, защото не можеше да спре да се любува на красивите букви написани от красивите, потопени в течен шоколад, пръсти. “Аз съм тук зад три врати заключена...” Той щеше да разбие тези врати и да я освободи. Нямаше да му бъде толкова трудно. И тя щеше да му даде сърцето си. А той неговото? Този въпрос щеше да си зададе отново на сутринта. Сега се замисли за друго. Замисли се за това колко ли красиви и ценни неща стояха заключени зад различни врати. Стояха непотърсени и неоткрити. Красиви мисли, красиви мечти, отлежали бутилки вино на дъното на потопен от пирати кораб... Да той щеше да спаси своята Принцеса, но нима тя беше единствена? Замисли се и стигна до извода, че доста често се случваше на този свят хубавите неща да бъдат затваряни. Може би, защото имаше хора, които не вярваха в красотата – съмняваха се в нея, не и се доверяваха. Защото съдеха за света, който ги заобикаля по своята външност или душевност. Или пък я искаха само за себе си. Или когато това бе невъзможно, просто я затваряха някъде и тя беше ничия. Но понякога просто така се получаваше – нямаше виновни. Ето от такива мисли беше измъчван Принца малко преди да заспи – почти всяка нощ. А също и от наистина силни газове. Обикновено разкопчаваше спалния си чувал, защото иначе имаше риск да се задуши докато спи. Минаха месеци. Принцът и спътниците му преминаха през много препятствия за да стигнат накрая до Подземието. Прекосиха много кралства, безброй реки и планини и даже цял океан докато достигнат пустинята. Принцът и Белият Жребец се влачиха из пясъците. И двамата си задаваха въпроса, кога ще свърши всичко това. Може би, когато свърши водата Или по-скоро до два дни след това. Странно как когато човек е изтощен и обезверен, той вижда смъртта по по-различен начин. Тя вече не е закономерност, а чудовище. Не явление, което може да бъде предвидено, а тъкмо обратното – хаос от когото единственото спасение е бягството. И тогава човек може да намери в себе си неподозирани сили и да преодолее препятствия, които иначе са му се стрували непреодолими. Принцът (а и белият му кон) вече бяха започнали да търсят именно тези сили, когато (съвсем навреме) говорещата птица с облекчение изгугука: “Стигнахме найсетне”. И се пльосна тежко върху горещия пясък. Тук значи тук, Белчо. Започваме.” И като каза това, Принцът извади окопната лопатка, премести птичката на сянка под една скала наблизо и се залови да копае точно там, където малката му спътничка беше паднала в несвяст. След няма и метър дълбочина достигна до вратата към подземието, представляваща железобетонна плоча, голяма метър на метър, която се отвори изненадващо лесно. Върна се при коня за да се екипира – сложи си ризницата, а над нея и специалната огнеустойчива броня, взе специалният меч за умъртвяване на дракони и самурайският меч, предназначен за по-обикновени противници. Предупреди животните, че може да се забави и след като ги инструктира какво да правят, ако нещо му се случи, слезе през отвора в подземието. Не беше чак толкова трудно, колкото очакваше. С лекота премина през залата с таласъмите, а зомбитата след това му се сториха детска игра. Не толкова лесно, но също така успешно се справи с четирите природни стихии. Междувременно реши няколко загадки на каменни лица, появяващи се в стената от време на време и сглоби десетина пъзела, с които можеше да се справи дори и по-ниско интелигентен персонаж. Най-накрая достигна до леговището на дракона, пазещ килията на Принцесата. Надяваше се да си поговори с този Голям Лош Дракон, защото беше чел, че тези същества могат да говорят – резултат от вродената си интелигентност и дългия живот, през който трупат какви ли не знания. Принцът също се надяваше и да не се налага да убива този дракон, колкото и голям и лош да беше. Искаше му се да почерпи малко мъдрост от това същество и, ако може, сам да демонстрира такава. Но в някои случаи нещата са точно такива каквито изглеждат – доброто е добро, а лошото лошо. Беше битка, която по-късно поетите възпяха в най-различни оди, поеми и в песни с фолклорен и фолк характер. Разбира се само Принца знаеше как е станало всичко, но беше факт, че главата на дракона беше отрязана – също като на тези, които се усъмниха в думите на своя нов Крал. *** Драконът лежеше мъртъв от около не повече от час, а вече хиляди плъхове и месоядни бръмбари се състезаваха, кой може да изяде повече без да се пръсне. Истинско пиршество – имаше за всички по много. Принцът дойде на себе си, когато някаква заблудена буболечка се шмугна под бронята му. Изпитваше паника от такива твари. Последва истерично пищене, скачане наляво и надясно и дълго и нескопосано развързване на каиши докато накрая малкото насекомо не беше смазано – няколко пъти за по сигурно. Принцът погледна дракона и с учудване забеляза, че половината от него беше оглозгана до кокъл. Огледа се наоколо, но не забеляза друга врата освен тази, през която беше влязъл. Изследва всяка част от залата и най-накрая откри таен вход под купчината със скъпоценности. Той го отведе надолу и после нагоре. Нагоре и още нагоре, нагоре... За миг си помисли, че ще достигне до повърхността, но вместо там, се озова пред масивна дървена врата. “Ето я и първата”. Приближи се и я огледа добре. Почука, но никой не му отвори. Прецени, че не е по-тънка от седем пръста. После се отдалечи, засили се и я ритна колкото силно можеше. Вратата падна назад с трясък. Така си и мислеше – прекрасна и наистина здрава врата, но долнопробни панти. Същото се случи и с втората врата, изработена от наистина висококачествена стомана. Сега вече той стоеше пред третата врата, зад която трябваше да намери Принцесата на своето сърце. Извади катаната и се огледа. После се изми с водата, която беше взел предварително и пак се огледа. Това вече беше друго нещо. Почука на вратата – просто защото така го бяха възпитавали и тъкмо се отдалечаваше, когато Принцесата отвори... Последва един дълъг момент, в който Принцът и Принцесата се гледаха един друг и очите им светеха така силно, че подземието не изглеждаше вече тъмно, не миришеше вече на плесен и не беше вече така тясно и ниско. Това беше любов от пръв поглед. Казват, че човек, който вярва в любовта от пръв поглед никога не спира да гледа... “Принце мой... Ти дойде и ме освободи...” Това беше първото нещо, което чу от нея. А всъщност беше и последното. Изведнъж всичко пред очите му се размаза – виждаше само ярки цветове и неясни очертания. Не чуваше нищо освен силният, оглушителен, неразбираем шепот, който влизаше сякаш направо в главата му през дупка, която сам този звук дълбаеше. Усети, че се свлича на земята. Отново онази миризма на плесен и застояло. Въздухът не се движеше. Или той не дишаше. Това ли беше краят? Това? Не можеше да мисли сега. Щеше да си почине и на сутринта да обмисли добре нещата. Странно защо бе решил, че сега е нощ. Затвори очи и се отпусна на студения каменен под. *** Когато се събуди видя, че се намира в собственото си легло, в собствената си стая и както по-късно щеше да разбере, в двореца на собственото си кралство. Сякаш беше минал само един ден, а може би наистина беше така: “Не, Кралю мой, минаха цели два месеца, откакто Пустинната Принцеса ви донесе тук в безсъзнание, откакто баща ви се спомина от странно заболяване и впрочем от както екзекутирахме Придворния Лекар заради факта, че допусна това да се случи, и че много хора го подозираха... Също трябва да знаете, че сме във война с Леденото Кралство, която след като се събудихте съм сигурен, че няма да изгубим.” Белчо беше горд, че именно той съобщаваше новините на Краля “А и има много хора в кралството, които оспорват власта на Спящия Крал (така ви наричат вече). Ох жалко, че пропуснахте коронацията си.” “Но къде е тя, Белчо?” Простичък въпрос наистина, но тук белият жребец се затрудни. Отговори, но без първоначалния ентусиазъм: “Тя, господарьо, замина.” И побърза да прибави: “Но остави писмо за вас.” Принцът или по-точно Кралят взе листа хартия и внимателно зачете. Бяха само няколко реда, които не обясняваха много, но поне бяха написани с истинско мастило, а не с шоколад. “До моя спасител, Кралят на моето сърце Скъпи кралю, Знам, че Вие ме обичате. Аз ви обичам също. И знайте, че това е истинска любов, защото във Вас бие моето сърце, а в мен – вашето. Не знам, дали тази размяна Ви се струва честна или не, но аз нищо не можех да направя. Това беше част от отпроклятието. А дали е проклятие? Айо не ви харесва, можем да поправим станалото по всяко време. Разбира се с цената на нашата любов.” Аз заминах, но ще се върна. Вашето сърце породи у мен желанието за мъст и справедливост. Взех вашият изящен самурайски меч и сега аз самата съм справедливостта. След като навестя Злата си Мащеха и нейната любовница Злата Магьосница, които съсипаха баща ми и поробиха кралството ми, ще се върна при Вас. Вечно обичаща ви: Кралицата на вашето сърце” П.П.: Знайте, че дължите живота си не само на мен, но и на вашият Придворен Лекар, който положи неимоверни усилия да усили моето тъй наречено ваше сърце.” —КРАЙ— |
|
| Автор: | HELLwINd [ 28 Яну 2005 00:30 ] |
| Заглавие: | |
Ето какво е усещането да прочетеш нещо найсина оригинално и стойностно. Да го прочетеш на един дъх и да не ти се спи въпреки, че е и 00:29 вече. Това найстина беше нещо много много оригинално, леко и...свежо. Само е жалко, че го постваш сега, в тоя месец и в тая година. Жалко е защото никой няма да го прочете и отцени, а трябва. Мога да ти завидя за това готино написване или да ти се възхитя (хЪ). Е не ми се завижда тая вечер. Така че възхитен съм! Ако някой път ти се открие всободно време и решиш да напишеш нещо постни го тука. Знай че поне един човек ще го прочете. |
|
| Автор: | Panzer [ 29 Яну 2005 14:23 ] |
| Заглавие: | |
Я, вече си имам и фен. Обещавам някой ден да пусна нещо сериозно (което ми се върти в главата сега). А междувременно мога да напиша и продължение на тази... микс-полупародия с елементи на... Както и да е -- ще оставя на критиката да каже какво точно съм написал (не че аз нямам някаква идея, но все пак...). |
|
| Автор: | HELLwINd [ 29 Яну 2005 14:33 ] |
| Заглавие: | |
Е не ме възприемай чак като фен. Да не се разочароваш някой път от мене, просто исках да покажа че съм прочел, и да кажа някой заслужени думи. |
|
| Автор: | Panzer [ 29 Яну 2005 14:49 ] |
| Заглавие: | |
Бъзикам се само. Но наистина хубаво е, че някой го е прочел. |
|
| Автор: | The_End [ 29 Яну 2005 18:08 ] |
| Заглавие: | |
Определено е много хубаво. |
|
| Автор: | Diabolic_Soul [ 29 Яну 2005 22:40 ] |
| Заглавие: | |
Страно, интересно читиво което аз да прочета?! Ми, какво да ти кажа харесами имаш чувство за развитие и доза талант(не определям това защото таланта е условно понятие).Достатъчно за да ти хареса! Продължи не се отказвай!
|
|
| Автор: | HUN73R [ 31 Яну 2005 11:25 ] |
| Заглавие: | |
Разказът си струаше четенето. Даже мисля че ми хареса, като цяло ми хареса как си вплел тънкия хумор в точните моменти. Като за нещо непретенциозно е доста добре. И най-важното различно е, интересно и добре написано. Ако някой път напишеш още нещо ще има кой да го прочете, бъди спокоен. |
|
| Автор: | greeny [ 31 Яну 2005 14:56 ] |
| Заглавие: | |
Харесва ми романтичния, приказен стил на разказа... Напомня ми на D&D, но в една друга светлина, ромнтична и същевременно пропита с реализъм, а всичко това омешано с лек причкус на пародия. Добър стил! Интересен... както и казаха всички до сега... Thumbs UP! 
|
|
| Автор: | SMURT na MISHKIT [ 21 Фев 2005 23:55 ] |
| Заглавие: | |
ми бива |
|
| Страница 1 от 1 | Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ Лятно време ] |
| Powered by phpBB © 2000, 2002, 2005, 2007 phpBB Group http://www.phpbb.com/ |
|