Денят беше като всички останали дни, но есенната мъгла не искаше да се вдигне и остана да виси като тежка заплаха. Но заплаха нямаше и въпреки това въздухът беше наелектризиран от напрежение. Напрежението беше толкова осезаемо, че почти можеше да се пипне с ръка. И въпреки това аз го пренебрегнах, защо ли, защото ми писна все да очаквам нещото да се случи, то щеше да стане, от няколко дни назряваше, криеше се в тъмнината и показваше своите лепкави пипала от сенките. Но когато си свикнал да вярваш повече на усета се, то винаги има нещо, което да става. В един момент ти писва, омръзва ти да си играеш с бъдещето и искаш да се порадваш на простите неща. Ден, в който да не подреждаш, предизвикваш или отлагаш проблем. Ден, в който можеш да се радваш на слънчевите лъчи докосващи лицето и вятъра развяващ косите ти. Ден, в който да се почустваш нормален.
Но защо избрах точно този ден, защо след като всичко крещеше, че момента е назрял? Незнам. Толкова силно мечтаех да се почуствам нормално, че съзнателно притъпих всичките си сетива, замъглих разума и чуствата, затворих тунелите на бъдещето, тотално затворих света на сенките. Този ден щях да съм обикновенното момиче, за което ме мислеха всички останали. Ах, само ако бях погледнала, само за секунда, може би това нямаше да се случи. Но всяко решение отваря нови и нови коридори в бъдещето, а едно желание може да доведе до ускоряването или забавянето на даден момент.
Сега седя. Околко мене развалини. Всичко, което обичах, за което се борих, беше изчезнало само в един миг. Миг на невнимание и ето. То изпълзя. Излезна от дълбините на земните недра, където беше прекарало последните 5000 години и щеще да прекара поне още толкова. Излезна на вън и лъчите на есенното слънце започнаха да светят в червени цветове. Носеше страх и ужас. Който застигнеше, умираше на място, защото то будеше най-дълбоките страхове и се хранеше от болката. Носеше се бавно, почти не докосваше земята. Мрак, страх и смърт витаеша във въздуха. То идваше към мен. Знаех това и въпреки всичко не можех да мръдна, сякаш тялото ми се беше превърнало в камък – студен и неподвижен. Гледах с невиждащ поглед, как най-скъпите ми същества едно по едно умират в агонията на първичният страх. А То се носеше, играеше си с хората, наслаждаваше се натяхната агония, устройваше си истински пир и бавно се приближаваше към мен, а аз седях и го чаках. Чаках го, защото нещо ми нашепваше, омайваше, привличаше, дали дълбоките черни очи или подкупващата усмивка върху съвършеното лице, не мога да обясня причината, но едно знам, То беше Бог, бог на разрухата и отчаянието, перфектен във всяко едно отношение и с невиното излъчване на спящо дете. Ах само каква разруха се криеше зад тази красота. И аз го чаках, та нали противоположностите се привличат. Смъртта, разрухата и ужасът си играеха на около. Не можех да ги спра, нямах сили. Преди 5000 години изразходвах повече енергия от колкото трябваше, за да го приспя, едва се изплъзнах от прегръдклата на смъртта, все още нямах необходимата енергия за да го спра, все още не. Каква ирония, аз го бях затворила за да сътворя Рая, който То разруши за по-малко от половин час.
Небето беше кърваво – червено, въздухът миришеше на кръв, останки от хора се търкаляха на всякъде, земята беше мъртва.....
Гледаме се, осещам дъхът му по лицето си, тъмнината как ме обгръща и отнема почвата под краката ми и единственото за което мисля е “Защо днес?”
След цяла вечност сетивата ми започват да възвръщат чуствителността си. Лежа. Къде съм? Отварям очи. Това не е моята стая! Мрак, тъмнина, тишина, ужас. Ставам. Огледало, а от него ме гледа моето отражение. Но в очите не грее свободата. Облечена съм в рокля от черна коприна, обаносовите коси са прихванати от тънка златна лента, която блести като слънчев лъч, на ръцете има златни гривни, но красотата на златото е само заблуда. Окови, оплетени с магии, спиращи и отнемащи силите ми да виждам бъдещето. Прозрачните крила леко се отпуснаха и паднаха на зад като ефирен воал. Случи се. Той беше победил и както се закани преди 5000 години, аз бях негова, Светът беше негов. Не ми оставаше нищо друго освен да се примиря и да започна да се подготвям за следващата битка.
--------------------------------------------------------------------------
Това е едно разказче, което доста се чудих дали да го пусна или не, ама хайде да видим дали ще ви се понрави.
