Parvo edno golqmo hi na csi4ki
sega na vaprosa
Az i o6te dvama maoi priqteli sme podhvanbali pisnaeto na istinska roleva igra i sme ponapravili dosta ne6ta
4rez tazi tema iskam da podbera o6te nqkoi i drug 4ovek koito da pomognat v sazdaaneto na tozi proekt
ako ima navitaci s dobra fantaziq da pi6at
estestveno nqma da podbiram horata po slu4aen princip ima si usloviq ili po to4no zada4i za izpalnenie koito se spravi nai dobre 6te bade odobren
eto q i parvata zada4a
elf,arbalet,varkolak,golem,gora,vqtar-izpolzvaiki tezi dumi kato klu4ovi trqbva da se opi6e bitka po vazmojno nai dobriqt na4in

Няма да злорадствам като повечете членове на форума, така че просто виж това:
Проект за настолна ролева игра

Znam za tazi tema no ne iskah da se vklu4a za6toto ne mi haresaha nqkoi ne6ta
a pak i nir s moite hora sme se zaeli seriozno i dori mislim za nqkakvo otpe4atvane na edna skromna broika koqto da razprostranim sred nai golemite maniaci
nablegnali sme izklu4itelno mnogo na vseki detail i sega ni trqbvat hora koito da mogat da pi6at uvlekatelni istorii
za6toto i nie se spravqme no na4inat po koito pi6em ni se struva nedostata4no zaribqva6t
prosto az i o6te edin ot ekipa izmislihme sistemite v igrata a tretiqt ni 4ovek e edin neveroqtno dobar hudojnik

Само да кажа, че от 5 думи нищо чак толкова зарибително не може да се получи! Ако имаш история и герои, може да преплетеш фабула, история и т.н. и става много по-яко! Никой няма да си даде чак толкова зор и да се изцеди откъм идеи вдъхновен от думички... Поне в тоя форум такива не съм видял...

samo probvam pak 6te vidim ako nikoi ne opita togava ve4e 6te se naloji da potarsim pomo6t ot nqkade drugade
men primerno mi idvat naum pone nqkolko dobri idei kogato 4uq tezi dumi4ki a pak i drigi da sa ideite vinagi idvat barzo samo trqbva malko da se poobrabotqt i gotovo
no ne tam e problema
prosto az ne moga da se spravqm tolkova dobre s uvlekatelnoto pisane
v glavat mi scenata e prosto velika no na hartiq prosto ne ucelvam pravilnite dumi

Я обясни точно за какво става въпрос. Ще ти направя една пробна част и ти ще кажеш дали си доволен. Ако ти хареса може да продължа да пиша за вас.

Zna4i nie sme trima i pravim ot baq vreme edna roleva sistema
izmislili sme boina i magi4eska sistema kakto i rasi klasove flora i fauna magii i ob6to vzeto tova e
moje da se kaje 4e sme izmislili texni4eskata 4ast no sega ni trqbva 4ovek koito da umee da pi6e uvlekatelno
a za predpo4itane e i da umee da izmislq istorii
Sas dumite koito sam dal v na4aloto trqbva da se napi6e ne6to kratko i hubavo

Я виж това дали ще ти хареса.




“Не трябваше да изоставам от групата” – не спираше да се самообвинява Алкор. Вече се свечеряваше, а той все още се луташе из тази проклета гора без да може да намери изход от нея. Плашеше го не тъмнината, а съществата, за които се говореше, че идват с нея. От всички нощни същества именно върколаците бяха най-страховити. Макар много малко елфи да ги бяха виждали, за тях се носеха какви ли не слухове. Ако дори половината от тях бяха верни, Алкор с право се страхуваше за живота си.
Надеждата му да се измъкне от тук преди залеза намаляваше наравно със светлината. Сенките на дърветата се бяха удължили и приличаха на гиганти разперили дългите си ръце. Алкор можеше да се закълне, че сянката на едно дърво дори изглеждаше точно като големите, които беше виждал в магьосническите книги на шамана в селото им. Тази мисъл го разсея само за момент. Вече беше разбрал, че ще трябва да прекара нощта в тази гора. Трябваше да си намери сигурно убежище , където да може да се защитава от евентуални нападатели. Колкото и да се оглеждаше обаче, такова не се виждаше. Най-безопасното място, което му идваше на ум беше короната на някое високо дърво. Ако нещо тръгнеше да се катери по дървото, щеше да го застреля с арбалета си веднага. Като малък Алкор много обичаше да се катери по дърветата, така че сега без усилия се качи на едно от най-високите дървета.
Мракът вече беше паднал. Лунният диск се беше издигнал високо в небето и хвърляше оскъдна светлина наоколо. Алкор забеляза, че луната беше пълна. Според слуховете върколаците излизаха при пълнолуние. Елфът предчувстваше, че го очаква тежка и безсънна нощ. Беше застанал мирно на един клон и беше напрегнал всичките си сетива, за да може да чуе и най-малкия шум в нощта.
Нечии стъпки нарушаваха тишината, която цареше. Висока прегърбена фигура се провираше между шубраците. За миг луната я освети. Огромно по размери тяло покрито с козина. Дори през гъстото окосмение се забелязваха изпъкналите мускули. Вместо лице имаше издължена муцуна. Ханша на съществото беше обвит в някакви останки от панталони останали след трансформацията. Върколакът се спря за миг. Лек ветрец духаше срещу него и той улавяше без проблеми всички миризми. Беше излязъл да хване някое животно и после да пирува с кръвта му. Изглежда обаче късмета му се беше усмихнал. Пред себе си надушваше много по-голяма плячка от обикновената. Върколакът направи няколко безшумни крачки напред. Миризмата се усили. Идваше някъде отгоре. Звярът се огледа и видя плячката си.
Алкор се прозя шумно. Спеше му се много, но знаеше, че да заспи тук означава да се остави на съдбата, която рядко беше благосклонна към него. Продължи да се ослушва за всякакви шумове. Изведнъж чу някакъв лек шум. Не можа да определи посоката, от която дойде шумът, но веднага извади арбалета си и го зареди. Седеше неподвижно и се озърташе във всички посоки.
Върколакът се приближаваше бавно към плячката. Стремеше се да бъде колкото се може по-безшумен. Докато вървеше върху токущо падналите есенни листа, му беше лесно да пази тишина, но нямаше да може да се промъкне до жертвата си незабелязано, защото беше нависоко. Катеренето беше слабост на върколаците. Трябваше му някаква друга стратегия. Вгледа се внимателно към плячката си и се опита да определи накъде гледа. Беше с гръб към него. Дървото, до което се беше спотаил звяра имаше дълги клони. Някои от тях се опираха в дървото, на което се беше качил елфа. Върколакът бавно започна да се катери, стремейки се да е колкото се може по безшумен.
Алкор не можеше да се успокои. Имаше неприятното чувство, че някой го наблюдава. Постоянно се озърташе. Стискаше арбалета си до болка. Нещо привлече погледа му. Клоните на съседното дърво се тресяха. Имаше вятър, но той не беше толкова силен, че да разклати клоните. Нещо се катереше по дървото. Алкор насочи вниманието си натам. Не след дълго видя как една тъмна фогура се показва. Това несъмнено беше върколак. Елфът се прицели и пусна стрелата си.....
Върколакът се качи възможно най-безшумно на дървото. Погледна към плячката си. С изненада установи, че и тя го гледа. Дали го беше видяла? Болката, която избухна в рамото му му подсказа , че беше забелязан. Една стрела стърчеше от него. Металното и връхче се подаваше от другата страна на рамото му. Болката не го уплаши, но го разяри. С невероятна сила изтръгна стрелата от себе си. Силната болка, която последва още повече го разяри. С цялата бързина, на която беше способен той се затича към елфа. Деляха ги няколко крачки.
Въпреки че ръцете му трепереха, Алкор се насили да запази спокойствие. Успя да зареди нова стрела. Погледна отново към върколака и с ужас установи, че той беше скъсил разстоянито между двамата наполовина и се приготвяше за скок. Нямаше време за губене. Отново се прицели и пусна стрелата.
Нова, още по силна болка избухна в левия крак на звяра. Втора стрела го беше уцелила. Нямаше да може да скочи от толкова далеч. Не и с ранения си крак. Трябваше да скъси дистацията още малко, но това означаваше да изгуби ценно време, а това можеше да значи смърт.
Алкор се опита да зареди отново, но пръстите му вече трепереха прекалено силно. Нервите му бяха опънати докрай. Стрелата падна долу. Беше загубен нямаше време да презареди отново. С някакъв неимоверен рефлекс Алкор се отдръпна, точно когато звярът скочи към него.
Върколакът не уцели плячката си и полетя надолу, но късметът му още веднъж му се усмихна и той успя да се залови за един клон. Отново се устреми яростно нагоре към плячката си. Вече усещаше как я разкъсва с големите си криви нокти.
Елфът се опитваше отчаяно да презареди. Стрелата не искаше да влиза. С неимоверни усилия на волята Алкор надви страха и нервите и успокои ръцете си. Успя да зареди, точно когато върколакът беше на две крачки под него. Нямаше време да се прицелва. Пусна стрелата и за част от секундата се помоли на Бог да уцели.
Два скока деляга върколака от жертвата му. Нещо одраска врата му. Беше нова стрела, но този път не го уцели. Звярът направи последния си скок и се нахвърли върху беззащитната си плячка. Захапа Алкор за врата и откъсна голямо парче месо от него. Елфът се разтресе в предсмъртни конвулсии и усети как мрака го изпълва........

Дявол да го вземе, отнема ми повече време от колкото очаквах
Дайте ми 1 час...

Значи ще има герои растения? Мдам, не лошо хрумване
Иначе ще ви наблюдавам кви ги вършите.
Хед Хънтър - хареса ми

He@d_HuNteR haresvami no sam sigoren 4e moje6 i pove4e
vse pak polu4ava6 5+
stilat ti mnogo se haresa na men i priqtelite mi
edinstvenoto koeto malko ne ni haresa e povtarqneto na tova 4e varkolaka se stremi da e bez6umen i tova 4e na dvapati v golqma blizost kazva6 kak pove4e se разярил
no kato cqlo e mn dobro i 6te go prerazgledame i obsadim v podrobnosti

Е аз пък се зарибявам да драсна нещичко докато бучат с прахосмукачката покрай мене


Кандар знаеше, че не му остава още дълго. Мразеше се, мразеше когато му се налагаше да убива, мразеше и когато не можеше да си спомни нищо, заслепен от проклятието... Бягаше с всички сили, но елфите не се отказваха, тичаха след него като вятъра. Единствената му надежда беше гората, затова той мобилизира с последни сили мускулите си и с гигантски подскоци се устреми натам.
Почти беше стигнал спасението си, сто метра го деляха от така желаните дървета, когато нещо го спъна, сякаш изпи всяка капчица от силата му. Усети, че трансформацията започва. Но още беше рано! Строполи се тежко на земята, ревяйки от болка. Първо започнаха да се променят крайниците му, на тяхно място като че ли от никъде израстваха лапи, заплашително завършващи със заострени нокти. Тялото му започна да се покрива с козина, челюстта му се издължи. Зави. Зави и заръмжа, смразяващи звуци, които биха накарали всяко смъртно същество да се обърне и да бяга до пълно изтощение. Но пък елфите не са точно смъртни създания... Последното което запомни беше как се хвърля към гърлото на единия елф.

...

На сутринта се събуди с остра болка в таза - една стрела стърчеше оттам, раната беше започнала да гноясва. Извади я с лек стон и се огледа - беше точно както се опасяваше, че ще е - ракъсани трупове навсякъде около него, а в устата му още се усещаше така сладкия металически вкус на кръвта...

---------------------------------------------------------------------------------------------

- Елар, виж там - Мефкей сочеше нещо в далечината.
- Най-накрая го намерихме... - съгласи се Елар. - На оръжие, братя, време е за лов...
Преследването продължи целия ден, а върколака така и не се измаряше. Трябваше да го заловят преди полунощ, в противен случай рискуваше да загуби цялата си група.
- Елар... говоря от името на всички... вече от доста време е вечер... Гърбината почти е изгряла, може би трябва да се откажем?
- Какво!? И да изгубим цялата тази преднина която набрахме сега? Да ни се наложи да го търсим още месец, това ли искаш?
- Не, не ме разбирай погрешно, но рискуваме прекалено много... разбира се, с теб съм докрая, но не му остава още много, преди да се трансформира.
- Не много, но достатъчно! Мърдайте!
След петнайстина минути Мефкей пак се обади:
- Това там не е ли върколакът?
- Виж ти виж ти... Мефкей, май си прав! Пригответе се за един последен напън и ще като се върнем ще пируваме до зори!
Бойният вик се разнесе из полето, и групата хукна след плячката. Най-отпред бягаше самият Елар, бягаха като вятъра, бяха самият вятър. Настигаха човека, но прекалено бавно. Облаците се разредиха и разкриха лунния диск. Тревогата заблестя в очите на елфите, движенията им станаха по-несигурни, макар и да не спираха да тичат.
- Ето, виждате ли - строполи се от изтощение! Вече нищо не може да ни попречи! - гордостта блестеше в очите на Елар.
- Нещо не е наред, Елар - обади се Мефкей. - Не го ли усещаш, витае във въздуха като заклинание...
- Не ми казвай, че те е страх, Меф!
- Никога! - обидата ясно личеше в гласа му.
Елфите вече приближаваха изтощеното тяло на върколака, когато той се изправи с мощен скок и се нахвърли върху групата. Време за реагиране нямаше. Почти по рефлекс и в пълен унисон струните на арбалетите иззвъняха остро и стрелите полетяха. Едната се заби от упор в това което трябваше да е хълбока на звяра, но не личеше да има какъвто и да било ефект. Арбалетите бяха хвърлени на земята, а на тяхно място се чу звъна от изваждане на меч от ножница.
Върколака се биеше яростно, с много повече умение от колкото можеха дори и да предположат елфите. Малко по малко битката се пренесе в гората, където отведнъж върколака изчезна. Групата не се поколеба и за секунда и наскача по дърветата с приготвени оръжия. Моменти на напрегната тишина, тежко дишане и шумолене на вятъра в листата бяха единствените шумове, които се чуваха... Върколака изскочи отникъде, и захапвайки Мефкей се скри в сенките. Тишината отново се възцари. Единият от елфите се обади:
- Не се чу дори вик... дори стон, Хаал да го вземе, не се чу дори самият върколак!
- Мълчи и се ослушвай за проклетия върколак, ако ти е мил живота! - Елар вече беше получил белег на лицето, кръвта отдавна съсирила се.
- Не, Елар, ако на Теб ти е мил живота, ще тръгнеш с нас!
С рязко движение предводителя им се обърна към разбунтувалия се и опря меча си в гърлото му.
- Никъде... няма... да ходиш!
- Хаал да те вземе, Елар, щом толкова искаш - остани и умри!
С тези думи петима елфа се отделиха от групата и с леки подскоци се затичаха към ръба на гората.
- Ами вие? - обърна се Елар към тримата останали. - Хайде тръгвайте си страхливци!
Очите им блеснаха опасно, но не помръднаха от местата си. Елар извърна глава от тях и пак се заслуша. И ето, че върколака се показа, предпазливо пристъпвайки точно под тях. С няколко движения на ръката преговориха плана си и скочиха право върху побеснелия звяр. Отново подцениха рефлексите му, защото още с падането им, върколака отскочи от земята и захапа в скока си единия от елфите, мятайки трупа му разярено. Падайки сряза главата на втори, на трети откъсна крака с един замах. Елар гледаше клането и не можеше да повярва на очите си. Тази бързина не беше достижима от никое живо същество, нямаше друго обяснение, освен че беше намесена и магия. Нямаше къде да избяга. Вдигна оръжието си в бойна поза и зачака атаката, с гордо вдигната глава, съзнанието му в пълен покой, сетивата му изострени до краен предел. Върколака изръмжа и скочи към врата му, Елар клекна и замахна с разсичащ удар отдолу нагоре, но удара му остана париран от острите като стомана нокти. Звяра тупна тежко, пързаляйки се върху листата. Нов скок, който в последния момент бе париран. И трети, и четвърти, Елронд не виждаше разнообразие в стила му на битка, но въпреки това не можеше да види нито една грешка в атаките му, нито една пукнатина в която да нанесе смъртоносния удар. Закръжиха един срещу друг, и в очите на двамата се четеше омраза. Елар нападна - мушкащ удар, разсичащ страничен, като едва парира контраудара. Не можеше да си позволи да го остави той да напада, затова отново се хвърли напред - ляво, дясно, ляво, горе, атаките му се сипеха като порой, но върколака не отстъпваше и с милиметър. Отново разсичащ отдолу нагоре, чиито контраудар се оказа фатален, в гърдите му запари остра болка. Падна тежко на едно коляно, подпрял се на меча си. Следващия удар откъсна ръката му, а самото оръжие изхърча на няколко метра. Нямащ опора, Елар се строполи на земята.

...

---------------------------------------------------------------------------------------------

Голема крачеше тежко през полето, наблюдавайки преследването. Залагаше себе си, че върколака ще спечели. Просто имаше нещо в него, което вдъхваше уважение. Някаква велика сила, която предричаше, че ще бъде велик. Стига да се пребори с проклятието, което носи. Но и не искаше любимеца му да загуби, наблюдаваше действията на Кандар прекалено дълго, за да рискува с някакви мижави елфи. Вдигна ръцете си и запя. Несъществуващ вятър задуха в кръг около него, тревата слегна сякаш в знак на почит. Голема заговори напевно някакво заклинание, а вятъра се усилваше. Зеленикава топка се оформяше в краката му, набираше скорост, докато не започна да привлича стръкове трева около себе си. Съществото засия, очите му засветиха в жълтеникав отенък. Песента му свърши, а топката се изстреля по посока на върколака, оставяйки диря гола земя след себе си. Скоростта й се увеличаваше с всяка изминала секунда, достигна върколака и се впи в него. Голема се усмихна. Работата беше свършена, останалото зависеше от Кандар. Все така усмихнат потъна в земята.

...

Вой прониза тишината...

Мамка му, намирам си грешки, малко повторения, пресилени изречения... не е на 100% това което бих написал, ама като за без да си го проверявам и за час... Thinking, нали се сещаш, че малко неща ще ти харесат, когато са написани НАИСТИНА за кратко време... но ти дава basic idea какво може всеки... не бъди прекалено строг Екипа е за това - да поправя това, което не му харесва, пък си има и редактори за таз работа :Р

Една огромна фигура се беше изправила в цялото си достолепие-говореше. Гласът му бе по-висок от ревовете на хиляди големи, думите не звучаха като думи, всяка нотка в гласа му показваше превъзходство, власт. Фигурата беше на крал, краля на нечестивците-Нихлатак.Той готвеше огромната си непобедима войска за поредната битка. Поредния град на хора и елфи заставаше на пътя му. Път осеян с грабежи, разгроми и смърт. Път оставящ кървави дири, горящи домове и влажни очи, пълни със злоба и мъка.
Огромния меч покорно се беше навел в смъртоносната му десница, той се готвеше за битката, за големия пир, който го чакаше. Коня му препускаше в галоп, а хиляди копита ровеха земята която оставяше зад гърба си.
Нечестивците бяха родени за война, пъровото и последното нещо което хващаха в ръка беше меч. Раждаха се на бойното поле и там умираха. Те не работеха, за тях това беше долна низост, обучаваха се и вярваха само в силата на уръжието си.
Нихлатак се беше отделил на около 100-тина разкрача пред армията си, спря своя кон и вдигна ръка пред безчетната конница. Всичките тела забавиха своя ход, крачките секваха, конете навеждаха глави обуздани от жилавите юзди и след няколко метра спряха. Краля обяви почивка, след около час два щяха да щурмуват града, сега трябваше войните да починат от няколко часовото яздене и да се приготвят за бой. Друга прична беше че Нихлатак искаше да състави план. В ръката си той държеше далегоклед с който разгледа оттадлечената на около километър крепост. Върху огромната стена се разхождаха дребните фигурки на елфи стрелци, държащи в ръцете си безпогрешни арбалети, огромната и масивна врата беше здраво залостена, трудно щяха да я пробият, но може би трябваше да прбва. Това щеше да го забави и да изложи армията му под точния обстрел на елфите а и може би хитрите хора имаха устроиство което допълнително щеше да ги уложни. от друга страна изкачването на няколко метровата стена нямаше да е лесно, но пък така можеше да разгърне цялата численост на хората си. И двете възможности не бяха достатъчно приемливи, но едва ли съпротивата би била толкова яростна. Все пак най-силните войни бяха зад гърба му, те намаше да се уплашат от стрелите на елфите нито от пиките на хората. Единият час свърши...
Нпред- Провикна се Нихлатак.
Прилежно строената армия се раздвижи, те вдигнаха щитовете си, мсивни и надеждни, поели много удъри изковали мощта им. Стрелите полетяха. Те заудряха и се отклоняваха от тежките щитове. Малко успяха да се проврът през плътната защита на нечестивците и да ги наранят. Строя оставаше все така правилен. Няколкото тела на ранените бяха безмилостно згазени от доскорощните си другари. Стената наближаваше. Нихлатак погледна назад, видя че армията му е непокътната и продтължава уверения си марш. Десетки копия прехвърчаха във въздуха, остриетата им се сблъскаха със високо вдигнатите щитове, някой пробиха, врязаха се в плъттта на войните, но щетите бяха минимални.
Когато приближиха гора от мечове се раздвижи над главите им, широки и здрави стълби се врязаха в стената. Охранителите на крепостта успяха да бутнат няколко, но нечестивците вече слагаха ръце върху каменното здание и прекрачваха. Първите бяха ловко прободени от пиките на хората, множество стрели се забиваха в телата на други. Но след няколко мига битката беше навлязла в друг етап. Тежките и тромави мечове на оромните нечестивци стържеха стоманата си в оръжията на хора и елфи. Елфите не бяха много изкусни в близкия бой, често един мощен замх на нечестивец ги повалше. Но хората имаха много силна и изкувна армия. Нахвърляха се със стръвтта на върколаци и намушкваха с елегантността на вампири. Численоста им не беше за подценяване. Но не всички се биеха толкова добре, някой просто избягваха големия сеч, стараха ги подвеждаше . Те отиваха на по безопасни и далечни места, така оставяха другарите си безпомощни. Сякаш мощните ревове на нечестивците,полу-зверове полу-хора вършеше повече работа от масивните остриета. После страхливците посрещнаха злочестата си съдба. Нямаше милост за никой. Големи маси от хора и елфи бяха обърнати в бяг. Млкото герои биваха жестоко разчленени, безмилостно и кърваво.
Другата врата на града беше вече отворена. Тълпите бягаха към гъсатта гора заобикаляща крепостта. А лекия вятър разнисаше черния дим на опожарените построики.
-Поздрав ловецо, хубава победа!-бяха благите думи на един от приближените на Нихлатак.
[Из Един ден в ада2-Подробности]

---------------------
Не се получи изобщо, сигурно мога и по-добре.
Ма ни най малко не се получи...
Е за малко време е , ако седна сериозно мога много повече.

HeLL... началото кърти всичко написано досега... но честно да ти кажа правописните грешки дразнят и... ами можеш повече believe me!!
Все пак... поздравления за началото

Хахахахахахха Адски Повеи къртиш .

Ловецо виж вече те цитират ))))))))

ХелУинд - чакам свежа кръв да се влее в РПГ-то - и твоята ми се струва подходяща !

Naistina mnogo se radvam 4e tolkova skoro ve4e imam nqkolko absolutno razli4ni razkaza
i moga da kaja 4e vav vseki edin ot tqh namiram po ne6to interesno
Existence-imaiki predvid 4e sa bu4eli do teb s prahusmoka4kata si se spravil naistina mnoo dobre,sas sigornost ima kakvo da predloji6 za sveta na "Himera"(taka se kazva svetat koito razrabotihme)

Сега го редактирах.(нали пишеше НЕ ЧЕТЕТЕ:) ) мен пък въобще не ми хареса. Сюжета издиша от всякъде а и всичко свърши малко внезапно. Нямаше много интрига...
Ивъл, ще напиша частта когато усетя някъв прилив на идеи. Въобще нямам представа за какво да стане на въпрос в тая част. Като измисля нещо ще ти звънна.

Е, не знам дали е точно каквото ви трябва, но винаги съм твърдял, че гръбнака на Фентъзито не са битките

Сърце от камък

Агар стоеше. Неподвижен, студен и безжизнен като скалата, от която беше изсечен. Стоеше и наблюдаваше. Мислеше. Мислеше за себе си, за господаря си и за борбата, която му се налагаше да води със земния дух, прикован в сърцето му. Той беше статуя. Грубо изсечено парче камък, с бледи хуманоидни форми - създаден, за да бъде полезен, а не красив. Стоеше тук, на това място повече от петстотин човешки години. Беше се сражавал с първите човешки заселници, с хиляди пътешественици и авантюристи, дръзнали да прекрачат границата на поверената му територия. Беше видял как полята запустяха и как далечните градове един по един потъваха в пламъци. Наблюдавал беше, неподвижен, създаването и падането на кралства и съюзи. Виждал беше безброй герои, хвърлили живота си на вятъра заради странни човешки думи като "чест", "достойнство" и "лоялност". Агар не разбираше езиците, на които говореха нападателите. Единствените думи, които той разбираше, бяха магическите слова, вложени в него при създаването му. Той не бе помръдвал от поста си столетия, охранявайки зорко кристала, стърчащ от земята също така, както беше винаги. Постепенно около кристала порастнаха няколко дръвчета, после още и още, докато накрая Агар се оказа заобиколен от вековна гора. И тогава започнаха нападенията. На всеки няколко години няколко същества идваха, за да изпробват силата на Агар. Досега вградената магия и силата на камъка, от който бе съграден Агар надделяваха над меката плът на създанията, които, както предполагаше Агар, искаха кристала, за да навредят на господаря му. Досега.
Наскоро - преди няколко месеца, нова група дойде да предизвика голема (или поне той така мислеше, защото не познаваше нищо от външния свят, освен мечовете и острите стрели на нападатели). За него те всички бяха еднакви, но този път беше друго. Те не го нападнаха. Наближиха го от всички страни и точно, когато Агар се беше приготвил да ги смаже с огромните си юмруци, те се засмяха. Хванаха се за ръце и затанцуваха около, както им се струваше, скалата с форма на човек. И тогава големът забеляза нещо - те всички бяха изключително малки. Агар беше виждал и други от рода им, те всички искаха да го унищожат със своите лъкове, арбалети и блестящи копия. Но тези, малките нямаха оръжия. Единствиения багаж, който носеха, бе една кошница. Агар се озадачи. Още по-голямо бе удивлението му, когато малките започнаха да се атерят по него, смеейки се и играейки. Направиха си пикник на главата му. Той заговори. Те го разбраха. Сприателиха се. За два месеца Агар научи за околния свят повече, отколкото беше знаел някога изобщо. Разбра, че дългоухите се наричат елфи, а тези, с които се беше сприятелил са децата им. Разбра, че те воюват с някакви същества, наричащи се "въррколака" или нещо такова. Всеки ден малките елфи идваха при Агар и го учеха за света, а той ги забавляваше с прости магии. Всяко от тях имаше около врата си медальон, предпазващ от тъмни магии.
Но един ден децата не дойдоха. Агар се разтревожи. Изведнъж от храстите изскочи същество, каквото Агар не беше виждал дотогава. Беше като вълк, но в пъти по-голямо, очите му светеха с яростен червен пламък и от мощната му челюст висеше нещо. Агар не се поколеба реагира по единствения му познат начин - призова силите на Земята, за да смажат натрапника. Очите на неподвижния голем заблестяха в зелено, докато ръзете му се задвижиха в бавен ритъм. Могъщи слова излязоха от неподвижните му устни. Изведнъж големът подскочи и се стовари с цялата си тежест на земята. След това отново затана неподвижен. Нищо не стана. Върколакът обикаляше тихо около статуята и душеше нервно въздуха. Изведнъж земята под него пропадна и той се озова над бездна, осеяна с шипове. Рефлексивно скочи, превъртя се и точно в този миг юмрукът на голема се стовари в слепоочието му. Чу се изпукване, последвано от хрущене. Мъртвият върколак се стовари на земята пред кристала, както толкова много преди него. Но Агар не беше свършил. Той положи безжизнения труп върху кристала, който заблестя със синкава светлина. Големът застана пред него и протегна ръцете си. Мигновено усети притока на сила в цялото си тяло, но тогово забеляза нещо друго - на мястото на върколака беше останал само черепът му. А на него беше увиснал елфически медальон. Беше прекалено малък, за да е на възрастен. Когато го видя, Агар пусна камъка, сякаш беше разтопено желязо. Застана с гръб към него, провеси украшението между пръстите си и се вгледа дълбоко в метала. Нямаше грешка - това принадлежеше на някое от децата! Агар отметна глава назад и зави. Закрещя. Пусна на воля земния дух, прикован в него, за да му вдъхне живот. Но сега, пускайки духа на свобода, големът се беше променил. Очите му от зелено вече блестяха в кървавочервено. Воят, излязъл от неподвижните му устни, беше изпълнен със безсилие и съжаление, с отчаяние и обещание за бавна и мъчителна смърт.
Това беше преди два месеца. Сега Агар трескаво мислеше. От два месеца не беше помръдвал. Не се премести дори когато дойдоха нови нападатели. Те се повъртяха около камъка и си заминаха. За това ли бе прекарал толкова безкрайно много време тук? За да види как това, което беше пазил нямаше вече никаква стойност? За да загуби единственото, което някога бе имал? За да бъде предаден и наранен? Очите му блестяха в червено. Той бавно се раздвижи. Взорът му очертаваше полето, котето не биваше да пристъпва. Прекрачеше ли това поле, той щеше да загуби защитата на кристала и магическите си сили. Щеше да разчита само на себе си. Ето, той е вече на линията. Спира се. Прови крачка назад. Затичва се в обратна посока, към камъка и робството си. Протяга ръка, хваща омразния кристал ... и го разбива на хиляди малки парченца. След това поема напред, извън гората, напред, по вятъра.
А някъде далеч, в безкрайните планини Залез, на най-високия върх, се намира самотна кула, пореща небесата. И там, тъмна, слаба фигура протяга ръка към хоризонта, сякаш се опитва да достигне нещо, твърде далеч, за да бъде видяно. И тогава фигурата промърмори:
- Започва се!

За мойто нищо ли нма да кажеш???