Отдавна не съм писал нещо та реших да драсна няколко реда.
-------------------------------------------------------------------------------------
"Това ли заслужавам ,дотам ли стигнах!" Всяка вечер тези мисли минаваха през главата му.Всяка вечер виждаше лицето на момичетата ,толкова млади ,всички бяха толкова млади.Щом затвореше очи си представяше седемте деца в гроба ,тихи ,снежнобели и мълчаливи.Не заслужаваше такава съдба ,не заслужаваше тази милост.
Събуди се ,като че ли навреме.Бетонените стени бяха студени, както винаги ,но за него това беше някакъв лукс ,знаеше, че това му е много ,знаеше ,че неговите мъки са нищо ,можеше да избяга всеки ден ,но оковите го държаха ,окови заключени от собственото му съзнание изковани от неговото дело.
Отиде до мивката ,изми си лицето и за сетен път видя отражението в огледалото. Казват ,че както се видиш в огледалото така и ще се чувстваш докрая на деня. Лъжеха. Сега се отразяваше една сянка - не ядеше ,не пиеше, тънеше в самосъжеление и като че ли само стените чуваха плача му ,нуждата от свобода ,нуждата да получи прошка.Но това нямаше да стане сега - седем камъка му бяха тежест ,тежест, която силата му не можеше да повдигне ,за която не можа да намери вълна.
Ушите му още чуваха онзи писък - рязък ,остър и най-нечовешко чист ,до последната капка на душата.Падна сълза ,но тя не беше топла ,студена като камък ,като неговото съзнание ,опитваше се да плаче, мислише ,че ще му стане по-добре ,но също така и знаеше защо плаче ,знаеше какъв е той!
"Стреляй!" тези думи ,те го бяха застворили в собствената му тъмница ,всичко иглеждаше някак далечно ,онази команда ,онзи куршум.....летеше плавен като птица, само секунда и щеше да е герой ,една стотна ,един миг ,една грешка.Беше уцелил контейнерите ,но тях трябваше да уцели , нали?....Огромен взрив ,навсякъде хвърчаха отломки от старата къща ,никой не знаеше за момичетата ,никой не ги предупреди ,в опита си да спасят човешки живот те го погубиха в борбата за мир.
Пак видя онези лица ,ковчезите бяха отворени. Една мълчалива вина го обграждаше ,държеше го ,душеше го!Чу пак онзи вик - чист като сълза, след това чу и командата ,отново и отново.Виждаше вината си в очите на всички.
След няколко минути щеше да мине пазача ,нямаше да се съпротивлява щеше да е като във филмите ,но нямаше да има край ,поне не щаслив ,всички щяха да мълчат ,неизречена вина върху покварена тишина.Виждаше собствения си камък ,виждаше красивия ковчег ,но него го грозеше като че ли трупът беше въглен в перушина. Всички мълчаха, знаеха какво беше станало, свещеникът пееше....
Отново се върна в реалноста, отново плачеше, отново стените го държаха в плен. Вече чуваше стъпките - бяха тежки ,много тежки.Всеки дъх му беше последен, всеки момент му беше последен. Сега щеше да отиде при момичета ,щеше да моли Бог.......
Гробът му беше на един хълм. Нямаше кой да проплаче за него ,нямаше кой да го оплаче ,цветята бяха повлечени от вятъра ,нанякъде към свободата ,която притежателят им бе изгубил....
-------------------------------------------------------------------------------------

Интересно... малко, но смислено... ммм... добро е. Мда!