Чуха се спирачки. Колелото се извъртя и момчето се подпря с единият крак, за да не падне. Момчето отправи погледа си надолу. Там стоеше пухкава кафява топка. Момчето посегна към нея, но двете тънки крачета заподскачаха към средата на улицата. С бързо движение момчето протегна ръка, сграбчи нещото от улицата и побърза да се измести към тротоара, понеже се задаваше кола.
Момчето усети нещо твърдо да го боде. Погледна към ръката си и видя голяма и къса сива човка, която следеше пръстите му внимателно. Кафявата птичка бе непозната като вид. На пръв поглед нямаше причина да стои по средата на улицата и да бъде толкова лесно хваната от човек. Когато се вгледа в малките и черни очи, момчето забеляза колко зле е наранена птичката. Тя издаваше сърцераздирателни звуци. Момчето бързаше, а и беше с колело. Бе краят на града и на изток се простираше поле, а на запад имаше панелни блокове. Нямаше начин наоколо да няма садистични хлапета или гладни котки, които да навредят на раненото пиле. То я сложи в джоба и пое наобратно, като внимаваше да не създава неудобство на пилето.
Момчето се прибра. Извади пилето от джоба и го постави на слънце. Перушината му се разтвори и птичето седна. От време на време мъчително си поемаше въздух, клатеше глава и стоеше мирно. Момчето знаеше какво бе станало. Птичката, летяла над поляните, за да търси храна на гладните пилета в гнездото, някъде по клоните на орех, липа или кестен, се бе снишила и в устрема си да улови поредната мушичка, се бе забила на стъклото на препускащ автомобил и отхвъркана настрани. Нямаше нищо счупено, едниствено малка раничка над човката показваха, че се бе забила челно и бе ударила главата си. Момчето не можеше да повярва - да нараниш нещо толкова невинно и красиво, ей така, просто защото нечия жена се скарала с съпруга си и решила да покара и изобщо не я интересувало, или пък работникът, бързащ за работа и може би дори незабелязал, че е ударил нещо. Птичката потръпваше от време на време, гледаше със своите черни влажни очи, загубили вече своята жизненост и пламък.
Няколко часа по късно кафявата птичка умря. Момчето пократи глава, погледна клюмналата глава на птичето и отправи поглед към зелята. То нямаше какво да направи, но се чувстваше виновно. Чувството му за дълг и отговорност, които бе поел още когато бе взел птичката му тежаха. Защо той трябваше да скърби и да е тъжен заради смъртта на птичката, а не този, който я беше наранил? Нима той не я спаси от сигурна смърт, от бързащите коли и от гладните котки? Може би трябваше да я остави там. Тя бе красива и излъчваше топлота и невинност, може би щеше да се добере до гнездото си и да вземе сбогом със своите преди да умре. Момчето изнесе мъртвото тяло на птичката и го зарови в шумата на двора.
Момчето пазеше спомена през целия си живот. След време, на същото място, където тялото на кафявата птичка изстина и се пропи от земята, се издигна лечебница, която приемаше ранени и болни животни от целия окръг. Да, и там работеше убиеца на птичката. Но сега, той вече не отнемаше, а спасяваше животи. Със своята кола и с още няколко еколози патрулираше из местността и откарваше животните, нуждаещи се от помощ, до лечебницата. Един път, той си спомни, че някога бе ударил птичка и вероятно я бе убил. Тогава той бе подходил безразлично. Сега трябваше да се реваншира, защото синът му не приличаше на него - бе поел отговорност и бе надминал своя баща още тогава, когато взе кафявата птичка в ръце...
----
Надявам се да ви е харесало. Доста добре се получи.
Много се повтаря "момчето:
поне на мен ми харесва 