Нощта беше черна за Вейстлен, въпреки че небето беше обсипано със звезди. Усойната гора му изглеждаше още по-неприветлива от всякога, а оголените клони на дърветата сякаш се протягаха надолу за да го сграбчат. Нарочно подаваха корени от замръзналата пръст за да го спънат и да прекъснат лудешкия му бяг. Ръбатия товар на едното му рамо въобще не му помагаше да запази равновесие. Дъхът му излизаше на пара на пресекулки и се разтваряше в маглата, която почваше да се надига от почвата.
Вейс препускаше много минути. Посоката нямаше значение.. важно беше да е обратна на тази към селото му. Знаеше че се забърква с нечисти сили.. Изтръпна при мисълта за кланицата, в която се превърна домът му. Той носеше товар - не само нещото на рамото му - в главата му имаше още нещо. Знаеше че трябва да погребе тези неща дълбоко и далече от тук. Защото злочестия човек, който би ги изровил би повторил Вейсовата грешка...
Зад него лай проряза тишината. Не беше сигурен дали е на селските кучета, усетили вонята на обезобразените трупове в дома му.. или нещо по-лошо го диреше. И в двата случая беше по-добре да побърза. Някъде напред се намираше Спрингсдейл.
В съзнанието на Вейс просветнаха няколко картини: къщи, изпълнени с деца, животни и хора.. и друга - тъмна картина: реки от кръв се стичаха от праговете на жилищата и се събираха около него, а той не можеше да ги прекоси. За момент си помисли, че Спрингсдейл щеше да бъде грешка, която лесно би могъл да пребори. Но уплашеното му съзнание бързо изтика тази мисъл на заден план. Рамото му почна да се натъртва от неравномерното подскачане на твърдия предмет на рамото му.
Вейс се поспря за да се ослуша. Лаят наистина се приближаваше. А той беше изморен. Дишаше като парен локомотив, а потта от челото му минаваше през рунтавите му вежди и се вливаше в морско сините му очи. Понечи да поеме отново напред, но краката му тежаха. Всяка изминала крачка ставаще все по-трудна и сякаш вместо да го отдалечава от обезпокоителните звуци отзад, тя го приближаваше към тях.
"Да става каквото ще!", реши Вейс. Закова крак в земята и се обърна. Тежкият предмет се изплъзна от хватката му и полетя назад понесен от инерцията си. Да ходи където си ще. Да се маха. Вейс си имаше хубав, остър, лъщящ нож на кръста, който щеше да му помогне да се защити..
Пише се без график или предварително наговаряне. Просто ако ви се пише - пишете. Само гледайте да спазвате стила и обема, да не свършим много бързо или да се увлечем и да го пишем до нова година И коментарите на друго място, да не спамим разказа Нека тук бъде само приказката.. без разни бози от рода на 'яко' или 'тъпо'.. нека не осерем работата