спокойна съм, макар да знам, че отивам на погребение.
никой не е умирал. усторих го сама. нали обичам драмите.
вървейки по улицата, дори не знам кой ще положа в земята.
аз определено не искам да лягам. най-малкото, защото има червеи, а изпитвам погнуса от тях.
странно, но започнах да убивам паяците и хлебарките.
разбира се, когато размерите им не ме отблъскват.
какво се прави на погренение, което сам организираш, сякаш е парти за среща със стари другари.
дали пък тях да не изпратя.
но те заминаха отдавна. нима има смисъл от допълнителни почести.
близките с нищо не са заслужили да участват в представленията ми.
дали пък да не се кача на някоя сцена и да не призная на висок глас, че се страхувам от дните,
от себе си и за да отвлека вниманието от тази ми слабост се занимавам с глупости.
имах куче, което умря. наистина. не видях гроба му. само умря в ръцете ми. стигаше ми това.
а дали пък да не внеса корекции в драмата.
няма да е погребение. може прошка да стане главната тема на събитието.
имам много повече да прощавам, отколкто да заривам.
а и ръцете ми са фини за грубата работа с лопатата.
мда... денят на вси светии ще го преустроя и вместо светии ще поканя всички хора,
които са ме наранили или които аз съм пренебрегнала.
на тях ще кажа едно сантиментално “извинете и простете”.
дали с това ще задовлоява жаждата си за покъртителни мигове, които все се чудя защо не ми достигат.
и защо ли казвам всичко това, когато зад тези си думи се крия от онова чувство,
което някои поети описват с най-прелестните думи, а на мене ми причинява страдания.
изпитвам любов. прекалено чиста, за да я покваря с желанията на егото си. това ме обърква.
една любов, която всеки път съм чакала и търсила.
и се питам дали не я идеализирам и приписвам качества, които не притежава.
по-скоро невъзможността за нейното пълно изживяване я правят толкова бленуван обект,
който раздира съзнанието ми.
загубих съня си, само защото не мога да понеса мисълта,
че не мога да пожелая мъжа, идващ понякога в нощите ми.
и дните след това са нереални и си задавам оня изтъркан въпрос кое всъщност е реално –
откраднатата радост с него или безкрайните мигове, в които чакам да чуя гласа му и да го видя отново.
нима това е оная любов, която търся, която ми е орисана.
и кои са орисниците.
дали пък не сме самите ние с всичките проявления на аз-а.
цялата тая терминология описваща душевните ни състояния кой ли я въведе и защо ли..
все си мисля, че нещата са много прости, но ние сме тези,
които им придаваме какви ли не звания и наименования.
та на погребение бях тръгнала... дали пък да не погреба там тая си любов.
на най-съкровенно място да я положа. само защото не знам какво да я правя.
или по-скоро не знам какво да правя себе си.
и не е ли по-добре да се прибера и да потърся утеха в съня, отколкто да обикалям тихите улици.
да оставя нещата да се случват.
а аз къде ще съм по това време. и как да стана страничен наблюдател на собствения си живот.
ето това не мога да разбера.
сигурно затова мъдростта е сложна и трудна работа.
а аз съм далече от нея, но близо до дома.

Дълбоко е, не мога да го оценя. Не знам дали игнорирането на главна буква в началото на изречението е стил, но на мен ми влияе малко объркващо - губя представа за редовете (аз и без това страдам от пълна липса на ориентираност). Иначе началото е привлекателно - звучи зловещо. Но не - това не е изповедта на някой сериен убиец, както си помислих - а мислите на някакво момиче (може би; изпитвам пристрастие към аватара ти). След това става ясно, че става въпрос за любов (или както обичам да казвам - "уибов" ), а това ме навежда отново на мисълта, че е прекалено задълбочено за мен.

btw - my, myself and i - това не са ли трите слоя, които изграждат човека? Бяхме учили по психология за тях, но паметта ми изневерява.

Мдам поетесата пак се е проявила . Насечено объркано и запленително ! Хареса ми как прескачаш на различни теми и как ги обединяваш - стилно и трудно смилаемо . Като доиде време мен да ме закопават моляте мини и удари нещо такова като за последни думи .



Какъв е тоз аватар ? Що смени старият ? Разочарование ! Не че не се кефя на мацката от Саилянт Хил ама твоя аватар си къртеше ( невероятна цветова гама имаше еи ) !


Аиде и не прекаляваи със тоя тип творения че човек верно ше помисли че за себеси пишеш !

3 думи:
странно... объркващо... перфектно...

Определено ме впечатли.Просто не знам какво да кажа.

А и да питам и аз - къв тоз нов аватар?Нов имидж?Този е готин наистина,не е уникален като предишния,но пък е готин...

знам че в творческия преобладават други теми за размисъл но не можах да се стърпя и пуснах последното си 'чедо'. не бях правила тука тема от месеци... зло помниш ли кво конско ми тегли за лои и жана... реших да ви позанимавам с малко момичешки трепети.. не че само ние ги имаме.. по-скоро се осмеляваме да ги изкажем.. но важното е че съм споделила и се чувствам разбрана.. за което благодаря

а за аватара..все пак това е измислен свят където сме в момента.. не вярвам че е безопасно да сме самите ние.. та малко с хедър реших да се идентифицирам.. любима ми е.. сорка ако не се кефите..

Хъх бати паметта на слан изкара ! Мдам помня че нещо не им се накефих на ония творения но затова пък ми хареса за онова с любовта и завършекът с преестоя в реката !


Мне не че не ме кефи новият ти аватар просто бях свикнал с безобразно цветният ти предишен аватар ! А иначе си прав - не си струва и тук да си истинското си "аз" . Но стига офтопик !

объркана съм.
ако се замисля мога и да формулирам отговор на евентуалния въпрос "защо'.
но по-скоро предпочитам да се наслаждавам на тая си душевна проява на вроден мазохизъм.
тоя път няма сълзи. по-скоро чувството за нереланост, което не ми е чуждо, нито непознато,
но напоследък намира проявления, които сякаш са нови.
част от тях е и тоя словесен изказ. харесва ми да пиша.
все намирах нещо, на което да дам живот, но не се бях замисляла, че и на себе си мога да окажа тая чест,
като си спестя малко от емоциите, трансформирайки ги тука.
но днес никъде не отивам. това с погребението свърши.
както не мога да ходя с една коса повече от три месеца,
така не ми е интересно да се затлачвам в някоя душевна форма по-дълго.
хм.. май лекичко лъжа, но все още никой не знае.
би разбрал ако ме познаваше, а все пак сме още в началото на нашата среща
и така да се каже приемам себе си за terra incognita.
моето място е отгоре. на покрива - на къщата, на света или вселената.
може на купата сено, която имаше на една ливада в детството ми.
прескачах оградата и отивах там. миришеше на окосена трева и имаше бъз в края й.
а нагоре.. нагоре започваше една пътека към гората и по нея се стигаше до кариерата.
сега вече знам, че от позицията на житейския си опит бих я оприличила на лунен пейзаж.
но тогава тая местост ми се струваше толкова нереална и абстрактна. едно истинско приключение.
спомням си и металната конструкция, където се меляха камъните и взривоте, от които къщата трепереше,
а баба анонсираше 'кариерата'. сякаш представяше някой герой на сцената.
но все пак искам да ви кажа за покривите.
няма гореща ламарина, само едно пламенно желание да се качвам нависоко.
психолозите са се постарали и са дали обяснение за подобен род желания, но не ми се говори за това. не и сега.
друг може и да стане въпорс, но точно в момента след като цял ден е имало слънце
искам да застана на някоя пътека и да вървя.
много, докато не започна да усещам как силите ме напускат.
това ми е любимият момент - краката ми треперят и не знам как точно ги движа.
но роботизирането на съзнанието и механичността на движенията ме карат да вървя напред.
все повече започвам да отделям внимание на тая си страст. лаская я.
циганското лято ме кара да мечтая за разходки нависоко.

Моят скромен коментар е,че пърата част трябваше да бъде единствена,уникална.Втората прилича малко на разказче,а не е задълбочена като първата.Всъщност като се замисля не съм чел нищо по-смислено от първият ти епизод от доста време насам.Да не прозвучи като критика,но понякога самият автор не забелязва какво точно е сътворил.А това което си написала за мен е невероятно.Героинята едновременно е разбита от живота,но и иска да живее.Вероятно самотата и несподелената любов са причните за негативното настроение към живота.





Нямаш представа колко неща каза с тези изречения...

След това се прехвърляш и на затварянето в себе си



Всъщност може би творбата ми допадна много ,защото тя описва един доста голям период от живота ми,който продължава и в момента.Да си го нареча депресантски период.Още веднъж браво за произведението,ако има скоро класации то ще заема първо място за мен.Може да се анализира всяко изречениийце,защото във всяко има скрит огромен смисъл,но не виждам смисъл.По-добре е да се прочете,ей така,на един дъх.

Тя твори... на нея не й е работа да знае, какво е искала да каже... тя пише, каквото й е на сърцето.

Искаш да кажеш,че творците пишат ей така автоматично,без да се позовават на опит,без дори да се замислят какво и защо го пишат,без дори да предават моментните си емоции в творението?
Леле,далеч си от истината .

А ти си мислиш, че творците сядат и мислят какви фигури и тропи използват за да изразят емоциите си... Ако мислиш така - е не е така. Тези, които го правят, просто не са творци, а имитатори. Пишат, каквото искат и каквото е в момента на сърцето им.

Харесва ми, първото, много. Наистина има дълбоко заложен смисъл и душевни и идейни терзания и търсения. И са представени по един много добър начин. Много ми харесва как си пресъздала душевното "лутане" на героя, някак си... не знам, "паника" е най-близката дума, за която се сещам, макар и да е много далеч от това, което искам да кажа.
Според мен липсата на главни букви някак принася една типична за мислите черта - те се сипят една след друга, преплитат се, сливат се, продължават се една друга и т.н. И по този начин, сякаш липсват изречения с начало и край, създава точно такова усещане - за поток от мисли.
Много добре, наистина "поетесата пак се прояви"
Продължавай в същия дух!

Доколкото аз го разбирам тоя процес, творците сядат и пишат каквото им дойде "от сърцето", но въпреки това го пишат с някаква утвърдена в съзнанието им и начертана основна идея. И дори и да не е точно така, то истинските творци, които си изпипват творбите, след като завършат, ЗАДЪЛЖИТЕЛНО правят няколко редакции на творбите си с цел подобряването им.
Така че и двамата сте донякъде прави.

не знам за творците но аз сядам и пиша. и думите сами излизат и се подреждат и тоя процес е извън мен. после като чета все едно някой друг е писал. рядко редактирам...
наистина ми е драго че ви е интересно. макар че не търся призание или нещо-си-там сродно нему.. по-скоро задоволявам нуждата си от шерване. то форума май е за това.

Ами аз да си призная, когато седна да пиша (рядко става това) и аз пиша на един дъх и след това и аз като го чета, все едно друг го е писал, а не е излязло от моите собствени ръце.
Но последното си писание (което не съм пуснал тук) си го бях обмислял предварително, след това му направих малка редакция и вероятно ще направя още една. Мисля, че най-вече това че беше замислено, а не "вдъхновено от мига" го направи поне малко по-добро (то аз съм си сравнително доста сакат в тая област).
И въпреки това много уважавам "писането по вдъхновение", защото е най-истинско. Но тогава мога да кажа, че авторът пише за себе си, а не за "публиката". Въпросът, струва ми се, че е имено този - дали искаш да направиш нещо добро и наистина качествено или искаш просто да задоволиш творческия трепет.

Ами аз си знаех, че с нея е така... просто налучках, поради простат причина, че и с мен е така... никога не редактирам... никога не го замислям... всякаш съществуването ми е обсебено от Тъмната страна и писанието въобще всякаш не е мое...
А дали е мое като цяло? Дали в една такава ситуация писанието е твое или по- скоро на твоите емоции?
Не мисля, че така се показва стил... така се показва сърце.

ox моито просто мнение е 4е........малко ску4но?

Аз пък не мисля,че някой може просто ей така да седне и да пише каквото му дойде на акъла.Винаги човек има нещо на ум...подсъзнателно.Не може предварително да не си се замислил за какво ще пишеш,нито пък как ще го пишеш.Писането на един дъх винаги е споходено от временно замисляне,преустановяване и премисляне на това което си написал.Просто колкото и да е чиста мисълта на един автор,винаги има някакво колебание.

albanetoм,опитай се да го разбереш.Ако си свикнал на долнопробни екшън разказчета наспамили творческия,наистина няма шанс да го разбереш...

Значи - едно е да нахвърляш идеи за разкази, които да забравиш 10 минути по- късно, друго е да седнеш да пишеш разказ и да измисляш темата му на момента... просто не става - става дървен.

Изгрев,никога не пиша нещо без да мисля за последствията.Щом така съм написал,така мисля,пък и ти много добре знаеш към коя част от постващите са отправени намеците.
Сори за офтопиците,но просто ме принуждавате .Просто не пишете РИП по-надолу,прескочете ме,не ми гледайте бездарните мнения.