Лунната светлина огряваше пътечката. Роджър плахо стъпваше по тъмната пътечка, която минаваше през парка и го отвеждаше право до блока, в който живееше. Връщаше се от събиране на бившия клас, с който допреди година учеше в гимназията - ако съдеше по тишината наоколо, явно минаваше полунощ. Той забърза стъпка, понеже облаците скриха Луната зад себе си и явно имаха намерение да излеят пороен дъжд върху градчето. Небето просветна, след секунди се чу гръм. Роджър се спря. Някаква фигура му се изпречи на пътя и застана с лице към него. Той присви очи, за да идентифицира личността, но тъмнината сякаш се сгъстяваше с всяка секунда. Роджър усети как една дъждовна капка се свлече по бузата му. Той я избърса, но откри, че целият е потен. Тайнственият силует продължаваше да стои по средата на пътя с наведена глава. Роджър отново тръгна по пътеката и отби в ляво. Непознатият се препречи отново на пътя му. Той повдигна лицето си. Точно в този миг Роджър с ужас забеляза бледата кожа и пронизващите очи на странникът. Реши да избяга, но краката му не го слушаха.
- Кой си ти - прошепна Роджър.
Непознатият вдигна ръката си и стовари тежък удар върху челото му. Роджър се струполи на калната пътечка и неосъзнаваше какво става. Изгубваше съзнание. След минута за секунди отново дойде в съзнание и се помъчи да се свести. Стори му се, че се носи във въздуха. Отново изпадна в тъмнината.
Свести се в дървена колиба. До него стоеше младеж, който го гледаше замислено.
- Къде съм...
- Ела после в трапезарията. Там ще ти стане ясно. А сега почивай.
Младежът стана и излезе. Роджър бързо стана и излезе навън, за да настигне събеседника си. Там го посрещна неочаквана гледка - огромен замък, заобиколен от дъбови гори. Около него се моткаха двайсетина човека. Роджър попита някаква жена къде точно е трапезарията и след като тя му отговори, той се втурна в замъка. Там го чакаше младежът от колибата, докато четеше някаква дебела книга. До него стоеше възрастен човек, който наблюдаваше Роджър. Когато го видя, Роджър седна на един луксозен стол срещу него и започна да го гледа. Младежът остави книгата, облегна се удобно и каза:
- Сигурно искаш да знаеш къде си. Може и да не ми повярваш, но този замък е на родителите ми, които не са хора.
- А какви са?
- Вампири. Не се шокирай, няма да ти се случи нищо лошо. Отвлече те моят брат Никос, който се застъпи за теб. Обикновено новоотвлечените стават основното ястие за вечерта. Сега ту су ук, за да работиш. Заедно с другите хора. После - след известно време отново ще те върнем там, откъдето си дошъл и всичко ще бъде наред. Просто от теб се иска да бъдеш тих и да си свършваш работата. Излез и се поразходи, сега един следобеден сън ще ти се отрази добре. Бъди свеж вечерта. Впрочем, как ти е името?
- Роджър.
- Аз съм Антонио. Към родителите ми можеш да се обърщаш с "господари". Имам по-голям брат- Никос и по-малка сестра - Пирла.
Роджър излезе от замъка. Реши да пообикаля из близката букова горичка. Вървя няколко минути и съзря седнал човек, кръстосал крака и гледащ в нищото. Роджър се приближи до него и го позна - непознатият, изпречил се на пътя му миналата вечер. Сега го виждаше ясно - черна коса, бледа кожа и студени сини очи. Наоколо всичко бе в букова шума, горската свежест правеше въздуха кристално чист.
- Защо избра мен - попита Роджър и седна до него.
- Ти беше там. Сам си си виновен - с леден глас отговори вампирът. След кратко затишие Никас продължи. - Знаеш ли, видях нещо в теб. Затова те отвлякох.
- За какво говориш?
- Тази вечер ще разбереш. Моля те, каквото и да стане, искам да отведеш Пирла от тук.
- Коя е тя?
- Сестра ми. Спаси я.
- От какво?
Никас стана и бавно се отдалечи от Роджър. Озагадачен, човекът отново се върна в замъка. Вече се смрачаваше. Хора и вампири влизаха в замъка и се отправяха към подземията. Роджър изчака колоната да премине и я последва.
Затръшна вратата зад себе си. Долу изглеждаше мрачно. Само някаква тайнствена червена светлина осветяваше наоколо. Подземието бе пълно с хора и вампири, но Роджър успя да си пробие път и да застане отпред. В този момент, един зловещ вампир се провикна:
- Тази вечер, ние сме тук за жертвопринушението. То се прави веднъж на десет години и ние жертваме три от нашите деца, за да запазим силата си и да продължим да съществуваме. Днес е ред на рода Лаймсграндос, които с мъка ще дарят душите на децата си. Роджър видя Антонио, който бавно се приближаваше към някаква машина, наподобяваща пирамида. Той погледна с мъка смълчаната тълпа и влезе в пирамидата. Тя се затвори и започна да се пълни с вода. Антонио седеше вътре и чакаше своя край. Когато водата достигна до горе, вампирът се бореше за живота си, но след няколко минути отпусна своето тяло и бавно се свлече на дъното.
Последва смут, но Роджър изумен наблюдаваше как Никос се отправя към някаква гилотина. Той подложи главата си на острието, стисна очи и хладнокръвно изчака края си. Свистящото острие обезглави вампира, който бавно се отпусна. Роджър си спомни за думите на Никос. Той видя наближаващото момиче, измъкна се от тълпата и го задърпа към изхода. Той затръшна вратата и постави резето. Чуваха се яростни викове и думтения по вратата, но Роджър бягаше заедно с момичето. Когато вече бяха на няколко километра от замъка, Роджър спря да бяга и погледна момичето, което го попита:
- Защо ме спаси?
- Така пожела Никос.
- Но той е вече мъртъв. Аз също трябва да се жертвам за рода ми. Иначе всички ще станем слаби и ще умрем. Върни ме там. Никос не е мой истински брат. Неговата майка е човешка. Затова се е отдал на мисли и на страхове. Не се бой, не ме е страх.
- Но ти ще умреш!
- Ти също...
Тя заби зъбите си в шията му. Той изпадна в шок. Тя измуска част от кръвта му, изкопа ров, положи го вътре и го зарови. "Така правели те, за да умрат спокойни" прошепна тя и се върна обратно, за да умре...
|
да се опита да направи този разказ шедиовъра който трябва да бъде.
