(не е лично творчество)




Последният слънчев лъч

Животът е тежък.
Така говореше Сара. И наистина “Животът е тежък” звучи трогателно и дълбокомислено от устата на едно двадесет годишно момиче. Така щеше да звучи и от нейната уста, ако беше на двадесет. Но Сара беше на осем. Въпреки това, този факт не попречи на въздишката, изтръгнала се от дълбините на детското ù сърце.
- Животът е много ама много тежък. – повтори тя и затвори учебника.
Тя мразеше географията. Като се замисли, не се сещаше за нещо от училище, което да обича. Освен, може би, междучасията, но те бяха рядкост в пансиони като нейния. Тя се различаваше толкова много от сестра си, която събираше всички очаквания върху своите крехки плещи. Но сестра ù беше силна, стройна, красива и-и-и би било наистина хубаво, ако все пак имаше сестра. Но тя нямаше. Нямаше и брат, малък и лош, с който да си прилича. Нямаше и добра, мила и любяща дойка, която да я приспива. Въобще, Сара нямаше никого, освен баба си за една седмица на месец и писмо всяка седмица. Но баба ù беше заета, много заета стара жена.
И все пак това не ù пречеше. Поне в пансиона имаше деца, учители, сестри… Сега вече наистина се чувстваше самотна. Вярно, баба ù идваше далеч по-често, но тя беше самотна на това място, сред тези хора. Сара беше само на осем, но не беше никак глупава. Напротив, тя беше едно живо, малко дете, с тъмна, къдрава коса и големи пламтящи очи, допълващи ангелското ù лице. Не беше много висока, но това нямаше никакво значение, животът бе пред нея, тя щеше да порасне. Но Сара знаеше, че това не е така. Както вече казахме тя беше доста прозорливо момиче и още от първия ден разбра къде се намира. Тогава тя попита баба си:
- Бабо, много ли съм болна?
- Защо?- отвърна притеснената жена.
- Ами от доста време при мен идват различни лекари, сега съм в болница, а и тази болка… Какво ми е?
За съжаление никой не можеше да отговори на този прост въпрос.
Сара лежеше, а парещата болка изгаряше тялото ù. Тя лежеше и мислеше: “Колко хубава била географията, колко интересна е историята. Ако имах време, щях да прочета всички книги в библиотеката на баба, а тя е доста голяма. Ако имах време. Но аз не знам колко време имам… А и тази болка, защо не спира?...
Влезе баба ù , придружена от старата ù болногледачка. Преди Сара се питаше кой кого гледа, но сега двете жени ù се видяха ведри, бодри, млади… живи. А тя, тя чувстваше, че умира. Баба ù се наведе над нея.
- Сара, миличка, трябва ли ти нещо?
- Светлина.
- Какво?
- Моля те, бабо, дръпни пердетата. Искам да видя слънцето. Да, слънцето, -каза момичето, когато меките лъчи на залязващото слънце погалиха кожата ù.
- Сара, миличка, боли ли те нещо?
Сара се замисли.
- Не, знаеш ли, колко интересно. Вече нищо не ме боли, болката спря. Жалко, слънцето залязва. Но знаеш ли какво…
Тя млъкна, вдиша дълбоко и бавно, сякаш да успокои някакъв порив, затвори очи и на лицето ù се изписа спокойна, радостна усмивка. Тя промълви: “Поне вече не ме боли…”, и заспа. Своя вечен сън.
Слънцето огря косите ù за последен път и залезе.
Баба ù се олюля. Болногледачката ù я хвана под ръка и я сложи на един стол. Самата тя потърси нещо, на което да се облегне.
- Сара… Сара… Сара…- шепнеше графинята,- защо ме остави сама…

От тогава минаха два месеца. Голямата къща беше винаги тъмна или ако светеше нещо, то беше приглушена светлина, идваща от слугинското отделение. Графинята казваше, че и последната светлина в живота ù е угаснала. Денем тя седеше в стаите със спуснати пердета, а вечер почти не палеше лампи. Рядко излизаше. Седеше и размишляваше. Това беше горе-долу единственото ù занимание. Мислеше за смъртта. Всички нейни близки я оставиха, умряха, отидоха си преди нея. Първо брат ù, който загина във войната. После две от децата ù, които дори не вдишаха от въздуха на Земята. Съпругът ù почина в леглото, повален от тежка болест в разцвета на силите си. Остана само синът ù. Той се ожени и след време се роди това прекрасно малко момиченце. Катастрофа отне на майката синът и жената, която ù беше като дъщеря и остави момиченцето само, без родители. А сега злата съдба ù отне и поснидежда, похледннадожите по к сеият лъч светлина.
През прозореца мина някой с фенер в ръка и ярката светлина пробуди жената от унеса ù. На вратата се почука. След малко се дочуха гласове.
- Не, сър. Графинята не може да ви приеме. Тя е прекалено уморена за такива посещения.
- Но господине, разберете, аз трябва да говоря с нея.
Графинята слезе по стълбите.
- Уолтър, кой е натрапника?
- Мадам, моля ви, аз трябва да говоря с вас.
Мъжът, или по-точно момчето, защото той бе на не повече от двайсет-двайсет и пет години, пристъпи смело към нея. Уолтър, икономът ù, го хвана рязко за ръката и го дръпна назад.
- Пусни го Уолтър, нека влезе.
Тази рязка промяна се дължеше само на един факт – когато фенерът освети лицето на момчето тя забеляза огромна прилика с нейния син, а и с внучка ù, защото тя беше точно копие на баща си. Момчето имаше прави черти, леко гърбав нос, но високо и ясно чело, с тъмна коса и живи, светли очи. В този момент графинята се олюля, за малко си помисли, че отново вижда момчето си. Благодарение на тъмнината никой не видя объркването ù, но тя чувстваше, че все още е твърде бледа, за това помоли момчето да изгаси яркия фенер.
И така тримата тръгнаха по коридор, осветен от малки свещи, които сякаш увеличаваха тъмнината, тъй като бяха много рядко срещани. Графинята знаеше пътя наизуст. Шейсет години беше вървяла по този коридор. Но момчето имаше нужда от помощ – за него беше трудно да върви в този полумрак. След малко стигнаха пред една врата и влязоха в обширна стая, явно кабинет. Графинята помоли Уолтър да запали няколко свещи за да не дразни силната светлина очите ù, но в същото време да разгледа момъка.
След няколко минути стаята се огря от мека, приглушена светлина. Графинята се разположи в едно кресло и посочи на момчето друго, където можеше да седне. Изминаха няколко дълги, напрегнати минути, мълчаливи минути, предназначени за “опознаване на противника”. “Момчето наистина прилича на сина ми”, помисли си графинята. И въпреки това имаше някои очевидни разлики. Седящият пред нея трябва да е на най-много двайсет и пет. Повече не можеше да му даде. Беше по-нисък от сина ù, а и очите му бяха светло сини. Да, в този момент тя изпита леко разочарование. Сякаш искаше отново да поговори с обичаното си момче.
Но и гостът успя да разгледа графинята. Никога не я бе виждал и въпреки това се изненада. Тя беше висока, изправена и стройна жена. Косите ù бяха леко сиви, но лицето ù не бе покрито с бръчки като на някоя стара жена. Имаше замислено и уморено изражение. Лицето ù беше бледо като на недоспал човек. Недоспал от два месеца насам. Всички знаеха историята на тази силна, волева жена. Тя бе понесла храбро загубата на всичките си роднини, но смъртта на внучка ù я съкруши. Тя рухна. Никой не я бе виждал да излиза от къщата. Тя стана затворница на мъката, пленница на тъгата и отчаянието. Всички тези чувства се впиваха дълбоко в сините ù очи. Да, тя малко приличаше на сина си и внучка си. Те сякаш не бяха нейни близки. Поне на външен вид. От нея бяха наследили непоклатимостта, решителността, смелостта и мъдростта на една графиня, но не и красотата. Тя никога не е била красива. Винаги се е водила за стройна, привлекателна, може би чаровна, но не и красива. Орловият ù нос се извисяваше над тънките ù, сякаш стиснати устни. Очите ù бяха големи и студени, а лицето ù продълговато. Но тя не излъчваше студенина или злоба. От нея лъхаше добродетелност, която привличаше. И въпреки злобните думи и студените, ледени погледи, които, понякога, имаше навика да хвърля, тя беше добра жена. Добра, но вече стара и самотна, тъжна и безразлична към живота. И именно това безразличие я убиваше. Тя, която винаги е обичала живота и е извличала само най-хубавото, гледала е винаги от положителната страна на нещата, сега, малко по малко, се давеше в своето отшелничество.
Но нито едно от тези не се изписваше открито на лицето ù. Въпреки мъката и отчаянието тя все още се държеше достойно при разговорите си с хората. Все пак беше преди всичко графиня. И така тя заговори първа:
- Казахте, че желаете да говорите с мен спешно. С какво бих могла да съм ви полезна?
- Умолявам ви да спасите дъщеря ми.
- Какво? – не се сдържа графинята.
- Моля ви да изпратите дъщеря ми в пансион, за да я спасите от една болест, една страшна болест, която върлува в селото.
- Но господине, заразна ли е тази болест? Кажете да повикаме лекари…
- Не мадам, - прекъсна я младежът. – Лекарите са безполезни в този случай.
- Но каква е тази болест? – учуди се графинята.
- Глад. Моля ви, изпратете дъщеря ми в пансион, а аз ще работя тук каквото кажете за да изплатя дълга си към вас.
- Колко годишна е дъщеря ви?
- На осем.
“ На осем,- помисли си старата жена, - като внучка ми.” Естествено тази мисъл ù причини болка, но тя придаде на лицето си израза на невинно любопитство, примесено с голяма доза решителност и продължи:
- Добре, но аз трябва да знам какви хора наемам. Сега е късно. Но чуйте моето предложение. Тази къща е голяма, а аз съм сама. Елате утре със семейството си. Ще живеете тук един месец, докато почне новата учебна година. После ще изпратя дъщеря ви в пансион, а вие ще продължите работата си тук. Утре ще уточним подробностите.
И така младежът си тръгна. Когато дойде на другия ден къщата му се стори далеч по-ведра и привлекателна. Той водеше дъщеря си, а един лакей, изпратен от графинята, сваляше багажа им. Графинята беше тактична жена и за това не попита нищо пред детето, а остави въпросите си за младежа, когато го повика в кабинета.
- И така, - започна тя, - слушам ви. Разкажете ми всичко за вас и семейството ви.
- Мадам, няма много за говорене. До петнайсетата си годишнина живях със семейството си. После загина майка ми, а скоро след това и баща ми. На деветнайсет се ожених за най красивото момиче на света. Обичах и бях обичан – друго не ми трябваше. Живяхме щастливо една година. След това тя забременя и почина при раждането. От тогава, вече осем години, се грижа за момиченцето си сам. Искам да ù осигуря бъдеще, щастливо бъдеще, а за това ми е нужна помощ. Това е причината да съм тук, мадам.
Той каза всичко това спокойно, лицето му не трепна. Графинята разбра, че той, въпреки годините си е преживял доста. И тя разбираше спокойния тон, с който разказа драмата, трагедията на своя живот. “Просто – мислеше си тя, - когато си загубил почти всичко, надеждата, силите ти се отправят само в една посока, а за останалите мъки вече говориш като за нещастията на някой друг.” Тя го разбираше, тя го съжаляваше, тя чувстваше, че започва да се привързва към този млад човек и прекрасното му момиченце, чувстваше ги като последен пристан в бурното море от мъка, превърнало я в удавник. На нея не ù трябваше нещо повече. Този мъж върна отчасти светлината в нейния мрачен живот. Но, въпреки, радостта, която я изгаряше, тя остана с каменно лице. След няколко минути повика иконома си.
- Уолтър, заведи тези хора в стаите на втория етаж и им обясни правилата в тази къща.
Момчето щеше да полудее от радост. Но и той, все пак, имаше своето достойнство и остана спокоен. Само промълви:
- Безкрайно съм ви признателен, мадам.

Този месец се изниза неусетно. Графинята, строга в умерени граници, се привърза към момиченцето, което за нейна голяма изненада носеше името на внучка ù – Сара. Съвпадение? Не, тя отдавна не вярваше в съвпаденията. За нея това бе последния лъч светлина, последната искрица надежда, припламнала в старческото ù сърце.
Но дойде денят на заминаването и Сара потегли към пансиона си. Баща ù не заемаше някаква особена длъжност в къщата, а и не вършеше кой знае какво. Графинята го държеше на работа само за да не нарани достойнството му. Тя обичаше младия човек като свой собствен син. В този момент, от доста време насам, тя се чувстваше истински щастлива. Всяка седмица получаваха по едно дълго, изчерпателно писмо от Сара и двамата го четяха и препрочитаха, правеха планове за бъдещето на момичето и се надяваха тя да живее по-добре от тях.

Изминаха три щастливи години. Но злата съдба не позволи на графинята да се порадва на това краткотрайно щастие. Така в един топъл, слънчев ден през юли, мъжът се разболя. Силна треска изгаряше тялото му и не му даваше нито минута спокойствие. Той се мъчеше, бълнуваше, ревеше, докато накрая почина.
В къщата беше тихо. Сара се беше върнала и сега ридаеше. Но на графинята ù дойде много. Този път тя не издържа. Стана да прегърне, да утеши момичето и се строполи на пода. Сара хукна към нея. С помощта на Уолтър я пренесоха до стаята ù. Там графинята лежа една седмица. Една дълга седмица.
Един ден тя извика Сара и ù каза:
- Сара, миличка, аз съм щастлива, че си тук, с мен. Сара, аз напускам този свят и благодаря на Бога за това. Животът ми не бе никак лек, но аз издържах. Сара, и ти трябва да издържиш. Не, не плачи. Чуй ме, не трябва да плачеш. Трябва да понесеш всичко с достойнство, защото от днес нататък ти си преди всичко графиня.
Тя млъкна. Изминаха няколко напрегнати минути. Тогава старата жена промълви:
- Сара, миличка, дръпни пердетата. Искам да видя слънцето. Странно, това бе последното желание и на внучка ми. Тогава тя каза, че вече не чувства болка. Сега я разбирам. Дори бих определила това чувство като блажено спокойствие. Жалко, слънцето залезе. Но ето го моят последен слънчев лъч, тук до мен…
Тя се усмихна и издъхна. Сара остана като вцепенена. За една седмица тя бе загубила баща си и баба си, защото тази жена ù беше като баба. Тя остана сама. Но стана графиня, трябваше да бъде силна. Опита се. Не успя…
Сега новата графиня плачеше сама в голямата къща……


… Сара живя и умря сама. Почина съвсем млада. Така и не успя да намери своя лъч светлина, за да се вкопчи в него и да изживее своя “щастлив живот”. Нейният последен слънчев лъч угасна със смъртта на старата графиня, заляза с последното за нея слънце.

______________________________________________________

автор - Emi

35 души са го прочели. Никой ли няма мнение?