Форум на PC Mania :: Виж темата - HITMAN: REVENGE! (Long criminal story) By AcTivE...

Форум на PC Mania https://forum.pcmania.bg/phpbb3/

HITMAN: REVENGE! (Long criminal story) By AcTivE... https://forum.pcmania.bg/phpbb3/viewtopic.php?f=3&t=25712	Страница 1 от 2

Автор:	AcTivE [ 28 Авг 2004 19:26 ]
Заглавие:	HITMAN: REVENGE! (Long criminal story) By AcTivE...
HITMAN: REVENGE THE RAGE REVENGE OF ONE REPENTANT SINNER (ЯРОСТНОТО ОТМЪЩЕНИЕ НА ЕДИН РАЗКАЯЛ СЕ ГРЕШНИК) “АНГЕЛЪТ НА СМЪРТТА ОТНОВО В ДЕЙСТВИЕ СРЕЩУ ЗЛОТО В ЧОВЕШКА ФОРМА” (S.C.A.S. PROJECT) Тобиас мразеше шумотевицата. Всяка негова форма му действаше като най-силен дразнител. Той бе свикнал с тишината. А сега съседите, разхайтени наркомани, крещяха и думкаха сякаш целяха да го изкарат от релси. Тобиас Райпър сложи в устата си ментово драже. Усети как в устната му кухина става хладно и свежо. Точно затова обичаше тези, а не портокалови, ванилови или карамелови. Докато се наслаждаваше на вкуса, облече сакото си, отвори вратата и излезе. - Кой е – попита съседът, но гласът му бе заглушен от виковете и кикотите на гостите. - Тобиас Райпър – човекът, който живее зад източната ви стена. - Какво искаш – отвори вратата съседът. Бе латиноамериканец, облечен бял потник и раздърпани дънки. От физиономията му личеше, че присъствието на Тобиас го раздразва. - Бих искал да намалите музиката и да говорите по-тихо, ако може. - Приятел, ще направя каквото мога. Спи спокойно – отвърна съседа с угодническа усмивка. Тобиас го изгледа одобрително и нотка на недоверие се плъзна по лицето му. Той се върна в жилището си, което бе двустаен апартамент в мизерен блок във покрайнините на Виена. Гологлавият се просна на леглото и се обтегна. Утре имаше тежък ден, а трябваше да поспи поне два часа. След минута отвъд стената настана истински панаир – чуваха се женски смехове, мъжете крещяха, а латиномузиката се увеличи. Тобиас стана от леглото, облече сакото си отново, нахлузи кожени ръкавици и излезе. Той почука на вратата, но никой не му отвори. Изрита я три пъти и ръждясалите й панти се изкъртиха. Той закрачи през коридора и влезе в голямата стая. Там имаше шестима мексиканци, а при тях лежаха полуголи още три жени. Мъжете изненадано зяпаха Тобиас, а жените се смееха, сякаш незабелязващи чуждото присъствие. - За мен няма ли курва? А останала ли е за мен дрога? Закъснявам прекалено много за купона, така ли - крещеше гологлавия Тобиас. - Разкарай се, бе! - изкрещя съседът. - Изкъртил си вратата? Сега ще те наредя, скапаняк! - Моля намалете музиката и никой няма да пострада! Латиноамериканецът му показа неприличен жест, изпсува нещо на испански, посегна към една бирена бутилка и я строши в стената. След като дъното на бутилката се пръсна на малки парченца, в ръката му остана стъклено острие, което бе насочено към натрапника. Тобиас не се смути най-малко, бръкна в вътрешния джоб на сакото и извади сивкав пистолет, на който бе прикрепен заглушител. Чуха се глухи звуци, как куршумите цепиха въздуха и се врязваха в плътта. Тобиас натисна спусъка точно дванайсет пъти, след което допълни пълнителя и довърши последния латиноамериканец, който отчаяно се мъчеше да се прикрие зад един стол. Девет трупа се въргаляха по пода с куршум в главата. Тяхната кръв се лееше на струйки от пробойните и обагряха килима в червено. По стените се стичаха едри капки. Тобиас бе истински професионалист – та нали работата му бе пряко свързана с такива неща – преди работеше като “чистач”. Разбира се, в ръцете му не стоеше мръсен парцал, а пистолет със заглушител. Тобиас спря музиката, като изключи окървавената hi-fi система. Той се огледа наоколо и забеляза пачка пари върху един шкаф. Спокойно сложи ръката си върху парите, разтвори костюма си и сложи ги във вътрешен джоб. След това събра гилзите си, прикри всички свои следи и напусна мястото. Тобиас Райпър преди седем години бе съвсем обикновен убиец. Всичко започна, когато човек, на име Създателя го отвлече и направи някакви генетични експерименти, които превърнаха Тобиас Райпър в машина – той бе по-издръжлив, по-умен и по-хладнокръвен от преди. Създателят твърдеше, че е клонирал Тобиас Райпър и е използвал тайната на 47-те хромозома. Тобиас тренира повече от година своята физическа и психическа издържливост, за да работи за Агенцията – тайна организация, изпълняваща мръсни поръчки на влиятелни и богати хора. В агенцията имаше и още братя-килъри, клонинги на Тобиас, колеги или просто “помощници”, но Райпър бе най-главната фигура. Затова го наричаха Кодово Име 47 или за по-кратко само 47. Тобиас работи дълго време за агенцията, често имаше мисии в градове като Хонг Конг, Ротердам, Будапещa. В работата си той бе изключителен професионалист – дебнещ, изненадващ, като сянка. Незабележим. Хладнокръвен. Смъртоносен. Той не бе психопат и убийствата не му донасяха нито удоволствие, нито угризения. Той просто приемаше престъплението като даденост или като добре свършена работа. Създателя обаче неочаквано обърна “играта” срещу Агент 47. Тобиас му бе като син, но през умът на Създателя винаги минаваха ненормални мисли. Самият той бе психопат и побъркан. Той направи клопка на 47, като се опита да го убие с изродските си клонинги. Тобиас обаче успя да се спаси и изчезна вдън земя. Всички го смятаха за мъртъв. 47 обаче беше жив и се бе оттеглил в манастир на остров Сицилия. Там той живееше като отшелник и единственият му приятел бе отче Виторио. Тобиас криеше от него миналото си, но един ден той му се изповяда. Призна, че е вършил ужасни неща. Убивал много хора и за него няма спасение. Заради пари и подчинение, извън умисъл, без угризения, без зло в душата. Защо Бог да му прости, като не принадлежи на този свят, не е човек? Виторио отговори, че вижда в него добър човек, но объркан, сега тръгнал по правилния път – този на разкаянието. Просто трябва да държи Бог в сърцето си и да се покае. Тобиас не бе вярващ, но божият дом му даваше покой и той се опитваше да се промени . Отчето му даде своята прошка и Тобиас се разкая за престъпленията, които бе извършил и обеща, че ще върви само по правия път, ако божият дом му даде спокойствие и ще го пази от враговете му. Няколко лица в сянка обаче пожелаха да видят наемния убиец отново в действие. Благодарение на италиански мафиот, те се добраха до него като отвлякоха отче Виторио. Благодарение на силния си ход, тъмните силуети можеха да манипулират Агент 47. Тобиас разбра, че за самия него краят и покоя са далече и че трябва да спаси единственият си приятел, който му бе дал прошката. Тобиас се свърза с Даяна, неговата покровителка в Агенцията. Тя бе изненадана, че е жив и му съобщи, че Агенцията е все още лоялна към него. Ако той започнеше отново работа в нея, междувременно Даяна щеше му носи информация за тайното отвличане на отчето. Седем месеца по-късно Тобиас, или Агент 47 бе обиколил голяма част от света - бе ходил в Русия, Германия, Япония, Индия, Близкият Изток, Южна Африка… След множество покушения и публични убийства, Тобиас успя да спаси отеца от лапите на известен руски правителствен агент, който в душата си криеше огромно зло. Самият той бе поискал да държи Агент 47 в ръцете си, но нещата се обърнаха и руснакът Сергей стана жертва на собственото си оръжие. След като остави своя приятел в безопасност, Тобиас разбра, че едва ли някога ще може да избяга от миналото си и че излага на опасност всеки, който му е близък. Макар хладнокръвието и жестокостта на Тобиас, той бе също справедлив и отговорен. Гадовете можеха да го използват, като го манипулират със слабостите му, както стана с отче Виторио. Затова в никакъв случай не трябваше да се размеква и да допусне някой до себе си. Тобиас събра арсенала си от оръжия, захвърли демонстративно дървения кръст, който отец Виторио му бе подарил и пое по пътя на Изгнанието и Отмъщението… Слънцето вече изгряваше. Тобиас се бе върнал в старото си жилище. То се намираше на около десет километра от мястото, където бе избил латиноамериканците. Тобиас бе седнал на леглото и размишляваше. Той смяташе, че е човек, но явно бе грешил. Психиката му бе обладана от някаква тайнствена сила, която не му позволяваше да живее като нормален човек. Колкото повече бягаше от Агенцията, толкова повече се приближаваше към нея. Тобиас се опита да си спомни как е живял преди Създателя да го направи машината, която бе сега. Но уви, нищо не изплуваше в главата му. Спомените му бяха заличени, но той знаеше, че е различен от преди, когато е водил нормален живот. Усещаше разликата с всички сетива. Това не му даваше покой… Тобиас сложи ръката си на пистолета, който стоеше на нощното шкафче и го насочи към челото си. За последен път се замисли, но вече решението бе взето, а колебанието и страха бяха най-чуждите му чувства. Чу се изстрел… Тобиас изпусна пистолета. Той се пипна по челото, но по ръката му нямаше кръв. Около минути не осъзнаваше какво става. След това мигновено се втурна до прозореца и отвън го посрещна грозна гледка. Долу на тротоара лежеше в локва кръв малко дете, а една млада жена го бе прегърнала и плачеше. До тях се превиваше млад мъж, облечен в кафеникав шлифер. Тобиас се облече и се втурна по стълбите. Долу се бяха събрали неколцина граждани. Някои гледаха безучастно и наблюдаваха трагедията, а други паникьосани бяха извадили мобилните си телефони и звъняха в полицията. Тобиас хвана жената за рамената и я разклати, за да излезе от шока. - Чуваш ли ме – извика силно той. Това не даде никакъв резултат. Жената издаваше неразбираеми звуци и ридаеше като луда. Явно имаха пряка връзка с детето, момченце, на не повече от седем години. За първи път изпитваше чувство на състрадание и безпомощност, две непознати усещания за него. След миг той се обърна и видя задаващата се патрулка с двама полицаи, следвана от линейка. За миг му се стори, че ченгето, което излизаше от колата го гледа подозрително. Тобиас обаче отвърна на полицая с хладнокръвие и безразличие. - Моля, не напускайте мястото, трябва да ви разпитаме – обяви протоколно едното от ченгетата. Тобиас седна на стълбите и изчака събитията. Дойдоха още патрулки. Едни от униформените разпитваха свидетелите, други успокояваха жената, а лекарите покриха с чаршаф безжизненото тяло на детето и го изнесоха с носилка в линейката, след което отнесоха и ранения мъж. Когато всичко се успокои, Тобиас заговори един полицай: - Какво е станало? Живея в този блок и чух изстрел. Слязох да проверя какво става, но беше късно. - Постъпили сте правилно, г-н… - …г-н Райпър – подаде му ръка Тобиас. Ченгето му изглеждаше открит човек и нещо в съзнанието му реши, че трябва да изкопчи информация. Полицаят го погледна и по лицето му премина лека усмивка. - Е, явно сте били доста разсеян в момента, защото изстрелите са били доста повече от един. - Така е. Бях зает.... Всъщност си почивах от работа. Възможно ли е да ми дадете някаква информация защо в квартала ми стават такива неща? - Не съм официално упълномощен да давам подробности... - Господин полицай, мисля, че всяка информация може да бъде ценна. Ако трябва, дори ще дебна на прозореца за новости. И без това случаят вече ме засяга лично. - Е, щом сте толкова загрижен - полицаят отведе Тобиас леко настрани и зашепна: - Доколкото разбрахме, детето е било отвлечено и за него е бил искан откуп. Майката е разведена, но е от богато семейство и е решила да плати откупа без да съгласува действията си с полицията, разчитала на местен детектив. Срещата е била тук, а детективът е дебнел от засада зад онзи блок. Когато колата спряла и жената подала парите, четиримата мъже в колата не й дали детето, а и поискали още пари и се приготвили да избягат. Детективът излязъл от мястото на засадата и стрелял по колата. Улучил мъжът, който държал детето. Детето тръгнало да бяга, но един от мъжете извадил револвер и уви… Застрелял малкия в тила. Детето е починало на място, а детективът също е бил ранен в завързалата се кратка престрелка. Колата е потеглила и не се знае дали ще бъде заловена. - Светът е лошо място за живеене. Благодаря за информацията. - Няма защо, г-н Тобиас. Все пак, ако видите някаква нередност, обадете ми се на този телефон – ченгето му подаде визитката си. - Конкуренцията ни подтиска. Е, боря се за повишение. Надявам се, че ще ми бъдете в услуга. А и ще бъда наоколо из предградията, за да предотвратявам подобни сцени. - Наистина грозна картина – поклати глава Тобиас и се качи по стълбите. Полицаят кимна и го изгледа докато се отдалечи. - Ама че странник. Сигурно е масов убиец – помисли си шеговито ченгето и се разсмя гласно. Хората наоколо леко се възмутиха. Служителят на реда забеляза това и виновно се изкашля. В апартамента той продължи задълбочения си размисъл. За първи път от доста време той изпитваше жал. Той бе убивал десетки, може би стотици, между тях имаше както и мръсни политици, богати мафиоти, безмилостни войници и дори терористи, така и невинни жертви, намерили смъртта си само защото са били на неподходящото място в неподходящия момент и са видели това, което не трябвало да виждат. Досега Тобиас в лицето на Агент 47 не бе изпитвал жал за хората, на които бе отнемал живота. Сега обаче ситуацията бе различна – Тобиас не бе вече Кодово Име 47, нямаше нищо общо с Агенцията и явно се променяше, а и безжизненото тяло не бе на въоръжен главорез, а на малко дете. Той почувства, че едно самоубийство от своя страна би довело най-много до малка статия в местен криминален вестник. Човечеството щеше да се отърве от един хладнокръвен убиец, но и щеше да загуби един човек, който иска да се промени и да се реваншира за всички злодеяния, които бе извършил. Включително и деветте трупа, които бе оставил на стария си адрес. Той бе избил съседите си, защото инстинктивно в психиката му се бе задействала необяснима агресия. Програма за елиминиране. Телефонът иззвъня. Тобиас се изненада. Той имаше мобилен телефон, но го използваше в много рядко и малцина знаеха номерът му. Всъщност изобщо не бе разговорлив. Нерядко след като в ежедневието си бе провел диалог с някой, гологлавият се чувстваше доста странно и изпадаше в лошо настроения. Телефонът иззвъня втори път. - Да – каза Тобиас. - Г-н Райпър, закъснявате с два часа за първата ви сутрин в новата работа. При второ подобна безотговорност ще бъдете незабавно уволнен – каза човекът от другата страна и затвори. Тобиас се усмихна. Това бе работодателят му, който имаше доста сприхав характер. Бившият “чистач” си бе намерил работа в охранителна фирма. Заплащането не бе лошо, но не му харесваше ранния час, през който трябваше да се яви в офиса на шефа си. Всъщност, Тобиас можеше да не спи със седмици, но вече не му харесваше някой да му съставя план. Стилът му бе да работи сам. Макар и след три часа закъснение, Тобиас се яви на работа. Обясни на шефа си за станалото, но онзи изобщо не искаше и да чуе. Гологлавият само стисна зъби и изслуша лекцията на г-н Ватер, след което се преоблече със униформата на “Секюрити Виена”, прибра оръжието в сакото си и тръгна към ресторанта, към който бе преразпределен като охрана. Ресторант “Дрийм” бе изискан ресторант за популярни и не толкова известни, но влиятелни личности. Бе собственост на някакъв американски милионер, когото гологлавият охранител си представяше като нечист бизнесмен. Тобиас пазеше задния вход на ресторанта, а още седем негови колеги, добре обучени гардове, бяха заели позиции на входа и в ресторанта и се грижеха за сигурността на клиентите. Бе около десет сутринта, а слънчевото майско слънце стопляше в хладния ден. - Чуваш ли ме А7. Тук А2 – чу в ухото си глас. - Чувам те, А2 – отговори Тобиас, на който А7 бе кодовото наименование. - А7, подозрителен тип ни заобиколи и май тръгна към теб. Знаеш правилата - пускаме само хора от персонала или ВИП клиенти. Поискай му идентификация и го претърси. - Разбрано, А2. Тобиас забеляза за кого става дума. Добре облечен мъж, с къса брадичка и тъмна къса коса се приближаваше към него. Тобиас отначало се обърка, защото буквално до вчера откакто се помни той бе в ролята на дегизиран атентатор, готвещ покушение. Човекът, който приближаваше изглеждаше истински подозрителен и Тобиас едва изтърпяваше да не посегне към вътрешния джоб на сакото си. - Чакай малко, накъде – сряза го охранителят. - Аз съм от персонала, келнер съм. Ще ви връча идентификационната ми карта – каза мъжът и бръкна в черното си сако. За стотни от секундата Тобиас извади 9 милиметровият си служебен пистолет и го насочи към подозрителния. - Не на мене тия – каза Тобиас и го претърси. Откри само идентификационна карта, портмоне и джобен часовник, както и ключ от катинар. Не намери нищо съществено, но се опасяваше, че този човек е намислил нещо. Притесняваше го ключът от катинара, който можеше да е за помещение в ресторанта, където бе внесено тайно някакво леко оръжие. Тобиас също откри много сходно поведението на мъжа и неговото собствено преди, когато беше наемен убиец. - Защо идваш сега – попита подозрително охранителят. - Имах семейни проблеми, които управителят ми позволи да разреша. Ако искате го попитайте, че ми позволи да закъснея. - Но защо не ме е уведомил. - Защото е пристигнал скоро и е нямал време. В понеделник винаги идва в десет. Келнерът говореше доста убедително. Но Тобиас намираше за странен акцента му. Бившият убиец знаеше перфектно английски, немски, италиански, разбираше помалко нещо от испански и японски, но се оправяше добре и с руския. Точно затова се усъмни в самоличността на мъжа до себе си – долавяше следи от руски акцент, макар и едва забележимо. Според него несъмнено човекът срещу него най-малкото бе ходил на екскурзия до Москва. Тобиас обаче не изказа веднага догатките си и зададе подвеждащ въпрос: - Да не си французин, стори ми се, че говориш малко с акцент. - Възможно е. Отраснал съм във Франция – келнерът разсея за момент подозренията на Тобиас. - И не си живял никъде другаде? Тобиас видя как келнерът започна да се замисля и да се напряга. Този въпрос бе ужасно сложен, макар да изглеждаше прекалено семпъл. Ако отговореше положително, щеше да засили подозрителността на охранителя до максимум, а ако отвърнеше с “не”, щеше да падне право в капана. - Ами… не. Тобиас опря пистолета в корема на келнера и му прошепна: - За КГБ ли работиш? Не отричай, разкрих те. Защо си тук? Мъжът се стресна. В него плъзна напрежение. - Имате грешка, аз съм просто персонал-л – заекна накрая мнимият келнер. Тобиас включи микрофона си и извика: - Тревога! А4 и А5 да дойдат при мен веднага! Екип А, бъдете нащрек, залових руски атентатор! Не се шегувам! Повикайте подкрепления! Ведн… Тобиас спря да говори. Вниманието му бе отклонено от странен, но познат звук. Тобиас напрегна до максимум слуха си и чу звука как малък метален предмет се удря камък. Той изведнъж се обърна как по стената зад него се е отбелязала дребна елипсовидна драскотинка. Шестото чувство на бившия убиец се задейства и той завлече руснака със себе си зад вратата, след което я заключи. - Там горе имаше снайперист, нали? И точно той стреля срещу нас?! – въпросително изкрещя Тобиас и опря беретата си още по-силно в гърба на атентатора. Мнимият келнер кимна. В този момент навън вече се чуваха изстрели и викове. - Кой е целта им – попита с повишен тон Тобиас. Руснакът замълча. Тобиас стреля в крака му. Агентът падна и зарева. Тобиас знаеше слабо мястото, където се преплитаха много нерви. Там болеше. Истински. - Ще те питам за последен път, след което ще те застрелям. Убивал съм десетки само защото са ме погледнали подозрително, повярвай ми. Няма да ми мигне окото за един проклет руски шпионин. Тобиас стреля още четири пъти. Той се целеше в пръстите на краката на агентът. Настана грозна гледка. Тобиас притежаваше способността в такива моменти да “вкамени” сърцето си и да притъпи чувствата си. Той насочи пистолета към руснака, но КГБ атентатора извика: - Виктор Иванович! Предателят трябва да умре до пет минути! Аз трябваше да го убия, но така или иначе КГБ се подсигурява и вече няма връщане – Иванович сигурно вече е застрелян като куче. Тобиас го погледна одобрително и му сложи белезници. Агентът загуби съзнание от болка, а Тобиас го остави и отиде да съобщи на полицията за престрелката, след което пробяга разстоянието от кухнята до ресторант-залата. Там клиентите бяха легнали на земята и крещяха от страх. Няколко охранители лежаха простреляни пред входа на ресторанта, а около половин дузина мъже с черни кожени якета, дънки и черни маски, носещи автомати “Калашников”, търсиха целта си сред клиентите. - Време е да свърша дълга си – прошепна Тобиас. Той се показа и откри стрелба с беретата си по нахлулите руснаци. Мерникът му бе безпогрешен – той свали пет от седемте руснаци с шест патрона, преди те да се усетят. Останалите двама излязоха навън, вероятно да повикат подкрепления, но навън вече виеха полицейските сирени. Тобиас откри отново огън по руснаците, но те вече се измъкваха с тъмно BMW. Той хвърли оръжието и с вдигнати ръце се предаде на полицията. Когато откриха, че охранител, те отпуснаха оръжията си. Невредими бяха още и двама охранители от Екип А, а другите лежаха ранени в ресторанта. Наистина това беше един доста вълнуващ ден за Тобиас, който си спомни за старите времена в Агенцията. Чувстваше се удовлетворен, че този път “играеше” за добрите и бе завършил успешно мисията си. Получи огромни похвали от г-н Ватер, шефът на охранителната компания, който вече сочеше Тобиас за пример на новите в бизнеса с охрана. Виктор Иванович се оказа бивш “висок” агент на КГБ, сега работещ за ЦРУ. След предателството му към КГБ, сега Иванович бе голяма песъчинка в очите на руските тайни служби. Той поиска лично да се срещне с охранителят, спасил живота му. Тобиас прие на поканата на руснака. Още на другият ден, във вторник, Иванович и охранителят се настаниха в ресторант “Мьоген”. - Е, г-н Райпър, исках да ви благодаря, че ми спасихте живота. - Аз съм професионалист, г-н Иванович. Но ми е интересно да знам, след като сте толкова “нашумяла” личност, как нямате лична охрана? - Г-н Райпър, грешката бе изцяло моя. Просто вече две години с охраната ми се разделям само когато ходя до тоалетна и ми липсваше малко свобода. Вчера трябваше да се срещна в онзи ресторант с мой близък приятел и сътрудник. А вие, г-н Райпър, защо сте толкова тайнствен? Търсих за досието ви, но то сякаш се е изпарило… - Всички ние си имаме тайни, нали? - Разбира се, но трябва да ги споделим, защото ще ви предложа да станете мой телохранител и дясна ръка. - Мисля, че не ме разбрахте, Иванович – скръцна със зъби Тобиас. – Работил съм за такива като вас и сега се опитвам да се поправя, разбирате ли ме или не нещо ви е ясно? - Г-н Райпър, няма смисъл да сте толкова дребна риба, защото можете да сте по-полезен и при мен. От мен зависи животът на повече хора, отколкото вие можете да си представите. Ако с мен нещо се случи, няма да има с какво да държим КГБ с вързани ръце… - Ако не бях “дребна риба”, щяхте вече да сте ада. - Извинете ме, обърках се. Всъщност вие сте по-голяма риба и от мен, нали така, Райпър? Тобиас стана от стола и излезе навън. Стана му ясно, че съдбата постоянно го сблъсква с хора, които го шантажират и му предлагат да се върне в мръсния бизнес. Според него, Иванович не бе по-различен от другите мафиоти, политици и правителствени агенти. Тобиас вървеше по тротоара и мислеше още тази вечер да пътува. Не знаеше накъде ще замине – харесваха му Мадрид, Лос Анджелис, Рио де Жанейро и още много градове, които той не бе посещавал. Не че му харесваше повече градския живот – шумът на колите, многото хора и високите сгради му допадаха повече, отколкото отшелническия живот в манастира, но пък сега имаше да върши доста работа. Чу се скърцане на гуми. Тобиас се обърна и видя как една тъмночервена кола се приближава към него с бясна скорост. Той скочи настрани и избегна ударът, който щеше да е с фатални последствия за Тобиас. От колата излязоха трима мъже и започнаха да обстрелват охранителя с автомати. Един от тях улучи го в рамото, преди Тобиас да се скрие зад близкия паметник, който след атаката заприлича повече на груба грозна скална маса, отколкото на красива скулптора. Тобиас извади своя 9 милиметров и започна да се отбранява. Успя да застреля един от нападателите си, но други двама изскочиха отзад и започнаха да го налагат с бухалки.

Автор:	AcTivE [ 28 Авг 2004 19:28 ]
Заглавие:
Chapter 2 Тобиас се свести в местната болница. Според сестрата, която бдеше над него, имаше фрактура на черепа, кракът му бе счупен, рамото му засегнато от огнестрелна рана, а три от пръстите на дясната му ръка бяха зверски изкълчени. Един полицай му обясни, че полицията е стреснала нападателите му. Ченгето му се хвалеше как бързи и ефективни били действията на полицията, но Тобиас му се изплю в лицето, защо знаеше, че ако целта на неизвестните бе смъртта му, то той нямаше да е сега тук, а в моргата. Полицаят се направи на засегнат, но всъщност потъваше от срам, понеже дръзката и откровена постъпка на Тобиас свидетелстваше за работата му. След две седмици Тобиас се възстанови. Той ненавиждаше болниците – навяваха му неприятни спомени. Лекарите бяха учудени от аномалиите в тялото му, но той гледаше да прикрие нестандартния си организъм. Тобиас искаше той да е последния от “братята”, носещ тайната на 47-те хромозома. Страхуваше се, че точно тази формула го правеше машина за убийства. Тобиас знаеше, че Иванович го е наказал така, но не хранеше лоши чувства към агента на ЦРУ. Той знаеше, че грешката бе негова – че още на момента трябваше да остави мръсника да бъде застрелян като куче и да не се забърква с хора, които щяха да попречат на бъдещите му планове. След добрата работа в ресторанта г-н Ватер бе наградил гологлавия охранител с доста тлъста сума. След като се възстанови,Тобиас напусна работа и отиде до летището, където си купи билет за нощен полет до Токио. Бе време да посети стари приятели и да оправи нечии сметки… В полунощ Тобиас пристигна в японската столица. На летището имаше проблеми, понеже в багажа му бяха намерени оръжия. Той обаче се бе подсигурил – показа фалшиви документи, които още навремето агенцията му бе издала. Тобиас влезе в едно такси и зададе указания на шофьора. Онзи кимна и подкара колата. Гологлавият мълчаливо гледаше през прозореца, като по лицето му не личеше никаква емоция. Той знаеше, че изненадата бе на негова страна, но му предстои трудна и несигурна крачка. Бе намислил нещо. Тобиас влезе в високата сграда. Той повика асансьора и влезе в него. В тази сграда живееше негов стар приятел, който му помагаше, когато Тобиас работеше в Агенцията. Вратата се отвори и млад японец го поздрави. - Хун, аз съм, Тобиас. Японецът се ухили и се развълнува. - Тобиас, мислех те за мъртъв! Какво стана с теб?! - Недей Хун, това няма значение. Не се размеквай. Идвам при теб, за да те попитам дали си готов да ми помогнеш. - Тобиас, не бъди толкова хладен и с приятелите. Влез, май трябва да поговорим. Двамата влязоха в луксозния апартамент на Хун и се настаниха в гостната стая. Една жена донесе кана кафе. Японецът седна до Тобиас и стана сериозен: - Кажи защо си дошъл. - Виждам, че си се оженил. Отдавна ли напусна Агенцията? - След твоята смърт, аз бях лоялен към теб и избягах от Агенцията. Тя не ме потърси повече – не и бях нужен. - Аз станах друг човек, Хун. Опитах се да живея като нормален човек, но не успях. Сега мисията в живота ми е да унищожа злите хора. Такива бяха създали Агенцията, такива бяха създали и правилата й… - Тобиас, защо дойде? - Хун, целя се високо. - Якуза… - Да. Нямам какво да губя, Хун. - Това ми е пределно ясно. Откакто ти елиминира Хайамото и неговия син, Якуза почти се срина. Последната й надежда е Ци Янг. Този китаец смята да обедини разпадащата се Якуза с развиващите се Триади. Това би довело до господство над по-голям периметър, а както се досещаш, това ще се отрази на тях много благоприятно. - Трябва да унищожа Ци Янг, така ли? - Това е невъзможно дори и за Агент 47. Трябват ни хора. - Намекваш ли нещо? - Дочух, че местните култове на Червения и Синия дракон са доста враждебно настроени към Янг. - Към мен също… Сещаш се защо, нали? - Да, ти уби много важни личности от клана им. Но това отдавна е забравено, уверявам те. Ако искаш, ще успея да те свържа с емисар на Синия дракон. Ако успееш да го убедиш, Синия дракон ще те последва, а предполагам, че и членовете на Червения дракон ще се присъединят. - Хун, виждам, че вече си свободен и щастлив. Не искам да те замесвам, но ще ти бъда благодарен, ако ми помогнеш в това начинание. Кръвта ми кипи за отмъщение. - Разбирам те. Ако успееш, ще отървеш света от голяма беда. Якуза и Триадите ще властват над цяла Югоизточна Азия. Хун задейства връзките си и след три дни срещата му с емисар на местния клан бе уредена в близък ресторант. Тобиас тъкмо поръчваше тоник с лимонче, когато до него седна азиатец, облечен с кожено яке и дълга плитка на голата си глава. Японеца се огледа наоколо, убеди се, че никой не го гледа и прошепна на английски: - Хун ми разказа за теб. Кажи ми какво ти трябва. - Информация, хора и оръжия. - Добър ли си? - Мисля, че Хун ти е разказал достатъчно за мен. - Така е, но трябва да знаем дали ще успееш. Един провал ще ни донесе много, много проблеми! - Съмнявайте се във вас, не в мен. - Не забравяй, че при провал ти си свършен. Какво ти трябва? - Не съм свикнал да “играя” в екип. Но ще ми трябват поне двама снайперисти и още толкова командоси в случай, че стане “горещо”. Ще ми трябва и хеликоптер, който да ме вземе след мисията. Искам и подробни сведения за мястото на атентата, местността трябва да се проучи добре. Необходими са малко оръжия, за които ще ви кажа на място и естествено, малко пари. Петдесет хиляди долара ще ми стигнат да се измъкна от страната и да се прикрия. - Да, ще можем да изпълним условията ти. За нас е важно Янг да бъде неутрализиран, понеже ако Якуза бъде обединена с китайските Триади, то ние, по-малките кланове ще изгубим изцяло влиянието и бизнеса си. Сега чакай, когато сме готови ще ти съобщим незабавно чрез Хун. Тобиас се настани в дома Хун. Той беше прекалено просторен и голям, за да живеят в него петнайсет човека без изобщо да си пречат. Тобиас спеше спокойно, защото сетивата му по време на сън се изостряха до максимум и бе готов за част от секундата да реагира, ако усети движение в стаята си. Тобиас помагаше в домакинството на Юко, жената на Хун, понеже красивата японка не искаше да назначи прислужница от страх, че ще съблазни мъжа й. Тя бе доста приказлива и се изненадваше на мълчаливостта на гологлавия атентатор. Тобиас не понасяше чистенето и готвенето, но се налагаше все някак да убива времето. А и Юко му допадаше като събеседник – тя изнасяше дълъг монолог за приятелките й, за Хун и всичко останало, което може да дойде на ума на една жена. Харесваше това в нея, че не го разпитва, а просто си излива му душата си. Това даваше възможност Тобиас да я слуша без интерес и едва от време на време да се замисля над думите й. След по-малко месец, Хун се завърна с добра новина. Синият дракон бяха получили сигурни сведения за посещение на Чу Янг в Токио. Те очакваха той да отседне в луксозен и добре охраняван хотел. Това щеше да отвори възможност на Тобиас да проведе акция. Той бе спец по дегизировката и промъкването, а хотелите не му бяха слабост, напротив, това му даваше възможност предварително да проучи района. Тобиас не подозираше предателство от страна на Синия дракон и затова бе съсредоточил вниманието си само към покушението. Имаше едва две денонощия преди пристигането на Янг, затова трябваше да действа бързо. Двайсет и един часа пред луксозния хотел “Йокохама” спряха черна лимузина и още пет други автомобила. От тях излязоха четиридесетима едри мъже, облечени в черни сака и носещи тъмни очила. Последен от лимузината излезе възрастен китаец. Бодигардовете го обградиха и влязоха в хотела, където се пръснаха на две основни групи – едната охраняваше Янг, а другата се пръсна из хотела. Тобиас наблюдаваше това от прозореца на хотелската стая, в която се бе настанил. Стая 173 бе на втория етаж на грандиозния хотел и бе идентична с всички други стаи в хотела – три широки луксозни стаи, оборудвани с всякакви екстри. След два часа застой, Тобиас реши, че е време. Той излезе от стаята си и се огледа. Коридорът бе много дълъг, но Тобиас веднага разбра къде се е настанил Чу Янг. Десетина бодигардове съсредоточено пазеха стая 155. Тобиас тръгна към един от бодигардовете и умишлено се блъсна в мускулестото му тяло. Гологлавият падна на пода. Бодигардовете извадиха оръжията си и ги насочиха към него. Тобиас стана и демонстративно се изтупа. - Какво си застанал тук, камара такава – гологлавия ядно изкрещя на английски с руски акцент. - Просто си върша работата, г-не – стреснато отвърна бодигарда. - Дано не се повтори, китайски боклук такъв – извика Тобиас се изплю в лицето на пазача. Гардовете бяха шашнати. Тобиас показваше самочувствие в лицето на китайската Триада. Всички го взеха за важна клечка и мълчаливо му сториха път към стълбището. Тобиас слезе на първия етаж и отключи вратата на 55 стая. Важното в тази стая бе, че тя се намираше точно под апартамента на Чу Янг. Той влезе вътре. Там се намираше човек на Синия дракон. Тобиас започна да му крещи. Това продължи десет минути и бе прекъснато от силно потропване. Тобиас отвори вратата и видя бодигарда, в който се бе блъснал по-рано. Телохранителят се стъписа, когато разпозна влиятелния човек, който го бе заплашил. - Г-н Янг ви моли да прекратите кавгата си, понеже води делови разговор – прошепна бодигардът. - Пак ли ти? Сега ще ти покажа как се обижда руски мафиот – изкрещя Тобиас и го издърпа във стаята. Охранителят падна на пода и невярващо гледаше Тобиас. Гологлавият “руски бос” и човекът на Синия дракон налагат бодигарда. Когато пребития вече загуби съзнание, Тобиас го съблече, упои го и го завърза, след което го пъхна в гардероба. Преоблече се в дрехите на телохранителя и се качи на втория етаж. Той се приближи към хората на Янг и попита: - Кой от вас беше Чо Линг? - Той слезе долу за момент – отговориха телохранителите в един глас. Те го не разпознаха и това радваше Тобиас. Атентаторът хвана един от бодигардовете за яката и извика: - Слезе долу? Ама че работа! Охранявате най-влиятелния човек в цял Китай, а всъщност си правите каквото ви скимне. Ами ако аз бях убиец? Кой от вас щеше да ме спре? Вие сте нещастни проклети боклуци. Тобиас замълча. Това не бе в стилът му. Той разчиташе повече на промъкването и незабележимостта си, отколкото на устата си. Това не бе начина. Затова Тобиас продължи: - Искам да се прегрупирате. Не стойте на куп пред му е приятно вратата, а заемете позиции на стълбището и до асансьора. Не мисля, че на г-н Янг да го подслушват. Бързо, действайте. Аз ще остана да пазя на вратата, а вие блокирайте всички изходи! Никой от бодигардовете не смееше да обели дума. Всички незабавно изпълниха искането на колегата си. Тобиас се радваше, че бе успял да ги разкара от вратата – сега между него и Янг стоеше само една врата. Преди това обаче Тобиас трябваше да отиде до тоалетната. За да свърши една много голяма работа. Тобиас повдигна капакът на едно от гърнетата и вътре на плоскост стоеше истинско “Узи” със заглушител и два пълнителя, точно по план. Тобиас бе готов да действа. Той почука на вратата. Един мъж отвори вратата, но бе изстрелян назад от един откос на узито. Тобиас влезе и откри огън по няколко нищо неподозиращи мъже. Той задържаше спусъка на оръжието и наблюдаваше гърчещите се тела и хвърчащата кръв. Пламъкът на оръжието осветяваше цялото помещение, в което до преди миг цареше спокойствие и тишина. Когато и последната гилза падна на белия под, Тобиас свали оръжието и се поогледа. Около него лежаха неподвижно седем трупа. Той извади малък фотоапарат и засне един от умиращите мъже. Тобиас го бе идентифицирал като Чу Янг и снимките му бяха като “отчет” за клана на Синия дракон. Той прибра картечния пистолет и излезе на терасата. Там гологлавия атентатор се спусна с въже от към първия етаж. Долу го чакаше човекът на Синия дракон, който го поздрави за добре свършената работа. Двамата излязоха от хотела, като подминаха дузина от бодигардове на Янг, които дори не им хвърлиха поглед. На изхода на хотела ги чакаше японска кола. Те се качиха в нея и потеглиха. Тобиас забеляза, как около хотела настана паника и суматоха. Скоро щеше да дойде и полиция, но Тобиас и японецът вече пътуваха извън града, към убежището на Синия дракон. Колата наби спирачки. Тобиас и шофьорът слязоха и се отправиха към голям изоставен склад. Вратите изскърцаха и те се озоваха в огромно помещение, където множество хора работеха усилено. - Какво правят тези? Май скоро сте се нанесли тук – попита Тобиас. - Тези хора ремонтират и оборудват този изоставен склад. Шефът е решил да се покрие за известно време и да изчака събитията. Иди при него, той е зад онази врата – каза японецът и посочи с пръст. Гологлавият атентатор отвори вратата и пред него се откри малка тъмна стаичка. В нея зад едно бюро стоеше възрастен японец. Той стана и се поклони. - Седни до мен – поиска японецът. Тобиас взе един стол и седна фронтално на старецът. - Е, успя ли? Вместо отговор, Тобиас мълчаливо му подаде фотоапарата. Старият японец извади филма, погледа го и доволно потърка ръце. - Европеецо, ти направи изключителен жест към Синия дракон. Но ти се замеси в опасна игра. Вярваш ли в нас, имаш ли ни доверие? - Имам ви доверие, но не знам дали ще бъде оправдано. - Бъди спокоен, Синия дракон е лоялен към своите приятели. Ние бяхме в тежка криза и ти ни подаде ръка да излезем от нея. Сега за нашия клан предстои най-трудното, но ти вече ни помогна достатъчно. Искам да те питам кой си ти и защо помагаш на Синия… - Без въпроси – сряза го Тобиас. – Времето напредва. Надявам се, че ще оставя Токио в едни по-малко мръсни ръце. - Ти си студен и твърд, като камък. Чувствам, че ти се е случило нещо ужасно, но няма да те питам какво. Въпреки това, ти си честен и справедлив човек. В твоето сърце, ти си запазил човечността и любовта си. Аз, от името на клана те уверявам, че след много малко време Токио ще бъде покровителстван от Синия дракон, а това ще осигури спокойствие в града. Сега ти трябва да тръгваш. В това куфарче има петдесет хиляди долара в брой и нужната ти дегизировка, за да излезеш от страната без проблеми. Навън те чака превозното ти средство. Сбогом, европейски приятелю! Тобиас кимна на старецът и взе куфарчето. Той излезе навън и зърна красив спортен мотор. Нямаше време да се сбогува с Хун, а имаше и още много знайни и незнайни мръсници, които “очакваха реда си”. Те бяха лекета и трябваше да бъдат изчистени. Затова Тобиас се качи на мотора и потегли с бясна скорост към най-близкото летище. - Г-не, почти пристигнахме – Тобиас чу писклив женски глас. Той бе задрямал в самолета и пълната дама до него го бе събудила. Всъщност, Тобиас не спеше, но нарочно бе притворил очи, за да накара бъбривата досадница на близката седалка да спре да му плямпа. Той усети неприятна тръпчивост в устата си и отпи малко от шишето с водата. Дебелата госпожа отново му заговори: - Стюардесата каза, че след двайсет минути ще пристигнем в Москва. Там щяло да е със снежна покривка, а аз забравих да си взема ботите. Мислите ли, че до няколко дни снегът ще се стопи? Тобиас се обърна на другата страна и запуши ушите си. Външно изглеждаше спокоен, но в действителност той чакаше с нетърпение да стъпи на земята, била тя руска. Тобиас нахлузи ушанката, която бе купил на летището от едно магазинче и се загърна със сакото си, понеже температурата бе около нулата. Снегът хрупаше под краката му. В Русия Тобиас нямаше никакви приятели, напротив, той смяташе всеки руснак за потенциален враг. Тук, в Москва той трябваше да разчита само на себе си. В главата му се въртеше мисълта за нещо много мащабно, действие, което щеше да привлече вниманието на всички – убийството на руския президент. Тобиас можеше да се възползва от наближаващите президентски избори в Русия. Действащият президент Потин трябваше да пусне вота си в някоя предизборна секция. Тогава той бе открит и незащитен. Щеше да е доста трудно и за специалист като Агент 47. След покушението на този мръсник и висш член на КГБ, Тобиас щеше да стане известен – по следите му щяха да тръгнат полиция, КГБ, Интерпол, наемници и други отрепки. Но бързото му бягство от Русия можеше да му гарантира спокойствие. - Днес е предизборния ден. Молим всички вас да дадете гласа си за един от кандидатите да оглави нашата мила родина, Русия. Вземе участие – не друг, а вие сте Русия и вие ще решите нейната съдба. Днес, след четири или пет часа соченият за най-титулуван претендент, президентът Владимир Потин, ще даде гласът си в секция 7165, близо до Кремъл… Тобиас спря телевизора. Руската репортерка бе толкова развълнувана, че го дразнеше. Той реши, че е време за действие. Тобиас напусна стаята си и се запъти към секция 7165. Три часа по-късно на вратата на училищното заведение влязоха двайсетина снажни бодигардове, а след тях пристъпи прага и Потин. Металодетекторната рамката отчете масирано присъствие на желязо в руските телохранители, но охраната на входа я изключи. Президентът бе буквално пресиран от трийсетина журналисти, които бяха разпръснати от охраната. Потин демонстративно се запъти към закритата стаичка. Тя представляваше малко помещение, бивш килер. Президентът направи знак на журналистите да изчакат и дръпна пердето зад себе си. По принцип трябваше демонстративно да пуне бюлетината пред камерите, но руснаците обичаха да спазват традициите. Руският президент застана в центъра на стаичката, въздъхна и понечи да пъхне хартийката в една от урните. Ненадейно на шията му се наниза тънка фибрена жица, която го провисна нагоре. Краката на президента се откъснаха от пода и замахаха във въздуха. Искаше му се да извика, но сякаш онова нещо, впило се във врата му връщаше викът обратно в гълото му. След броени секунди президентът изхърка и бавно се отпусна. Тогава трупът му внимателно се спусна надолу и безшумно полегна на пода. След две минути охранители и журналисти нахлуха в тъмната стаичка. По лицата им се четеше напрежение и безпокойство. Един охранител дръпна пердето. В малка стаичка завариха изстиващото мъртво тяло на президента. Някои от журналистите му правеха изкуствено дишане и сърдечен масаж, като мислеха, че президентът е получил припадък. Един човек обаче крещеше и им сочеше с показалец дупката в тавана. Охранителите блокираха изходите и претърсваха училището. Паниката в училището се възцари. В това време Тобиас пътуваше в московското метро. Той изтупваше набилата се мазилка по костюма. Тобиас успешно бе изпълнил замисъла си. Още през нощта, той се бе промъкнал в училището и бе деактивирал алармата . 47 бе пробил дупка в тънкия под на втория етаж, точно над тъмната стаичка. Горе се падаше складово помещение, така че когато Тобиас бе приключил с пробиването, той замаскира с балатум пода и сложи катинар на вратата, за да избегне случайно разкриване от персонала. Той слезе долу и замаскира дупката в тавана на тъмната стаичка с сив картон. Явилите се гласоподаватели явно бяха гласували без капчица подозрение за тайната пропаст от втория етаж. Малко преди да се появи президентът, Тобиас бе влязъл в училището и се бе скрил в склада на втория етаж. Когато Потин бе влязъл в тъмната стаичка, Тобиас бе отгоре и дебнеше в тъмнината. След като удуши жертвата си с фибрената жица, любимото оръжие на всеки килър. Атентаторът избяга през покрива на училището и невредим слезе в близката метростанция. Той взе първият самолет и така приключи кратката си визита в Москва. Някъде в Лондон. - Президентът е убит – повтори с разочарование мъжкият басов глас. - Е, как ще процедираме, полковник Дрейк? - Червена ситуация, майор Далтон. Незабавно трябва да свикаме съвет и да вземем адекватно решение. Мисля, че предстоят още смутителни грозни действия. Дано поне от Вашингтон ни подкрепят... Тобиас вече летеше, когато вече цяла Москва бе осеяна с полиция. Русия оповести заповед, която забраняваше излизането от страната на всякакви лица за 48 часа.

Автор:	AcTivE [ 28 Авг 2004 19:29 ]
Заглавие:
Chapter 3 Сега пътуваше към България, малка страна от Източна Европа. Той мислеше да се покрие там за около година. Бе чувал за тази страна от Балаш, унгарецът, който му помогна в миналото с осъществяването на мисия в Будапеща от Агенцията. Знаеше за България малко, но достатъчно. В тази бивша комунистическа страна сега се осъществяваше преход, подобно на много Балкански страни. България му придаваше асоциации като корумпирани политици, организирана престъпност, нисък стандарт и нестабилност – идеалната среда за него да се слее с обществото. Езиковата бариера не му бе пречка – българският вероятно бе подобен на руския. А и за Тобиас не бе проблем да научи още един език. Това щеше да е трудно за нормален човек, но той бе различен. Нямаше да е проблем да владее българския за месец-два усилено учене. За България можеше да научи много, но него не го интересуваше. Не си падаше по културата или историята на дадена страна – той никога не се отклоняваше от целта си, живееш с нея. С една дума бе изключително амбициозен и отдаден на работата си професионалист. За да не скучае прекалено много щеше да поочисти малко мръсници. В такава малка държава със сигурност ги имаше и вероятно действаха безпощадно и се чувстваха недосегаеми. Всички обаче бяха равни пред смъртта. Тобиас доказа това с убийството на руския президент, което щеше да ознаменува завръщането му. Десет месеца по-късно. Тобиас работеше в бензиностанция, близо до град София, столицата на България. Там той заработваше заплата, колкото да живее нормално. Гологлавият атентатор свидно пазеше куфарчето с 50-те хиляди долара, понеже те щяха да му трябват за реализиране на бъдещите му планове. Позволяваше си по-свободно поведение – дори веднъж бе отишъл на мач между два местни отбора. Естествено, той не бе отишъл там просто да гледа как някакви нехранимайковци тичаха изкуствено по терена и заблуждаваха публиката. За него те бяха клоуни. Целта му беше да наблюдава няколко набелязани от него хора. През тези три четвърти от годината Тобиас бе очистил няколко отрепки от малцинствата. Те представляваха мургави неграмотни мизерници, които бяха образували гета в покрайнините на столицата и живееха в колиби, тънещи в безгранична мръсотия. На Тобиас му призляваше от тях и веднъж изпусна нервите си, като пречука трима от тях. Те искаха да го оберат, но бяха попаднали на грешния човек. Естествено, за мизерстванията им беше виновна държавността, която се намираше в неадекватност и безконтролно грабителство от страна на политиците. Тобиас отлично се бе ориентирал в обстановката и всичко му бе пределно ясно. В София особено престъпността се свеждаше до кражби, корупция и измами. Проституцията, наркопазара и дървената мафия се държаха от няколко престъпници, които бяха всеизвестни с заниманията си, но полицията бе с вързани ръце. “Големите риби” бяха пуснали “дълбоки корени” във властта и единственото, от което се страхуваха, бяха конкурентите. Мафиотите се избиваха взаимно. Тобиас се изумяваше от публичните убийства, които ставаха в страната, главно в София. Той знаеше, че ако очисти мръсниците, други щяха да заемат местата им. Но ако ги очистеше публично и брутално, може би кандидат-подземните босове щяха да се поколебаят, преди да заемат мястото на бившите си шефове. Тобиас бе твърдо решен да раздаде справедливост. Не бе това начинът, но в момента това бе единствената алтернатива. Той следваше стриктно мъдрия съвет – ако искаш да събориш дървото, започни от корените. След още един месец, гологлавият си осигури и подходящо оръжие. Местен бизнесмен му продаде руски снайпер на доста изгодна цена. Тобиас си бе наел посредник, така че анонимността му бе гарантирана. Тази вечер той щеше да извърши двоен атентат. Тобиас щеше да напусне страната същата вечер след покушението. Това бе неговата запазена марка – незабележимост, светкавично промъкване, съвършена атака и бързо бягство. Тобиас не искаше да подценява българската организирана престъпност – бе чул, че преди време Коньо Самоковеца, един от “големите риби” в бизнеса, бе разстрелян на публично място насред централен площад в Амстердам. Това говореше, че след поредния атентат, вече бе време да избяга извън Европа. Тобиас се качи на покрива на десететажен блок, който стърчеше фронтално срещу дискотека “Ескейп” и бе на около трийсет метра от нея. По сигурни сведения, Тобиас знаеше, че двама от най-влиятелните в “подземния” бизнес посещаваха често тази дискотека. Самоличността им бе известна Нитьо Очите и Човката. Те не се притесняваха от нищо, но все пак около тях се моткаха десетина бодигардове. Есенният вятър го полъхваше леко, а той неподвижно следеше входа на дискотеката. Разполагаше със снимки на мафиотите. Всеки път, когато някой влизаше или излизаше от заведението, Тобиас мислено разполагаше лицата от снимката с това на посетителя. Ако имаше съвпадение, трябваше да последва стрелба. Ако пък едната от жертвите бе оцеляла, Тобиас щеше използва и устройството в джоба си. Той предпочиташе всичко да мине наред, защото в противен случай щеше да има невинни жертви. След три часа едновремено спряха четири мерцедеса. Тобиас разбра, че тази вечер жертвите му щяха да са повече от две. Те явно си бяха уговорили среща с още двама от “бизнеса”. По няколко охранителя слязоха от колите. Тобиас затаи дъх и нагласи оптиката на снайпера. Неколцина охранители паднаха на тротоара. Престъпните босове сковано гледаха как бодигардовете им падаха като домино и се въргаляха в кръв. Тобиас успя да очисти двама от босовете, но другите скочиха в единия мерцедес и се готвиха да избягат. Тобиас се смръщи и извади от джоба си нещо кръгло. Той стана и го заметна по колата. Чу се удар върху ламарина. След миг мерцедесът избухна зрелищно. Той се преобърна и се подпря на една страна до стената на дискотеката. Високи пламъци обхванаха колата, след което последва втори взрив, по-слаб от предишния, но достатъчно силен, за да разкъса телата на мафиотите на десетки парчета месо. Тобиас се чудеше на мерките за сигурност на българската полиция. Той даже се сблъска с полицай, нарочно, за да му се вдигне адреналина. Полицаят стана и непринудено се извини. По лицето на атентатора се изписа удоволствие. Ирак. Страна на петрола, исляма и тероризма. След свалянето на режима на Саддам Хюсеин, САЩ, НАТО и ООН бяха сложили временно правителство. Иракският народ бе в неутрална позиция – радваше се за свалянето на диктаторския режим, но въпреки това се държеше крайно недоверчиво с умиротворителните сили. Тобиас пристигна в Багдад, защото нещо в него му подсказваше, че мисията му минаваше през столицата на Ирак. Той навести свой колега, Абдул, човекът, който му помагаше навремето на мисиите в Пакистан. Арабинът бе верен помощник. Тобиас го намери в местна джамия. - Как си, мой приятелю – зарадва се мюсюлманинът. – Само не ми казвай, че си тук, за да ме убиеш. - Абдула, вече не работя за Агенцията. - Това е чудесно. Значи вече си свободен! Аз също избягах. Агенцията бе разбита и се разпадаше, когато аз бях пред два избора – да остана в Агенцията и да загубя свободата си или да избягам, като рискувам живота си. - Добре те познавам, би предпочел да умреш пред това, да те поробят и манипулират. - Така е. Аллах ми дава сили. Аз поисках да се отдам на него, за да спаси душата ми. - Аз също. Но моя бог не чу молбите ми. Прокле ме да прекарам живота си като убиец. Но аз избрах да изкупя греховете си не чрез молитви, а чрез добри дела. - Защо дойде, 47? - Търся отмъщение, Абдула. Избивам мръсниците наред. - 47, това не е пътят към отмъщение. Христианската религия, твоята вяра проповядва всеопрощението. Аллах пък отмъщава като сам наказва неверните. Ти не си този, който трябва да съди грешниците. - Абдула, аз изгубих вяра. Аз не съм човек. Аз съм звяр, който храни душата си с убийствата, които върши. Преди две години аз се промених. Видях как огънят в очите на малко дете угасва пред мен. - Размекнал си се, 47. Никога не съм те виждал такъв. Виждам покаянието в теб. - Както ти казах, търся отмъщение. Обиколих доста държави през последните две години. Продължавах да убивам, но този път Агенцията не влияеше над действията ми. Мафиоти, престъпници, политици – всички те са виновни за смъртта на онова дете. Виновни са, че такива като тях бяха създали и Агенцията. Виновни са, че създадоха мен… - Няма да се мъча да те разубедя. Искаш възмездие. Каузата ти е справедлива, макар да е брутално нечовешка. Аз няма да ти преча, но и няма да ти помогна. Върви си! Тобиас поклати глава и излезе от храма. Вътре имаше десетки мюсюлмани, събрани на сутрешна молитва. Атентаторът бе решил да замине далеч от Ирак. Той нямаше какво да прави тук – без помощта на Абдул той не можеше да предприеме нищо. Изведнъж нещо много силно блъсна Тобиас в гърба. Чу се силен тътен. Тобиас стана и изумено наблюдаваше как джамията се срутваше. Огромният храм потъваше в земята и образуваше обръч от прахуляк. От нея излизаха десетки хора, докато накрая минарето не рухна и не препречи изхода. Останалите молещи се вътре мирно очакваха своята гибел. Наоколо започна да гъмжи от линейки и войници. Тобиас видя малко момиче, което се мъчеше да измъкне крачето, което се бе заклещило между две отломки. Тобиас се затича, освободи момичето и го грабна. След миг една голяма отломка се струполи на мястото, където до преди секунди лежеше детето. Тобиас остави детето до една линейка и бавно закрачи към един арабин, който плачеше силно и удряше главата си в земята. - Проклети да сте – крещеше той и безсилието му го бе накарало да рони сълзи. - Абдул, няма смисъл – прошепна Тобиас. - Проклети, проклети… – продължаваше да кълне той, като гласът му стихваше. – Сега и ти ли търсиш отмъщение? - Погледни – извика арабинът. – Проклетниците са наблъскали цял камион с експлозиви и са го взривили до джамията. Освен че храмът е напълно сринат, вътре сигурно са загинали стотици, затиснати под руините на сградата. Те бяха верни на Аллах, мои братя! - И вярваш, че Аллах ще накаже виновните за това – скептично подхвърли Тобиас. Арабинът стисна юмрук и отвърна: - Не, 47, с това ще се заемем ние! Вече мотивите ми са лични! - Ще действаме ли? - Решен съм. Само че, Тобиас, искам да знаеш, че се забъркваме в много опасна игра. - Това съм го разбрал много отдавна. Не ме е страх от смъртта. - Мен също. Но ако се случи нещо съм мен, искам да ти дам нещо, което да ти помогне в мисията ти – каза Абдул и подаде на Тобиас своя часовник. – Попаднеш ли в плен, той ще ти помогне, ако пулсът ти надвиши горната му граница. - Надявам се да не ми потрябва. Но все пак… благодаря Абдул. - Няма защо, сега ти си моята вяра и надежда. Абдул се зае да проучи подробности за атентата. Местното население бе слаб информирано, но всеки жител Багдат предполагаше, че зад нападението на храма стои новосъздадена терористична организация с дълго име, преведено Абдул подразбра “Черните скорпиони”. Абдул бе чувал за тази групировка. Тя бе ръководена от местен петролен шейх. Емир Фарих бе изключително богат, негово притежание бяха много банки и петролни рафинерии. Мотивите му да нападне храма вероятно са били сплашване на конкуренти, нещо като реклама на неговата терористична групировка. Фарих бе поел управлението на банда фанатици, готови да се подчиняват до смърт на всеки, който защитаваше исляма. Докато Абдул разпитваше наоколо, Тобиас реши да не си губи времето в очакване. Няколко дни той ограбваше луксозните къщи на богатите. С невероятните си умения и знания, Тобиас се справяше с всяка охрана, злобен пес или скъпа алармена система. След последния обир, той пласира скъпите накити, които бе задигнал и със спечелените пари съвсем нямаше намерение да се прави на Робин Худ – парите му трябваха за лична изгода. Те щяха да му послужат да се снабди с оръжие и да понапълни полу изпразненото куфарче. В него вече лежаха сто хиляди щатски долара. Събота. Най-сетне Абдул донесе на Тобиас ценна информация, която потвърждаваше участието на Фарих и неговата групировка в атентата. Арабинът бе открил снимка с лика му и убежището на емира – скъпа триетажна вила в малко селце покрай Багдад. Макар по информацията на Абдул вилата да бе почти непревземаема, Тобиас не се отказа: първо, защото бе решил да изкорени всяко голямо Зло, и второ, защото той бе преживял всички приключения на Агент 47. Късно неделната нощ се чу лек гък, глух тътен и после свистящ звук. Трима араби от охраната паднаха мъртви – един с окръжен белег около врата, друг с разбита глава и трети, с куршум в челото. Един пазач направи грешката да отиде до близкия храст, за да провери какво става – чу се шумолене, после разкъсваща се плът. Иракчанинът усети хладното острие в тила си и безпомощен се струполи по корем. Друг, видял това, хвана здраво калашника си и уплашено се заоглежда. След миг няколко изстрела се врязаха в тялото му. Той се свлече и остави грозна кървава диря по стената зад него. За по-малко от час хладнокръвният убиец бе ликвидирал цялата външна охраната на имението. Умираха един по един, без да разберат откъде и от кого. Нищо не пречеше на Тобиас да се преоблече като охранител и да влезе дегизиран в вилата на шейха. За да не оставя след себе си съмнения, когато подминаваше някой пост, Тобиас се обръщаше изненадващо и вкарваше няколко куршума в нищо подозиращия страж, който оцапваше белите стени с кървави пръски. На третия етаж Тобиас очисти още петима охранители и нахлу в голяма стая. Там, в блестящия лукс, той завари облечен в дълга бяла дреха мъж на средна възраст, носещ специфичната бяла кърпа на главата, закрепена с красиво гравиран дървен обръч. Той седеше на стол. Когато видя посетителят си, той вдигна погледа си и започна истерично да клати глава. Черните му очила прикриваха лицето, по което несъмнено се изписваше див страх. Тобиас вдигна пистолета със заглушител и се прицели към шейха. По лицето на онзи се стичаха едри капки пот и трепет от напрежение. Издаваше някакви неразбираеми звуци. Тобиас натисна спусъка. Шейхът отпусна глава. Тъмните му очила паднаха и по лицето на гологлавият екзекутор с се изписа изненада. Белите дрехи на мъртвеца се обагриха в тъмночервено. Тобиас с пръсти затвори очите му. Той бе прозрял какво бе извършил – в белите дрехи, завързан за стола бе Абдул. Шейхът вероятно имаше шпиони, които бяха му докладвали и емирът се бе възползвал от това, за да накаже по най-жестокия начин екзекуторът си. Сега вероятно петролният магнат бе далеч от Багдад и скоро щеше да узнае, че замисълът му бе осъществен. Тобиас разграби ценните вещи и огорчен напусна имението. Шейхът го бе изиграл и вече едва ли пътищата му щяха да се пресекат с тези на Тобиас. С крайчеца на окото си Тобиас забеляза, че луксозното легло леко се помръдна. Той се запъти към него и вдигна дюшека… Под него се криеше млад униформен иракчанин. Явно бе страж на имението и това което бе видял навън го е изкарало от нерви. Той криеше лицето си и издаваше съвсем тихи шепоти. - Къде е – разтърси го Тобиас. - П-п-панджаб – отвърна през сълзи пазачът. Областта Панджаб бе в Индия. За втори път Тобиас посещаваше този регион. Преди доста време той бе дошъл с мисията да елиминира лидера на най-властния будистски култ в Индия. Всъщност, този култ нямаше нищо общо с будизма. Обославяше се на това, че религията обединяваше поклонниците му, а лидера я използваше, за да ги накара да изпълняват негови цели. За разлика от ислямистите те не му вярваха сляпо, но отстояваха своето и всеки имаше право на мнение. Агент 47 се справи отлично със задачата, но кланът с годините бе възкръстнал и бе издигнал като лидер Радж Халиф. Култът се характеризираше с голямата си власт и странните оранжеви облекла на членовете си. Местното население изпитваше смесени чувства към този клан – едни се страхуваха от мощта му, други пък го почитаха, понеже култът ги охраняваше, а трети пък работеха за него. Тобиас се настани в долнопробна къщурка, наричаща себе си тризвезден хотел. Той щеше да остане за малко в най-големият град в Панджаб и все някак щеше да изтърпи седмица сред мизерията на Индия. Гологлавият екзекутор разпитваше местните за Халиф. Очакванията на Тобиас се потвърдиха, когато научи, че в момента на индиеца гостува иракски шейх. Тобиас знаеше, че големите престъпници от Индия обичаха да ходят на нелегални състезания. Преди това са били бой с мечки и други животни, но днес залозите бяха много по-високи. Затова няколко дни наред Тобиас посещаваше зали, в които се организираха нелегални боксови мачове. Участниците се млатиха до смърт в четириъгълен боксов ринг и победителя получаваше тлъста сума, докато загубилия нямаше подобни привилегии – той се бореше за живота си, изнесен с линейка в местната болница. Тобиас изобщо не се интригуваше от подобни жестокости – според него имаше много по-безболезнени методи да отнемеш живот. Той често се оглеждаше за Халиф, но той не се появяваше. След седмица, когато Тобиас вече се бе разколебал, ненадейно му попадна източник, който срещу дебела пачка подкуп му съобщи, че Халиф (заедно с “чуждоземния” си гост) щеше да наблюдава нелегален мач в идващия петък. Залата щеше да е доста добре охранявана и вероятно щеше да е проблем за Тобиас да влезе незабелязано, още повече, че поканени бяха само известни престъпни босове, куфеещи за зрелищен въргал. Това бе идеална възможност за Тобиас да атакува голяма част от престъпния свят на Индия, както и да си отмъсти на шейха. Полицията пристигна на мястото. Анонимен мъж бе съобщил за незаконното зрелище, което се провеждаше вечерта. Когато униформените излязоха от колите, завариха шокираща гледка. На следващия ден по национална индийска телевизия красива репортерка запита в ефир следователят, разследващ случая изготви портрет на начина на убийствата. Според него, охраната е била обезвредена от неколцина професионални убийци, които след това са нахълтали през задния изход в сградата, водеща се за театър, и са открили огън с едрокалибрено оръжие по присъстващите. Публиката, всеизвестни бандити, изплашени са побягнали към изхода, където обаче се е задействала самоделна бомба, направена от голямо количество експлозиви. Тя е буквално бе разкъсала телата на излизащите и преобърнала паркираните коли. Няма оцелели. Един ден след това. Вашингтон, окръг Колумбия. - Виждате, това са серии убийства. Предлагам незабавно да вземем необходимите мерки. - Но между атентатите има много време, не можем да си позволим да правим връзка един с друг. Наивно, полковник Дрейк. - Според мен генерал Гердхьофт е прав. - Не бъдете неблагоразумен, Титов! Аз, генерал Жак, генерал Уесли и майор Каваши се изказваме в полза на полковник Дрейк. Трябва да действаме срещу извършителите! - С моите хора, както и с колегите от Източна и Южна Европа обсъдихме въпроса и решихме да не участваме в тази “интер-контра” инициатива. - Както желаете, Титов. Ние няма да ви молим повече, понеже виждам, че твърдо сте заели позиция на “другия бряг” заедно с полковник Гердхьофт и вашето ехо от Източна Европа. Но и без вашият глас, нашите четири правителства ще разследват изключително подробно и отговорно действията на лицето, което извършва атентатите... - Щом желаете... Но аз мисля, че е доста наивна идеята, че атентатите се вършат от един човек. Е, мисля че приключихме съвета... - Дрейк, как предлагате да процедираме? - Вашата подкрепа ми е достатъчна. Аз ще организирам отряд за действие, както и лично ще се заловя да разследвам случаите. Атентатите засагят лично нашите интереси, нали? Думите на полковника прозвучаха малко неразбираемо и странно, но и тримата му съюзници кимнаха решително. Тобиас вече пътуваше със самолета. Този атентат несъмнено щеше да му създаде ненужна слава, а с нея и досадни преследвачи. Покушението не бе в негов стил – благодарение на това медиите обвиниха за масовото убийство на религиозна секта. Някои от световните медии свързваха всички атентати през последните две години, но преписваха това на тайна организация, решила да премахне всички свои конкуренти. Никой не се сещаше, че всичко това е дело на един единствен човек, търсещ отмъщение и раздаващ справедливост. Тобиас взе куфарите и излезе от летището. Навън го посрещна магистрала, заобиколена от червеникаво-кафява пустош. Гологлавият мъж се огледа и зашептя: - Ех, Мехико, ти си страна на текилата и свободата. Мърсят те само наркобароните, които вършат убийствени престъпления за сметката на собственото си облагодетелстване. Знам, че корените на световния наркобизнес са тук, из твоите кактусови полета. Обещавам, че ще очистя много от тях. Заклевам се, че ще направя Мексико свободна и чиста страна. След малко един раздрънкан пикап спря и взе гологлавия стопаджии. - Инглиш – попита мустакатия мургав шофьор. - Да. - До къде, сеньор? - Кажи ми, къде мога да намеря огромни количества “бяла стока”. - О, вие сте тук по работа. Само в Ню Мехико – столицата на страната ни можете да се срещнете с най-големите бандити. Бразил, Аргетина, Колумбиа – от там се изнася всичко “зелено и бяло” към Мехико. Но аз нямам нищо общо с наркобарони, понеже който се замесва в тия работи, рано или късно, получава куршум в главата. Внимавай, сеньор, виждам, че не си наясно с тия работи. Хей, ти май не си от разговорливите?! - Не обичам да говоря много. Предпочитам да се изразявам с дела. - Правилно, сеньор, многото приказки вредни за здравето. След едночасово пътуване по магистралата. Тобиас слезе в центъра на Ню Мексико. Направи му впечатление масовото движение по улиците. Тобиас мислеше да свърши “задълженията” си в града бързо. - Хей приятел, да не търсиш малко трева – запита го някакъв мургав младеж. - Момче, търся нещо, което само шефът ти може да ми го достави. На едро, разбираш ли? - С удоволствие ще те свърша с него, стига да докажеш, че не си ченге и че си сериозен човек. - Петдесет хиляди гущерчета достатъчни ли са? - Възможно е. Изчакай в онова кафе, връщам се след час. И бъди мирен – показа кубур с револвер младежът. Момчето хукна по една улица. Малко след уговореното време той се върна кола. - Скачай вътре, европеецо! Тобиас се качи и по заповед на младежа превърза очите си с черна превръзка. Скоро те пристигнаха до затънтено място, между блокове. Момчето поведе Тобиас през една площадка, където чакаха трима мексиканци. Този в средата носеше тъмни очила. Под тях подмяташе в устата си незапалена пура, а отдолу носеше бял потник и черни дънки. - Значи ти си Роупър? - Райпър! Мексиканецът придърпа младежът и му удари силен шамар, след което погледна усмихнат към Тобиас: - Извинявай, но момчето сега се учи. Когато му казват, трябва да помни. - Тук съм за сделка. Имам петдесет хиляди, които мисля да превърна в чувал с кокаин, да го пласирам при янките и да си утроя парите. - Щом си навит, сделка ще има. Това ли е всичко? - Има и нещо друго, мексиканецо – загатна Тобиас. – Искам да се свържа с “Големия” бос. - Предполагам, че искаш да се свързваш с него за по-големи покупки. Единствено по този повод можеш да Го притесняваш. - Става дума за милион. Моят шеф ме прати да проуча почвата… - Кой е работодателят ти? - Иска да остане анонимен при евентуални проблеми с полицията. Но повярвай ми, достатъчно е известен, богат и могъщ. - В такъв случай ще ти дам телефона на човек на “Големия шеф” – мексиканецът подаде на Тобиас визитка.- Говори с Санчез “Чушлето”. Кажи му, че ти си клиентът от Европа. Той веднага ще се сети, понеже ще говоря предварително с него. Тобиас се раздели с половината от съдържанието на куфарчето с парите. Веднага, щом се раздели с мексиканците, той изсипа чувала с белия прах директно в една канавка. Мразеше дрога, а и скоро щеше да си върне парите двойно. Бе чувал, че златните ланци на вратовете на “Големите” шефове струват стотици хиляди. Скоро той смяташе да се сдобие с такъв, след като извиеше врата на един от престъпните босове. - Ало? - Санчез, аз съм клиентът от Европа. - Ясно. Искам лично да се запозная с теб. Носи сто бона като аванс. Чакай ме на Алверика 701 след час. Райпър се отби на дадения адрес. Това бе недовършена сграда. - Амиго, тук – извика някой от покрива на сградата. Тобиас изтича по стълбите и горе го посрещнаха шестима мексиканци. Един от тях се приближи до Тобиас. Бе мургав мъж и носеше дънков комплект. Той започна да разглежда вратовръзката на гологлавия, като говореше със дразнещ английски акцент: - Как си, амиго? Твоят човек ни каза, че искаш сделка за милион. Нашите условия са да получим добра начална сума и да нямаме проблеми с полицията. - Парите са тук, Санчез – показа куфарчето Тобиас. – Но искам да срещна с шефа ти преди да взема стоката и да ти преведа останалите пари. - Къде ти е охраната или си полицай – подхвърли “Чушлето”. - Сам съм, не искам да привличам вниманието към себе си. - Е, в такъв случай вече го привлече – извика Санчез и направи знак на хората си. Подчинените му извадиха бухалки и заплашително наобиколиха човекът с куфарчето. С мълниеносна реакция Тобиас изпусна куфарчето и отпусна ръцете си, като от ръкавите му паднаха два сивкави “Пустинни орела”. Той ги хвана удобно за дръжките и от пистолетите започна да излиза ярък пламък. След миг вече половината от биячите бяха изпопадали. С периферното си зрение Тобиас забеляза, че двама от мексиканците, намиращи се от двете му страни бъркаха зад кръста си. Той нямаше намерение да се церемони с тях, кръстоса ръцете си и натисна двата спусъка. Двамата изпищяха и описаха дъгови движения във въздуха, преди да се струполят на бетона. Площадката бе осеяна с ранени, а Санчез бе скован от изненада и не смееше да помръдне. Тобиас поклати недоволно главата, когато Чушлето бръкна в дънкеното си яке. Мексиканецът извади ръката си и я опря на тила си. - Мислеше да ме изиграеш, а – попита гневно Тобиас. - Ами… Всъщност да – отговори виновно Санчез. – Не може ли да ти дам малко пари и да забравим за случилото се? - Амиго, не става. С какво друго можеш да се откупиш – ухили се гологлавият. - Не знам какви са интересите ти, ти кажи. - Цениш ли много живота си? - Да. - А шефа си? - Да. Тобиас насочи единия пистолет към главата му и се прицели. - Чакай, спри – нервно извика Санчез. – Разбрах накъде биеш. - Наистина? Ако е така, значи бързо мислиш, което ми харесва. - Какво искаш от шефа – кражба, сделка, партньорство? - Не си близо. Бъди малко по-краен! - О, не. Ти си дошъл, за да го… - Точно така. И ти ще си моят асистент в саботажа. Е, как мислиш, дали да дръпна спусъка или да ти стисна ръката, като ти обещая поста му срещу твоята вярност и способности? И в двата случая ще изпитам еднакво удоволствие. - Чакай малко. Доколкото разбирам, ти си наемен убиец и си дошъл за шефа. След като го убиеш, се надяваш аз да заема неговото място и да бъда верен съдружник на човека, който те е наел. - Умник! Само че аз действам сам от собствени подбуди. Побързай, защото докато очаквам решението ти дясната ми ръка се изпотява и показалецът ми все повече се плъзга до спусъка-а – удължи крайната дума Тобиас, за да постигне максимален ефект. - Спри! Добре! Ще ти служа! Санчез бе изключително умен и верен младеж, макар че на няколко пъти щеше да издъни Тобиас поради нескопосани прояви. Явно босът му имаше доверие в него. Шефът на Санчез се оказа най-големия наркобарон в цяло Мексико. Фернандо Кордоба бе от най-богатите и влиятелни “сенки” в бизнеса с дрога. Тобиас старателно и търпеливо събираше сведения от Санчез, които щяха да му бъдат от полза в решителен момент. Реалната възможност пред Тобиас се откри. Фернандо Кордоба щеше да посещава след седмица Колумбия, за да посети лично своите нарко-плантации. Според сведенията на Санчез, наркобаронът щял да гостува на свой виден съдружник в Богота и щял да вземе едва десет от най-добрите си телохранители. При пристигането наркобаронът щеше да е най-уязвим. Това наведе Тобиас на мисълта, че трябва да в Богота ден преди жертвата си.

Автор:	AcTivE [ 28 Авг 2004 19:32 ]
Заглавие:
Chapter 4 Влажният въздух, примесен с жарко слънце в Богота изобщо не се харесваше на Тобиас. Той нае хотелска стая и започна приготовления за посрещането. Идеята му се състоеше от това, да изненада наркобоса още на летището. Оставаше единствено пристигането на престъпника. През това време Тобиас се отдаде на размишления в хотелската стая. Много неща му минаха през ума за секунди. Спомените му се възвръщаха. Тобиас изкрещя и се хвана за главата. Той падна на земята. Пред очите му минаха няколко продължителни сцени, прожектирани като на филм. Той видя малко момче, облечено с протрити дънки и червена блуза, което гледаше как връсниците му играеха футбол. То размени любезности с тях и се сприятели с другите момчета. Те растяха, а поведението им се променяше. Едни посягаха към наркотиците, други се отдаваха на безгрижието и вършеха престъпления, а трети – жънеха успехи в професионалния си живот. Момчето, което вече завършваше средното си образование, спадаше към последните. То обаче не можеше да приеме как старите му приятели “завиват” от правия път и по този начин го изолират. Момчето стана мъж. Бе отличен професионалист, но поради условията в съвсем обеднялата му родина не успя да намери работа. Неусетно и той се насочи към престъпленията. Много стари призраци и непознати лица изплуваха от съзнанието на Тобиас. Спомените му носеха раздираща болка в мозъка, но въпреки това, Тобиас се стараеше да не прекъсне видението. Тобиас се събуди от звъненето на часовника. Той лежеше на земята, целия плувнал в пот. Спомни си видението частично, много неща му се губеха, но важните събития от видението бе запомнил. Амбицията му, която до момента бе обгърната в мъгла, се проясни. Досега Тобиас се бе стремял към отмъщение заради престъпните грехове, които бе извършил. Сега обаче, отмъщението придоби съвсем друго измерение, лошите хора бяха лишили човек от едно от най-безценните и най-свидни притежания – спомените за отминалите дни. Човек можеше да загуби всичко и пак да е щастлив, защото щеше да знае, че е имал хубави моменти в живота. Тобиас обаче бе лишен от спомените си, които можеха да му помогнат в търсенето на родния край и старите приятели, щастието и спокойствието. Видението изключително много зарадва Тобиас. Новата цел бе да се завърне в родното си място, където и да е то. Но преди това, той трябваше да завърши отмъщението си. Още неколцина очакваха наказание за делата си. Тобиас погледна часовника си. Самолетът на Фернандо Кордоба щеше да кацне на летището, на изхода на което го очакваше сива лъскава кола. Тобиас бе определил позицията на “посрещачите” на Кордоба и охраната на летището. Направи си извод, че ще е почти невъзможно да извърши публичен разстрел на наркобоса. Затова прибягна към нов план, който с малко шанс и късмет, щеше да извърши покушението без проблеми. Автобусът, взел Кордоба от самолетът му, го остави точно пред вратата, която делеше самолетната площадка от сградата на летището. Няколко едри мексиканци слязоха от самолета и заобградиха атлетичен мъж. Ланците и баровското облекло разкриваха, че това е именно Кордоба. Десетимата бодигардове закрачиха около наркобоса и влязоха в огромното летище. - Дявол да го вземе, другия път ще си взема самолет с тоалетна. Да се излагам ли искате – крещеше Кордоба, като неспокойно се въртеше. Наистина разхлабващото хапче, което Санчез Чушлето бе сипал в сутрешната закуска на мексиканеца, бе подействало. Кордоба и един телохранител се запътиха към мъжките тоалетни. Кордоба влезе в кабинката. Той извади от джоба на ризата си една листовка и започна да я разглежда. Той ядно си мърмореше, понеже някакъв малоумник си играеше с вратата на съседната кабинка, която скърцаше невъобразимо. Скоро босът удари ядно по дървената стена и изруга по адреса на дразнителя. - Перез, иди пречукай тоя нещастник, дето скърца с вратата! Чу се чупене на врата и вик. По лицето на Кордоба се изписа доволна усмивка. Чу се глух звук, сякаш някой отваряше шампанско. След миг той забеляза, че на дървената врата стои грозна дупка. За момент се учуди, но с ужас видя, че от ребрата му се стича кръв. Същият звук от преди малко се чу още няколко пъти. Кордоба изпусна листовката и се свлече по тоалетната чиния. По плочките се стече тъмночервена течност. В предсмъртните си мигове Кордоба видя в съседната кабинката прекършения врат на своя верен телохранител. Полетът на Тобиас закъсняваше, а самия той нервно наблюдаваше действията на телохранителите на мъртвия наркобос. Те обаче не смееха да посетят тоалетните – всички се страхуваха от гнева на своя шеф. Тобиас напусна летището и след минути се настани в “Боинг”-а, където самолетът се готвеше да отлита. На другия ден на летището бяха паркирани седем правителствени коли. Вътре бъкаше от униформени и костюмирани, но един от тях – средновисок мъж с прошарена къса коса, гладко избръснато лице, дълъг белег на дясната буза и решителен поглед задаваше команди. Малцина го познаваха, макар да беше много известен в Великобритания – полковник Уилсън Дрейк – министър на вътрешните работи. - Невероятно – възкликна той. - Нашият килър е истински професионалист! Този път явно не е действал сам, имал е външен човек. Засега просто нищо не можем да направим. Можем само да се надяваме сам да се предаде... Ню Йорк – мегаполисът, един от символите на Америка. Тобиас се настани в едностаен апартамент. Идваше му да извади беретата и да разстреля човекът, който за тази барака му искаше неколкостотин долара. Тобиас имаше много работа в Ню Йорк. Целеше се главно в лидерите на мафията и негърските гета. Идването му в мегаполиса бе огромен риск, понеже знаеше, че по следите му са тръгнали наемни убийци, костюмирани ченгета, обикновени престъпници и вероятно още много категории хора, желаещи да го видят на и после в земята. Бруклин, известен с негърското гето, живеещо в него и ужасяващата престъпност. Там рядко стъпваха ченгета, а непознат бял човек бе като движеща се мишена. Щом по-голямата част децата под петнайсет години разполагаха поне с малокалибрени оръжия, то какво оставаше за закоравели престъпници с ‘шоколадова” кожа. Сделките с оръжия ставаха на публични места, а “пазара” държаха тарторите на големите гангстерски банди. Тобиас разузнаваше наоколо и скоро имаше план за акция. Докато се разхождаше рано сутринта из квартала, наблюдаваше поведението на местните. Разнообразието бе пълно – жените чистиха къщите и дворовете, костюмирани мъже вървяха забързано, децата играеха по улиците, а младите негри се бяха отдали на пълно безгрижие – играеха баскетбол, грамадни негрота държаха касетофони на рамената си и слушаха черен рап, други се дрогираха, трети пък разхождаха на големи групи и си търсеха проблемите. Всички обаче спираха погледа си върху Тобиас и по лицето им се изписваше недоволство. Една групичка спря играта си на баскетбол и се приближи към Тобиас. Един дребосък подхвърли оранжевата топка към Тобиас. Гологлавият я пое и затопа. - Тук е районът на Спайдър, затова се разкарай от тук, бял боклук – изкрещя дребният, а другите свирепо гледаха и му пригласяха. - Виждам, че завиждаш. Използвай белина за да станеш като мен, момче – не остана длъжен Тобиас. - Ти на остроумен ли се правиш? Сигурно искаш да свършиш в контейнера?! Не проигравай шанса си, разкарай се, скапаняк, или ще си имаш сериозни проблеми с мен, Малкият Джон. Какво искаш? - Малко информация. Какво ще кажеш да решим спора с една игра на баскетбол? - О, значи се правиш на печен. Давай, ще играеш срещу Спарки Джей – дребният посочи един огромен негър. – Но ако загубиш, ще ти хвърлим такъв бой, че няма да приближиш района на Спайдър години наред. Тобиас не бе играл баскетбол. Единственото, което знаеше е, че топката трябва да влезе в коша. Спарки Джей, грамаден негър, може би двойник на Шакил О’Нийл, съблече потникът си (неслучайно отзад на него пишеше “Невероятният Шак”) и откри мускулесто тяло, огромни рамена и ръчища, можещи да смачкат топката. Още след секунди игра Спарки Джей падна на асфалта. Тобиас му взе топката и вкара кош. - Ти го уби, бе – изненадан извика Малкият Джон. - Съжелявам, протегнах ръката си за топката и леко докоснах корема му, нищо повече – оправда се Тобиас. Всъщност със бърз и премерен удар в гърлото, Тобиас бе елиминирал противника си, който лежеше в шок на земята и правеше некоординирани движения. - Е, победих ли? - На белия май му се мре – изкиска се дребосъка. - Момчета, чакайте, дошъл съм за оръжия. Бизнес, работа, далавера! Малкият Джон придоби сериозна физиономия и потупа Тобиас по рамото. - Защо не каза още от начало? Ти си човека на Дан Османовски, нали така? - Ами… всъщност да – Тобиас извади някъкъв документ и го развя пред очите му. По-рано през този ден, гологлавият бе издирил посредника и по-късно щеше да се установи за труп на източноевропеец, намерен в квартала. - Шадоу иска да се срещне с теб, преди да вземеш пратката. - Кой е… - Шадоу е шефът на Спайдър. Не знаеш за него, защото той е един от най-големите в бизнеса с “ютии”. Османовски явно не те уведомил. Абе Шадоу е важна клечкам ясно? - Да вървим – решително заяви Тобиас. Тобиас, Малкият Джон и още две негрота го заведоха в луксозен апартамент. Целият блок бе строго охраняван от въоръжени до зъби пазачи. Тобиас трябваше да внимава, понеже тази армия едва ли щеше да го пусне незабелязано. Устройваше го единствено изненадата. Когато стигнаха до третия етаж, Малкия Джон посочи: - Тук е. Влез. Тобиас отвори и влезе. Вътре на един диван бяха седнали четирима черни мъже. Тежките златни ланци и мускулестите им тела говореха за собствениците си, че това бяха охрана на “важна клечка”, както се бе изразил Малкият Джон. Един от тях пиеше кафе, а другите бяха насядали около него на табуретки и играеха карти. - Как е гетото, братлета? Един от негрите го погледна учудено. - Бива, работим сега. Ти ли си човека на Османовски? - Същият. Къде е Шадоу? - Малко ще закъснее. Седни тук и гледай как играем. - Играта на карти не ми допада. Всъщност умирам от глад. Тук има ли нещо за ядене? - Доджър – извика единият на негъра до него. – Заведи госта ни в кухнята! Охранителят се надигна и хвърли на Тобиас недоволен поглед. Той отвори една врата и с Тобиас влязоха в малко помещение. - Бира, чипс, пица, печена риба – предложи на Доджър. - Избирам рибата. Притопли я малко. Негърът сложи в един тиган едно парче риба и пусна газовия котлон. - Додж, идвай, щото докато си там, Фибър ти открадна картите – извикаха от хола. - Когато запуши, значи е готова – поясни Доджър на Тобиас и изтича при другите. Тобиас остана сам. Щом видя гърба на Доджър, той отвори един долен шкаф и забеляза дебел найлонов маркуч, спускащ се от дебела синкава туба, подпряна на още три такива. - Газ – прошепна Тобиас замислено. Той извади от джоба си пакет цигари и запалка. Счупи запалката и разля съдържанието й върху едно парче от вестник и го уви около маркуча. Когато свърши, взе две цигари от пакета, запали ги, сложи едната в устата си, а другата постави така, че когато угарката на цигарата стигне до края си, да запали и парчето от вестник, напоено с течността от запалката. - Хей, какво правиш?! Тобиас бързо затвори шкафа и седна на стола. Доджър дойде при него, извади цигарата от устата му и я хвърли в мивката. - Тук не се пуши, кретен такъв. Шадоу е алергичен! - Няма проблеми, не знаех. Шадоу идва във всеки момент, нали така? - Току що се обади. След минута-две ще е тук. - Идеално. А къде е тоалетната? - Ето там, вратата до хладилника. Тобиас влезе в санитарния възел. След минута издебна подходящ момент и излезе от помещението. Той отвори прозореца и скочи. Падането от третия етаж бе не толкова болезнено, колкото гнусно – Тобиас се озова в контейнера под прозореца. Бързо излезе от големия кош, отърси скъпия си костюм от банановите кори, разваленото грозде и лепкавите торби, които висяха от него. Скри се зад една кола и зачака. След малко видя как черен мъж в кожен шлифер и тъмни очила и трима черни бодигарда влязоха в блока. Няколко минути по късно силна експлозия разтресе блока. Няколко чернилки, открили гол труп в близък контейнер, бяха надуши нещо, но Тобиас бързо им видя сметката. След това той нямаше пречки да се измъкне от квартала. Пристигнаха и линейки, но напразно. На носилки бяха изкарани осем трупа на негри. Според съседите един от загиналите бил Гарет Дейв, известен с прякора Шадоу. Няколко патрулки, престрашили се да дойдат установиха, че в едно от мазетата на гръмналия блок се съхраняват едрокалибрени автомати, картечни пистолети, експлозиви и огромно количество муниции за огнестрелни оръжия. Късно през нощта Тобиас се бе настанил на фотьойла и се бе отдал на скучно телевизионно предаване. Играта се състоеше от това как участниците се съревноваваха в глупави състезания, организирани от дебел водещ, облечен в знамето на САЩ. По другите телевизии досадни журналисти обсъждаха атентата срещу един от най-големите търговци на оръжия в Ню Йорк. След напрегнатият ден Тобиас заслужаваше почивка и притвори очи. Чу се слабо потропване. Тобиас веднага наостри слуха си, но не помръдна. Лампата светеше слабо и Тобиас усети как някаква сянка се надвесва над него. Лек полъх на въздуха в стаята накара Тобиас да реагира, но прокрадващият се му нахлузи кърпичка с остра миризма. Тя обаче не му попречи да хване през врата похитителя си и го преметне през рамо. Неканеният гост изхвърча над канапето и се озова върху телевизора. Тобиас бързо стана и изрита ръката на падналия похитител. От нея изпадна остър назъбен нож. Тобиас го взе и го опря в гърлото на врага. Той бе облечен в тъмен костюм, от който се виждаше само лицето на похитителя. Очевидно бе, че бе европеец. - Да ме убиеш ли искаш – яростта напираше в Тобиас. Похитителят се намръщи, но не смееше да мръдне. - Кой те прати? Тобиас разбра, че няма да получи отговор и започна жестоко да го рита в ребрата. След двуминутен побой европеецът изглеждаше все толкова непоклатим. - Спри за малко – извика той. Тобиас спря да го налага. По акцентът той разбра, че похитителят му е немец. - Ще говориш ли или искаш само малко почивка? Кой си ти? - Не е важно. Трябваше да те упоя… - С нож? - В джоба си имам шишенце с хлороформ. - Защо искаш да ме неутрализираш? - Италиански мафиот ми обеща половин милион, ако те докараме при него. Повече не мога да ти кажа. Тобиас светкавично го удари в гръкляна. Немецът отпусна глава и Тобиас свали дрехите му и ги облече върху себе си. Похитителят му говореше от време на време в множествено число и почти сигурно бе, че долу го чака кола с минимум още двама. Сиво BMW чакаше пред хотела. Облеченият в черно почука на по стъклото и посочи хотелската стая. От колата излязоха двама човека и влязоха в сградата. Те нахлуха в хотелската стая и с учудване се оглеждаха за тяло. Облеченият в черен костюм обаче опря в тиловете на двамата пистолети и натисна спусъка. Двамата паднаха на пода безжизнени. - Канят ме в Италия с делегация, невъзможно е да отхвърля поканата – иронично прошепна Тобиас. – Сицилия е кошера на италианската мафия, така че купонът трябва да е там. Тобиас стегна багажа си и се приготви да напусне САЩ. Тук той трябваше да свърши още доста работа, но “температурата” се покачваше. Щом един следотърсач вече го бе открил, то вероятността и други да се домъкнат бе доста голяма. Таксито караше към летището. Тобиас си резервира билет за Италия и отпътува. Божественият остров. Италианският рай. Благодат, пари, плажове… Всичко това имаше име – остров Сицилия. Изглеждаше променен, поне от пръв поглед. Тобиас се учуди на многото карабинери, които се щураха из града. Всички те бяха купени от мафиотите, но явно се създаваше илюзията (поне на туристите), че това е най-непорочното място в цяла Италия. Първо, Тобиас се отби в манастира, далеч от Палермо. Той не бе променен особено. - Дете мое – извика отче Виторио, чистещ мъха от стената до портата. - Отче... - Знаех, че пак ще дойдеш. Бог ми подсказа, че отново ще се срещнем. - Отче, аз не спазих обещанието си... Ще мога ли да се изповядам? Но не сега, искам да постоя малко в манастира и да помисля. - Разбира се, ще те чакам след половин час в изповедалнята. Аз ще бъда там. Тобиас целуна ръката на отеца и влезе в храма. Той коленичи пред кръста и гледаше цветното стъкло, което осветяваше лицето му. Стори му се, че за миг намери покой. Почувства се блажено... - Отче, аз не спазих обещанието си. Продължих да убивам. Този път от ярост и жажда за отмъщение. И от отчаяние. Действах като... като ангел на смъртта. - Знам, дете мое. Ти не си обикновен. Ти имаш задача на земята. Бог те изпитва. Кажи ми, как се чувстваш? - Не знам, отче. Объркам съм. Но съм убеден, че върша нещо колкото добро, толкова и зло. Какво целя? Защо го правя? - Това ти сам трябва да откриеш. Гневът не е добър съветник. Но аз съм сигурен, че не той те подтиква към това. Ти търсиш правия път и вероятно скоро ще го намериш. Продължавай да го търсиш, не спирай... - Как да постъпя? - Бъди ръката на Бог. Той е и добър, но най-вече справедлив. Продължавай да търсиш себе си, момчето ми... - Благодаря, отче. Ще се вслушам в мъдрите ви думи... Тобиас облекчено въздъхна и уверено напусна манастира. Той излезе през вратата и почувства дежа ву. Ненадейно погледът му се насочи към дървен кръст на конопена верижка, висящ на оградата. Той го разпозна. Преди години това бе негово. Стоеше там, където го беше оставил. Непокътнато. Тобиас взе кръста и го окачи на врата си. Той целуна кръста и го спусна под ризата си. Палермо. Крепостта на Сицилия. Тобиас слезе от автобуса, взе багажа си и отиде до близката магистрала. Той сложи багажа си до него и изправи ръката си с вдигнат палец. Мислеше да пътува на автостоп. Колите преминаваха, а Тобиас вече започна да се отчайва. Една кола намали скоростта и спря на двайсетина метра от него. - Тобиас – провикна се шофьорът. - Франческа – попита Тобиас, когато видя лъскавата червена кола и красива италианка в нея. - Помниш ме! Аз също. Качвай се, искам да поговорим. Тобиас отвори вратата и автомобилът потегли по магистралата. - Е, с какво се занимаваш сега? - Ами с дребни работи… А ти? - Когато напуснах Агенцията, отидох в Рим. Там живее брат ми Марко, а тук съм със сестра ми… Наташа. - Странно име за италианка. - Осиновена е – прошепна Франческа и му намигна. - А ти какво правиш тук? - На почивка, все пак Палермо е едно красиво място, близо до Рим. А ти, успя ли да се адаптираш към “спокойния” живот. - Горе-долу. Всъщност, аз също идвам на почивка. - Радвам се. Ще имаш ли нещо против да я прекараме заедно? - Късмет е, че срещнах приятел. Дали сестра ти ще има нещо против? - Всъщност, тя ще дойде след няколко дни. Ще те… запозная с нея – отговори Франческа, но Тобиас забеляза странна нотка в гласа й. Червената кола спря пред луксозно имение. Триетажна нова къща, широка цветна градина и голям басейн бяха само малка част от екстрите, които Тобиас забеляза от вратата. - Вътре има сауна, фитнес център, DVD салон… Позабавлявай се, а аз ще дойда след два часа. Когато пристигна, искам да разговаряме. Ясно? Тобиас махна с ръка на движещата се кола и влезе в къщата. Направи му впечатление, че тя няма нито охрана, нито алармена система. Дори не видя иконом. Той обаче пренебрегна подозренията си и предпочете да убие времето в гледане на филми. Изведнъж се чу силен шум. Силен трясък, вик, тежки стъпки в къщата. Тобиас извади пистолета си и се скри зад един кожен диван. Някой отвори леко вратата и влезе. - Тук трябва да е. Прикрил се е – прошепна дрезгав глас. - Внимавайте, сигурно е въоръжен и в готовност – каза друг. Тобиас излезе от скривалището си и натисна спусъка. Видя няколко полицаи, ако се съди по жилетките и шлемовете – спец части. След като изпразни пълнителя си, Тобиас видя как трима от тях падат. Другите се прикриха зад стената и също откриха огън с помпи. Тобиас мина зад големия плазмен екран, направи кълбо и се озова зад стената. Плазменият екран стана на парчета. Тобиас презареди оръжието си и се притисна към стената. Изведнъж до него се озова граната, която димеше и отделяше сълзотворен газ. Тобиас излезе от скривалището си, но пред него стояха петима спец полицаи. Той започна да стреля към тях, но бе обсипан от куршуми. Остра болка прониза тялото на Тобиас. Тобиас се чувства така слаб, че се опря на стената и се остави нападателите му да го обстрелват. Той провери тялото си за кръв, но от такава нямаше и следа. - Гумени куршуми – изхили се един от полицаите и стовари тъпото на помпата си в черепа на Тобиас. - Добра работа, момчета – влезе в стаичката Дрейк. – Това трябва да е той, а къщата е на жена на име Франческа Мацини. Ще я пипнем и нея. А него го очаква го доста тежко бъдещ... Внезапно полковника полетя напред и се стовари върху канапето, като се плъзна по него, завъртя се и остана да лежи на пода. Въпросителните погледи на момчетата от спец службите един към друг само ги държаха в недоумение и шок. В помещението нахълтаха десетина мъже, носещи едрокалибрени картечници (до един приличащи на Рамбо) и едновремено направиха полицаите на кървава пихтия. След като изпразниха няколко пълнители и се убедиха, че спец-овете са напълно мъртви, те натовариха Тобиас в една камионетка и потеглиха нанякъде. Тобиас събуди се в малка дървена стаичка. Светлината на залязващото слънце се прокрадваше през прозорците и осветяваха очите на Тобиас. Вън имаше широколистна горичка, която му напомняше за спокойствие и мир. Усещаше, че скоро всичко ще свърши. Тобиас бе вързан за стол, а до него обикаляха няколко човека. Когато видя че гологлавия се свестява, млада жена, облечена в бяла риза и черна къса пола му повдигна главата. Макар и Тобиас все още да виждаше размътено, успя да познае жената. - Виждам, че ме позна. Това е добре, Тобиас. - Даяна, какво правиш тук? Жената започна да обикаля грациозно около него. - Стари призраци ли те преследват? Защо тогава не опиташ да бъдеш добър? - Какво искаш от мен? - Бързо ще ти стане ясно, когато ти разкрия ситуацията. След като Агенцията се разпадна, аз и още няколко мои колеги основахме малка организация, занимаваща се с издирване на престъпници. Естествено, работим за частни лица, имащи точната сума. Дон Манчини, поръчителя да си тук, иска да си поговорите за смъртта на някои негови близки приятели и партньори. Тъкмо се бяхме отчаяли и случайно попаднахме на теб. След това, Франческа, която работи с мен, те примами и ти се хвана на въдицата… - И сега какво? - Все още не сме получили по-нататъчни наставления от дон Манчини. Най-вероятно той ще поиска лично да се срещне с теб, а когато загуби интерес ще те убие. - Не очаквах от теб да си толкова… - Алчна, злобна, отмъстителна, безчувствена? -… долна! Жената се приближи до него и му удари шамар. - По този начин спасих както себе си, така и моите близки. Ако знаеше, че след разпадането, хората от моя, вътрешен сектор бяха избити. Само на мен ми се предложи да ръководя тази нова организация в замяна на живота ми и този на моите близки. “Ф.И.О.П.” е организация, копие на Интерпол. Приех, защото е различно от Агенцията – “Ф.И.О.П” е към добрите… - И затова ще ме предадеш на някакъв италиански мафиот? Колко справедливо и благовидно! - Ти си последният, 47. Последният оцелял. Забрави миналото, Агенцията, убийствата… Колкото и да ми е неприятно, ти трябва да си изкупителната жертва. Готова съм на всичко, за да запратя Агенция в забрава… Даже спомена за нея да гние в Ада! - Не бягай от миналото, Даяна. Не аз съм Агенцията, а хората, които я създадоха. Аз съм нейн продукт, но преди това и аз съм бил обикновен човек. И се промених, за Бога... - прекъсна го скръцването на вратата. По лицето на Даяна премина леко объркване. Тя обаче покорно излезе от стаята и се размина с влизащия мъж, последван от три “горили”. - Ти ли си бил човекът, който ми създаде толкова проблеми? Изгубих много заради теб! - Защо, да не би да съм те разорил? - Създаде ми неудобство, ти си проблем за мен. Но за мое спокойствие за мен ти вече си мъртъв. Всъщност ще ти предложа сделка. Работи за мен! Ще станеш богат! - Не ми пука за твоите мръсни пари! Убий ме! Ще се върна за теб, дори и ада. Манчини, мъж около петдесетте, с рядка коса, голо теме, тънка черна брада и лукави очи, направи знак на един от охранителите си и огромния мъж заби силен юмрук в гърдите на Тобиас. Столът падна на земята, а Манчини продължи: - Аз и още няколко властни господа възродихме Агенцията, след като ти уби Създателят й. Държахме я дълго време, преди да се разпадне. Спечелихме милиарди от нея, благодарение на теб. Следях изявите ти. Познавам те по-добре, отколкото подозираш. Аз лично не вярвах, че си загинал. Затова тръгнах да те търся. Но без резултат толкова години. Когато започнаха тези масови международни убийства на видни мафиоти, аз разбрах, че си се завърнал. Страхувах се от теб, защото знаех, че си непобедим. Обичах те като собствен син. Но ето, сега ти си тук, вързан, безпомощен, а аз стоя пред теб и ти се надсмивам и макар против моите желания, трябва да причиня смъртта ти… Неведоми са божиите пътища… Виж, знам, че човека в теб се завръща и си се размекнал. Затова... - Не е така, Манчини, готов съм да те изям жив! - Нека да пробваме! Момчета, доведете я! Няколко охранители доведоха Даяна, която въпросително гледаше Манчини. Бе опръскана с кръв, сигурно от нейните хора, които трупове сигурно лежаха край дървената къща. Манчини извади пистолет и заплашително опря дулото в гърлото на жената. - С Даяна се познавате от доста време. Какво ли ще стане, ако й пръсна мозъка? Ами след това ако пострада и отец Виторио? Или някой друг твой любим? Тобиас го гледаше с яростен поглед и се зъбеше като куче. - Агент 47, много хора са ти ядосани след това, което направи през последните години. Признавам, разката играта на световната престъпност. Но те искат отмъщение. Аз мога да им се противопоставя. Оценявам те много високо, затова искам да работиш за мен… Изборът е твой. Имаш три секунди време за размисъл.. и живот, ако ме разбираш... Едно.. Две… Пулсът на Тобиас се покачи. Усети затопляне на ръката си, където бе часовникът му. Изведнъж се чу експлозия, след което стаята се напълни с дим. След секунди стените на стаята се опръскаха с кръв. Пушекът се разсея. В стаята лежаха няколко трупа на бодигарди. Даяна лежеше в безсъзнание (явно припаднала от стреса), а Тобиас бе опрял пистолет в челото на Манчини, който бе паднал на колене и обилно се потеше. Ръцете на Тобиас изглеждаха обгорени, трепереха от болка, но държаха решително пистолета. Ризата му бе изпръскана с кръв.Той излезе навън с Манчини, който отново застана на колене и молитвено бе скръстил пръсти. Тобиас погледна нагоре, към небето и заговори: - Прости ми, Боже, за всички грехове, които съм извършил. Аз съм твоята ръка на земята и избрах да наказвам чрез теб. Разбрах, че този човек стои зад всички мои грехове. Как да постъпя с него, прати ми знак! Слънцето огряваше лицето му. Скоро щеше да залезе, но все още огряваше със последните си топли лъчи. Малко поточе леко ромонеше. Листата в гората шумяха от лекия ветрец, който подухваше. Носеше се хладна свежест. - Недей, Тобиас! Тобиас извърна глава и видя Даяна. - Не го убивай, стига толкова! Ти си променен, Тобиас. Видях това в очите ти! Ти вече не си звяр, а човек, способен да обича и да носи щастие! - Наистина ли вярваш, че съм се разкаял? - Така е, повярвай ми. - Аз си спомних! Всичко! Готов съм да се променя изцяло. Но искам да чуя божията воля! Ще ми даде знак, сигурен съм. Даяна го гледаше напрегнато, а Манчини стискаше очи и се молеше. Изведнъж, незнайно откъде, се появиха ято гълъби, които накацаха по околните дървета. - Прощаваш му – недоумяващо прошепна Тобиас, свали пистолета и направи знак на Манчини да се разкара, като демонстративно силно изпляска с ръце. Бе сигурен, че той никога нямаше да забрави този звук. Щеше да го помни винаги. - Махай се! Мафиота хукна да бяга, а Тобиас замислено гледаше към облаците. - Прощаваш ли ми, Господи? Един от гълъбите се престраши и кацна върху рамото му. Тобиас изтърва пистолета и падна на колене. Слънцето грееше зад него и очертаваше силуета му. Едва сега Даяна забеляза сълзите, стичащи се по неговото лице. Това я порази. - А ти, Даяна, прощаваш ли ми греховете? - Прости ми ти, че винаги съм те съжалявала и съм те мислила за безчувствена скала! - Ти си първият човек, който ми го казва – вдигна глава той и я погледна втренчено. - Обичам те, Тобиас, искам да съм човекът, който ще ти помогне да се промениш! Даяна се втурна към него и го прегърна. Последва страстна целувка на фона на красивия залез. Три месеца и седем дни по-късно. Нощ. Интернационална телевизия съобщава за изключителен спад на световната престъпност. Съобщава също за атентат срещу младо семейство, загинало в собствената си къща след атака на неизвестен снайперист. И двамата са почина по пътя за болницата. И двамата не са били идентифицирани по никакъв начин. Репортерката показва семейна снимка от къщата на загиналите. Мъжът, гологлав мъж със пронизващ поглед е прегърнал лъчезарна жена с сини очи и кестенява коса. Вашингтон, място неизвестно. - Определено е той. Каваши, Титов, Гердхьофт, Жак – проблемът е решен. - И на кого дължим честта? - Генерал Титов, нямате думата. Смятам, че трагичната загуба на нашият приятел и колега полковник Дрейк, смело и решително поел инициативата, трябва да ни сближи. - Така е, генерал Уесли. Мисля, че от сега генерал Титов ще премисля думите и решенията си... - Полковник Гердхьофт, ако съдя по изчервяването на генерал Титов, то явно сте си поговорили... - Така беше. - Е, аз реших да не бъда постоянно на “другия бряг”, генерал Уесли. Макар нашите страни никога да не са били в отлични отношения, ще се постарая да пренебрегна това и да ви подам ръка... - Чудесно! Сега вече ще можем да действаме по-бързо и по-резултатно срещу световната организирана престъпност. Ако полковник Дрейк беше сега тук, щеше да оцени затоплящите се отношения между нас. Нали така, Титов? - Разбира се... Палермо, Сицилия, по същото време в луксозна вила край морския бряг. На дълга маса в голямо помещение със скъп широкоекранен телевизор са седнали десетина души. Те се веселят, около тях цари лукс. Когато съобщават за трагичната новина, на масата настъпва оживление. Мнозинството се радват и ръкопляскат, някои клатят глави в знак безразличие, а други пък приемат новината със смесени чувства. Един от тях обаче гледа тъжно и отронва сълза. Мъжът до него вдига тост и въодошевено възкликва: - Отървахме се от голям проблем, господа. Тайните и правителствените не успяха да се докопат до него, но ние успяхме… Дон Манчини, какво ви е, защо… ? - Макар и чужд, това бе мой син и едва ли ще си простя някога, за това, което му сторих… Преди и сега… Прости ми и дано намериш покой! В този момент покрай вилата минава червена кола и спира. Прислужницата подава на Манчини слушалката и казва, че го търсят. Мафиотът излиза навън. - Кой се обажда – въпросително пита той. Посрещна го мълчание. - Ало? Кой е? Отново мълчание. Само тих звук, наподобяващ пляскане с ръце. Дон Манчини прекъсна разговора и замислено се почеса по тила си. Ненадейно недоумението на дон Манчини прерасна в усмивка, а след миг в див смях. - Ах ти, Агент 47! Изигра ни отново, мръсно копеле – в смеха си прошепна мафиотът и се върна при останалите. THE END

Автор:	tanasi [ 28 Авг 2004 19:33 ]
Заглавие:
TOO LONG, DIDN'T READ!!! Не беъзикам се като имам време ще го потледна и ще дам мнение ма бая ще се озоря докато го прочета!

Автор:	AcTivE [ 02 Сеп 2004 20:35 ]
Заглавие:
Аре бе никой ли няма да даде мнение???

Автор:	Gergi [ 02 Сеп 2004 20:39 ]
Заглавие:
Леле човече стресирах се кат го видях Сега почвам да го чета.....Утре ще дам мнение П.П.засега нчалото ми харесва

Автор:	JazzJack [ 02 Сеп 2004 20:41 ]
Заглавие:
Леле,това ако е презентацията,представям си само самия разказ

Автор:	AcTivE [ 02 Сеп 2004 20:55 ]
Заглавие:
JazzJack написа: Леле,това ако е презентацията,представям си само самия разказ хех, под презентация имам предвид представяне... всъщност, това е всичко, което успях да съчиня. Мисля да го дам на даскалката по български. Целият 10 клас тогава мога да го проспя...

Автор:	HELLwINd [ 05 Сеп 2004 22:42 ]
Заглавие:
Обещавам да го прочета някой път надявам се това да е утре но ще видиме. Предчувствам че ще е доста добро.

Автор:	AcTivE [ 06 Сеп 2004 08:09 ]
Заглавие:
HELLwINd написа: Обещавам да го прочета някой път надявам се това да е утре но ще видиме. Предчувствам че ще е доста добро. ми мога да ти кажа само мерси. че е добро - добро е. айде и чакам мнения и от другите

Автор:	MAsTeR DeViL [ 14 Сеп 2004 18:04 ]
Заглавие:
naistena e nogo dalgo no i nogo interesno 4eta go ot 4 4asa i mnogo mi xaresa razviva se po4ti v celiq svqt i e nogo raznoobrazno

Автор:	Името вече е заето [ 14 Сеп 2004 19:24 ]
Заглавие:
човече кво да ти кажа ако некой ден го прочета сигурно ще ме накефи ама не съм фен на тея неща пък и ме мързи да дишам камоли да чета нещо дълга 2 км ама ще опитам :р

Автор:	AcTivE [ 15 Сеп 2004 12:59 ]
Заглавие:
MAsTeR DeViL написа: naistena e nogo dalgo no i nogo interesno 4eta go ot 4 4asa i mnogo mi xaresa razviva se po4ti v celiq svqt i e nogo raznoobrazno ей, някой да не помисли, че това съм аз! Мастър Девъл - мерси, въпреки че прозвуча като реклама

Автор:	MAsTeR DeViL [ 21 Сеп 2004 14:13 ]
Заглавие:
iskam da pitam 6te ima li pak takiva razkazi i ako da koga

Автор:	AcTivE [ 21 Сеп 2004 14:43 ]
Заглавие:
MAsTeR DeViL написа: iskam da pitam 6te ima li pak takiva razkazi i ako da koga сори, не мисля засега за продължение. Може би някой ден, когато съм по-свободен... Все пак, мисля че изчерпах темата за Хитмен. Мерси за рекламата пак!

Автор:	AcTivE [ 13 Дек 2004 21:48 ]
Заглавие:
До края на пролетта или евентуално до лятото обмислям продължение на Hitman: Revenge. Набирам екип до още двама души, които могат да отделят поне 2 часа на седмица на разкажчето (аз лично ползвах събота следобед когато писах Hitman:Revenge (отне ми около три месеца). Дължината ще е някъде пак толкова, само трябва да измислим основната идея, защото мисля че изчерпах пътуване -> планиране -> убийство -> пъуване... Трябва и един навитак да направим сайт. За заинстересованите ето финалната Himan:Revenge с бекграунд и редакции --> Hitman: Revenge. Тя отдавна беше завършена, но нека пак да я покажа Е, някой навитак? (евентуално може да направим сайт след като завършим и втората поредица)

Автор:	zip0 [ 14 Дек 2004 10:03 ]
Заглавие:
Леле колко време го пписа ве

Автор:	Phantom [ 15 Дек 2004 00:19 ]
Заглавие:
Прочетох първите 3 глави. Много е късно за четвъртата. Много е добро и ти прави чест, че си се постарал и си написал нещо толкова дълго. Ето ги и критиките обаче-след като ще го даваш на даскал по-добре да ги видиш. Първо прекалено често присъстват Тобиас и "Той". Трябва да използваш повече синоними, а понякога ако се изпусне подлога също се постига желания ефект. Основно това е. Е има и някоя изтървана дума от много писане предполагам. Ето и някои забележки. В първата част когато полицаят разговаря с 47 той му дава прекалено много информация като за цивилен. По принцип полицията не казва никакви факти, а само задава въпроси. Ако желаеш да напишеш тези неща е добре да вмъкнеш няколко подвеждащи въпроса на 47, които да накарат полицая да го каже. Също така това Будистки култ? Сигурен съм че знаеш, че будизмът е религия, при това официална в страни като Индия например. Не може да става дума за култ. Все едно християнски култ-звучи като секта. По-добре сложи друго име. Но имам един съвет-не проспивай часовете по литература-колкото и да не ти се вярва от тях има полза. Най-малкото заради това, че шансът да държиш матура е доста над допустимото .

Автор:	Creator [ 15 Дек 2004 13:39 ]
Заглавие:
Човек, (някой хора не обичат да ги наричат така - защо? ) наистина мога да заявя, че си се "изказал" след всичкото това писание. Обаче кажи ми честно, направи ли корекция и проверка на написаното, за да видиш как звучи? Защото още не съм го прочел и ако ми кажеш, че си проверил, рецензирал и поправил евентуалните неточности, аз ще ти прочета на драго сърце и четирите чаптъра. Защото се съмнявам от другата възможност - да си си излял изведнаж каквото ти е било на душата и аз да си загубя (въпреки, че се съмнявам ) времето в четене, вместо да си поркам пред телевизора мастика.

Страница 1 от 2	Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ Лятно време ]
Powered by phpBB © 2000, 2002, 2005, 2007 phpBB Group http://www.phpbb.com/