Форум на PC Mania
https://forum.pcmania.bg/phpbb3/

Сянката, Търсене на край и Уморени Вълни
https://forum.pcmania.bg/phpbb3/viewtopic.php?f=3&t=25569
Страница 1 от 1

Автор:  G00w [ 23 Авг 2004 22:30 ]
Заглавие:  Сянката, Търсене на край и Уморени Вълни

СЯНКАТА
Слънцето се стопи и потече в реката. Първите звезди колебливо пробиха небето. Далечен вой припомни за изгряващата Луна, за гората и всичко наоколо. Сенките наизскачаха от прогнилите дънери, проточиха се изпод камъните и се сплетоха. Но тя не се боеше, тя също бе сянка. Роди се под листата на дърветата в онзи миг, когато залезът изтече зад хоризонта. Тя се отпусна, разля се плавно и обхвана короните на дърветата. После слезе надолу и се потопи в реката. Водата бе студена и бърза.
- Какво е това? - запита сянката.
- Вода! - изви вятърът в листата на дърветата и избяга. Тогава тя се спусна по течението. Реката се разшири, стана по-плавна и по-спокойна. Сянката застигна някакъв дънер, който се носеше тежко по течението.
- Какво е това “вода”? - запита тя дънера. Той се наклони, обърна се и показа отгоре прогизналата си част, която блесна на
лунната светлина.
- Не разбирам! - рече сянката и го заобиколи.
- Водата мокри. Мокър съм. - въздъхна дънерът и се обърна по гръб.
- А защо въздишаш? - размърда се сянката.
- Спомних си времето, когато бях младо, зелено дърво. Радвах се на слънцето и вятъра. А сега съм влажен, мокър и прогнил.
Сянката го обви плътно и заплува заедно с него.
- Какво е това, да си “мокър и влажен”? - попита тя.
- Това е, когато цялото ти тяло е просмукано от вода. Топло ти е, когато тя е топла, и студено, когато е студена.
- Студено, топло... Това го знам. Но да съм влажна и мокра, ми е трудно да си представя. Обичам студа.
- А аз - топлината. -И изведнъж дънерът спря да плува.
- Защо спираш? - изненада се сянката.
- Заклещих се някъде.
- Ще ти помогна! - надигна се сянката - Ще извикам вятъра, бурите...
- Няма нужда! - рече дънерът - И тук ми е добре.
- Но ти трябва да продължиш своя път. Не бива да спираш по средата.
- Аз нямам път. Това е пътят на реката. Случайно попаднах в нея и тя ме повлече със себе си.
- Мога ли да ти помогна с нещо? - зашепна сянката - Искам да съм нужна на някого.
- Вече нямам нужда от нищо.
- А къде отива водата? - полюбопитства сянката.
- При другите води. Всички те текат надолу, за да се съберат. По- силни са, когато са заедно. Като дърветата в гората .
Сянката се заслуша в ромоленето на реката. Стана й приятно.
- Все пак водата не е лоша-каза сянката и неволно се отпусна над нея.
- Водата не може да бъде лоша или добра! - заклати се дънерът. - Тя е... вода!
Някъде откъм брега се чу леко пращене на съчки, после неясен говор и накрая силен гръм, който я накара да трепне.
- Това са хората- поясни дънерът.
- Какво правят?
- Всичко, което си поискат. Могат да убиват, да секат... Имат едни такива остри и бляскави неща, които се забиват в теб, докато не паднеш от болка. Така направиха и с мен. Но не им харесах и ме изхвърлиха. Останалите дървета навързаха едно за друго и ги откараха надолу по течението.
- Ужасно! - настръхна сянката, замълча, обви по-плътно дънера и добави тихо - Няма смисъл. И те са лоши като хората.
Всички ли са такива?
- Не. Има и добри хора. Много добри. Те могат да обичат.
- “Да”... какво?
- Да обичат. Не мога да ти обясня. Мене ме обичаха един мъж и една жена. Идваха често, сядаха под мен и ме галеха гърбовете си. Дори изписаха имената си по кората ми. Болеше ме, но знаех, че е от обич.
- Тогава... Тогава аз те обичам! - прошепна сянката и стана по-тъмна.
- Благодаря! - изскърца след малко дънерът - Ти ме развълнува. Мислех, че отдавна съм станал безчувствен.
- А какво стана с хората, които те обичаха?
- Не зная. Трябва да са умрели. Те живеят малко.
- Не ти ли е мъчно за тях? - отново попита сянката.
- Не. По-точно беше... Не знам, ти ме обърка.
- А ти... Ти би ли могъл да ме обичаш? - неловко запита сянката, но дънерът не отговори. Замълчаха.
Звездите отдавна бяха изчезнали. Зад хоризонта червенееше и слънцето скоро щеше да се покаже.
- Прощавай! - въздъхна сянката и се сви. - Трябва да тръгвам.
Дънерът отново не отвърна нищо. Само се поклащаше насам-натам, сякаш искаше да се освободи.
- Прощавай! - повтори сянката - До довечера.
- Стига вече. Писна ми! - почти кресна дънерът.
Той стана и се отърси. После пъхна ръце в джобовете и си тръгна накуцвайки.


В ТЪРСЕНЕ НА КРАЙ
Струваше ми се, че и последният трамвай в моята посока е отминал, но стоях и чаках. Гушех се зиморничаво във вдигнатата яка на балтона и гледах върховете на обувките си.
- Защо си тъжен? - гласът бе по детски чист и очакващ отговор. Но не беше дете. Имаше около деветнадесет. Правите й черни коси се вееха игриво на вятъра. Като че ли не чувстваше студа. Защо си тъжен? Повдигнах рамене.
- Слушай, хайде да идем при една моя приятелка. Живее наблизо, в едно таванче. Там е топло. - Тя бръкна в джоба ми и ме хвана за ръката - Има руси коси. Ще ти хареса.
Пред кооперацията ме погледна, като че ли ме виждаше за последен път. После вдигна поглед нагоре.
- Ей там, където свети! Горе има само една стая.
Погледнах нагоре. Наистина светеше. Когато се наведох, чернокосата вече беше изчезнала.
До таванския етаж се стигаше по една разкривена дървена стълба, скърцаща под подметките. Вратата беше леко открехната и през процепа струеше жълтеникава светлина. Почуках. Отвътре се чуха стъпки,шумолене на дрехи и вратата се отвори. Беше по нощница. Не обичам русите жени.
- Влез! Сигурно си изтървал последния трамвай.
Влязох и се огледах. Беше скромно и чисто. Дървена маса, два меки стола и легло.
- Седни! - почти ми нареди тя и се настани на единия стол. Седнах срещу нея.
- Искаш ли лимон? - попита русокосата и се наведе под масата. Оттам извади чиния, лимон и кухненски нож. Започна старателно да реже. Не обичам лимони, но гледайки я в ръцете, започна да ми се събира слюнка. Когато най - после свърши, грабнах няколко резена и ги налапах. Челюстите ми се сковаха от киселото. Погледнах я със свити от скомина очи. Плачеше. Посегнах с ръка към нея, исках да я успокоя.
- Няма нужда. Стой си на мястото! - отдръпна се на стола си тя. После стана, отиде до леглото и гледа известно време в
стената зад него. След това въздъхна и започна да го оправя.
- С всеки, който си изтърве трамвая, ли го правиш?
- Пазех ги за теб - отвърна тя, вадейки два нови чаршафа от шкафа в ъгъла. - Отвън ли ще легнеш, или отвътре?
- Все ми е едно! - и легнах отвътре.
Събудих се първи от някакъв слънчев лъч, който блестеше в очите ми. Тя спеше до мен, завита презглава. Отгърнах
одеялото. Под него беше чернокосата.
Разтърсих я за раменете. Чернокосата премига няколко пъти, после се отпусна вяло в скута ми.
- Как е, мили?
- Къде е русата?
- Каква руса? Никаква руса не е имало. Сънувал си.
- Имаше, и ти много добре го знаеш. Снощи бях с нея.
- Нищо такова не знам.
Стана от леглото и се протегна. Бих могъл само да мечтая за такава голота.
- Закуската ти е на масата - тя навлече захвърления от русата пеньоар и излезе. Чух прещракване в ключалката. Закусих. Мъчих се да видя нещо през прозореца, но той беше от ония тавански прозорци, през които се виждат само небето и най-много антените на съседните блокове.
Към обяд се върна русата. Беше по-весела от снощи.
- Напазарувах. Сядай да ядем!
Беше хубава, а не обичам руси жени. Опитах се да разбера нещо от нея, но на всички въпроси тя отговаряше уклончиво или мълчеше. Вечерта отново смени чаршафите, а на сутринта за втори път намерих до себе си чернокосата.
Вече не питах за нищо. Просто ми беше хубаво. Изминаха около две седмици, а може би и повече. Не мога да си дам точна сметка, времето беше загубило за мен стойността си. Лошото бе това, че не можах да ги видя никога двете заедно. Почти цялото си време прекарвах с тях, а не можах да ги опозная. Винаги ги бърках. Нощем не можех да разбера кога си тръгва едната и идва другата. Но вече не се интересувах за нищо. Правехме любов, без да се обичаме.
Една сутрин не чух обичайното прещракване на ключа. Изправих се в леглото и погледнах вратата. Беше открехната. Облякох се и излязох. Очаквах нещо ново, особено, но видях само разкривените стълби, по които се бях качил. Слязох долу и застанах на вратата на кооперацията. Погледнах спирката на трамвая и си спомних, че имам работа, която не съм свършил, че имам близки и приятели, които може би се тревожат за мен. Може би...
- Ало, господине! Бихте ли се отместили!
Обърнах се и дълго гледах една възрастна жена с две чанти в ръцете. Намирах се на входа на огромен супермаркет.
- Какво ви е? - запита жената - Не изглеждате добре.
Заобиколих я и влязох в магазина. Много приличаше на този в моя квартал, но не беше същият. Влязох. Вътре имаше само двама души с бели манти. Приближих се към единия от тях.Трябваше да го питам нещо, но не знаех какво.
- Моля! - обърна се той към мен. Взех един пакет от рафта и го запитах колко струва.
- На гърба пише! - отвърна човекът. - Все питат за едни неща...
Оставих пакета и излязох навън. Очаквах да не видя спирката, но за мое най - голямо учудване, тя беше на мястото си. Обърнах се и отново видях кооперацията.Качих се горе набегом и почуках на вратата. Нищо! Отворих и влязох. Бяха там и двете. Седяха на масата и белеха картофи.
- Нали обичаш пържени картофки! - изпяха двете в хор.
Някакви черни кръгове се гонеха пред очите ми. Почувствах как всичко в мен натежава и се свлякох на пода. Свестих се в леглото. Бяха забравили нощната лампа. От лявата ми страна спеше чернокосата, а отдясно русата. Имах чувството, че някой е забивал пирони в главата ми. Надигнах се в леглото и се опитах да стана. Всичко наоколо се завъртя и отново се намерих върху възглавницата. Миришеше на пържени картофи и разляна бира.
Сутринта когато се събудих, те вече се решеха пред огледалото. През отворената врата се чуваше някаква неясна мелодия. Станах, навлякох дрехите си и се измъкнах в коридора. Когато затворих вратата зад гърба си, отвътре се чу смях. Влязох обратно в стаята. Нямаше никой. Този път смехът се чуваше отвън. Отново излязох. Истеричното кикотене идваше отвсякъде. Сякаш някой беше навил някаква огромна машина за смях. Слязох долу и погледнах към спирката, с надежда тя да оправи всичко. Тръгнах към нея, без да се обръщам.
Качих се на първия трамвай и смехът престана. Ватманката беше руса. Затичах се към нея, но не беше тя. Трамваят влезе в някакъв подлез и стана тъмно. Хванах се за някаква седалка. Когато просветля, отново погледнах ватманката. Пак бе същата.
На моята спирка слязох. Там нямаше нищо. Само някаква светла линия се проточваше от изток и се губеше някъде на запад. Пресякох я и почувствах леко гъделичкане в мястото на допира. Продължих напред, но нищото не свършваше. Тогава се спуснах надолу. Там някъде трябваше да бъде краят...


УМОРЕНИ ВЪЛНИ
Едно почти рекламно слънце блести над главите ни, залива ни с шоколадова млечност, свива зениците и кара реалността да изглежда абсурдна. Наоколо се движат, лежат или се търкалят голи тела. Носят срамлива белота от потници, фланелки и сутиени. Погледът ми, прикрит от безизразната чернилка на очилата, просто се впива в тези места като жадна пиявица. Дори не мога да запомня телата, но се опитвам да ги класифицирам. От толкова много голота почти се срамувам да погледна лицата.
Плажът е нещо като голям маскин бал. Голи тела, пясък и скрити зад черни очила очи, за да не се познаваме. Лежа и наблюдавам, а слънцето е толкова жестоко, че убива всяко желание още преди да го осъзная. Когато ми втръсне да гледам, просто изсипвам пясъка от криминалето и започвам да търся страницата, до която съм стигнал. Прочитам без интерес няколко реда и се заслушвам в музиката, която изтича от някой транзистор.
Отново оглеждам пейзажа. Този път откривам други неща. Отдясно два почти еднакви бюста се смеят и играят сантасе. Смеят се на лепката, която сипе оригиналности изпод уникалните си очила с бели контрастни рамки. Веднага класифицирам бюстовете. Те са средни по големина, стегнати, с остри и тъмни зърна. Когато се смеят, леко се поклащат, от което човек може да се заблуди, че са по-големи.
Насочвам очилата си към морето. Там отново бюстове, плаващи, смеещи се, поклащащи се, от най-различен калибър. Някакви лепки, тъпкачи, рапони и разводачи обикалят около тях, плискат ги, гмуркат се, потапят ги във водата и се правят на силни и мъжествени. Една блейка и един срамежлив и бял до скромност малък бюст се разхождат по брега и събират мидени черупки. Дори изпод очилата им прозира червенината на срама и стеснителността. Още не са свикнали. Сигурно идват за пръв път.
Ставам, отупвам се от пясъка и тръгвам към павилиона отсреща. Там подрънкват бири и швепсове, пие се на големи оригващи глътки и се въздиша от удоволствие. Един зевзек е сложил пръст на бутилка лимонада и пръска възголемичък, отпуснат от раждания и кърмене, но иначе млад бюст. Струята се стича по него на жълтеникави вадички, запълва порите на стари стрии и капе от зърната по циментовата площадка. Бюстът се смее лигаво и намества очилата си от страх да не паднат. Нареждам се на опашката зад някакви мълчаливи дълги бедра и открояващи се прешлени на кльощав гръбнак. Изчаквам търпеливо и отпуснато реда си, стискайки в шепа смачканите левчета.
Бирата отведнъж попива в обезводнения ми от слънцето организъм, разлива се като студенина по клетките и като че ли ставам поне малко по-свеж. Един бял, пенлив швепс чуква едно“наздраве” в бутилката ми. Хубав бюст, нямам време да го класифицирам, защото усещам устните му по бузата си. Този път любопитството надделява и се вглеждам в лицето. Гласът е познат. Били сме някога заедно, някъде...
-Не ме ли позна? - сваля очила бюстът и се смее.
Валя си е пак същата. Само очите й ми се струват променени. Изгубили са предишния си блясък. Смеят се, а са тъжни. Сядаме на една масичка под сенника. Илиян я бил оставил преди два месеца, когато разбрал, че е бременна. После се оказало че не е, просто й било закъсняло повече. Тя още го обича, простила му е. Звънила няколко пъти у тях, но той бил студен, отговарял без желание на въпросите й, затварял телефона, без да я изслуша. А тя така иска да бъдат отново заедно. Не може да си обясни поведението му. По-логично е обратното, Илиян би трябвало да е гузен, а тя да не му обръща внимание. Нямал нова приятелка. Ако е имал, Валя положително щяла да разбере.
Тя върти объркано очилата в ръцете си. Иска й се да ги сложи, но я е страх, че ще се издаде за влагата в очите си. Интересува се от мен, как съм, с какво се занимавам, с кого съм тук. Изненада се, когато разбира, че съм сам. Обяснявам, че лекарите са забранили морето на жена ми. Описвам колко тежко го е изживяла, как не може без него, както и аз. Споделям, че ми липсва. Чувствам се гузен, че съм без нея.
С Валя винаги сме споделяли. Тя беше най-добрият ми приятел, докато бяхме студенти. Приятелство по мъжки, без никакви интимности. Това обаче не ни пречеше да си поверяваме и да обсъждаме неща, които не бихме казали на друг. Колегите ни подкачаха, че един за друг сме като кошчета за душевни отпадъци. Смятам, че просто ни завиждаха, защото каквото и приятелство да съществува между двама мъже или две жени, то никога не може да бъде толкова пълно и всеотдайно. Ние нямахме тайни един от друг. Навсякъде ходехме заедно, освен когато бяхме по любов. Ревнувахме се, когато другият хлътнеше по някого. Негласно избягвахме секса помежду си. Смятахме, че той ще развали приятелството ни. С Илиян Валя се запозна малко преди да завършим института. Почти две години не се бяхме виждали. А сега стоим голи един срещу друг и отново споделяме. За първи път я виждам гола. Преди съм се опитвал тайно да погледна как излежда под дрехите. Съвсем различно е. Забелязвам, че и нейният поглед прескача крадешком надолу по тялото ми...
Квартирата, в която е отседнала, е почти до морето. Стаята не е нищо особено. Това била последната й вечер тук. Колко съжалявала, че трябва да си тръгне точно когато ме е срещнала. А отпуската свършва...
През мрежата на отворения прозорец навлиза гласът на вълните и се опитва да заглуши думите й, яростен и по пуритански сърдит. Като че ли ме обвинява за това, което предстои да направя. Оставям недопитото кафе и недопушената си цигара, за да се потопя в другото море - нейното. То ми дава щастието на илюзорната и мимолетна свобода. Плувам в тихия залив и все не мога да стигна брега на истинските чувства. Усещам как ме отнасят силните подводни течения, отвличат ме все по-навътре и по-навътре. Оставам без сили, а брегът се губи, превръща се в безкраен хоризонт. Започвам да усещам тегнещата дълбина под краката си. И потъвам, потъвам... Погледът ми се лута по отдалечаващата се водна повърхност, над която е само небето. Последното, което долавят сетивата ми, е смразяващият допир на водата по тялото ми.
Надигам се, плувнал в пот. Леглото е като бойно поле. Валя е седнала до мен с кръстосани крака и ми разказва за Илиян. Толкова е вдълбочена в спомените си, че дори не ме забелязва. Пепелта на цигарата е стигнала почти до пръстите й и заплашва да ги опърли.
Чувствам се гадно и отвратително, почти като след препиване. Ставам и се обличам припряно. Дрехите се кривят и оплитат в ръцете ми, като че ли ми се присмиват. Тя все още говори и не иска да ме забележи.
Когато вече съм готов и отварям вратата, тя извръща към мен мокротата на бюста си и ме поглежда без изненада. “Ако срещна Илиян, да го поздравя ли?”
Кимвам утвърдително и прекрачвам прага, без да погледна в очите й. Нещо изхрущява под обувката ми. Поглеждам надолу, колкото да се уверя, че това са очилата ми. Не съжалявам за тях.
Почти инстинктивно съм стигнал до нощния бряг, Разбирам го с уморените вълни, които обливат краката ми.


Това е от мен, надявам се да ви харесва! :D :lol: :roll:

Автор:  G00w [ 23 Авг 2004 23:47 ]
Заглавие: 

Май не ви хареса.... :wink: :cry: :( :D :?

Автор:  Oblivion [ 24 Авг 2004 00:11 ]
Заглавие: 

брей как се уморяват тия вълни можеш ли да ми поясниш пич?

Автор:  Барса [ 24 Авг 2004 00:39 ]
Заглавие: 

Добри са, особено последния...

Страница 1 от 1 Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ Лятно време ]
Powered by phpBB © 2000, 2002, 2005, 2007 phpBB Group
http://www.phpbb.com/