КАТАСТРОФА
Ако ви се наложи да търсите пример за отрицателен студент, винаги можете да се обърнете към Илиана. Вече осем години кръстосва коридорите на института и все още се намира на непреодолимата граница между втори и трети курс. Две прекъсвания по слаб успех, едно по незаверен семестър, три по... Но по-добре питайте нея! Ще я намерите всеки ден в кафенето пред студентския стол. Иначе е елегантно и изискано момиче. Носи се скромно, тиха е. Обича да слуша, когато някой говори, независимо какво.
Илиана е отраснала при баба си. Родителите й са починали при автомобилна катастрофа. По-добре не я питайте за това, не знам как ще реагира. Работи като машинописка в някакъв институт и от това се прехранва. Мога да ви кажа още, че държи самостоятелна квартира в центъра. Само не си мислете, че може да ви огрее. Досега никой не я е виждал с момче. Движи се навсякъде сама, отхвърля предложенията на колегите, но не бих казал, че мъжете не я интересуват. За Илиана животът е едно безконечно събиране на информация за света наоколо. Обича да слуша разговорите на хората около себе си, да разглежда до най-малка подробност някой предмет, човек или животно.
Понякога изпада в нещо като транс. Тогава потъмнелите й очи започваха да гледат неразбиращо и уплашено, ръцете й започваха да треперят, а устните мърдаха в някаква беззвучна реч. Обикновено предчувстваше кризата и бързаше да се прибере в квартирата навреме, за да изживее всичко сама.
Веднъж се случи така, че кризата започна на един студентски терен. Беше късно и нямаше с какво да се прибере. В края на транса си Илиана започна да говори разбираемо. Разказваше спомените, които беше събрала през последните дни. Описваше най-подробно хората, които беше срещала. Всичко подреждаше по общи признаци, правеше някаква необичайна и безсмислена класификация на информацията, която притежаваше. Постепенно думите й загубиха яснотата си, станаха объркани и непознати, като от някакъв чужд, неземен език.
След тази случка Илиана се изгуби. Понякога я срещахме на улицата, но тя винаги намираше начин да кривне встрани и да се смеси с тълпата. Нужни й бяха два месеца, за да забрави и отново да се върне при нас, станала още по-вглъбена и по-тайна. В компанията не се говореше за случилото се. Намирахме си други теми и се радвахме, че тя е при нас и ни слуша.
Бяхме станали предпазливи. Започнахме безпогрешно да долавяме момента, в който надвисваше кризата. Тогава един от нас, предварително избран, й предлагаше да я изпрати до квартирата й. Отначало Илиана приемаше с неохота кавалерската ни постъпка, но постепенно свикна. Започна да го приема като нещо нормално и дори неизбежно.
След това дойде инцидентът с Янко. Една вечер тръгна да я изпраща и после не се върна, както се бяхме уговорили. Започнахме да подмятаме, че е останал при нея. Никой не го вярваше, защото ни беше трудно да си я представим с мъж.
На следващия ден Янко закъсня за лекции. Беше срашно блед и погледът му напомняше на нейния. През цялото време мълча и гледа една точка в стената. Нещо ставаше с нашия колега. Беше неразговорлив и мрачен. Започна да отбягва компанията ни. Не искаше да даде никакво обяснение за онази вечер. В края на семестъра прекъсна по слаб успех и се запиля някъде в провинцията.
Всичко това се отрази на отношението ни към Илиана. Вече никой не беше съгласен да я изпраща, но все пак го правехме. Беше станало като неписан закон, който изискваше безпрекословно изпълнение. Известно време не се случваше нищо.
Веднъж се беше паднал моят ред. Отново тръгнах със страх да не би да ме покани в стаята си. Дори вече си имах няколко дежурни повода да й откажа. Този път тя наистина ме покани. Опитах се да се оправдая с нещо, но думите се бяха скрили някъде вътре в мен и не искаха да излязат. Напразно търсех оправданията, които бях измислил. Не можех да се съпротивлявам. Краката ми сами ме повлякоха по скърцащите стълби към таванската й стая.
Отначало всичко беше нормално. Пихме кафе, пушихме и си говорехме. По-точно говорех аз, а тя ме слушаше. Стаята беше обикновена, не открих нищо нередно в обстановката.
Бях се отплеснал и говорех за едно наше напиване, крайно комична история, която винаги предизвикваше смях, докато я разказвах. Илиана ме слушаше с такава физиономия, като че ли описвах края на цивилизацията. Стана ми неловко и млъкнах. После отново нямах власт над думите и тялото си. Тя се дърпаше, драскаше с нокти, а вътре в мен нещо се извиваше с вързани ръце, гърчеше се, опитваше се да викне, но устата му беше запушена.
Любехме се, без да желаем, измъчвахме се взаимно, стискахме конвулсивно потната плът на партньора си. Длъжни бяхме да задоволим животинските желания на телата си. Нямаше воля, нямаше мисъл. Бяха ни останали само лудите инстинкти на зверове.
Заедно с удоволствието дойдоха и виденията. Коло нас се бяха надвесили лицата на приятели, познати, преподаватели, известни с пуританските си убеждения. Всички ни сочеха с пръст, осветяваха ни с някакви прожектори, смееха се злорадо и се потупваха съучастнически по раменете.
Не зная колко продължи това. Вече не можех да намеря тялото си в невероятната смесица от тела, бедра, гърди, хълбоци и ръце. Лицата идваха все по - близо до нас. Някакви лигави пръсти ни опипваха. Гадеше ми се. Сигурно съм викал.
Когато все пак всичко свърши, сред бученето на ушите си долових все още възбуденото дишане на Илиана. Мъчително извърнах глава към нея. Беше се търкулила в другия край на леглото. С неописуем апетит поглъщах всяка подробност от тялото й. Исках да го запомня, да го фотографирам. Взирах се с широкоотворени очи в тъмните зърна, в полусянката на хълбока, тъмната точка на пъпа, в лекия мъх по горната устна, безкрайността на бедрата... Не можех да откъсна поглед. Всичко това се запечатваше в мен, но отделях ли очи от детайла, усещах, че снимката не е пълна и се връщах отново и отново...
Трябваше да притежавам дори най - малкото и незабележимо движение. Едва доживявах до ритмичното повдигане на гърдите, неволните трепвания на устните, нервните движения на клепачите, помръдването на пръстите. От мен беше останал само изострен до пръсване поглед, поглъщащ всяка клетка на тялото й.
Сутринта станах с болки по цялото тяло, виене на свят и треперещи крака. Огледах се за Илиана. Беше се облякла и се взираше в мен, седнала на масата. Косите й бяха разпилени по раменете, веждите - мокри от водата, с която се беше мила, лакът на палеца на лявата й ръка беше олющен...
Затворих очи и стиснах с длани слепоочията си. Отново бях започнал да я изучавам. Имах чувството, че мога да я наблюдавам години наред и всеки път да откривам нещо ново, дребно и непознато.Впрочем това беше естествено, защото и тя се променяше непрекъснато. Всяко ново движение беше различно от предишните, косите й заемаха нови положения. Полусенките и различната светлина променяха лицето й. Днес лакът на ноктите е олющен, утре ще си сложи нов, ще промени грима си. И всичко това трябва да бъде изучено и запомнено. Но защо ми е необходимо? Та нали аз не изпитвам никакви чувства към Илиана.
Трябваше да се направи нещо. Напрегнах малкото воля, която ми беше останала и се облякох припряно.
А на спирката имаше толкова много неща! Една жена държеше огромен букет, жълтият карамфил в средата беше увяхнал. На лявата си буза жената имаше пъпчица. Колко много подробности!
Напрегнах се и отклоних поглед нагоре, към небето. Само там като че ли нямаше нищо интересно, което да ме привлече. Утринният въздух поохлади мислите ми. Започнах да съзнавам, че това е болест. Болест, която се предава на четири очи.
Не винях Илиана. Жена е, не може да живее вечно без мъж. Разбирах я. разбирах и Янко. Не е имал сили да издържи това бреме от погледи, срещи, впечатления и предмети.
След няколко месеца Илиана стана моя жена. Беше трудно. Нощем отново ни спохождаха кошмарите с многото лица, но с тях като че ли свикнахме. Любовта си беше лично наша и не ни интересуваше мнението на околните. Те като че ли също разбраха това и след известно време престанаха да ни досаждат.
Дъщеря ни се роди на Илинден и взе името на майка си. Другото, което се случи, беше че болеста изчезна от самосебе си. Налегналите ни грижи за детето, търсенето на жилище, работата и изпитите в института изместиха всичко. Просто нямахме време да събираме впечатления. Тези неща оставихме на дъщеря си. Още от бебе започна да събира информация за света около себе си. Когато порасна, често я засичахме да стои зад гърбовете ни и да ни гледа. Не се опитвахме да я отучим. Знаехме,че е невъзможно.
Сега е на двадесет и седем. Кара осма година в съшия институт, където учехме и ние. Крепи се на крехката граница между втори и трети курс. Не й се завършва. Досуш прилича на майка си, не само физически, но и по характер. Ако ви трябва, можете да я откриете в кафенето пред стола. Вече не знам дали наистина това е тя или майка й.
Впрочем, тя сигурно почти не ни помни. От осемгодишна я отгледа баба й. Ние загинахме при автомобилна катастрофа.
ИМПРЕСИЯ
Дъждът шибаше стъклата, извиваше се в гневни пристъпи и отново се връщаше върху прозорците. Притичваха хора, покрили главите си с чанти, папки или каквото имаха подръка. Спокойно и с достойнство се разхождаха притежателите на чадъри. Единствено тя стоеше под пороя, гледаше някъде към края на улицата и приглаждаше с ръка мокрите си коси. Виждах я, помнех я, обичах я, знаех я... Винаги същата: с прилепнала към тялото рокля, със замечтани пъстри очи, сякаш отнесена, невиждаща - невиждана, нечуваща - нечувана, мокра и реална само в дъжда.
Спрях на една крачка. Момичето обърна бавно към мен мокрото си и ме погледна. Впрочем не... Погледът преминаваше през мен. Опитваше се да ме забележи. Трябваше да си припомни и другите наши дъждове. Погледът й продължаваше да ме пронизва, спирайки се в някаква далечна точка, която не познавах. Притежавах куп дреболии, които не я интересуват. Стана ми студено и си позволих да треперя. Погледнах встрани, за да събера мисли, когато усетих ръката й върху своята. "Не мисли за нищо! Виж колко е хубаво!" Ръката ме притегли и аз тръгнах след нея. Дъждът се усили.
Вървяхме по безлюдни улици и площади. Усещах само студа на ръката й. В съзнанието ми се прокрадваха незначителни въпроси и натрапчиво ме човъркаха. Тогава момичето ме стискаше импулсивно с ръка и главата ми се проясняваше. Първо престанах да мисля за чадъра си, който така и не използвах. След известно време забелязах, че не е в ръката ми. Може би го бях изгубил някъде... При следващото стискане на ръката й изчезнаха прилепналите ми дрехи. Водата се стичаше свободно по голото ми тяло. След това забравих и за него и то се стопи в дъжда. Усещах само студената хватка на ръката й в някаква неопределена точка на пространството. Отърсих се и от хората, площадите, улиците, сградите и всичко, което ни заобикаляше. Накрая изчезна и самото момиче. Заедно с нещата се изгубиха и понятията за тях. Паметта ми се изпълни с празни думи. За нищо на света не можех да си представя един чадър например. Нито пък знаех за какво служи.
Беше ми останало само усещането за две хванати ръце, за звука на дъжда и движението напред. Всичко това се сблъска в един триъгълник. Ъглите му бяха стиснатите ръце, дъждът и движението между тях. Триъгълникът беше ново, мощно понятие, което се зароди, за да запълни празнината. Сега вече разбирам, че той не е идеалното нещо, но че съществува и събира в себе си всичко останало.
Постепенно стана огромен, с равни страни, и излъчваше бледозеленикаво сияние. Светлината сякаш се стичаше от него, нещо като разтварянето на бучка лед в чаша с вода. Триъгълникът се въртеше бавно по някаква невидима ос, но в същото време ме водеше напред. Бях спокоен. Дори започна да се оформя целта. Не бях сигурен дали е правилна, но беше конкретна и се движех след нея. Винаги когато вали дъжд, е така. И никога не съм стигал докрая. После помнех, съпоставях... А докато вали, винаги си мисля, че ще успея, защото нямам понятие за неуспех, както нямам и други понятия.
И този път всичко свърши по стария начин. Просто в един момент триъгълникът се разкъса. Разбрах, че ги няма вече ръцете. Нямаше го и онова, което ме води. Всичко се размаза, разми се в дъжда и се превърна в противна, делнична мъгла.После се блъснах в нещо. Движението спря. Усетих болезнено тялото си с всички негови болести и недостатъци. Започнах да се лутам, търсейки ръката на момичето. Разбрах, че крещя. По себе си усетих мокрите, противно полепнали дрехи. Спънах се - беше чадърът ми. Всичко се връщаше по старите места. Накрая като лавина се изсипаха звуците. Клаксони, форсирани двигатели, крясъци, тракане на пишеща машина, детски плач, музика... Всичко това беше най-мъчително за възприемане. Заедно със звуците се вдигна и мъглата. Дъждът беше спрял. Само в олуците на сградите се блъскаха последните заблудени капки. По улицата, пръскайки кал от локвите, профучаваха безразлични автомобили. Септемврийското слънце се показа боязливо иззад облаците и се усмихна в мокрите плочки на тротоара.
Беше свежо и чисто като в реклама. Дъждовното момиче се стапяше в края на улицата. Вече намах нужда от него. Поне до следващия дъжд.
МИРИЗМИ
Близостта на Балкана бе сложила своята усойна меланхолична усмивка върху челото ми. Слънцето изгряваше около обяд (11.30-12.00) и залязваше рано след обяд (към 16.00 часа). Аз съм октомврийско бебе - дошъл съм на този свят в края на десетия месец от годината, на 29 октомври. Родил съм се с предчувствие за зима, с предчувствие за безвъзвратно изминала пролет и лято, с предчувствие за сковаващи ледове и близък край, с ипохондрични страхове и мрачни прозрения.
Първата миризма, която помня, бе миризмата на... риба. Имаше сняг. Мама ме бе извела на разходка. От комините на къщите излизаше пушек, а аз се чувствах обичан и важен. Аз бях центърът на света. Тогава много сънувах - и до днес обожавам фантасмагоричните привидения и сюрреалистичните калейдоскопични картини и образи. Още повече, че когато си 4-5-годишен, разликата между реално и фикция е много тънка и подвижна.
Първото ми любовно детско увлечение носеше името Емилия. Дъщерята на единствената селска бръснарка, която тогава се помещаваше в Банята. Тя (Еми) имаше дълбоки и топли очи, смееше се с повод и без повод вливаше в меланхоличната ми кръв цветни сънища и шарени като дъга мечти. Когато детските възпитателки не ни наблюдаваха, ние се събирахме или в моето, или в нейното легло и си разказвахме чудни небивалици, окъпани в светлината на идиличния уют на детската градина.
Един приятен пролетен ден убих една лястовица. С ръка. С камък. Стана без да повярвам дори в точното си попадение. Направих го съвсем небрежно, без умисъл. Но раненото лястовиче за своя зла участ попадна право в течащите води на минаващия в близост до нашата къща канал. Вярвайте ми, всичко е истина! Всички селски поверия, всички бабини деветини са истина! След няколко дена целият, цялото ми лице и особено бузите ми се нашариха с... лунички, които постепенно с времето избледняваха и най-накрая, след дълги години, съвсем изчезнаха. Заприличах на Тимур (особено популярен тогава) без неговата команда.
Родът на баба ми е безброен. Всяка събота и неделя бащиният ми джинс - всички лели чичовци, калековци, стринки, вуйни, братовчеди и прочее родственици - близки и далечни - по покана и без покана се изсипваха на гости у баба ми. Всички до един - преселници от Гръцка Македония - буйна кръв, с много разклонения: идващи всеки уикенд - точни като жп разписание. Баба ми ги гощаваше с нечовешки лютиви кюфтета и яка високоградусова селска ракия и салати с много подправки и пиперливи люти подбалкански чушлета. Тази глъч ми беше чужда, неприятна, непонятна и омразна. На дядо ми - също. Без обяснения - когато ни дойдеха гости - като класически темерут (поляците му казват od-ludek, тоест който страни от людете) се прибираше в своето подземно прибежище и запазен кът, където се заемаше настървено да чете за приключенията на Марко Поло, за голямата Китайска стена, за Пътя на коприната, за любовта, за омразата, за Великите географски открития, за ацтеките, които ритуално са изтръгвали живи, туптящи човешки сърца, за Колумб, за император Клавдий, за разпнатия Христос, за Америка; той пътуваше с полярния кораб на капитан Немо и на капитан Хатерас, тръпнеше и се вълнуваше като дете от срещата си с Конника без глава и Говорящата кожа, с Оцеола и Поразяващата ръка. Четеше безразборно. Всичко: вестници, списания, книги. Особено книги. Криминалета, съвременни разкази, наивни френски любовни и приключенски романи, западноевропейска класика, древногръцки легенди и митове, приказки, особено тези за Хитър Петър, габровски поговорки, шеги, фолклор...
Дядо беше хлебар. Правеше хляб. Работеше нощем. Във фурната до нас. Ръцете му бяха винаги подпухнали от горещите пещи и нощви. Дядо беше великолепен готвач; правеше най-хубавите мекици, баници и кифли в целия свят.
Аз обичах дядо. Аз обичам дядо. Когато си говоря със среднощната тишина, тази скъперница и ревнива пазителка на световните тайни и мистерии, когато в многобройните ми безсънни нощи се вслушвам в енигматичното безмълвие на звездите, аз чувам дядо да говори: "Е, как е момчето ми. Обичаш ли морето. Возихте ли се в ЛОДКА-ЗА-РАЗХОДКА?" Винаги така ми казваше, след като всяко лято нашите ме водеха с тях на море.
Друг път тишината се разтваря и от нейната утроба виждам вълшебната усмивка на дядо, който, шегувайки се с мене, с малкия Милен, се майтапи със строгия майчински надзор, упражняван тогава над мен: "Ех, момчето ми - на теб ти трябва една такава майка: да отвори още сутрин широко врата и да ти кресне: бягай, марш - играй и до довечера да не си се прибрал. Бягай, играй до премала и чак тогава се прибирай!"
Много обичах с татко, а някой път и с мама да ходим през съботните или неделните дни на баня. Варварските бани! - беше цяло приключение за мен: безброй стръмни завои нагоре по велинградския път, по усойното, каменисто планинско шосе; мирис на липа, подземният грохот на Чепинската река, изоставена крайпътна воденица, готически и девствени скалисти пейзажи, изваяни стилно и страховито от майката Природа.
Баня: голи хора, с гласове като от царството на Хадес, мистични изпарения и пари, които говореха и шепнеха на непознат език и идваха сякаш от подземните селения на света на сенките и едно страшно любопитно малко хлапе, което с широк откривателски поглед жадно попиваше всичко, което виждаше и усещаше. Аз - едно голямо любопитно Око и Ухо.
Един, а някой път и два пъти в месеца в село идваха да ме видят две вълшебни създания, които ми носеха бял шоколад и топли ласки, които обичах повече от всичко на света, а и те мене повече от всички други внуци - моите баба и дядо - родителите на мама, които идваха чак от обгазения с газ, прах и сажди град, от града на Пеньо Пенев и център на бригадирското движение в България, от града на моето ИСТИНСКО детство - от Димитровград, където леля ми, която умря от рак, ми правеше салата от краставички-прасенца, които за очички имаха зърна от черен пипер.
Първото ми колело, първата ми "лека кола" Москвич с педали, първото ми сериозно стомашно разстройство, първата ми пушка - тръба за фунийки: всички лоши и хубави неща, които ми се случваха на "обетованата земя" на моето Детство - се случваха Т А М. Това ТАМ ми е дори по-скъпо от родния Пазарджик.
Пазарджик! - какво може да ти даде безплодната и прозаична блудкава мъгла, прегърнала без обич чернозема на безкрайно равната и скучна Тракийска низина, освен дъждовни спомени и нелепа монотонност, пълзяща като уморен охлюв върху счупени стъкла...
Първите седем години ми... "липсват", както бяха се пошегували с мен навремето едни надути градски хлапета, възпитани в строг еснафски дух, защото съм ги бил прекарал на село. О, как обожавам здравия си селски корен, тази дълбоко мистична и трагична македонска кръв - една четвърт от кръвообращението ми е неконтролируемо, тъмно, диво, непокорно - неизследвано и страховито като тъмен вир в дъждовна нощ.
Пазарджик! - прокажено място на бездуховни твари, дефектни издънки на племена с развалена кръв, прилични на тракийски гробници, зловонен вятър, скучно слънце, една жп гара, една автогара , много цигани, малко живи хора... Продавачи на развалено месо и на вкиснато мляко, жалки сеирджии, мъртви като сенки на насекоми с дъх на парафин... Пазарджик! - пазар на карантии и мъртви котки; сборище на бездомни песове и чаршийски еснафи с малък мозък и големи претенции...
Град, в който нищо не се случва - освен ако се е случило някога!
ПП:Това е от мен, имам още един който ще дам на ДжаззДжак за играта.
Надявам се да ви е харесало!
Ето това ми е физеономията в момента... 
Мерси много! 
.Ако може да обясниш какво точно искаш да кажеш с тези 3 разказа(разсъждения).
