|
Заглавие: Малко хорор и от мен. Надявам се че ще го прочетете Публикувано на: 16 Авг 2004 15:14
Най-после е готов разказа ми. От три дни го пиша и ми изтекоха очите направо. Надявам се да ви хареса и най-вече се надявам да го прочетете.
Бен Дженкинс седеше на стола с кожена тапицерия в своя кабинет и се взираше в портрета
на баща си.Беше го закачил, за да му се надсмива винаги, когато го погледнеше. След
всички онези години, в които стария Дженкинс му натякваше, че нищо няма да стане от него,
Бен все пак бе успял да постигне много и му се искаше баща му да беше жив, за да му се
изсмее. Щеше да му се обади по телефона на 2000 мили разстояние. Стария щеше да вдиг-
не слушалката и щеше да чуе думите на сина си изречени с подигравателен тон:"Успях
ко**ле гадно! Успях въпреки всичко, което ми говореше през годините!", а след това Бен
щеше да затвори телефона спокойно и щеше да се отпусне удобно в стола си, . Винаги, когато
погледнеше портрета, си спомняше за тази си мечта и това го изпълваше с радост.
Моментното блаженство този път бе прекъснато от гласа на секретарката.
- Мистър Дженкинс, Уил Хъгинс пристигна. Да го пусна ли?
- Да, разбира се - нареди Бен и побърза да оправи вратовръзката си и по стар навик зализа кафявата си, вече оредяваща коса.
Миг след това в кабинета му нахлу костюмиран плешив мъж на около 40 години. Мъжът беше
висок и носеше очила, които обаче не му придаваха интелигентен вид, а караха физиономията
му да изглежда още по-комично. Хъгинс се здрависа с Бен и седна на стола за посетители.
Дженкинс се усмихна (винаги го правеше като започваше разговор) и реши да започне първи:
- Къде е проблема този път, Уил?
Уил сбръчи устни, пое си дъх, какъвто несъмнено щеше да му трябва и избълва всичко на един дъх:
- Проблема е в теб! От две години не си работил по никаква книга. Феновете те забравиха. В
днешно време е много трудно да завладееш сърцата на читателите, а още по-трудно е да си
ги възвърнеш ако ги загубиш. През годините, които сме заедно, освен издател аз ти станах и
приятел. Сега от името и на двете личности те съветвам да напишеш нещо ново и.... ужасяващо.
Време е страхът отново да почука на вратата на читателя и да накара сърцето му да подскача
и да да му пречи да заспи вечер. Ти трябва да създадеш този страх!.... Сега те оставям да помислиш.
Утре пак ще дойда. Моля те да решиш до тогава. Не ми се иска да го кажа, но ако откажеш, ще
се наложи да си търсиш друг издател.
След тази кратка реч Хъгинс стана от стола. Лицето му беше мрачно и замислено. С
наведена глава той излезе от кабинета и остави Бен насаме с мислите му(и снимката на баща му).
"Прав е!" - помисли си Бен.Очите му отново се стрелнаха към фотографията на стената,
но този път бе потънал прекалено дълбоко в собствените си мисли и очите му гледаха през нея.
След кратък размисъл, Дженкинс реши, че ще е по-добре да се прибере вкъщи и да обмисли
сюжета на новата си книга.
- Днес свършвате по-рано. Да не е станало нещо - полюбопитства секретарката с глас неиздаващ
никакви чувства и емозции, нещо типично за нея.
- Някакво главоболие ме мъчи от сутринта. Сигурно е от голямото количество уиски, което погълнахснощи. - излъга Бен и се запъти към закачалката. Облече палтото си и преметна шала през врата.Въпреки че беше все още есен, навън температурите бяха доста под нормалното за сезона. Всички прогнозираха жестока и студена зима, но Бен това не го интересуваше. Рядко излизаше от кабинета си, а когато не беше в него обичаше да се усамотява вкъщи. Усамотяваше се защото не му вървеше с жените. Досега бе имал само една връзка, която продължи само две седмици. Няколко пъти бе опитвал да започне нова, но късметът никога го сполиташе. "Е, нищо! Все някога ще си намеря спътница в живота"- често си мислеше. Но дотогава му оставаше единствено самотата вкъщи и спомените. Спомените бяха най-ценното, което той притежаваше. Те бяха извора на неговите идеи.Като всяко дете и Бен като малък живееше със своите страхове. Още си спомняше как вечер оставяше лампата светната, как проверяваше дали под леглото му не се крие чудовището от последния филм на ужасите, който бе гледал по телевизията
или в киното на съседната улица. Заспиваше трудно, защото бе неспокоен. Представяше си как изведнъж го сграбчват космати лапи, как ноктите, които стърчат от тях се впиват в малкото му телце и бавно го разкъсват.Представяше си, дори понякога усещаше как воня на разложени трупове и гнила плът го обгръща и кара очите му да се затварят, за да не видят Нещото, от което идва миризмата.
Спасението от кошмарните фантазии дойде, когато през 1969 година баща му беше съкратен. Семейството му не можеше повече да си позволи да изплаща наема на къщата и се наложи да се преместят в друг град и в значително по-малка къща със три стаи - кухня, всекидневна, която играеше ролята и на спалня и баня, където рядко течеше топла вода през ръждясалия душ. Живота им се влоши, бащата на Бен не успя да си намери работа и след като съвсем се отчая, намери спасение както много други хора в алкохола. Заедно с бутилката дойдоха и ругатните и дори юмруците, които често оставяха следи по лицата на малкото момче
и майка му. Вечерният ужас, който преди изживяваше всяка вечер сега бе заменен от виковете и ругатните на родителите му, с които спеше в една стая.
Въпреки че във всичките му книги главните герои бяха малки деца, Бен не осъзнаваше, че чудовищата бяха същите, които тормозеха съзнанието му като малък, същите които го задушаваха и го караха да стиска очи, надявайки се, че сънят ще дойде и ще го спаси. Понякога изродите бяха толкова жестоки, че го преследваха дори в сънищата му. Стотици пъти го бяха разкъсвали, изкормяли, изяждали, обезглавявали и какво ли още не, карайки го да се буди плувнал в пот и търсещ мама викайки с пълно гърло. Когато излезе от офиса си , той реши да повърви малко. Надяваше се студеният въздух да го съживи и да му помогне малко да помисли. В това отношение въздухът си беше свършил работата перфектно, или поне така смяташе Бен. Музата го връхлетя, когато минаваше покраи градската морга. Още когато бе писал предишните си книги му се бе искало да се занимае с чувствата и страховете на възрастния човек. Не беше много трудно да се пише за малки деца, които са преследвани от чудовища
първо в сънищата си, а после и наяве(сюжетите на предишните книги на Бен представляваха горе долу това). Тъй като в колежа Дженкинс бе посещавал кръжока по психология, той до голяма степен бе изучил характера на възрастните хора. Знаеше че много от тях изпитват страх от много и най-необичайни неща, но умеят да го прикриват добре. Та нима той самият не мислеше съседката си за вещица и не внимаваше да не я ядоса, за да не си навлече някоя черна магия? И когато мина до моргата и като по чудо я забеляза между другите едноцветни и скучни сгради, той вече знаеше за какво ще пише.
Прибра се вкъщи един час, след като напусна офиса. Събу се и ритна обувките си с крак настрани от вратата. Закачи палтото и щала си на закачалката и се запъти към кухнята. Не беше хапвал от доста време и сега си представяше как налапваше огромно парче бекон и се наливаше с бира. За нещастие беконът отново беше свършил и Бен трябваше да се задоволи само с няколко яйца. Намръщи се, при което около очите му се откроиха сякаш хиляди бръчици, нарастващи прз годините и започна да приготвя яйцата. Докато се пържеха, той се протегна към дистанционното и пусна телевизора. Тъкмо даваха новините и съобщаваха за някакво убийство:”Вчера е имало ново убийство до хотел “Гардън”. Тялото още не е идентифицирано, но се предполага, че е на младо момиче на около 20 години”, след което започна репортаж за някакъв бомбен атентат. Бен реши, че не му се слуша отново за престъпления затова превключи на филмовия канал. Вече беше гледал филма, който даваха, но сега не му се търсеше нещо интересно, затова остави дистанционното и се зае с елиминирането на четирите яйца и двете кутийки с бира. До края на вечерта изпи общо 10 бири, а после заспа на канапето пред телевизора.
Щом се събуди вече съжаляваше, че е пил толкова много снощи. С големи усилия се дотътри до тоалетната и пъхна главата си под течащата струя на чешмата. След това отвори шкафчето над мивката и извади от там шишенце пълно с хапчета и нагълта две от тях. От горчивия си опит знаеше, че болките ще престанат едва след час и половина, но по-добре късно отколкото никога. Докато закусваше отново с яйца обмисляше дали да не отреже част от заплатата на прислужницата защото беше забравила да купи месо.
Реши, че ще е по-добре да си вземе такси до офиса и така и направи. След 10 минути вече поздравяваше секретарката и отключваше вратата на кабинета си. Влезе и веднага се тръшна на стола, тъй като болките в главата му отказваха да се махнат засега. Тъй като за момента нямаше какво да прави, той си позволи да дремне малко като предупреди секретарката да му се обади, само в случай, че Уил Хъгинс пристигне. Изглежда Хъгинс не бързаше, защото се появи чак към обяд. Може би искаше да остави на Бен още малко време за размисъл.
Двамата си стиснаха ръцете и Уил седна на стола срещу Бен. Реши да премине направо на темата без да увърта:
- Е, приятелю? Ще зарадваш ли читателите с нова книга или смяташ да си търсиш нов издател?
Бен се усмихна и само това беше достатъчно на Уил да разбере, че щеше да излезе от този кабинет в добро настроение.
- Твърде ценен си, за да те загубя, Уил. След кратък размисъл реших, че си прав и още другата седмица смятам да започна с писането.
Хъгинс не успя да скрие радостта си и по лицето му плъзна лека усмивка. Не че го интересуваше много, но реши да се направи на любопитен:
- За какво ще се разказва в новото ти творение?
-Смятам този път главният герой да не е малко дете. – при тази реплика на Бен Уил остана малко изнендан, но реши да го изслуша докрай – Вчера, докато минавах покрай моргата реших, че героят ми ще е пазач точно на такава сграда. Във връзка с това имам молба към теб. Нали веднъж беше споменал, че имаш връзки в полицията. Ще можеш ли да ми уредиш една нощувка при мъртъвците, Искам книгата да е напълно достоверна, но за тази цел трябва да изживея всичко сам, ако ме разбираш.
- Разбирам те и ще видя какво мога да направя по въпроса. Радвам се, че все пак реши да напишеш нещо ново. Ще говоря с шефа на участъка и ще ти резервирам легло в моргата. – двамата се засмяха и Бен изпрати издателя си до вратата.
- До утре! – казаха двамата едновременно и отново се засмяха, след което Уил си тръгна. Дженкинс се отпусна на стола и извади от шкафа на бюрото си една бутилка уиски. Наля си и погледна към снимката на баща си. “За мен!” – вдигна тост Бен и се разсмя гръмогласно.
Обаждането на Уил не закъсня и към 18:00 часа телефона иззвъня:
- Уредих ти посещение в моргата Бен – гласът му се опитваше да звучи зловещо.
- Чудесно! Кажи им, че ще дойда към 22:00 часа. И нека пуснат пазача в почивка тази вечер. Искам да съм сам.
-Това ще е малко трудно, но ще го уредя. И гледай да не закъсняваш. – след което издателят затвори слушалката.
“Е, започва се” помисли си Дженкинс и се обади на секретарката да и каже, че е свободна. Поседя още 15 минути в офиса си, за да изпие една чаша уиски и се прибра вкъщи. Реши, че ще е добре да хапне, защото му предстоеше безсънна нощ. Прислужницата не се беше появявала от много време и в хладилника имаше само яйца и то стари. Причината за отсъствието й сигурно беше записана на телефонния секретар, но Бен го пускаше много рядко. Веднага се обади на кварталната пицария и си поръча една голяма пица с шунка и кашкавал и след 15 минути радостно се тъпчеше. Времето, което оставаше до 22:00 часа уплътни с гледане на телевизия. По новините повториха репортажа за убитото момиче от вчера, но този път имаше повече подробности около убийството. Реши да подрани малко и половин час преди уговореното време си извика такси. Подрани точно с 10 минути, но пазачът вече го очакваше.
- Вие ли сте писателят, който ще ме замести тази вечер? – попита шеговито охранителя, който беше на не повече от 35 години, но белите косъмчета в косата му се виждаха ясно.
- Да аз съм! – отговори кратко и сопнато Бен.
Пазачът разбра, че събеседника му няма голямо чувство за хумор и реши да не си хаби приказките с него. Каза му да влезе в моргата и го последва. След това го разведе из всичките помещения и му обясни кое за какво е.
-Ето ви ключовете. Съветвам ви да не пипате много в помещенията с труповете и да не разглеждате самите тях. Забранено е да се отваря и заключената стая. Смяната ми свършва в 6, след което ще дойде другия пазач, така че имате време до тогава. Пожелавам ви приятна вечер! – след което излезе и се запъти с бързи крачки към най-близката кръчма, където възнамеряваше да оползотвори свободното си време.
Моргата се състоеше от 6 помещения. 4 бяха предназначени за труповете, имаше една стая за аутопсии, а шестото помещение беше заключено. То беше затворено от дебела масивна врата. През малкото й прозорче не се виждаше абсолютно нищо освен тъмнина. Тъй като беше забранено за посетители по това време, Бен заключи външната врата и остави ключовете на някакво старо бюро, което сигурно се ползваше от пазача. След като изпълни заръките, които му бяха дадени, Дженкинс реши да не губи време и се зае подробно да разглежда всичките помещения. Беше взел със себе си и тефтер и молив, за да си записва идеи ако изобщо му дойдеха такива. След час Бен беше обиколил всички зали и реши малко да си почине. Следваше втората фаза от престоя му тук. Смяташе да разгледа някой труп. При мисълта на това косъмчетата по ръцете и краката му настръхнаха, но той не искаше да признае пред себе си, че се страхува и не им обърна внимание. След като си почина, Дженкинс се запъти към първото помещение за трупове. Моргата приличаше донякъде на място за складиране на документи, тъй като “леглата” на мъртъвците приличаха на чекмеджета отвън. Бен си избра едно и го дръпна. Обля го студ, който го накара да настръхне отново.Трупът беше покрит с бял чаршаф. Писателят започна бавно да маха чаршафа. Изведнъж го заля необясним ужас. Лицето, което се откри под чаршафа беше на момиче. Устните й бяха посинели. Но това, което ужаси Бен бяха знаците издълбани в бузите и в челото на момичето. Бяха издълбани с нож – да, в това нямаше съмнение Приличаха на някакви йероглифи, но не бяха такива.
При вида им Дженкинс едва не изкрещя, но се сдържа, макар че нямаше кой да го чуе. След като известно време стоя загледан в лицето на момичето, той събра смелост и продължи да сваля чаршафа. Гърлото му беше сухо. Студена пот изби по челото на Бен. Сърцето му туптеше диво.
Колкото повече махаше чаршафа, толкова по ужасяваща ставаше гледката. Цялото тяло на момичето беше покрито с някакви знаци. “ Сигурно са на някакъв древен език”- помисли си той.
“Но кой би извършил такова нещо.” Като стигна до кръста се отказа да продължи нататък и отново покри лицето на трупа, след което го вкара обратно на мястото му. “Кой би извършил такова жестоко престъпление?”. Изведнъж някакъв бледен спомен се появи в съзнанието. Това беше момичето от новините. Сега Бен си спомни напълно. Докато вечеряше по рано тази вечер, неволно слушаше репортажа по телевизията. Спомни си и подробностите около убийството. Бяха споменали, че цялото тяло е било обезобразено от убиеца по най-жесток начин, но естествено не бяха показали снимки. И все пак той знаеше, че това беше същото момиче.
Върна се до бюрото на охраната, за да вземе ключовете. Искаше да излезе. Да, щеше да излезе и да прекара сутринта отвън. Това което беше видял му бе достатъчно. Не искаше да вижда повече. Стигна до масата и се протегна да вземе ключовете. Ръката му застина във въздуха. Нямаше и следа от тях.”Сигурно са паднали” помисли с той и се изсмя нервно. Наведе се зад бюрото и почна да ги търси. Някакъв вътрешен глас се надигна в него и започна да го тормози “Няма ги. Знаеш, че ги няма. Ще стоиш тук до сутринта с онова момиче” Бен се паникьоса. Вече целия се потеше. Не можеше да намери това, което щеше да го пусне навън. Провери всичките си джобове, но пак не откри ключовете. “По дяволите” извика Дженкинс и седна на стола. Започна да мисли трескаво къде може да ги е оставил. Обиколи помещенията на моргата три пъти, но без резултат. Започна да си мисли какво ли не. Беше търсил навсякъде, а проклетите ключове ги нямаше. Бен реши, че ще е добре да се успокои и да помисли трезво. Вътрешния глас отново се намеси: “Може да са паднали при момичето, докато беше при нея”. Дженкинс веднага отхвърли идеята, но след като размисли реши да опита. Все пак това беше единственото място, където не беше търсил. Бавно се приближи към мястото, където беше затворен трупа. Отново го издърпа. Дишането му почти спря. Очите му отказваха да се затворят и той дори не мигаше. Бавно протегна ръце, пое дълбоко въздуг и започна да смъква чаршафа отново. Но този път нещо бе различно. Главата момичето беше обърната настрани. Бен ясно си спомняше, че предишния път лицето и гледаше нагоре. “Сигурно се е обърнала когато съм затварял” – помисли си той, но прекрасно знаеше, че беше прибрал трупа много внимателно.
“Съзнанието ми ми играе номера” – помисли си Бен, но очите му го опровергаваха напълно. Съзнанието му крещеше с панически глас “Затвори го, затвори го и повече не го отваряй”. Дженкинс се освободи от вцепенението, което го беше обзело и веднага изпълни заповедта, продиктувана от вътрешния му глас. През първите 15 минути не можеше да мисли трезво. Някакъв инстинкт му казваше, че трябва да излезе от това проклето място. Без да осъзнава какво точно прави, той се втурна да търси ключовете, които беше изгубил. Изглеждаше като подивял. Събаряше всичко, което можеше по пътя си. След като напълно се изтощи, Бен седна на някакъв стол. “Трябва да се успокоя! По дяволоте, тя е мъртва и не може нищо да ми направи! Ще изчакам до сутринта и пазачът ще ме пусне!” Реши, че това е най-добрия вариант и намери нещо подобно на легло, на което се правеха аутопсиите. Реши, че няма да е зле да поспи. Така времето щеше да мине по-бързо. Отпусна се на леглото и след половин час някак си успя да заспи.
- Лека нощ, Бен – каза майка му и го помилва нежно по главата.
- Остави вратата леко отворена, моля те – каза малкото момче, като се надяваше, че този път баща му няма да се намеси. Напразно.
- Я стига с тези глупости, Бен. – чу се грубия глас на баща му от съседната стая. – Вече си голям, за да вярваш в чудовища.
Всъщност старият Дженкинс изобщо не беше убеден в това, тъй като той самия бе вярвал в чудовища до 15годишна възраст. Истината беше, че не искаше синът му да чуе как прави секс с майка му. Понякога двамата бяха малко шумни, а той смяташе, че синът му е още малък за уроците по сексология.
Бен въздъхна и се зави. Майка му затвори вратата и се отправи към спалнята. За малкия кошмара едва сега започваше. Луната беше пълна, така че листата на дървото, което разстеше до къщата правеха със сянката си най-различни чудновати форми по килима в стаята на малкото момче. Разбира се фантазията на дедето превръщаше тези сенки в чудовища.
Бен се зави през глава, но пък се страхуваше, че ако нещо го сграбчи няма да има достатъчно време да изкрещи и веднага се отви. Изведнъж той сбръчи носа си. Някаква воня се промъкваше в стаята му. Воня на разложени трупове, воня на кръв и на нещо неопределено. Мирисът бавно изпълваше стаята. Бен се беше вкочанил и не можеше да помръдне. Искаше му се да крещи, да крещи докато не останеше без сили. Искаше майка му да е тук. Искаше баща му да отвори вратата и никога повече да не я затвори. Изведнъж се чу някакъв шум. Приличаше на хрускане. Сякаш някой ядеше чипс с отворена уста. Но този звук беше по-силен, защото се чуваше дори през вратата на Бен. Някой или НЕЩО ядеше. И сякаш ядеше чупеше нечии кости със зъби. В съзнанието на малкото момче се появяваха всякакви ужасяващи картини. То оприличаваше шума на какво ли не. Също тъй внезапно както беше започнал, шумът спря. Нещо скръцна и вратата на Бен се отвори. След това се открехна леко. Сърцето на малкото момче биеше лудо и сякаш ей сега щеше да се пръсне. Мозъкът му му казваше, че трябва да е спокоен, щом вратата се е отворила, но въпреки това той не беше спокоен. Изчака миг, после още един, но нищо не ставаше. Изведнъж на вратата се показа главата на баща му. Но имаше нещо нередно – вратът и тялото ги нямаше. Нещо държеше главата във въздуха, но изглежда я пусна, защото тя падна и се търкули на пода. На нейно място се появиха две жълти очи. Бен се беше вторачил в тях и не можеше да откъсне очи. Виждаше само двете жълти точки и нищо друго. Те започнаха да се приближават към него. Вонята се беше усилила толкова, че не можеше да се диша. Ушите на Бен чуваха някакъв глас и внезапно той осъзна, че това беше гласа на баща му. За миг откъсна очи от жълтите петна, които го хипнотизираха и погледна към главата на баща си. Устните й се мърдаха и говореха нещо: “Нищо няма да стане от теб Бен! Ти си боклук! За нищо не ставаш!” Някаква сила накара момчето да се обърне отново към двете жълти очи. Вече бяха на сантиметри от него и се приближаваха. Главта крещеше истерично:’”Ти си боклууук. Боклук си, така да знеш”
Дженкинс се събуди целия плувнал в пот. Седна на леглото. Още се мъчеше да се съвземе от кошмара, който го беше събудил. Не мислеше за нищо друго освен за едно нещо: на всяка цена трябваше да излезе от тук. За трети път безнадеждно се хвърли да търси ключовете. Отново тръгна да обикаля моргата. Започна да вади труповете от местата им и да проверява дали това, което търссеше не е при тях. Провери и четирите помещения за мъртъвци и стигна до масивната метална врата, зад чийто прозорец имаше само тъмнина. Погледът му беше прикован към ключалката й. Усети как паниката го връхлита отново. Ключовете, ключовете бяха там. Единият от тях беше вкаран в ключалката. “Но как..., как са се озовали там” – отчаяно задаваше въпроси вътрешния глас. Та той бе обиколил поне десет пъти моргата и бе претърсил всичко. Нямаше начин да не ги е видял. Вцепенението му този път премина по-бързо. Той се запъти към вратата и посегна към ключовете. Хвана ги и вече усещаше как ги изважда от там, отключва външната врата и се измъква от това проклето място. Но нещо му попречи да ги извади. Нещо хиляди пъти по-могъщо от волята му. Някаква свръхестествена сила. Тя не му позволяваше дори да мърда. Сякаш кроеше планове какво ще прави с него от тук нататък. Изглежда беше решила, защото погледът му ззапочна да се отмества по посока на малкото прозорче. Бен погледна в него. Не виждаше нищо освен плътната тъмнина вътре или поне така си мислеше. Изведнъж нещо привлече погледа му. Бяха две жълти точки. Постепенно Дженкинс започна да ги различава. Това бяха очите, които го хипнотизираха в съня му. Сега правеха същото. Той се опита да откъсне поглед от тях. Вече беше късно. Двете жълти очи бяха установили пълне контрол над него. Някаква нищожна част от волята му се опитваше да се съпротивлява, но беше смазана веднага. Бен бавно завъртя ключа докато механизма на ключалката прещрака. След това хвана вратата и с неподозирана силя я отвори. Очите го викаха. Той тръгна към тях. От съзнанието му не беше останало нищо. Сега той беше само една кукла. Ако все още можеше да вижда, щеше да забележи, че противно на законите на физиката, светлината не прониква в това помещение.
Лицето му беше вече на няколко сантиметра от очите. В последният момент преди да умре в съзнанието на Бен Дженкинс изникна портрета на баща му. Той седеше на стената в офиса му и крещеше с пълна сила: “Ти си боклук! Не ставаш за нищо! Боклуууук!”. След това се чуваше само някакъв шум сякаш някой ядеше чипс с отворена уста.......
Репортаж в късните новини:
Убийците на момичето са били хванати. Според данните на полицията те са членували в някаква секта, която се е занимавала с черни магии. Току що научихме, че трупа на момичето е бил откраднат от моргата, а писателя Бен Дженкинс, който е бил в моргата по време на престъплението най-вероятно е бил отвлечен или убит.......
|
