Форум на PC Mania
https://forum.pcmania.bg/phpbb3/

Фантастика или любовна драма - и аз не знам !
https://forum.pcmania.bg/phpbb3/viewtopic.php?f=3&t=24788		 Страница 1 от 2
Автор:  EviL [ 23 Юли 2004 18:02 ]
Заглавие:  Фантастика или любовна драма - и аз не знам !
15.08.2004 сега е 22:00 ч българско време . Започвам да си водя гласов дневник .
Вчера 14.08 се случи нещо ужасно но нека започна историята от самото начало .
Беше 12:30 когато със семеството ми и тримата ми съквартиранти тръгнахме към НДК . Там щеше да се проведе празненството по случаи сватбата на близки семеини приатели . Празненството мина без каквито и да е засечки . След края на офицялното празненство аз , родителите ми и съквартирантите ми потеглихме към часната резиденция на младоженците . Часът бе 20:00 . Пристигнахме във резиденцията без каквито и да е проблеми . Настанихме се във подземната зала на имението . Обширна стая с множество удобства . Отново всичко бе прекрасно и никой дори не подозираше какво ще стане какъв ад ще настъпи . Сега като се замисля не знам дали ние бяхме благословени или прокълнати . Не знам и не разбирам . КОгато и часното празненство свърши бе късно можеби към 2:00 посреднощ . Аз и съквартирантите ми - Иван , Митко , Виктор и аз Ицо потеглихме към квартирата ни близо до ЦУМ . Тогава не знаехме още , още не подозирахме нищо . Когато се прибрахме разбрахме истината горчивата истина която ни беше обрекла . По телевизията даваха извънредните новини . Малко преди 22:15 същата вечер столицата била обгазена . Тъмно червения облак минал през целия град но източникът му не бил известен . След тази ужасяваща новина почнаха съвети за предпазване . Но източникът на обгазяването не се спомена . Аз бях изтръпнал а и приателите ми също . След кратък разговор с тях се разбрахме че във подземната зала не е имало начин да се заразим . Легнахме да спим .
15.08.2004 часът е 22:50 след кратката почивка съм готов да продължа .
Днешния ден бе истински ад . Водеща новина продължаваше да е обгазяването на градът . От всички информациони емисии ни успокояваха че заплаха няма , че всичко е наред . Но това бе лъжа . Нищо не бе наред и можеше лесно да се види . Навсякъде по улиците хората повръщаха и припадаха . Болниците бяха претъпкани . С приателите ми се опитахме да стигнем уневерситета с личния ми автомобил - градския транспорт не работеше . Навсякъде имаше изоставени коли , трамваи , тролеии . Бях изплашен . В университета ни посрещна същата гледка . Малкото останали на крака хора повръщаха неистово . Който вече бяха изтощени бяха налягали на земята и се молеха за лекарска помощ .
ПОдивях от страх .
Веднага се прибрахме . По точно се опитахме повечето от пътищата бяха блокирани от тежки катастрофи . Когато в краина сметка намерихме път бензинът бе на привършване . Зарязахме колата и се отправихме с бърза крачка към убежището ни .
Разговарях с нашите и убедих бащами да вземе всичко необхдимо и да отведе майками в Шумен при роднини където заедно да останат и да ме чакат . Убедих го ще съм добре - излъгах знам че няма да съм добре .
16.08 в момента мисля че съм на сигурно място , часът е някъде междо единаисет дванаисет вечерта . Още от самото начало на денят всичко тръгна на много зле . Сякаш адът се отвори и със всички сили се опитваше да ни погълне . Навсякъде бе тихо - ужасяващо тихо . По улиците лежаха хора но вече никой не стенеше - явно всички бяха мъртви . Но освен ужасяващата тишина имаше и още нещо - ужасяваща смрад . Тя се бе пропила навсякъде . Имах чуството че влиза в мен - отвратителната смрад на разлагащо се месо . Знаех от къде идва но предпочитах да не го знам . След кратък разговяор със съквартирантите ми решихме че трябва да бягаме - бяхме единодушни . Събрахме всикчо което можеше да ни влезе във употреба . Фенери , манерки с вода , храна - само вакумираната , дрехи , дребни сечива и всичко което можеше да ни свърши някаква работа . На излизане от входа видях хазяиката ни - по-добре да не бях я виждал . Лицето и бе мъртвешко бяло , очите и замъглени и изпълнени с кръв а от носът и течеше гъста кръв . Предположих че бе паднала от прозореца поради простата причина че кракът и бе счупен и остра кост се подаваше от мястото на което някога е стояла капачката и ! Реших че не е правилно да я оставам просто така на улицата - тя бе добра жена . Свалих якето си и я покрих . Виктор от своя страна произнесе тихо поменание . Не разбирах как можа това да се случи - наистина как можа ? Рязко якето се надигна нагоре - всички изпищяхме взимно . Помислих си че вятара просто е вдигнал якето от трупът но после видях една искрящо бяла кост да се търка в плочките . Не можех да повярвам . Нима тя е жива . Сега се питам защо повдигнах якето вместо да избягам но тогава не мислех . Ужасяващата гледка ме блъсна наравно с ужасяващата смрад - бях вдигнал якето . Лицето на хазяиката бе разкривено . Целюстите и се разтвараха бавно и с пукут после се прибираха в хищна захапка . Когато отново си отвори остата от там потече гъста каша от зъби и кръв с лиги . Не вярвах на очите си . Мозъкът ми зверски крещеше да бягам а явно и умът на другите ги съветваше същото . Всички се вслушахме във вътрешния си глас а плътно зад нас се чу пронизващия леден писък на някога приятната женица превърнала се във това ... това ... "нещо" . Около нас навсякъде труповете започнаха да се изправят . Кървавите им погледи замъглени от смъртта се впиваха бездушно във нас . Нов ад ни посрещна от края на улицата по която тичахме . Група от тези "неща" се бе навела над тялото на малко дете и хищно късаше от месото му . Щях да повърна ! Навсякъде се търкаляха тела на изядени . Няколко коли горяха безпомощно прегърнали в прегрътките си тяхните шофиори . В края на улицата два автобуса също горяха и преграждаха улицата . Сега вече настана неистова паника . Нямахме кола и разполагахме с някакви ножчета . ПРодължихме да бягаме като използвахме някакво кафе за проход през барикадата . Минахме през витрините му и продължихме да бягаме . Навсякъде пред нас се разкриваше една и съща гледка . "Неща" ядящи трупове и катастрофи . Няколко згради потъваха в адски огниове но нямаше кой да ги загаси - сигурно защото всички бяха мъртви каквито скоро и ние щяхме да бъдем . Изведнъж дочухме изтрели . Засилихме се натам като си представяхме спецялните части как се сражават за да стигнат до нас и да ни спясят . Всичко във мен говореше че това не е възможно но надеждата ме крепеше . Когато стигнахме до източникът на истрелите пред нас се разкри жалка гледка . Самотен полицаи в раздърпана и окървавена униформа бе притиснат във ходът на някаква кооперация - авно входната врата е била заключена . Пред него десетина "неща" с бавни несигурни стъпки - сякаш бяха пияни се добилижаваха все повече до него . Макаровия в ръката му неспираше да подскача но това просто не спираше чудовищата - някога плащали данъци и носили гордото име граждани . Полицаят презареди за пореден път пистолетът си . ПРоизведе нова серия от дузина изтрела по "нещата" но те просто отказваха да умрът . Вусящите меса от главите им просто ритмично потреперваха когато бяха оцелени . Сега вече знам какви са тези същества - живи мъртавци върнати на този свят просто за да могът да отмъстят на целия свят за жалката си смърт . Полицая бе повален след малко и оглозган . Стоях вцепенен и гледах гротеската сцена и не можех да помръдна . БЯГАИ ГЛУПАКО - беше изкрещял Виктор и ми бе ударил доста силен юмрук . Това ме бе съвзело . Сега тичахме и тичахме не помня колко но стигнахме комплекса Лиляна Димитрова и тъкмо когато щяхме да го подминем се сетих нещо . Тук като малък бях идвал да стрелям . Стрелбището бе изгоряло но орънжцения магазин още работеше . Набързо обясних на другарите ми какво става и че имам идея . Те се съгласиха . Когато влязаохме във коридора всеки от нас трепереше - дългото бягане ни бе изморило а ужасните гледи стресирало . И да бях прав там пред нас в дъното бе магазинът . Явно някой ни бе изпреварил - вратите бяха широко отворени и някой от оръжията на витрината липсваха . Но голяма част от останалите заключени оръжия вно си бяха на мястото . Оспяхме да отворим малките сеифове с помоща на щанга и чук . Изпразнихме дрехите от раниците и вътре натъпкахме всичките муниции който докопахме . Всеки от нас разполагаше със по един пистолет различен калибър , ловна пушка дванадесети калибър а аз и Иван имахме и по картечен пистолет "Оса" . В един от стъклените сеивове открих три гранати който не оспях да разпозная дали са бойни , димни или учебни . Събрахме всичко и се приготвихе да продължим бягството си въпреки прекомерния товар . Но бяхме сгрешили срещу нас по коридора се клатушкаха двадесетина трупа - вече бях сигурен това са зомбита сякаш излезли от филмите на ужасите и рс игрите ! С другарите ми се подредихме в редица и стреляхме , стреляхме , стреляхме . След като всяко оръжие ищрака напразно и патроните за пушките в джобовете привършиха стрелбата спря . Опитах се да видя какво става по продължение на коридора но не успях . След тази усилена стрелба целия коридор бе погълнат от гъст пушек . Направо не повярвах на очите си когато пушекът се разнесе а пет зомбита продължаваха да се влачат към нас . С Иван презаредихме картечните питолети и ги изпразнихме във живите мъртви . Те паднаха . Тресях се от умора . Побягнахме за пореден път като прескачахме разскъсаните от изтрели трупове и се отправихме към улицата . Там вече имаше педесетина ходещи трупа . А точно зад тях имаше лъскав джип със широко отворени врати . Всички с един поглед стигнахме да единно заключени - джипът трябваше да е наш . Но зомбитата бяха прекалено много а и се увеличаваха със всеки изминал миг . Реших да проверя какви са гранатите . Хванах едната и изтеглих щивта след което я запратих право към центара на мъртвата пасмина . След няколко секунди улицата бе разклатена от мощен взрив . Покраи нас полетяха парчета кървави меса . Добре това значи че имаме значителна мощ . Побягнахме в ждипа . Както и предполагах вътре имаше само кръв а ключовете висяха на таблото . Предишните собственици явно го бяха изоставии с надежда да се скрият някъде докато всичко отмине - стана ми жал и аз не знам защо . Изтърках кръвта от седалката поради опасението че кръвта е заразена . След двучасово въртене из улиците на мъртвия град се оказа че по главните улици няма как да се измъкнем . Поехме по второстепени те улички . Стигнахме до жк. Младост 1 . Тогава си припомних благата , нежна усмивка на единствената ми любов от гимназията . Пре умът ми мина идеята да я потърся . Можеше да е още жива някак можеше да се е спасила - ами ако не бе се спасила ако се наложеше да я застреля ! Мъката ме прояздаше . Разкото натискане на спирачките изкара от повърхностния сън моите другари . Те ме запитаха какво става а аз ги запитах просто " Доверявате ли ми се " след кратка пауза те поклатиха глави в знак на съгласие . С пилене на гуми джипът се извъртя на деведесет градоса и мръсна газ ние полетяхме към бл.10 където живееше тя . Стигнахме без проблем . Навсякъде бе тихо , не се виждаха никакви трупове и унищожения сякаш това не бе квартал на София . Надеждата в мен се разрасна . Взех пистолета и помолих другарите ми да пазят джипа и входа където влизах . Те се наредиха така че обрзуваха не много стегнат кордон около вратата . С тиха и лека крачка се заискачвах нагоре . Първоначалната ми надежда бе разбита в мигът когато минах първия етаж . Кървави локви се бяха образували по стъпалата , вратите на апартаментите бяха разбити и опръскани с кръв . Навсякъде имаше нахвърляни вещи , куфари . И там на седмия етаж бе вратата на момичето което обичах . Тежката метална врата си бе на мястото . Нямаше следи от опит да бъде откъртена ,но не бе и заключена . Отворих плавно вратата и точно срещу мен в коридора бе майкаи . С кървави премрежени от тежка бяла пелена очи , раздрана кожа и множество струики кръв по тялото . Някога крехката мила женица се бе превърнала в звяр и със всички сили се опитваше да разбие врата на детската стая . А от тям пристигаха тежките обречени писъци на същество толкова мило за мен . Нямах избор трябваше да стрелям . Изкарах макаровия и изтрелях един пълнител като внимавах да не уцеля вратата на детската стая . Трупът на милата някога жена се струполи с глухо тупване и потъна в локва от собствената си противна съсирена почти до краи кръв . Приближих се вратата и се просегнах - вътре плачът бе затихнал . Хванах бравата .......... Десетина истрела долетяха от към паркинга навън . Последва дълъг клаксон и нова поредица от изтрели . Явно бях згрешил тотално в преценката си . Тук бе същия ад както в центара . Нахълтах в стаята където тя ме посрещна с ненормални истерични писаци . Явно тя не можеше да разбере че аз не бях един от тях . Но това бе безмислено нямаше време да и обяснявам . засилих юмрук и я повялих . После я преметнах през гръб и потеглих надоло . По стълбите се катереха със своята пияна стъпка няколко зомбита . Повалих ги с няколко истрела на Оса-та . Доло на паркинга бе настанало истинско кръвопролитие . От околните блокове прииждаха зомбита а другарите му от своя страна насядали в джипа и показали се през джамовете и шибидака стреляха като умопобъркани . Около колата имаше голям кръг от трупове . Нямах време за губене . Притичах до колата хвърлях я на седалата до мен и подкарах джипа . С голяма скорост продължихме обиколките из градът с надежда да открием изход от този прокълнат град . По Цариградско оспяхме да се измъкнем . На последната отсечка имаше барикада от воени машини . Помислих си че спасението е близо но бях згрешил . Стотиците трупове на униформени веднага ме подсети за огромния брой заразени които бяха минали от тук . Все пак имаше едно проходче междо два камиона . Минахме без проблем а гледката зад барикадата ни порази със ужаса си . Навсякъде лежаха разкъсани тела - не малко и на деца . Сякаш апокалипсиса бе започнал . Решихме да не се застояваме но това бе невъзможно . В следствие двете престрелки който претърпяхме и не особената ни точност в стрелбата почти нямахме патрони . Аз притежавах трисет патрона за картечния пистолет и двадесет за Макаровия . Моите другари бяха останали само с по един пълнител за пистолетите си . След кратко търсене намерихме един вагон на който пишеше "Оръжеина " . Вътре намерихме дузина калашници , голям брои патрони и картечница "МГ-42" - оръжие колкото старо толкова и сигурно . Щом се превъоръжихме потеглихме отново . От един камион задигнахме две туби бензин и сега бяхме сигурни че ще се справим . Не тръгнахме по магистралата а избрахме по-малките пътища с надежда да не са барикадирани . Оказахме се прави - но надеждата ни заразата да е изолирана в София бързо рухна - гледката от столицата присъстваше и тук . По пътя имаше трупове а из нивите до него се клатушкаха познатите фигури на мъртвите . Стана ми изключително тежко . ПОмолих Виктор да ме замести зад волана а аз седнах до нея . След кратко побутване оспях да я свестя . Тя ме погледна с неразбиращи очи . Очи съчетаващи щастието че е жива и от мъката че всичко това се случваше . Гледахме се дълго така след което я прегърнах - не исках да и казвам какво съм сторил за да я спася . След около час стигнахме до някакъв хотел - малък с висок каменен зид и сигурна порта . Спряхме пред него и предпазливо влязохме вътре . Същата гледка като от блока на "нея" . Кръв и разпиляни вещи обсипваха двора . Това бе без значение . Вкарахме джипа на сигурно и залостихме портата . Подсигурихме втория етаж на хотела и заковахме прозорците . Хапнахме мълчаливо и се разделихме на постове . Двама щяха да спят , двама щяха да пазят а единия просто щеше да спи цялата нощ . Аз и тя щяхме да останем на пост - имахме много да си кажем . Стояхме един до друг и просто се гледахме когато от някъде се дочу звук . Монотонен чист звук сякаш някой говори . Помислих че не сме проверили зградата както трябва и че някъде има жив . Бях се объркал едно радио бе виновника за шумът . Учудих се че има радиокомуникации . Явно поне някой градове бяха оцеляли . Заслушах се в това което казват . Говорителя не замлъкна за дълго - оказасе че цялото черноморие е спасено и подстъпите до него се пазят от армията , всеки който желаеше да мине трябваше да е прегледан обстоино . Ако е здрав минаваше иначе оставаше извън зоната . Надявах се че родителте ми са се спасили . После започнаха да изреждат симптомите на болеста и как можеш да се заразиш . Аказасе лесно прихващаема . Дори едно одраскване можеше да те зарази . Господи чули това - обърнах се към нея . Тя не отговори а се стисна за ръката . Тогава аз съзрях малка червена линиика . Стана ми изключително тежко . Не проговорих . Тя ме попита за майка си . Заговорих с пресъхнало гърло а думите се нижеха едвам едвам . Когато спрях тя се обърна с гръб към мен и зарида тихо . Стана ми изключително тежко и пророних няколко сълзи . Тя продължаваше да се тресе от силните спазми . Аз се приближих и я прегърнах . Прегърнах я силно колкото мога . Тялото и се успокои . Стояхме така дълго . След половин час събудих Виктор и Митко да поемат поста си . Но за всеки случаи преместих нея в една сигурна стая просто за всеки случаи - ако болеста се развие при нея по-бързо . Не можех да изложа верните си приатели на риска ! Легнах и заспах а сънят ми бе изпълнен с кошмари .

Следва продължение .....
Автор:  Cpl. D.Hicks [ 23 Юли 2004 18:25 ]
Заглавие: 
Евала! Много те уважавам, човек! Мноо ме кефят творбите ти! :live:
Автор:  †Попѫтъ† [ 23 Юли 2004 19:29 ]
Заглавие: 
Зло, нямам думи просто! Ужасен си, много отвратителен разказ! Същински Стивън Кинг си. Не знам как може да родиш такива ужасяващи мисли и от къде намираш силата да ги напишеш! Идвами да повърна..бррррр :dead: :118: :113: . Но и с нетърпение очаквам продължението, колкото да е отвратителен този разказ ме порази и зариби. Ужас, ужас, дано никога не ни се случи подобно нещо!
Автор:  high_till_i_die [ 23 Юли 2004 22:06 ]
Заглавие: 
ДА не си гледал 28ДНИ скоро,супер разказ.

Обаче ме изпревари аз мислех да направя разказ за Атомната централа. Ех жалко,може пък да се пробвам ще видя какво ще стане.
Автор:  b0neS [ 23 Юли 2004 22:19 ]
Заглавие: 
.
Автор:  Billy-to [ 23 Юли 2004 22:53 ]
Заглавие: 
Сюжета е 100% идентичен с този на филма 28 дни по късно, като изключим любовната част.
Автор:  b0neS [ 23 Юли 2004 23:00 ]
Заглавие: 
.
Автор:  Billy-to [ 23 Юли 2004 23:32 ]
Заглавие: 
Да 28 дни по късно е много тъп, разказа е много по добър честно казано :)
Автор:  b0neS [ 23 Юли 2004 23:36 ]
Заглавие: 
.
Автор:  EviL [ 24 Юли 2004 01:08 ]
Заглавие: 
Хехе радвам се че ви е харесал . Иначе това е дневник . А и ако реша да описвам като хората ще бъде боринг защото не се развива в реално време . Да прави сте основата ми е Резидент Ивъл и 28 след това . Но истината е че междо историята ми и филмите има много малко общо . Просто трябваше да започна от някъде - наречете ме плагият .
Corporal_Hicks - мерси !
High_voltage - прав си Един ден в Ада е много класи над това но то бе произведение писано дълго . Да не говорим че там подкрепата от страна на хората бе невероятна и с тяхна помощ отстраних голяма част от слабите страни в разказа ! Наистина се радвам че помниш разказа и то с добро !
Хисарския поп . Ами всъщност това съм си го представял многократно как ми се случва когато съм насаме със себеси . Просто няма как да го обясня . Сега реших да ви го представя и на вас - моите приятели и съфорумци !
high_till_i_die - пробваи се с разказа все пак това че основната идея е различна има значение . Пък ако е добро само може да ни забавлява - което в краина сметка е най-важното !
b0neS - грешиш хехе . Финала ще е хепи но по моите разбирания ( може пък и за вас да е хепи ) . Иначе ако искаш прочети " Един ден в Ада " първата част - лично моя творени дълго , описвателно с много кръв . Но наистина е длъжко !
Billy-to - за къде сме без любов . Междо другото до края се чудех дали тази част да присъства . А в интерес на истината има много факти във разказа който са взети от моя живот и реалноста . Момичето , "съквартирантите" местностите . Да те са реални и аз ги приемам така както съм ги описал !


Втората час ще е с по-малко екшън . Но вие ще видите сами за себеси !
Автор:  EviL [ 24 Юли 2004 21:56 ]
Заглавие: 
17.08 Часът е някъде три през ноща . Останах само аз и "тя" .

Сутринта се събудих облян в пот . Тежкото ми очестено дишане издаваше че съм сънувал кошмар . Съквартирантите ми вече бяха станали и ме гледаха с разбиране . Не казах нищо а питах колко е часът . Виктор ми отговори че наближава осем . След няколко минутно взиране в празнотата на тавана се изправих и отидох до раницата си . Хапнах малко вакумирана шунка . След кратък разговор междо мен и приателите ми се стигна до въпроса на къде ще тръгнем . Внезапно лицата им се промениха и започнаха да излъчва тъга . Какво става ? Попитах учудено . Виктор с бавен обмислящ поглед се взра в мен и ми каза че барикадите по черноморието са разбити . Малкото оцелели са се качили на кораби и са се отеглили в морето . Също така границите ни не са издържали и в момента милиони зомбита преминават в Гърция и в другите ни страни съседки . След тази новина аз почти паднах . Представих си жестоката и кървава битка на границата . Масовата истеррия . Знаех че шансът родителите ми да са оцелели е никакъв но продължавах да се надявам че са се качили на един от тези кораби . Не можех да мисля и ги помолих да ме извинят . Стигнах до "неината" врата и я отключих тихо . Надявах се да не съм я събудил . Сгреших тя вече бе будна , седнала на една таборетка гледаща с зареян в нищото поглед . И аз и тя знаехме че скоро няма да е жива или поне не истински жива . Седнах до нея . По лицето и се стичаха малки капчици пот а тънка струка кръв се спускаше от носът и . Болна си нали ? Попитах макар да знаех чудесно отговора . Тя се обърна към мен и с невероятно усилие се сдържа от плачът които я задушаваше от вътре . Не издържах отново я прегърнах . Тя се разплака със всички сили . Тагата и се пропиваше в мен . Някога тя бе приживяла много трагедии и въпреки всичко бе едно лъчезарно момиче . В гимназията бе доказала че може да се справи със всичко и всички . Винаги си бях мислил че тя ще ме надживее и че ще преуспее а сега всичките и мечти бяха разбити за един миг . Заради нечие невнимание и нежелание да поеме отговорноста . Бях се умислил и дори не бях разбрал кога е спряла да плаче . И тогава усетих силна болка в рамото си . ПОдскочих и се одръпнах от нея . Вгледах се в рамото си - кръгообразен отпечатак от ухапване стигащ чак до месото ми и кървеше слабо . Вгледах се с неразбиращи очи в нея а тя просто сведе поглед . Сега като се замисля би трябвало да съм гневен но тя просто съкрати мъките ми и ми даде възможност да я обичам . Сега тя нямаше да загине сама а аз щях да имам възможност да я обичам . Отново я прегърнах . След около половин час на вратата се почука . Беше Митко . На въпроса ми какво става той с ехидна усмивка ми каза че той , Иван и Виктор смятат да се позабавляват . Решили да се върнат във столицата и да си направят страшен купон . Всеки избира смърта си или поне ние имахме тази възможност . Знаех че ще умрът а и те го знеха . Корабите бяха заминали , съседките ни скоро щяха да бъдат във същото положение като нас . Кимнах с глава и споделих че ако това е решението им то аз го уважавам . Митко ме пита дали не смятам да се включа . Показах му рамото си и споделих че тук има човек за който трябва да се грижа . Разбра ме .
В дванадесет на обяд излязох в двора където кипеше усилена работа . Приателите ми преработваха джипа . Над шибидатака бяха монтирали картечницата която бяхме свили от воената барикада . Виктор и Иван спокоино почистваха калашниците и пистолетите си . Реших че аз няма да имам нужда от почти никакви оръжия - все пак хотела бе добре окрепен . Затова им дадох цялата си екипировка като си запазих само картечния пистолет със шеисет патрона , две гранати и запалка . След час всичко бе готово . Пред мен стояха приатели с които бях отраснал , бях живял , радвал , страдал и отново радвал се . Три светли фигури който в момента изглеждаха като професионални войни . Тя също доиде да се сбогува с тях . Стояхме така около минута и просто се гледахме - последва просто сбогуване с едно ръкомахане . Портите се отвориха и джипът излетя през тях . Виктор показал се от шибидака стиснал картечницата крещеше като обезумял . Пръстите му плавно натиснаха спусаците на картечницата . Тежки гърмежи заляха улицата . Пред джипа десетина зомбита ритмично се поклащаха под съпровода на картечните изтрели и забиващите се във тях куршуми . Наме си се и допълнителен тежък звук . Това бе уредбата на колата от която се разливаше мощен дет метал . Показах се плахо през портите стиснал пистолета . Разтрелях едно зомби със счупени и изкривени до невъзможен ъгъл ръце и се вгледах във заминаващите ми към неизвестноста приатели . Когато се скриха след един завои бързо затворих портата стреляики напосоки . Отидох до нея и я хванах нежно през кръста и заедно се отправихме към трапезарията на хотела . Вече нямаше значение можехме да ядем всичко . Точно когато масата бе готова осетих първите симптоми . Световъртеж , главоболие , температура . Мусколите ми един по един се стягаха без моя намеса . Чудех се какво ли и е на нея . Тя бе заразена вече от почти ден - най-малко . Не споделих нищо с нея . Просто я прегърнах и я целунах . Тя ми отговори със същото . Макар болката се чуствах добре - бях щаслив . Вечеряхме бавно наслаждаваики се на храната и мигът . Токът спря към шест вечерта . Авария ! Това бе без значение . Запалих наколко свещи и всичко стана още по-романтично . Настанихме се на един доста удобен диван и се отпуснахме назад със сплетени раце . Говорихме си дълго за преди . За гимназията . За това кой какви мечти имал , с какво се е сблъскал . Не разбрах как мина времето . вече бе късно - сигурно към един през ноща . Вече не говорехме просто се прегръщахме . Яз я поставих да легне и целунах . Не знам как се случи всичко но това бе най-прекрасния миг в живота ми . Правихме любов , бавна , нежна изпълнена с прекрасни чуства . Тя заспа . Усетих натрапчивите симптоми . Все повече болка . Тялото ми гореше мускулите ми все повече се стягаха а зловещи рани се отваряха по меката ми тъкан . При мен явно всичко се развива по бързо . Съживените ми клетки убиваха все още живите . Легнах и се опитах да се отпусна .
18.08 още съм жив . Може да се каже че съм и сравнително добре . Това е началото от втория ден от както съм заразен . Събудих се само след няколко часа . Бе още тъмно предполагам шест сутринта . Открих с ужас че тялото ми се разпада . Ноктите на ръцете ми и краката ми паднаха разкриващи исъхналата плът под тях . Част от зъбите ми във вид на течна бяла каша просто изтекоха от устатами . Вече се страхувам . Ужасен съм като си помисля каква болка изпитва тя . Това бе началото на третия ден от както е била заразена . Учудващо при нея болеста значително се забавя . Но това може да е само привидно . Реших с цялата си глупост да изляза да се разтъпча . Все пак взех една граната с мен . Още с излизането от двора на хотела се почуствах страно . Природата около мен бе все така зелена , небето синио а въздухът сладак . Всичко продължаваше напред освен мен . Раздвижих умиращите си ставаи и тръгнах обратно към портата кога от храстите до мен се дочу някакъв шум . Знаех че няма нищо хубаво да излезе от това но се доближих до храста с лекомислена крачка . Това което се появи беляза остатака от моя живот и определи курса на моите деяниа . От храста лениво се показа кафява мечка или по точно това което бе останало . От стомаха и висяха гниещи черва който се плъзгаха и закачаха по земята . От муцуната и висяха гъсти зелени лиги а едното и око повиснало на някакво сухожилие се блъскаше в муцуната на животното . Само можех да предполагам какво се е случило на клетото животно - ето че и природата страдаше и умираше . Можеби глутница заразени песове бяха нападнали мечката и я бяха оглозгали така . Побягнах но разяденото тяло ме подгони . Макар голяма част от задните крака на животното да липсваха то се движеше доста бързо за разлика от него аз все още жив и изпитвщ болка от умиращото ми същество нямаше начин да избягам . Извадих гранатата и дръпнах щивта . Едно , две , три и хвърлих гранатата . Едно , две зловещ взрив ме изхвърли на пет крачки напред . Само една кървава локва напомняше че някога зад мен е имало животно !
Побягнах към хотела . Барикадирах портата и на един дъх взех стъпалата към втория етаж . Тя беше там седяща все така безмълвна . Яснитеи някога очи сега бяха леко замъглени . Стреснах се реших че вече е късно че съм пропуснал тези последни няколко мига да съм с нея . Тя се изправи и аз се отдръпнах . Изведнъж осъзнах че няма от какво да се страхувам така или иначе след най-много ден и аз щях да бъда мъртва душа със извратено на външен вид живо тяло ! Приближих се като очаквах да усетя пареща болка от ухапване или нещо подобно но не последва подобно нещо . Тя просто ме прегърна и целуна . Устата и кървеше както и носут . Дори ушите и . Спомних си какво реших да правя когато видях животното - онази идея която се зароди в мен когато видях жалката мечка . НЕ ТОВА НЯМА ДА СЕ СЛУЧИ И НА НАС .
Сега е някъде към дванадесет вечерта . Всичко е готово . Приготвих всичко прецизно . Преди малко свършихме с последната си вечеря . Тя страда - страда неистово . Аз също страдам като я гледам . Легна си и тогава я съзрях . Не видях едно умиращо ужасяващо тяло а нея - момичето в което се бях влюбил преди толкова време . С неините руси коси , нежни черти и гладка кожа с неината прекрасна усмивка и тяло на богиня . Това е края на моя дневник . Описах всичко което мога . Сега ще добавя последните симптоми . Вече почти немога да се движа , раните ми по тялото гният . Изпитвам сърбежи по цялото тяло а когато се почеша оставям зловещи дълбоки рани - но няма кръв не знам защо . Болката в главата премина сигурно края наближава . Трудно ми е да говоря - за касетата полагам голямо усилие . Това е края . Ще поставя касетата в метална херметическа кутия която намерих по-рано през деня . Вътрев ще поставя и писмо до близките ми . Надявам се някой ден някой да чуе записаното вътре . Спогом отивам да прекарам последните си мигове до съществото което обичам .

Ицо постави записващото устроиство в кутията и я затвори . След това с тромава крачка тръгна към вратата на стаята . Излезе в малък коридор с шест масивни дървени врати . Насочи се към най-далечната . Бавните му отмерени стъпки отекваха в празния коридор а тънка кървава диря показваше от къде е тръгнал и къде отива . По пътя той бръкна в джоба си и извади малка топка . Вратата пред него се отвори със скърцане и показа прекрасната гледка на сватбен апартамент . Дискретна и много елегетна декоция го приветстваше да влезе . Навсякъде примигваха малки свещички във всякакви цветове , от прозорците се процеждаше приятен и хладен въздух който се заиграваше закачливо със светлинките из цялата стая . И там пред младия момък на прекрасен креват от дебело дърво лежеше неговата изгора . Все тъи прекрасна - поне в неговите очи . Той легна до нея и едвам доловимо изрече " Обичам те " последва още по тих и мъчен отговор " И аз те обичам " . Телата на умиращите се сляха във страсна целувка . Всичко бе прекрасно по свои собствен гротески начин . Ръката на младия момък се плъзна и остави малката топка с която си играеше до преди малко точно над главите им . ........... Всичко свърши само след миг когато тишината бе раздрана от зловещ взрив . Така двама влюбени умряха но щасливи във всят на мъка и нещастие .






Черния джип продължаваше да кръсосва улиците а от покривът му се дочуваше ритмичното тракане на картечница . Стотици зомбита препречваха пътя на машината но това ни най-малко не безпокоеше возещите се . Това бе тяхния път . Нова екзплозия прокънтя . Митко подал се през един от прозорците хвърляше гранатаи все едно хвърляше камачета . Върховното изпитание бе пред тях . Хиляди зомбита подгонени от огромен пожар в края на града препречваха пътя на джипа . Това бе то . Ритмичното форсиране на двигателя показваше какво мисли шофиора на джипа а и не само той .
Над мъртвата потънала в кръв София се разнесоха тежките стонове на престрелката . Това бе последната битка ...




Д фъкинг енд !
Автор:  †Попѫтъ† [ 24 Юли 2004 22:42 ]
Заглавие: 
Невероятен разказ! Съвсемн сериозно, Зло, майстор си на ужасите :)
Продължавай все така хубаво да пишеш, но не се задълбочавай много та да не станеш и ти някое зомби! Излез и се позабавлявай малко :) Желая ти всичко най Добро...Зло!
Автор:  Riven [ 30 Юли 2004 09:35 ]
Заглавие: 
Перфектен е. Просто перфектен. Нито една от по - горните суперлативи не е в повече. Просто "ужасен" разказ в духа на Resident Evil. добър си бе мен!!! :idea:
Автор:  high_till_i_die [ 30 Юли 2004 11:59 ]
Заглавие: 
По добре не можеше.Продължавай в същия дух.
Автор:  b0neS [ 30 Юли 2004 13:15 ]
Заглавие: 
.
Автор:  Riven [ 30 Юли 2004 13:38 ]
Заглавие: 
b0neS написа:
Deywona написа:
Останалите вече изчерпаха всички възможни похвали , затова предпочитам да ги пропусна (да не си помислиш че не ги заслужаваш, ей !) и да вляза в любимата си роля на критик .
Та значи кое не ми стана ясно . Ицо навива баща си и майка си да напуснат обгазената София , а самият той остава без никаква видима причина . Защо ?
Всеки нормален човек в това положение би се помъчил да се измъкне по най-бързият възможен начин . Определено не е заради "любимата" , защото според разказа той се сеща за нея в последният момент , точно преди да напуснат столицата . А и се съмнявам някои добри родители да изоставят детето си насред мъртвия град и да отпрашат към Шумен :)
После да се насоча към бойните сцени . Спомниш ли забележката , която отправих към Ловеца за последната част в РПГ-то ? Е , същото е и тук . Твоите герои сякаш за миг се превърнаха от обикновени студенти в терминатори на зомбита . Пък после приятелите на главния герой дори успяха да модифицират машината , да закачат отгоре картечница и т.н. Това изисква не само доста солидна работилница с много материали , но и майсторство .
Друга забележка е смесването на стиловете . Почваш в началото да пишеш дневник (което те оправдава за липсата на по - пълни описания , все пак е в шок човека) , после преминаваш на повествование и разказ в реално време , изведнъж пак четем дневник и .....
На места повторения (тук измънквам "правописни грешки" и се озъртам да не ме връхлети някое подтикнато от теб зомби) .

Иначе , както във всички твои писания най - доброто е атмосферата . Направо можеш да я почувстваш . А личното ми мнение е , че в един разказ/книга тя е най - важното . Получаваш за нея 10 по десетобалната система . Друг коз е включването на "дишащи" образи и действието развиващо се на места , които всеки един от нас познава прекрасно . Реализъм !

П.П. И въпреки критиките ми , разказът кърти . Браво , приятелю !



Смятам да направя нещо като критика на критиката пък да видим.Забележката ми е главно за това как героите се превръщат в терминатори на зомбитата.Никаде не се казва май(не съм сигорен)но пичовете може да следват в некои технически уневерситет и за тях не би било трудно да монтират каквото и да било.Поне 4 от 10 геимара на света или хора,зае,играл е или е чувал за CS да не говорим че на много места има стрелбища за хората които искат да се научат да стрелят или да се усаваршестват в стрелбата си така че е лесно дори и за теб да се превърнеш в терминатор ако имаш оръжията и мотивацята(в случея спасението и гаджето на главниа пич).За правописните грешки и повторенята е ясно така че няма смисъл според мен да се обсъжда а иначе за другите си горе-долу прав.


От мен само една забележка. Аз съм в техническия университет, но не мисля че мога да поставя картечница. А що се отнася до терминатора едва ли има къде да се науча да стрелям с калашник и тем подобни освен в армията де (може би са били в казарма), ама това картечницата няма къде да го научат, аиде пистолета лесно ама това чудо не се среща често. :wink:
Автор:  b0neS [ 30 Юли 2004 14:07 ]
Заглавие: 
.
Автор:  EviL [ 30 Юли 2004 15:12 ]
Заглавие: 
Първо мерси на всички за суперлативите . Наистина много ми е приатно да ги чета и винаги ми е било приятно - приятно ми е и когато на вса ви е приятно . Отново 10х на всички .

Деилона това винаги съм харесвал в теб - критика на място . Като се замисля твоята критика често ме е водила напред ( усъвършенствала ). Като се сетя ти бе първия човек критикувал мое прозиведение тук .
Много си прав за стилът - дневник , реално деиствие . Просто на моменти ми се искаше да раздвижа нещата и затова минавах в реално време . А иначе накрая просто нямаше как да завърша всичко като дневник щото приеми че неможе моя човек да се саоубива пък и да пише дневник ( пардон диктува ).
Супер командосите - ами да прав си . Аз изхождах от гледна точка на това че аз съм стрелял с картечница , автомат , и доста видове пушки и пистолети . Тренирал съм спортна стрелба , ловна стрелба . Имам познания но въобще не се сетих че моите хора толкова бързо не могат се научат да пуцат точно . От друга страна си спомням че когато за пръв път стрелях с калашник още от десетия патрон почнах да целя мишената . НО иначе си прав тъпо е толкова бързо да стават маистори .
Картечницата на покрива . Е тук това е чистата истина - самото монтиране не е трудно но от къде всички тези дрелки , бормашини , щивтове пък и не съм споменал дали са намерили тринога за картечницата .
Относно роднините - е тук не съм съгласен . По горните неща си прав но тук грешиш . Точно защото никои роднина няма да изостави детето си героят ми говори с бащаси като мъж с мъж . Плюс това бащата трябва да защити своята избраница в живота . Пък и по това време още не се е видял ефекта от обгазяването ( имам предвид зомбирането ).
Ривен мерси за подкрепата но имам един въпрос който от сумати време ме гложди . Чел ли си Един ден в Ада ? Ако да защо никога нищо не каза ? Не си ли хареса героя който бе драконов повелител и повелител на небесния огън ?


Отново тенкс за хубавите думи .
Автор:  PowerPuff_Girl [ 30 Юли 2004 18:14 ]
Заглавие: 
Честно казано, на мен не ми хареса първата част от разказа. Ето защо:
1) Сюжетът е близък до Заразно зло, но което е по-лошо – има само един извод, който авторът постоянно ми набива в главата: “Всички ще умрем”. Може и да не съм се задълбочила достатъчно, за да открия нещо повече, но мен този извод не ме удовлетворява. Защо? Защото го намирам за незадоволителен – поне аз като читател бих искала да търся, да търся скрити мисли, да анализирам, да преоткривам. А за да бъде постигнат този ефект, трябва не всичко в разказа да бъде кратки диалози и ужасяващи описания. Защото да опишеш разлагащи се меса, кръв и т.н. не изисква особено майсторство. А това е основното средство, с което авторът се опитва да ме “ужаси”. Смятам, че по-въздействащо е да се наблегне на психическото въздействие върху човека, виждащ всичко това, а не на самото описание на кървищата. Имаше един хубав хорър разказ – Е-мейлът1 и 2. Ето, той ми хареса много. Вътрешният монолог, истинският монолог на човека.
2) В монолога липсва нещо важно. Чрез монолога човек се опитва да разбере себе си. Пример – Хамлет. Човек се самовглъбява чрез монолога, обръщайки поглед към душата си. Именно това бих искала да прочета – един самоанализ и самопреценка на действията, на взетите решения, на бъдещото поведение. А такъв, за съжаление, няма. Искам да видя действието в душата на героя – прехвърчащите мисли, принципите му, разсъжденията му. Искам да видя самоотричащите се аргументи, които излага пред себе си, преди да вземе съдбоносното решение.
3) Частта, в която приятелите на главния герой решават да се “позабавляват” преди да умрат ми се стори нереалистична. Според мен би трябвало да стане точно обратното – когато човек почувства живота си застрашен, той се вкопчва в него, не иска да се раздели с него, защото най-накрая оценява важността му. Така че бях разочарована, четейки този пасаж.

Но във втората има нещо красиво - това е начинът, по който обичаш. Той придава голям смисъл на останалата част
Автор:  EviL [ 30 Юли 2004 18:27 ]
Заглавие: 
Съгласен съм относно точки 1 и 2 но по точка три сори ама не е тъи .
Кажи ми как точно имат надежда да оцелеят ? Храната е замърсена , армията разбита страната е обхваната от заразата а страните ни съседки са вече заразени . Последните кораби са отплавали . Скоро по-голямата част от земното кълбо ще е мъртво . Те просто виждат че изход няма и предпочитат да не киснат в ужасяващо тръпнене точно кога ще се заразят или кога ще измрът от глат . Затова решават просто да излязат на "разходка" .

Но като цяло критиката ти е обоснована .
Страница 1 от 2 Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ Лятно време ]
Powered by phpBB © 2000, 2002, 2005, 2007 phpBB Group
http://www.phpbb.com/