не разбирам какво общо има това с темата

Ау... Господи, защо доживях такива времена? Защо? Вярно не искам да умра млад (и да остана красив труп), но защо така ме наказваш?!?

К.. К... Клопатиус, защо? Защо не си направи труда да отвориш горепосочените линкове? Питам аз... Тогава може и да проумееш техния смисъл... Да надмогнеш бариерата поставена в мозъка ти, да прекосиш това море...

Беше три часа,
чувствах болки у гъ**
бяхме с моето мишле
и си пяхме колко ми е зле
погледнах към леглото мръсно
почувствах колко беше късно
паднах като счупен клон
и заспах унесен като слон
на сутринта главата ме тресеше
но това не ме еб***
станах като куче бито
взех шишето и напих се сито!

Ми все пак и аз ще постна моето:

Да пораснеш бързо

Нощна скръб излива небето
тъжни сълзици земята поят
скръбни нотки напява сърцето,
увличано тихо от съня.

Шептене дочувам нежно –
печална нощна молитва
поглеждам нагоре небрежно
мисълта ми мигом полита

към безбрежните бездни –
свят причудлив и хвален
от легенди старовремни,
дом на един разказ жален.

Живели отколе две звезди
в царството синьо и вечно,
приятелки сърдечни били
правила престъпвали вещо.

Затуй и не рядко си патили,
че строгите заръки потъпкват,
които невинността им пазили
и лекомислено постъпват.

Тежала една заръка много
на любопитните им сърца,
че съмне ли веч не могат
да излизат вън сред света.

Решили се да избягат за ден,
до зеленото кълбо да отидат
и тъй на любопитството в плен
пред забрани да се не спират.

А въртящата се голяма твърдина
отдавна подмамвала ги двете -
извеждала ги със странните си цветове
от света на детството и мечтите.

Да пораснат много искали те,
да ходят където си поискат,
да не са в категорията “дете”,
желанията им да не потискат.

Паметния ден най-сетне дошъл-
полетели с порив към Земята,
но грабнал ги вятър страшен и зъл
запокитил ги нейде в полята.

Оказали се неподготвени,
загубили се една друга.
Cлаби, сами и безпомощни
очаквала ги самотна прокуда.

Едната звездичка eдничък шанс
така и не получила в живота–
угаснала в последния си танц –
жесток танц със смъртта

Бурени в нея впили се грозно
дърпали я към черната пръст
бранела се тя смело, неуморно,
даже обзели я мисли за мъст.

Но младите й сили отслабвали,
страшно задъхвала се вече,
а бурените силни израствали
и задушили я немилостно сетне.

Малкото и нежно телце
пръстта погълнала скверно
и от младото му сърчице
цвете израстнало черно.

Другата звезда се борила
упорито с вятъра жесток
и за милост го молила,
суров бил житейския урок.

С много болка накрая успяла
у дома да се върне, но с рана
дълбока, мъка в душата наляла,
изцапана в мръсна кървава пяна.

Затова и свети толкоз бледна
в небето едвам я виждаш,
мъждука, самичка, последна
съмне ли се - първа замижва.

Са малко и аз да изпростея, ето едно стихотворение на което автора е народен и е измислено в тежки условия.

Странно чувство в мен напира
чувствам, че ми се досира.
Виждам два вековни бука,
казвам "ще се сере тука".

Бързо свалям гащи,
остър трън гъзъ ми дращи.
Късам лиса иклони, гъзъ си да избърша.
Мамка му кирлива,
то било коприва.

И мухи около мене псуват,
и лайното конфискуват.