Ето ви нещо късо от мен,че гледам само дълги неща съм поствал

Монолог на едно момче убило птичка


Просто се случи.Незнаех какво точно стана,толкова бързо и неволно,че дори не успях да трепна.Създанието падна на земята,а аз още бях вцепенен.Какво стана?Как стана?Защо стана?Да ли има отговор на тези въпроси или всичко просто трябва да отмине с времето сякаш нищо не се е случило и да го забравя сякаш е нещо естествено.Незнам.Може би така е правилно.Да си тръгна без да се замислям вече за станалото и да го приема.Не.Нещо в мен ми подсказва,че трябва да не оставям така нещата.Ами,ако някой ме види?Какво да правя тогава?Май беше по-добре да си тръгна.Не бях виновен,но не мисля,че съм и невинен.Имали изобщо нещо в тази ситуация,което ми се струваше ясно,нещо,за което да се хвана и да се опитам да разбере чувствата,които изпитвам.Може би имаше,но го отричах.Толкова ли беше трудно да осъзная истината и да се нагърбя с това,които щеше да изсипе на гърба ми.Всичко се свежда до едно просто нещо,което въпреки наглед лесния си вид,беше по сложно и от дигането на цяла планина.Трябваше да приема вината си.Дори да си тръгна,да избягам и да оставя всичко в миналото,сякаш не се е случилото,усещах че няма да намеря утеха.Простото на вид събитие можеше да се превърне в кошмара,който ще ме следва до края на пътя ми на този свят.Бях ли готов за това?Седях като скала,мисляйки си за тези неща,а времето минаваше.Може би така беше по-добре.Скоро щяха да дойдат хора и да питат какво е станало,а аз щях да излъжа.Щях да нагърбя някой друг с вината за случилото,отръвавайки себе си от тежкия товар.Но осъзнавах ли,че щях да поема още по-тежък,по-труден.Щеше ли да е по-лесно да вървя по улицете,знайки,че някой мой познат,някъде там е обвинен в нещо,което не е извършил.Май да.Виждаше се ми се приемливо.Нов приятел винаги може да си намериш.Така трябва да постъпя.Хем освободен,хем без вина.Отдръпнах се.Тогава ме обля някаво ново чувство,което загря цялото ми тяло.Започнах да се потя.В главата ми нахлуваха нови въпроси,които разтърсваха тялото ми,сякаш бях в шок.Очите ми изцуклиха като че някой беше ме хванал силно.Дойде й той-въпросът,последван от отговора.Пронизаха ме бързо и силно като мълния по сред бял ден.Защо?Просто и невинно като малко дете като мен,този въпрос ме потресе сякаш страдат от пневмония.Отговоръе обаче не беше толкова прост,точно той ми разкти всичко,което до сега беше в мъглата,която беше се спуснала над съзнанието ми,създадена от случилот се.Можех, да избягам,да излъжа, да забравя случилото се,но все още не оосъзнавах същноста.Простото “защо?” сега започна да се разраства в съзнанието му като тумор,който избиваше всички останали мисли от главата ми и ясно виждах нея-истината.Човек е надарен със силата да прави избор,но проблема е в това как се използва тази сила.Исках ли да съм един от онези,които не могат да поемат вината на гърба си и натоварват друг с нея.Хора без приятели,самотни създание,търсейки следващата си жетва,която да оплетат в мражата си от интриги.Или пък трябваше да не казвам нищо, да прикрия случилото се,запозвайки емоциите си за себе си,превръщайки се в човек,който не споделя какво изпитва,изживяващ всички свой емоции сами,мислейки че така е по-добре,застрашени от мнението на другите отностно състоянието му.Листът е дълг,но решението едно.Най-трудното,най-сложното,най-важното,но как да направиш такъв избор,когато не си наясно със себе си.Можеши ли някой да направи избор,в който да е напълно сигурен?Знам,че аз не мога или поне толкова важно и може би тук се криеше рискът на живота.Каквото и да избера,каквото и да направя нямаше да знам какво ще последва.Всеки би постъпил както намери за добре,без да се замисля за другите,постъпвайки егоестично в пристъп на страх за себе си.Може би това е нормално?Малко са хората,които поставят живота на другите пред своя,изчезващ вид,вид доказателство за пътя,които сме избрали.Имаше изобщо нещо ясно в днешно време или всичко е заблуда,която ни кара да мислим,че светът върви на добре.Вече знаех,знаех достатъчно,за да реша.Не знаех какво ще стане,утре или дори след 5 мин,но знаех какво трябва да направя сега.Може би непоятно за някой,за други правилно,за трети дори е необмислен вариант,но това не беше важно.Важното беше,че аз избрах така и никой не можеше да промени решението ми.Наведох се и вдигнах птичката.

Хм. Това е доста различно от нещата , които досега си поствал (не само , защото е много по-късо). Някак си по-различно. Не можах да схвана смисъла му , но иначе ми се струва добре замислено. BTW какво става след като вдига трупа на птичката?

Да ти кажа честно хич не ми хареса . Прекалено много драматично и сложно за нещо толкова просто , а пак и смисълат не можах да схвана добре ....

Безимен, точно това "сложно" за теб е истинския потенциял на темата...

Бад дог, така е завършено, след това не се пише... Това е един вид... Разказ с отворен край...

Мен наистина много ми хареса... Имаш талант, определено... Бай дъ уей на колко год. си?

MaximuS отговори на повечето ви питания.Аз съм на 15 и ще стана на 16 през юни.

Аха. Изясни ми се. И друг път съм чел подобни произведения с "отворен край". Попитах , защото ми стана интересно какво е станало после.

Наистина имаш талант! Само едно ще те помоля: Преди да постнеш нещо го проверявай за грешки! Прочети го и ако искаш можеш да го пишеш на Уърд - там поне повечето правописни грешки ще ти ги подчертае. А, и след препинателни знаци се слага интервал. Като изключим тези неща разказа ти е страхотен!

Найк мерси много за комплимента.Знам за грешките и аз много се дразня,но нямам време,защото веднага почвам нещо ново,а и на Уърда не знам как да си наглася да ми проверя бг думи.Сега пиша едно криминале и до вторник трябва да е на линия