Значи, първо искам да кажа, че това е същия разказ, който започнах преди време, но тук само аз ще си го пиша, никой др. Просто можеше да стане нещо (с много "писатели"), но всички са много несериозни... Та добре сега ще копна разказа тук и очаквайте продължение... Coming soon:)
Някога Ийл'Тор беше прост войник от армията на алианса. Някога. Сега… Сега той беше нещо различно. Нещо, нещо по-различно от простите хора или пък урудливите и мистериозни немъртви. Грозено, разложено и ужасяващо същество и същевременно красив и мускулест човек. Той беше разделен. И в душата си, и в външността си. Едната половина от тялото му приличаше повече на немъртвите, а другата - на хората. Това бе неговата участ. В сърцето си беше разкъсван от двете постоянно враждуващи страни - на доброто и злото. Той отдавна бе отритнат от обществото на хората и елфите, а пък немъртвите го презираха. Той беше единак, принуден да броди сам по лицето на земята, брулен от природните стихии, но все пак жив. Съдбата му беше отредила специална роля, а това тя правеше с малцина, макар и той да мислеше, че тази съдба го е забравила. Но не беше така… Но пък какъв живот можеше да бъде това?
Това беше станало през далечна година в планинските вериги на Фростхил. Беше люта и смръзяваща зима. Отряд от няколко дузини пешаци беше изпратен по причина известна само на краля. Неподозиращи какво ги очаква те навлизаха с бързи крачки в самото сърце на планината. Тогава нощта ги заварила и те си устроили лагер, без да подозират, че това е фатална грешка. Тази вечер над планинския масив се разтлала гъста и непрогледна мъгла. Тишина, остра, убийствена тишина… Всичко минавало добре, докато нещо не се случило… Нещо ги нападнало… Те били неподготвени за отбрана… Но все пак това било едно единствено създание, какво толкова… Но те не били прави… Разразила се кървава битка…
Сутринта слнцето изгряло с пурпурен изгрев. Трупове. Навсякъде тела на загинали войнници и много, много кръв. Никой не оцелял, освен един… Ийл'Тор… Той бил тежко ранен когато битката приключила, но все пак се държал на крака. Странно защо мистериозната твар, която ги нападнала от засада не го убила... Но съдбата му била още по-тежка. Смъртта била по-добрият вариант.. Това чудовищно създание впило острите си зъби в кожата, то смесило ДНК-то си с това на войника. И резултата бил ужасяващ и покъртителен… Така и Тор не зърнал какво ги е нападнало понеже била непрогледна нощ.
Сега стъпките на Ийл'Тор върху меката, наквасена от дъжда изсипал се като из ведро през нощта почва заглъхваха в тъмнината на ранното утро. Светилото още не бе изгряло, но в този ранен час Тор вървеше ли вървеше сякаш имаше неотложна задача. Той се запъти към близкото селце, загърнат в мрачна като непрогледната нощ роба, която загръщаше лицето на Ийл в сянка. Сега до Уудтаун оставаха няколко мили път. Постепенно прогизналата почва се смени с каменна пътека, която водеше право към градчето. С бърза крачка, но все така безшумно Ийл се придвижваше сякаш за него не съществуваше умората. Това бе така поради многото години, през които полумъртвият беше изпитвал върху гърба си жестоките стихии на природата. Той се бе приспособил към суровия начин на живот, храната му се състоеше от малки животинки, които той хващаше с голи ръце и ги ядеше сурови, като понякога (доста рядко) той се хранеше в таверни и крайпътни ханчета. Понякога си мислеше за онази съдбовна нощ, онази толкова болезнена за него нощ. Питаше се какво същество го бе ухапало, какво ли? Но при всички положения то щеше да плати за всичките страдания и унижения, които бе изпитал Тор, всичките подигравки и презирането на съгражданите му… Но дали то бе виновно? Нали краля ги беше изпратил на тази кървава баня, та нали причината поради която ги прати беше запазил в тайна… Значи може би той бе виновен за тази участ, значи всичките беди на полумъртвия бяха благодарение на негово благородство - краля?! Ако е така тогава мъките на този човек щяха да са безкрайни, да, Ийл предусещаше вкуса на отмъщението…
Ийл спря. Насочи погледа си към селцето и изпод кокалестата си ръка той го съзря - да, това беше Уудтаун.
След минута, две Тор беше вече до градската порта. Той я огледа - не чак толкова висока, но затова пък здрава и масивна, достатъчно че да устои на атаките на мошенниците и бандитските групички. Ийл потропа силно по портата. След половинминутно чакане той повтори.
- Добре, добре .. Идвам. Момент… - се чу мърморене отвътре.
След малко вратата се отвори бавно придружена с силно изскърцване. Отвътре се показа тумбест човек с сламена шапка на главата си. Дрехите му бяха изработени от кожа, но това очевидно беше станало преди време, защото сега си личаха множество петна и кръпки. На краката си беше турил някакви джапанки. Малко вдясно от портата се мъдреше сламено столче и няколко маси, зад които си личеше нещо като кафене. То не бе никак просторно, но затова пък селянина беше нахвърлял всякакви вехтурии в него.
- Кажи името си. Трябва да платиш и такса, момко, два гроша. - каза лениво пазачът.
- Какво ще кажеш за пет и да забравим за името, а? - с тези думи Тор подхвърли няколко сребърни монети в месестата ръка на пазача.
- Добре дошли господин… Д'рек. - каза, с мазна усмивка, след като прибра бързо монетите в джоба.
"Господин Д'рек" продължи по пътя бързо изчезна от погледа на пазача на портата в мътната мъгла. Всъщност Тор беше дошъл тук с една, единственна цел и тя изключваше това да бъде разпознат по-късно от стражите на краля. Вече мислеше да пристъпи към плана си. Да, сега беше момента, сега беше решил да научи всичко, всичко, което искаше да знае и нямаше да е по мирен път, определено. Той си беше уговорил среща в това ханче, среща с стар познайник. Той също беше "особняк", по това си приличаха.
Дъждовни капки започнаха да барабанят по покривите на къщите. Заръмя ситен дъжд. Капките се спускаха от небето и глухо потъваха в мрачната почва, като я размекваха и постепенно тя премина в блудкава кал. След минута пред ханчето "Печено крилце" фигурата на Тор се очерта сред гъстата мъгла. Той бавно пристъпи към олющената вратата. На нея беше изписано, макар и сега да не личеше много, името на хана. Вратата се отвори. Никой не забеляза пристигащия човек, всеки беше зает, или с ядене на гозбите на заведението, или беше улисан в напрегнат разговор. Ийл влезе в ханчето без да оглежда който и да било, направо се запъти към една маса в края на помещението, потънала в сянка. Той беше сух, макар и дъжда навън да се беше засилил, сякаш по плаща му не се задържаха дъждовните капки. Той стигна до тъмната масичка и придърпа един стол. Сега се виждаше, че там имаше още един човек, или може би не човек? Въпросният вдигна ръката си плавно и изрисува във въздуха нещо, някакъв символ. Естествено, никой не забеляза случващото се. Тогава свещта, която се мъдреше по средата на масата внезапно се запали и грейна ярко. На светлината чертите на лицето на странника, до който се настани Тор ясно се очертаха. Това беше елф, да елф. Но имаше нещо различно в него, да… Веждите и очите му бяха черни, за разлика от дългата му коса, златиста на цвят. В погледа му се забелязваше тъга, голяма тъга и същевременно надменност, величественна, доколкото може да се каже надменност. По лицето му си личаха множество белези, сякаш до преди малко бе водил ожесточена битка. Тялото му бе загърнато от пурпурночервена мантия. Елфът беше сравнително по висок от Тор. Лицето му все още бе обгърнато от качулката, оставаше скрито в сенките на тъмнината. След няколко секунди мълчание пръв проговори Ийл:
- Как вървят плановете, Алазиел? Гром ше дойде ли?
- Ами каза, че може да позакъснее малко. Ти как си?
- Ами добре съм, но напоследък нямам търпение да започнем, едва се сдържам. Та, къде казваш, че е Гром.
- Ами… Да събере малко… "помощници" - каза с намигане Алазиел Стормрайдър.
- Какво ще желае, ваша милост… сър?
- Д'рек. Ами може да ми налееш чаша с вода.
Сервитьорът се учуди от странната поръчка, защото обикновенно всички си поръчваха бира.
- Вода? Добре… А нещо друго ще желаете ли?
- Не, само това.
Сервитьорът си тръгна леко смръщен, но това не притесни ни най-малко Тор.
- Та казваш Гром ще доведе и… "помощници"? А за какво ще са ни тези, "помощници"?
- Ами като за начало - да задържат стражите, да им отвлечат вниманието.
- И само за това?!
- Ами… Всъщност да…
- Колко им платихте?
- Ами, точно за това се забави Гром. Това не са наемници, а негови… стари познайници.
- Ааахаааа… - каза с лека усмивка Тор. Той въздъхна…
Пак да повторя - правя тази тема, защото другите не проявиха сериозност и дори една част не видях от тях... Сега тук ще си пиша сам разказа...
|
