Досега написано:
Какво е любовта?
Математическо представяне на живота и любовта
Разказ за един нещастник
Писмо
Сънят
"Обичам те!"
Музиката

*Може да прескочите коментарите, защото в тази тема те са не малко и при това, сравнително безсмислени за четене.


Какво е любовта?

Човека? Това е една свещ,
а нейния пламък е живеца в него.
Най-лесно е да пречупиш свеща,
но много по-голямо зло
е да изгасиш пламъка и.
Най-лошото в случая е,
че той сам изтлява с времето,
а за да се разпалва и поддържа,
трябва да се докосва
до пламъка на друг човек.
Това "докосване" е Любовта.

п.п. Нарочно не съм постнал в темата за лубовта!

При "студените" хора даже и тази част от процедурата не помага...

Напротив, помага! Стига да "се допре" достатъчно до другия пламък. Вярвай ми, и най-студения човек е "топъл" вътре в себе си.

Оо това е убегнало от погледа ми до сега Хубавко е!

Е крайно време беше да го пуснеш!Побелях!Както вече ти казах...много красиво и вярно!

Аз исках да видя дали сте разбрали метафорите ми и какво мислите за тях. Радвам се, че поне някои са постнали. Аз може и малко продълженийце да напиша. Зависи от това какво ще ми дойде на главата и по-важното на сърцето в скоро време. Стискайте палци да е по-оптимистично!

Ръкопляс, ръкопляс хубаво е и има смисъл!

Спокойно, разбрахме метафорите.
Според мен е красиво и напълно вярно!

Много е добро. Явно имаш дарба да пишеш такива неща. Що се отнася до метафорите - те са на високо ниво. Най - много ме впечатлиха метафорите за свеща - за които се говори в цялото произведение, да кажем, с две думи давай! Ще чакаме докато бъдеш готов.

Ето още една. Малко не е във връзка с любовта, но и за там е вярно. Обаче се опасявам, че може да не схванете добре. Все пак:

Математическо представяне на живота и любовта

Ако означим човека с променлива "x", то заобикалящият го свят в една конкретна цел или задача ще е f(x). В него има константи (числа), които са неща непроменящи се и постоянни сами по себе си. Така изградено отношението на f(x) с "0" (т.е. f(x)=0, f(x)>0 и т,н.) ще даде кои х са отговора на задачата или целта в случая. Често целите се обединяват в системи от уравнения и неравенства. Разгледано в още по-глобален план живота е една система за f(x), g(x), h(x), ... Решаването и ще даде отговор за живота на дадения човек. То може да има за решение всяко х. Понякога обаче може и да няма решения. Ето един пример: f(x)=x-18, f(x)>0 => x-18>0 => x>18 Това е неравенството, изразяващо изискванията за пълнолетие. Звучи просто нали?
Но истинският проблем идва, когато в уравнението или неравенството се появят променливи параметри. Тогава цялото f(x) започва да се съобразява или дори подчинява на стойностите на параметрите. И тогава с изменението на параметрите се изменя и отговорът. Често в такива случаи съществуват и такива стойности на параметрите, за които отношението въобще няма решение. А в цялостната система тези параметри са МНОГО и неизбежно трябва да гледаме техните стойности. Не можем да ги пренебрегнем.
Тук идва и един много важен проблем. В система с толкова много уравнения и неравенства често се среща поне едно L(x)=0, което няма решения за кои да е стойности на параметъра V. Тогава, понеже сме в система, то тя цялата няма решение.
Хубавото е, че животът ни е така устроен, че всъщност той не е само система, а в него има обединения с други системи. Тогава се получават решения и спасяват цялата задача от "липса на решения". Почти винаги съществува неравенството х*х>0, което има за решения всяко х различно от 0. Лошото е, че често заради уравнения без решения, някои от най-любимите ни и желани системи остават без решения.


Ето как чрез методите на математиката се опитах да обясня някои неща от живота. То за съжаление обаче излезе прекалено сложно и може би само малцина от вас ще успеят да го схванат (съмнявам се, вие сте мозъци!), най-малкото защото изисква малко знания в областа на математиката и поне малко концентрация. Е, ще го схванете предполагам.

Схванах го

Светлината на живота грее от раждането ни. А аз бях пропилял толкова много от нея по пътя, че години наред стоях изолиран и сам в здрача. Светът вече не можеше да ме достигне. Всичко, което имах бе миналото, а аз нищо не можех да направя за него. Нямаше как да се върна и да променя каквото и да било.Всичко, което правим, което виждаме и в което се превръщаме, остава. Не можем да се върнем, тъй като има път само напред и ако не успеем да носим цялото си същество със себе си, никога повече няма да видим слънцето.

Ъъъъм, не е това! Правилно е изказването ти, но не беше това, което имах предвид. Всъщност дори не мога да "нагодя" извода ти към моите писания, но ти си открил такъв смисъл, схванал си това, за теб си е така. Е, може би е, защото този път беше малко по-объркано и сложно да се разбере. А и е малко по-големичко, така че всеки може да е разбрал различно. Но това не беше моя замисъл. Браво все пак, че разсъждаваш!

Съветвам те да си намериш "Само напред" от Майкъл Маршал Смит. Доста тежко четиво. Ако го прочетеш до края, ще разбереш, че това което написах има повече общо с темата, отколкото е на пръв поглед.

Ааа, ти ако имаш предвид, че темата е за живота и любовта, да, прав си. Но аз имах предвид да кажеш какво мислиш за написаното от мен. Дали е вярно, дали си съгласен с него или ако не, какво не ти е харесало в твърдението ми. Такива глупости...
Иначе книгата може и да я потърся, но в момента нямам време да чета учебници, амо ли книги.

Рекс, сигурно е гениално, доколкото те познавам , но не мога да го разбера Не съм бил добър по математика никога, така че... no comment

Точно за това говорех! Дали е гениално не знам, това вие трябва да кажете, а като гледам май само аз ще си го схвана (дори май като го чета и аз не се разбирам какво съм искал да кажа, добре че аз съм го писал...) Аре лека на всички!

Любовта е нещото, което действително поддържа пламъка, което изпълва с енергия, което развива човек. Но тя е обект на имитация и това понякога ме тревожи, защото съм свидетел и слушател на приятелки, които ми плачат на рамото, колко мнооооого са влюбени, а година след това дори не си спомнят. Мисля, че любовта е едно от чувствата, придаващи смисъл на съществуването ни и именно затова толкова хора се опитват да имитират резултатите от нея.

Разказ за един нещастник

(всички имена ще бъдат замествани с многоточие “…”)

Навън бе паднал здрач – беше късно вечерта, и той бързаше да се прибере у дома си. Той бързаше и затова вървеше с устремена походка. Часът бе около 8, но вече ставаше тъмно. Не че това бе причината да бърза толкова много де. Причината бе, че вкъщи го чакаше нещо много важно за него… Най-накрая стигна входа си, качи се с асансьора и завъртя ключа на входната врата.
Отвори вратата, събу се и влезе в хола. Там обаче го очакваше потресаваща гледка – Тя лежеше на земята и не мърдаше. Той стоя вцепенен известно време, но после забеляза, че Тя диша. Поокoпити се и се втурна към Нея. Взе главата И в ръцете си и я повдигна, придърпа Я към себе си и застина в това положение. Да, Тя беше в онази крайна фаза на плача, в която вече изгубваш всякаква енергия и желание за каквото и да било движение и само се отпускаш на нещото под себе си. В случая явно това се бе случило да е пода…
Той веднага забеляза, че Тя бе с отворени очи, но те бяха празни, с невиждащ поглед. От време на време тялото И конвулсираше и той се притесни за Нея.
- … , какво има, защо плачеш? – попита Я той. Не последва отговор.
- Хайде не плачи, моля те!
Засега не можеше да Я вдигне и затова само Я поизправи като Я подпря на себе си и по този начин Я прегърна, а той самия се опря на стената зад гърба си. ДА! Беше толкова мека и нежна, толкова приятна, толкова… прекрасна! Просто не можеше да мисли за друго, камо ли да Я отдели от себе си и затова той Я задържа така за известно време. А Тя все така си седеше и не правеше никакви действия, дори можеше просто да спре да диша, продължи да гледа с незрящия си поглед. Тя беше подпряна на лявото му рамо и той можеше да Я гледа право в лицето. Да, беше най-прекрасната картина, която някога бе виждал и същевременно беше неописуемо красива. Косата И бе тъмно черна и се спускаше отстрани на лицето И и по самото него. Тя самата бе мека и много приятна на допир. Разреса я и откри ухото и врата И от тази страна. “Боже, колко си хубава!” си помсли. Просто не можеше да се сдържи… Притисна Я още по-силно и се приближи да Я целуне…
Но в последния момент, миг преди да го направи, един глас в него му изкрещя:
- НЕ! Не го прави!
И той се спря! Замисли се, какво по дяволите правеше!? И той самия не знаеше това. Беше се увлякъл, бе загубил самоконтрола си. Добре, че се появи този глас! Възтанови прилична дистанция между двамата и просто продължи да Я държи в ръцете си. Попита Я отново защо плачеше и се опита да Я успокои с няколко думи. Е, разбира се, той знаеше защо Тя плачеше.
Просто в момента Тя бе в криза, явно толкова характерна за момичетата в този период – периода на първите любовни трепети, когато се появяват и проблеми с родителите, с училището, с приятелите и приятелките, с всички и всичко. Самата Тя му бе казвала, че се чувства много зле и той знаеше, че това е просто поредния такъв момент. Е, чудеше се защо Тя изпада в такова състояние, след като всъщност нямаше много и истински проблеми – Този, който Тя обичаше също Я обичаше, нямаше сериозни проблеми в училище… Е, беше се скарала с родителите си и нали точно затова тази нощ щеше да нощува у тях. Беше казала, че И трябва някъде да спи тази вечер и той и бе предложил, защото родителите му отсъстваха от града, та щеше да е свободно. Тя се съгласи и ето ги сега в тази ситуация.
По едно време Тя се размърда… Изправи се сама и също се подпря на стената. Той естествено Я пусна, но затова пък се приближи до Нея и сега седяха точно един до друг, опрели дружно гърбове о стената. Поседяха така известно време, докато накрая, когато той се убеди, че Тя вече бе по-добре, Я запита:
- По-добре ли си сега?
- Не…
- Е защо?
Не последва отговор. Постояха още малко така.
- Искаш ли да си легнеш? Един здрав сън винаги оправя такива ситуации.
- Не ми се спи.
- Напротив, спи ти се. По погледа ти си личи.
Отново не последва отговор. След само миг Тя отново изпадна в онова гадно настроение. Пак клюмна глава и се изписа пълно безразличие върху лицето И, погледа И отново стана празен.
- Хайде, ще ти поногна да си легнеш и ще се наспиш хубаво!
Ответна реакция отново нямаше. Този път обаче той взе инициативата и Я хвана и повдигна. Нямаше помощ от Нейна страна, но поне и не се противеше. Вдигна Я на крака и Тя се задържа права. Подкрепяйки Я, той Я заведе до леглото И. Там седнаха отгоре му.
Трябваше да Я прегърне, да И влее сила, да И вдъхне кураж! Както си седяха, ръката, недокосвайки Я, се плъзна зад гърба И. Спря се точно отстрани на рамото И и следваше момента, в който просто трябваше да Я дръпне и притисне към себе си…
И за кой ли път тази вечер, разбра, че той не бе онзи рицар в бляскави доспехи, за който се мислеше. Разбра, че не правеше това заради Нея, а заради себе си, защото той искаше това. Защото Я обичаше, защото Я искаше, искаше да е с Нея. Но…, както винаги имаше едно голямо “но”…, те бяха просто приятели… Бяха говорили за чувствата му към Нея и се бяха разбрали, че той и е безразличен. Както винаги правят момичетата, Тя се бе “измъкнала” с това, че го цени като приятел, което всъщност не бе далеч от истината, и че не искаше да го губи като такъв. И си останаха само и просто “приятели”. Това не му пречеше да продължава да Я обича, да Я желае, но вече просто се стремеше да не го показва. Защото в такъв случай щеше да И причини болка – Тя беше много добър човек, една от причините да се влюби в Нея, и не обичаше да причинява болка на другите. Затова и доста дълго време избягваше да му каже, че не го обича. И все пак той разбираше прекрасно отговора И и това го измъчваше. Най-накрая Я накара да му го каже в очите и тогава Тя го стори. Поговориха още малко и той си тръгна. Сърцето му не бе разбито в този момент, защото вече бе такова дни преди този разговор. Все пак тогава бе първия път в живота му, когато му се искаше да заплаче.
В крайна сметка си останаха просто приятели. Той продължи да Я обича, макар и да не го показваше, а Тя го забелязваше и мисълта, че му причиняваше болка Я нараняваше Нея самата. Това пък на свой ред не остана незабелязано от него. Най-ясно се виждаше всеки път, когато погледите им се кръстосеха. От известно време той се стремеше да не Я наранява чрез себе си и успяваше. Затова и не искаш да разрушава всичко постигнато в този момент, колкото и нищожно да бе то. Всъщност просто не искаше да И причинява още болка. Не му пукаше за него в тези моменти. Да, това бе решението му – ръката му се присви в лакътя и той просто Я хвана за рамото, по приятелски. Каза едно “Всичко ще се оправи!”, стисна леко и Я залюла малко. После веднага премахна ръката си от тялото И. Последното бе толкова болезнено… Допира му с Нея бе прекъснат, отново бе далеч от Нея… Но така бе по-добре! Поне за Нея.
А Тя продължаваше все така да си седи безчувствена и сигурно в полубезсъзнание. Помогна И да се съблече – разкопча ципа на пуловера И и го свали. Под тениската И се оформи една прекрасна гледка, която вече неведнъж го бе впечатлявала, направи го и този път, и за същия този брой пъти му подсказа, че никога нямаше да я има за себе си. Знаеше, че носи сутиен, но естествено предпочете да не сваля тениската, макар и да му се искаше донякъде. Положи Я на леглото и И свали дънките. Имаше много хубави крака, които сториха абсолютно същото като гърдите И. Отново преглътна болезнено и Я зави с одеалото. Остави дрехите И до леглото, пожела И лека нощ, безответно разбира се, изгаси лампата и излезе от стаята.
Не бе ял цял ден, но и не му се ядеше в момента. Затова той просто отиде в своята стая и също си легна. Този ден за втори път му се искаше да заплаче, но отново не можа и ето защо не му олекна. Опита се да заспи, но мислите за Нея го измъчваха цяла нощ. Мислеше само за Нея, което пък причиняваше една студена вълна да преминава по цялото му тяло всеки път, когато си помислеше, че няма да Я има, никога. Ставаше му страшно студено, което пък го накара да се завие още повече. Това естествено не помогна и отново започна студенината. Затова пък се изпоти, а едновременно с това му беше толкова студено. Никога не му бе по-студено. Или всъщност му се беше случвало – в една подобна нощ. Или по-точно тази студена вълна се появяваше всеки път, когато той мислеше за Нея, което обяснимо ставаше доста често. Но този път просто той не мислеше за нищо друго, а само за Нея и всичко, което изпитваше бе ледения студ покрил цялото му тяло. И той не можеше да се предпази от този студ, нямаше нещо, което да може да го стопли в тази ситуация. Нямаше одеало, нямаше печка, нямаше прегръдка, която би могла да стори това. Или всъщност имаше, даже бе много близо до него, но той прекрасно знаеше, че тя никога нямаше да дойде. И затова единственото, което му оставаше бе да приеме този студ и да го изтрада. Бе си легнал към 9 часа, а тази ледена нощ продължи до към 7 часа на другия ден, когато най-накрая не издържа и се предаде на съня, заспа. Цяла нощ сънува отново Нея и макар и прекрасни сънищата му донесоха още болка, но поне не бяха така студени.
Когато стана на сутринта към 10 часа, благодарение на часовника, Тя вече бе будна. Завари Я да седи на дивана и да не прави нищо. Отново бе в лошо настроение, но видимо се бе освежила. Дори го поздрави с “Добро утро!”, на което той с трепет отговори. Все пак сравнително рядко се случваше Тя да го заговори първа. Седна до Нея и отново Я попита вчерашния въпрос:
- По-добре ли си сега?
- Малко…
- Какво стана, защо плачеше?
- Защото всичко около мен е прецакано и скапано, защото живота ми е гаден и нечестен, защото съм объркана и не знам какво да правя…
- И защо смяташ така?
Тя му разказа набързо. Наистина имаше някои нови за него неща, но като цяло вече ги бе чувал и имаше изградено мнение по въпроса.
- Глупости! Живота ти е много хубав и със сигурност много по-добър от този на много други хора. Нямаш финансови проблеми, по принцип се разбираш с родителите си, добре си в училище, имаш много приятели, всички те харесват… Той те харесва, дори бих казал “обича”. Защо смяташ така, какво не ти харесва, какво повече ти трябва?
- Не знам, просто ми е кофти, просто ми е гадно, просто не съм добре… Все пак може би си прав…
- Не, всъщност съм седнал и то точно до теб! – тук Тя леко се засмя. Това и бе целта.
- Хайде, виждам, че всъщност не ти е толкова зле, че няма за какво да е така. Ето защо трябва да те развеселим малко. Да се отърсиш от тази отрицателна енергия. Все пак нали затова сме приятели – да си помагаме в трудните моменти.
- Не можеш да ме развеселиш точно сега.
- Това да не би да е предизвикателство?
- Уф, приемай го както искаш!
- Е, ама ти ако искаш да си в лошо настроени нищо не може да го оправи. Хайде, ще си поговорим малко за други неща, ще се посмеем малко!
- Добре бе, прави каквото искаш.
Отново му се прииска да Я прегърне. Но този път отново имаше пълен самоконтрол и успешно сдържа тази своя емоция, този свой пориф, който навярно щеше отново да И причини болка. А това той не можеше повече да си позволи. Започна да И говори за най-различни неща. Разговора вървеше трудно понеже той не можеше лесно да измисля за какво да говори, но поне и Тя вземаше отвреме на време участие в разговора. В един момент стигнаха до последния И рожден ден:
- Помниш ли последния си рожден ден? Тогава беше наистина много щастлива!
- Да, наистина бях на седмото небе!
- Нали, събрахме се на купонче, танцувахме, веселихме се… Отрупахме те с подаръци и какво ли още не. Доста се постарахме.
- Да, това определено бе един от най-щастливите мигове в живота ми.
- Ето, виждаш ли? Не целия свят е прецакан и гаден, не всичко е сиво и лошо. Струва си да живееш за мигове като този – мигове на върховна радост.
- Може би…
- Хаха, помниш ли как танцуваше … ? Беше много забавен!
- Хаха, да, наистина! Един едър такъв, а пък ги играеше едни такива… И се получаваше много смешно.
- Или пък какви снимки си правихме! Много готини бяха. Даже се снимахме как танцувахме всички на любимата ти музика!
И така разговора им продължи, докато най-накрая Тя беше наистина много развеселена. Той много се радваше, че Тя бе отново весела!
Часът вече бе 12 и трябваше да излизат за училище, понеже бяха втора смяна и двамата. Приготвиха си нещата набързо и излязоха. Когато стигнаха до училището и сега трябваше да се разделят, се спряха. Обърнаха се един към друг за да си кажат довиждане. Този път той не можа да се сдържи и Я погледна право в очите. А те бяха пълни със сълзи. Още малко и Тя щеше да заплаче…
Това обаче не трябваше да става…
- Едно благодаря ще свърши работа… - измъкна Я от нелофката ситуация той.
- Да. Благодаря! – кимна с глава Тя.
- Хайде чао и ще се видим пак!
- Чао!
Те се разделиха като той тръгна към стаята си без да се обръща нито за миг назад, точно както правеше винаго.
Влезе в стаята си, остави си нещата и едва бе излязъл в коридора, и разменил няколко думи с приятелите си от класа, когато в стаята влетя … , Нейния приятел. Веднага привлече вниманието му, но Той въобще не се спря, а направо го блъсна в стената, Неподготвен за това, той не можа да се предпази. Последва удар отстрани по устата му и той почти падна на земята. Той тъкмо се готвеше отново да го удари, когато Тя дотича и го хвана за ръката, казвайки му да спре. Веднага, макар и нежелателно, Той се подчини.
- Моля те, остави го на мира! Аз съм виновна за всичко, заради мен стана всичко.
Все още искайки да го пребие, Той отпусна юмрука си. Промълви:
- По дяволите! Мамка му! – постоя за секунда Той – Извинявай!
И си тръгна нанякъде, а той вече се изправяше.
- Хей, какво става там? – това бе гласа на един от учителите, който идваше да провери какво става.
- Нищо, нищо. Просто залитна и ме бутна, а аз се фраснах в стената. Няма проблем, нищо ми няма!
Учителят се отдалечи, а струйката кръв, излизаща от устната му и стичаща се по брадичката, почти спря да блика. Всъщност наистина нищо му нямаше. В коридора бяха останали само той и Тя. Този път обаче Тя наистина щеше да заплаче. Той отново Я погледна мило и нежно и И каза с усмивка на лицето:
- Еее, бива ли сега да плачеш за един приятел? Не, недей така. Отиди при приятеля си, гушни се в него и ще видиш как всичко ще ти мине! Ще се почувстваш отново радостна и щастлива от живота. А за мен не се тревожи, аз ще се оправя!
На малкото И прекрасно лице се изписа умиление, но Тя само кимна и му обърна гръб. Запъти се към своята стая. Този път той остана загледан в отдалечаващата се фигура и една студена вълна разтърси цялото му тяло. Сведе глава, каза си едно “Никога…” и влезе в час.
Тъкмо бе приключил училище, когато излизайки от него Ги видя заедно, прегърнати, да вървят надолу по улицата. Личеше си, че и Двамата са радостни. И той тръгна след Тях, защото и неговия път бе оттам. Вървеше малко зад Тях и постоянно Ги гледаше. Особено Нея. Когато вече трябваше дасе отклони, остана загледан към Тях за още няколко секунди. Отново, за кой ли път, се почувства толкова зле, толкова гадно, но въпреки това бе много щастлив, защото Тя бе щастлива… с Него.
Този ден се прибира сам. Когато пристигна у тях си, отново не можа да заплаче…


Героите в този разказ са напълно измислени, макар и някои неслучайни прилики с действителни лица. За сметка на това събитията описани тук са напълно измислени и никога не са се случвали.

Може и да са измислени, но това не прави разказа по-малко готин! Ти... браво... поклон!!

Наистина един от най-хубавите разкази на такава тематика, които някога съм чел.