В тази тема никак не е желателно да се постват мнеие или каквото и да е друго освен продължения . Моля всеки които иска да остави мнение да отиде в темата "Един ден в Ада II (РПГ) !! ( правила и мнения )

Evil първа част !
Мрачната крепост закриваше хоризонта . Черните и кули сякаш пробиваха тъмните облаци и се извисяваха над самия Ад , нащърбените и боиници опасани от хиляди хладни остриета проблясваха злокобно . Evil погледна отново към масивната крепост и въздъхна . Никак не му се занимаваше със същества в този дом на хаоса но се налагаше . Неговата раса му бе гласувала доверие и го бе издигнала като водача . Сега той трябваше да сключи договор с Вишите Нечестивци за нападение върху Горната земя . Evil леко подръпна юздите на огромния черен дракон, съществото мигновено се подчини и се спусна към черната порта на крепост . Няколко мига по късно Evil бе здраво стъпил на земята и нежно галеше дракона а съществото го гледаше със златните си очи изпълнени с любов и разбиране . Когато бе още млад Ездач някой бе казал на Evil че междо дракона и гоподаря му се остановява телепатична връзка за цял живот . Сега той можеше да го разбере . Той отново погледна крепоста и се запъти към портата . На въпроса на пазача пред портата Evil отговори с хладно изръмжаване . Сега той се стоеше във външния двор на Мрачната крепост . Тук се намираше единствена таверна където всички раси бяха с еднакъв стату и бе като един истински парад . Личове се разхождаха и обсъждаха революциони начини за реанимиране на тела , демони седнали на маса отрупана от човешка плът се подсмиваха злокобно , вампири с изискани жестове прегръщаха поредната си жертва избрана от менюто на заведението , скелети прислужваха с кървави табли в ръце . На Езндача това място никак нему харесваше но нямаше начин той трябваше да свърши работата си . В края на двора се чу силен писък ако може така да се нарече стържестия звук от изгнилото гърло на скелета който прелетя покраи Evil и се заби в крепостната стена с тъп звук . Тази случка можеше да значи само едно скелета бе разгневил някое много могъщо същество и това същество можеше да бъде само Нечестивец . Evil погледна в страни и се загледа в огледалната повърхност . Там стоеше едър мъж загърнат в черно наметало , леко разтвореното наметало показваше плетената ризница пристегната с черен кожен колан с катарама от демонични сцени а на колана висят два доста тежки мечове с красиво инкрустирани боини сцени , качулката свалена показваше сребърен шлем обгърнат от шипове . Evil се вгледа сякаш изучаваше нечие чуждо тяло и с рязко движение откъсна някакъв конец които висеше от наметалото . Отново се чу зловещо стържене и още един скелет завърши новия си живот в крепостната стена . Нещо зловещо силно стисна рамото му . Evil с усилие се обърна извадил наполивина един от мечовете си . Пред него стоеше гигански Нечестиве поне двапъти по висок от ездача, огромните му мускули покрити с червена кожа ритмично се свиваха и отпускаха а гиганските му челюсти с огромни извити зъби хищно се отваряха и затваряха .
- Закъсняваш Ездачо - прговори с гръмовен тон Нечестивеца .
- И какво от това ? – попита спокоино Evil и продължи да изучава телосложението на опонента си .
- Господаря мрази да чака! – отговори Нечестивеца а челюстите му се разтвориха във хищна усмивка – А от това да чака господаря единствено мрази повече отворковците .
Evil реши че няма смисъл да спори с един ниш Нечестивец и отговори спокоино .
- Така да бъде води ме при господаря си !
Ездача и Нечестивеца се спряха пред една маса в края на таверната . На масата бяха седнали четирима нечестивци но един от тях се открояваше значително , за разлика от другите тои бе елегантно облечен ( колкото може да бъде елегантно едно чудовище високо 6,5м) в коприна и обсипан със златни накити . Съществото се вгледа в Evil за някоко мига и процеди през зъби .
- Разбрах че имаш предложение към моя род . Но знаи кланът Д’Блек не е ефтин помощник !
- Помоща на рода ви ще бъде богато възнаграде. От около половин година Звероокротителите извършват набези над наши постове на Горната земя . Такова нещо неможе да се толерира повече . Наши съгледвачи са забелязали че една от крепостите на тези глупци е с занижено присъствие на воиски . Ако информацията ни е вярна в съкровишницата на този замък и достатачно злото и слъпоцености че кланави да се къпе в тях . Искаме хиляда от вашите боици за атаката но имаме едно условие !
- И какво е то Ездачо ?- отговори с лукава усмивка Нечестивеца .
- Нищо от библиотеката на крепоста им да не бъде докосвано от ваши подчинени !
Звярат разтвори широко зелените си очи и продължително изгледа Evil след това ряско стана . Evil подскочи нервно и издърпа мечовете си . Ответната реакция не закъсня четиримата ниши Нечестивци се изправиха като пружини и в ръцете им се появиха зловеци буздогани опсипани със животински зъби . Положението остана напрегнато за околко минута от съседните маси долитаха тихи коментари а някои подхвърляха кисии със злато и се обзалагаха какво ще стане . След малко водача на клана Д’Блек плавно подаде ръката си към Evil . Ездача се огледа подозрително и пое огромната лапа . Всичко в таверната се успокои и продължи в стария си дух а Evil се отегли със лек покло.
………………………………………

Втора част ( изработена от Reaver )


Въведение на героя ми
Маркус. Най-силният от вампирите в имението. За него се разказват легенди. Никой не знае дали те са истина. Защо ли? Защото повечето, които могат да ги потвърдят или отрекат са мъртви. Последният, който твърдеше, че го е виждал, беше намерен 2 дена след нелепото му изказване, побит на кол и без ръце. Имението наистина беше голямо и то криеше свои собствени тайни, тайни които бяха опасни, тайни които, не бяха за всички уши.
На стотици километри от Имението имаше езеро. То беше известно като езерото на душите. Там бяха хвърляни заговорниците и предателите. Никой не знеше как точно се беше появил този обичай, но някои казваха, че на дъното му живее най-злото същество на света. Други казваха, че то е дупка между ада и рая, в който всяко покварено същетво умира. Днес, след толкова много хвърлени души в него, се случи нещо необичайно- от него за първи път излезе някой, излезе вампир.
Той тръгна на някъде, без да знае на къде. Тази земя му беше непозната. Той вървеше и чуваше в главата си само едни думи, които не разбираше:хаш ка’дум рахси, хаш кан’рун терси. Тези думи не му даваха мира. Въпреки, че не ги разбираше те звучаха тревожно. След няколко минути вървене из долината обграждаша езерото той видя гора и на път към нея, срещна някого. Беше висок около 1,80 имаше, беше наметнат с червена роба, под която се виждаше черна риза. Беше обут с ботуши от черна кожа, вероятно от вълк или нещо талова. Имаше кама прикрепенa към единия крачол на кафеникавите му панталони. На другият крак висеше къс меч. Човекът, ако въобще беше човек изглежда беше войн или убиец.
- Поздрав вам!- каза мъжът с висок глас.
- Здравейте- отвърна той.
- Позволете ми да се представя, казвам се Верил Де Каджахало.- изпъчи се непознатият.
- Стига си се надувал като пуяк!!!- каза спокойно новодошлият.
- ДА НЕ ИСКАШ ДА ОПИТАШ ВКУСА НА СТОМАНАТА?
- Успокой се, не искам да се бия.
- Представи се страннико!- извика отново Верил
- Аз се казвам...
Тук той се спря, не знаеше името си! Как бе възможно това?
- Е?
- Не си спомням.
- Не ми се подигравай страннико!!!
- Казах ти вече- не го знам.
- Взимаш ме за глупак ли? Ако не си знаеш името тук в долната земя ти си мъртъв още с идването си!
Ето още информация, той се намираше в място няречено “долната земя”.
- Какъв си ти?
- Аз съм ловец,- каза Верил Де Каджахало- но това не ти влиза в работата.
- Ловец на КАКВО?
- Задаваш много въпроси, а не даваш отговори.- ловецът се беше изнервил.
- Ловец на какво?- повтори странникът със спокоен и много уверен глас.
- Много си любопитен.
- Ловец на какво?
- На върнали се от гроба.
- Немъртви, а?
- Да и сега се приготви да умреш.
Ловецът бързо извади меча и се опита да прониже странника... Беше прекалено бавен. Той не го осъзнаваше, но вече умираше от прорезната рана на врата си, Непознатият беше използвал собственият му кинжал за да отнеме живота му.
Той имаше нова информация за себе си- можеше да убива и изглежда беше много добър в това.
‘А сега на къде?’ помисли си той.
От сенките на гората излезе фигура.
- Кой си ти?
- О боже още един идиот, който ще ме пита за името ми.
- Значи наистина не го знаеш така ли?
- Да...
- Няма значение, повече ме интересуват твоите способности.
Фигурата беше елегантна и се движеше съвсем плавно около новодошлият и всеки по-опитен ловец би разпознал, че беше на вампир. Беше облечен с лека, копринена риза, черна на цвят и син панталон. Дрехите сякаш правеха движенията на вампира още по-плавни и изискани.
- Кой си ти?
- Наричат ме закрилникът, но ти можеш да ми казваш Маркус.
Маркус, това име. То звучеше толкова познато... и болезнено.
Изведнъж всички спомени изплуваха. Цялата болка и страдание излязоха на повърхността. И нима след това което му бе причинил, Маркус не помнеше нищо?
- Маркус, гадина такава...- извика гневно Непознатият.
- Какво?! Как смееш ти нищожество!!!- Маркус изглеждаше така сякаш някой току що бе ударил с мръсен парцал по лицето.
- Ти урод нещастен, не можа ли да ме познаеш?
- Не знам за кого се мислиш нещастнико, но трябва да знаеш че стоиш пред полубог.
- Ако ти си полубог то аз съм ангелът на отмъщението, който идва да заплати за страданията си!!!- каза непознатият на висок глас. Думите му прозвучаха заплашително, толкова заплашително, че дори и демон би се поколебал с отговора си.
Маркус отговори моментално:
- Ангел, а? Само се виж- дрипав, хърбав, наранен сериозно, за кого се мислиш страннико?
- За този когото ти предаде и унищожи, за този който спаси своя брат от ангела Дима, за този който в замяна на това получи като награда неописуема болка и вечни страдания!!!
- Този за когото говориш е отдавна мъртъв.- отговори Маркус леко и лаконично, в думите му сякаш се четеше носталгия, чуство неприсъщо на вампирите.
- Знаеш ли на какво ме подложи ти гадино проклета? Знаеш ли каква е болката на божията светлина? Знаеш ли какво е да изпиташ удара на копието на серафим спещу теб? Знаеш ли колко е трудно да оцелееш и да запазиш своята душа при мъченията на Ангелите, такива мъчения има само в ада!- непознатият викаше истерично, сякаш още усещаше върху себе си копията на ангелите за които говореше.
- Тук е адът!!!
- Не тук е приятно местенце за живеене, там е адът! Мислиш, че демоните могат да измъчват- не знаеш какво е мъчението на ангелите.
- Ти не си този за когото се представяш, дори не знаеш името му.
Този отговор сякаш преля чашата на чуствата и новодошлият.Очите му засияха в ярка синя светлина. В далечината присветна светкавица и след миг се разнесе гръм. Видя се как в далечината едно дърво избусна в пламъци.
- Аз съм Себастиян!
- Не, не си. Той е мъртъв.
- Знаеш ли какво, там долу никой не е мъртъв!!!
- Даже и така да е, как си се измъкнал?- Маркус наистина мислеше това което говори, мислеше, че Себастиян наистина е умрял в дълбините на езерото на душите.
- Пих кръв от ангел и придобих част от силите му.
- Ангелите нямат кръв.
- Оооо, имат и тя не е като на другите същества...
- Ти си лъжец!
- Придобих умението да летя!
- Е, и, и аз го имам, всеки древен вампир може да разтвори крила и да лети.
- Но не на всеки вампир крилата са от черни пера!!!
При тази реплика окъсаните дрехи на Себастиян се разхвърчаха на всички страни от внезапното отваряне на крилете му. Те наистина бяха от пера, наподобяваха гарванови крила и бяха големи колкото на ангел- направо огромни, сякаш бяха направени за същество без крака. Изражението на Маркус се смени веднага. Той изглеждаше едновременно уплашен и удивен от това което вижда. Тий искаше да повярва, че цялата тази мощ, криеща се в тези крила може да бъде негова.
Още един гръм удари и разпра небето. То започна да плаче за срещата между двама братя, отдавна загубени един за друг, отдавна превърнали се във врагове.
- Сега, Маркус, е време за разплата!
...

Много от специалните възможности на моят герой ще са възможни само при голяма ярост, от която започват да светят очите му в синьо, но при прекалено използване на тези си умения ще изпада в състояние на временна лудост при която ще бъде обладан от дух на ангел, който ще се опита да го унищожи. Героят ми ще може да лети и извън състояние на голяма ярост, но това ще иска той да е напълно здрав и да не е изморен и крилата му няма да са толкова големи. В битка в състояние на ярост, той ще може да използва и крилата си.

Аре и аз да постна моята част!Може да е малко кратко(не е страница и половина) но за половин час бива май...А да кажа че за дуелите аз съм твърдо ЗА!
Кървавата Цитадела се намира на Изток от Тъмната Крепост.Племето,ако така може да се нарече,което живее там е съставено от вампири и малка част върколаци.При всички има няколко под-населения.Вампирите са няколко типа според цвят на кожата-черни,бели;според кръвта те имат синя,червена и зелена кръв.Те се различават и по политически възгледи-някои са за избиването на върколаците,други за върколакофили.Тези разногласия обаче не пречат вампирите и върколаците да се смесват,когато се получава вълк-вампир.Върколаците се различават само по едно-козината.
Кървавата цитадела е наистина странно място.Влиза се през тунели в земните недра,а земята там е покрита до всеки ъгъл с два-три сантиметра кръв.Замъкът е разделен на четири части.Имението на краля(Аарок) се намира в Северната част.Източната е заета изцяло от върколаците,в Южната част живеят върколакофилите и нормалните вампири,а в Западната-върколакофоби.
В един мрачен ден Аарок реши да разгледа как стоят нещата в кралството.Облечен бе в шаячен костюм,старателно вързана вратовръзка и черно бомбе на главата.На гърба му се носеше червено наметало с изобразен прилеп на него.В ръката си държеше нещо като бастун,който всъщност бе смъртоносното оръжие “Похитителя”,което бе скрито копие със заредена змийска отрова.Чрез него Аарок си разчистваше сметките с тези които не го почитаха,също така и с неприятелите.
Аарок стъпваше забързано в локвичките от кръв.Трябваше да види непременно как стоят нещата при върколаците.
По улиците на Източната част търчаха вълци,които скоро приемаха човешка форма и се прибираха по домовете си.Аарок се запъти към кръчмата,защото от там чуваше викове и ръмжене.
Отвори вратата на кръчмата.Два върколака бяха приели формата на полу-вълци и стояха изправени отстрани на масата си.Чашата с бирена кръв(това се пие в Кървавата Цитадела) на единия върколак бе съборена на земята.
-Какво става тук?!-разпали се Аарок.
-Кларк разля бирената кръв на Ванварзул…-отговори един от зяпачите.
Готовите за битка върколаци въобще не обърнаха внимание на Краля.Ванварзул скочи върку Кларк.Заби дългите си нокти в корема му и Кларк падна на земята.
-Хрр…Внимавай…внимавай много!…-Ванварзул се давеше в лигите си.-Защото…следващия път…ще те убия!
Аарок гледаше безпристрастно.Той бутна Ванварзул със всичка сила върху Кларк.Натисна някакво копче на Похитителя и острието се измъкна от края на бастуна.Аарок го забучи в гърба на Ванварзул.
-Глупави същества,не ме карайте да ви прогоня от замъка!!!-ядно каза Аарок и излезе из кръчмата.
Сега се запъти към Южната част.Не очакваше кой знае какво тук.Беше и прав с оценката-това е може би най-спокойното място от всички.
Кралят се запъти към Западната част.Върколакофобите също по принцип са кротки,но този път изглежда имаше нещо.
Всички се бяха насъбрали на едно място.В центъра лежеше жена вампир която бе прегърнала нещо което бе космато.Жената ронеше сълзи и крещеше.
-Оставете го!Вижте го,то е малко…ОСТАВЕТЕ ГО!!!-през сълзи викаше тя.
Всички дадоха път на Аарок да мине.Той се озова точно пред жената.Тя държеше в ръцете си бебе върколак.Върколакофобите я гледаха ядно и я зачитаха за предател.Аарок застана пред тълпата.
-Махнете се!-заповяда той.
Всички се махнаха освен трима.
-Простаци,казах да се махнете!!!
Тримата уплашено се дръпнаха назад и защукаха някъде в града.
-Кажи ми сега,ти,къде намери бебето?
-Беше…плуваше в рекичка от кръв!!!
-Дай ми го,аз ще го върна при истинските му родители.
Аарок пое бебето върколак и тръгна към Източната част.Намери първата срещната жена и й подаде бебето.
-Приеми го като дар…-каза Аарок и се запъти обратно към собственото си имение.

За Схорхул и Дневните

Планините около замъка Схорхулир бяха пусти и мрачни, каквито са били отпреди хиляди години. Непрогледната за обикновените същества тъмна мъгла не можеше да спре странник в черна роба, ходеш по единствената пътека нагоре до укреплението, и черния му кон. Тъжни бяха земите наоколо. Единствените живи същества до крепостта бяха странната фигура, изкачваща се по пътеката, и неколцината стражи на Първата порта, намираща се на около километър от крепостните стени на Схорхулир. Скоро странникът достигна портата. Той махна качулката, доскоро скриваща лицето му, което бе бледо и потайно. Явно това беше дневен демон – едновременно елф и демон, съчетаващ интелигентността на горския народ от Горната земя и могъществото на демоните, владетели на долния свят. Тези същества бяха отритнати от всички, нежелани и ненавиждани, но независимо от това много силни. Живееха почти сами в отдалечените планини на северозапад, рядко обезпокоявани от другите народи.
Стражите явно познаха своя господар и отвориха портата и дневният демон се запъти с галоп към най-високия връх на планината, където се извисяваха кулите на неговото владение. Вечната нощ по тези земи бе тиха и безмълвна, а глухотата бе нарушавана единствено от монотонните стъпки на тичащия нагоре кон. Изписан на портата на крепостните стени, често наричана и Втората, личи гербът на Дневните – бяла вертикална черта на черен фон и две по-къси хоризонтални, пресичащи я. Той символизира двете раси, от които е създаден този потаен народ – елфи и демони, а също и двете опълчвания срещу създателите. Но вертикалата ще продължава нагоре, докато не останат дневни демони в планините.
Дневните демони са потомци на великия демон Иррх и рода на елфа Тарас, наричан от демоните Асхиум. Неговият род предава своята раса и се включва във войската на демоните. В следствие на това те са отритнати от своите, изгонени от земите им и обречени на вечно изгнание. Заселват се във високите планини, където сега е Схорхулир – главната им крепост, отдалечена от всички други и столица на този народ. Преди много години те помолили могъщите демони за помощ, тъй като не можели да издържат на вечната тъмнина и глухота и започнали да се поболяват и умират. Демоните решили, че могат да имат изгода от тези елфи-изгнаници и след решение на Съвета архидемонът по това време Иррх сътворил от тях нова раса, способна както да понася светлината като елфите, така и да живее в тъмнината и тишината на Долния свят. Кожата им била много по-бледа от елфската, а очите им светели странно. Някои твърдят, че можели да виждат през материята, макар това да са само слухове, твърде вероятно измислени. Запазили острите си уши и голямата мъдрост, отличаващи елфите, но били надарени също и с физическа сила, отстъпваща единствено на тази на демоните.
Скоро след смъртта на създателя си, чедата на Иррх се обърнали срещу демоните и завладели трите им града в равнината Щерхир – Куосх, Схермер и Гортул. Велика била яростта на демоните по тези дни и те изпратили войски срещу дневните демони. Бързо паднали обратно всички градове в равнината, но когато демонската войска се запътила към планините, бързо била обърната в бяг от Дневните – те познавали добре района, използвали всяко удобно място, слагали капани и вкарвали демоните в засади. Архидемонът заповядал на войските си да отстъпят, но приятелство между демони и Дневни не е имало оттогава насам. Така чедата на Иррх останали изгнаници, отритнати от всички.
Любимото оръжие на тези създания е дългият, вълнист кинжал, който често има отрова по своето острие. Това оръжие е много тачено от Дневните и всеки от тях, навършил двадесет години, получава кинжал в знак, че е вече пълнолетен. Често кинжалите са с дръжки от ерхско сребро, тоест от мините в планината Ерх, отдалечена на сто и петдесет километра от столицата Схорхулир, обитавана от почти половината от останалите близо сто хиляди дневни демони и управлявана от дълги години от рода Схорхул, което значи “Безмълвните” – всяко първо мъжко чедо на рода е наричано Схорхул и става управител на столицата, когато навърши двадесетгодишна възраст. Тогава наследникът на трона получава и кинжалът на уплавители, който е наречен Схорталир. Той има дръжка от най-чистото ерхско сребро и обков от кристали, намирани твърде рядко в тези планини, но изключително ценени.

Дракона се издигна плавно в мрачните небеса . Evil се бе изтегнал спокоино на гърбът на черния гигант и обмисляше по нататашните си ходове . Но мислите му бяха зареяни и постояно се отклоняваха от пътеката на важното и отлитаха към образът на домът . Ездача сякаш виждаше огрмните кули от лъскав червен мрамор , тумбестите леговища на драконите обрисувани със семеиния герб ( два гигански черни дракона сплели ший ), красивите мозаечни прозорци на троната зала изобразяващи титаничните битки на неговите прародители , златните покриви , блестящите сребърни порти и всичко толкова мило за него . При тези мисли нетърпението на Evil толкова се увеличи че той се изправи енергично на крака и дръпна юздиде с всички сили . Дракона осетил носталгията на своя господар само това и чакаше . Гигантските му криле се раздвижиха зловещо а въздуха засвистя свирепо . Черното му тяло се стрелна през облаците с демонична скорост а всичко което попаднеше на пътя му завършваше с тих , тъп удар . И там в далечината нещо привлече погледа на Evil . Отначало това нещо блещукаше като златна монета а скоро заприлича на червена планина със златна ледена шапка . Скоро Ездача разпозна своя дом , своя замък Д’Драгонхарт . Най-после у дома .
Дракона се призими във облак прах пред главната порта а крилата му плавно се прибраха зад гърбът . Няколко стражи обиколиха съществото и застанаха почтително . Те не бяха много по различно облечени от Evil но шлемовете им бяха от обикновена стомана ( в клана на Ездачите шлемът е отличителен белег за това на какво място си в иерархията ).
- Какво има ?- попита Evil разведелено от прибирането си удома .
- Съветът на вишите Ездачи иска незабавно да се явите в тронната зала ! Ние сме тук зада ви ескортираме !- отговори един от войните . Той носеше сребърен нараменик със шип . Това беше нещо като пагон които обевяваше че воиникът е командир на рота* .

*Групировка от сто воина .

Evil погледна още веднъж към воините и въздъхна . Надеждата му за почивка сред драконовите градини се беше изпарила сега му предстоеше скучна среща със всички изкуфяли големци от клана му , клана Д’Скордж най-могъщия из между всички или поне беше някога . Ездача въздъхна още веднъж тежко и кимна на воина със златния нараменик . Сребърната порта се отвори и Evil с придружителите си пое по пътеката през огнено червените градини на замъка която водеше към троната зала . Гледката на градините винаги възхищаваше Ездача колкото и пъти да минаваше през тях , тези цветове , този живец , аромат и всичко свързано с тях . Те просто го опияняваха . Погледът му шареше безгрижно а душата му се изпълваше със спокоиствие и сладост . Но гледкта се промени рязко , червения лъскав мрамор на троната зала проблясна на стотина крачки пред него . Троната зала представляваше гиганско хале декорирано със много стил , злато , сребро и мозаика . Но не скъпоценостите бяха това което хващаше окото а огромните размери на тази залата тя бе просто гигантска висока поне двеста крачки и двапъти по широка . И това не бе без причина . Някога преди стотици години група ангели проникнали на едно от заседанията на стареишините и погубили голяма част от тях а друга част отвели като заложници които по късно убли в хиляди мъчения . Сега на всяко такова събиране в троната зала шест от най-големите и силни дракони наблюдаваха и пазеха стареишините . Скоро пътеката през градините свърши пред кристална* порта с титанични размери .

*Кристала се смята от Ездачите за най-ценния материал на земята заради своята здравота и магически своиства .

Evil леко я бутна и влезе във залата а пазачите с отмерени стъпки тръгнаха обратно към главната порта зада заемът постовете си . Пред Ездача се откри огромното помещени обсипано от скъпоцени предмети , безцени артефакти и безкраини библиотеки . Но неприатната част тепърва предстоеше . В центарът на тази зала бяха насядали стотина виши Ездача с кристални шлемове здраво впити погледи в новопристигналия . Те всички очакваха да поздравят новия си водач с древния ритуал нифрил**.

**Нифрил. Този ритуал се използва много рядко и е строго пазена таина . Самия ритуал е прост . Ездача поздравител изпраща слаб телепатичен сигнал който обикновено се състои от няколко пожелания и съвет до ездача получател . След получаване на този сигнал получателя и поздравителя издигат поглед към небето ( тавана ) както правят драконите преди всяка битка .

След около час формалности Evil се чустваше съсипан . И малкото му енергия се бе изпарила а тепърва започваше същинската церемония по смяната на шлема му . От към порта долетя мекия звук на флеити . Вратите се отвориха и четири прекрасни девоики облечени в прозрачни копринени наметала хванали тънки кристални флеити влязоха в залата последвани от няколко воина в сребърни брони носещи тежък златен саркофаг . Това малко шествие обиколи залата няколко пъти като всеки стареишин докосваше съркофага и отдаваше тиха молитва на боговете дракони . Когато цялото това размотаване свърши бе минал още един час и на Evil му се прииска да избяга , да се качи на гърбът на своя верен другар и да отпраши на накъде където и да е стига да е тихо и самотно . Леко издъранчаване изкара Ездача от унесът му . Златния саркофаг бе стигнал до него и Evil с треперещи ръце отмести тежкия капак . Съдържаниято на саркофага бе невероятно , то бе безцено . Вътре грижливо бяха подредени два прекрасни меча с дръжки от мораво черен криста и остриета от блестяща стомана до тях прилежно лъсната стоеше тежка броня от злато и черна стомана обрисувана от хиляди руни а върху нагръдникът и на фона на щит бе изрисуван герба на Д’Скордж . Но най-ценото съдържание на саркофага безпорно бе шлемът изработен от древните маистори ковачи на Д’Драгонхарт . Самия шлем бе от моравочерен кристал с прекрасни икрустаций на дракони в полет , този артефакт които е бил предаван от поколение на поколени от незапомнени времена сега беше негов и всички негови сили бяха негови .

Смей се народе:

Мордор беше голям, силно укрепен и много мрачен замък. Кулите му пробиваха вечната тъмнина със зелената енергия която се лееше от тях. Това беше енергията на живота. Всяко реанимирано същество биваше изтисквано от силата която го крепеше живо и точно тази до скоро тайнствена сила се конвертираше там. Лича Деромон беше владетел на това мрачно място от столетия насам, но той вече беше стар и умаломощен. Силите му го напускаха и той го осъзнаваше. Той имаше един млад син, с когото се мразеха. То беше дете на неволята, но вече стореното не можеше да се поправи. Деромон силно желаеше да се утърве от това дете, но жена му го обичаше. А Деромон твърде много обичаше жена си за да нарани сърцето и, за да унищожи нещо скъпо за нея. Силите му вече го бяха напуснали. Имаше голяма опасност някой да не го свали от трона.
Един мрачен ден вратите на Мордор бяха разбити от орки. Техния лидер беше чул, че Владетелят на Личовете бавно ги напуска и реши да се възползва от това. Той беше шаман, отритнат от обществото на “Земята огряна от слънце”, заради склонността си към нечовешко насилие и пливличането към тъмния занаят. Точно така, в “Земята огряна от слънце” преди дълги времена беше стъпил един лич, който внесъл със себе си, един от магическите занаяти на Грондор. Древен демон за който казват, че бил дарен от Сатаната със нечувани за тогава сили да контролира смърта. В последствие този демон умрял и част от силите му незнайно как, се прелели в убиеца му. Лич подмамил го с хитрост в “Бездната“ за която древните религии казвали, че стига до центъра на света. Точно този лич събрал всички представители на расата си, обединил ги в кралство, създал училища в които да се обучават на основните умения за контрола на смърта и разбира се станал техен владетел.
Личовете не бяха готови за атаката. Орките бяха от специален клан и явно лидерът им, беше направил някакво заклинание, което им придаваше невероятна ярост. Те унищожаваха наред. Шамана взе няколко от подчинените си със себе си. Той явно търсеше нещо. Най-накрая намери тронната зала, която беше в подземията на Мордор, защото Деромон мразеше светлината. Влезе там, видя Деромон на легло и се исмя презрително:
- Ха,ха,ха!…Вижте, кралят на личовете стои безпомощен на легло!
- Кой си ти, защо си дошъл!!?
-Дойдох за да подменя владетеля на това царство, глупако!
-Стражаа!!!…Хванете този човек!!
-Ха,ха,ха! Пазачите ли търсиш!!?
В този момент той направи някакъв знак и подчинените които бешел взел със себе си домъкнаха две разкъсани тела. Това бяха главните стражи. Тези които пазеха Деромон.
-Света дево! Какво искаш!
В това време дойдоха жена му и детето му Разгадор.
Деромон изкрещя:
-Бягайте!!!
Но, вече беше твърде късно….. жена му беше пронизана от шамана.
-Неееее!!!!!..Скъпа……Ще си платите!
Ха,ха,ха и от кой!!? От един стар нещастен лич!
…………………..

Няма да пиша повече за да не изчерпам всичките си идеи.
Според мен разказа не си струва,но…..

Аааа,изнервих се,така че пускам моето продължение!!!
--
Пет дена след пътешествието сред града се случи невероятно нещо.Някой бе пуснал светена вода в кръвта заливаща целия град!!!Всички се качваха на дървени маси,столове и какво ли още не.Аарок бе разгневен до полуда.Качи се на луксозна лодка.Краищата бяха позлатени и на тях бяха изобразени прилепи.Лодкарят плаваше с всичка сила към най-крайната част на града-Източната.Там се намираше ”тапата” на всичката кръв в града.
Когато лодкарят спря точно до тапата,Аарок извади от едно ковчеже желязен прът.Чрез него той бръкна под кръвта,примесена със светена вода,дръпна тапата и скоро почти цялата кръв насъбрана в града изтече в дупката.Естествено,останаха малки локвични,но те бяха незначителни.
Аарок малко се поуспокои,но реши,че някой трябва да плати за всичко това.Той търсеше отговора някъде в Тъмната Крепост.
Лицето му,което по пронцип е закрито от голяма шапка,сега беше открито.Аарок имаше сиви очи,в които се виждаха ярост,мъдрост и голямо его.Когато бил малък,Кралят дори нареждал на баща си да му дяла фигурки с името “Аарок”.Естествено,винаги зарадвано от красивата фигура,момчето било заслепявано и залъгвано-всъщност баща му(Кардагел) ги давал на пленен друид и срещу една фигурка,пленникът получавал изобилна храна.Друга черта от лицето на Аарок е дългата сива коса, също и лукавите лилави устни,под които вечно се крият остри вампирски зъби.
Кралят този път бе облечен с черен шлифер.Риза и шаячен панталон бяха под робата.
Аарок отвори портата на града-нещо,което не се е случвало от месеци.След като злобно я хлопна зад гърба си той прие формата на десетки прилепи и “хвръкна” към Тъмната Крепост.
Пътят бе пуст,дори твърде пуст.На стотици километри се не виждаше жива душа.Единственият шум бе този на хвърчащите прилепи.
Скоро роякът се озова пред портата за Тъмната Крепост.Всички прилепи се събраха на едно място,образуваха форма на човек и се сляха.Естествено,резултатът бе Аарок.Той отвори тежките порти на Тъмната крепост.
Дори не зачете изяществото,с което е строен замъка.Той никога не обръщаше внимание на такива дреболии.
Аарок се затече към близката таверна.Там няколко Виши Нечестивци тъкмо тръгваха.Бяха петима и изглеждаха като че ли всеки момент ще взривят замъка.На излизане единият закачи рамото си с това на Аарок.Кралят на Кървавата Цитадела се разпали до полуда и реши,че вишите нечестивци са пуснали светената вода в “кръвта на Цитаделата”(както Аарок я наричаше).
Аарок се приближи до бутналия го нечестивец.
-Кажи си името.-заповяда той.
-Ха!Ей,вижте,тоя ми иска името!-обърна се той към другарите си и заедно гръмнаха оглушителен смях.
Аарок не бе по шегите.Просегна се към главата на нечестивеца и му заби юмрък,та чак ченето му издрънча.
-Сега ще си кажеш ли името?
Вишият нечестивец вдигна глава и погледна зверски Аарок.
-Ганглар Вампироубиеца!!!-извика нечестивеца като скочи към Аарок.
-Ела отвън тогава,Ганглар,защото си про…-Аарок бе прекъснат поради злобният удар в корема му от страна на Ганглар.
-Хей,ако ще се биете,излезте навън!!!-ядоса се кръчмарят който бе скелет.
Аарок се съвзе и излезе навън.Последва го и Ганглар.
Кралят на Кървавата Цитадела вдигна “Похитителя” и извади острието през същото това странно копче на бастуна.
Вишият нечестивец бе невъоражен.Търсеше помощ от другарите си,но те се бяха измели на някъде и Ганглар бе сам.
Аарок направи първата стъпка.Замахна с отровното копие към Ганглар и сега късметът спаси нечестивеца.Острието се отби от бронята му.
Ганглар започна серия от няколко удара които винаги нацелваха Аарок.Кралят на Кървавата Цитадела вече едва ли не се давеше в собствената си кръв когато стана от земята.Ганглар се бе обърнал към тълпата от зяпачи,вдигаше ръце и мислеше,че е победил Аарок.
-Хей,тук!-извика Аарок.
Докато Ганглар се обърне,вампирът се превърна в рояк прилепи които застанаха в човешка форма,но зад нечестивеца.Прилепите се сляха и Аарок вдигна “Похитителя”.Замахна със всичка сила и заби копието право в главата на Ганглар.
Вишият нечестивец тупна на земята безподвижно докато Аарок прибираше острието на мястото му.
-Смърт за тези които проклинат Кървавата Цитадела!!!-заяви Аарок пред зяпачите.
Всички се разотидоха,а Краля на Кървавата Цитадела влезе в кръчмата.Седна на една маса и извика:
-Бирена кръв.
-Нямаме…-плахо отвърна кръчмаря.
-А какво имате щом даже бирена кръв нямате?!Дай тогава…Какво имате бе?-пита Аарок.
-Ами за вампири имаме прясна гореща кръв,кърваво вино и синя кръв от еднорог.
-Дай ми тая от еднорог.
-Ъъъ…Двайсе жълтици.
Аарок бръкна в джоба си и извади кесия.Хвърли я пред кръчмаря.
-Дай ми две.-заяви Кралят.
Не след дълго създание,покрито с качулка и дълга роба влезе в кръчмата.Нямаше свободни места…освен до Аарок.
Тъмно облеченият размени няколко поздрава с глава и седна до вампира.
-Дай ми черно вино.-каза той на кръчмаря.
Пред него се озова чашата пълна с назования алкохол.На две глътки създанието изпи черното вино.
-Е…-създанието се обърна към Аарок-Аз съм Диандра,Кралица на Берилинес,вещица съм тъй че по-добре не поглеждай под тази качулка…
-Аарок,Крал на Кървавата Цитадела.Приятно ми е да се запознаем.-отвърна вампира.-Имам няколко въпроса,ако не възразяваш…
-Питай,кръвопиецо.
-Да си чула нещо за…Вишите Нечестивци?Имам големи съмнения че те са направили големи поразии в моето кралство,а именно че те са пуснали светена вода в кръвта на Цитаделата…
-Не се безпокой,тези глупави създания нямат нищо общо…Друг е вършителя.Незнайно как в Долната Земя са доши трима човека.Те са деятелите.Предлагам ти да отидеш в Горната Земя за да ги накажеш…както му е редът.Хайде,аз ще тръгвам…-каза вещицата,излезе от таверната и се запъти нанякъде.
-Дай ми една стая.-каза Аарок докато ставаше от масата.Хвърли червена кесия и се запъти да вземе ключовете от кръчмаря.
В този момент от входната врада се появиха два Виши Нечестивеца.Запътиха се със забързани крачки към Аарок.Единият извади двойна брадва,а другият-позлатен меч…
--

Най-накрая и моята част. Заради закъснението претъпях солидна доза критики особенно от Ивил, тъй че извинявайте всички!
По стените на града се разхождаха стражи. Каменните бойници се издигаха високо над града. Макар че в момента не бяха в състояние на война, голяма част от армията беше мобилизирана. Винаги беше така тук. Това беше Памена. Много пресилно бе да се каже че това е красиво и лъчезарно място. Всъщност беше едно от най-тъмните места в Подземния свят. Огромната планина Арак, в основата на която беше построен града не допусаше почти никаква светлина до града(разчитам на логиката, че щом действието се развива под земята, то значи няма естествен източник на светлина и тези които се нуждаят от светлина са си създали магичен източник на светлина.). Но хората бяха свикнали с вечния мрак. Града и без това не изобилстваше от удобства. Не беше построен и с такава цел. Това беше най-голямата крепост на ездачите. Легендите разказват че преди хиляди години, Ездачите с помоща на черните дракони построили града. Сега града е автономна област под ръководството на Крадезар. Той беше заслужил тази чест по време на Кървавата война с върколаците. Тогава той беше предвидил нападението над крепостта Памена. Оттогава го наричат просто Пророка. Всъщност той наистина имаше, слаби магически способности за разлика от повечето си събратя Ездачи. Може би това беше и причината да бъде пратен далеч от столицата на Кралството. Ивил и всички от Съвета го мразеха и го смята за странен заради способностите му. Той знаеше това но всъщност хич не го интересуваше. Вярваше, че един ден ще стъпи на престола на Ездачите. Просто чакаше своя час...
Огнището припукваше изкушително. Масате бе претъпкана от храна и вино. Красиви прислужнички обслужваха седящите около масата Ездачи. Един от тях бе Крадезар. Висок мъж с дълга коса до раменете, хванта на опашка, както повеляваше воинската традиция. Очите му бяха ярко зелени, а чертите на лицето правилно. Доста красив по ездаческите определения за това.
- Как вървят делата?-никой не знаеше защо изобщо пита, като вече знае.
- Хм, няма безредици. Само един избягал дракон от конюшните, но утре ще го намерим.
- Нещастници. Толкова ли не можете да наглеждате нещо с големина сто фута. Знаете ли колко ценни са драконите по това време? Нима нищо не ви говори понятието “военна мощ”?! Не знаете ли НИЩО за войната която подготвям срещу човешката Империя или ПАК СТЕ СПАЛИ?!-когато искаше Крадезар можеше да бъде много убедителен.-Ще намеря дракона САМ!
Сега той просто стана и излезе от огромната зала. Махна се от двореца и яхна дракона си Хаз’Гра. Нямаше намерение да говори с онези смотаняци вътре. Знаеше че поне един от тях е доносник на Съвета. Знаеше също че всички останали искат смъртта му. Не го интересуваше. Един ден щеше да владее и света. И Горния и Долния.
Ха, един дракон не можеше по никакъв начин да намали военната мощ на Памена. Дракезар просто обичаше да стряска подчинените си.Пък и му беше домъчняло за добрите стари времена, когато ходеше с приятели на лов за дракони. Най-вероятно се беше скрил в някоя пещера. Ето, видя дима от ноздрите му! Дракезар пикира и кацна на една планинска площадка. Влезе в пещерата и видя дракона вътре. Беше стар и болен. Разбра защо е искал да избяга. И той самия би искал да умре там където се е родил. Помоли се на бога на смъртта-Аудемус-за него и излезе от пещерата.

Нейсе съм готов. Сигурно ще е пълно с грешки ама не ми се и редактира сега.


Берилинес не е обикновен замък и то не само заради обитателите си, но главно заради самия себе си. На мястото на което е построен се издига фонтан от магическа енергия, който вдъхва живот на самия замък. Никой не може да опише Берилинес защото той постоянно се променя. Само няколко помещения нкога не се местят или променят, а именно библиотеката, която е огромна и пълна с книги на всякакви езици, подредени на огроми рафтове, стигаши до самия таван, издигнат на три метра над пода, и подредени покрай стените. Само на две места ппдредбата на рафтове е прекъсната. Едното е заето от масивна дървена врата обкована с метални орнаменти, а другото е запълнено с каменна камина в която вечно пламти приятно зелен огън. Той е единственото осветление, но е напълно достатъчно и залата е покрита в мекото му зеленикаво сияние, което е много приятно когато имаш да четеш дълго време на труден език. В средата на залата има огромна и доста солидна дървена маса, около която са подредени няколко доста удобни кресла. Друго неподвижно помещение е странна зала, в която обитателите на замъка тренират уменията си. Странни уреди има в нея неразбираеми за съществата от другите раси. Последното неподвижно нещо в Берилинес е подземието, където е и затвора. Коридорите му са тъмни през повечето време, но когато от там минава някой факли, скрити в малки ниши в стената, се запалват сами и с отминаването отново изгасват. Тавана на подземието е заоблен и създава усещането за безкраен купол. Килиите са най-далеч от единственото стълбище водещо до замъка. А най близо до него е килера в който се пази храната прясна и свежа. Близо до килера е и избата в която има много различни алкохолни напитки. Дори и самата земя в радиус от няколкостотин метра от Берилинес се изменя и то много по-усърдно и често от замъка. Тя се изменя непрестанно, а Берилинес се изменя едва на няколко месеца. Тварите живеещи там нямат нищо против състоянието му. Те дори го предпочитат такъв, защото мразят еднообразието. Мразени от мнозина вещиците и вещерите живеят там. Те не са много и обитават само Берилинес и няколко селища около него. Сред тях има добре направена социална организация, защото въпреки мощта си, те нямат подчинена раса но това не е проблем за тях. Сами си се оправят идеално, и дори са една от най-могъщите раси. Начело на всочко това седи Диандра, господарка на Берилинес и земите около него.
- Господарке, някой е проникнал в замъка и е унищожил запасите ни за няколко месеца напред. Останалото е крайно недостатъчно - каза една по-низша вещица малко след като влезе в библиотеката. Жената към която се бе обърнала се отпусна на креслото и каточели се заслуша в нещо. "Кой го стори"- попита тя в мислите си."Хора бяха" гласът който прозвуча в главата й беше могъщ и би ужасил всекиго, но не и нея. "Благодаря ти Берилинес, знам че винаги мога да разчитам на теб. Погрижи са да попаднат в килиите докато са още в изменящата са земя. Аз ще се погрижа за тях" след този разговор тя се обърна към бещицата.
- Отиди до селищата и говори да ни дадат по малко от резервите си. С Берилинес ще се погрижим за виновниците - каза Диандра изправи се и тръгна към подземията.
В това време през изменящата се земя три човешки фигури се отдалечаваха от замъка, но изведнъж земята се измени като под краката им се появиха плаващи пясъци. Които започнаха бавно да ги поглъщат.
- Какво е това подяволите - изкрещя единия.
- Не трябваше да се занимаваме с тва проклето място - измънка друг докато упшорито се опитваше да се измъкне.
- Не ви стигаха вампирите, трябваше и вещиците да си платят, нали - разпали се третия. Докато спореха пясака съвсем ги погълна, но вместо, както очакваха, да попаднат в мрака на земята те се оказаха в леко осветена килия към която бавно се приближаваше закачулена фигура, с идванео на която светлината се засилваше. Скоро се изправи пред решетките.
- Какво искаш -изкрещя единия човек.
- Отмъщение - каза леден женски глас.
- Отмъщение за какво - попита друг човек.
- Отмъщение за това което сторихте на народа ми низши същества - гласът на жената трепереше от ярост при тези думи.
- И сега ще ни убиеш ли - каза надменно първия.
- Убийството е твърде добро за вас - каза Диандра. Тонът й отново беше равен, спокоен и някак си леден.
- Тогава какво - озъби се същия.
- Обричам приятелите ти на гладна смърт, но нахалството ти ти отреди по-ужасна съдба - каза вещицата махна с ръка към хората и двама от тях се изпариха на някъде - А сега е твой ред - каза тя а ледът в гласа й режеше като острие на бръснач.
- И какво си намислила - в гласа на човека са усещаше страх. Диандра свали бавно качулката си. Лицето й не беше ужасно, збръчкано или нещо подобно. В същност човека никога не бе виждал нещо толкова красиво. Кожата й имаше прекрасен цвят, очите й бяха тъмни но токова дълбоки и всепоглъщащи. Устни червени като кръв се усмихваха леко насреща му. Всичко по лицето й бе перфектно. А черната й коса се спускаше леко по раменете. Тя махна грозната роба, кято я покриваше.От долу беше облечена в лека рокля от коприна. Не беше прозрачна, но подчертаваше тялото й. Всичко по нея беше идеално.
- Ти си прекрасна - възкликна човека и се загледа още повече в невероятните й очи. Сякаш целия свят бе в тях. Усещаше как лудостта бавно го превзема, но не можеше да откъсне погледа си от нея. Тялото й, лицето й и особенно очите. Те се превърнаха в неговия живот. Нищо не можеше да го спаси от лудостта. Най-голямото проклятие на което някой бе способен. Скоро разсъдъка напълно напусна човека. Диандра отново наметна робата си. Погледна за последно човека, който се беше свил на топка на земята и от устата му течаха лиги. Ако познаваше чуството на жал, сега би го съжалила, но тя се усмихна доволна от резултата и се запъти към тронната зала. Там я чакаше една от подчинените й.
- Господарке, храната пак няма да ни стигне. Запасите са малки тази година.
- Не се тревожи Мерани в Тъмната крепост се ще имат нещо. Отивам там. Приготви един от гарваните. Най-добре Гериат, той е най-бързия а и най-много може да носи.
- Да господарке - каза вещицата и излезе. Диандра се разположи на трона си. "Добра работа свърши Берилинес" помисли си тя "както винаги" отвърна замъка и се пораздвижи леко. " Тези хора трябва да си платят, а и не смо тези. Сега Аарок трябва да е в крепостта. Ще видя дали мога да пратя него да свърши работата на повърхността. Все пак и неговия народ е пострадал" мисълта й беше последвана от кратко мълчание. "Внимавай много, вампирите са опасни" тази мисъл беше доста угрижена "Не се притеснявай, всичко ще се нареди, трябва да вървя, не се изменяй докато ме няма" последна мисъл. След нея Диандра се изправи и се запъти към една огромна тераса на която я чакаше гарван, чиито размери бяха почти колкото на дракон, на гърба на който имаше нещо каот седло. Тя си метна отново качулката и се качи на гърба на гарвана, който мигом се издигна във въздуха. Малко повече от час по-късно Диандра вече беше в Тъмната крепост и се уговаряше с един търговец относно цената на храната. Приложи му малко контол и свали голяма част от нея. След като този въпрос беше еурден тя мина и през таверната където намри Аарок. И с него всичко мина по план. Дена беше уморителен за Диандра, за това побърза да се прибере. Имаше толкова много да си каже с Берилинес. Само нейните мисли чуваше той, а тя много ценеше помощта и съветите му. От години двамата бяха станали много близки приятели.

В подножието на най-високият връх на Червените планини величествено се издигаше замъка на по-голямата част от расата на нечестивците - Вивек.
Между десетте кули и стоте километра крепостни стени живееха около 80000представителя на расата. Макар да бе достоен да предложи убежище дори на най-великите крале на всички времена, Вивек играеше по-скоро ролята на наемнически лагер. Когато някоя раса искаше да започне война, но не й достигаше военна мощ, тя винаги идваше във огромната крепост, за да допълни армиите си със страховитите и могъщи войни, които живееха там.
Естествено, като всеки замък и този си имаше владетел. за разлика от повечето раси в долната земя, при нечестивците, краля бе избиран от народа, а не сядаше на престола, защото е роднина на предишния крал. Името на сегашния владетел на нечестивците бе Нихлатак.Доказателство за величието му беше факта, че при избирането му, 70000 нечестивеца го избраха единодушно за техен владетел. Дори той самият много се учуди на своята висока популярност сред своите братя. Всъщност в това нямаше нищо странно. Нихлатак беше роден войн. От малък той започна да тренира своите бойни умения. На 13 години вече побеждаваше два пъти по-големи от него на възраст противници. Едва навършил пълнолетие- на 20, той посъпи в редовната армия на нечестивците. През многото войни, той се бе доказал като ултимативен войн, който не се страхува от нищои от никой. На 30 години го повишиха в офицер. Той беше най-младият офицер в историята на нечестивците. На 39 години, той вече държеше под свое командване половината армия. Всички се бояха от него. Успехите му на бойното поле нямаха край. Следваха победа след победа за неговата армия. Нихлатак винаги се открояваше от себеподобните си. Беше грамаден дори спрямо габаритите на нечестивците. На 45 години той стана главнокомандващ на цялата армия. Услугите му се търсеха дори от другите раси. Славата му не стихваше. Кралството процъфтяваше, тъй като след всяка битка хазната се пълнеше все повече и повече.
Когато стана на 50 години дойде най-големия ден в живота му. Кралят беше умрял от старост. Дойде време да се избере нов. Блестящите победи на бойното поле и острият ум на Нихлатак не оставиха никакви шансове на неговите опоненти. Почти единодушно той бе избран за крал. Съдбата бе благосклонна към него и го превърна в това, което е днес.
Очертанията на грамадната му фигура лесно се различаваха дори в тъмнината, която цареше в покоите му. Единственото нещо, което светеше в залата бяха очите му. Въпреки че в тъмнината Нихлатак изглеждаше много впечатляващо, на светло той беше още по-внушителен. На главата си носеше огромната корона направена от чисто черно злато и украсена с рубини. Короната бе толкова тежка, че дори някои от демоните биха се затруднили да я вдигнат. Най-големият рубин, който бе инкрустиран в короната предпазваше притежятеля от умствения контрол, който някой враг би могъл да се опита да му приложи. Тялото на владетеля бе покрито със огромна мантия, която беше по-черна и от нощта. Носейки тази мантия, той бе защитен дори от огъня на дракон. В ножницата на пояса му висеше неговото любимо оръжие - меч дълъг два метра и половина, широк колкото педята на господаря си и способен да разсече дори най-твърдата стомана. Този меч бе направен от специален метал, който се срещаше единствено в мините на Червените планини. В него 10 мага бяха вложили своите заклинания, така че при изричането на определени думи на езика на нечестивците, мечът пламваше и изпепеляваще всичко, до което се докоснеше. До масивния трон, направен също като короната от черно злато, беше подпрян щита на Нихлатак. Щитът беше почти с размерите на своя господар, така че можеше да го предпази от стрелци без никакви проблеми. Ботушите му бяха направени от най-твурдата и огнеупорна кожа, но и голяма част от тях беше от метал. Единственият недостатък на владетеля, както и на повечето представители на неговата раса беше, че нанасяха удари със своите оръжия доста бавно. Това много ги затрудняваше при битки със раси, чиито преставители бяха много бързи същества, като например вампирите.

Изведнъж в тронната зала нахълта разтревожен нечестивец - това беше шефът на охраната - Стипур. Поклони се на своя крал и поиска разрешение да говори.
- Говори, Стипур - каза Нихлатак със своя дълбок глас, от който дори несвикналите с него нечестивци ги полазваха тръпки.
- Господарю - каза задъхано шефът на охраната - станало е нещо ужасно!!!
Лицето на краля дори не тръпна.
- Говори по-бързо. Не ми губи времето.
- Господарю, докато синът ви се е прибирал от лов със своята свита, са били нападнати от неизвестни същества. Всички са мъртви, но не можахме да намерим тялото на сина ви. Изглежда е бил отвлечен.
Този път Нихлатак рязко стана от мястото си. Синът му беше една от малкото му слабости. Освен жена му, това бе единственото същество, към което той изпитваше любов. Изглежда някой знаеше това и искаше да му навреди. Кой ли беше този някой - тпърва щеше да се рабере.
- Намерени ли са тела на нападателите.
- Да, господарю. Изглежда са бързали много от страх да не ги забележим и не са скрили телата на своите.
- Е? От коя раса са похитителите.
- Хора, господарю.
Нихлатак се замисли за момент и каза:
- Искам да вземеш 30 от твоите най-добри хора и да ми ги доведеш. Щом си готов тръгваме на лов за хора.................

СЪДБАТА НА МАРКУС


Маркус гледаше огромният вампир пред себе си. Той странно напомняше на ангел, но на смъртта и разрушението. Фигурата изглеждаше величествена. Сега нямаше и помен от опърпаният скитник който стоеше пред него преди малко. Изглеждаше много висок, въпреки че не беше. Крилата му вече не бяха черни. Бяха се превърнали в смесица от подредени без никаква логика жълти, светло сини и дори бели пера. Лицето му не изглеждаше гневно, напротив, изглеждаше спокойно. За разлика от преди малко, косата му беше бяла. Маркус го гледаше потресено и не знаеше как да реагира. Това пред него не беше неговият брат. Това беше нещо друго. Нещо изключително и невиждано до сега в ада.
- Какво си ти?- попита с плах глас вампирът.
- Аз съм Араел- отговори съществото- единтвеният и неуспорим владетел на Райската долина.
- В такъв случай си сбъркал мястото- тук е адът!
- Перфектно, още една земя, която ще стане моя.- отвърна Араел.
- Само през трупа ми, изчадие небесно! Тук е моята земя!
- Ти ще станеш мой роб.
При тези думи тялото на Себатиан падна на земята, а от него се извиси синкав дух. Този дух беше на всичко друго, но не и на ангел.Имаше демонични златни крила, които напомняха на тези на демон. По тях тук там се мяркаха по някое друго сякаш обгорено перо. Беше с глава на лъв, едната от ръцето му беше човешка, на нея имаше голяма гривна, на която беше написано нещо на непознат в ада език. Другата ръка беше повече от демонска. Имаше четири огромни пръста. На всеки от тях имаше назъбен по различен начин нокът. Те сякаш бяха специално направени да причиняват възможно най-голяма болка, когато се впият в плътта на своята жертва. Тази зловеща ръка преминаваше в люспеста част от тялото на така нареклият се “владетел на райската долина”. Самото тяло сякаш беше разделено на две- едната част беше наистина ангелска. Тя може би някога е принадлежала на висок млад ангел, не много мускулест, но със сигурност много силен. Другата част би произлязла единствено от най-покварените сред демоните. Също както ангелската и тя не притежаваше много изразени мускули, запазвайки идеално привидната симетрия на тялото. Покварената кожа беше лилава на цвят и напомняше за кожата на един от старшите демони в йерархията на ада, когото Маркус бе видял веднъж. Изведнъж вампирът си помисли “боже да не би някъде във вселената ангелите и демоните да са се обединили и да са създали свое поколение и това пред мен да е резултата от тази покварена връзка...”.
Съществото излязло от Себастиан се опомни след броени секунди. То изглежда беше излязло с цел: да вземе тялото на своя нов гостоприемник...
Маркус изведнъж беше парализиран. След миг той почуства остра болка в гърдите си. Той си помисли, че странното същество се опитваше да изяде сърцето му. Всъщност съществото искаше не сърцето му, а неговата душа. То я изсмукваше и абсорбираше злото в нея и унищожаваше доброто.Агонията на Маркус продължаваше сякаш чяла вечност. Изведнъж болката приключи, и всичко изчезна. Нямаше вече нито добро нито зло, а само безгранично безразличие към всичко. Духът на Маркус беше вече изчезнал и само тялото му стоеше празно като черупка от орех, вътрешността на която беше отдавна изгнива и станала на прах. Той беше само празна обвивка, перфектна за приютяване на една безплътна душа.
Ангелът се вмъкна в нея.
- Така значи, това е мястото на пристигането, мястото което е послужило на този глупак да влезе в нашият свят. Никога не му е трябвало да го прави. Така ... сега трябва да потърся съюзници тук, които да послужат за гостоприемници на армията ми.
Съществото отлетя.
Себастиян се надигна и заговори сам на себе си:
- Значи за това сте ме пуснали, така ли гадни изчадия, за да служа като порта към вашият свят, през която да мине лидерът ви. Няма да стане... колкото и да преведе той в този свят, аз ще ги намеря и убия един по един. Мислите се за всесилни, така ли, използвахте ме, е и аз имам информация за вас гадни изроди, и аз ви използвах, за да еволюирам по-бързо. Използвах часта от вашата душа, която вие не използвате и която няма да забележите, че липсва, използвах доброто във вас...
Себастиян се успокои. Той знаеше, че бе използван и това никак не му харесваше. Това, че неговият предател беше мъртъв не го успокояваше допълнително, напротив, сега неговото тяло бе притежание на Принцът, а с него и качестватата му. Дълбоко в душата си усещаше и нещо друго освен безмерния гняв- тъга. Той тъгуваше за своя брат.
Замисли се. Дали имението, което бяха построили той и Маркус още стоеше? Дали там нямаше да намери някаква помощ срещу новата заплаха? Е, не беше сигурен, но си струваше да провери...


* * *


ИМЕНИЕТО


Да то беше точно там където го помнеше. Беше там, но беше различно. Винаги е знаел , че брат му е изцентрик, но пък чак толкова... Защо, по дяволите, беше превърнал проклетото имение в цял град?!
Имението беше в средата на града. Навсякъде около него имаше по-ниски, но все още величествени къщи, в които светеха много светлини. Следваха ги малки къщички, сбутани между по-големи постройки, представляващи високи кули, в които най-вероятно живееха много същества. Кулите стърчаха високо над имението, но не бяха много на брой и не го закриваха от погледа на вампира. Той виждаше как много вампири щъкаха като мравки по улиците на града, спокойни и защитени от атака от голяма крепостна стена. Целият град сякаш излъчваше тъмнина.
Той се запъти на там. Когато наближи стените, видя, че около тях има ров пълен с вода. Това средство едва ли би спряло който и да е. Повечето същества не се страхуваха от вода. Единственото, което можеше да спре, може би беше таран, като не му позволява да се приближи достатъчно до стената.
Огледа се наоколо. Видя два моста, от ляво и от дясно. “През кой беше по вероятно да го пуснат?”помисли си в първия момент. “Глупав въпрос?” отговори съзнанието му в следващия. Запъти се към по-отдалеченият. От всяка гледна точка това беше нерационално, но нещо в него го накара да тръгне на там. Стигна до моста и се приближи до пропастта. Зад него имаше малка горичка. Вампирът усети дъхът на някого във врата си.
- Не мърдай, или това ще е последното, което ще направиш!- каза тих глас зад него.- Май си нов тук, а?
- Да,- процеди вампирът през зъби- но преди, това място ми принадлежеше.
Гласът се изсмя. Той все още не бе казал исканията си. Вампирът не можеше да го види и това му лазеше по нервите.
- Кой си ти страннико?- попита нападателят.
- Някой, който ще те накара да съжеляваш, че си се родил, ако не ме пуснеш да вляза в града.- заяви Себастиан спокойно.
- Много дръзки думи за човек , който всеки момент може да бъде наръган в гърба с нож.
Така си беше, но нападателят не знаеше какъв човек стои пред него. Не знаеше дори към коя раса принадлежи. Себастиан разтвори рязко крилата си. Това движение не беше очаквано от нападателя ни най-малко. Дясното крило на вампира удари ръката на човекът зад него. Ножът извхърча на няколко метра и преди злошастният нападател да разбере какво става, той висеше, хванат за врата и вдигнат на около двадесетина сантиметра над земята.
- А, сега ти кажи името си, злощастно същество!- заповяда Себастиан.
- Аз съм Киник, охраната на моста.
- Аааа, ето защо се опита да ме наръгаш с ножа си.
- Моля те, не ме убивай!- стражът се гърчеше в ръката на Себастиян.
- Вероятно ти си вампир, така ли?
- Да, вампир съм, но не мога да кажа това за теб.
- Крилата, нали?
- Да, те не са вампирски.
- А какво ще кажеш за зъбите?
Себастиян се озъби на жертвата си. Големите му кучешки зъби пробляснаха.
- Вярвам ти. От това няма нужда- изкреща вампирът ужасен.
- Така е по-добре. Сега смъкни моста! Разбира се имаш избор. Ако искаш можем да прелетим така през стената.
Предложението не се стори привлекателно на пазача и той реши да изпълни желянието на новодошлият му събрат.
- Пусни ме и ще го отворя!
Изискването беше изпълнено. Пазачът тупна на земята. След миг той се опомни и извади от единият си джоб малка дрънкулка, натисна нещо на нея и моста се появи долу сякаш беше там през цялото време.
- Имаш късмет, че реши да минеш по този мост- каза вампирът- Някои от враговете ни знаят за тази илюзия и минават просто така, но след промените вече не знаят по кой мост да минат.
- И какво, ако бях минал по другият щях да се изтърся в реката ли?- изцепи Себастиан.
- Да.
- О, ясно. А и още нещо, защо си се облякъл като палячо?
- Това е официална дреха.
Себастиян тръгна по моста. Този тип защита беше типична за брат му- хитро и ефективно,харесваше му. Бас хващам, че на другият мост дори нямаше пазач. Едно нещо не му харесваше- официалното облекло. Защо трябваше да е облечен в черно и бяло. Най-много не му се нравеше това излишно нещо на врата. Приличаше на панделка завързана от някое малко момиченце на врата на плюшеното му мече.
Пазачът гледаше как този странен вампир се отдалечава от него. Беше висок, но не много, косата му беше дълга и пусната свободно до ръменете му. Тя имаше странен цвят, беше пепеляво сива. Докато гледаше лицето му му беше направило впечатление че очите му са сиво-сини. В тях се четеше гняв въпреки спокойствието, което излъчваше тялото му. Той определено беше странен тип. “Още един вид вампири”помисли си пазачът “сякаш си нямаме достатъчно”

Когато видя нападателите,Аарок с наистина много бързите си рефлекси успя да извади острието на “Похитителя” и да се приготви за битката.Първият нечестивец засили брадвата си към гърдите на вампира,но Аарок умело се отдръпна.Той бутна една от околните маси пред двата нечестивеца и сега разстоянието между тях и Аарок беше доста по-голямо.С копието вампира посегна към втория нападател,който успя да клекне,та не бе засегнат.Другият беше успял да прескочи масата и да се озове до вампира.Аарок го избута с крак,след което забучи “Похитителя” в гърдите му.Нечестивеца се гърчеше в агонизираща болка,породена от острието и от отровата в него.
Сега остана онзи,с позлатеният меч.Той все още бе от другата страна на масата.Аарок я бутна и нечестивеца падна на земята.
Вампира прескочи масата,застана пред нападателя като насочи острието на “Похитителя” право към гърлото му.
-Кой те изпрати?-попита Аарок с леден,треперещ глас.
-И-изпрати ме…-нечестивеца прекъсна.
-Казвай,гадино!-извика вампира вече много по-уверен.
-Бяхме изпратени от орки.Те били прогонени от горната земя,защото не заслужавали онова място…Дойдоха в нашето кралство и ни поробиха…Наредиха ни да ви убием…Н-но знам решение.Орките в Долната земя са много силни…Можете да отидете на Г-г-горната земя и да намерите лагера на всички орки(намира се на Запад)…Там има един свещен за тях камък…Н-не му знам името,но знам,че те му се поклонят и го зачитат като бог…Ако разбиете този камък всички орки ще умрат от силата на този камък,защото всеки орк появил се на земята преминава през този к-камък…Той е нещо като майка на всички орки.Трябва да бъде разбит ако искате да…-нечестивеца бе прободен от острието,което Аарок заби в гърлото му.
-Ясно…-каза си вампира.
Кралят на Кървавата Цитадела излезе от таверната и се превърна в рояк прилепи които хвръкнаха към стените на Тъмната Крепост.Прелетял вече над тях,Аарок във формата на прилепи се движеше към дома си.
Пред портите на Кървавата Цитадела,прилепите се свързаха за преден път в човешката форма на Аарок.Той влезе в града.Запъти се към тронна зала в центъра на града.
Тя бе нещо като храм за вампирите и върколаците в този град.Вратата бе мозайка от най-различни камъни.Отвътре храмът беше много просторен.Прозорците бяха изваяни от червен кристал.По стените красиво бяха изобразени пророчества на древни вампири,също така и велики герои в историята на града.По пода имаше дълъг червен килим с изваяни на него същите герои като тези на стените.В центъра на залата беше и тронът на краля.Направен от слонова кост,червен кварц и червено злато,този стол бе може би най-красивото на което Аарок някога е сядал.На престола бе поставена и короната на краля.Рубини,черни диаманти,кехлибари,топази и сапфири я покриваха от единия край до другия.Само една тънка ивица злато беше в края на короната.
От страни на престола имаше врата.Аарок влезе в нея.Вътрешността на новото помещение беше много по-проста от предишното.Черни стени с нормални стъклени прозорци,а в центъра на стаята имаше някакъв грамаден камък.
Аарок допря и двете си ръце у него и усети някакви вълни да минават през тялото му.Вампирът проговори:
-Всички мъже,без децата,искам да се явят пред портите на града готови за битка на горната земя.
Всъщност чрез този камък кралят изпраща съобщения през телепатия на всички в града.
Аарок излезе от храма и се запъти към портите.Там го чакаха стотици войни.Извика едно момче и му заръча да му донесе бронята.Не след дълго Кралят се сдоби със своята броня.Тя бе лека,не пазеше много добре.Почти непробиваема,тя беше красиво украсена.На гърба имаше прилеп,а като цяло бронята беше червена.Аарок застана пред портата.Обърна се към войниците си.
-Орките са поробили Вишите Нечестивци!Орките нареждат на нечестивците да правят мръсно на нас!Не можем да позволим това да стане,нали!?-надъхваше Аарок поданиците си.
-НЕ!!!-извикаха всички в един глас.
-Тогава да се явим на Горната земя и да избием всеки,що носи зелената кожа на орк!
Докато всички други крещяха,Аарок се доближи до един вампир.Той бе капитанът в битките.
-Клаурус,знай,че главната цел е да разбием някакъв си камък на орките!А,между другото нека аз ръководя армията!-каза Аарок.
-Дадено,ваше височество.-отвърна Клаурус.
Кралят отвори портите и мигом всеки вампир се превърна в рояк прилепи.Те образуваха огромен облак от тези тъмни същества.Върколаците пък се превърнаха в огромни и бързи като вятъра вълци.
Когато преминаха през стените(върколаците минаха през портите)на Тъмната Крепост всички воини се движеха на Север.Тези,които бяха в въпросния град поглеждаха към хилядите прилепи и вълци се очудваха къде ли отива тази армия.
Аарок и воиниците му вече излязоха от града.В мрачния хоризонт имаше лека светла перспектива.Прилепите и вълците с бясна скорост се носеха натам.Не след дълго пред тях се появи ефирна стълбица.Всички се върнаха в човешки(върколаците в полу-човешки)форми и започваха да изкачват стълбата нагоре.Там се виждаше светлина.Нещо което нямаше на Долната Земя.
Не след дълго всички излязоха на Горната Земя.Слънцето блестеше и заслепяваше очите на всички.
Аарок преодоля светлината и огледа околностите.На Запад имаше странна синкава светлина която се издигаше някъде нагоре.
-Там ще тръгнем!-каза Кралят като посочи “лъчът”.
Всички се запътиха на Запад.Броните тропаха и лъщяха,а всички пъшкаха преуморени.Аарок реши че през вечерта ще бъде най-добре да бъде нападната месността.
Наблизо видя гора.Сметна че под дебелата сянка на дърветата всички ще си отпочинат докато Слънцето се скрие.
Скоро всички легнаха на килима от шума.
-Е,Господарю,кого нападаме?-попита едн върколак.
-Орките.Този лъч синкава светлина трябва да е от тяхният свещен камък.Целта е да го разбием.-отвърна Аарок.
Кралят започна да обяснява тактиките и начинът на атака.Скоро Слънцето се скри зад хоризонта и всички станаха.Запътиха се още по на Запад и вече видяха източника на синкавата светлина.Наистина бе камък.Околко него бяха накладили огън и танцуваха шамани на орките.От страни бяха къщите им.Селището беше в котловина,така че можеше да бъде обсадено от всички краища.Така и направи Аарок.
Една част стоеше откъм гората.Скрили се сред храсталаците от другата страна върколаци чакаха.Вампирите щяха да нападат първи,а въколаците-да се включат по-късно.
Предвождан от Аарок,нападателният “батальон” се спусна към селището.Шаманите забелязаха това и изпаднаха в паника.Едни се опитваха да направят възпираща магия,други викаха за помощ.От къщите излезоха тежко бронирани орки.Запътиха се към Аарок и групата му.
-Атака!!!-крещеше Кралят на Кървавата Цитадела.
Скоро стана и кулуминацията.Орките се сблъскаха с неспирните вампири.Кръвопийците наръгваха с остри мечове и копия своите врагове.Отзад останаха трупове на орки и само един труп на вампир.
Появи се водещият армията на орките.Той успя да отсече главата на един вампир,но бе бутнат от друг.Паднал на земята и безпомощен,водачът бе изправен пред чиста смърт.Отзаде му скочи един върколак,заби муцуна в корема му и започна да ръфа…
Аарок вече се озова до камъкът.Шаманите бяха избити от върколаците.Кралят на Кървавата Цитадела беше на ръка разстояние от камъкът,когато нещо пагубно стана…От гората се появиха стотици орки с наточени ножове и брадви…
-Това е краят!-извика Клаурус.
-За нас не,за теб-да!-ядоса се Аарок и му отсече главата.
Върколаците стояха отпред и заеха позиция.Остреха си зъбите и ноктите,готови да ръгат на поразия.Вампирите зад тях вдигаха смело мечовете си.
Аарок остана до камъкът.Знаеше,че разбие ли го всички орки ще измрат.
Зелените изчадия вече бяха на крачка пред върколаците.Изведнъж те се издигнаха и отидоха към синята светлина от камъкът.Аарок го бе разбил.Всички бяха спасени от сигурна смърт.
Свещеният за орките камък изхвърли заслепителна синя светлина.Около пет минути никой не виждаше нищо но скоро отново очите на вампирите и върколаците бяха нормализирани.
-Победихме!!!-извика Аарок.-Нека утре се приберем…

Дракезар седеше зад бюрото си. Трябваше да напише писмо до Ивил, по повод слуховете за организирането на нов поход към повърхонстта. На никой не му харесваше съюзът със Висшите Нечестивци, но май той бе единствения надигащ глас. Взе парче пергамент и перо и написа следния текст:
“Многоуважаеми Ивил,
Провинция Памена не може да си позволи такова опетняване на честта, каквото е съюзяването с Нечестивците. Надявам се да постъпите благоразумно, вслушвайки се в съвета ми. В противен случай, оставам с вързани ръце, и пред мен ще има само една възможност...
П.П. Разбира се, ако се отметнете от договора си с нечестивците получавате пълната ми подкрепа за атака над Горната земя.
Дракезар”
След като свърши, сложи върху пергамента печата на Памена и го остави при останалата поща за изпращане. Сега не му се мислеше за Ивил. Имаше си по-важна работа. Имаше среща с някакъв дребен вампирски благородник. Преоблече се и слезе в залата за обсъждания. Онзи вече го чакаше там и май беше доста изнервен.
- Закъснението ви е показателно за липсата на каквото и да е възпитание! – каза вампира с изтънчените обноски характерни за расата си.
- Сър, мисля че двореца ми не е място за ексцесии, но трябва да отбележа че не по-малко невъзпитано е да не се представите – каза Дракезар със същата изисканост, а всъщност си мислеше “Ах, как мразя такива контета!”. Всъщност всички Ездачи в залата го чуха и някои от тях не сдържаха смеха си.
- Аз съм барон Габриел Ателард. Имам малко владение в съседство с вас. Преди около седмица група Ездачи, зовящи се “Харед Уд”, са опустошили втория по големина град във владението ми. Разбрах че на вашия език това значи “Убийци на Вампири”- барона бръкна под мантията си и извади нещо. Беше епруветка, каквато използваха алхимиците, а вътре имаше две очи. – Искам репарации за нанесените щети, в размер на 5000 ати* противен случай, това ще сполети всеки Харед Уд, както и всеки Ездач изобщо, който видим на наши земи.
-Не мисля, че вие сте човекът, който трябва да поставя условия. Разбирам какви неприятности са ви причнили Харед Уд, но ние не можем да носим отговорност за действията им.....
След кратко баламосване, вампира склони репарациите да са в размер от 1000 ати. Той стана облече се и тръгна към изхода. Не видя обаче връхлитащия го отзад Дракезар, държащ гарота в ръцете си .Той направи два плавни и безшумни скока към вампира и гаротата се впи в гърлото му. След по малко от 10 секунди той беше мъртъв... отново. Дракезар извади кама от една от гънките на наметалото си. Красивото оръжие се впи в гърдите на вампира отново и отново, сякаш бе жадно за кръв. Всъщност това бе Аарин-камата на победителите(в превод). За нея се носеха легенди че изсмуква душата на жертвите си, като по този начин прави притежателя си по-силен.
След като приключи с това Дракезар извади очите на барона и с камата си извая символа на Харед Уд върху челото му. Изправи се и видя че целия е прогизнал в кръв.
-Изнеси го. Искам да бъде изпратен заедно с останалата поща към вампирските владения! – рече на един от слугите. – ОТСЕГА НАТАТЪК НИКОЙ НЯМА ДА ОСПОРВА ДУМАТА НА ХАРЕД УД!!!
Крадезар се прибра в покоите си и се преоблече. Харед уд, това беше организация на войни ренегати, както и вече ветерани. Хора показали изключителна смелост при Кървавата война. Хора, за които нямаше нищо по-лошо от вамирите и върколаците. Крадезар беше събрал бойните си другари преди около половин година и това беше първия удар от многото . Удари с един единствен изход – унищожението на вампирската раса. Но за това все още имаше време...

1. Това е дребна златна монета. Равна е на приблизителната храна на един човек за един месец.

В залата настана тишина . Един вестоносец се приближи към Evil и покорно коленичи пред новия валдетел .
- Говори вестоносецо . – подкани го Ездача.
- Господарио нося ви вести от провинция Памена .- отговори покорно вестоносецът.
-Продължаваи !
Вестоносеца извади пергамент от тънка човешка кожа и започна да чете.
- “Многоуважаеми Evil , провинция Памена не може да си позволи такова опетняване на честта , каквото е съюзяването с Нечестивците . Надявам се да постъпите благоразумно , вслушвайки се в съвета ми . В противен случай , оставам с вързани ръце и пред мен ще има само една възможност .. П.П. Разбирасе , ако се отметнете от договора си с нечестивците получавате пълната ми подкрепа за нападение над горната земя . Дракезар.”
Evil ислуша внимателно съобщението и след кратко обмисляне заповяда на вестоносеца да запише отговора му .
- Уважаеми Дракезар , след кратко но задълбочено обмисляне на предложението ние с прискърбие трябва да ви откжем . Това е думата на вишия съвет . Evil върховен ездач на клана Д’Скордж .
Вестоносеца прилежно записа думите на господаря си . После се приближи до Ездача и му прошепна на ухо .
- Дневния демон на които изпратихте молба за помощ се съгласи да се срещнете . Той ще ви чака след час в долината на Студения Мрак.
- Добресвършена работа вестоносецо – отговри му Evil и добави на всеуслушание – Нека на този благороден воин бъдат изплатени сто ати и да бъде повишен в командир на рота .
След тези думи Евил се поклони на съвета и излезе от залата . Сега той трябваше да бърза . Ездача с отмерени и бързи стъпки мина през градините и излезе през главната порта . И там стоеше неговия любимец . Дългото сто крачки чудовище с по черно от най-черната нощ туловище лежеше спокоино върхо плочите . На вратът на прекрасния звяр като шал от злато бе грижливо наложена плетена броня . Така единственото слабо място на дракона бе защитено . Evil изпрати телепатична вълна към съществото и то покорно се изправи в очакване господаря му да го въседне . След като се намести на седлото Ездача погали нежно черния гигант под себеси и проговори тихо но ясно .
- Лети другарио лети както никога досега защото ни чака дълък път и важна среща .
Дракона вече летеше през долината на Студения мрак към мястото на срещата . След няколко мините погледът на Ездача се концентрира върху една неподвижна фигура покрита с черна роба . Таинствения непознат бе застанал на върхът на самотна скала достатачно голяма зада може дракон да се призими на нея . Evil изпрати телепатична вълна към дракона си и го насочи към този връх . Съществото елегантно се призими на скалата и прибра криле . Сега Evil можеше спокоино да разгледа непознатия от седлото си . Бледо лице , нежни лицеви черти , живи лукави очи , войнствена стоика това можеше да бъде само дневен демон. И това бе дневния демон които Ездача търсеше .
- Поздрав вам ! – каза спокоино Ездача – Аз съм Evil и идвам с мир !
Непонатия отправи продължителен поглед към Evil със живите си лукави очи . А в израза на лицето му се четеше надсмешка .
- Молбата за срещата бе изпратена от мен ! – продължи Evil с мек тон .- Вярвам че ти си Схорхул ?
Непознатия продължаваше да гледа изпитателно Ездача . Evil не можеше да разбере какво става но раздразнението му нарастваше .
- Човече не си играи с търпението ми ! – изплю разгневено Ездача .
Демона не отговори , Evil имаше чуството че очите на това същество проникват през руните , бронята и плътта му и стигат чак до мъртвата му душа . Инстинктивно ръцете на Ездача посегнаха към мечовете увиснали на таза и се заковаха на място . Evil неможеше да повярва . Никога не бе виждал такива рефлекси . Пред него дневния демонат небрежно подмяташе вълнист кинжал а лицето му се бе разтегнало във лукава усмивка която сякаш нашепваше “ Аиде опитаи се , направи ми това удоволствие “. Evil се вгледа във съществото пред него. “ Колко лесно бих могъл да те смачкам като буболечка , една команда и ще бъдеш здъвкан жив . Но какво бих спечелил от това ? Нищо ! Трябва ми информацията която се крие в главата ти !”.
Evil одръпна ръцете си от мечовете и отново проговори с равен тон
- Ако ми помогнеш ще бъдеш богато възнаграден . Ще ти платя дестхиляди ати.
Демона проговри с тих глас ,глас могъщ , слас таящ вековна умраза .
- Предложението ти е обида към мен . Парите са просто дрънкулки те имат стоиност само за нишите същества .
Ездача се стъписа . Какво би погъл да предложи той на това тъи хитро същество .
- Тогава назови какво сикаш !
- Сила , власт . Ще ти дам информацията която искаш но в замяна ти ще ми бъдеш длъжник . Каквото и помощ да поискам когато и да я поискам ти ще трябва да я изпълниш ! – очите на Дневния демон присветнаха и отново придобиха живия си лукав вид .
Evil разбираше прекрасно какво става и знаеше че ако иска иформацията която му бе необходима ще трябва да плати .
- Така да бъде демоне . Аз Evil върховния ездач се заклевам да испълня една твоя молба каквото и да е тя !
Демона се усмихна ехидно и проговри .
- Интересуваш се защо през последната година нападенията от страна на Звероукротителите нараснаха толкова много нали ?
Ездача разбираше че говори с едно от най-интелигентни същества на долната земя за което нямаше скрит смисъл и мистерий .
- Точно така . – съгласи се Evil
- Знаи че има заговориници в твоят замък които искат да те отстранят от пътя си . Съзаклятниците са сключили договр с Звероукротителите зада те свалят от трона . Този слабо охраняван замък на Горната земя е капан , ако отидеш с теб е свършено .
Ездача гледаше с недоумение . Как бе възможно това Ездачи и Звероукротители да сключат договр ?
- Но как мога да ти се доверя ? – проговрои най-накрая Ездача – от къде да знам че не ме лъжеш ? Може ти да си сключил договр със Звероукротителите !
- Не можеш да бъдеш сигурен ! И не забравяи обещанието си . – при тези думи Дневния демон дръпна раско юздите на коня си и се впусна в гало надоло по урвата .
Ездача стоеше смаян и гледаше прекрасната езда на Дневни демон.

……..

Последните лъчи на Щирх Ател – Малкото Светило, искрящ над столицата на Дневните демони Схорхулир - огряваха блестящия сребърен купол на храма. В гигантската сграда две хиляди дневни демони в пълно бойно снаряжение – дълги бойни кинжали и черни роби, под които проблясваха ризници от ерхско сребро – се молеха на главният бог Сакх, Повелителят. Плашещите звуци на молитви, прераснали в бойни викове огласяха планините и ехото се връщаше в Схорхулир. Нещо се случваше в земите на Дневните – нещо съдбовно и ключово за цялата раса.
Ярка синкава светлина се отдели от множеството, изтреля се към тъжното небе, където светилото вече не грееше, и се запъти нагоре. Това бе Схорхул – кралят-бог на Дневните и владетел на столицата. Очите му бяха затворени, но синкаво сияние се процеждаше през клепачите му – той летеше чрез левитация, едно от най-ценните умения, които бяха получили тези чеда на демоните и елфите. Схорхул се бе отправил към Мрачната крепост.
Скоро той стигна укреплението, снижи се и стъпи на повърхността. Влезе в странноприемницата, изпълнена както винаги с всевъзможни същества – това бе мястото, където по неписан закон се сключваха договори, примирия и обединения. Схорхул седна на една маса в ъгъла и си поръча здрачно вино – тъмна, почти черна течност с остър вкус. Дневният демон беше дошъл, за да обедини расата си с маговете на хаоса за голяма война срещу елфите от Горната земя – съществата, прокудили Дневните и обрекли ги на вечно изгнание. Сега бе време за Отмъстителната война.
На маса в центъра на залата стояха трима магове на хаоса, увлечени в оживен спор. Носеха ризници и зелени наметала, по което Схорхул разпозна, че са от най-висшите в йерархията на народа си. Той не разбираше езика им, затова се приближи и започна разговор на Долния език, който владееха почти всички същества от Земята, неогрявана от слънце.
- Здравейте, магове. Аз съм Схорхул – кралят-бог на Дневните демони от планините и имам сероизно предложение към вас. – започна Схорхул с тих, но властен глас, нетипично остър за народа на Дневните, но често срещан сред кралете от Третата династия.
Единият от маговете на хаоса свали качулката и дневният демон забеляза златната му корона, в средата на която, на светлината на мъждукащия фенер в залата, блестеше Аелеон – кралският кристал.
- Казвам се Ваел Втори, но народът ми ме нарича Безстрашни. Схорхул, явно днес е писано да се срещнат крале. Готов съм да изслушам предложението ти.
- Вероятно знаеш историята на нашия народ, затова няма да ти припомням печалните събития около изгонването ни от земите на елфите. Вместо това ще бъда кратък и ясен, което бих искал и от теб, защото хиляди Дневни воини чакат твоето решение пред храма на Сакх, облечени и готови за бой – нуждая се от помощта на маговете на хаоса за велик поход нагоре, към елфските княжества. За плячка и отмъщение!
Магът изглеждаше озадачен. Обърна се към двамата до него и започнаха да дискутират въпроса на собствения си език, което не даваше възможност на Схорхул да разбере нещо. След близо четвърт час тримата привършиха дискусията си. Схорхул чакаше техният отговор с нетърпение, а кръвта му гореше от желание за мъст.
- Помощта на маговете на хаоса е ценна и струва много. Ние с готовност ще подкрепим вашия поход с хиляда добре обучени бойни магове, но имаме условие, на което много държим – ако походът успее, искаме половината територия на елфите – земите на княжествата Аснар, Варуел и Мориен.
Голямо бе искането на маговете, а вместо това даваха едва хиляда жезъла. Въпреки това той прие помощта им – всеки опитен магьосник би могъл да помогне, а и целта на Дневните не бяха нови владения, а просто разплата. Каза на маговете да съберат войските си при Стълбата към Горния свят по изгрев слънце, затвори очи и се понесе към Схорхулир. След половин час бе вече там и прелетя до върха на храма, където стъпи на огромен пиедестал. Пристигането му бе посрещнато с яростни бойни викове и вдигане на кинжали и горящи факли към тъмното небе. Войските бяха готови за бой, подредени в редици. Най отпред бяха копиеносците с големи правоъгълни щитове, зад тях беше обикновената пехота – воини с дълги кинжали и леки кръгли щитове, а най-отзад бяха стрелците с големи бойни лъкове и стрели, намазани с билката Аатирд – най-силната отрова, позната на този планински народ.
Схорхул се възправи над своя народ, повдигна глава и започна:
- Народе мой, часът на разплатата дойде! Маговете на хаоса се съгласиха да подкрепят похода ни към Горната земя с хиляди опитни магьосници! Ще обединим войските си при стълбата по изгрев слънце. А сега – НАПРЕД!
Планините трепереха от марша на войската, която премина през портите и се отправи към Запада, а мъглата бе разкъсана от устремените нагоре триста дневти воини, владеещи левитация, устремени нагоре – към отмъщението, водени от летящият най-отпред Схорхул. По изгрев поданиците на Схорхул и Аелеон щяха да закрачат рамо до рамо към Горната земя, огряни от кървавия светилник на Запада. А в главата на кралят-бог на тези създания вече имаше грандиозен план, свързан с обещаната подкрепа от водача на Ездачите - Evil и информацията за подготвяното му сваляне от власт. "Време е най-сетне да бъдат съединени двата свята и стълбата да изчезна, както пише в древните предания. Време е светлината на Зонаул да изгасне завинаги!"

Тази част е доста кратка, но обещавам да не се повтори. Помислих, че ще е по-прегледно да завърша частта си: "И Пешо и Гошо поеха по тяхното пътуване......", и в следващата да опиша какво е станало.


…..Деромон се примири. Той беше готов да умре, но за своя учуда шамана не го уби. Вместо това той започна да произнася накакво непонятно заклинание. Деромон почуства нещо странно в себе си, нещо което бавно и безпирно го разяжда от вътре. Тогава той разбра, че това беше смъртно проклятие. Да шамана го беше прокълнал. В тези секунди Деромон погледна сина си, който до преди малко стоеше безмълвно и гледаше. Той се вгледа в очите му и видя сълза. Видя малка сълза да се стича по лицето му. Разгадор за пръв път почуства някаква обич към баща си, която му беше непозната. Той погледна баща си и за пръв път се почуства близък с него. Шамана впи кърваво червените си очи в детето и излезе. Това беше фаталната му грешка: в този момент той пренебрегна Разгадор, подцени го и точно тази грешка в бъдеще щеше да коства живота му.
Деромон се мъчеше в страшни болки, сина му се хвърли да му помогне, но вече беше твърде късно. В последните си секунди Деромон промълви:
- Сине…..остави ме. Не можеш да ме спасиш, но знай, че баща ти умира….. щастлив! Точно така щастлив съм, защото в този момент…… те почуствах като мой син!…..искам ти да застанеш на трона след мен!
Това бяха последните му думи. Той издъхна със сълзи на очите.
Разгадор се закле в бащиния си гроб, че с цената на живота си ще хване този шаман и ще отмъсти за баща си……..
Разгадор порастна с мисълта за отмъщение. През изминалите години той беше тренирал в най-доброто бойно училище в кралството, при най-добрите учители. Беше се превърнал в експерт по отношение на Изкуството на смърта. Разгадор беше добър владетел. Жителите на Мордор го харесваха, защото под негово управление кралството просперираше.
Но един ден той почуства в себе си нещо странно. Някаква мистична сила.
Някой му беше разказвал, че в “Тъмната крепост” живее оракул който предвижда бъдещето. Разгадор взе със себе си най-добрия си приятел: Драцениус. Двамата си събраха багажа, отбиха се до близкия магазин за оръжия и се снабдиха с пълна екипировка. Дрaцениус за разлика от Разгадор беше избрал “Пътя на война”. Той беше станал отличен войн, а Разгадор вещ магьосник.
Двамата тръгнаха на пътуване което щеше да разкрие съдбите им……

Дано поне малко да съм пооправил стила....

Когато огромния гарван кацна в просторния двор на Берилинес Диандра с голямо удоволствие слезе от гърба му и нареди на двама от вещерите които се приближиха да преместят приберат донесената храна там където й е мястото. Самата тя се запъти към библиотеката. Зелената светлина в нея я успокояваше неимоверно много. Спря пред вратата и се огледа. Една от прислужничките тъкмо минаваше по коридора.
- Отложи моментното си занимание и ми донеси храна и бутилка черно вино - каза с тих и спокоен глас кралицата.
- Да господарке - изрече слугинята, поклони се и се запъти да изпълни нареждането. Диандра погледна отдалечаващата се вещица след което влезе в библиотеката, свали робата, която тежеше допълнително върху тялотой, а и нямаше смисъл да се крие пред своите, след което се отпусна на едно от креслата. Този ден беше изтощил силите й. Сега искаше единствено почивка. Затвори очите си. Не искаше да мисли за нищо. "Вампира забрави за хората, твърде зает е да си играе с нечестивците" думите на Берилинес накараха злото в изтощената вещица да се надигне "Мразя се за глупостта си! Защо ли си помислих че можем да разчитаме на други твари. Сами ще трябва да отмъстим.". "Не се обвинявай. Беше длъжна да опиташ да да накараш вампирите да отмъстят. Усещам плана заформящ се в съзнанието ти, но го остави за утре, сега си твърде изтощена" замака искаше единствено доброто на господарката си. Разговора им беше прекъснат от слугинята, която носеше вечерята на господарката си. Тя остави поднос от сребро, на който, в порцеланови съдове, оцветени в черно и със златени кантовете, имаше месо, хляб и плодове. Не бяха като тези от земята огряна от слънце. Месото беше от някои подземни животни, невероятно низши чиито статус беше равен на този на добитъка горе. Вещиците с годините бяха приспособили различни растения към живота на долната зема с неговата неплодоробна почва и магически източници на светлина. Качеството и вкуса им бяха различни от тези горе, но напълно устройваха тази нация. На таблата имаше още и поръчаната бутилка вино, както и чаша от ефирен кристал. Придобита като част от съкровище прибрано от след победоносен поход срещу елфите. Слугинята се извини и излезе, а Диандра се наслади на вечерята си така както отдавна не бе правила, тъй като целия ден не бе слагала и залък в устата си. Като приключи с вечерята, тя избута едно от креслата пред камината, досипа си вино в чашата и се настани пред пламъците. Заговори се с Берилинес за нещо незначително след около час умората тотално повали Диандра и тя заспа на креслото. На суртинта плана за отмъщениевече се беше оформил в главата на вещицата. Тя стана енергично, и отиде в тронната зала. Малко концентрация й беше достатъчна за да призове в залата тримата най-могъщи вещици и вещери.
- Пригответе се. След час тръгваме за горната земя - каза тя обърна се и излезе от залата, запътвайки се към покоите си. Имаше нужда да се освежи и преоблече. Изми от себе си прахта и мръсотията полепнали по нея предния ден. Облече се с дрехи подходящи за горния свят. Точно след час три вещици и трима вещери чакаха в двора на Берилинес, а заедно с тях и седем от гигантските гарвани, единият от които беше по-едър от другите. Това отново бе Гериат. Диандра също се появи.
- Да вървим. Отмъщение ще има и то ще е сладко - каза с леден глас тя качи се на гърба на гарвана. Другите направиха същото и скоро седем гарвана летяха към горния свят. Когато преминаха отвъд оставиха огромните птици в гората близо до изхода и се запътиха, като група магьосници към града от който бяха дошли тримата. Диандра беше изсмукала необходимата им информация от съзнанието на лудия.
- Какво ще правим - попита един от вещерите.
- Ще ми трябва помощта ви, за да издигна преграда която да преустанови достъпа на каквото и да било до драда към който отиваме. Знаете, че магия с такъв мащаб не може да се направи от един, а и от много е трудно. А сега да вървим, искам да стигнем преди отряда да се е върнал, искам да видя страданието им - каза тя и погледна напред със задоволство и надежда. На стотина метра от града те се пръснаха в кръг около него. Отне им няколко часа да се подготвят. Общуваха помежду си посредством телепатия. Когато най-сетне бяха готови ледените им гласове се извисиха над тишината и хората в града изтръпнаха от ужас само при мисълта що за магия е напът да ги застигне. Над града започна да се оформя нещо като предпазна стена, но тя имаше за цел да изолира града от останалия свят. Малко преди преградата да падне докрай няколко огнени топки удариха хамбарите и складовете на хората. Пожари унищожиха хранителните запаси на града.
- Сега ще страдате така както искахте да страдаме ние - каза Диандра и се скри близо до пътя, по който се задаваше малка човешка войска. Когато воините стигнаха едва забележимата прегтада на лицето на вещицата се изписа усливка. Хората сякаш се блъскаха в стена. Отчаяните им опити да открият начин да стигнат до близките им в горящия град. Да удовлетворението на Диандра беше пълно. Скоро другите се присъединиха към нея и те бавно се запътиха към гората където ги чакаха гарваните им. По пътя си срещаха хора, но те не обръщаха внимание на групата закачулени магове. Когато най-сетне стигнаха гората вече се беше стъмнило, но гарваните бяха свикнали с мрака и за тях не беше проблем да се върнат в града. Вещерите и вещиците знаеха за победата над хората и посрещнаха победителите с празненство и малък пир. Берилинес беше подготвил подходяша атмосфера за празненство. Всичко беше минало според плана и Диандра беше доволна. "Берилинес, приятелю, какво става в града който изолирахме" попита тя "Паниката и хаоса царят там" каза с весела нотка в гласа си Берилинес "Прекрасно" отвърна тя след което се отдаде на забавленията.

Стипур веднага изпълни поръката на господаря си. Отиде и извика по имена тридесет воина, които много пъти се бяха доказвали в битка и не отстъпваха по смелост дори на Стипур.
- Кралят има нужда от вас - каза Шефът на охраната. Пригответе се и след 20 минути ви искам строени до портите.
Воините тъкмо караха следобедната си дрямка, но като чуха, че самият крал се нуждае от тях, веднага скочиха от леглата си и започнаха да си слагат броните. Тъй като ранга на тези воини беше висок в йерархията на армията, техните щитове бяха омагьосани и ги предпазваха от огън. След като си навлякоха доспехите, всички забързаха към портите, защото не искаха да карат краля да ги чака. Тридесетте боеца се строиха в права редица пред портите. Гледката беше меко казано внушителна .
Не след дълго се видя как могъщата фигура на Нихлатак се спускаше забързано по стълбите на замъка.
- Изглежда е нещо наистина сериозно щом бърза толкова – шушукаха си воините.
- Тишина! – изкрещя Стипур
След минутка кралят вече беше пред малката “армия” и даваше инструкции.
- Изглежда някакви човеци от горната земя са дошли чак до тук и са решили да ни правят поразии. Не особено умен ход от тяхна страна, но това сега не е толкова важно. Днес преди около час принцът – моя син – и свитата му са се връщали от лов на черни вълци. Изглежда са се натъкнали на засада и са били избити от хората. Съдейки по броя на нашите - 35, хората трябва да са били поне около 300, за да избият всички наши бойци. Тялото на сина ми не е било намерено, по което съдя, че е отвлечен.
- Откъде можем да сме сигурни, че това са хора, господарю – осмели се да попита един от нечестивците. Те са толкова дребни, че се съмнявам дори 300 от тях да могат да се справят с 30 от нас.
- Били са намерени само техни тела наоколо. Следите също показват, че това са били хора. Съдейки по броя на труповете им, броят им трябва доста да е намалял.
- На конете* – извика Стипур докато той самия се качваше на своя.
- Искам всички да са плътно зад мен. Отваряйте си очите на четири за следи, както и за засади, тъй като елемента на изненада при засада от тяхна страна е единственото им предимство. Ясно ли е?
- Да, господарю – отвърнаха нечестивците в един глас.
- А, и още нещо. Внимавайте много някой от тези мижетурки да не направи нещо на сина ми по време на битката. Неговият живот е на първо място.
Портите изскърцаха и се отвориха. През тях излязоха в галоп тридесет и двамата ездачи. Скоро стигнаха до мястото, където се бе осъществила засадата. Там седяха двамата разузнавачи, които Стипур бе изпратил да разузнаят накъде са тръгнали хората. Двамата се изправиха и отдадоха почест на своя крал.
- Господарю – казаха те – имаме си работа не само с хора. Изглежда орките също са замесени, тъй като видяхме много и от техния вид.
- Но как така, те не бяха ли избити от вампирите? – учуди се Стипур
- Не ме интересува с какви мижетурки си имам работа – отвърна гневно Нихлатак. Кажете ми каква е тяхната численост.
- Не преброихме повече от 450 орки и хора. В момента трябва вече да са слезли в равнината.
- А синът ми? С тях ли беше? – попита Владетеля, но вече в гласа му имаше нотка на тревога.
- Да, господарю. Изглежда беше в безсъзнание. Бяха го сложили върху няколко платформи с колела и го бяха завързали здраво за тях.
Кралят изсумтя и направи знак на хората си да го последват. Преминаха през гората на галоп. При слизането по склона се наложи да забавят малко ход, но когато слязоха в равнината отново ускориха. След кратък галоп стигнаха до едно възвишение. От там те видяха хората и орките. Бяха на не повече от 6 километра пред тях. Нихлатак видя сина си завързан за платформие. Надяваше се да е жив. Обърна се към своите хора и нареди:
- Ще препускате след мен колкото можете по-бързо.(това не беше никак лесно, тъй като конят* на Нихлатак бе един от най-бързите). Когато стигнете там убивайте без милост. Искам да оставите само по един от свете раси, за да бъде разпитан после. Пак повтарям внимавайте много за сина ми.
За щастие обединената армия на хората и орките се скри зад някакво възвишение и нямаше да забележи препускащите към нея гиганти. Разстоянието от 6 километра бе стопено само за 10 минути. Хората трябваше да са само на километър пред тях, съдейки по скоростта, с която се движеха. За изненада на нечестивците обаче, когато изкачиха възвишението, се натъкнаха на цял лагер пълен с оркски и човешки бойци. Изведнъж броят им от 450 бе нарастнал на 800.
- Нямаме време да се връщаме за още бойци – извика Нихлатак на хората си. Плюс това елементът на изненада е на наша страна. Влезте в този лагер и избиийте всичко живо.
- Атака! – извика Стипур и всички препуснаха към лагера.
Тъй като беше пладне, хората и орките тъкмо обядваха. Те много се изненадаха, когато видяха групата нечестивци да язди срещу тях. Настана голяма суматоха. Всеки стана и тръгна да търси оръжието си. Изглежда хората бяха доста тъпи щом не очакваха нечестивците. Тъкмо всички се бяха въоръжили, когато воините нечестивци връхлетяха върху тях. Тези, които дръзнеха да им се изпречат биваха прегазвани от конете. Нечестивците сечаха наред. Докато се опомнят, хората и орките загубиха 100 души. За нещастия теренът беше каменист и се наложи нечестивците да слязат от конете. Хората използваха момента и се подредиха в бойни формации. Срещу нечестивците започнаха да хвърчат рояци от стрели. Гигантите от своя страна изкарах щитовете си и се прикриха от стрелите. Под прикритиетои на щитовете си те бавно напредваха. Когато стигнаха на разстояние достатъчно, за да атакуват, теотместиха щитовете си и се затичаха към хората и орките. С всеки замах на своите оръжия нечестивците разсичаха по двама, дори трима от гъстонасъбралите се хора и орки. Малките същества не можеха да направят нищо на нечестивците със своите оръжия за близък бой, така че трябваше да ги обстрелват със лъковете си. Изведнъж два огромни камъка паднаха от някъде и убиха два нечестивеца. Орките бяха използвали два от своите катапулти, за да ги повалят. Следващите два камъка не закъсняха, но този път нечестивците, към които бяха насочени се предпазиха с щитовете си и само паднаха на земята, но бързо се изправиха отново. Стипур веднага извади своя лък. Веднага намери катапултите, умело скрити в гората. Изстрелите му бяха точни до един и той изби орките, които стреляха с катапулта за нула време. През това време останалите нечестивци бяха обърнали хората на бяг.
- Хванете ми един – изкрещя Нихлатак.
Първият спънал се човек бе хванат от най-близкия до него нечестивец. Тези които се спасиха от стрелите на Стипур избягаха. Цялото поле бе усеяно от трупове. Нечестивците бяха дали само 3 жертви – две от камъните на катапултите и един, който бе уцелен от твърде много стрели.
Нихлатак веднга отиде да види в какво състояние е синът му. Не беше мъртъв за щастие. Изглежда го бяха накарали да изпие нещо и сега спеше дълбоко.
- Стипур, искам да отведеш сина ми във Вивек веднага. Кажи на жена ми да се погрижи за раните му. Оставям управлението на града на теб докато ме няма.
- Но къде отивате, господарю?
- В тъмната крепост. Няма да оставя тези хора да правят каквото си искат. Те ме предизвикаха и смятам да приема предизвикателството им. Ще се наложи да посетя крепостта , за да уведомя другите за моите намрения и да ги съгласувам с тях (и защото това ми е третия пост  ) Ще взема трима бойци да яздят с мен. Ти вземи останалите и се прибирайте във Вивек.
- Слушам, господарю. Огрим, Гонар и Сорил, вие отивате с господаря. Останалите ще яздят с мен обратно към Вивек. Вземете коня на някой от загиналите и сложете принца на него.
Нихлатак и тримата нечестивци пришпориха конете към тъмната крепост......................


* Тъй като нечестивците са големи същества, техните коне също са големи. Това всъщност са били обикновени коне, но чрез магия размерите им са увеличени неколкократно за нуждите на нечестивците.

Here it goes:
***
Могъщата планина се извисяваше над Ултрийн Ксенотул като мрачна богиня-покровителка, ревниво пазеща своите чеда. Нощта бе катранено черна, както бе винаги в тази част на Ада. Нямаше я лунната светлина, даваща спокойствие и надежда на хората от повърхността, тук цареше отчаянието и огнетеността. Страхът и злото бяха владетелите на тази ненормално изкривена по всякакви стандарти земя, населена от жадни за кръв и плът демони. Територията им бе завидно голяма, но все пак не беше достатъчна за огромния им народ. Може би именно това бе причината Тагник'зул да се беше вманиачил на тема нови завоевания напоследък. Искаше му се да се възроди отново величието на демоните и да се върнат времената, в които дори и тварите на Ада не можеха да спят на спокойствие, тревожени от евентуална атака. О, как мечтаеше само отново да вкуси свежа плът, която сам е хванал, да усети пресния мирис на кръв и тръпчивия й аромат да го удари в ноздрите. След което бавно да погълне така желаната течност и енергията да се влее в него. Омръзнало му беше все агентите му да му носят жалки същества от Ада, искаше сам да впие ноктите си в нечии гърди, по възможност човешки или елфски. Толкова беше сладко месото им, толкова невинно и същевременно насищащо и прекрасно! Но уви, нямаше тази възможност вече от доста време. Хората и елфите си бяха научили урока и много рядко излизаха от укрепленията си, под какъвто и да било предтекст. Трябваше да направи нещо по въпроса, жизнено важно бе отново да се впусне в битка и да наклони малко везните на кръговрата на живота в своя полза.
В тронната зала всичко беше по реда си. Огромното помещение позволяваше на десет метровото чудовище да се движи свободно и Тагник'зул бе много благодарен на себе си, че беше взел мерки, когато преди няколко хилядолетия нареди дворецът да бъде построен с перспектива. Тронната му зала всъщност далеч не носеше същото значение както тази на хората. Нямаше трон, нито маса, където да се състоят пиршествата, изобщо нямаше никакви прилики с официалните помещения на кралете на повърхността. Единствено в центъра на залата се намираше огромен фонтан от кръв, който често задоволяваше хранителните нужди на демона. Но всичко това сякаш бе загубило своето влияние. Кръвта във фонтана бе често стара и мръсна, а не свежа и сладка, изсмучена от артериите на млад човек. Ах, как му липсваха онези времена наистина! Тагник'зул изръмжа недоволен от неприятно тръпчивия спомен и едва се сдържа да не разбие с удар стената на замъка си. Не че щеше да има успех, но самата възможност да нарани собствената си крепост го караше да се чувства отчаян, а това го ядосваше още повече. Отчаянието не беше негова присъща черта. Преди векове го оприличаваха единствено с господар, излъчващ страхопочитание и всяващ ужас у всички. Но най-странното бе, че самият той не се беше променил. Светът около него се беше изменил неимоверно много и сега сякаш беше стигнал до мига, в който ще накара и демоните да коленичат пред съдбата и да приемат, че не са еднолични господари на този свят. Алтернативата да бъде просто равен с останалите никак не се нравеше на Тагник'зул и последиците бяха повече от очевидни. Всеки ден безследно изчезваха демони, но си беше пределно ясно на всички, че Лорда си засища апетита. Никой не смееше да се възпротиви на Тагник'зул и поне това му бе някакво успокоение в тези дни на смут и неприсъщо объркване.
Огромната порта към залата се отвори широко и вътре влезе един от доверените подчинени на Лорда. Демонът не беше особено голям, най-много 3 метра, но лоялността му бе учудваща за расата му и Тагник'зул оценяваше това. Враговете на Лорда си патеха жестоко, но пък искрените му приятели бяха на огромна почит и се ползваха с големи привилегии навсякъде. Нота'ман Джаббук беше именно от тези, които седяха от десната страна на Тагник'зул.
-Господарю, докарани са трима нови пленници. -изхриптя почтително по-малкият демон.
-Какви са? -попита лаконично Тагник'зул. Гръмкият му глас сякаш се разпръсна до всички краища на помещението.
-Импове, господарю.
-Тогава защо, ако смея да попитам, ги наричаме пленници? Та те са ни съюзници. -бавно, но сигурно Лорда започна да губи търпението си.
-Нямаме друг избор, за да се прехранваме. А и имповете не са изразили негодувание от съдбата си. Те знаят, че по този начин им осигуряваме могъщо покровителство. Думата "демон" все още означава нещо тук, в Ада, господарю.
-Нота'ман, какво смяташ, дали трябва да променим нещо!? Нима грешката е в мен?
-От кога Лорда на демоните се интересува в кого е грешката? Много сте се променили, милорд.
-А от кога ти си започнал да използваш човешки титли? -Тагник'зул изръмжа ядосано. Беше твърде очевидно, за да го подмине. Демоните губеха своята същност. Бавно, но сигурно те се променяха в нещо друго, нещо не толкова първично и кръвожадно. "Но защо не чувствам никаква промяна у себе си? Аз съм си същия като преди хилядолетия."- зачуди се Тагник'зул и липсата на отговор допълнително изопна нервите му.
-Господарю, времената се променят, ние нямаме друг избор, освен да се съобразим с действителността.
-Може би си прав, Нота'ман, но няма да съм Лорд на демоните, ако позволя това да ни засегне отрицателно! Много мислих върху това и смятам, че намерих решение. Ще отида до Мрачната крепост.
-Но разумно ли е това, господарю?
-Както ти каза, нямаме избор. Може и нищо да не излезе, но не смятам да седя спокойно тук, докато нашият авторитет се срива и мощта ни спада. Другите раси неспирно се издигаха през вековете, само ние западахме. А всички знаят, че бяхме неоспорвани владетели преди хилядолетия. Искам да върна това време, Нота'ман. Искам да вкуся свежа човешка кръв. Искам отново да се почувствам демон.
-Виждам, че наистина сте убеден в правотата си. На мен не ми остава нищо друго, освен да ви подкрепя. Смятате ли да вземете ескорт със себе си?
-Не, това не би било добра идея. И без това ще привлека достатъчно голямо внимание върху себе си, един ескорт би могъл само да влоши положението.
-А какво всъщност смятате да намерите там, господарю? Изход ли? Съюз? Или може би просто храна?
-Избор, Нота'ман. Ще намеря възможността да изберем сами съдбата си. Време е демоните отново да се издигнат. Няма повече да седим в сенките. Пътят ни към върха просто чака да го извървим.
На тези думи Нота'ман просто се поклони почтително и излезе безмълвно. Нямаше какво да добави, от векове бе изгубил способността си да влияе по един или друг начин на господаря си. Тагник'зул въздъхна тежко и се отпусна на пода пред фонтана. Демоните наистина се бяха променили. "След като веднъж сме отишли на възход, мога да се погрижа да тръгнем отново към победата." -помисли си обнадежден демонът. "Ако ще това да е последното нещо, което ще направя на този свят, но демоните отново ще се издигнат." -след което отпи голяма глътка от фонтана, но не усети почти никакъв прилив на енергия или възторг. Съвсем бе забравил за имповете. Но дори и те едва ли щяха да повдигнат настроението му.
-Някой ден отново ще впия тези зъби в нечие крехко елфско или човешко тяло. За този ден ще живея.- избухна той и мощният му рев разтърси крепостта. Събуждането на демоните бе започнало.
***
Искрено се надявам да е излязло добро. Часът не е чак толкова късен, така че го считам за поне малка победа

СПОМЕНИ ОТ МИНАЛОТО

Той влезе през портата. Наоколо нямаше никой, дори пазача на моста се беше изпарил. “Тези крила може да ми пречат вътре” помисли си той ”по-добре да ги свия”. Стъпката, която щеше да предприеме сега, беше по-голямо предизвикателство от всичко, което до сега му предложи тази земя. Крилата на вампира не започваха от гърба му, а от раменете му . Той разпери рязко крила и след това започна да ги прегъва. Въпреки, че на пръв поглед крилата изглеждаха като изградени от две кости, една която да държи крилото от рамото до прегъвката, която се намираше на горе-долу една трета от дължината на крилото, сметнато от гърба, и още една, която се намира от там нататък, те бяха сложна конструкция от кости и мускули, покрити с дълги пера от около половин метър всяко. Привидно единната част, от края на крилото от рамото до прегъвката, беше изградена от 3 кости с важна роля и много второстепенни. Едната всъщност беше продължение на лопатката и имаше свързваща функция. Тя беше малко издадена от тялото. Седваше я втората кост, която беше много малка. Беше почти кръгла. Тя се свързваше с първата посредством няколко хрущяла и я свързваше с третата. Тази кост беше предназначена специално за това, което щеше да последва. Третата кост беше дълга малко под един метър. Тя представляваше по-голямата част от тази част от крилото. Тя бе стабилна и можеше да издържи теглото на едър човек върху себе си. Тази кост се свързваше със следващата кост от другата част на крилото. Тази част беше съставена от 2 основни кости, много подкрепителни и още повече хруштяли. Тя беше разделена някъде около средата на две части. Това също служеше за свиването на крилата. Много мускули крепяха крилото и повечето служеха за летенето. Освен тях имаше и специални мускули, които имаха съвсем друго предназначение. Себастиан напъна един от тези мускули на лявото си крило и то се пречупи на около една втора от края си. Вампирът го прегъна и то застана върху останалата част от крилото. След това той сви крилото си от чупката за летене(тази която разделя двете части на крилото). Последва малък напън, костицата, която свързва първата същинска част на крилото и лопатъчната кост, се отпусна. Себастиан почуства лека болка. Крилото се прегъна и застана на гърба му. То изглеждаше така сякаш винаги е било там. Той извърши тази процедура и с другото си крило. Сега двете му, иначе дълги по три метра всяко, крила седяха на гърба му и заемаха място колкото голям вързоп с дрехи.
- Разпъването им определено беше по-лесно.-каза себастиан сам на себе си.
Той се надяваше и разтягането и събирането на крилата му да става все по-лесно. За разлика от крилата на някои други вампири, които бяха магически, тези на Себастиан не можега просто да изчезнат. Те бяха резултат от еволюциата му и съответно бяха неразделна част от тялото му. Това, че си бяха чисто негови си имаше и предимства. Те бяха много силни и ставаха не само за летене. Механизмът за свиването им също беше резултат от еволюцията му. Той предположи, че така ще му е по-удобно в населени места- хората нямаше да се блъскат в крилата му. Също така си помисли, че ще му е и по-уютно докато не лети. Вече беше намразил вятъра- ако имаш триметрови крила и ти духа в тях и ти би го намразил, най-малко защото постоянно изтръпват, да не говорим и за по-силните ветрове, които понякога можеха да съборят и върващ човек, да не говорим за някого с огромни крила.
Себастиан продължи напред. Скоро се отзова на една от многото оживени улици в града. Там видя не само вампири, но и върколаци, някои от които за негова почуда се разхождаха на каишка. “Странно наистина” помисли си той.
- Не е толкова странно.- чу се женски глас някъде пред него, който сякаш беше отговорил на мислите му. Към него се приближи млада жена.
- Кое?
- Това, че са на каишки.
- Не мислех, че има върколаци, които биха търпели такова унижение.
- Всъщност те са обсебени от вълчата си страна, или по-скоро от кучешката...
- Как така?
- Просто са се родили така. Те не стават за нищо друго освен за честни кучета. Това, че нямат човешка черта в съзнанието си ги кара да не могат и да се трансвормират в такива.- гласът на жената прозвуча тъжно.
- Любопитно, ти от къде всъщност знаеше моите мисли?- това наистина беше интересен въпрос.
- Видях те как ги гледаш. Познавам този поглед.
- Би ли ме опътила към имението?
- Изглежда си нов тук. Е, добре, всъщност няма какво толкова да те опътвам, просто върви направо, докато не видиш огромна статуя на човек,няма начин да я пропуснеш, и после свий на ляво и продължи напред. Всъщност ми изглеждаш познат от някъде, срещали ли сме се?
- Не вярвам, освен ако не е било в друг живот.
- Иска ти се...
Наистина му се искаше. Жената беше красива. Имаше дълга тъмна коса и кестеняви очи. Нещо в походката и докато се отдалечаваше му подсказа, че е върколак. “Познат, а? Значи въпреки всичко човешкият ми облик още седи тук.”
Себастиан продължи разходката си. Направи точно това, което му каза жената. Да, статуята му още стоеше. Той си припомни няколко отдавна изминали спомена. Да не повярва човек, че някога е бил смъртен. Е, сега някой едва ли би повярвал дори, че е бил и господар на тези земи.
Той пристигна до имението. Беше точно каквото го помнеше. Водоливниците още стояха на покрива и хвърляха зловещия си поглед на миновачите. Странно как някой магьосник не беше минал и не ги беше съживил. Над имението прелетя гарван, един от гаргойлите веднага се стрелна след него, улови го и се върна на поста си дъвчейки свежо месо. Е поне не всичките.
На портата седеше вампир облечен в “официално облекло”. Този вместо панделка на врата си имаше нещо като опашка, която беше грижливо пригладена и защипана за ризата му с щипка.
- Какво желаете, сър?-попита портиерът.
- Искам да вляза и да видя някой от хората живеещи в имението.
- Не мога да ви пусна, сър. В момента има бал, влиза се само с покани. А и не сте облечен официално.
- Тогава може ли да извикате... управителя.
Вампирът-портиер извика един от помощниците си и му каза нещо на ухо.
- Казах да извикат един от повелителите на клановете. Той живее тук и сигурно ще може да ви помогне.
След миг се появи вампир, който за очудване на Себастиан не беше облечен като палячо. Неговото облекло беше съставено от кожен панталон, черни ботуши, лека риза и синьо наметало с някакъв символ на гърба. Мъжът криеше лицето си под ловджийска шапка от времето на Себастиан. Тогава той познаваше някого, който се обличаше по абсолютно същиат начин.
- Ти ли си, Леонард?
- Себастиан!? Не вярвах, че ще те видя повече. Къде беше?
Маркус изглежда не беше разправил за мръсната си гавра на приближените си. Това нямаше значение сега.
- Бях много далеч, не мога да кажа къде точно, защото не знам.
- Как се отзова там и как се върна? Маркус каза, че Дима те е пронизал с копието си и после те е отвел.
- Не знам как се отзовах там, не съм сигурен и как се върнах, но мисля, че бях телепортиран.
- Изглеждаш сякаш си ходил в седмия кръг на ада, влез и се настани, още пазим спалната ти стая както беше когато изчезна.
Не беше нужно повече подканване. Себастиан влезе в имението и вътре видя много вампири. Всички бяха облечени ''официално'', без няколко които бяха облечени подобно на Леонард.
- Виждам, че имаш нова придобивка-каза той- аз предпочитам магическите- по-удобни са. Само един въпрос: защо имат пера?
- Дълга история, нека просто кажем, че един много силен ангел остана без кръв.
- Е, щом така предпочиташ... предполагам, че си спомняш пътя към покоите си?
- Да, спомням си... дано да не се е променил като всичко друго наоколо...
- Имението не е променяно...
Преди Леонард да завърши изречението си, Себастиан вече беше тръгнал. Той отлично си спомняше къде беше спалнята му. Спомяше си и че тя имаше и други функции.


Той влезе в стаята си започна да разглежда наоколо. Тя наистина не беше променена и нищо не се бе мръднало и милиметър. Дори и прахта сякаш бе седяла неподвижно тук. Той се сети за нещо. Приближи се до един шкаф и го отвори. Вътре лежеше малка игуана. Тя както притежателя си беше вампир. Тя беше домашният любимец на Себастиан. Той някога я пускаше из имението за да лови мишки. Сега тя беше много изнемощяла. От може би хилядолетие не беше яла нищо. Беше на ръба на смърта.
Себастиан взе ножа за писма от близкото бюро и наръга дланта си.
- Заповядай, Сами.-каза той на игуаната.
Тя усети топлата кръв върху себе си и се размърда. След като се образува малка локвичка в шкафа игуаната започна да лочи, да това беше най-подходящата дума. Всъщност Самюел беше не само ловец на плъхове, но и верен приятел на Себастиан. Той беше по-голям когато беше изоставен на произвола на съдбата в шкафа, но времето без кръв си беше казало думата. Въпреки, че беше животно, той беше по-интелигентен от много същества, които минаваха за принадлежащи към разумна раса, някои от орките например. Игуаната свърши угощението си и погледна своя господар благодарно. Той знаеше, че тя би пила кръв до пръсване и че желае да я пусне на лов, но прецени, че тази кръв и беше достатъчна за днес. Себастиан я погледна и след като видя, че се оглежда насам-натам за някоя друга мишка, реши да не я закача за сега. Сега той имаше по-важни занимания от това да гледа домашния си любимец- трябваше да намери хубави дрехи, по възможност с някои екстри още от едно време, и да види още един от старите си приятели...
Той отвори гардероба, който се намираше точно пред шкафа. Да, там седеше някогашната му одежда. Тя се беше запазила през времето може би благодарение единствено на магическите заклинания, които бяха втъкани в плата. За разлика от много други заклинания тези не бяха за предпазване или атака, а просто защитаваха плата от това което можеше да му навреди с времето: молци, прах, лишеи и всевъзможни други заплахи за плата. Всъщност дрехите не бяха нищо особено. Състояха се от един панталон една риза, която беше вече излишна заради новата придобивка на гърба на притежателя и, едно наметало, също безполезно, и хубави ботуши. Себастиан се усмихна когато ги видя, беше му омръзнало от тези палячовски дрехи в черно и бяло. Той започна да се преоблича. Първото което сложи от тях бе панталона. Той беше много плътен. Беше червен на цвяр, но по крачолите имаше елементи от син и жълт цвят. Беше добре изглеждащ панталон дори и за това време. След това изгледа ризата. Тя беше хубава, бяла риза, но сега не можеше да послужи за нищо. Наметалото не бе пренебрегнато като ризата. Той го остави на леглото зад него, имаше планове за него след това. Обу ботушите, наистина удобни, много пластични, но и достатъчно здрави. Основата им беше от черна кожа. Нагоре тя беше свързана с метална част, която стигаше почти до коляното. Тя беше позлатена, но беше от твърда стомана. Помнеше как някода беше измамил джуджетата да му дадат от най-добрата си стомана и след това я беше занесъл на демоните за да направят тези ботуши. Резултата наистина беше зашеметяващ. Сега беше време да провери бойната си екипировка.
Себастиан бръкна в гърдероба и натисна някакъв бутон. Резултата беше отвор в стената над шкавчето, където игуаната все още не ме набелязала мишена за атака. Вампирът се приближи към тази дупка. От вътре извади трите си бойни пособия. Две от тях служеха за защита от удари с оръжие. Те се слагаха на ръцете и покриваха ръката до лакътя. Завързваха се от вътрешната страна, а от външната бяха направени от метал. Бяха дебели около два сантиметра. Малко преди китката и близо до лакътя те се надигаха и изтъняваха за да може носещият ги да си движи свободно ръката и извършва всички неща, които може и без тях. Освен за блокиране на удар с тях можеше и да се нанесе такъв, но Себастиан имаше нещо по-специално за това. Въпреки сходното им предназначение те бяха изградени от различен материал и имаха различна форма. Едната беше от платина и отгоре беше плътна като беше украсена допълнително. Другата имаше процепи в самата си повърхност. Те бяха равномерно разположени и ако меч попаднеше в тях можеше лесно да бъде избит от ръцете на противника. Тази той я сложи на лявата си ръка. Другото нещо беше ръкавица изработена от древен вампир. Тя беше метална и пресъздаваше ноктите на граблива прица. Вампирът сложи ръкавицата на лявата си ръка. Той осъзнаваше, че тази ръкавица беше опасна и за него тъй като беше изработена от лунно сребро, най-здравият метал познат на елфите. Ако върху среброто попаднеше вампирска кръв то я изгаряше, така че той нямаше никакво намерение да си наранява ръката. Той знаеше точно защо вампир би направил такова нещо, но не бе споделял с никого.
Така, вече беше готов. Той закачи наметалото така, че да покрива крилата му, взе Самюел от шкафа, сложи го на рамото си и излезе. Тръгна към библиотеката където щеше да срещне приятеля си. По пътя го срещна Леонард. Той изглеждаше малко разтревожен.
- Себастиан, знам че едва идваш, но ми трябва помоща ти. Маркус трябваше днес да се срещне в тъмната крепост с двама ездачи. Часът на срещата наближава, а той още не се е прибрал. Не вярвам да отиде в този си вид на срещата, вероятно нещо го е забавило. Ще отидеш ли вместо него.
- Маркус няма да се върне.
- Защо, какво се е случило?
- Видях как го убиват, но не можех да направя нищо. Бях прекалено слаб и врагът ме повали. Съжалявам...
- Мъртъв... защо не ми каза когато дойде? О, извинявай, забравих, че ти е брат и че скърбиш за него, а и ти наистина беше изморен когато дойде.- Леонард сведе поглед, но след секунда отново погледна нагоре. Видя игуаната- Това Самюел ли е? Бяхме забравили за него, бяхме много опечалени от загубата ти... Виждам, че сега е добре.
- Да, наистина... ще ида на срещата с ездачите... за какво ставаше дума?
- Има група от ездачи, които избиват вампири и върколаци от имението, това не се харесва на брат ти. Тези казаха, че имат информация за това, но искат да се срещнат на неутрална земя...
- Само още едно нещо преди да тръгна, къде е тази тъмна крепост?
- Намира се на североисток от тук. Не вярвам, че ще се затрудниш да я намериш, вижда се от растояние.
Себастиан изслуша напътствията и тръгна към една тераса. Явно срещата с приятеля щеше да почака, сега имаше по-важна работа. Излезе на терасата, свали наметалото, нави го около ръката си, разпери криле и излетя.
Наистина намери тъмната крепост бързо. Приземи се в околността и прибра крилете си. Този път това стана по-бързо. Той сложи наметалото си и то отново покри крилата му. Запъти се към крепостта.
След няколко минути беше намерил мястото на срещата. Беше някаква кръчма, в която често се мотали представители на различни раси. Преди да влезе той свали игуаната от рамото си и я остави на земята.
- Върви на лов, малки приятелю,-каза той с глас на загриженост- но още не нападай котките или каквото и да е друго по-голямо от плъх.
Себастиан влезе в таверната. Видя ездачите. Приближи се до тях и седна на масата им.
- Е, господа, какво мога да направя за вас?
...