На разсъмване, на следващия ден, Декарт престигна при Генерала.
- Е? - попита той като не отделше очи от някаква карта.
-Ами..........вече са се пресъединили към тъмната страна -каза хладно Декарт, който бе колкото оплашен, толкова и изнервен от всичко струпло се върху главата му.
- Добре -каза съвършенно спокойно Генерала - Дай команда на всички военни части да се строят пред портите на замъка. - заповяда Диннс, а Декарт веднага излезе, за да изпълни заповедта.
Когато Декарт излезе в кабинета на Диннс настана пълна тишина, която се нарошаваше единствено от пергела, с който мереше растояние по картата.
Минаха няколко минути така докато накрая Диннс стана и се запъти към едната стена, на която имаше изобразен феникс. Генералът прошепна някакво заклинание на Елфски и стената се разтвори. Зад нея имаше малка стаичка по средата, на която бе поставена огромна маса. На нея лежеше една черна мантия и едни черни ракавици. Генералът стигна до тях, хвана мантията огледа я хубаво сякаш търсеше някое скрито джобче в нея.
- Е, явно всички ще разчитаме на теб -заговори с тих гласец Генерала.
За части от секундата той я облече сложи ракавиците и тръгна да излиза.
-За почест - извика Декарт, а войниците се строиха в две редици. Диннс се предвижи бавно като оглеждаше всеки един от тях - той знаеше, че всеки войник може да реши края на битката, затова искаше да ги огледа.
- Вие сте тук, за да защитавате родината. Някои от вас ще станат герои, а други ще умрат славно за нашата раса, за нашата страна и за нашата мощ. Вие сте толкова могъщи, колкото са и те, затова не им се давайте. На оръжие! -завика Диннс. При тези думи войниците извадиха мечовете си и сложиха щитовете.
- Стройте се в бойна готовност за въздушен огън - заповяда Генерала а войниците си вдигнаха щитовете над главите , за да могат да отблъснат огнените истрели на летящите острови.
Настъпи гробна тишина, която продължи едва няколко секунди, понеже пред тях от отсрещната гора изкочиха стотици Минотаври и Кентаври, които бяха готови да насекат на парчета всеки войник.
- Е, време.....- започна да говори Генерала, когато чу някакъв странен звук зад себе си и машинално се обърна. Той не вярваше на очите си - по стените на града стояха в бойна готовност десетки стрелци с насочени лъкове към малката групичка войници. Това бе вече прекалено. Как може хора от една раса да претпочетат да се бият за нейното унищожение, макар и това да не беше последният човешки град. Крал Онск винаги го е искал; за него краят на хората щеше да е най-великият ден в живота му.
Пред войската, която седеше на края на гората излезе крал Онск, засмян като държеше в четерите си раце по един меч.
-Ах, ти стари мерзавецо, как можеш да се противопоставяш на доброто?!- загневи се Диннс
- Хах, това ще е вашият край ,човеко, ето престигат островите - каза с присмех Онск като с едната ръка посочи във въздуха. Там, в далечината, бавно се приближаваха огромни острови; те бяха като обърнати пирамиди, които бяха направени от пръст и корени на дървета, а на носа отпред имаше една каменна глава на дракон, от която изтрелваха огнени калба. Върху плоската част на Островите се издигаха високи сгради, които бяха коносеовидни. " Е време е" помисли си Генералът, докато се чудеше каква стратегия да предприеме, но един до болка познат звук го извади от мислите му...
|
)
((((((((((((
nali ti 6e pomaga6 