Сега ще разкажа за едно създание, единственото от рода си, от което както и обикновенните хора, така и главнокомандващите на велики и безчетни армии се боят. Точно поради тая причина то няма име, тъкмо за да не го изговарят и за да го забравят. Но това е невъзможно. Това създание е знайно от всички и те подсъзнателно се боят от него. Този страх е заради едно негово свойство, а именно - то е невидимо и неуязвимо, но не е и безвредно. Понякога то убива хора и други същества за да се прехранва, а друг път - ей така, просто за удоволствие. Тази сянка живяла няколко хиляди години, но все пак през ранните епохи все още не е съществувала. От началото това е бил прост човечец, жаден за богатства и пари, той се впуска в едно приключение. И така един ден, докато търсел съкровища и скъпоценности, той се натъкнал на една пещера. "Натъкнал" не е точната дума, защото той преди това я търсил. Тя му била известна от един човешки маг. Той му разказал за съществуването й и за несметните богатства, които били скрити в нея. В очите на младия момък, тръгнал на фаталното за него пътешествие се четял копнежът за това имане. Затова, дори без да се и замисля, той предпиел издирването й. Дълго време се лутал сред Фийб, но точно когато изгубил всякаква надежда той зърнал - затрупан от много камъни и почти незабележим входът на някаква пещера. Нещо го влечало нататък и той, може би против волята си влязъл в нея. След дълго търсене на съкровището, което му описал магът, той се натъкнал на някаква притворена порта. От нея струяла светлина, макар че била почти плътно притворена. Сърцето на... Всъщност забравих да кажа как се е казвал този момък... Е името му било Ийнст. Та сърцето на Ийнст забило лудо. Той отишъл до вратата и я отворил. Тя била очудващо лека. След това действие приключенецът Ахнал. В тази зала било пълно с всякакви съкровища - като се започне от безбройните купчини от медни монети, мине се през накитите, медальоните, пръстените и другите бижута и се стигне до изцяло позлатените и изкусно окрасени с много шарки мечове и щитове. Но погледа на Ийнст бил прикован в едно мято. В края на тази зала стоял един величествен трон. На вид прост и занемарен, но нещо в душата на Ийнст го накарало да склони глава пред моща, която струяла от на пръв поглед обикновенноя трон. На него стояла само едно, единствено нещо - някакъв амулет. Като го видял, Ийнст разбрал, че това могъщество не идва от трона, а от този накед. Той леко закрачил към него. Това време му се сторило дълго колкото няколко века. Накрая стигнал. Сега от амулета го деляла само една крачка. Той се пресегнал и взел амулета. Сложил го на шията... И почуствал леко изтръпване. Сега той не бил стария Ийнст... Идело време да покаже на света съществуването си... Или по-скоро... Не, не... Той не мислел сам... Амулета разсъждавал в тялото му...
Следва продължение на тази история 
|
А по-късно дори може картинки да направя 
