Любов – Част 4
Краят на един живот, или просто лошо стечение на обстоятелствата? Може би лош късмет???
Веднага щом излезе от къщата и той се затича към близката гора. Не искаше да се връща в къщи. Не му се говореше с никой. Не искаше да вижда никой. Искаше да бъде сам... Мислеше само и единствено за всички несбъднати радости. Мислеше само за нея! Даже в бяга си не забеляза бурята, която се беше разразила навън. Не забеляза също и поройния дъжд, който се изливаше върху него. Не забелязваше и стичащите се по лицето му капки. Сякаш и природата беше против него самия. Дъждът му помагаше да не чувства сълзите си. Помагаше му да не почувства соленият им вкус в пресъхналото му гърло... Силен гърмеж “разтърси въздуха”. Красива светкавица обагри в изумителни цветове мрачното, почерняло небе. Той продължаваше да тича все по – навътре и по – навътре в тъмните дебри на гората, като не се интересуваше нито от силния дъжд, нито от обгръщащите го светкавици...
След време той спря бесният си бяг и се свлече на колене в калта. Беше капнал от умора, беше премръзнал, беше зле... Погледна небето и извика, през сълзи, използвайки последните си останали капчици сила :
- БОЖЕ...!!! ЗАЩО ТРЯБВА ДА СЪМ САМ??? ЗАЩО!?!?
Точно в този момент поредната светкавица проблясна и озари небето. Миг след това малка част от небето се проясни и ...
По същото това време тя си мислеше за него и наблюдаваше небето :
- Дали не сбърках с него? Много ли го нараних? Надявам се че не, защото го харесвах. Не го обичах, но го харесвах... Дали все пак не сбърках в избора си?
Малко по – късно, точно когато се канеше да се отдръпне от прозореца, небето се проясни напук на бушуващата навън буря. Тя се загледа в красивите звезди. Сякаш в тях имаше нещо мистично, дори магическо. Той също имаше нещо тайнствено, дори магическо в характера си... Изведнъж на небето се появи падаща звезда, която я накара да се замисли. Беше чувала, че трябва да си пожелае нещо, за това побърза да го направи. Пожела си... бсъщност пожеланието не беше за нея. То беше свързано с него. Искаше и се той да се оправи, да си намери някоя, която щеше да го обича както тя не беше могла. Искаше и се тази жена да го оцени по достойнство, защото той го заслужаваше. Беше честен, даже понякога прекалено честен. Беше странен, но човек се чувстваше добре в негово присъствие. Винаги гледаше положителната страна на нещата, освен когато не се отнасяше до него самия. Всичко свърши в тази нощ. За първи път тя го видя наистина покрусен, сякаш беше свършил живота му.
На другия ден, още рано сутринта на вратата на къщата и се почука. Тя бързо стана от леглото и още сънена си сложи наблизо захвърления халат и се запъти към вратата...
- Полиция! Отворете моля!!!
- Идвам! Момент!! – извика им от вътре тя.
Веднага щом отвори вратата пред нея се изправиха двама “любезни” полицаи.
- Госпожице познавате ли това момче? – казаха и те, като и показаха някаква снимка.
-Да разбира се. Но какво е станало с него?
- Момчето е изчезнало госпожице. Кога сте го видели за последен път?
- Вчера вечерта беше у нас...но...
- Но какво???
- Амииии...Направи ми едно излияние, но аз не му отговорих по начина по който се надяваше той. Излезе от нас много разстроен.
- А знаете ли къде е отишъл?
- Не знам, но ако го познавам до някаква степен, би трябвало да е отишъл да се усамоти някъде. Може би в гората.
- Благоря ви госпожице. Не напускайте града за да можем при нужда отново да се свържем с вас.
- Къде по дяволите си отишъл? – каза си тя, докато гледаше отдалечаващата се в посока на гората патрулка.
Внезапният звън на телефона я стресна. Беше задрямала на канапето... Бързо стана и дотича до телефона. След поредният “истеричен” звън тя най – накрая го вдигна...
...Телефонната слушалка падна от ръката и. Секунда след това тя се строполи на пода и припадна...
- Госпожице! Госпожице!!!... – чуваше се от слушалката...
............................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................
... Неееееееее... – събуди се с вик тя, а очите и се изпълниха със сълзи. Още не можеше да проумее последните думи на полицая, който и се беше обадил : “Съжалявам госпожице, но трябва да ви съобщя, че приятелят ви е бил ударен от гръм. Умрял е веднага, но тялото му е било изпепелено. Съжелявам много госпожице... “. Мъртъв! Той не можеше да бъде мъртъв. Не му се беше извинила дори. А и имаше да му каже още толкова неща. Тя зарида, но беше започнала да осъзнава жестоката истина – че е възможно да е сгрешила за него. Може би той не беше “поредното момче” влюбено “ до уши” в нея? А може би въпреки всичко тя го обичаше...
Няколко дни по – късно, след като беше минала погребението му, или по – точно погребението на прахта му, на вратата и отново се почука – беше гаджето и...
- Здрасти. – каза и ухилено той. Айде да излизаме.
- Не ми се излиза. Знаеш защо.
- Оооо... . Да не мислиш още за влюбеният в теб мухльо? Бил е баси и глупака. Човека просто е нямал късмет. Той беше... как се казваше на аглийски....?... Looser... ГУБЕЩ! ...
- Не! Ти си глупак. – каза му ядосано тя. Мислех си, че се обичаме но явно това не е така! КЪ СА МЕ!!! Разбра ли? Не искам да те виждам повече. Изчезвай!!! Компренде???
- Хубаво де! Ще си намеря друга мадама. – каза и обидено той, след което отиде до колата си и потегли с “мръсна газ”. Тя хлопна вратата с всичка сила и отново взе да плаче... за него...
- Чук, чук, чук. – потропа се на входната врата.
- Махай се! – извика през сълзи тя.
- Аз съм майка му. – отговори и също толкова тъжен глас.
Тя бързо стана, избърса сълзите си и отвори вратата. Точно срещу нея стоеше майка му видимо състарена и недоспала от преживяното. По лицето и имаше пресни следи от сълзи...
- Намерих това в нещата му. Не съм го чела но е адресирано до теб. Мисля, че би искал да го получиш.
- Благодаря ви. Моите съболезнования за сина ви.
- Да...Синът ми е имал вкус. Хубава си...Жалко, че нещата се развиха така...Ще тръгвам!
- Съжелявам! – отговори и виновно тя. Наистина съжелявам. Довиждане.
- Довиждане. – отговори майка му, след което си тръгна.
Тя влезе в къщата, седна на канапето и отвори писмото му :
“ Не знам с какви думи да започна писмото си към теб! Просто няма такива думи с които да опиша чувствата си към теб. Обичам те и не знам дали ще мога да обичам друга. Но щом четеш това писмо значи не си отговорила на очакванията и надеждите ми. Значи не си ми позволила да те обикна. Заминавам! Ще се преселя в друг град, защото този ще ми навява спомени, спомени за теб... Надявам се да мога да те забравя, но едва ли. Ти остави в сърцето ми една дълбока рана, една голяма празнота, която времето ще трябва да запълни. Какво казваха хората? А да.. “старата любов не се забравя! ” И аз няма да те забравя моя любов, въпреки че ме нарани дълбоко. Надявам се, не моля се да не се наложи да четеш това писмо. Но ако това е така мога само да ти пожелая щастие, и дано този заради когото ме отхвърли те обича поне толкова, колкото те обичам аз в този момент... Сбогом... моя любов..................”
Листа с писмото падна на пода. Тя затвори влажните си от сълзи очи и зарида. Зарида искрено и дълго както никога преди това. Дългите и тъмни коси покриха очите и, и се пропиха със сълзите и. Най – накрая тя разбра. Разбра, че го беше обичала. Разбра, че го беше обичала много. Разбра, че са били един за друг... Тя беше виновна за всичко. Тя го беше убила !!!
|
