emi...zaglavieto govori dostatu4no...nadqvam se da vi haresa!!!

Епизод 6: Завръщането на джофрите

Дарт Вейдър отново беше в едно от своите кисели настроения, и понастоящем си седеше в офиса. А и точно в този момент някой много настойчиво тропаше по вратата. Взел си поука от предишния подобен случай, Вейдър беше инсталирал един бутон под бюрото си, с който отваряше вратата, докато на околните им се струваше, че го прави с помощта на Силата, което напълно го устройваше.
И сега натисна бутончето, вратата се отвори, и вътре се плъзна дребен и мазно ухилен азиатец с кръгло лице, но за сметка на това - с дръпнати очи. Поклони се, и то толкова дълбоко, че още малко щеше да си навре главата в задника, след което, все така усмихнат, изгледа Вейдър многозначително, кимна, и му подаде малка ръбата кутийка. Вейдър с подозрение я отвори, но намери вътре само едно навито руло тоалетна хартия, при това еднопластова - от евтините.

- Ей, жълтур, какво е това бе ?

Дребосъкът само се усмихна отново, поклони се още веднъж, и излезе. Вейдър сви рамене, и реши да разгледа по-подробно хартията. Без да иска, изпусна ролката, и тя се разви от ръката му и падна на пода. С голямо удивление Вейдър видя, че на хартията пише нещо. Вдигна я, погледна по-отблизо, и видя надпис "Поканен сте да участвате в турнира "Лайноносна битка". Елате на кей номер 6 тази вечер".
Нямаше подпис, само накрая с маркер беше надраскан един изключително грозен дракон с доста отчаяна физиономия, сякаш страдаше от хронично разстройство.
След известен размисъл реши все пак да отиде да види за какво става въпрос. И без това имаше път към кейовете - беше обещал да закара Люк да инспектира два новопристигнали контейнера с контрабандни цигари.
Когато времето наближи, Вейдър намери сина си, двамата се качиха в личния спидер на Вейдър, и с мръсна газ се понесоха към кейовете. Люк отиде да гледа контейнерите, а Вейдър обиколи кей номер 6, но не видя нищо интересно. Освен една колоритна тълпа хора. Вейдър замислено наблюдаваше как елегантно облечен младеж подаде един куфар на дрипав китаец, който пък от своя страна го хвърли във водата, ухили се на младежа, и си тръгна. Вейдър сви рамене - свят широк, хора всякакви - и тъкмо щеше да си тръгне, когато изведнъж наоколо се разнесе гадна зеленикава мъгла. От нея изплува силуета на голяма бойна космическа корвета, на която някой и беше лепнал една смешна драконска глава на носа, и спря на кей номер шест. Няколко души си взеха багажа, и започнаха да се катерят по спуснатата стълбичка. Вейдър се почеса по каската и отиде до близкото павилионче да си вземе батерии за MP3 плейъра, пусна един SMS на Люк, че ще закъснее за вечеря, и се качи на корветата. Веднага след това подвижната стълбичка се вдигна, двигателите на корветата светнаха, и тя се понесе тихо като призрак в нощта. Вейдър погледна през илюминатора, и видя как на кея два спидера се блъснаха един в друг поради зеленикавата мъгла, а водачите им изскочиха, и започнаха да се псуват на майка. С други думи - купонът беше пълен.
Вече в главния трюм, Вейдър огледа останалите си спътници. Имаше един мъж с мургава кожа, който носеше кофа на главата си. С дупки в нея, за да вижда, разбира се. Интересното беше, че отдолу явно носеше очила с червени стъкла, които му придаваха още по-идиотски вид. Човекът гледаше наежено всички около себе си, и в момента нагъваше едно пилешко бутче, макар че импровизираната каска до голяма степен му пречеше.
Сред останалите се открояваше един младеж, който пък носеше черни слънчеви очила въпреки сумрака на помещението. След кратко наблюдение Вейдър го позна - същият, който беше дал куфар на оня китаец. В момента се дзвереше срещу едно списание, явно опитващ се да прочете нещо. На корицата се виждаше някаква снимка, май неговата собствена, а заглавието под нея гласеше "Кеш е измамник". На младежа явно хич не му се харесваше статията, тъй като постоянно се мръщеше и си мърмореше нещо под нос.
В ъгъла се беше свила една красива и твърде надарена от природата русолява девойка, облечена в черно, която се зъбеше на всеки, който я доближи. Не стана ясно защо. "Сигурно е в мензис, стават такива работи..." - помисли си Вейдър.
Китаецът, който хвърли куфара във водата също беше тук, с чорлава коса и облечен с мърляв потник, който може би някога е бил бял, но дори споменът за тези дни отдавна е отминал. В момента гледаше някаква снимка с тъжно изражение. Вейдър тактично (или поне максимално тактично за човек висок над 2 метра и с тежка броня по себе си) се промъкна зад рамото му, и хвърли един поглед. На снимката се виждаше поредното хлапе с жълтеникав тен и дръпнати очи, а отдолу пишеше - "На моя любим брат Са Лам, от Ле Беркез".

- Здрасти, пич. Кой е това ? - ведро попита Вейдър.
- Това е моят покоен брат. Беше убит преди седмица.
- О... моите съболезнования.
- Не ми трябва твоето съжаление ! Аз ще намеря злия магьосник Шланг Дзунг, който го уби, и ще му откъсна топките !
- Ъ... ами добре тогава...

Вейдър се оттегли също толкова тактично, отказа се да проучва обстановката, намери си едно забутано кътче, сви се в него, и премина в режим Standby, за да пести акумулатора си. Останалите му спътници също изпозадрямаха по койките.
Няколко часа по-късно в трюма изведнъж нахлу един дрипав просяк с каскет на главата, и започна да разбутва и рита всички.

- Ей, дрисльовци, я ставайте веднага.
- К'ъв си ти бе ? Как ше ме буташ така бе ? - намеси се човекът с кофата.
- Кофано, ти да мълчиш. Ти не си от моите хора. Тебе ще те ритам колкото си поискам.

Кофано изръмжа нещо, но си замълча.

- А сега, да ви се представя - продължи просяка. - Аз съм бог Гръмотевичко.
- Не, не си. Бог Гръмотевичко носи китайска триъгълна селска шапка. Моят дядо ми те описа веднъж. - намеси се Са Лам.

Гръмотевичко изглежда се посмути малко, но побърза да си придаде отново божествено изражение, и изгледа високомерно боеца.

- Свършиха. Инвентарът ни не е безкраен, да знаеш. Дни наред трябва да чакаш на опашка, за да си вземеш китайска шапка в наши дни. Имаше само каскети, затова взех такъв.
- И на какво по-точно си бог ? - поинтересува се скептично Кеш.
- Ами на гръмотевиците... както и на разни други работи. Но това вас не ви интересува. Важното е, че аз съм покровителя на Земното царство.
- Кое ? - понесе се колективен възглас.
- Ъъъъъ, така де, на Галактическото царство, съжалявам, малко се обърках. Абе няма значение. Значи - вие сте тук, за да се биете с воините на Отвъдния Свят в турнир, наречен "Лайноносна битка".

От ъгъла се надигна един човечец с очила и зализана коса, и се обади:

- Ама извинете, аз май съм сбъркал кораба... този не отива ли през Татуин ?
- Не. Този отива до тайната планета на Шланг Дзунг, където смъртта дебне зад всеки ъгъл.
- Ъъъ... добре, аз ще пробвам да се прекача на друг кораб от там, тогава - и човекът си седна на мястото.
- И защо все пак турнира се нарича така ? - обади се русата девойка.
- Ами защото всеки, който се захване с него, се забърква в куп лайна - отговори Гръмотевичко.
- Но ако ние нямаме желание да го правим ?
- Нямате избор. Пък така и така сте се качили вече на кораба. Най-добре се запознайте всички, защото само сплотени ще успеете да се преборите с ужасите, които ви предстоят ?
- Като например ?
- Ами... липса на тоалетна хартия, и хлебарки в леглата ви, най-вече. Останалите неща са по-маловажни.
- А, добре. Ами да се запознаем тогава, - и русото момиче се обърна към останалите. - Аз съм Стоя. Вижте какви големи цици имам.
- Ъъъъ... да, наистина... няма спор... аз съм Джони Кеш - обади се младежът със слънчевите очила.
- А аз съм Са Лам - включи се китаецът с потника.
- Аз пък съм Дарт Вейдър, Тъмен лорд на Сит.
- Хм, ами добре... като че ли групата на бойците на галактическото царство изглежда попълнена. Пригответе се... след половин час пристигате на планетата.
- Момент, момент... - намеси се Вейдър, - кой всъшност е този Шланг Дзунг ?
- Ами той е един зъл магьосник. Ама много е зъл. Много, много, много зъл. Водачът на бойците на отвъдния свят.
- А, ясно.. ми хубаво... - Вейдър още от преди малко се чудеше какво е това "магьосник". След известен размисъл реши, че вероятно е някакъв вид компютърен програмист, и отиде да си довърши почивката.

Няколко часа по-късно вече всички бяха настанени на планетата без инциденти. С изключение на това, че Са Лам се запозна с някаква курва на име Котана, която се опитваше да прилъже нищо неподозиращите бойци с идеята, че най-вероятно скоро ще умрат, така че защо да не прекарат една нощ с нея. Срещу скромно заплащане, разбира се. С дружни усилия останалите успяха да го откъснат от нея, и продължиха пътя си. Всъщност самата планета представляваше просто един малък остров, ограден отвсякъде с океан. Изглеждаше неудобно отстрани, а и в момента беше изключително неудобно за Дарт Вейдър, който имаше проблеми да спи на леглото заради каската. Прокле се, че не си взе специалната анатомична възглавничка за из път, но така или иначе трябваше да се примири. Успя да се свие някакси, и да заспи.
На сутринта ги събудиха рано-рано, и ги изкараха в едно малко дворче, където щеше да се състои първата битка. Минаха през някакъв портал, на който беше окачена табелка - "Вход - 500 кредита". Присъстваше и голяма тълпа от зрители - явно този турнир имаше и чисто комерсиално значение. На един трон седеше някакъв дребен... китаец, поради липса на по-добро определение. С дълга, мазна, черна коса, и още по-мазен поглед. За усмивката да не говорим. И хич не изглеждаше зъл, неизвестно защо.

- Уъъъъ... гргхмнгх ! Фсбххбфст ! Хджрщтр ! - ревеше Са Лам и подскачаше като маймуна под палма. - Това е Шланг Дзунг, ще го убия, ще му извадя очите, ще му обръсна главата, ще... ще...

Шланг Дзунг само се усмихваше, и мълчеше. Щом всички се събраха, той стана, и плесна с ръце.

- Добре дошли, драги гости. Надявам се, че ще прекарате тук няколко забележителни дни. За съжаление, много от вас може би няма да се върнат живи, а вероятно дори и мъртви. Но това не трябва да помрачава доброто ви настроение. Нека Турнирът започне !

Първият двубой беше обявен - щяха да се бият Стоя и Кофано. Тя изскочи на арената, подрусвайки цици, облечена в прилепнала по тялото блузка и впити изрязани дънки. Половината от зрителите, изглежда, получиха оргазъм в момента, в който я видяха, а другата половина усърдно се зае с достигането му. Това беше един от моментите, в който Дарт Вейдър желаеше все пак да разполага с по-значителната част от тялото си, така че той се задоволи само с една измъчена въздишка, и прехвърли погледа си върху другия участник в двубоя.
Кофано се беше съблякъл до кръста, но дори и това не беше повод някой въобще да погледне към него - в момента Стоя събираше цялото внимание на публиката. Той се огледа, изръмжа недоволно, и за да изрази по-ясно недоволството си, извади един огромен нож, който като че ли се състоеше предимно от зъби, и практическото му приложение вероятно се свеждаше до нулата, тъй като в момента, в който някой би се опитал да го размаха, щеше да си нанесе поне четири смъртоносни рани. Държейки ножа с два пръста и максимално далече от тялото си, Кофано се приближи към Стоя.

- Здравей, сладурче... липсвах ли ти ?
- Ти... грозен... тъп... ъъъ... грозен... и още по-тъп... ъъъ...
- Липсвал съм ти, значи...
- Ти, копеле мръсно !!! Ти уби костенурката ми !!! - изрева Стоя с почервеняло лице, дишайки тежко. Публиката не можа да не обърне внимание на обилно поклащащите се в следствие на това гърди, което доведе до нова серия изпъшквания сред тълпата.
- Да ! Аз убих костенурката ти ! Аз съм най-великият злодей ! Ха-хааааа...

Той не успя да си довърши изречението, тъй като Стоя награби един сгъваем стол, и налетя да го бие по кофата. Откъде извади стола - никой не разбра, но и никой не се учуди, тъй като това все пак си беше в реда на нещата. Както и да е, столът осъществи контакт с главата на Кофано неколкократно, за съжаление - без особени последствия. Един късметлийски удар успя да избие ножа от ръката му, но в следващият момент и Стоя изпусна стола, така че боят продължи да се води с голи ръце (и крака, от страна на Стоя). В един момент момичето изгуби контрол над ситуацията, подхлъзна се на едно лайно от чайка, и се пльосна на земята (омазвайки се върху друго лайно), за щастие - по гърди, които омекотиха значително удара. Кофано не изпусна възможността, и налетя да я рита. Удари я няколко пъти, и се отдръпна да се наслади на гледката. Момичето се търкаляше по земята, държеше се за корема, и охкаше.

- Ха-хааааа... боли ли те, а... сега ще видиш ти !
- Не бе, кретен, не е от ритниците, имам болезнен мензис - изпъшка Стоя от земята.

"Знаех си аз - наистина е била в мензис" - помисли си Вейдър.

Кано тръгна отново към нея, но в този момент тя се изправи на ръце, и го хвана с крака за главата, след което го събори на земята.

- Стойке, моето момиче, пусни ме бе... не исках да убивам костенурката ти... тя сама скочи в тенджерата... нееее...
- Млъкни, кретен. Сега ще умреш... и то особено мъчително... - и Стоя се напъна, лицето и се изкриви от усилие...

...и изведнъж се чу мощна пръдня, идваща откъм двамата биещи се. И по-конкретно откъм Стоя. Лицето на Кофано позеленя, после посивя, и той се отпусна отровен на земята. Няколко от по-бързо реагиращите въшки изскочиха от косата му и се юрнаха по тревата да търсят ново местообитание. А най-късметлийските успяха да се намъкнат в панталонките на Стоя, където се срещнаха с мнозина себеподобни. С треперещи крака (и цици, и цици) Стоя се изправи, и погледна навъсено към Шланг Дзунг.

- Скъпа Стойке... мисля, че беше редно аз да му взема душата... а така като гледам, ти вече го направи. Това определено не е проява на добро възпитание, но ще ти го простя... този път. Битката приключи.

"Хм, сега разбирам смисъла на израза "Да умреш между краката на жена", си каза Вейдър, и се прибра да подремне малко. Останалата част от публиката също се разотиде с цел да си вземе един студен душ.
След има-няма 2 часа сън на безумно неудобното легло го събудиха - щеше да се състои втория двубой - между Кеш и някакъв неизвестен боец от Отвъдното царство. Вейдър изпъшка, стана, протегна се, и излезе. Битката щеше да се проведе в някаква гора. Той не обичаше много природата - караше го да се чувства некомфортно, но се примири.
След като пристигнаха, той огледа двамата участници. Кеш се оглеждаше страхливо, беше свалил тъмните си очила, и беше сменил ризата си с "Армани". Очевидно неподходящо облекло за двубой, но това си беше негов проблем. Противникът му изглеждаше меко казано безумно. Приличаше на някакъв нинджа, но облечен в черно и жълто. Очите му пък бяха изцяло безцветни. А най-интересно беше, че в момента подмяташе някаква змия в ръката си. Дзверът се гънеше, сучеше, съскаше, и се опитваше да захапе нинджата за врата, но той постоянно го биеше по главата, и му бягаше.
Шланг Дзунг очевидно беше рационализирал малко трона си, който в момента се разнасяше от няколко роби насам-натам, докато той седеше отгоре му и ги юркаше да се движат, така че да може да вижда всичко. Плесна с ръце, огледа се важно наоколо, и каза:

- Днес е велик ден. Ще се сражават Джони Кеш - известна филмова звезда, и Закърпион - един от най-добрите бойци на Отвъдния свят, един дух, търсещ отмъщение, притежаващ свръхестествени умения... ъъъ... - той погледна скришом към едно листче в ръката си - ъъъъ... мрачна и жестока фигура. Нека двубоят започне.

Кеш вече хленчеше, и се чудеше къде да се скрие. Явно не обичаше духове, търсещи отмъщение, че и на всичкото отгоре притежаващи свръхестествени умения. Той, разбира се, си нямаше и идея какво значи "свръхестествени", но подозираше, че хич не е нещо добро за него.
Тъй като двубоят явно беше започнал, Закърпион се задейства пръв и рязко хвърли змията си към Кеш. Тя сякаш се разтегна до безкрайност - все пак разстоянието беше десетина метра, обаче не го уцели, и се заби в лицето на човек от публиката, който изврещя на умряло, и се гътна. Нинджата изпсува, дръпна змията, която му се намота обратно на ръката, и я хвърли пак. Опитът беше пак толкова неуспешен. Кеш се беше вдървил от страх, и не смееше да помръдне, да не би змията да вземе да го улучи. След още няколко провалени опита (довели до други невинни жертви, включително и една къртица, която тъкмо беше излязла от дупката си да подиша чист въздух и да се порадва на слънцето, и дори нямаше време да се учуди при вида на ококорената пищяща змия летяща срещу нея) Закърпион изкрещя бясно, и хвърли змията с всичка сила, дори без да се цели. Горкото животинче изсъска нещо неразбираемо, явно някакво завещание, и се размаза в едно дърво. След по-внимателен оглед стана ясно, че от това нещо повече змия не стана, и Кеш си отдъхна (а и публиката също). Явно "свръхестествени умения" означаваше, че не може да мята точно змии, което засега го устройваше. Закърпион обаче отново изпсува много майсторски, и се затича към Кеш, свали го на земята, и започна да гоналага. Той успя да се измъкне, изхленчи че си е изцапал ризата, след това се разрева, започна да тича наоколо и да писка "Искам при мамаааааа !". Закърпион го подгони из гората, и очевидно цялата битка се изроди в груба пародия.
Вейдър въздъхна, и реши да наруши правилата на двубоя, като се намеси. Скочи на арената, и се запъти с широка крачка към биещите се. Шланг Дзунг махна с ръка, и няколко от пазачите тръгнаха да го спрат, но той просто ги прегази и продължи пътя си. Стигна до нинджата, който тъкмо беше догонил Кеш, хвана го за врата, и го вдигна с една ръка над земята. Закърпион изкъркори нещо нечленоразделно, и се опита да се измъкне. Безуспешно, разбира се - хватката на Вейдър стоманена. В най-буквалния смисъл. Изведнъж Закърпион се протегна, свали маската си, и отдолу се показа гол череп. Картинката беше доста плашеща, особено когато в празните му очни кухини се появи някакъв блясък, и той изплю струя огън към лицето на Вейдър. Лордът на Сит дори не трепна, тъй като в материала на бронята му имаше азбестов слой, и той въобще не се страхуваше от такива неща. Само се изсмя зловещо, удари Закърпион през лицето, и му счупи долната челюст. След което със свободната си ръка свали своята маска, и отдолу се показа физиономия, почти конкурираща тази на Закърпион - белезникава кожа, осеяна с белези и шевове. Вейдър се изплези на гърчещият се нинджа, който изпищя от страх, сложи си обратно маската, и го хвърли на земята. Закърпион скочи обратно на крака и тръгна към Вейдър, удари го няколко пъти, като очевидно си потроши ръцете поне на четири места, изврещя от болка, падна на колене, и започна да моли за милост. На своя трон Шланг Дзунг изпъшка от досада, и закри очите си с ръце, очевидно отвратен от гледката. Битката приключи, Вейдър пощади живота на нинджата, а Джони Кеш беше обявен за победител в двубоя. Той се надигна от земята, изтупа се от прахта, и надут като пуяк се огледа гордо около себе си. След което зае наперена стойка, сложи си тъмните очила, и започна да раздава автографи на публиката.
В това време Шланг Дзунг беше извикал при себе си Вейдър, и му се караше.

- Слушай сега, не може така, това е двубой, не можеш да се намесваш.
- Що ?
- Ами защото аз ти казвам, че не можеш.

Вейдър го изгледа любопитно. Този противен малък китаец определено започваше да му лази по нервите.

- И кой си ти, та ще ми заповядваш такива работи ?
- Аз съм злия магьосник Шланг Дзунг ! Ъъъъъ... не ти ли казаха вече ? Тия от рекламния отдел са ебати идиотите...
- О, да, казаха ми... само че не виждам мене какво ме бърка това.

Китаецът позеленя от яд, поради което изключително много заприлича на Йода - един приятел на Вейдър.

- Аз съм шибаният магьосник от Отвъдното царство, който може да прекъсне жалкият ти живот само с едно махване на ръката ! И освен това мога да пея, а ти не можеш.

Вейдър трябваше да признае, че в случая Шланг Дзунг беше прав. Наистина, неговите лични музикални умения се свеждаха до това да си тананика под душа, докато си мие бронята. И то обикновено фалшиво. За сметка на това, обаче, си имаше вграден MP3 плейър в бронята, и предпочиташе да си го слуша него.

- Ей, идиот малък, това, че можеш да пееш хич не ме интересува. Тук съм, защото ми харесва, и правя каквото си поискам. Аз все пак съм Лорд на Сит бе, да му еба майката. А ти си някакъв жалък клоун.

Шланг Дзунг изведнъж се поуспокои, след което изгледа гадно Вейдър, и му се ухили.

- Ще я видим ние тая работа. Ти ще се изправиш срещу двама опасни противници. Мислех да ти поставя по-леки задачи, но ти се държиш арогантно, и не ми оставяш избор.
- Добре де, дай да ги видим твоите опасни противници.
- Ще ги видиш, ще ги видиш. И след като ги видиш - ще съжаляваш за това.

Дарт Вейдър се засмя гръмогласно, обърна му гръб и си отиде.
Доста по-късно същия ден го извикаха на друга арена. Обясниха му накратко правилата, накараха го да подпише задължителната в такива случаи застраховка, след което и договор, че абсолютно, ама абсолютно доброволно се бие тука, и т.н. След като всички формалности приключиха, арената около него се изчисти, а в отсрещния край изникна поредния нинджа, този път в черно-син костюм. Изглеждаше съвсем като предишния, само дето половината беше покрит със скреж. Той му се поклони, и зае бойна стойка. Вейдър се отказа да се покланя, тъй като го притесняваше възможността да му схване кръста, затова само му кимна с глава, и го загледа очаквателно. Известно време стояха и се зяпаха, без никой да помръдне. Накрая на Вейдър му писна, и го заговори:

- Кой си ти ?
- Аз съм Съб-Насиро.
- А защо толкова приличаш на оня жълтия, дето го бих преди малко ?
- Хич не ми говори за него ! Той е гадно копеле. Преследва ме от три години, и то само защото го убих. Няколко пъти. Ама той не се отказва, мамицата му. А приличам на него, защото и двамата сме нинджи. Не е ли очевидно ?
- Ами не. Но както и да е. Защо не ме нападаш ?
- Не, ти трябва да ме нападнеш.
- Що ?
- Защото така.

Вейдър изпъшка от досада, и тръгна към него. Преди да го доближи, обаче, нинджата изведнъж събра ръцете си, и когато ги отвори отново държеше снежна топка, която хвърли към него. Вейдър се опули към Съб-Насиро, след това се опули към стичащия се по бронята си сняг, след което се опули към Шланг Дзунг, който само невъзмутимо сви рамене, и го подкани да продължи боя. В това време нинджата се хилеше дебилски, и подготвяше нови снежни топки. Хвърли още няколко по него докато бягаше назад, но в един момент вече нямаше накъде да отстъпва, тъй като Вейдър го беше приклещил в ъгъла на арената. Изведнъж направи ново движение с ръце, и този път държеше не снежна топка, а ледена. Тя полетя към Вейдър и го удари в ръката, която изведнъж се покри с дебел слой лед. Той се почеса по каската за момент, тъй като този път наистина се шашна. Без да обръща внимание на Съб-Насиро, който беше решил, че това е решаващия момент, и в момента го налагаше по каската с една гьостерица, той си поигра за момент с настройките на климатика, който имаше в бронята си. Пусна го на максимум, и ледът се разтопи за четири секунди. Сега вече можеше да съсредоти цялото си внимание върху синият идиот, и точно това и направи. Нинджата явно остана много неприятно изненадан от този развой на нещата, отскочи на разстояние, и хвърли нова ледена топка по него. Вейдър реагира светкавично, и активира светлинния си меч, след което удари топката във въздуха. Тя, разбира се, не издържа на посегателството, и се разтопи. Следващите четири топки ги постигна същата участ. Съб-Насиро отново се отдръпна, даде знак на Вейдър да изчака малко, и надигна едно шише минерална вода.

- Защо се наливаш с вода точно сега бе ?
- Ами ти да не мислиш, че тоя лед изниква ей-така, от нищото, а ? - и нинджата го изгледа неприязнено.
- Идиот... - Вейдър се изхили гадно и тръгна към него, като в движение дезактивира меча си - подозираше, че няма да му е нужен. Така и се оказа. Нинджата скочи към него, но ударите му не постигнаха по-голям успех от тези на жълтия му събрат - само си натърти кокалчетата. Отдръпна се, изгледа тъмния лорд на Сит с нескрита омраза, и отнова размаха ръце като удавник сред акули. Този път около него започна да се образува сфера от страхотен студ, която се разширяваше постепенно. Нинджата се ухили доволно - този път мръсникът в черната броня щеше да е негов. Междувременно няколко от не толкова бързо реагиращите зрители около него се превърнаха в ухилени ледени фигури, а останалите побързаха да се изнесат от опасната зона.
Дарт Вейдър го погледна, и се замисли. Термодатчиците му отчитаха прекалено ниска температура във вътрешността на сферата - дори и той трудно можеше да издържи на такава. Изведнъж му хрумна една идея, той пресметна нещо наум, прицели се, и се изплю по посока на Съб-Насиро. Тъй като все пак той не беше нормален човек, слюнката му се ускори, мина през дузина филтри, и под много високо налягане се изстреля с огромна скорост през на шлема му. Очите на Съб-Насиро се разшириха, но той не можа да реагира навреме, плюнката премина през стената на сферата, превърна се в бучка лед, и накрая удари нинджата точно между дзъркелите. Недостатъчно силно, за да го убие, но все пак достатъчно, за да му докара зверско главоболие, а преди него - дълга и неспокойна дрямка. Съб-Насиро дори не издаде звук, а се гътна назад като древен дъб налазен от дървосекачи с големи моторни резачки.
Вейдър се поклони на беснеещия Шланг Дзунг, изпъшка от пронизалата го болка, и се прибра в стаята си да си дремне за през нощта и да презареди акумулатора си - нали все пак го очакваше още една битка. Прибра се в личните си покои и заспа.
Дори не разбра как след няколко минути вратата се отвори много, много тихо, и в стаята се плъзна една зловеща фигура. Приличаше на дъждовник, но облечен в нинджа-костюм също като тези на Закърпион и Съб-Насиро. Вейдър нямаше как да знае това, но въпросното същество беше най-елитния убиец на Отвъдното царство, личната охрана на Шланг Дзунг - страховитият и легендарен Дъждьо. Последният от расата на митичните същества - подобни на дъждовници, но ходещи на два крака, и разполагащи със значителна интелегентност. Той никога досега не се бе провалял в задачите си. Бе оставил зад гърба си безброй жертви. Сегашната задача не го притесняваше. Той отдавна бе разбрал, че по принцип хората са лесни за убивани, стига да знаеш как. Освен, че беше майстор на бойните изкуства, той разполагаше и със светкавични рефлекси, и киселинна плюнка. Приближи се бавно до леглото на Вейдър, и се приготви да нанесе своя удар. В този момент, обаче, Вейдър се размърда, тъй като изведнъж му беше хрумнала гениалната идея да отиде да говори с Шланг Дзунг още колко идиота ще трябва да пребие, за да стане шампион и да се прибере вкъщи да си почине като хората. Дъждьо реагира светкавично, и промени защитната си окраска така, че да се слее с околната среда и да стане невидим. За съжаление, се справи с тази задача прекалено добре, тъй като Вейдър скочи от леглото, и се запъти с широка крачка към вратата, като по пътя си настъпи Дъждьо, тъй като не успя да го види, и го премаза. Това беше краят на кариерата на легендарния убиец, чийто основен проблем произтичаше от факта, че беше голям едва десетина сантиметра.
Вейдър изтича навън, и потърси Шланг Дзунг. Завари го да разговоря с едно изключително странно същество. Представляваше нещо с далечна прилика на човек, но много по-огромен. И освен това имаше две глави, четири ръце, и четири крака. Шланг Дзунг прекъсна разговора си, и изгледа Вейдър злобно.

- Оооо, Шланг Дзунг, здрасти. Как е, расте ли пишката ? - опита се да се направи на любезен Вейдър.
- Дарт Вейдър... моят най-омразен състезател до момента. Ти си позор за Галактическото царство. - изсъска Шланг Дзунг.
- Що ? - Вейдър се направи на изненадан.
- Ти превръщаш битките в... в... пародии !!! Но аз ще прекратя това безочие. Твоят следващ противник ще бъде Гошо.
- Гошо ли ? А, знам го тоя, дължи ми пари от петнайсет години.
- Неееее... не го познаваш. В момента стои пред теб. Той е Гошо, принц на Ташакан.
- Нека да позная... има четири ташака ? - захили се Вейдър.
- Ама как се сети ?

Вейдър вече си умираше от смях. А Гошо го гледаше кръвнишки, и току ръмжеше нечленоразделно. Шланг Дзунг пак се обади:

- Битката ви ще се състои сега. Моля, отправете се към арената.

Вейдър тръгна натам развеселен. Гошо го следваше по петите, постоянно си оплиташе краката, и се чешеше по топките. И продължаваше да ръмжи нечленоразделно - явно го мъчеха срамни въшки.
Въпросната арена се намираше на ръба на една пропаст. На Вейдър това не му хареса - не го притесняваше възможността да падне и да се пребие, но реши, че Шланг Дзунг е замислил някакъв коварен план, и затова провежда битката там. Гошо застана пред него, и злият магьосник даде начало на битката. Изродът се засили срещи Вейдър, но по пътя се препъна, и се преби като копеле на земята. Вейдър го погледа с интерес известно време, и когато разбра, че скоро няма да успее да се изправи - отиде до него.

- Ей, пич, да ти помогна с нещо ?
- Гррррррррр...
- Това "да" или беше, или "не" ?
- Гррррррррр !!!
- А това какво беше ?
- Грррр гррр грр ! Грр, гррррр ! Ър !

Вейдър се почеса по каската, и докато се чудеше какво трябва да означава това, Гошо успя с много зор да се изправи, и отново се хвърли към него. Явно нещата не отиваха на добре, и затова Лордът на Сит издебна подходящия момент, и ритна Гошо в топките, което постигна невиждан ефект. Очите и на двете глави на изрода се събраха, той измуча нещо нечленоразделно, и се трупна настрани. За нещастие, не успя да предвиди факта, че встрани от него се падаше пропастта, и той замалко да полети надолу, но успя да се хване за една издатина, и да се задържи. Дарт Вейдър отиде над него, погледа го известно време замислено, и накрая протегна ръка, хвана го, и го издърпа обратно горе. За по-сигурно го ритна отново в топките. Този път очите на Гошо се раздалечиха, той изхърка нещо и припадна. Вейдър се отдалечи, намигна на Шланг Дзунг (който нямаше как да разбере това), и отиде да разговаря с него.

- Е, зъл ***, пардон, зъл магьосник такъв - доволен ли си ?
- Махай ми се от очите, черен идиот такъв, преди да съм ти взел душата ! - изграчи Шланг Дзунг.
- Абе я да го духаш. Аз се прибирам вкъщи. Тука храната е шибана, леглата - неудобни, а курвите - грозни. А ти си тъп дебил, и не мога да те гледам. Жълта маймуна такава.

Дарт се отдалечи, остави беснеещия магьосник да крещи заповеди, да псува Гошо и всички останали свои подчинени, и се насочи директно към космодрума. По средата на пътя го настигна Са Лам заедно с останалите бойци. Само Джони Кеш и Стоя липсваха. Бог Гръмотевичко се обади пръв:

- Благодаря ти за всичко. Ти защити Галактическото царство от нашествието на Недо Клан. За което всички сме ти задължени.
- Кой е тоя Недоклан бе ?
- Той е злият император на Отвъдното царство - поясни Гръмотевичко.
- Знаех си аз !!! Въобще има ли някой наблизо, който да не е зъл ? Както и да е... къде са Джони и Стоя ? - отговорът на въпроса дойде, след като като близкото храстче се разшава, и от там излязоха въпросните две личности. Джони си закопчаваше панталона в движение, а червилото на Стоя беше размазано.
- Стоя, моето момиче, имаш нещо бяло в косата - острият поглед на Вейдър не изпускаше подробности.
- О, а... ми таковата... това трябва да е гел - изчерви се девойката.
- А, ми добре тогава. Както и да е, аз се прибирам вкъщи. Тука нещо не ме кефи. Вие сте точни хора, но тия злите ми лазят по неервите. Ей, Са Лам, Шланг Дзунг е твой - оставям те да си го пребиеш лично.

С тези думи Вейдър им обърна гръб, и продължи към космодрума, където се качи на чакащата го корвета, и полетя към Корусант. А Са Лам изкрещя от кеф, извади отнякъде една огромна бухалка с пирон на нея, засили се към Шланг Дзунг, и го млатна по главата. След което изкрещя пак, и продължи да го налага.
Няколко часа по-късно Вейдър пристигна в Корусант, и скапан от тези изтощаващи преживявания спа два дена, и след като се събуди се напи като животно, и заспа пак. Заслужаваше го - не всеки ден спасяваше Галактическото царство от разните зли хора. Единствено съжаляваше, че не взе и Оби-Уан и Йода със себе си - тогава купонът щеше да е пълен.

nadqvam se 4e skromniqt mi razkaz vi e haresal...o4akvaite produljenie!

Хехе , вярно ли ти си го писал ? Ако да - браво , умрях си от смях . Много е здрав разказа . И продължавай , не се чуди .

Това не го е писал той:),но пич кажи ми сайта че го забравих.
П.П Беше го писал някой от коонкуренция ама кой незнам

moe e ama ne sam go pisal SAM a s BlaDer*,koito mislq 4e ne go poznava6 taka 4e e ot4asti i moe

eto i edin drug epizod...

Епизод 5: Дай-Пицата отвръща на удара
Вейдър отново го мъчеше артрита, но напук на това той реши да се поразходи малко из Корусант. Облече се (т.е. сложи си пелерината, останалите неща така или иначе не можеше да махне лесно), и се качи на своя любим TIE Advanced X1, останал му като скъп спомен от разрушаването на първата Звезда на смъртта.
След като похвърка насам-натам, изведнъж радара му засече неизвестен сигнал. Вейдър се насочи към него, и видя един младеж да се носи с бясна скорост из въздуха. Приличаше му на тъмен джедай, или поне така се беше облякъл, само дето носеше някакви смешни тъмни очила, неизвестно защо. Вейдър натисна ENTER за да изравни скоростта на изтребителя си с неговата, отвори страничното стъкло, и го дръпна вътре с помощта на Силата.
Младежът очевидно остана доста изненадан от този развой на събитията, и само се заоглежда ококорено. Накрая го погледна, и каза:

- Ти Агент ли си ?
- Не, аз съм Дарт Вейдър.
- Дърт какво ?
- Не дърт бе, мухльо - Дарт Вейдър. Дарт е титла. А ти кой си, да го еба ?
- Аз съм Блео. Гонех белия заек, но той бягаше много бързо.
- Момче, да не те е напекло слънцето, какви бели зайци бе ?
- Ма той беше на една пичка на ръката, само татуировка, не истински...
- К'во ?
- Абе аз съм повелителят на Дай-Пицата, и с Пор-фейс и Жминити спасяваме света от тиранията на машините.

Вейдър замислено се почеса по каската. Това момче съвсем явно не беше с всичкия си, но все пак успя да го заинтригува. Звучеше му като приключение, а той отдавна не беше участвал в такова. А и напоследък, на стари години, му се искаше поне за малко да се почувства като в доброто старо време.

- Я ми обясни за какво точно става дума. Ама по-спокойно и с по-кратки думички.
- Ми таковата... те машините ни завладели, лепнали ни по едно етикетче "Варта - по-добрите батерии" (бел. ред. - Това тук не е скрита реклама. Е, поне не е скрита), и ни посадили в едни буркани да правим ток, и същевременно ни пускат разни лайна да ни се въртят в мозъка, така че да си мислим, че живеем в реален свят, докато ние всъщност сме в Дай-Пицата, където има едни такива Агенти - едни пичове с костюми и кабели в ушите, които скачат от тяло в тяло, а ние се движим през телефонните линии, учим кунг-фу през едни дупки в главите, и отвреме навреме ходим по стените. И целта ни е да ги спрем. Разбра ли ме ?

Второто почесване на каската не даде по-добър резултат. Вейдър разбра, че явно си има работа с душевноболен индивид. Е, да, душевноболен индивид, който явно имаше умението да си лети насам-натам, което именно беше подозрителното в цялата история.

- Ок, пич, искаш ли да ти помогна ?
- Ами... не знам... ами ако си Агент ? Под маската ? Може би и ти имаш спираловиден кабел в ухото и слънчеви очила ?
- Това, което наричаш слънчеви очила си имам, ама ми е вградено в каската. А и кабели по мене дал господ. Обаче има една малка подробност - нямам уши, така че явно не съм Агент, поне според твоите критерии. А и ти да не мислиш, че който и да било нормален човек би ходил насам-натам в броня като моята, ако имаше друг избор ?
- Ама не... аз...
- Слушай - отиваме, натръшкваме всички възможни Агенти, и после те оставям да си вършиш работата, става ли ?
- Ми... щом искаш...

Вейдър докара изтребителя до един покрив, посочен му от Блео, и кацна на него. Двамата излязоха, и се вмъкнаха в една врата. Там обаче ги чакаше един човек със сив костюм и кабел в ухото, точно както Блео го беше описал. Дарт Вейдър излезе напред.

- Виждам, че си си довел и приятелче... г-н Андерсън.
- К'ъв си ти бе ?
- Аз съм Агент Смит.
- А аз съм Дарт Вейдър, Лорд на Сит.
- А пък аз съм Блео, повелителят на Дай-Пицата !!! - изпъчи се гордо Блео, поглеждайки иззад рамото на Вейдър.
- Да бе, кретен, знаем - отвърнаха Вейдър и Смит в един глас.
- Ами прощавайте... аз не можах да се сдържа.
- Г-н Вейдър, - церемониално започна Агент Смит - изглежда си нямате представа за какво става въпрос. Човекът зад вас е опасен луд. По погрешка глътна едно червено хапче, което предизвиква изключително силно стомашно разстройство, в следствие на което бедният човек прекара около седмица заключен в тоалетната си. Поради това изгуби ума си, както и обянието си, но придоби странен афинитет към черните дрехи и слънчевите очила. Освен това започна да твърди, че всички живеем в един виртуален свят, наречен "Дай-Пицата", докато всъщност телата ни произвеждат електрическа енергия. Разбира се, беше приет в едно болнично заведение, където хората осъзнаваха мащабите на заблудата му, и се държаха разбиращо към проблемите му. Но той, изглежда, беше успял да осигури бягството си, не без съучастничеството на двама други затворници, и се изплъзна от ръцете ни. Предполагаме, че именно един от тях е внушил тази заблуда в г-н Андерсън. И по-конкретно един афро-американец, наречен Пор-фейс, който мнозина смятат за най-опасния човек на планетата.
- И защо ?
- Ами вижте, това вече не ясно. Според мен той е просто един чернокож с мазна усмивка и лице на пор, както може да се предположи и от името му. Но слуховете са си слухове, и аз не мога да пренебрегна. Докато беше все на свобода, г-н Пор-фейс живееше в канализацията в една стара боклучийска кофа, която беше преустроил в космически кораб или поне той така си мислеше. Дори го беше кръстил... "Неебоклукнегър", ако не се лъжа.
- Да, подозирах аз, че момчето е лудо. Добре де, а ти все пак кой си ? И какъв агент си ?
- Струва ми се, че името ми Ви е подвело, г-н Вейдър. В изблик на странно чувство за хумор бях кръстен от баща си Агент. За съжаление майка ми е била в реанимацията в този момент, поради трудното раждане, и аз съм бил регистриран по този начин. Разбира се, малко след това и баща ми е приет по спешност в болницата поради изключително тежка форма на пребиване с точилка от страна на майка ми, както и осемнадесеткратно падане от първия етаж.
- Осемнайсет ?
- Майка ми беше изключително упорита жена, макар и да не се учеше лесно от грешките си. Баща ми - също. А на въпроса Ви кой съм всъщност, ще отговоря, че съм ръководител на болничното заведение, където г-н Андерсън е на лечение в момента. Макар и да не го осъзнава през по-голямата част от времето и упорито да продължава да се катери по стените в килията си, и след това да скача оттам с надеждата да полети. За съжаление винаги свършва с натъртени задни части на пода.
- Аха, ясно, а как тогава летеше, когато го срещнах ?
- В този факт няма нищо учудващо. В днешно време специалните ефекти са на изключително високо ниво - Холивуд в пълен с нископлатени аниматори и програмисти. Смятам, че това обяснява всичко. И така, г-н Вейдър, ще ми позволите ли да отведа г-н Андерсън, преди да е отлетял пак нанякъде ?
- Ами... да... щом е такава ситуацията - махай ми го от главата. Изглежда и аз само си губя времето.
- В такъв случай, бихте ли тръгнал с мен, г-н Андерсън ?
- Името ми е Блео !!! - изврещя с оцъклен поглед Блео.
- Разбира се, г-н Андерсън. Отново ви предлагам - елате с мен.
- Никога ! Никога няма да се превърна в батерия !

Агент Смит щракна с пръсти и от сенките около тях наизскачаха различни мъже в бели престилки и с размерите и приблизителната форма на гардероби, нахлузиха на Блео една ризка с дълги ръкави, завързаха ги един за друг, след което му завързаха и връзките на обувките една за друга, и започнаха да го извлачват от помещението. В един момент Блео, който до този момент се съпротивляваше неистово, успя да зърне на ръката на един от пазачите татуировка, която изобразяваше двойка бели зайци, които с изключителен възторг се чифтосваха, и рязко се кротна. На устните му се появи усмивка, и той заподскача след пазача.

- Благодаря ви за съдействието, г-н Вейдър. - усмихнато каза Агент Смит.
- Ами, таковата... май няма защо...
- В такъв случай - довиждане.

Вейдър омърлушено се прибра в изтребителя си. Похвърча известно време насам-натам, мислено се закле да не участва повече в такива простотии, и отново си легна в неудобното легло, профилирано специално за неговия костюм. Намести си възглавницата с изрязана в нея вдлъбнатина за каската, и заспа.

3ta 4ast...


Епизод 1: Жълтата заплаха
В памет на Дъглас Адамс

В момента над Корусант грееше ярко слънце, птичките пееха, а небето беше ясно - без нито едно облаче. Един прекрасен ден, подканващ човек да излезе навън и да се поразтъпче, да се порадва на живота. И хората го правеха... с едно изключение.
Дарт Вейдър си стоеше в едно открито кафене, надул климатика си до краен предел, и въпреки това жегата го измъчваше. Пиеше си сутрешното кафенце, и в момента играеше тристранен шах с Йода и Оби-Уан Кеноби. Губеше по един неуловим за околните начин, но самите участници ясно виждаха накъде отиват нещата. В момента двамата му противници се бяха съюзили срещу него, но тази игра продължаваше, докато не останеше само един играч, така че всеки от тях дебнеше за евентуална грешка на другия, за да го прецака. Вейдър мразеше да играе шах в горещо време, тъй като все някой от трите му централни процесора успяваше да прегрее и да се самоизключи. Затова той избягваше да използва и трите за целта - ако и трите се изключат положението щеше много да се скапе - в такива случаи той започваше да се държи откровено дебилски. Поради това в момента използваше само един процесор, но явно изчислителната му мощ не стигаше, за да окаже достойна съпротива.
Видя интересна възможност, и премести една банта така, че да стъпче един нахален малък джедай. Йода пък изведнъж атакува диагонално с един X-Wing, който заплашваше да се приближи опасно до Императора на Вейдър. А Оби-Уан най-нагло унищожи един звезден разрушител на Йода с помощта на на едно Ууки. Йода го изгледа ядно, и изръмжа:

- Честен играч ти не си ! Гадно копеле виждам аз пред себе си !
- Тихо бе, зелено джудже такова - небрежно го погледна Оби-Уан.
- Топките ти ще откъсна, пиклив джедай такъв ! - изврещя Йода и скочи върху масата (поради което се озова почти на нивото на седналия Кеноби), и посегна към светлинния си меч.
- Ей, ей, смотльовци, я престанете - намеси се и Вейдър. - Йода, гневът е пътят към тъмната страна, нали така беше ?
- Зависи кой пита... - Йода вече не беше зелен, а червен, но все пак си седна на стола, и загледа намусено хубавичката сервитьорка, която прехвърчаше насам-натам между масите. Тя му се усмихна, фръцна се, и се запъти към съседната маса. Очевидно беше нова тук, и хабер си нямаше до какво могат да доведат такива действия. Йода подсвирна тихичко от възхита, и леко помръдна ръка. Полата на сервитьорката изведнъж се вдигна над кръста и, макар че нямаше никакъв вятър. Тя изпищя и се опита да я смъкне обратно, но това не беше добра идея, тъй като държеше в ръка табла с около дузина чаши върху нея. В резултат на това цялата съседна маса заедно с обитателите и беше полята с кафе, чай, различни сокове, и дори няколко акохолни напитки. Започна се лют скандал, а Йода се ухили мазно, и загледа бъркотията.

- Йода, стар палавнико... не ти ли омръзна да се задяваш с хубавите девойки ? - усмихна се и Оби-Уан. Кратката вражда отпреди малко явно бе забравена вече.
- Хе-хе... стар аз съм настина, но набито око за красотата имам.
- Както и неутолим апетит към всичко женско, - Вейдър сви рамене, и отпи от кафето си. Или по-точно изля част от него в едно малко отворче на каската си, пригодено специално за тази цел. Обичаше да прекарва времето си с тези двама свадливи джедаи. Дори и във филмите, където участваха и тримата, всичко беше представено различно, докато в действителност те се познаваха още от детинство, и никога не биха посегнали един на друг. Или поне не без сериозна причина. А това, че Оби-Уан Кеноби и Йода непрекъснато се дърлеха за нещо си беше в реда на нещата. Но иначе те бяха неразделни.

В този момент по улицата покрай тях премина булдозер. И то гадно жълт на цвят. Вейдър му хвърли едно око. "Жълт" - помисли си той. Думата "жълт" се завъртя в съзнанието му, търсейки логическа връзка. Естествено, не намери такава, и си тръгна обидена.
Вейдър огледа кафенето около себе си. На съседната маса имаше двама души, които си бяха поръчали огромен брой халби бира, и в момента очевидно спореха за нещо. Не успя да чуе за какво, обаче. До тях си пиеше кафенцето едно привлекателно момиче, и четеше книга. В един момент обаче, когато се обърна, човекът на масата до нея, който беше дебел и грозен и носеше смешна кожена шапка се пресегна, взе и кафето, и самодоволно започна да го пие. Вейдър сви рамене - в това кафене по принцип се събираха най-големите чешити, точно затова и те тримата ходеха там - и се върна към играта на шах. Йода се бе отказал да играе, така че Вейдър с лекота победи Оби-Уан.
Облегна се доволен назад, и се отпусна в стола. Скандалът вече беше затихнал, но горката сервитьорка се бе свряла в единия ъгъл на кафенето, и плачеше.
Изведнъж в небето над тях като от нищото изникнаха няколко огромни жълти кораба. Вейдър се опули тъпо. Не можеше да проумее какво правеха те там, нито пък можеше да познае модела им. Не бяха имперските Звездни Разрушители, макар че бяха големи почти колкото тях. "Остава да е някакъв нов модел... някаква мини Звезда на Смъртта, може би..." - мина му през ума.

Разнесе се невъобразимо силен шум - звучеше като че ли някой се прокашля пред най-големият микрофон във вселената. След което се разнесоха няколко реплики:

- Ама това чудо включено ли е ?
- Да, шефе, в ефир си.
- Сигурен ли си ?
- Да бе, говори.

Последва ново прокашляне. Всички наоколо бяха притихнали, и с ужасен вид гледаха нагоре към жълтите кораби. Гласът се разнесе отново:

- Ей, гадни мизерници, сега ще разрушим вашата планета. Не ме питайте защо, просто ние сме изключително гадната раса на Вагоните, и разрушаваме планети по стара традиция, за да прокарваме космически магистрали оттам. Даваме ви петнайсет минути, за да си кажете последните молитви. Времето ви тече.

Вейдър се почеса по каската. Не можеше да разбере какво прави космическата отбрана, та е пуснала тези кретени в небето над Корусант. Не можеше да разбере и доколко намеренията им са сериозни, но реши все пак да провери за какво става въпрос. За момент се зачуди дали да не се обади на имперската флота - все пак той навремето беше главнокомандващ на всички бойни сили в Империята след преждевременната кончина на императора, и все още имаше доста сериозно влияние сред адмиралите на флотата. Но все пак Вейдър сви рамене, и реши да се заеме със задачата сам.

- Еба си мамата... жълти кораби... - дивеше се Оби-Уан на гледката.
- Дееба му майка - даде и своя принос в разговора Йода.
- Йода, научи се да говориш като хората, стига си разменял местата на думите, - на Оби-Уан отдавна му беше писнало от този неприятен навик на приятеля си.
- В кучи гъз ще те завра. Нещастен кретен ти си. - изрепчи му се Йода.
- Тихо, идиоти такива ! Елате с мен да разберем какво става тук. - Вейдър беше безкомпромисен, когато ставаше дума за даване на заповеди.

Двамата му приятели послушно тръгнаха след него. На следващия ъгъл Вейдър се сблъска с двама души, които постоянно сочеха към небето. Той ги позна - това бяха ония двамата, които преди малко се наливаха с бира в кафенето и спореха. Единия изглеждаше кьор-кютук пиян, а в другия имаше нещо нещо още по-странно. Особено в усмивката му, тъй като изглеждаше, че има около 64 преди зъба.

- Кои сте вие бе, миризливци ?
- Аз съм Форд Пре-фъкд, а това е моят приятел, Дарт Ърдент - обади се човекът със странната усмивка.
- Охооо, за лорд на Сит ли се мисли, а ?
- Не, просто така се казва. Ъъъъъ...
- А защо е пиян ?
- Защото алкохолът ще го отпусне, а ние трябва да вземем тези космически кораби на стоп.
- К'во ? - ококориха се и тримата джедаи в един глас ?
- Ами идва края на света. Или поне на тази планета.
- И кога ?
- Ми след около дванайсет минути. Абе няма значение, трябва да тръгваме. Айде чао. - и Форд Пре-фъкд понесе пияния си приятел нанякъде.
- Ей, изпусна си пешкира, - Вейдър го вдигна с помощта на Силата, и му го подаде.
- Много ти благодаря, мой човек. Без него заникъде не съм.
- Нека Силата бъде с вас - изцепи се и Йода, след като те отново се запътиха нанякъде.

Вейдър поседна на близката пейка, и реши да помисли малко. Изведнъж в ума му изплува значението на казаното от двамата чешити преди малко, и той скочи и се втурна към тях. Те вече бяха изминали десетина метра, и понастоящем Форд Пре-фъкд човъркаше някакъв странен уред. Вейдър се доближи на бегом.

- Ей, и ние идваме с вас.
- Ама...
- Няма ама. Май ще трябва да си поговорим с шефа на Вагоните за малко. - и Дарт Вейдър се ухили злобно. Форд Пре-фъкд, разбира се, нямаше как да разбере това поради каската, но все пак потръпна, неизвестно защо.
- Ами... добре... ще опитаме.

Разчовърка още малко джаджата, която държеше, и изведнъж всички вкупом се озоваха в някакво складово помещение. Дарт Ърдент простена, сви се на пода, и започна да драйфа. Форд Пре-фъкд скочи на крака, запищя от радост, започна да прегръща всички поред (включително и Дарт Ърдент, валящ се в локва от собственото си стомашно съдържание), и след това ги почерпи с фъстъци. Тримата джедаи се спогледаха, свиха рамене, изядоха фъстъците, оставиха Форд Пре-фъкд да се опитва да свести Дарт Ърдент, и тръгнаха да обикалят из кораба. Тъкмо понечиха да излязат в коридора, и пред тях профуча орда дребни фосфорециращи рачета. Причината за устремното им бягство явно се движеше зад тях - някакво ужасно грозно същество, с далечна прилика на човек, което яздеше малка газела, очевидно изнемогваща под тежестта му. На всичкото отгоре съществото размахваше огромен железен чук. Дарт Вейдър се скри обратно, пресметна нещо наум, изчака шумът от препускащата газела да приближи достатъчно, и протегна ръка иззад ъгъла. Чу се тъп звук, пльосване, след което се разнесоха болезнени стонове. Вейдър махна с ръка на Йода и Оби-Уан, и излезе в коридора.
Грозното същество се въргаляше на пода, държеше подутия си и кървящ нос с ръка, и охкаше. А газелата очевидно видя своя уникален шанс да се освободи веднъж завинаги от робството, и изхвърча през най-близката врата. Робството и явно наистина приключи, защото въпросната врата се оказа въздушен шлюз, и газелата пое дългия път към Корусант отдолу. Интересното е, че по пътя успя да настигне и задмине голяма спермацетов кит, както и саксия с петунии. Не успя да се възползва от това, обаче. Освен това си струва да се отбележи, че всъщност успя да се размаже точно в кафенето, където тримата джедаи се забавляваха преди малко, и то точно пред сервитьорката, която беше на ръба на нервна криза. Горкото момиче с отчаян писък захвърли униформата си, и се закле кракът и да не стъпи повече в това прокълнато място.
А в това време на кораба на вагоните Вейдър се приближи до грозното същество и го заговори:

- Кой си ти бе ?
- 'з с'м в'г'н.
- К'во ?
- В'г'н' !
- Стига си мънкал. Нищо не ти разбирам. Я ела тук.

Вейдър посегна хвана носа на съществото, и го изправи рязко. Нов крясък разцепи въздуха, но след това грозотията се поукроти малко, и ги погледна.

- Аз съм вагон.
- Ааааа, ясно. Сега вече те разбрахме. Кой е шеф на тази флота ?
- Ми, ъъъъъ, той тука някъде трябва да е... вероятно в командната зала.
- Добре, а тя къде е тогава ?

Вагонът им посочи, сви се пак на пода, и поднови охкането си. Вейдър отвори една вратичка в бронята си, порови малко вътре, и извади няколко бучки лед, които подаде на дзвера. Той с благодарност зарови носа си в тях, и се кротна.
Тримата джедаи забързаха крачка, тъй като не им оставаше много време до разрушението на планетата. Стигнаха до някаква врата, където пазеха още две грозновати същества, само че отгоре на всичкото бяха въоръжени с тежки лазерни оръжия. Оби-Уан махна с ръка, погледите на пазачите се оцъклиха, и джедаите спокойно си минаха покрай тях, и влязоха през вратата.
В залата има още повече от противните твари, които Вейдър вече се беше научил да не понася. В средата стоеше едно огромно кресло, в което се беше настанил най-грозният от всички вагони - по силата на логиката това трябваше да е командирът им. Той скочи на крака при влизането на тримата, измуча някаква заповед, и останалите наизвадиха пистолети. Сега пък Йода махна с ръка, и всички оръжия в залата отхвърчаха към него, и паднаха в краката му. Той се ухили мазно-мазно.

- Силата е слаба във вас. Джедаи вие не сте.
- Кои сте вие ? - грозният вагон се надигна от креслото, и ги изгледа злобно.

Йода изведнъж подскочи високо, и стъпи върху каската на Вейдър. Погледна отвисоко всички присъстващи, и изрече наперено:

- Ние сме джуджета, но сме стъпили върху раменете на гиганти, и затова виждаме по-далече от тях.

След което потупа Вейдър с тояжката си, и му даде заповед да върви напред. Вейдър изпъшка от досада. Беше му писнало от кретенските изпълнения на зеления идиот, и перна дребното създание с ръка, в резултат на което Йода отхвърча с писък през залата и се размаза точно пред краката на вагона-командир. Веднага обаче се надигна, напсува Вейдър на майка, напсува и вагоните, след което напсува всички, които можеше да се сети. А за 900 годишно създание той познаваше бая хора, така че псува доста дълго време. Вейдър се приближи с широка крачка, безцеременно изблъска псуващия Йода настрани, и погледна вагона, който му стигаше кажи-речи до кръста.

- Абе, смръдльовци, за чий ви е притрябвало да разрушавате Корусант ?
- Ами... таковата... магистрала... космическа... - вагонът вече започваше да трепери от страх.
- Слушай ме добре сега. Няма да го пипате. Още сега ще дадеш заповед на всички кораби да се изтеглят, и повече да не припарват насам.
- Амиии... вие не знаехте ли, че ще го разрушават ? Плановете бяха изложени в...
- Хич не ме интересува. - Вейдър сви ръката си, а вагонът явно започна да се задушава. Лицето му почервеня, а оцъклените му очи станаха още по-оцъклени, което обаче не подобри значително външния му вид. Той усилено закима с глава, и Вейдър го пусна. Не успя да забележи обаче как един по-смел вагон се приближи до него с табуретка в ръка, и го удари по каската. Чу се трясък, табуретката се пръсна на парчета, а Вейдър се обърна много бавно и заплашително. Вагонът прибра ръце в джобовете си, загледа тавана, и започна да си подсвирква и небрежно да се отдалечава, преди запратената по него тухла (извадена неизвестно от къде от Вейдър) да го тресне по главата. Оби-Уан и Йода пък бяха намерили хранителните припаси на кораба, и в момента нагъваха пуканки, сандвичи, и всякакви други неща, и се кефеха на безплатното зрелище. По едно време се скараха за последния "Сникърс", и замалко щяха да се сбият, обаче Вейдър се обърна и хвърли безпогрешно светлинния си меч, който разряза "Сникърс"-а на две равни частички и се заби в стената. Йода и Оби-Уан незабавно се кротнаха, направиха се на ни лук яли, ни лук мирисали, и загризаха двете половинки. Вейдър огледа внимателно стаята, срита хленчещия вогон в краката си, и се убеди, че явно всички са приели безпогрешно посланието му.

- Само ако сте се доближили пак на по-малко от двеста светлинни години от Корусант, и ще пратя цялата имперска флота срещу вас, ясно ли е ?

Вагонът само изхленчи, което Вейдър разбра като потвърждение на думите си. След което го изрита настрани, седна в удобното кресло, и се обади в щаба да пратят една совалка да го прибере, след което се прибра вкъщи заедно с Йода и Оби-Уан, купиха си една каса бира, и я изпиха докато разцъкваха на новата конзола на Mikrodzoft - Y-Bag. Играта (Kortal Mombat XVIII: Smelly Analliance) беше свързана с много емоции и още повече крясъци, затова след като приключиха и без това поумореният от дългия ден Дарт Вейдър побърза да си вземе един студен душ, след което си лъсна бронята с "Pronto" и си легна да спи. Оби-Уан им пожела лека нощ и също се прибра вкъщи, а Йода с доволна физиономия остана в хола на Вейдър, и след като всички се изнесоха, си пусна канал "XXL" на огромния 67" плазмен холо-телевизор. За него нощта тепърва започваше.

aide be hora,kajete kvo mislite!!!

utre 6e pusna i poslednata 4ast...

10x mislq 4e ndes mu e vremeto za poslednata 4ast...

Епизод 4: Новото време
Дарт Вейдър, Тъмният лорд на Сит, си стоеше в офиса, и размишляваше над нерадостната си съдба. Преди двайсетина години три филма го бяха направили световно известен. Той се радваше на славата си, и очакваше заслужена пенсия, тъй като все пак вече беше одъртял. За съжаление, напоследък Силата като че ли се гавреше с него. Двете му деца - Люк и Лея вече излизаха от пубертета, и му носеха само проблеми. Люк се връщаше всяка сутрин пиян на мотика, слушаше фолк-музика от Явин-4, караше черен спидър "БМВ", носеше тежки златни ланци и пръскаше пари наляво и надясно по заведения и курви туай-лейки, и коефициентът му на интелигентност стремително падаше. Лея пък ходеше по разни странни купони и си боядисваше косата във всички цветове на дъгата. И отгоре на всичкото слушаше музика, която звучеше като смес от пиукането на стария му познайник R2-D2, и врясъците на котка с лоши хемороиди.

"Мда, децата пораснаха. И аз все пак помня тези години, точно когато си мислех, че съм велик джедай, всеки ден си броях мидихлорините в кръвта, и чуках кралица... ъъъъ, сенатор Амидала с кеф. Ех... младост... но никога не съм бил като тях."

Отгоре на всичкото напоследък го мъчеше артрита, а доста тежката му броня хич не му помагаше за това, да не говорим, че си беше абсолютен кошмар да я носиш лятно време. А после хората го питат защо диша така тежко... и как никой никога не се запита как всъщност яде или как сере ? Много логични въпрос, но май на никого не му пукаше много-много за това. Дай им да гледат как се размахват светещи пръчки, и всичко е наред.
Това, което най-много го тревожеше, обаче, беше новият му имидж в двата последни филма. Първо като детето-олигофренче Джейк Лойд, и след това като очевидно абсолютно бездарния Хайден Кристенсен. Че и му отрязаха ръката за пореден път. Неизвестно защо на сценаристите на филмите рязането на ръце им беше любимата работа. Но никой не се замисляше, че в днешно време протезите са доста скъпи, а социалните осигуровки не покриваха разходите по такива операции. Дори и на един Тъмен лорд на Сит му се налага да прави компромиси с някои неща, особено когато си няма дясна ръка, с коята да задушава хората. Е, рисковете на професията, както биха казали някои. Де да го знаеше обаче по-рано. А тези в бюрото по труда дори не си бяха направили труда да му обяснят за какво става дума, направо му бутнаха едно картонче с номер и му казаха да мине след три дена да си вземе каската.
А и тази нови джедаи... Дарт Мол, неговият предшественик (но и наследник, в известен смисъл) си беше чиста проба перко. Нямаше го вече страхът, който Вейдър всяваше навремето само с появяването си. Освен да се върти като идиот, да подскача нагоре-надолу, да издава нечленоразделни звуци и постоянно да си реже крачолите по погрешка с един смешен двоен светлинен меч (беше го получил при инцидент с тубичка бързосъхнещо лепило като малък), Дарт Мол като че ли не може да прави нищо друго. Но това искаше публиката, това и получи. А него го забутаха в кучия гъз.
Вейдър въздъхна, или поне се опита, тъй като респиратора му пречеше, и отиде да си сипе едно уиски и да си хрупне малко фъстъчки. Тъкмо се беше запътил към мини-бара, когато се сети, че всъщност един от болтовете на каската му е клеясал, и не може да си я махне вече, поне не без помощта на ножовка. Отгоре на всичко тия раменни плочи му пречеха да се извърти така, че да достигне проклетото нещо. Замисли се да опита с лазерния меч, но все пак реши да не рискува - такова нещо в близост до врата си не искаше, все пак стар човек е вече, треперят му ръцете, ами ако се обезглави по погрешка ? Хм, май ще мине и без уиски...
Някой почука на вратата. След няколко неуспешни опити да я отвори с помощта на Силата, Вейдър стана и се затътрузи натам. На прага стоеше мениджъра му.

- Вейдър, трябва да поговорим малко. Скоро дядо Лукас ще снима третия филм. Там той съвсем сериозно смята да обезобрази Хайден Кристенсен...
- Звучи ми като гениална идея.
- ... и да го сложи в твоя костюм. С други думи - ти ще трябва да му го дадеш за снимките.
- Бе ти луд ли си бе ? Ми аз как ще живея без него ?
- Става въпрос за много пари.
- Аха, а сега сигурно и светлинния меч ще ми поиска ?
- Амииии, всъщност...
- Хич и да ги нямаме такива. Костюмът си е мой. Мечът - също. Честно и почтено съм си ги заслужил, и никакви преиграващи кретенчета с детски изражения няма да ми го носят. Точка.
- Той много настоява. Костюмът му трябва.
- Не става.
- Ще насъска след теб граф Дуку, да знаеш.
- Ха ! Това нищожество ! Императорът, мир на праха му, правеше много по-хубави светкавици от него, и при това не си сгъваше пръстите като медуза болна от рахит !
- Но той все пак е тъмен джедай.
- Не - той е мръсен джедай. Така е, като не се къпе толкова години. В тази връзка подсети ме да си сменя ароматизатора в каската, че след време хората няма да могат да минават спокойно около мен.
- Ох, добре, добре, ще предам на Лукас мнението ти. Но той няма да е доволен, да знаеш.
- Дреме ми на кура. Където и да е той в момента.

Мениджърът му си тръгна намръщен. В момента в който излезе вътре нахлу Люк Скайуокър. Вейдър побърза да си придаде бащинско изражение, но това така или иначе нямаше значение, понеже каската му скриваше лицето.

- Тате, здрасти, дай кинти.
- Ъ ?
- Пари бе... републикански кредити... трябват ми двайсетина хиляди.
- И за какво са ти ?
- "Мерцедес" пуснаха нов модел спидери. Искам един такъв.
- А той пък за какво ти е ? Нали имаш по-стария ?
- Мда, ама тоя е по-гъзарски.
- Значи искаш да кажеш, че с него ще изглеждаш по-голям гъз ?
- Не, тате... таковата... ъъъ... - Люк крадешком извади едно листче от джоба си и го погледна. - "С този нов модел спидери вие ще изпитате невиждан досега комфорт. Ще се реете във въздуха, ще станете свидетели на невъобразими гледки, и всичко това без ни най-малък риск, тъй като ние предлагаме най-сигурните спидери." - Люк видимо си отдъхна, четенето явно беше изцедило и последните му сили.
- А тате, то и Мара ми разправя да съм си го купел, 'щото иначе вече нямало да ходи с мене...
- К'ва Мара бе ?
- Ми Мара Джейд бе, нали ти разправях за нея ? Дето беше на Императора убийцата ?
- Да бе, вярно... как така тя ще те изнудва бе, ти майнд-трикове не знаеш ли бе, серсемин ?
- Ъъъъ, не, тате, ама тя какви трикове знае...
- Добре, добре, ето ти... ъъъъъ... кинтите, ама да не ми поискаш пак скоро ?
- Споко бе, тате, нема проблеми. Утре през границата минават десет тира с адегански кристали, и бая кинти ще паднат оттам, ма сега немах толкова. Благодарско.

На вратата Люк се размина с Лея, която, изглежда, пак си беше сменила прическата - косата и вече беше боядисана в отровнозелено, лайнянокафяво, и още някакъв неопределим нюанс, който определено не внасяше свежа нотка в цялостната комбинация, и Лея изглеждаше като току-що преминала покрай експлоадираща фабрика за бои. А и си беше направила нова операция на циците. Така де, на бюста, поправи се Вейдър - дъщеря му е все пак. В следствие на въпросната операция те бяха станали още по-малки, каквато беше модата сега - унисекс, край на големите циците и сочните задници, да живеят жените с фигура като закачалка за дрехи.
След кратък оглед, използвайки вътрешното си зрение, Вейдър откри и една нова обица по тялото на дъщеря си. Конкретното и местоположение доста го смути, тъй като той и хабер си нямаше, че ТОЧНО там някой може да поиска да си сложи обица. В този момент му хрумна, че ако продължава да си слага разни неидентифицируеми парчета метал по почти толкова неидентифицируеми места от тялото, дъщеря му ще стане повече киборг и от него самия, и няма да може да минава през детекторите за метал по летищата.

- Оу, тати, колко се радвам да те видя - запищя странното създание. - Искам да те запозная с един приятел !!!
- Ъъъъъ... ама...

На вратата се появи едно хлапе, облечено цялото в черно, със смутено изражение на лицето, и чисто нов лъскав светлинен меч на кръста. И то от новите швейцарски модели, които ги рекламираха по "WS Teleshop" - с вградена светлинна самобръсначка, сателитна антена, допълнителни остриета, няколко отверки, триончета, полева лопатка, шила, кукички, рибарска корда, малка преносима палатка, и, разбира се, "Тетрис". Както и още безброй други интересни и озадачаващи приспобления, които имаха навика да се активират от само себе си в някоя разгорещена схватка. Наистина е трудно да поддържаш имидж на страшен джедай, когато вместо от дръжката да изскочи острие дълго един метър, се показва един малък дисплей, и мечът влиза в режим "Органайзер". Въпросното хлапе едва-едва пристъпи прага на вратата, сякаш се боеше от нещо.

- Тати, това е Хък-Мък Дрън. Тъмен джедай е, също като теб !
- Ъ, аз, такова... само съм Падауан все още.
- Какво си ? Преебан ли ?
- Не, ъъъ... последовател съм... ученик...
- Ааааа... по мое време си ги наричахме така. Ама тая днешна мода...
- Не е ли сладък, тати ? Много съм му разправяла за тебе. Той е много впечатлен.
- Ми, хубаво...

Хък-Мък пристъпяше притеснено от крак на крак. Вейдър пък твърдо бе решил да се покаже като любящ и съвременен баща, и стоически да понесе поредното запознанство с ухажорите на дъщеря му, което имаше по-скоро формален характер, тъй като Лея по принцип беше неуправляема като балистична ракета, и рядко взимаше предвид мнението му.

- Ами, господин Вейдър, аз много ви уважавам, и... дали бихте ми позволил да излизам с дъщеря ви ?
- Е, разбира се, няма да ви спирам. Само не я забърквай със светли джедаи, че така и на мен ще ми подрониш реномето.
- Ами разбира се, благодаря ви много... аз ще си тръгвам тогава.
- Добре де, добре... и нека Силата бъде с теб. Или поне някъде около теб.

Хлапето видимо живна от думите му и награби Лея, която изгледа баща си малко накриво и изхвърча с въпросния пишман джедай нанякъде, вероятно да ходят да се кискат и да се натискат, а Вейдър отново остана сам.

"Това е то. Не е леко да си джедай. И то при тия днешни хлапета... ебал съм го, къде ми е светлинния меч, ще клъцна тоя болт, ще си сваля каската, ще се наметкам като копеле с уиски, бира и машинно масло за дроиди, и си лягам да спя".

Вейдър си взе светлинния меч, клъцна болта (поради невнимание си отряза и малко от бронята, но все пак имаше един познат оксиженист, така че не се притесняваше много), свали си каската, наметка се като копеле с уиски, бира, и машинно масло за дроиди, и си легна да спи. Сънуваше разни пищящи и подскачащи посерковци с нашарени лица, които се налагаха взаимно с двойни светлинни мечове, и отвреме навреме някой без да иска отрязваше я крак, я ръка, от някой свой колега. Такива сънища Вейдър по начало смяташе по-скоро за приятни, но след днешния ден, му се сториха безумно дразнещи. Спа неспокойно, и се събуди с лошо настроение, сякаш предусещаше всичи беди, в които ще се забърка в близкото бъдеще. Но това вече е друга история.

dgd we lamereri shibani produlji go klamer!!!!!!!ina4e bog she te ****************

Mnooo qk razkaz

ave mnogo si mi interesen,6tom tva e lamerstvo q da mi pokaje6 kvo ne e

ina4e razkaz4etata sa mnogo gotini,osobenno purvia.

6tom sme lameri kak moje da te izkefi ne6to `klamersko`,be neandartalec>??

da we zelenq(yoda) e prava

ei anonimen poserko,purvo sam MASTER i jelaq da buda nazovavan taka,i vtoro KAK MOJA DA ME NARE4E6 PRAVAA BE???

i`m back [!!!] i utre 6e poblikuvam produljenieto!

Е, къде е все пак продължението?

Mi ne sam mnogo siguren ama toq MNOGO QK razkaz e wzet ot tuk