Форум на PC Mania
https://forum.pcmania.bg/phpbb3/

The Brood of Lot
https://forum.pcmania.bg/phpbb3/viewtopic.php?f=3&t=14294
Страница 1 от 1

Автор:  KILLERSHOT [ 16 Май 2003 21:46 ]
Заглавие:  The Brood of Lot

The Brood of Lot

Prologue

През годините човек е създал свой навици, механизми които му
позволяват да оцелява. Може би най-добре е развил два - да руши и да забравя.
Това правел най успешно - разрушавал
нещата които му пречели, включително и себе подобните му, а после
бързо, бързо забравял стореното, възвръщал душевното си спокойствие и живеел
в "хармония" със околния свят. Именно
това се случило с града някога известен като Джерусалемс Лот.
Изминаха 17 години откакто града изгоря. Легендите разпространявани от
съвременниците на пожара спираха кандидат заселниците. И така дълги
години вятъра пееше своята самотна
песен над руините на някогашното китно градче.
Но поколенията се сменят, а легендите забравят. Привлечени от
живописното езеро и красивите хълмове, неколцина заможни предприемачи решиха да
изградят градче мечта. Място в
което да живеят хора от тяхната класа, място където жените и децата им
да живеят на спокойствие далеч от мръсотията и престъпността на големия
град.
Получиха разрешение от щатските власти без проблем, защото парите
винаги са имали тежката дума. И така за 6 месеца от бившия Джерусалемс Лот
остана само малката черква на
един от хълмовете. Въпреки, че не е била засегната от пожара, тя бе
реставрирана и се превърна в нежно, снежнобяло украшение на града, съвсем
в стил на новите му собственици. В нея бе
поставен масивен златен кръст, подарък от един от новите жители, бившия
епископ на областта. Може би заради черквата или някаква друга
неизвестна причина, новият град бе наречен Холи
Хилс. За официална дата на основаването му се приема 23 август 1967
година. Население от около 700 души.
През една необичайно топла вечер на месец октомври се случи първото
значително нещо в новата история на града. Роди се Мери Джейн Джейкъбс,
първото дете родено в Холи Хилс,
дъщеря на Марк Джейкъбс, един от основателите на града, едва 29 годишен
притежател на тютюнева фабрика. Майка й, Лиса Джейкъбс, преди да се
превърне в набожна домакиня е печелила
конкурс за красота в родния си град - Бостън. Всички смятаха, че
малката Мери Джейн е родена под щастлива звезда, една от онези които ярко
светеха, когато се роди на 15 октомври
1967.Никой не си спомни, че на тази дата изгоря Джерусалемс Лот.
Детството на момиченцето протече спокойно, с много приятели и игри
сред красивата природа. По подобен начин течеше живота в града. Имаше само
един смъртен случай - фалирал
банкер се самоуби като се удави в езерото. Когато бе на 10 години Мери
Джейн постъпи в църковният хора, защото майка й откри, както тя се
изразяваше "божествения й музикален талант".
4 юли 1981 бе голяма дата за 13 годишното момиченце - тя щеше да пее
като солистка на голямото празненство по случай националния празник.
Почти цялото население на Холи Хилс се
бе събрало на хълма при черквата в късния следобед. Знатните граждани
бяха удобно разположени на пейките в черквата, а останалите бяха
насядали на масите близо до тонколоните по които
се предаваше речта на епископа. Когато той приключи дългото си и
патетично слово последните лъчи на слънцето обагряха небето и осветяваха
стъклописите. Тогава към микрофона се
приближи Мери Джейн. Дългата й светло кафява коса бе сплетена на
плитка, сърцето и биеше лудо, а големите и кафяви очи с трескаво се оглеждаха
из тълпата. Тя си пое дълбоко въздух и
запя.
Хората които чуха тази песен потръпнаха. Това не бе химна на
Съединените Американски Щати, това бе нещо ужасяващо, нещо на непознат на
простосмъртните език, нещо което
караше сърцето да замръзне. Стъклописите се пръснаха на парчета и в
черквата нахлу силен вятър които сякаш усили песента.
Обезумели от страх жителите на Холи Хилс побягнаха надолу по хълма. А
там, сред прииждащия мрак, проблясваха стотици червени очи

In My Dreams They Came

Мнозина вярват, че сред хората има избрани; белязани от знака на съдбата. Още в деня на раждането им техният живот е предопределен. На някои им е писано да вършат добро и д спасяват души (а защо не и света?) – като Исус Христос например; други не умеят нищо друго освен зло и зло те вършат – като Джак Изкормвача, или “Кървавата графиня” Елизабет Батори; трети пък се намират някъде по средата тъй като действията им се възприемат по два различни начина – като Наполеон. Но каква, ще попитате вие, е ролята на малката Мери Джейн в цялата тази история? Знаците, които съдбата поставя са почти винаги неясни и напълно незабележими за околните. В деветдесет и девет процента от случаите единствено самата съдба може да покаже въпросния знак.
Момичето се роди в злощастен ден за нововъзкръсналия Джирусълъмс Лот - денят на неговата гибел. И ако това не е достатъчно показателно...
Тя бе белязана да повтори кошмара. С нея започва и с нея свършва.

Три седмици по-рано
Мери Джейн избута малката книжка на пода и се тръшна върху завивките. Очите й се впиха в майка й. Ако можеха да говорят, те биха крещели: “Направи го! Направи го!”.
Жената седна на ръба на леглото и зачака. Знаеше, че при подобен поглед обикновено следваше молба. Тя погледна дъщеря си и този път успя да долови желанието й – приказка. Това не я изненада. Момичето обожаваше да слуша приспивни истории за любов, красиви принцове и принцеси в беда.
Мери Джейн тъкмо отвори уста, от която щяха да се изстрелят думи като от картечница, когато майка й я прекъсна:
-Тази вечер имам нещо специално за теб.
Лукава усмивка озари лицето й. Малкото момиче потръпна при вида й. Обикновено усмивките на майка й бяха топли, изпълнени с обич, но тази беше различна – студена, подла, подигравателна дори.
-Преди време – започна жената – хората създали град. Но те били глупави, наивни. Не могли нито за миг да надникнат зад фалшивата фасада, която сами изградили. Мислели, че били щастливи, но, без да знаят все още, всъщност умирали.
Всяко стадо си има черна овца. Това било толкова неизбежно, колкото и слънцето, което изгрявало сутрин на хоризонта. В душата на тази черна овца царяло само и единствено мрак – черен като вълната й. Благодарение на нея злото бавно, но успешно разпростряло пипалата си в града и постепенно го погубило. Виновни нямало. Просто нямало кого да бъде обвинен.
Мери Джейн лежеше вцепенена и наблюдаваше майка си. Погледът й беше изпълнен със страх. Никога не я беше виждала толкова развълнувана и напрегната. Лицето на жената беше зачервено от нахлулата кръв, а гласът леко трепереше от възбуда.
-Мамо... – опита се да каже нещо момичето, но майка й я погледна с очи, изпълнени с кръв и омраза.
-Не ме прекъсвай! – кресна й. – До къде бях стигнала? А, да.
За дълго време градът бил заличен от картата. Годините минавали, а хората отбягвали мястото като самата чума. Един ден обаче младеж решил да навлезе навътре в града. Вниманието му било привлечено от красивата църква върху един от хълмовете. Докато вървял към нея, той имал чувството, че го наблюдават. И с право. Десетки малки очички се били втренчили в гостенина, но никой от “местните жители” не смеел да напусне своята сянка и да нападне младежът, защото той избрал бърлогата на господаря им. Те можели единствено да гледат завистливо иззад руините на обгорените постройки.
Момчето избутало масивната дървена порта на църквата и плахо пристъпило вътре. Миризмата на мухъл и разложена плът го ударили в носа и едва не го отказали. В този момент видяло черна сянка да пълзи в единия ъгъл. Любопитството му надделяло и младежът превъзмогнал страха и отвращението си.
“Има ли някой?”, провикнал се той, но отговор не последвал. Само тихо, но зловещо ръмжене. Сянката бавно пристъпила до единствения лъч светлина, който срамежливо се прокрадвал в църквата.
“Господи!”, възкликнал младежът и косъмчетата по ръцете му настръхнали. Пред него се изправило три метрово същество с грапава, люспеста кожа, по която се стичали слуз и кръв. Зъбите му били обагрени в алено червено, а слюнката и кръвта се стичали като едно, сливайки се в зловеща прегръдка.
“Какво... какво си ти?”, успял да прошепне младежът, а лицето му цялото се тресяло от страх.
“Аз съм душата на Джерусалемс Лот!”, отвърнало гордо съществото и прехапало врата на стъписаното момче с огромната си паст. След което допълнило: “И съм гладно. Имам нужда от нова храна.”
Мери Джейн стоеше на леглото и сълзите й напираха да потекат като водопад. Леденият, изпълнен с презрение поглед на Лиса обаче я отказа от желанието да плаче.
-Това беше – усмихна се жената и сякаш рязко се успокои. Лицето й възвърна нормалния си цвят, а погледът й омекна. – Спокойно, дете! Всичко е наред! Ти сънуваш!
Мери Джейн вдигна учудено глава.
-Точно така, това е сън.
-Но...
-Ти си избрана, скъпа – каза Лиса и за пореден път се усмихна. – Аз ще продължа да те посещавам в съня ти... засега. Искам да бъдем приятели. Ще ми позволиш ли?
-Аз... – погледна невярващо, но червените очи на Лиса отнеха дар словото й.
-Не се страхувай! – фалшивата й майка я докосна с пръст по челото. Ледено студена вълна обля тялото на момичето. Усети как кръвта й започна все по-силно и по-силно да пулсира. Лицето й постепенно смени цвета си до пепелявосив, а в последствие – снежнобял. Тъмно черно вещество напълни очите й, превръщайки ги в две бездни, втренчени в безкрая.
-Ще се разбираме чудесно! – засмя се жената, но Мери Джейн вече не чуваше гласа й. Той звучеше някъде далече – глухо и неразбираемо. – Просто чудесно!

-Мери Джейн? – някой разтърси момичето и то уплашено отвори очи. Изправи се рязко и едва не се блъсна в надвесилата се над нея Лиса. Майка й я хвана за рамената и с видимо притеснение в гласа попита:
-Трепериш! Кошмар ли сънува?
Мери Джейн просто кимна и не каза нищо.
-Искаш ли да ми разкажеш? – настоя жената, но момичето енергично започна да клати отрицателно глава.
-Сигурна ли си, че си добре?
-Да – изплю с огромно усилие Мери Джейн и с това историята за нея беше приключена.
-Добре тогава. Обличай се, закуската е готова.
===============================================
Creep

Беше една гореща лятна нощ. Имаше пълнолуние и безброй звезди красяха безоблачното небе. Лек топъл ветрец навлизаше през открехнатия прозорец, издуваше копринените перденца като платна на призрачен кораб, заиграваше се с окачените на лампата хартиени фигурки и след това внезапно затихваше без да докосне леглото в което спеше малката Мери Джейн. От време на време оркестъра от щурци подхващаше своят среднощен концерт. Поредната спокойна нощ за Холи Хилс.
"Мериии ... Мери Джейн ..."
Тя отвори очи и огледа стаята. Освен пердетата, които се раздвижваха под напора на вятъра, всичко изглеждаше замръзнало. Мама и татко спяха в съседната стая и цялата къща бе изпълнена с подтискаща тишина. Въпреки близостта на родителите й, това я накара да се почувства ужасно самотна. Тялото й потрепна от внезапния студен порив на вятъра.
Когато се приближи до прозороца, за да го затвори, чу весел смях. Видя бяла фигура да пробягва сред дърветата на горичката която граничеше с техният заден двор. Тя реши да я последва.
Бързо прекоси двора като едва не се спъна в подобния на змия градински маркуч. Босите й крака усещаха сякаш извиращата от земята топлина, вятъра бе изчезнал и макар да бе облечена само в широката си бяла лятна нощница и бе доста горещо. Когато навлезе в гората фигурата отново претича пред нея.
"Мериии..."
Гласът сякаш отекваше сред дърветата съпроводен със звънлив детски смях. Тя продължи напред без страх. Под ярките лъчи на луната гората изглеждаше по приветлива отколкото през деня. Дърветата бяха станали чисто бели, а сенките им - бледо сиви, листата бяха напълно прозрачни. Мери усети, че някакъв копринено мек пясък гали нозете й. Или пък бе пепел...
Озова се на малката кръгла полянка, където понякога се събираха с приятелките й. Но сега тя бе променена. В центъра й имаше кръгла метална плоча, а върху нея стоеше момиче с подобна на нейната, бяла нощница и й махаше с ръка.
"Мери ... Мери Джейн ... Последвай ме"
Плочата потъна в земята заедно с двете момиченца. Преди да я погълне мрака, Мери забеляза, че на дясното рамо на другата имаше малка розичка...
Когато отново можеше да вижда, тя осъзна, че се намира в неголямо кръгло помещение. Стените бяха покрити с дебели паяжини, по пода имаше начертани сложни геометрични фигури и се преплитаха с множество криви линии. Тавана представляваше едно огромно изкривено огледало.
Нейната среднощна приятелка се приближи към една ниша в стената, в която стоеше човешки скелет покрит с изсъхнала тъмно лилава кожа. При видът му Мери едва сдържа писъка си. Другото момиче обгърна с ръце врата на мумията и неестествено наклони главата си в ляво.
- Обичам те, мамо - промълви то - Пий, мамо.
Два ненормално големи зъба се впиха във врата й. Кожата на трупа придоби пепеляво сив оттенък, косата растеше с невероятни темпове, две зли червени очи се появиха в доскоро празните очни орбити. Тялото на майката бързо се връщаше към живота.
Не беше роза, по дяволите. Беше кръв.
Мери Джейн запищя с всички сили.
Паяжините по стените се разкъсаха и от нишите излязоха още десетина съживяващи се вампира.
- Точно така, пищи! Давай, моето момиче! Бъди една от нас! Нахрани ни! - нареждаше с хищен глас майката.
Мери отправи отчаян поглед към тавана.
"Аз не съм една от вас! Аз съм ..."
В огледалото видя изкривеното отражение на празната кръгла зала.
Отново изпищя.

Едно нежно докосване я накара да подскочи в леглото си и след това да се свие в ъгъла му закрита с тънките чаршафи.
- Отново ли кошмари, скъпа - каза майка й - Спокойно, детето ми. Това са просто сънища. Но моля те, не забравяй да си миеш краката преди лягане. Виж какви черни петна са останали. Приличат на сажди...

Another Point of View

Блидър спря пред едно от близките дървета и погледна към вампира, който яростно късаше месо от някакво мъртво животно. Опита се да определи какво по-точно беше, но без особен успех. Издълженото му изпито лице се изкриви в болезнена усмивка. Беше висок близо два метра и винаги носеше тъмно кафяв шлифер, към чийто цвят времето нямаше милост и вече не можеше да се определи толкова лесно, колкото преди десетина години.
С какво се занимаваше? Преследваше съществата на мрака. Защо? Причината... Нима вече имаше значение? В началото го правеше, защото искаше да я открие, но с годините тази мисъл го напусна и сега... Сега просто ги гонеше и убиваше. Коя е тя? За да започнеш нещо винаги се нуждаеш от сериозна причина и Блидър разполагаше с много основателна. Преди много време (струваше му сякаш беше минала цяла вечност) той не беше такъв. Имаше жена, дом и доста свестен живот. Но една вечер тя се прибра и... Беше различна. Не му беше трудно да открие разликата в някого, с когото живееше толкова дълго.
"Не се страхувай от това, което не се бои от теб."
Това бяха последните й думи. Тя не го уби. Любовта им все още изгаряше прокълнатата й душа. Изкрещя й да бяга, да бяга далече. Закле се, че ще тръгне след нея и при следващата им среща един от двамата ще умре.
Блидър погледна пълната луна и бадемовите му очи сякаш светнаха от радост. През това време той се научи да живее с мрака. Тъмнината беше неговия най-добър приятел и най-опасен враг. По време на пълнолуние се чувстваше недосегаем. Не можеше да го обясни, но нещо сякаш му даваше сила.
Бавно и много спокойно извади пистолета си, внимателно провери съдържанието на пълнителя и все така необезпокоявано го насочи към средоточения в заниманието си вампир. Без да каже каквото и да е дръпна спусъка и сребърният куршум пое по своя смъртоносен поход. Съществото усети за грозящата го опасност прекалено късно. С празния си поглед погледна летящото парче метал и глупаво се ухили. Среброто прониза гърдите му и го отхвърли назад. Тялото му падна глухо върху тревата и започна да се разлага със светкавични темпове. Кожата изсъхна и се посипа по оголените органи, които се надуха като мехури и бързо се пукнаха, заливайки скелета с неопределена течност, която от своя страна сякаш се изпари още преди да е докоснала земята. След което самите кости последваха примера на кожата и също се разпаднаха на прах, смесвайки се с изсъхналата трева.
-Холи Хилс - усмихна се Блидър и погледна малкото градче, което си спеше съвсем спокойно и дори не подозираше за змията, което държеше в пазвата си. - Как не съм те намерил по-рано? Мисля да поостана. Какво ще кажеш?
Ловецът погледна към близките къщи и се замисли за нещо. В този момент детски смях го изтръгна от мислите му. Блидър се прикри зад близкото дърво и наостри уши. Мускулите му се напрегнаха в очакване. Погледна изнервено към часовника си. Минаваше два. Какво правеше малко момиче толкова късно сред гората?
Една фигура - не повече от метър и тридесет - пробяга на десетина метра от него. Блидър вдигна пистолета и тъкмо щеше да я последва, когато друга фигура - на момиче на около десет-дванадесет години - мина буквално на сантиметри от него.
"Какво става?"
Успя да я огледа достатъчно добре. Беше облечена по нощница, косите й се развяваха свободно от среднощния вятър, който само до преди няколко минути беше по-топъл, а на всичкото отгоре беше боса. Едва сега Блидър забеляза, че по земята имаше нещо. Приличаше на пясък, но беше тъмно... черно? Не можеше да определи точно, но и не го интересуваше. Реши да проследи момичето.
След няколко минути стигнаха до малка поляна. В центъра й имаше кръгла плоча, а върху й стоеше друго малко момиче. Блидър се вгледа по добре и веднага позна, че това е вампир. Беше готов да стреля, когато другото момиче съвсем неочаквано се качи върху металната плоча и двете потънаха в земята.
-Какво стана? - възкликна на глас Блидър и остана загледан в поляната. Нямаше и пет минути, когато от вътрешността отекнаха писъци.
"Господи, какво става там вътре? Сигурно са убили малката! Трябваше да я спра когато имах възможност."
Ловецът стисна оръжието. Пое си дълбоко въздух и се засили към отвора на пещерата с ясната идея да скочи вътре и да помогна на нещастното дете. В този момент обаче се случи нещо, което го накара да замръзне на мястото си и да остане загледан с втрещен поглед по посока на събитието. Малката Мери Джейн, както научи, че се казва по-късно, излетя през дупката, левитирайки във въздуха. Изглежда беше изгубила съзнание, но това не й пречеше да лети във въздуха като пеперуда. Тялото й се рееше над поляната, а вятърът си играеше палаво с нощницата й.
Блидър се прекръсти няколко пъти невярващо и вдигна пистолета.
-Прости ми! - измрънка той и тъкмо да натисне спусъка, когато Мери Джейн просто отлетя в неизвестна посока, далеч от погледа му.
======================================================
Soulmates

Няколко дни по късно...

Лятната жега бе заляла с пълна сила щата, температурите, на сянка, рядко падаха под 40 градуса целзий и дори топлолюбивите змии и гущери търсеха прохлада сред храсти и дупки и гледаха с омраза към небето. А то бе тюркоазено синьо, чисто и ясно. Прогнозата не вещаеше промени за следващата седмица-две и подплашени от това по-заможните хора поемаха към планините или крайбрежието, а тези които нямаха как да избягат се насочваха към магазините за електро уреди и се надяваха, че в рекламата на новият вентилатор-чудо - "Ние ще доведем Северният полюс при вас", има поне малка частица истина.
През ранният следобед на един извънредно горещ ден, Холи Хилс изглеждаше абсолютно безлюден. Дори вечно немирните хлапета на госпожа Хопкинс бяха послушали съвета на майка си и сега блажено лежаха в леглата си и наблюдаваха кръжащите над главите им мухи. Над езерото се носеше тежка мараня, а около по сенчестите места патрулираха рояк комари. Под знойните лъчи на слънцето, жълтеникавата трева покриваща хълмовете над градчето, блестеше като злато.
Епископ Джонатан Буч попи с бялата си копринена кърпа стичащата се по челото му пот и за пореден път хвърли влюбен поглед към изящните форми лежащи на олтара пред него. Той се приближи и прокара ръка по сложните извивки покриващи цялото тяло. Един наистина красив златен кръст. Едно съвършено творение на човека създадено с цел да възхвалява един велик създател. След като се наслади на нежната ласка на благородния метал, епископа го постави на мястото му и пое към изхода на черквата, минавайки между двете стройни редици от дървени пейки.
Нещо на последната пейка прикова вниманието му. В момента, в който той устреми поглед натам, една сянка се стрелна по пода и две ледено студени ръце обгърнаха тялото му.
"Здравей, Джонатан." прошепна нежен женски глас.
Той ряско се обърна, но единственото което успя да види с периферното си зрение бе един полупрозрачен силует. Призрачните ръце отново се плъзнаха по тялото му.
"Страхуваш с? Защо? Не ни ли ... помниш?"
Последната дума прозвуча като вик, заглушен от десетки различни болезнени стонове. Епископът плъзна ръката си към скритият под расото му кръст, но полупрозрачната ръка премина през самата материя на дрехата и го сграбчи преди него.
Джонатан усети остра болка, сякаш в цялото му тяло се забиваха игли. Той изкрещя, откачи кръста от врата си и го хвърли на земята. Болката спря, но ужасният глас се завърна.
"Даааа. И него си ползвал. Помниш ли лятото в метоха през 1948.Тогава ти дадохме ... отсрочка."
Отново същият ужасяващ вик.
- Мислех, че сте си отишли завинаги. Какво искате този път, по дяволите? - изкрещя епископа.
"Да помогнеш на нашата избраничка. Да и помогнеш в нейната ... хмм, ориентация. Няма нужда да отговаряш, Джонатан. Знаем, че ще направиш всичко за да се отървеш от нас. Но не забравяй. Ние никога ... не умираме."
Една сянка се стрелна по пода и се сля с тази на куклата стояща на последната пейка и гледаща с кехлибарените си очи треперещият свещеник.
- Ето къде си била, Лулу. А ние с Кати къде ли не те търсехме. - заяви престорено строго Мери Джейн, която водеше за ръка едно по-малко момиченце. Грабна куклата и побягна навън под погледа на все още вцепененият епископ.
Блидър наблюдаваше цялата случка през един от прозорците на черквата. Бе постъпил на работа като охрана и поддръжка на Божият храм, за да може да наблюдава градът от близо без да привлича вниманието на местните жители. До този ден се чудеше защо черквата не му вдъхваше чувството за спокойствие и безопасност.
- Май навреме съм започнал с приготовленията - промърмори мрачно той и тръгна към малката дървена пристройка на гърба на сградата, където държеше инструментите.
В ръцете си носеше голям дървен сандък. Скрит от етикета "8 кутии бяла боя за дърво. Произведено от Колърблайнд", с червени букви пишеше TNT.




П.П. Дано ви хареса.Това е най-сериозния ми разказ след Двата Хълма.
Дано ви хареса ! :wink:

Автор:  Creator [ 04 Юли 2003 17:43 ]
Заглавие: 

Ще поумнея! - каза той.

Автор:  DaSlayer [ 29 Юли 2003 23:45 ]
Заглавие: 

Hm..... Tova be6e grubo!!!!!!!!! :evil: :evil: :evil: :evil:

Автор:  DaSlayer [ 01 Авг 2003 23:52 ]
Заглавие: 

Da widim sega dali petata 4ast 6te se powvi i tuk. Kato gledam KILLERSHOT we4e podwi opa6ka, no wse pak.

Страница 1 от 1 Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ Лятно време ]
Powered by phpBB © 2000, 2002, 2005, 2007 phpBB Group
http://www.phpbb.com/