|
Заглавие: Двата Хьлма. Публикувано на: 12 Май 2003 20:40
СВЕТЪТ ПРЕДИ ДВАТА ХЪЛМА
Увод: Сътворението
Автор: Max Payne – Мартин Бакърджиев
В началото бе Нимбус, известен още като мястото на Сътворението. Там живееше древна раса, наричаща себе си нимбуси или нимбуски лордове. Никой не знаеше как е станало Сътворението, нито колко дълго съществуваше расата, но никой и не се интересуваше. Всички живееха в мир и се разбираха чудесно. Нямаше такива работи като пари, власт и надмощие. Всеки бе равен. Живеейки така, нимбусите нямаха чувства. Те не познаваха Доброто и Злото. Те не познаваха любовта и омразата...
Нимбус се намираше дълбоко под земята, в недрата на една млада планета, която още не бе известна с епичните си битки станали по-късно... Десетилетия наред никой не смееше да излезе на повърхността, защото всички се страхуваха от това какво може да има горе. Не искаха някоя по-силна раса да ги завземе.
Нимбуските лордове смятаха, че са твърде слаби. Имаха сила, но само колкото да поддържат живота си. Така те продължаваха да живеят в неведение за живота на повърхността, а и за техния собствен, докато едно събитие не промени завинаги съдбата им...
Глава 1: Тъмната страна
Автор: Max Payne – Мартин Бакърджиев
Преди много, много години, в Нимбус живееше странна личност. Той бе от малкото представители на рода си, които се дразнеха от неведението... Той искаше да знае. Искаше да открие тайната за Сътворението... А от всичко най-много желаеше да отиде там горе – на повърхността. Желанието го изкушаваше и изгаряше. Но по-силен бе страха. И той го държеше далеч от портала, който водеше към повърхността. Името на тази личност бе Мис-хо...
Единствения закон на Нимбус бе: “Не напускай Нимбус!” и всеки го изпълняваше стриктно. Знаеше се, че ако някой някога нарушеше това правило, вече нямаше да бъде допуснат в Нимбус и се обявяваше за отцепник и обществен враг (Enemy of the State ). Но естествено до такива крайни мерки не се стигаше поради простата причина, че никой не нарушаваше закона...
Един ден Мис-хо отиде при своя приятел. В погледа му се четеше вълнение.доближи се до него и заговори с нотка напрежение:
- Трябва да ти кажа нещо...
- Кажи стари приятелю – отвърна Слъмп, а от лицето му лъхаше великодушие.
- Ела с мен, трябва да ти покажа нещо.
Слъмп не се възпротиви. И двамата с Мис-хо тръгнаха по един тунел, който водеше все по-надолу и по-надолу. Стигнаха до входа на Незавършващия Лабиринт. Никой не смееше да влиза там заради безкрайните тунели и разклонения. А малкото осмелили се не се бяха завръщали.
- Къде ме водиш, Мис-хо – запита Слъмп.
- Имай търпение, Слъмп. Имай търпение.
И те се спуснаха все по надолу и п надолу в недрата на лабиринта. Слъмп забеляза, че по стените бяха изписани букви и думи на техния език.
- Но някой вече е бил тук. Да не би някакви древни нимбуси да са живели тук.
- А може би са били сътворителите – отбеляза Мис-хо.
След много път те най-сетне стигнаха до огромен вход, а над него беше гравирано: “Кладенецът на Самотата”.
- Ето тук е... Влез и се убеди сам.
Те влязоха в тъмна стая, а пред тях се разкри зашеметяваща гледка. На фона на целия мрак, в центъра на залата имаше нещо като малко езеро, а в центъра му се намираше огромен кристал излъчващ силна енергия.
- Докосни го, Слъмп – подкани го Мис-хо.
- Не! Може да е опасно.
- Напротив. Ето, виж! – каза Мис-хо и ръката му бавно се долепи до огромния кристал. Силен поток от енергия се вля в ръката му и след това премина през цялото му тяло. Мис-хо въздъхна доволно:
- Чувството е неповторимо. Хайде, Слъмп, докосни го.
Слъмп се поколеба, но най-накрая се престраши и докосна енергийния кристал. Почувства как силата се вливаше в него. Чувстваше се сто пъти по-мощен от преди. Но имаше и още нещо. Той чувстваше силно желание за власт. Това го уплаши и той отлепи ръката си от кристала. И не се учуди когато Мис-хо каза:
- Имам чувството че мога да завладея целия свят.
- Мис-хо! Тоя кристал е опасен. Има нещо гнило в тая работа.
- Няма нищо опасно! Не разбираш ли... от тук цял Нимбус черпи енергия, но в минимални количества. Ние можем да имаме хиляди пъти повече енергия от другите. Ще станем богове!
- И ще завземем света. Само ние двамата.
- Не! Без мен! Не осъзнаваш ли какъв апокалипсис ще стане ако черпиш малко повече от тази енергия.
- Съжалявам, Слъмп. Но пред теб се откриват две възможности... Или си с мен, или ще се наложи да те... елиминирам.
- Мис-хо, за пръв път те чувам да говориш така. Прекомерната полза на тази енергия те прави... зъл. Преминаваш на Тъмната страна. Погледни ръката си...
Мис-хо бавно я погледна и видя, че започваше да придобива пламенен цвят. А на върха на пръстите му вече се показваха грозни криви нокти.
- Голяма работа! – отвърна Мис-хо – какво като ставам зъл? Нима това има значение? Каква е разликата между Доброто и Злото. И двете страни се борят за надмощие. Няма разлика. Слъмп, мислех че ще ме разбереш. И затова ти казах. Защото освен мен, само ти си толкова амбициозен да узнаеш истината. Хайде, Слъмп... Нека узнаем истината. Присъедини се към мен...
Силна телепатия крещеше в главата на Слъмп и го караше да се пречупи. Някакъв друг глас се опитваше да отговори вместо него... НЕ! Той нямаше да се предаде... И изведнъж той долепи ръката си до кристала и отново почувства как енергията изпълва всяка негова вена. Вече по-силен от преди той успя да отблъсне телепатията на Мис-хо и му каза:
- Няма да ме пречупиш, Мис-хо. Сега няма да успееш и по-късно няма да успееш, защото те уверявам, че пак ще се срещнем.
След като изрече тези думи той побягна назад със скорост доста по-бърза от обикновената...
***
Всички се бяха събрали на централния площад, а най високо бе застанал Мис-хо, който възторжено се канеше да обясни неочаквания обрат в живота на Нимбус.
- Драги уважаеми съграждани, трябва да ви съобщя важна вест. От сега нататък аз съм вашия владетел и...
- От къде на къде? – обади се един от тълпата.
- Ами просто съм най-силния – отговори Мис-хо със злорада усмивка, а в погледа му проблесна някаква искра. За да докаже мощта си, той вдигна ръка и прати огнен лъч към току що обадилия се. От него не остана и следа.
- Същото ще сполети всеки от вас , който се опита да ми се противопостави. – продължи Мис-хо – А сега трябва да внеса някои промени. От сега нататък това място няма да е Нимбус. То ще се казва Ада. А за всички аз ще съм Бог Мис-хо – богът на Злото и на Черната Магия. Освен това ще имам седем главни помощници – Седемте Лордове на Ада. Най-главния от тях който ще играе ролята на мой регент, ще е Лорд Блейзмън (Blazeman). Следващия ще е Лорд Флейм (Flame) – пазителя на кладенеца. Третия ще е Лорд Hellraiser. Другите четирима още не съм ги избрал но ще се оглеждам. Който ми е достатъчно верен има голям шанс да е от тях. И още нещо – вече имаме враг. Той е Слъмп. От сега нататък не искам да изговаряте неговото име. Ще го наричате Отцепника...
***
Слъмп бе готов. Нямаше смисъл да остава на Нимбус, защото вече бе твърде опасно за него. Можеше да си представи какво щеше да се случи тук по нататък. Много граждански войни с едничката цел за пълна власт. А след завладяването на Нимбус очите на Мис-хо ще гледат към най-голямата му мечта – повърхността. Той би дал всичко за да я завземе. Но някой трябваше да му се противопостави. Слъмп се закле, че ако не можеше да го спре поне щеше да направи пътя му доста труден...
Слъмп решително се отправи към портата, която разделяше Ада от още нищо не подозиращата повърхност. Там той трябваше да се подготви и да създаде едно съвсем ново начало... Началото на Доброто...
Светът преди Двата Хълма
Глава 2: Началото на една нова епоха
Автор: Max Payne – Мартин Бакърджиев
Огромно количество светлина заслепи очите му. Имаше чувството че няма да може да отстои, но с мъка отвори клепачите си и погледна. Примигна и погледна още веднъж. Слъмп не разбра колко време стоеше като вцепенен, но бе сигурен, че беше дълго. Той се намираше във свят какъвто никога не бе виждал. Нямаше думи да опише чувството. Очите му за пръв път зърваха слънцето. Вятъра за пръв път развяваше снежнобелите му дрехи. Тревата за пръв път се галеше в нозете му, полюшваща се тактично от свежия полъх на утрото. Но от всичко най го привличаше небето. Съзерцаваше опиянено божествената и недостижима синина. Усмихна се и си рече: “Някой ден ще отида там”. Видя орел, разперил широко крилата си, който волно се рееше и нищо не можеше да попречи на удоволствието му. Птицата изпищя доволно и се изгуби в синевата...
Измина време и Слъмп опозна света на повърхността. Докато са живеели в Нимбус и не са подозирали нищо, на повърхността се бе зародил един прекрасен свят. Свят изпълнен със живот и не познаващ абсолютното зло, което се зараждаше на километри под земната кора. Новия свят бе населен от разнообразни създания различаващи се по външен вид и разум. Хиляди бяха неразумните, чийто живот бе запълнен единствено със задоволяване на първичните си нужди. Но се открояваха и някои създания, чийто начин на живот се доближаваше до този на нимбусите. Слъмп бе отделил време да разучи живота на някои от по-разумните. Наблюдава елфите – същества обитаващи предимно горите и пещерите, високи на ръст, добри бойци с меч и лък и надарени с изключително зрение и слух. Наблюдава също така и джуджетата: полуръстове, не толкова умни колкото елфите, но със завидна сила, владеещи мощта на брадвата и секирите, прекарващи повече време в мините под земята в търсене на злато и скъпоценни камъни.
Макар да не познаваха истинското Зло, съществата на повърхността също водеха войни и сражения. Винаги и навсякъде е имало битки за надмощие, зашото именно стремежа към някаква цел крепи живота. Но във войните им нямаше такава омраза каквато Слъмп прочете в очите на Мисхо. Войната беше просто начин за защита или разрешаване на проблем. И на Слъмп това му хареса. В крайна сметка, единственото, което не му хареса, беше факта, че в живота на тези нищо не подозиращи същества липсваще ясно изразена вяра. Вяра, която да им помогне в труден момент и с която да се обяснят нешата, които са нямали обяснение. Слъмп бе твърдо решен да поправи това след време.
Нимбусът дълго обмисляше поведението на Мисхо. Бе сигурен, че той рано или късно щеше да стъпи на повърхността с единствената цел да я направи своя. А до този момент той щеше да трупа армия и енергия. Мисхо беше споменал, че иска да стане бог, и навярно вече беше такъв на Нимбус. Така че Слъмп реши да стане бог на повърхността, за да успее да му се противопостави, когато дойде момента на сблъсъка. Но знаеше, че това щеше да бъде трудно. Нямаше достатъчно мощ, а и не искаше да се налага със зло. Щеше да остави света сам да го избере за бог. Реши първите поданници да са раса, която той сам е сътворил. Отиде на едно далечно място, на един необитаван остров във едно море и там създаде замък, който нарече “Замъка на Познанието”. Така се родиха първите магове (познати в някои земи като магьосници или чародеи) Беше ги създал така, че да го почитат като Бог и стана учител на първите от тях, за да могат те да станат учители на следващото поколение. Така те станаха повелители на Бялата Магияи добре обучените тругваха по света на специялни мисии да разпространяват новата вяра. Естествено Слъмп не можеше да ги следи постоянно и затова си създаде помощник, който да продължи обучението им. Реалити – духа на Реалността стана техния нов водач и дясната ръка на Слъмп
Богът реши да по-късно да създаде още една раса, на която да даде право на избор и да я остави да се развива сама, на произвола на съдбата. Те можеха да приемат Слъмп като техен Бог, но можеха и да го отхвърлят. Беше нещо като експеримент. Искаше да види в каква посока ще се развият творенията му. Така той създаде хората (или човеците). Направи на външен вид подобни на елфите, но с по-малък живот, по-ограничени сетива и лишени от възможността да правят магия, н каквато той обучаваше маговете.
Отначало те не приеха Слъмп и живееха като животни със слаба степен на комуникативност. Но изненадата дойде, когато започна поразителната им бързина в цивилизоване. За отрицателно време те станаха расата с най-големи строителни възможности. Комуникация, писменост, култура, музика, изкувство, оръжия – всичко се намеси в техния живот за изключително кратко време. Дори след изобретяването на арбалета, станаха сериозна конкуренция на елфите в далечна стрелба. Освен това бяха исински майстори на меча. От там тръгна и голямата им омраза с елфите. Не след дълго усетиха отчаяната нужда от вяра, построиха катедрали и повечето от тях приеха Слъмп за техен духовен господар.
Но Слъмп не спря до тук. Той не можеше да е вечно сред хората. А и като една нова раса тя беше крайно застрашена и уязвима. Беше чувал за място където живееха два духа. Единият от тях му се стори подходящ и той освободи духа от мястото наречено по-късно Деветото Измерение. Нарече духа Хошико (а той беше женски) и го назначи за пазител на хората.
Слъмп градеше вяра сред жителите на повърхността, но силите му се изчерпваха. Един ден осъзна. Че ще му трябва почивка. Погледна на горе и съзря небето... Вече беше готов. Реши да се пресели горе и да направи раса, която да пази небесното му царство. С последните си сили той изгради ангелите. Тяхното място беше небето и слизането им на земята беше ограничено. Така енергията му се изчерпа съвсем и той стана безсилен. Почти изчезна. Премина във нещо като безплътностт и така той трупаше енергия, макар за сега минимална, от вярата трупаща се сред живите същества. Доста си помислиха, че е изчезнал завинаги и изгубиха надежда, но по-силните отстояха и помогнаха да се запази вярата. И така макар и променен света продължаваше своя стар начин на живот.
***
- Много добре, Маггкрабар. Точно така – каза Реалити – от теб ще стане много добър последовател.
Младия маг кимна смирено с глава. Имаше кафяво-червена коса и малка брадичка с не по-различен цвят. Сините му проницателни очи скоро се впиха в тези на учителя си, а от тях искреше благодарност. Красивото му лице излъчваше увереност и доверчивост още преди да е засегнато от многовековните бръчки на мъдростта.
Всички останали ученици в залата го изгледаха с възхичение и уважение. Всички освен един. Точно до Маггкрабар стоеше Корнелиус – маг на неговата възраст с черна коса и малка остра брада. Той гледаще презрително Маггкрабар. Корнелиус също бе добър ученик, но не толкова добър колкото Магг. Всичките му изяви бяха засенчвани от тези на огненокосия маг. И това някак си го изгаряше от вътре...
Един ден Реалити реши да събере най-добрите си ученици и да ги изпрати на мисия, с който да разпространяват вярата в Слъмп. Но това не беше лесна работа и само най-добре подготвените заминаваха. Корнелиус чакаше с нетърпение този момент. Това беше неговия шанс да се изяви и да даде посока на истинските си възможности. Всички ученици от поколението се събраха пред учителя си, а той извикваше един по един най-добрите от тях. Корнелиус затвори очите си и зачака момента, в който учителят щеше да съобщи името му. Но този момент така и не дойде. С мъка наблюдаваше как съучениците му ставаха подред, сред които беше и Маггкрабар. Корнелиус не можеше да повярва. След толкова много усилен труд и... всичките му надежди се изпариха. Маггкрабар отново беше го задминал.
Същата вечер той отиде при своя учител и го запита, защо и той не е сред избраните.
- Слушай сега, млади магьоснико – спокойно заговори Реалити – Думите, които ще чуеш са думи казани от приятел, не учител. В теб има изключително много заложби. Може би по-големи дори от тези на Маггкрабар. Но ти не съумяваш да ги оползотвориш правилно. Засичам нещо различно в теб. Не искам да пресилвам нещата, но в теб има нещо като завист.
- Но нали именно тя ни кара да засилваме способностите. Да се стремим да не изоставаме от другите.
- Ще ти го кажа по друг начин. В твоя случай бързото развитие няма да е добро нещо. Не искам да рискувам като те пратя на тази мисия. Не искам да рискувам... Затова мисля, че така ще е най-добре за всички. Следваща мисия може би... Довери ми се, Корнелиус...
След това Реалити излезе от помещението, но Корнелиус остана да размишлява. Той седеше и не можеше да повярва на думите на учителя си. Магг щеше да се развива и да стане велик маг, а той щеше да стане един никаквец, защото беше по-различен от другите. Той силно сви ръката си в юмрук и прокле Маггкрабар. Но след като стисна ръката си, почувства остра болка и тънка струйка червена кръв се спусна по ръката му и капна на земята. Той разтвори ръката и установи, че на кутрето му се бе образувал малък червен и извит нокът...
Светът преди Двата Хълма
Глава 3: Принцесата на Елфите
Автор: Max Payne – Мартин Бакърджиев
Казват, че медитацията е перфектното сливане на тялото с духа. Възможността да можеш да контролираш своите мисли, да отблъскваш негативните и да привличаш тези, които ти желаеш. Медитацията е като сън с единствената разлика, че сънуваш буден. Тя е висша степен на мисълта, с която можеш да осъзнаеш това, което не можеш наяве. Дишането, пулса и всички други жизнени процеси се забавят точно както при спането. Може би най-точното обяснение е контрол на мисълта. Жалко, че сега вече не беше толкова разпространена както преди. Много малко елфи усвояваха умението да медитираш...
Елфите са стара раса. Може би най-старата. През цялото си житие тя е правила контакт с различни раси и е усвоявала по-нещо от всяка една от тях. Точно от друидите беше усвоила това изкувство или по-точно умение. Може би елфите щяха да научат още от техния много чуден начин на живот. За жалост един ден друидите просто изчезнаха безследно от земите на Буу.
Всъщност Буу представлявашеедин огромен остров, но елфите още не бяха разбрали това, защо не бяха изследвали източната част от територията. Техните домове се намираха на западната част на острова. Едни от тях населяваха огромната гора в тази местност, но имаше и елфи, които обитаваха пещерите. Наричха ги тъмни (или нощни) елфи. Бяха се разделили така от много време, толкова много, че вече никой не знаеше защо...
***
Викът на Смаулин я сепна и тя мигновено излезе от медитация:
- Принцесо Лаурелин, някакъв странник навлезе територията ни и твърдо пожела, че искал да говори с главнокомандващия и аз...
- Глупак! Нали ти казах, че не искам да ме безпокоиш по никакъв по никакъв начин докато медитирам – намусено отвърна Лаурелин.
- Да, знам, принцесо. Но той някак си ме накара... Сякаш някаква вътрешна сила ме накара да дойда и да ви кажа. Сигурен съм, че той го направи.
- Хмм... – замисли се русокосата елфида - ... а този странник представи ли се. Или поне ми кажи какъв е? Тъмен елф? Друид?
- Каза, че идвал от Замъка на Познанието, на запад отвъд Голямото Море. Представи се под името Маггкрабар.
- Добре тогава. Почерпи го с някакви плодове и го доведи до Вековното Дърво.
- Да, принцесо. Ще наредя на няколко стрелеца да стоят на пост на близките дървета.
- Не, Смаулин. Искам да съм сама.
***
Лаурелин вече беше отишла до мястото на срещата. Нямаше търпение да види кой е този Маггкрабар. Вековното Дърво представляваше изключително огромен масивен дъб, чийто размери загатваха за старостта му. Точно пред него имаше зелена поляна, която беше огряна от слънцето за разлика от останалите местности на заобграждащата гъста гора. Това я правеше едно от най-красивите кътчета във цялата гора и за това я ползваха за разни важни срещи и събирания.
Най после пристигна и Смаулин, който водеше млад привлекателен мъж в бели дрехи, който явно бе Маггкрабар. Кафяво-червената му коса стигаше почти до раменете, а малка брадичка придаваше чар на и без това привлекатоелното му лице. Лаурелин се отърси от тези мисли и реши да премине по делово.
- Добър ден, уважаема елфическа принцесо. Казвам се Маггкрабар – каза той след като Смаулин си тръгна и подаде ръка.
- Името ми е Лаурелин – отвърна елфидата и се здрависа с Магг – Е, кажи, страннико, какво те води насам и най-вече какъв си и какво цели вашия род. Не сме виждали такива като теб да обикалят около тези земи.
- Аз съм маг и идвам от Замъка на Познанието, който се намира на един не много далечен остров във Голямото Море. Мой създател е Бог Слъмп и живея на този свят само и единствено по неговата воля.
- Хмм... – Лаурелин съвсем се обърка от последното, което изрече този маг.
- Хубаво местенце това – отбеляза Магг
- И с каква цел идваш насам?
- Да ви направя едно съобщение, принцесо. Или по-точно предложения.
- Слушам.
- Бог Слъмп, повелителят на Бялата Магия, е разучавал много добре начина ви на живот, както и на много други раси. Забелязъл е, че няма ясно изразена религия.
- Какво е религия? – прекъсна го елфидата.
- Това е вяра към нещо, което ти помага в трудни моменти. Нещо, което да осмисли съществуването ви...
Лаурелин бавно посегна към медальона окачен на врата й. Имаше формата на същество наподобяващо дракон.
- Кажи на вашия бог, че се е объркал. Имаше си я тая религия.
- Може би не се изразих правилно. Говоря за някой, който наистина съществува. Някой който да дойде на помощ, тогава когато ситуацията е крайно критична. Сега не можете да си представите какво искам да кажа. Но скоро ще дойдат времена, когато голямо зло ще надвисне над тези земи и единствено Слъмп ще може да се пребори със него. Но за целта вие просто трябва да повярвате в него. Да го приемете за свой бог...
- Я почакай малко, Маггкрабаре. Какво то дава правото да си мислиш, че ще се предадем ей така? Та ние сме най-силната раса на тази земя. Хората може да са пречка, но ние сме по-мощни от тях.
- Не Лаурелин! Той няма за цел да ви пороби. Ако беше така, досега да го е направил. Но той не е зъл. Той просто иска да запази добротата във тази земята, каквато я е видял когато за пръв път се е изкачил на нея. И не ви задължава, а ви дава право на избор. Можете да го приеме за свой бог и просто да го почитате и да вярвате в него, а можете и да го забравите, но това е още по-голям риск за бъдещето ви съществуване.
- Но...
- Съмняваш се в мощта му, драга моя принцесо? Помисли си. Кой според теб е създал хората?
Лаурелин беше абсолютно объркана. От една страна си мислеше защо пък да не го приемат за бог този Слъмп. Но от друга страна тя беше водачка на своя народ и отговаряше за него.
- Искам сега да си вървиш, Маггкрабаре – наруши мълчанието най-накрая – Не съм довършила днешната медитация.
- Да, помисли си добре сега. Пак ще се видим принцесо... – Магг понечи да си тръгне, но Лаурелин го спря.
- А и още нещо... как направи това... със Смаулин?
- Ааа... телепатията ли? Ние маговете сме последователи на Слъмп и владеем Бялата Магия. Телепатията е едно от уменията, които притежаваме. С нея без проблеми можех да те накарам веднага да приемеш Слъмп, но нали именно целта му е да остави другите да го изберат за бог. Е, аз трябва да тръгвам. Още път ме чака.
- До скоро виждане, Маггкрабар.
- Да, определено ще е скоро...
P.S. та значи пускам разказа от името на автора.Не сьм го писал аз!
ако искате ще постна продьлжение.
|
