супер...разаказа взе да става все по-добър и по-добър.4акаме продължението

I kneel to you, my friend!

И Аз

Много поздрави на сестра Ели , най-готината медичка в Сафия

Всички прилики с реални лица и събития са напълно случайни. И в този ред на мисли и на мен ми иде дапоздравя една медичка ама хайде ще се въздаржа, че нещо ми лази по неревите.

10 Глава-Крайцерът

-Аз съм доброволец!-думите се изплъзнаха от устата на Майкъл без сам да осъзнава какво точно се случва.
-Моля!?!-Капитанът се изблещи срещу него. Дори в този момент зергите да бяха дошли за да се предадат той щеше да е по-малко учуден.-Ти си доброволец?
-Да сър!
-Излез напред!-Майкъл се подчини. Капитанът се подпря на рамото му и извика:
-Виждате ли този мъж? Запомнете добре лицето му защото през остатъка от жалкия си живот навярно никога няма да срещнете по-голям идиот!
Майкъл се обърна и го погледна възмутено.
-Така е момче, тъп си, но пък смел, на нас такива ни трябват тук. Хайде присъедини се към “отбора”!
След тези думи капитанът поведе Майкъл и останалите към палатката за инструктаж.
-Тъй като вие сте “избраниците”-последното той произнесе с видима ирония-време е официално да ви се представя. Името ми е Джеймс Дъглас, но това всъщност няма никакво значение, тъй като ще се обръщате към мен само и единствено със Сър! Ясно ли е?
-Да Сър!- Отговориха всички в един глас.
-Ето и за какво съм ви повикал. Както знаете в момента настъплението е прекратено, обаче някои хора не могат просто да си стоят на задниците, а трябва да ни създават работа. Един от първите подчинени на генерал Буков, полковник Ритц, е решил да прави разузнавателна мисия с Боен кръстосвач мислейки, че зергите не притежават достатъчно огнева мощ за да го свалят само с наземните си сили. Пичът обаче явно доста е сбъркал тъй, като е попаднал на група хидралиски, които са направили корабът му на решето. Сега той стои кацнал, или разбил се, сред развалините на Спринг сити. Излишно е да ви казвам, че в този град вече няма хора, но за сметка на това зергите са в изобилие. Мисията ни е проста. Ще бъдем спуснати с дропшип на координатите, които последно сме получили за местонахождението на крайцера. Ще влезем вътре като целта ни е да спасим задника на големия шеф и което е по-важно да вземем диска с разузнавателната информация. Някакви въпроси?(мълчание) Добре тогава влезте в склада зад палатката, там ще намерите нужното снаряжение, имате половин час да заредите костюмите си и да се подготвите за мисията. А и щях да забравя, протоколи за завещания може да вземете от щабния писар.-Последното капитан Дъглас произнесе пускайки саркастична гримаса.
Докато зареждаха костюмите си с енергия и боеприпаси, Майкъл разглеждаше внимателно момичето, което му бе спасило живота. Тя беше много млада, може би по-млада и от него самия. Той недоумяваше откъде намираше тази смелост да се хвърля така самоотвержено в стихията и да спасява другите рискувайки собствения си живот. Майкъл се приближи до нея и каза:
-Здрасти, казвам се Майкъл.
-Беки.-Отговори му тя, и му подаде ръка.
-Исках да ти благодаря.
-За какво?-Попита го тя с недоумение.
-Ами...-Майкъл се почувства неловко, той явно не бе оставил в нея такъв ярък спомен както тя у него-ти ме спаси в последната битка, не си ли спомняш, лежах там, бях уцелен от танков снаряд и...
-Виж във всяка битка ние медиците спасяваме десетки, а понякога по стотици хора не мога да помня всеки. Освен това няма за какво да ми благодариш. Аз така успявам да допринеса за общата кауза.
В този момент разговорът бе прекъснат от влизането на Капитан Дъглас.
-Хайде размърдайте се, дропшипът вас чака. На излизане от склада Майкъл забеляза, че пилотът седи подпрян на машината. Това беше Джони- той пилотираше совалката при първото кацане на планетата. Двамата се поздравиха, но нямаха време да си поговорят по-подробно тъй като капитанът губеше търпение.

Беки седна до своята приятелка Маргарет. Двете се бяха записали като доброволки за тази мисия, тъй като за тях пропъждането на зергите от родният им свят се бе превърнало в смисъл на живота им. Същото важеше и за Матю и Джеф. Другите двама доброволци, които бяха от местните. Те също бяха изгубили всичко и не виждаха друг смисъл в съществуването си, освен борбата срещу това зло, което донесе толкова болка и страдание на целият народ на Ендария. Но това, което озадачаваше Беки бе онзи странен младеж, който дойде да и благодари за това, че го бе спасила. Той беше от войниците на звездния флот, но определено се различаваше от тях. Защо се присъедини към отряда, когато всички други се мъчеха да го избегнат? Освен това от погледа му се излъчваше някаква печална решителност, която се различаваше от обикновеният страх пред лицето на опасността, четяща се в очите на останалите войници, дошли тук за да натрупат слава в битки срещу зергите, но недооценили опасностите на, които ще бъдат изложени.

Спринг сити се намираше сред гъста тропическа гора. Беше близо до границата където равнинния терен преминава в джунгла. Преди атаката на зергите този град се славеше като преуспяващ курортен център. Сега обаче от близо двумилионното му население не бе останала и следа. Порутените и обгорени фасади на високите сгради стърчаха като призрачни останки, свидетелстващи за бедствието сполетяло града.
Джони пилотираше ниско между сградите. По радиото му бяха съобщили за отряд от муталиски, които се навъртат в района. Скоро щяха да достигнат до зададените координати, да вземат каквото им е нужно и да си тръгнат без много шум. Така той се опитваше да успокои мислите си, докато правеше рискованите маневри сред изкорубените сгради. Изведнъж острият звук на предупредителната система се вряза в слуха му, а яркочервената лампичка на таблото започна тревожно да мига. Това бяха три муталиски намиращи се зад опашката на дропшипа и готови при всеки удобен случай да изстрелят поразяващите си кристали. Джони се опитваше да им се измъкне, като същевременно гледаше да не се отклонява от курса. Въпреки че вложи цялото си изкуство на пилот той не можа да избегне два от кристалите, които попаднаха в задната част на корпусът. Корабът излезе от контрол и левият му борд се блъсна в една от стените, след което совалката се понесе на долу, оставяйки черна диря дим след себе си. В последният момент преди фаталният сблъсък, Джони успя да овладее управлението и да изправи носа, така че дропшипа се плъзна по корем върху неравна повърхност. Тътрузенето продължи около минута преди инерцията да се изчерпи и совалката да се спре. От товарното отделение излязоха леко позамаяни бойците. Джони си сложи бойният костюм, намиращ се предвидливо в кабината и също се присъедини към отряда влизайки в ролята на пехотинец.
-Какво беше това друсане пилот, и баба ми щеше да кацне по меко?-Попита капитан Дъглас.
-Преследваха ни три муталиски, трябва да сте благодарни, че не се разбихме!-Отговори Джони видимо възмутен от грубата проява на неуважение. Без обаче да обърне голямо внимание Дъглас продължи:
-И така, момчета и момичета, благодарение на изключителните способности на нашият пилот, ние се намираме на около два километра югозападно от предварително зададените координати.-Говорейки капитанът гледаше тактическият си дисплей.-Сами се сещате, че ще трябва да наваксаме това разстояние пеша. По принцип големите зергски формирования са напуснали града, след като са го опустошили, но уверявам ви все още има достатъчно, така че бъдете на щрек!
Малката група започна да се придвижва по една от широките улици. Някога тази улица кипеше от живот. По двете и платна се разминаваха лъскави неомобили, а по широките тротоари се разхождаха безброй туристи и местни жители. Порутените и обгорени фасади на високите сгради, които сега хвърляха мрачна сянка над улицата някога бяха луксозни витрини на магазини и бутици. Всичко това бе толкова далеч сега. Беки, за първи път след като напусна родния Дриим сити, попадаше в друг разрушен от зергите град. Гледката накара спомените и от първите дни и часове на инвазията, да нахлуят отново в главата и. Краката и газеха в няколко сантиметров “сняг” образувал се от падането на огромно количество бетонен прах, отделящ се при сриването на големите постройки. Всички нервно се оглеждаха очаквайки всеки миг от някой ъгъл да изскочат зерги и да ги нападнат. Изведнъж Капитан Дъглас направи с ръка знак и всички се заковаха на едно място. Той бавно се извърна към тях и прошепна:
-Усещате ли?
-Кое?-Попита Сказински.
-Миризмата-отговори капитанът, след което внимателно откачи една ръчна граната от костюма си и я хвърли на няколко метра пред себе си. Тя тупна на земята вдигайки малко облаче от прах. Секунди по-късно от мястото където бе паднала гранатата се изровиха шест зерглинги и се хвърлиха напред към малкият отряд. Пехотинците откриха яростна стрелба, а Беки и Маргарет стояха плътно зад тях готови всеки момент да окажат помощ, ако някой пострада. Две от съществата успяха да достигнат близо до отряда и повалиха Николас, опитвайки се да го разфасоват с острите си крайници. Другите бойци обаче бързо ги ликвидираха, а двете медички успяха да вдигнат пострадалия бързо на крака. След края на тази кратка схватка, капитанът се насочи към мястото където бе паднала неизбухналата граната, вдигна я от земята и отново я закачи на костюма си. Той дори не я беше активирал когато я хвърли, а я използва само за да подплаши зергите.
-Продължаваме! -Бе единственото което каза Дъглас и даде знак с ръка на останалите да го следват. Те вървяха още половин час сред опустелите улици на разрушеният град, след което достигнаха до предварително определените координати. Крайцерът действително беше там. При аварийното си кацане той бе помел по пътя си половин квартал. Разбира се сега това нямаше значение. Отвън той не издаваше никакви признаци на живот. Спасителният отряд не успя да осъществи връзка с екипажа на кораба.
-Ще трябва да влезем вътре!-Каза капитан Дъглас.
-Но сър, нали ако не осъществим връзка с екипажа няма да има кой да ни отвори. Не разполагаме с достатъчно взрив за да отворим някой от шлюзовете насила.-Възрази Сказински.
-Така ли гении такъв!-Изсмя се Капитанът.-Само че това им е хубавото на разбитите крайцери, че имат маса дупки по корпуса. Просто си избираме една и хоп, като плъховете, ще се вмъкнем вътре.
Действително отрядът се насочи към една огромна пробойна в командният отсег на Крайцера. По висящите кабели още имаше напрежение и те се гърчеха хвърляйки искри във всички посоки. Когато се озоваха във вътрешността, капитанът отново извади тактическият си дисплей, където имаше точна схема на крайцера.
-Така командната зала е на третият етаж. Трябва да вървим по този коридор за да стигнем до асансьорите.
-А-а-а асансьори ли?-Попита Джеф,- Не мислите ли че, като се има предвид състоянието на кораба, ще е по-безопасно да минем по стълбите?
-Това е флотски крайцер, а не фермата в която си израснал!- Сряза го Дъглас. –Тук няма “стълбища”. Асансьорите са достатъчно сигурни. Те работят винаги!
След тези думи Капитанът отново поведе групата по тесните металически коридори на кораба. Електрическо захранване явно имаше, но бе включено на икономичен режим и само част от осветителните тела работеха. Стъпките на бойците кънтяха в металният под и този звук действаше някак успокояващо на Майкъл. Вдъхваше му увереност. Скоро стигнаха до асансьорите. Те бяха три, но два от тях бяха разбити. Вратите на здравият се отвориха и отрядът се настани вътре. Докато кабината се издигаше те долавяха странни звуци и скърцания, съпроводени с леки раздрусвания, които създаваха усещане сякаш всеки момент асансьора ще се откъсне и ще ги отведе директно в ада. Всички въздъхнаха с облекчение, когато вратите се отвориха. В коридора на третият етаж обаче ги посрещна тягостна картина. Това бяха следи, каквито само зергите бяха в състояние да оставят. По пода имаше кървави дири, сякаш някой бе влачил трупове убити преди това по доста зверски начин. Стените също на места бяха оплискани с телесна течност. Беки бе свикнала с кървавите гледки, но това затворено пространство я побъркваше. Чувстваше се като мишка в капан, която само чака да посрещне гибелта си. А и един въпрос не излизаше от ума и, къде за Бога бяха труповете на убитите членове на екипажа. Не след дълго те достигнаха до командната зала. Металната врата бе проядена от киселина. И тук се виждаше неповторимият почерк на зергите. Явно висшите членове на екипажа бяха превърнали командната зала в свой последен бастион, но и това не им бе помогнало да дочакат помощта живи. За това свидетелстваха следите вътре. Кръвта беше навсякъде: по пода, по компютрите, отделни пръски имаше дори по тавана. Но отново липсваха мъртвите тела. Единственото което отрядът откри беше една откъсната ръка. Златните копчета по ръкава говореха, че тя е принадлежала на висш офицер.
-Е мисля, че изпълнихме първата си задача. Открихме полковник Ритц!-Заключи капитан Дъглас и метна крайникът зад гърба си. След това той се насочи към главният компютър. Отвори капакът и с едно движение изтръгна хард диска.
-За това дойдохме. Сега е време да си вървим, преди и нас да са ни подредили така ония красавци.-Каза той и даде знак на отряда да го последва. Преди да стигнат до асансьора обаче, се появи отговорът на въпроса “Какво е станало с всички трупове?”. В дъното на коридора изникнаха пет човешки фигури. Или поне някога са били човешки. Сега представляваха някаква смесица между човек и това което го е убило. Те бяха облечени в разкъсани униформи на членове от екипажа на крайцера, но приликата с реалните хора свършваше до тук.
-Стреляйте! Това са инфестити, ще се самовзривят в нас!-Извика капитан Дъглас и сам откри огън по съществата, които на свой ред започнаха да тичат с все сили срещу отряда. Останалите бойци също откриха огън, но инфеститите бягаха бързо на зигзаг и беше трудно да бъдат уцелени. Изстрелите на гаусовите пушки създаваха невъобразим тътен в затвореното помещение, а коридорът се осветяваше от безбройните искри образуващи се при ударът на металните шипове в стените и пода. Инфеститите падаха един след друг, но последният от тях успя да се приближи твърде много. Това накара Николас да изгуби присъствие на духа и да побегне викайки:
-Няма да успеем! Ще се взриви! – За секунди тази реакция предизвика паника у останалите членове на екипа и те също се хвърлиха в страни. Оставайки сам срещу инфеститът капитанът разбра, че няма да може да се справи и взе най-правилното решение за собственото си оцеляване-хвърли се напред и се размина със самоубиецът, който тичаше срещу отряда. Последва мощна експлозия...

Джони отвори очи. Той нямаше представа колко дълго е бил в безсъзнание. Забеляза как и другите от отряда бавно се надигат. Взривът бе отнесъл много от стените образуващи отделните помещения и сега имаше много повече пространство в сравнение с тесният коридор преди. Джони веднага забеляза липсата на Майкъл. Явно и една от медичките липсваше, тъй като другата отчаяно викаше името и:
-Беки, Беки, чуваш ли ме! Къде си за Бога, отговори ми...
В подът имаше множество дупки и членовете на отряда се заеха да ги осветяват с прожекторите на костюмите си, но търсенето беше безрезултатно. Капитанът се опитваше да се свърже с тях по предавателя си, но и това не свърши работа.
-Ако бяха живи щяха да се обадят!
-Не!-Изкрещя Маргарет и се свлече на земята в ридания.
-Стегни се момиче!-Извика Дъглас, като я изправи отново на крака.-Ние сме живи, сега е важно да се спасим. Има време да оплакваме загиналите! Дропшипът ще пристигне скоро. Трябва да напуснем крайцера колкото се може по-бързо.
Въпреки, че не даваше израз на чувствата си Джони също бе дълбоко покъртен от загубата на Майкъл. Все пак той му бе спасил живота. Беше толкова добър човек.

Превъзходно! Изчетах всичко на един дъх, и мога да кажа че се справяш отлично. Дано скоро ни зарадваш със следващата част.

Яко!!!Чудя се какво ще стане между Беки и Майкъл

Ами според мен Andrey ще я държи жива почти до края, после ще я убие, за да може Майкъл да се надъха срещу зергите, и да ги изтребе до крак.Мале, ако е така, в скоро време по-добре да се глася за пророк.

аз мисля ,4е Беки ще стане Сара Керигън но не знам....Това е решение на автора...Давай напред ,4акаме следващата 4аст..

Малко музика

браво пи4 страхотно

никога няма да си сама тук, докато има живи хора.
Последните думи успяха да вдъхнат надежда на Маргарет, макар че тя още не можеше да спре да мисли за тежката загуба.
-Ами ти?-Попита го тя на свой ред- Познавахте се с онова момче. Чух те да викаш името му “Майкъл”. С него приятели ли бяхте?
Джони наведе глава и след кратка пауза отговори:
-Запознахме се във флота. По време на десанта аз пилотирах совалката в, която беше
и той. Когато ги спуснах бях уцелен и свален на няколко десетки метра зад вражеската линия. Бях обречен, но той се върна за мен и ми помогна да се измъкна.
-Значи и ти си изгубил приятел?
-Да.-Отговори Джони и се обърна към нея. Погледите им се срещнаха.

* * * * * *

Майкъл отвори очи. Лежеше по гръб и гледаше нагоре, където се виждаха многобройни метални конструкции. Високо над него блещукаше светлина. Явно от там беше паднал. Единствено бойният му костюм го бе запазил жив при удара. Той разбра, че доста дълго време е бил в безсъзнание, защото крайниците му се бяха вдървили от студ. С мъка се раздвижи и бавно се надигна. Къде бяха всички? Огледа се и тогава видя Беки, която лежеше неподвижно близо до него. Майкъл тутакси се хвърли към нея и я разтресе държейки я за раменете.
-Беки събуди се, моля те!-Крещеше той и усещаше, че гласът му трепери. Тя отвори очи и по бледите и страни отново се появи руменина.
-Какво стана?-Попита тя докато идваше на себе си.
-Изглежда след експлозията сме слезли тук без да използваме асансьора.-Отговори Майкъл.
-Къде са останалите?
-Не знам, сега ще се опитам да се свържа с тях.-След тези думи Майкъл провери изправността на предавателя си и започна да прави опити да се свърже с капитана или някой друг от екипа.
-Терзиев вика Дъглас, чувате ли ме?-Последва кратка пауза.-До всички единици някой чува ли ме? Не отговарят, проклятие!-Разгневи се Майкъл и остави предавателя.
-Какво ли се е случило?-Попита Беки. Тя знаеше възможните отговори, но просто не искаше да ги изрече.
-Има две възможности-започна Майкъл-или всички останали са мъртви, или са отпътували без нас и вече са извън обхвата ни така, че не можем да се свържем с тях.
И в двата случая на нас ни остава единствено възможността да се доберем до лагера сами.
-Но навсякъде е фрашкано със зерги, а до базата има поне двайсет километра. Как мислиш да преминем всичкото това разстояние без да се натъкнем на някоя гадина?-Попита ужасено Беки.
Майкъл се замисли. Той знаеше, че шансовете им за оцеляване са малки, но бяха длъжни поне да опитат да се спасят. Не им оставаше друг избор освен да поемат пеша към лагера.
-Базата е на север от нас-започна той гледайки електронната си карта- добре е да тръгнем веднага. Ако съдбата е на наша страна няма да срещнем по пътя си повече от два зерглинга наведнъж.
Те тръгнаха и докато вървяха, през първият четвърт час не продумаха нищо. Беки се бе замислила за своята единствена приятелка Маргарет. Дали останалите от екипа бяха успели да се спасят или всички са загинали. После тя отново насочи вниманието си върху Майкъл, който беше единственият и спътник в момента. Тя още не бе намерила отговор на въпроса, който я човъркаше от самото начало и най-сетне се престраши да му го зададе лично.
-Ти защо се записа за тази мисия, когато всички други искаха да се измъкнат.-Този въпрос хвана Майкъл неподготвен. Той самия не можеше да си отговори напълно.
-Ъ-ъ-ъ...просто не ме свърта на едно място.-Беки не остана доволна от този отговор, струваше и се, че той не е напълно искрен.
-Ами ти, защо се записа като доброволка?-Побърза да попита Майкъл.
-Това е родната ми планета. За мен сега най-важното е да изгоним тази напаст и съм готова на всичко за да помогна това да се случи.
-Разбирам.
-Не, не разбираш, ти рискуваш собственият си живот, но твоят свят е на светлинни години от тук, твоите близки не са...
-Аз живях на “Дженезис 33”.-Прекъсна я Майкъл-Това беше моят свят. Със семейството ми се евакуирахме след атаката.
-Значи все пак са живи.
-Евакуирахме се на Лекса.-Последното накара Беки да потръпне. Тя бе чула новините за Лекса. Почти цялото население е било избито. Сега тя разбираше Майкъл. Знаеше, че той всъщност е като нея.
-Съжалявам!-Каза тя.-Не знаех.
-Няма нищо, сега най-важното е да се спасим. Вярвам, че един ден ще изградим нашият живот наново.-Беки го погледна с удивление. За първи път някой и говореше за бъдещето с такъв оптимизъм, при все че в този момент се намираха между живота и смъртта.

* * * * * *

По всички звездни канали в този момент се излъчваше едно и също. Президентът на Земният съюз Джеф Нелсън правеше обръщение към човечеството свързано със драматичните събития на планетите Лекса, Ендария, Стон1 и 2.
-Граждани на Земният съюз, хора, за първи път в историята си, човешкият род е изправен пред общ враг, който застрашава неговото съществуване. В последните месеци бяхме свидетели на нещо, което промени хода на човешката история завинаги. Бяхме нападнати не от една, а от две извънземни раси, които по най-вероломен начин завзеха четири от нашите планети избивайки безмилостно, както военните ни сили така и цивилното население. Жертвите са неизброими и общо взето възлизат на почти цялостното население на планетите. Никога до сега в човешката история не е имало бедствие, катастрофа или война, която да отнеме толкова много невинни животи. В настоящият момент стотици хиляди професионални войни и най-вече доброволци, храбро се сражават по подгизналите в кръв бойни полета на планетите Ендария, Стон1 и Стон2. Нашите храбри екипажи дават достоен отпор на нашествениците в открития космос. Но колкото и самоотвержено да се сражават, всички те не са достатъчни. Това пред което сме изправени не е поредната човешка война. Това е борба на видовете, в която на карта е заложено съществуването на човешкият вид! Нека всички ние не живеем с илюзиите, че това голямо зло ще ни подмине. Нека не си мислим, че това което се случва в другия край на галактиката няма да достигне и до нашите домове! За да се спасим, за първи път в историята си ние трябва да сме единни! В големите индустриални центрове-Марс, Земя, цялата система Зета, интензивно тече строежа на новата човешка флота. Стотици бойни кораби ,връх на човешките познания натрупани през вековете, са готови да се родят, но ние имаме нужда от вас. От всички вас! Застанал съм тук с не леката задача да обявя пълна мобилизация. Това означава, че от всяка планета ще бъдат мобилизирани всички мъже, жени и деца навършили 16 години и по един или друг начин ще бъдат включени в борбата за оцеляване на човечеството. Знам, че това може да не се понрави на повечето от вас, но повярвайте ми нямаме друга алтернатива. Всички трябва да се включим в тази борба, в която за първи път хора няма да се изправят срещу други хора, а срещу общ противник за да защитят съдбата си. За първи път нашите различия ще бъдат преодолени и ние всички ние ще се борим рамо до рамо в една война, която единствено има право да се нарича свещена! Пред нас е надвиснало най-тежкото изпитание в човешката история, но ние няма да се предадем, няма просто да потънем в безкрая! Ние ще защитим достойнството на човешкият род и ще възродим неговото величие, дори сред пепелищата на разрушените ни светове!- С тези думи президентът на Земният съюз обяви пълната мобилизация. Въпреки пламенната си реч една мисъл не му даваше покой. Четирите планети от системата Ксенон, отдавна искаха независимост от съюза, която винаги им бе отказвана. Преди седем години дори се бе стигнало до бунт, при който четирите планети обявиха своята независимост и създаването на Ксенонския съюз. Бунтът беше брутално смазан от флотата на Земния съюз под командването на адмирал Винсънт Блейк. Джеф Нелсън бе силно обезпокоен от възможността лидерите на тези планети да се възползват от слабостта на съюза и вместо да влеят силите си в общата борба да ги използват за да обявят независимост. Той вярваше в способностите си да убеждава хората и за това реши да говори насаме с губернаторите на четирите планети.

* * * * * *

Майкъл и Беки се намираха в покрайнините на Спринг сити. До тук имаха късмет и не срещнаха нито един зерг. Картината, която се разкри пред тях извън града беше шокираща. Тук преди време се бе водила жестока битка между човешка армия и многобройни зергски пълчища. Двамата се разхождаха сред металните останки на разбити танкове и голияти. Тук-там се срещаха прогнили скелети на убити зерги.
Изведнъж двамата дочуха зад гърба си един до болка познат звук. Майкъл се извърна светкавично и това, което видя накара кръвта му да замръзне за миг. Шест зерглинга тичаха стремглаво срещу тях. Рефлекторно той се прицели и започна да обсипва приближаващите зерги с метални шипове, изстрелвани от гаусовата му пушка. В този момент Беки го хвана за ръката викайки:
-Нямаме шанс трябва да бягаме!- Двамата започнаха да тичат, като включиха помощната хидравлика на бойните си костюми на пълна мощност. Въпреки това, те усещаха, че няма да издържат дълго. Тропотът приближаваше. Вече се долавяше и хищното дишане на съществата. В моментът, когато бяха изгубили всяка надежда Беки забеляза нещо, което можеше да бъде тяхното спасение. Сред отломките от разбитите бойни машини тя съзря ховърциклет клас вулчър(Vulture), който поне на пръв поглед изглеждаше непокътнат. Често се случваше по време на битка пилотите на ховърциклетите да бъдат свалени от шиповете на хидралиските. Тогава самите машини оставаха незасегнати от съществата.
-Натам!-Извика Беки. Двамата достигнаха до машината и я възседнаха. Майкъл натисна копчето за запалване на двигателя. Моторът направи няколко оборота, след което се задави и угасна.
-Подяволите!-Извика Майкъл. Беки погледна в посоката от която приближаваха зерглингите. Бяха толкова близо! Ако вулчарът не запалеше при следващият опит бяха загубени. Майкъл отново натисна копчето за старт. Двигателят се закашля направи няколко колебливи оборота, но след това започна да работи стабилно. Секунди по късно те летяха с бясна скорост на няколко сантиметра над земята. Беки седеше плътно зад Майкъл, който пилотираше, и бе заключила ръцете си през кръста му. Вулчарът развиваше достатъчно висока скорост и дори бързите зерглинги нямаха шанс да го настигнат. Майкъл внимателно лавираше между разбитите танкове и голияти. Надяваше се, че с новото си превозно средство имат по-голям шанс да се доберат живи до базата. Трябваше да внимава да не се отклони от курса.
Докато съзнанието Майкъл бе заето от подобни мисли, Беки се вълнуваше от друг вид чувства. Тя се наслаждаваше на пътуването. Вятърът разпиляваше косите и. За първи път от много време насам се почувства отново жива. За момент се пренесе отново в гимназията където с нейните съученици и приятели често се забавляваха карайки мотоциклети по улиците на родният и Дриим сити. Баща и беше против това да се качва на мотори със своите приятели защото това било много опасно. Беки се усмихна при тази мисъл. Сега бесният полет с ховърциклета беше най-безопасното нещо, което бе правила в последно време.
Майкъл намали скоростта, когато пристигнаха в базата. Движеха се бавно между палатките.
-Сега какво ще правим?-Попита Беки която, отново се върна към реалността при вида на базата.
-Първо трябва да се видим с капитан Дъглас, ако е оцелял и да му докладваме, че сме живи.-Двамата слязоха от Вулчара и започнаха да се разхождат по посока на палатката на капитана. По пътя те се натъкнаха на нещо, което силно ги развълнува. В далечината разпознаха два познати силуета. На пясъка стояха заедно Маргарет и Джони и явно обсъждаха нещо. Джони прегърна Маргарет с едната си ръка и я приближи към себе си. Двамата се целунаха.

Грешка!
По някаква причина началото се отряза. Ето го и него:
11 глава-мобилизация


Дробшипът кацна до разбитият крайцер и оцелелите от отряда заеха местата си в него. Джони застана до разплаканото момиче. Въпреки, че не се познаваха той я чувстваше близка тъй като изпитваха едни и същи чувства. Искаше му се да я успокои, но и на него не му идваха никакви утешителни мисли.
-Не мога да повярвам, че са мъртви.-Изрече Маргарет през сълзи и кафявите и къдрици се разтресоха при следващият пристъп на ридания.
-Познавахте ли се с другото момиче?-Попита Джони.
-Дали се познавахме? Аз имах само нея. Ние сме от тук. И двете бяхме изгубили всичките си близки и дори познати. Тя беше единственото, което ми остана от старият ми живот. Сега съм напълно сама!-След тези думи големите и зелени, пъстри очи отново се напълниха със сълзи.
-Не, не е така-възрази Джони и гласът му звучеше, като на човек който току що е получил някакво прозрение-не си сама.
-Какво искаш да кажеш?-Тя го погледна с недоумяващ поглед.
-Пред лицето на общият враг различията между хората изчезват, сега всички са ти приятели, всеки човек би ти подал ръка. Ти никога няма да си сама тук, докато има живи хора.
Последните думи успяха да вдъхнат надежда на Маргарет, макар че тя още не можеше да спре да мисли за тежката загуба.



Съжелявам за причинения безпорядък

Aaaa, не, това направо ме разби!!!! И...

ДЖОНИ И МАРГАРЕТ СЕ СЪБРАХА!!!!!

Остава само на Беки и Майкъл да се целунат, и ще направят двойна сватба.Хи-Хи.

Продължавай нататък, приятелю.

Разказа се развива все по- увлекателно и по-увлекателно! БРАВО!

GOOOOOOD!

Страшно,стана много увлекателно...Давай напред

Еми какво мога да кажа-запаса ми от суперлативи се изчерпа още след 5 глава

Много ми хареса разказа ! Зарибяващ е , прочетох го на един дъх. Радвам се че има хора които все още харесват тая игричка и така я овековечават по този начин. С нетърпение чакам следващата част.

наистина много добро продължавай че ми стана интересно