Какво ще прави сега? Да, това беше въпроса. Вампирът се загърна в плаща си. Беше време да се запъти към лагера на мистериозния EviL. “Зло” усмихна се новият предводител на Сена Рин “ да видим колко е зъл”. Той сложи качулката си тръгна. Направи две крачки и спря. Не трябваше да се издава. Повика един от ордена и му каза какво иска. Двамата тръгнаха към лагера на ездачите. По пътя все по-ясно се очертаваше лагера на ездачите. След малко двамата Сена Рин видяха, че няма да са сами при посещението си. Пред лагера имаше няколко дракона със символа на Памена. “Още по-добре” каза си вампира. Над тях премина огромна сянка. Двамата погледнаха нагоре. Черният дракон вече се спускаше в средата на полуразрушения град.
- Да побързаме. – каза Самаел- не искам да пропусна нищо.
- Както кажете господарю.
Двамата започнаха да бягат. Отгоре те приличаха на две петна в пустинята- едно черно и едно бяло, поне така прецени наблюдателя. Той чустваше, че мъжът в бяло има нещо общо с избягалия Ангел.
- Мен ли търсиш? – чу се глас отгоре.
Черният демон се обърна и видя това, което някога беше архивампира Маркус.
- Вижам, че си учуден.
- Ни най малко.- каза уверен демона. – Силата на древните артефакти винаги те е привличала.
- А теб- аз.
- Завладя едно измерение и го направи недостъпно за мен...
- Но направих грешката да го напусна, нали така?
Черният демон се съгласи негласно.
- Тогава да започваме.
Двамата извадиха мечовете си и излетяха нагоре. Чуваха се удари на желязо в желязо, някой друг вик за смелост и крясък от болка. А двамата отдолу почти стигнаха до портите на града. Забваиха крачка и Самаел се пооправи, отметна един кичур коса от лицето си, загърна се в робата, сложи качулката и загледа надолу. Двамата се приближиха до лагера. Когато пазачът ги видя, извика:
- Спрете!
Двамата се заковаха на място.
- Представете се!
Черният вампир пристъпи напред и каза със спокоен глас:
- Аз съм Алас, от Сена Рин. Аз и моя господар идваме тук за да поискаме среща с EviL, предводител на ездачите. Моля предай на своя господар, че предводителя на Сена Рин иска да се срещне с него.
- Вампири...- процеди стража- Защо да ви вярвам? Може да сте шпиони на вампирите... може да сте наемни убийци...
- Вампирите от Имението се биха рамо до рамо с ездачите и дневните демони. Сена Рин е орден от Имението.
- Как да съм сигурен, че сте от Имението?
- Изпитай ни.
- Добра идея.- един дневен демон се приближи към тях, вероятно до сега беше седял скрит някъде... но къде?- Чувал съм, че предводителя на Сена Рин има изключителни телекинетични спокобности...
Дневният демон взе един камък и го метна във въздуха. Камъкът застана на едно място във въздуха. Рицаря от ордена и пазачът се спогледаха и отстъпиха. Изведнъж камъкът се стрелна към вампирът с бялата наметка. Спря се. Постоя така няколко секунди и се пръсна, но нито дневният демон, нито предводителя на ордена помръднаха. Просто седяха и чакаха. Дневният се намръщи и каза спокойно:
- Стига толкова.- бялата фигура кимна. Дневният демон изчатка врата си и отново проговори- Наистина си добра, Тима от Сена Рин. Ще пратя някого при EviL, за да му каже, че искате среща.
Под качулката Самаел се усмихна. Бялата наметка беше достатъчно голяма за да не си личи дали под нея се крие мъж или жена, а Тима беше на височина горе-долу колкото него. Сега можеше да влезе в града и то анонимно. Двамата със спътника си влязоха в града през току що отворената порта. Когато се скриха зад първия завой, дневният направи знак на стража да се приближи и му каза тихо:
- Не знам, кой беше това, но не беше Тима, въпреки той беше от Сена Рин.

Слънце пържеше сухата земя, а топъл вятър блъскаше голите тела на пътниците.
Самите пътници бяха образували жива “нишка”, чийто край свършваше нейде в хоризонта.Движеха се на север.Стотиците роби трябваше да прекосят горещата пустиня, водени от Дуралбар – дебел демон, чийто силует отдалече приличаше на крилата свиня.В ръката му лъщеше абаносов меч, от който застрашително капеше алена течност, идваща от гърлото на току-що обезглавен роб.Той се бе поставил над останалите, като просто се бе качил на една камила.
Някъде по средата на “нишката” имаше още един демон, чието име в момента не е важно.Държейки в дясната си ръка камшик, който ужасяващо плющеше, този демон всяваше страх у “ходещите мъртъвци”.Това адско изчадие също яздеше кон.
Най-назад вървеше лич.Неговия жезъл бе високо вдигнат във въздуха и час по час насочваше някоя тъмна магия към някой от непослушните роби.А умрялите…Умрялите той превръщаше в немъртви, които тръгваха зад него.
Сред робите се движеше дългокосо, босоного момченце.В сините му огледални очи личеше жажда за мъст.Изражението му бе изкривено в гримаса, като ясно се открояваха големите му кучешки зъби.
За ръка го бе хванал, явно, баща му.Неговото лице беше почти същото, но с две съществени разлики – той сякаш кроеше нещо, а сивите му очи дяволски подскачаха насам-натам.Името му бе Баторк.
Зад него се движеше пленен ездач.Той плахо се криеше под качулката си, макар да умираше от жега.
Баторк погледна назад.Край тях всеки момент щеше да мине яздещия кон демон, който минаваше да преброи всички.Баторк изчака момента и силно блъсна ездача точно в краката на коня.
Демонът се строполи на земята.Конят се изправи изплашено на задните си крайници.Баторк ритна в главата лазещия демон и дръпна към себе си момченцето.Усмири коня и го яхна, като синът му седна отпред.
-Бързо!Да тръгваме!-кресна Баторк.
Конят изхвърча на изток, гледан от невярващите очи на останалите роби.Докато Дуралбар се усети, Баторк бе на 500-600 метра от него.Изведнъж вампирът се спря.Пред тях имаше една голяма дюна.Слезе от коня, а устните му почнаха да редят слова:
-Мортиас Незариос!Аерона Джи!
Пясъкът от дюната се разхвърча наоколо.
-Аерона Джи!-вече крещеше Баторк.Зад него с бясна скорост приближаваше Дуралбар.
Пясъкът се издигна във въздуха.В дюната се образува “дупка”.Виелицата се усили.”Дупката” явно бе портал.Баторк за последен път извика вълшебните думи.
-Бягай, Аарок, спаси се!Не се безпокой за мен!Сега влизай, докато не е станало късно!-каза вампирът.
Момченцето се качи на коня скокна в портала.Виелицата спря, пясъкът си отиде на мястото, сякаш въобще не се бе разтваряла дупка.
В това време Дуралбар и още един демон бяха пристигнали.
-О…Време е за наказание.Дай ми камшика – каза противния демон.Подобния на него му подаде наказателния уред.
-Няма да ме хванете!Шазари!Шазари Томей!-извика Баторк.
-Шазари Саруфи!-Дуралбар каза контрамагия.-Спести си усилията…-свинеподобният се обърна към другия демон-Хвани го!
Адското създание се подчини.Със мощните си ръце прикова Баторк в такава поза, че оголеният му гръб бе обърнат точно към Дуралбар.
Безмилостният демон замахна.Камшикът изпльока в гърба на вампира, като последва агоничен вик.Дуралбар продължи с наказанието.Това му доставяше удоволствие…
След около половин час гърбът на Баторк приличаше на нищо.Черти от бичуването бяха “издълбани” в плътта на клетия роб.
-Време е…за последното причастие…хе-хе-хе…-Дуралбар остави камшика.Ръката му рязко измъкна абаносовия меч от неговия кобур.
Другият демон пусна вампира на земята.
-Кажи си последните думи, глупако!-каза Дуралбар и вдигна меча.
Баторк се изправи на колене:
-Да гориш в ада, изчадие…Шазар…-думите му секнаха.дълга алена линия изцапа лицето на демона и оцвети пясъка наоколо.Главата на вампира тупна и се търкулна в ръцете на Дуралбар.
-Аз вече горя, тъпако…-демонът наниза главата на абаносовия си меч…

Ивъл влетя във въздигнатата от пепелта тронна зала на звероукротителския град и разгорещено започна да обикаля около картата на масата в центара на залата . След малко пристигна Щирх с изящната походка на бащаси и плавните му движения той се настани в един от столовете около масата . Ивъл погледна дневния демон и се замисли колко много прилича и колко много се различава от бащаси този демон . Схурхулир бе толко по мъдър а този млад принц бе така импулсивен макар в очите му да се четеше безкраина лукавост . Ездача бързо се отказа от опитите си да разбере какв става в главата на демона като се сети че съществото пред него произлиза от раса на кукловоди . Да наистина дневните винаги бяха кукловоди . Нищо никога не ставаше без тяхно знание и винаги излизаха сухи от водата . Ивъл спря да размишлява и заговори с лишен от емоции глас .
- Щирх битката бе дълга и кървава . Нашите горди воини се биха като братя срещу по-многочисленият враг със смелост прехвърляща и наи смелите очаквания . И макар всичката тази кръв да изпълва душата ми трябва да се отеглим .
Очите на дневния демон се разшириха неимоверно и рязко почервеняха изпълнени от сляп гнев . Всяко мусколче по тялото на дневния се сви в нервен кунвулс . Този момент на върховно напрежение сякаш продължи цяла вечност преди Щирх да проговори .
- Гроба на бащами е още топъл а ти си готов да загърбиш всяко обещание към моята раса и да се отеглиш под напора на страха обратно в крепоста си ! Ние дневните загивахме в пясъците на пустинята биеикисе за прослава на нашите два велики народа и никога дори не си помислихме да се отеглим ! Как смееш да ми казваш че всичко е свършило ? Всичко ще свърши когато баща ми бъде отмъстен а народите потъпкали нашата чест не бъдат изтрити от лицето на света ! – учестеното дишане на демона се забави и отново придоби нормалният си темп а с това и спокоиствието в демона се възвърна – Ездачо ти май си забравил с кой говориш ! Нима е толкова повърносна паметта ти че забрави моите ментални способности ? Нима забрави че за дневните демони няма скрити помисли а всичко е пределно явно ? Мислиш че не знам за артефакта на “Мъртвите Богове “ ?
Ивъл гледаше с невярващи очи демона срещу него и не можеше да повярва че е разбрал . “ Но как ? Как е разбрал ? Всички заповеди и всички неща за артефакта аз предадох посредством чуствителни телепатични вълни пригодени само за ездачи !”
- Как разбра ?!?! – отговори след кратаката пауза ездача със още по озадачен поглед макар това да не бе забелязано от дневния заради плътният кристален шлем на лицето на ездача .
- Както казах бързо забрави за дарбата на моята раса . За разлика от вас ние не си служим само с оръжия и огън а и интелект .
Това изречение разгневи ездача макар забележката в случая да се оказа вярна . Ивъл се бе съсредоточил до толкова в битката последните някокло дни че всичко за което си бе мислел е как да разкъса враговете си . Сега това му невнимание си каза думата . Макар премълчаването на факта за артефатка да не значише в никакъв случаи скъсване на примирието на дневните той се оказа доста важен за премълчаване .
-Артефакта не влизаше в работите ти ! Още в началото на кампанията се разбрахме с бащати че това е моето малко искане което не може да бъде успорвано . На вас ви бе обещано реабилитиране пред другите раси ! Надявам се мирът остава и ще продължим да си помагаме !
Дневният демон се вгледа лукаво в лицето на Ездача и Ивъл сякаш осети същия онзи изпитателен опит на бащата на Щирх когато бе на онзи гол хълм молеки го за информация . Демона изведнъж загуби този изпитателен и лукав поглед сякаш беше в транс и проговори спокоино .
- МИрът ще бъде запазен . Нашата раса още не е реабилитирана и докато това не стане ние водим борба ! Но нека те предупредя Ивъл не ни пожелаваи за врагове – ще съжаляваш !
- Радвам се че скрепения от толкова битки мир ще остане ! Вече взех нещата във свои ръце и съм призовал драконите си да служат като транспортни средства за бързото отегляне на воиските ни ! – след тези думи ездача се замисли за малко и продължи – Имах сън , видени или какото и да беше . Който остане в този град ще бъде пометен след най-много два дена . Обединена армия на Ангели , Звероукротители и магове на Светлината приближават насам – а армиите им са наистина внушителни . Такаче препоръчвам ти да побързаш с приготовленията докато аз отида на една среща ..... със нашите “съюзниц” вампирите от имението !
- Тъи да е ! Ще се върнем в долната земя и ще те чакаме на границата междо дневните земи и земите на Д’Драгонленд . – след теи думи дневният ловко стана и излезе от полуразбитата зграда .
“ Архг верни ми драконе яви се при мен заедно с драконите убиици !“ – когато Ивъл излезе извън зданието там вече го чакаха десетината оцелели през битките дракони убици и верният му другар Архг . Ивъл отново се наслади на прекрасният си другар , на неговата могъща усанка всяваща респек дори сред най-вишите ангели . След като се полюбува на другаря си ездача се метна на гърбът му и се издигнаха във небесата ескортирани от драконите убиици . Навсякъде из разрушеният и обгорен град тичаха дневни демони , нечестивци и магове на хауса а около тях мрачните сенки на прелитащите дракони преминаваха със шеметна скорост . “ Архг къде ли мислиш са нашите таиствени съюзници ?” . Студените жълти очи на дракона щателно оглеждаха до най-малка потробност земята долу в търсене на пришълците – “ Рано или късно ще ги открием господарю мой .” . Ивъл също се вгледа в земята долу и отговори на телепатичната вълна на другаря си “ В това бъди сигурен ! И най-малката изпусната мисъл ще ме заведе при тях .” . Междо времено в главата на ездача още стотици въпроси търсеха отговор “ Къде изчезна Диандра ? Та трябваше да е тук и да ни помага . И какво стана с гордият предводител на фантомите ? Не мисля че бих могъл да повярвам че се е отказал от намеренията си . Въпроси който ано или късно ще намерят отговорите си !”

Диандра изтръпна. Толкова се беше увлякла в играта със съзнанието на нападателя си, че за секунда бе забравила, че и владетелите са там.
- Аз.. - започна тя, но когато видя израженията на лицата им и факта, че оръжията им са насочени към нея не продължи.
- Защо... - гласа на Хералд беше изпълнен с болка, а той самия се приближи до вещицата и докосна гърлото й с върха на меча си.
- Защо какво човеко? - попита надменно тя, въпреки че обвинението което се четеше в погледа и думите му й причиняваше болка.
- Няма ли поне да отречеш каква си - попита учудено Салина.
- За какво? - попита все така надменно Диандра. Острак се засмя.
- Добра актриса си вещице, но няма дълго да е така. Неможеш да избягаш. - каза той.Сега беше ред на Диандра да се засмее.
- Нима мислиш, че контрола над 3 съзнания е по-труден отколкото този над едно?
Опита да продължи да говори, но острието което човека леко докосваше до врата й засили натиска си.
- Каква е целта на господарката ти? Защо те изпрати при нас? - попита остро той, а гласа му беше изпълнен с омраза. Погледа също. Когато Диандра видя това тя надникна в съзнанието му. Когато видя омраза и обвинения едва сдържа сълзите си. 'Глупачка, никога не се потдавай на чуствата си!' скара се на себе си тя.
- Махни оръжието си от врата ми човеко, знаеш че мога да те накарам да го направиш, просто предпочитам да е доброволно. - каза с раздразнение в гласа си тя. Човека се подчини макар и да не го желаеше. В следващия момент Диандра измърмори нещо и в залата се разля силна мъгла. Тя изтича навън. Въпреки мъглата Хартан я последва. Успя да я настигне чак когато вещицата влезе в обора.
- Няма да позволя да избягаш Ниала, или както там ти е името - каза човека и хвана здраво Диандра, така че тя неможеше да се движи. Бивайки толкова близо до него тя неможа да се сдържи и го целуна. Това обърка Хералд и тои я пусна.
- Не съм те прелъстявала и наистина успя да накараш нещо в мен да те иска, но е време да се разделим. Обичам те - докато казваше това тя освободи коня си и се метна на гърба му. Преди човека да успее да смели думите й тя вече галопираше по улиците на града.
- Какво стана - попита учудено Салина когато влезе в конюшнята и видя почти парализирания човек. Думите й бързо го върнаха към реалността, но вместо да й отговори той се метна на своя кон и го пришпори след вещицата. Острак и Салина бързо оседлаха своите и последваха Хералд. По пътя елфката успя да предупреди малък смесен отряд който лагеруваше в началоро на гората за вещицата. Скоро Диандра се намери в началото на гората, не очакваше засада и за това не търсеше за такава. Когато обаче пред коня й се заби стрела и стреснат от това той се изправи на задни кряка и я хвърли вещицата осъзна грешката си. Въпреки това бързо се окопити и призова отново мъглата. Когато обаче продължи по пътя осъзна, че е обградена. Отвсякъде усещаше съзнанията на хора, елфи и джуджета. Знаше, че има само един изход. Нагоре. Призова верния си гарван. На него обаче щеше да му отнеме време да доиде. Междувременно отряда започна да се окопитва и всички си подаваха сигнали за да могат да се ориентират в мъглата, която също малко по малко започваше да се разсейва. На всичкото отгоре чу цвилене на коне, което означаваше, че владетелите също пристигат. Диандра създаде няколко свои илюзии и ги накара да се поразходят наоколо. В резултат на това няколко души от отряда паднаха мъртви от стрелите на елфите, които минаха през илюзиите. Това обаче не подобри нещата за вещицата. Мъглата вече почти напълно беше изчезнала и сега всички безпроблемно я виждаха. Нея и илюзиите й.
- Неможеш да избяхаш Ниала - каза елфката и приготви някаква странна леко сияеща стрела.
- Не бъди толкова сигурна Салина - отвърнаха вещицата и копията й в един глас. Знаеше, че гарвана й вече почти е пристигнал. Сега трябваше само да накара елфката да махне магическата стрела и да се махне.
- Салина недей - каза едва доловимо Хартан. Елфката видя болката в очите му, и се усмихна леко.
- Тя само те използваше приятелю - отвърна също толкова тихо тя и отново насочи вниманието си към Диандра.
- Съжалявам, че ви развалям лова на вещици, но вече е време да си тръгвам - казаха надменно вещиците и замърмориха нещо. Докато всички наблюдаваха ужасено случвщото се, оаквайки да бъдат поразени от някоя ужасяваща магия тъмна сянка се спусна над тях. Това подсили паниката им. Диандра се усмихнаи скочи беше използвала магия за подсилване на някои мускули и така отскочи на десетина мерта над земята. Надяваше се елфката да не се усети достатъчно вързо, но това не се случи и Салина изстреля стрелата си, която прониза вещицата. Въпреки това гарвана прихвана господарката си. Диандра изпрати силна можъчна вълна. която прати всички долу в несвяст. Притисна се към птицата си и също припадна. Гериат се носеше с внимателни махове на крилата си към Берилинес като внимаваше да не направи нещо заради което господарката му да падне.......

“Оцелели от какво?” – запита се Нихлатак и накара птицата да се спусне надолу. Целият лагер беше опожарен. Земята беше застлана с трупове на нечестивци. Безброй стрели се подаваха от телата им. Нихлатак отчаяно се опитваше да намери някой оцелял, но нападателите си бяха свършили добре работата и не бяха оставили живи от тези, които не се бяха спасили с бягство. Но как беше станало всичко това? Как бяха успели тези малки твари да нанесат такива големи щети? “Изненадали са ги” – помисли си Нихлатак. Нямаше друг начин, по който обединените армии на горната земя да надвият нечестивците. Не можеше да издържи повече тук. От гледката на мъртвите му воини му прилошаваше. Възседна гарвана и се издигна нависоко. Оцелелите трябваше да са се оттеглили все някъде. Съдейки по жестокостта, с която бяха убити другарите му, едва ли хората, елфите и джуджетата бяха взели някакви пленници. С всяка секунда отчаянието му нарастваше. Нямаше и следа от живите нечестивци. Изведнъж лъч надежда проблесна у Нихлатак. В далечината се виждаше, че нещо лети към него. Все още имаше размерите на малко петънце, но постепенно се приближаваше. “Това трябва да е някой от гарваните!”. Нихлатак не сгреши. Това наистина беше гарван. Но нещо не беше наред. Ездача липсваше. Птицата се рееше сама във въздуха без никой да я направлява. Инстинкта сигурно я водеше обратно към замъка на вещиците. Макар гарваните да не бяха най-умните от познатите птици, те все пак можеха до известна степен да разсъждават извън границите на заповедите, които им се даваха. Птицата, на която летеше нечестивеца се оказа изненадващо умна. Изглежда някак си беше разбрала, или може би беше усетила за какво се тревожи ездача й. Щом другия гарван се приближи, двете птици започнаха да кръжат на едно място. Нихлатак беше изгубил контрола върху хвъркатата твар. “Поредния гаден номер на съдбата” – помисли си той. Какво му ставаше на проклетото животно? Защо престана да се подчинява на командите му? Търпението му се изчерпваше и започна да ругае и да удря птицата. Тя само изграчи в отговор на ругатните и ритниците и продължи да се рее в кръг заедно с другия гарван. Нихлатак тъкмо се беше отчаял, когато птицата без ездач тръгна в някаква посока, а неговата я последва. Не след дълго стигнаха до някакво възвишение, където птиците започнаха да се спускат. Надеждите, които нечестивеца таеше бяха оправдани. Зад хълма се бяха разположили остатъците от армията му. Гледката беше печална. Дори от високо се чуваха стенанията на тежко ранените, когато вадеха стрелите от тях. Броят на гарваните също беше намалял. Дойдоха със сто птици, а бяха останали не повече от тридесет. Нихлатак се надяваше поне Стипур да е жив....
Веднага щом кацна, Нихлатак отиде при първия нечестивец, който видя. Воина изглежда беше уцелен в крака, защото куцаше и то доста силно. Щом видя своя водач, нечестивеца виновно наведе глава.
- Какво стана? – нетърпеливо попита Нихлатак.
- Нападнаха, ни господарю. Свечеряваше се, когато изведнъж хиляди запалени стрели осветиха небето и ни засипаха. Беше настанала всеобща паника. Стрелите не спираха да валят. Някои от нас се опитаха да стигнат до врага, но бяха покосени веднага. Нямаше друг изход освен да бягаме. Показахме се като страхливци, но бягството беше единствения начин да се спасим. – нечестивеца отново наведе глава. Не можеше да погледне Нихлатак след позорното бягство.
- Направили сте най-доброто в случая. Ако бяхте останали положението щеше да е още по-лошо.
Воина остана доста изненадан от отговора на Нихлатак. Макар да нямаха силно изразено чувство за чест (нали са нечестивци), бягството по време на битка се смяташе едва ли не за престъпление и доста често дезертьорите бяха осъждани на смърт.
- Виждал ли си сред оцелелите Стипур, войнико?- попита Нихлатак.
- Мисля, че го видях да отстъпва с останалите, господарю, но след като навлязохме в гората повече не съм го виждал.
Нихлатак трябваше сам да намери своя другар измежду ранените си войници. Навсякъде, където погледнеше виждаше изражения на вина по лицата на войниците му. Никога не беше виждал такова нещо. Беше свикнал да печили битките по най-добрия възможен начин. Подчинените му винаги бяха радостни и горди след битка. Досега не беше опитвал от горчивината на загубата. С доста от сегашните си подчинени Нихлатак беше служил наравно през първите си години в армията на нечестивците, когато беше обикновен войник. От техните разкази знаеше, че предишните владетели са преследвали дезертьорите и са ги убивали на градския площад за назидание на другите. Може би много от тях сега си мислеха, че ги очаква точно това. Може би и точно това щеше да ги сполети ако не успееше да си върне замъка.
Чу се силен крясък последван от ругатня. Нихлатак разпозна безпроблемно гласа на Стипур и се запъти по посоката, от която се сипеха ругатните. Нищо чудно , че викаше толкова много. Един нечестивец беше застанал до него и се опитваше да извади една стрела от рамото му. Излизането на острието от раната бе последвано от нов дъжд крясъци и ругатни.
- Доживях да те видя да крещиш като малко момиченце! – пошегува се Нихлатак и се приближи към Стипур, който от своя страна спря да вика и се поклони пред Нихлатак.
- Тези мръсни създания ни изненадаха... Трябваше да отстъпим.
- Знам всичко, Стипур, няма нужда да ми разказваш. – прекъсна го Нихлатак – Сега имаме друг по-важен проблем
Стипур доста се учуди от отговора на господаря си. Какво можеше да бъде по важно от загубата на толкова войници? Не му се наложи да чака много, за да разбере, тъй като Нихлатак премина направо на въпроса.
- Някой е използвал отсъствието ми от замъка и е решил, че може да поседи на трона ми вместо мен. Проблема е, че преди това не ме е питал дали може.
- Но кой е този някой? Откъде разбрахте затова.
- Разбрах от няколко от неговите лакеи, които идваха насам, за да уазконят властта му като ме убият. Трябва да призная, че можеха да се постараят повече. Уви, не успях да разбера кой ги е изпратил.
- И какво смятате да предприемете, господарю – попита Стипур, като в същото време извади една нажежена стрела от близкия огън. Нагорещеното острие се допря до раната и обгорената плът изцвърча силно. Стипур се постара да скрие болката, която изпитваше, но все пак изпусна няколко стона.
- Смятам да се възползвам за пореден път от помощта ти. Искам да събереш 30 воина, които са достатъчно здрави, за да се бият. Има един начин, по който можем да проникнем в тронната зала без да ни забележат.
- Някой таен тунел ли имате предвид?
- Именно! Преди години ми бяха казали за таен тунел, който води точно до тронната зала. Бил е направен тайно по заповед на съпругата на владетеля, който е построил Вивек, за да улесни плановете й за превземане на трона. Разбира се, тунелът е бил открит по-късно и сигурно е пълен с капани и препядствия, но той е единствения ни шанс да достигнем предателя без да даваме жертви. Изненадата ще е на наша страна, тъй като за момента най-вероятно си мисли, че съм мъртъв.
- А какво ще стане с тези, които останат тук. Вероятно пак ще ги изненадат и този път ще ги избият до крак?
- Трябва да рискуваме. Нямаме време за губене. Ако предателят разбере, че съм още жив ще усили охраната на замъка и промъкването ни ще е невъзможно. Оцелелите тук ще трябва да стигнат сами пеша до долната земя. Ще им оставим три гарвана, с които да гледат отвисоко за засади и да могат да се подготвят за евентуално нападение. Сега събери достатъчно хора, за да можем да тръгнем колкото се може по-скоро.
Стипур веднага се зае със възложената му задача и отиде да търси воини. През това време Нихлатак се възкачи на една висока скала и помоли нечестивците за внимание.
- Както знаете, преди няколко дни ходих до долната земя, за да видя какво става в замите ни докато ни няма. Промените, за които научих никак не са добри. Някой си е присвоил власста докато ни е нямало. Ако се върнем сега мен ме очаква сигурна смърт, а най-вероятно и вас ще ви сполети същата съдба като мои подчинени. – из тълпата се разнесе силен шепот
- Но аз няма да се примиря с това – продължи Нихлатак – ако действаме бързо, все още мога да си върна властта. За жалост времето не е на наша страна. Ще трябва отново да ви оставя сами. – още по-силен шепот се разнесе между нечестивците.
- Това което искам от вас е да се върнете сами до долната земя. С малко късмет, отново аз ще съм вашия владетел, когато се завърнете във Вивек. Докато ме няма, ви оставям за водач Огрин. – при тази реплика въпросният нечестивец остана доста учуден. Никога не беше предполагал, че ще бъде назначен на такъв висок пост, но щом Нихлатак бе преценил така, значи го заслужаваше – Той е известен сред повечето от вас със своите умения и мисля, че ще сте в добри ръце ако той ви води.
След тези думи Нихлатак слезе от скалата и отиде да намери Стипур. По пътя го настигна Огрин. Спря се пред него и му се поклони дълбоко в знак на благодарност.
- Изправи се, войнико. Отдавна съм забелязал способностите ти в битка, но досега не съм имал възможност да те възнаградя за тях. Сега те възнаграждавам с доверието си. Пази тези нечестивци и ги води разумно в битка. А сега трябва да тръгвам.
Стипур беше събрал необходимите воини и само чакаха Нихлатак, за да отлетят към долната земя. Гарваните разпериха кирле и се издигнаха в небето обратно към долната земя..............

Мрак и светлина. Потънал в мисли, Щирх стоеше безмълвен пред някогашните порти на звероукротителския град, втренчен в безбрежната пустиня. Бъдещето на неговия народ бе неясно, а Обединението бе по-слабо от всякога след кратката победа и отстъплението на вражеската войска.
Но друга опасност идваше от Стълбата. Опасност, очаквана и предвиждана, която вероятно ще сложи край на този разделен свят, или поне ще го промени до неузнаваемост. На моменти му се струваше, че вижда ярка бяла светлина от Стълбата, предвещаваща идването на войските на Доброто, светлина, носеща Последната битка. От тази битка той не можеше да избяга. Беше готов да посрещне собствената си съдба, дори това да значеше смърт, но беше угрижен най-вече за своя народ - какво щеше да донесе новото бъдеще на Дневните? След финалния двубой на Добро и Зло, вкопчили се тук в граничния свят, в тази пустиня и гробище, всичко щеше да свърши и да започне наново едновременно. Вероятно всичко вече беше решено и оставаше единствено да изчака, сигурно Началото вече бе взело своето решение, но ако в тази финална битка имаше дори най-малкото значение и надежда за победа, той бе готов. Би дал всичко, за да оцелеят тъмните кули на столицата и вертикалната линия на герба да не бъде прекъсната дори след третото опълчване. Не би позволил Щирх Ател да затвори своето всеогряващо око веднъж завинаги.
Отмъщението бе важно, но Щирх едва сега осъзнаваше значението на постигнатото до момента. Заслужаваше ли риска да загуби всичко, за да спечели толкова малко? Не бяха ли вече приети Дневните не просто като част от адските народи, а като основен фрагмент? Наред с ездачите се бяха били, бяха признати и създали съюз, в последствие още раси се бяха включили на тяхна страна.
И победата бе налице - враговете бяха отблъснати, руините на Ил Езалх бяха защитени. Могъща бе борбата и величествена и мнозина потънаха в пясъците, дори самата природа се намеси, за да спре това клане.
Но какво беше значението на всичко това? Имаше ли смисъл от всичката тази кръв? Равносметката бе ясна за краля-бог - без всички тези воини, загинали тук, дневните демони няма да са същите. Нито самото обединение - основите на Съюза бяха здраво подкопани от Ивъл и неговото безумие. Той беше предпочел да скрие амулет с безмерна стойност, който би могъл да бъде последната надежда в битката с Доброто. Но докъде стигаха плановете му? Какво цели той в своята лудост? Това беше непонятно дори за проницателния ум на владетеля.

Дори и да имаше минимални шансове родът на Безмълвните да бъде съхранен, Щирх трябваше да се възползва. Надеждата трябваше да оцелее.
Кралят-бог се върна в някогашния град и нареди на глашатаите да свикат всеобщите войски. Воините трябваше да бъдат предупредени за идването на Последната битка между Обединението на победните войски от Долния свят и Силите на Доброто. Вероятно много магове, ездачи и Дневни биха загубили разсъдък и биха избягали, но Щирх вярваше в правотата си. Би било по-добре разпокъсаната и загубила надежда армия да знае отсега какво предстои, а не да научава съдбата си в последния момент.
Всеобщите сили бяха събрани на площада. Щирх притвори очи и се издигна над множеството.
- Войски на обединението! Славни са победите ви и безмерна е смелостта ви! От Стълбата идва нова опасност, която трябва да поемем и да докажем правотата си със силата на меча и магията! Този път врагът не идва от Долния свят. Срещу нас се изправят силите на Доброто. Ангелите са събрали множество Горни народи под своите знамена и Бялата светлина настъпва, за да предвести Края. Последната битка е близо. Затова бъдете готови за защита, за пореден път издигнете тук град. Но това не ще е укрепление на Доброто, не. Нека да носи всеобщото име на Мрака и да е първата крепост на Ада на Горната земя. Нека това не е Началото на Края, а Началото на една нова ера, нека могъщото Зло се надигне и властва след велика победа над наближаващите ангелски сили. И светлината ще помръкне завинаги над тези простори, и светлината на Слънцето не ще дразни повече очите ви! Нека на това място основем нов град на Мрака, столица на нашия Съюз, и да го опазим вовеки! На своя език го наричам Хуатем, и нека носи и названия на всички Обединени езици! Нека той да бъде първия и последния, и именно тук с порежанието на доброто да започне нашето царуване!
Макар и изпълнен със съмнение и несигурност, Щирх знаеше как да убеди воините, и, вдъхновени от неговите думи, бойните викове разтресоха пустинята. Кралят-бог се надяваше самият Съюз да предотврати идващия Апокалипсис и с железен юмрук да наложи волята си над Горния свят. Рискът без сериозен, шансовете - по-скоро никакви, но страхът и бездействието биха били дори по-безсмислени. Оределите войски на Обединението щяха да поемат ангелската армия готови, и кръвта отново щеше да се слее с отровата по кинжала.

Сам минаваше през централния площад, когато забеляза фигурата да се издига пред очите на всички. Нямаше начин да не наблюдава такава изключителна проява на телекинезата, затова сложи ръка на рамото на спътника си и му направи жест да почака. Последва реч. Беше изкючителна и вдъхновяваща, дори той, който нямаше почти нищо общо с това почуства нещо в гърдите си. Последните думи обаче го озадачиха "Нека той да бъде първия и последния, и именно тук с порежанието на доброто да започне нашето царуване!" Беше странно, но му се виждаше не на място. Как може да се победи доброто? И как може да има добро без зло? Знаеше, че трябва да има баланс и почуства, че една такава победа на злото над доброто би предизвикала само ново разделение. Обединението и мира бяха само мит. Но ако това беше така, какво правеше той тук? След няколко мига се опомни и видя подчинения си, който явно вече губеше търпение.
- Да вървим - каза вампирът и двамата отново закрачиха към импровизираната тронна зала на EviL. На Сам му се струваше, че този Щирх ще бъде по-добър владетел и от баща си и от владетеля на ездачите. Истинският водач трябва да е сред народа си, не да стои скрит и защитен, докато подчинените му умират.
Когато стигнаха до главната зала Самаел направи знак на подчинения си да остане тук. Той влезе и видя ездачът и верния му дракон. Той лежеше в голямата зала и от ноздрите му излизаше дим. Ездачът беше с гръб към новодошлия и отначало не го видя... или поне така си помисли Сам. Той се поколеба, но реши да изчака ездачът да свърши, това, което прави. Вместо това внезапно чу глас:
- Ела насам.
Самаел се поколеба, но накрая тръгна към ездача.
Тъмната фигура срещу него се обърна и очите зад металната маска на шлема го погледнаха. Сам само можеше да си представи изумлението на ездача, когато той видя, че към него е тръгнал млад мъж, а не нежна женска фигура. Вампирът се усмихна.
- Ти не си, Тима.- каза слабо ездача.
- Не съм, аз съм тук по нейната воля за да споделя с теб това, което знаеше баща ми.- Самаел сам се изненада, че нарече Себастиан така, но това нямаше значение сега.
- Каквото знаеше баща ти? Кой си ти?
Вампира отметна качулката си и наметалото си назад, вдигна глава и погледна EviL в очите.
- Аз съм Самаел, син на Себастиан и Тима, предводител на Имението, белият господар на Сена Рин. Тук съм за да спра използването на артефакта!
Очите на ездача сякаш се запалиха. Той извади двата си меча и се втурна към вампира. Самаел едва успя да блокира бързите удари на врага. Той отскочи назад и измъкна оръжието си. Един лъч светлина се отрази в острието и заслепи ездача за частица от секундата. Това беше достатъчно. Вампира използва телекинетичните си умения да метне един стол върху врага си, но бързата реакция на EviL и двата му меча направиха стола на трески. Ездача скочи към врага си. Сам едва отблъсна атаката му. Удар след удар идваха от всички страни. Вампира лудо въртеше меча си и отблъскваше ударите. Остриетата се срещнаха и застинаха така. Силата на двамата беше равна.
- Трябва да ме чуеш - каза с мъка Самаел - артефакта е опасен, трябва да го върнеш!
- Лъжец! Ти знаеш за силата му и ми завиждаш! - извика ездача, сякаш тази битка му даваше сили вместо да ги изцежда.
Двамата се отблъснаха. EviL бързо намери солидна опора на земята и зае отново бойна поза. Сам, който беше по лек и беше изтласкан повече направи задно салто и падна на едното си коляно. Побърза да се изправи, но единственото, което успя да види беше връхлитащия ездач. Вампира изпусна меча си и падна назад. Сам затвори очи, EviL замахна. Какво ли е било учудването и на двамата, когато удара беше блокиран. В ръката на вампира стоеше Лидемару. Самаел стискаше дръжката, а мечовете на ездача бяха блокирани от Ли... или от Ру, предводителя на Сена Рин не ги познаваше все още. EviL, отпуснал захвата си, беше по-лесен противник. Самаел го избута и скочи на крака. И двамата се опомниха и разбраха какво е станало в същия момент. EviL извика яростно, сякаш беше луд, и се втурна към вампира. Той също не остана на място а се затича към ездача.
Остриетата се удряха яростно едно в друго. Самаел вече овладяваше Лидемару и беше извадил и двете остриета. Двамата предводители даваха всичко от себе си за победа. EviL използваше перфектно двата си меча и на няколко пъти Сам се измъкваше единствено заради телекинетичното, което бе изградил около себе си. Вампирът вече се изморяваше, но и силите на ездача стихваха. Всяка следваща атака на EviL беше по-яростна и по-яростна, но умората вече си казваше думата и той правеше повече грешки. Вампира обаче не можеше да се възползва от тях. Той всъщност едва удържаше отправените към него удари и трескаво оглеждаше стаята за нещо, което може да му помогне. Старият му меч беше здраво заседнал в една дупка в стената и той нямаше сили да го измъкне от там. Самаел си помисли, че ако това пред него беше обикновен ездач, до сега би го вдигнал във въздуха и изпратил в най-близката стена, но все пак това беше EviL, той имаше прекалено силна воля, за да може вампира да се възползва от уменията си. Всъщност сега силата му едва стигаше да отклони ударите от целта им. Но Лидемару не се предаваше. То вдъхваше сили на господаря си. Сам най-накрая видя изхода си. В единия край на залата имаше купчина камъни. Един от тях се вдигна и се засили към EviL. Това струваше концентрацията на вампира и едното от остриетата на ездача се заби в крака крака му. Чу се писък. Камъкът загуби ускорение, но той все още летеше с все сила към гърба на ездача. Двамата лидери паднаха...

Свежи росни тревички се бяха полепили по лицето на вампира. Очите му се отвориха с тежко бавно движение и стон на болка. Опита се да се изправи, но бързо се струполи. Съня отново го прегърна в гъстата си черна паяжина вещаеща неизвестност или по-скоро сигурна смърт, спокойна смърт, без бой без страх. Ръцете бяха простряни напред, сякаш се молеха за милост, кървавите пръсти потрепваха, ранените гърди и счупените ребра се гърчеха в горчив адски ритъм на болка и безпомощност. Светлото му лице беше посърнало, от устата му се стичаше...неговата кръв. С последно усилие той погледна към мрачната зграда, тайнствен дворец. Днес той умираше, беше просто част от една игра, жертва. Личът чието право беше стопнаисването на замака и разпореждането с животите вървеше с монотонна крачка към привития вампир. Коленичи над безчувственото му тяло, прокара ръка по топлия му врат. Костелива ръка с дълги пръсти, завършващи със здрави и остри нокти. Върху ръцете на лича бяха поставени немалки пурпорни гривни. Златния им блясък криеше величието на този владетел, войн и магьосник. От гривните рязко изщракаха елегантно извити и смъртоносно заострени метални остриета. Дължината им достигаше около половин метър. По две от всяка ръка. Личът постави оръжието от дясната върху жалкото тяло на кръвопиеца. Oстрието се вдигна високо, блясна в пълния мрак със своя си магична светлина. После бавно посърна прибарощо се в металния отвор на гривната. Мор свали ръата си и прибра остриетата, по тях имаше само лунен блясък. Мор погледна вампира в очите, поглед пълен с жестока омраза. Вампира промълви нещо, може би кълн ,може би заклинание. Личът не се обърна. Опъти се към двореца. А зад гърба му няколко зомбита впиваха жадни пръсти в плътта на ранения.
"В мойте земи няма място за пощада и мир".-Мислеше си личът докато преминаваше през огромната осеяна с разноцветна керамика и рубини врата. Златните нишки по нея описваха един затворен и плътен цикъл, очертаваха вечното страдание след триумфа на злото. Една малка част от ада, с далечни амбиций да просъществува, да се окичи с всички победи. Името й да се изписва с кръвта на враговете, мечовете им да се счупат, костите им да бъдат пир за хищните птици, сърцата им да изсъхнат от болка, да няма лица, да няма живец, пламъците да обгърнат ада, да завладеят света, един свят потънал в разлагащи се
трупове... смърт. Един див апокалипсис-една любима мечта...
Личът имаше слаба и висока фигура. Много повече от 2 метра. С къса черна коса. Трудно бе да се говори за прическа. Бледо лице, сребърно сиви скули и метално студени очи. Чертите му бяха правилни, но имаше нещо в него което отблъскваше. Може би злобата и жестокостта, може би вечния мъртвешки студ. Погледа му беше властен и уверен, но зад самочувствието се криеше много пресметливост и дори мъдрост. Движенията му подчертваха жаждата за убиване. Не може да се каже, че тялото му е мусколесто, имаше по-скоро леко мършава усанка. Но зад високата яка, под краслските дрехи се криеше не кокалест мъртвец , а неспряна досега агресия и ненадмината ловкост. Един могъщ магьосник и блестящ войн търсещ заслужно признание.
Мор знаеше за голямата война. И как няма да знае, целя ад се клатеше под стъпките на огромните нечестивци и потрепваше от ревовете на умиращите дракони. Целия ад благововееше пред дързоста на Схорхул и се прекланяше пред победонсния владетел на фантомите. Не и Мор. Той знаеше че сега е неговия момент. Армията в земите му не беше никак слаба. Личовете, свещенни отци бяха непобедими, полу богове на бойното поле. Броя им беше малък, през времето този легендарен орден избледняваше и потъваше в меката пръст, но за сметка на това бяха останали най- силните. Няколко десетки, които можеха да повалят хиляди тела и да подпалят много градове. От векове това бяха стражарите на долината. Огромните им мечове с лекота пореха въздуха и противниковата плът. Имаха познания и в магията. Владееха теликинеза и левитация. Този орден имаше далечни връзки със знатен род магове на хауса и беше наследил част от уменията им. Зомбитата и скелетите нямаха чет, но Мор трудно би ги повел на битка. Та това бяха едни животни които се поддаваха на умствен контрол, можеха да разнасят зараза и да ядат мърша... Но не всички бяха такива. Магьосника отсяваше най-здравите и ги превръщаше в достойни бойци. Това беше една от мечтите му. И вече бе почти факт. Армията не беше в искания изящен строй, но и сега около 20-30 хиляди зомбита и скелета можеха да тръгнат на битка. Бяха въоръжени със средно големи мечове и леки щитове. Евтина ризница покриваше гърдите им. Тези бойци бяха много издръжливи, други същества бързо биха се сринали от стрела в гърдите или прободна рана. Зомбитата обаче продължаваха настъплрнирто си без да чувстват болка и страх. Тотален фанатизъм цареше в редицте им. Биеха се до последната бройка. Всяко движение имаше за цел да убива и нищо друго. За жалост ловкостта и бойаната техника на тази армия беше на много ниско ниво. Често забравяха за защитата си, атакита им бяха еднообразни, движенията предвидими. Друг елемент от армията бяха личовете войни. Много добри бойци. Ловки бързи и силни. Броя им не беше много голям, но все пак наброяваше няколко хиляди. В градската част на долината също имаше много личове. Те не бяха част от армията, но Мор знаеше че винаги има един резерв в тяхно лице.
Мор мечтаеше за големата битка. Стискаше юмруци и поклаще глава. Стана от пищния трон. Излезе на тересата и погледна гниещата шир. Огромни крепости с високи куполи галеха нощната мъгла. Хилядите се говтвеха за война. Най-после долината на смъртта щеше да посегне към изпънатите вратове и да прокара ръка през кърввите трупове. Щеше да остави своята кървава диря.
Мор мина през едно широко помещение и влезе в друго. Там видя наколко лича. Повка един към себе си. С покорни стъпки и спокоен глас слугата попита с какво може да бъде угоден. Мор нареди да му бъде приготвен левитиращ кон с който да отпътува до мрачната крепост. Няколко минути по-късно лича се носеше в небето над Долината на смъртта. Бялата му роба се вееше от нощния вятър. Коня на кости не помръдваше. Беше като покорна машина, инструмент в ръцете на магьосника. Нищо ново за него, поредната вещ.
Минаха още малко миути, Мор вече се разхождаше между постройките в крепоста. Избра си една по-спретната таверна и влезе.

Тежки стъпки оттекваха в тесния каменен коридор.Две тъмни фигури се движеха между обсипаните с факли стени.
По-малкият от двамата имаше руса дълга коса.В сивите му очи се отразяваше нетърпение.Младото му лице бе изкривено в доволна усмивка.Дишаше бързо, а сърцето му бумтеше глухо, час по час.Знаеше какво го очаква и бе готов да го посрещне.
До него се движеше побелял, но високо и гордо изправен.Поглеждаше на десет-двадесет стъпки своя спътник, а след това уверено извръщаше поглед напред.
И двамата бяха облечени тържествено.Туниката на по-малкия, Аарок, бе кървавочервена и на гърба бе изобразен прилеп – точно, както подобаваше за вампир от Кървавата Цитадела.
Когато стигнаха врата, направена благородни метали и обсипана с рубини, по-старият я бутна лекичко.За изненада на Аарок, портата се отвори така, сякаш бе от дърво.
Вътре ги очакваха много хора, насядали по масите, върху които бяха сервирани нечувани, невиждани ястия и напитки.
Щом двамата пристъпиха напред, те бяха обсипани от погледи.Секундата мълчание бе последвана от бурни аплодисменти.
Аарок и спътникът му се движеха по червена пътека, водеща до тронната маса.На нея самата имаше завидно количество храна и течности.Зад масата бяха поставени два стола – два трона.Естествено, както може да се очаква, единият бе по-малък, но не отстъпваше по нищо на другия – и двата бяха обсипани със злато, рубини и други червеникави кристали.
След като се настаниха Аарок и възрастния мъж, всички в залата нападнаха ястията.Някъде под масите се чу кучешки лай, но никой не обърна внимание.
Два часа по-късно седящият до Аарок сложи корона, поставена на таборетка вляво от него.Разбира се, бе златна и обсипана с...рубини.Мъжът се изправи и като омагьосани всички го погледнаха.
-Благородници мои!Часът настъпи, дами и господа!-говореше кралят, докато Аарок се изправяше.-В тези тежки времена епохите идват и си отиват.Сезоните се въртят в кръг.Животът идва и си отива.-Мъжът се изкашля.-Дойде и този момент.Аз, Карбанис Велики, вече остарявам.Всички вие знаете какво следва.Ако умра битката за трона ми ще бъде братоубийствена.Затова съм довел тук моят млад гост.-Той се обърна към Аарок.-Това е момче, което вече е почти мъж, преминало през всякакви изпитания – робство, загуба на родители.Той, уверявам ви, заслужава да възседне моят трон!-Почти се провикна весело Карбанис.Последваха бурни ръкопляскания.-И освен, че заслужава...Часът настъпи.-Залата бе обгърната от пълна тишина.
Кралят вдигна короната от главата си.Аарок радностно клекна на едното коляно пред Карбанис.
-Аарок, син на Баторк, провъзгласявам те за крал на Кървавата Цитадела!-каза високо Карбанис и постави короната върху главата на коленичилия.Ръкоплясканията отново бяха на лице.-Но!Това не е единственото.Донесете ми го...-тихичко подшушна той на един от слугите до него.Секунди след това в ръката си бившия крал държеше метален бастун.Последва невъздържан смях сред благородниците.-Простаци!Все още нищо не знаете...-Карбанис натисна някакво копче на бастуна.От долния му край изхвърча смъртоностно острие.Всички ахнаха.-Това...това е „Похитителят”.В него е внедрена отрова, притежание на която е била жаба от Нетъртанското блато.Сигурно се досещате, че по-малко от половин час е нужното време, за да умрете от самата отрова, а като прибавим и разкъсната рана – четвърт час.Аарок, от сега нататък ти си собственика на това велико оръжие!-каза мъжът и подаде копието-бастун на новия владетел.-И както се казва – да живее кралят!

Ивъл загуби почва под краката си и се струполи тежко на каменният под . Беше толкова изморен около него очертанията на стаята се размиваха и разтягаха във странни форми . Всичките сили на ездача бяха впрегнати в последен имулс целящ да го задържи в съзнание . Дишането му започна да се забавя и успокоява . Ездача не знаеше да се радва или да тъжи от този факт . Сега не му оставаше нищо друго освен да се надява или да се успокои и да се съвземе или да загуби съзнание . Още няколко минути отминаха в напрегнато чакане след което нови сили се вляха в тялото му . Той започна да усеща болка навсякъде по тялото си а очите му се фокусираха малко то малко . Следващата мисъл която се впи във съзнанието на поваленият водач го накара сякаш с магия да се изрпави на краката си . Той трескаво се огледа наоколо и спря погледа си на мястото където Самаел трябваше да лежи . Но него го нямаше там единствено малка локвичка кръв доказваше че Ивъл не е сънувал вампира .. Мигновенно ездача зае боина поза и започна да опипва хълбоците си в търсене на мечовете си . Но в канниите на кръста му нямаше нищо . “ Със сигурност ме дебне ! Отвратителни вампири трябваше да помогна на изменника от Памена да ви изтреби до крак ! “ . Ивъл веднага се обърна към дракона си и се подготви да го събуди с мощна телепатична вълна . Но такава не последва . Ездача отново се концентрира но вълна пак не последва . Ивъл разбра горчивата истина че силите му далеч не се бяха възвърнали . Нервите на Ездача не издържаха .
- Ела кръвопиецо и довърши започнатото ! Нека ти покажа истинската сила на Ездачите – всъщност Ивъл бе далеч от мисълта за директна конфронтация . Неговите сили бяха изчерпани но се надяваше гласът му да събуди верният му дракон .
- Ти си един глупак ездчо . Твоята раса е обречена . Помисли над това което ти казах ! А ако толкова бързаш да се срещнеш със смъртта просто сглоби артефакта на “мъртвите” !!!
Ивъл гледаше невярвощо . “ Нима и вампирите владеят телепатията ? “ . Той отново се заоглежда но никъде из огромното хале не видя вампирите . Объркването в съзнанието на ездача започна да взима превес и това не се му се хареса . Ивъл си наложи да се успокои и да расъждава трезво . Това му отне известно време . Сега нещата изглеждах далеч по ясни и по лесни . Ясен план се разви в главата на ездача . Сега му се налагаше само да е безкраино внимателен и умерен и все пак достатачно безкомпромисен .
- Не знам как оспяваш да останеш скрит от мен вампире и не ме интересува . Сега аз имам да ти казвам нещо – Ивъл спря за малко но от никъде не се чу и стон и все пак той знаеше че Самаел го наблюдаваше и слушаше . – Интересно ми е какво ли е да се кланяш на сила която причинява смъртта ти ? Каква лудост трябва да те изгаря за да мечтаеш да срещнеш смърта си като глупак ? Нима слънцето значи толкова много за вашият орден че сте готови да загинете просто за да се срещнете с него ? Нима това не е лудост ? – от нкъде долетя издаиническо потракване . Сега Ивъл знаеше че със сигурност го слушат . След като има беше привлякал вниманието можеше да започне с втората част от плана си . - Вампирите от имението са едни от малкото който успяха да избегнат пълната си намеса във воината но това скоро няма да е възможно . Вече всичко е много по различно . Това не е вече просто битка за власт и територии а война за оцеляване . Дори да не желаете ще бъдете въвлечени рано или късно в тази касапница . Моето предложение е от просто по просто . Изберете докато можете ! Единствените все още организирани и достатачно силни да се опълчат на прииждащите орди войски са воиските на съюза меджо дневни демони , ездачи , нечестивци и магове на хауса . – Ивъл замлъкна и продължи малко по уверено – Елате и се борете за това за което вашите деди са загивали с хиляди .... или просто се разходете по изгрев слънце !
В просторното хале нищо не помръдна . Сякаш всички тези думи бяха отлетели напразно в нищото но Ездача знаеше че е бил чут и разбран и скоро щеше да знае какъв е отговора . Той отново се напъна и този път оспя да изпрати мисловна вълна към дракона си . Чудовището отвори зловещите си огнено жълти очи и се вгледа в господаря си . Ездача също се вгледа в могъщият си приател и със задоволство отбеляза завръщането на силите си .
“ Приателю много пропусна ! Но сега няма време за приказки време е да отлитаме . “ . Ивъл въседна огромното чудовище което тромаво се запъти към портите на тронната зала . Врата започна бавно да се отваря а Ивъл вече си представяше как градът започва да опустява докато съюза се отегля . Но когато вратите се отвориха напълно той не можа да се въздържи и ахна . Вместо малцина прибягващи към последните дракони войни във градът бе цялата армия и даже пристигаха подкрепляния ! Ездача объркано започна да се оглежда не разбираики какво става . “ Това може да е само работа на оня глупав младок Щирх ! Проклето да е цялото им семеиство !” . Сега в съзнанието на Ездача гореше дива ярост . Никога преди той не бе убиждан толкова силно . Взимането на решение без неговото съгласие противоречеше на основните закони на съюза и бе унизително за неговият сан . Ивъл пришпори дракона си който се изтласка от земята със такава злоба че някоко от по нестабилните построики до него рухнаха . След няколко минутно претърсване на градът Ивъл видя Щирх на един от площадите на градът да раздава команди и самият той да се придвижва хаотично от една точка до друга . Дракона на ездача с няколко бързи маневри се призими сравнително близо до водача на Дневните демони . Ивъл чевръсто скокна от гърбът на другаря си и с бърза стъпка се носочи към водача на дневните . Когато тигна до него Щирх бе с гръп към него и Ивъл грубо го дръпна за едното рамо . Рефлекса на дневният бе твърде неприятен . Той се завъртя умело с приклякане и силен юмрък в шлема на ездача . Вилъ залитна и почти падна под нечовешката сила на дневният . Всичко в околноста змлъкна . Няколко от драконите убиици който кражаха в небето се спуснаха към нападателя с ясната цел да защитят господарят си . Ивъл се опомни бързо и макара още виещето му се съзнание оспя да спре драконите който направиха рязка маневра и отново се издигнаха нагоре . Това се оказа мъдър ход защото четиредесетина левитиращи дневни кръжаха около водачат си . Ивъл отново се огледа и продума сухо а гласът му напомняше усоиница .
- Ти нанесе непоправима убида на Ездачите . Този удар ще бъде запомнен . Но по лошото е че си издал заповед противна на моята без да го съгласуваш с мен ! – очите на Ивъл се бяха напълнили с кръв . – Сега ще те попитам само веднъж защо си издал заповед за прекратяване на изтеглянето ?
Дневният демон се огледа а лицето му не издаваше каквито и да е емоции .
- Заповедите ти са продиктувани от страх ! Ти си недостоен за водач . Твоите воини се срамуват от теб ! Започна тази война без да си готов да я завършиш а сега искаш и ние да побягнем позорно с теб ! – думите на дневният отново попаднаха в целта си .
Ивъл стоеше като вкаменне без да знае какво да отговори . Дълбоко в душата си знаеше че всичко казано от дневният е истина . Той изпитваше страх и бе готов да унизи расата ис с отстъпление .
- Така да бъде – започна гневно ездача – щом желаете телата ви да се въргалят във пясакът бежизнени само за да запазите честа си така да е ! Но нито един ездач и дракон няма да загинат заради вашата лудост . Нека видим колко силни ще сте без нашата подкрепа ! А ти глупави Щирх си позор за името на баща си ! Вече сте напълно рабилитирани пред другите раси и аз не ви дължа нищо – изпълних дългът си към бащати и сега ви напускам !
След тези думи ездача отново изпрати могъща вълна по целият град “ Всички ездачи и дракони да се съберат при южната порта и да чакат моето завръщане в пълна готовност за дълъг път към дома !“ .
Навсякъде из пространството започнаха да летят дракони а по улиците на обгореният град плъзнаха оцелелите ездачи във стегнати отряди .
Ивъл отново въседна дракона си и отправи последен изпитателен поглед към гордо изправеният дневен демон . Отново не се четеше никаква емоция по лицето на лукавият демон но Ивъл не го бе и очаквал . Той пришпори дракона си и изчезна във сивият небосклон .
Ездача бе загуби орянтация за времето си преди дракона му да се обърне към него “ Защо напускаме сражението ? И защо предложи на вампирите съюза когато си мислел за отстъпление ?” . Ездача се усмихна ехидно . “ Няма да има отстъпление . Просто искам да видят колко са зависими от нас . Битка ще има и да се надяваме вампирите от имението да застанат до нас защото те са сила която не може да бъде пренебрегната !” . “ Ами дневните ? “ . Ивъл се влгеда на някъде и отговори замисленно “ Не подценяваи дневните никога . Те са много по могъщи от колкото показват . Нека си мислят че не разбирма нищо така никога няма да им бъда трън в очите “ . Полетът продължи без никакви разговори още половин час преди Ивъл да съзра някакво черно петно да се носи над пустинята близо до “стълбата “ . Любопитството на ездача наделя и той отклони дракона си към обекта на своя интерес . Когато го наближиха достатачно ездача ахна . Това беше гарван от вещерските легиони а на гърбът му лежеше някаква фигура във черна роба . Ивъл принуди птицата д кацне . Когато най накрая двете летящи същества кацнаха ездача побърза д свали страника от гърбът на гарва и чак тогава забеляза червената стрела в гърбът му . Със сигурност това бе елфсака стрела . Той я счупи оставяи острието и малак част подаваща се навън от стрелата . После положи фигурата на земята и свали качулката и . Невероятно бе изумлението му когато разпозна във прекрасното лице на раненото същество Диандра – господарката на вещиците . Странно но този път владетелят не загуби ума и дума . Сякаш лудоста която красотата и предизвикваше този път не му повлия . Можеби придобиваше имунитет или просто бронята му се бе настроила и срещу тази магия . Във всеки случаи той държеше в ръцете си същество могъщо и красиво което трябваше да бъде спасено и което можеше да представлява невероятна изгода за него . Ездача се обърна към гарвана и със силна телепатична вълна го изгони . Пернатото същество стреснато се издигна и полетя към “долната земя” а Ивъл нежно хвана вещицата и въседна дракона си продължаваики да държи Диандра във скута си . Верният другар на ездача се издигна плавно и се понесе към долната земя . “ Спри братко връщаме се във взероукротителският град !” . Дракона беше видимо убъркан но все пак обърна и полетя към градът . По време на полета Ивъл бе нападнат от стотици въпроси . От къде беше дошла вещицата , как така е била наранена и защо е била сама и била ли е сама . Когато пристигнаха в близост до градът Ивъл насочи дракона си към южната порта . Съзнанието му отново се изпълни с благост както когато тръгваше на тази война от перфектно подредената и строена рамяи . На предната редица стояха драконите а на задната ездачите във плътни квдрати от по сто човека . Но лицата им бяха посърнали и състарени . Ивъл ги разбираше те все още не бяха губили воина дори и битка . Когато дракона му застана пред тях ездача леко зе изправи като отпусна леко надоло вещицата която седеше в неговата прегрътка и проговори с тежък и изморен но силне глас .
- Войни мой , деца мой ! Изминахме дълъг път от прекрасните алени земи на Д’Драгонленд до тези прокълнати пустини обляни от умразната светлина . Проляхме много скъпа кръв и загубихме много неповторими воини . Но ние не сме прекършени ! Ние все още сме ужаса на горната и долната земя ! Нека за пореден път маршируваме като победители по пътя на вечноста ! ЗАЩОТО НИЕ СМЕ ДРАКОНОВИТЕ ЕЗДАЧИ ! ЗАЩОТО НИЕ СМЕ НЕПОДБЕДИМИ ! НЕКА СЕ ВЪРНЕМ В ТОЗИ ПРОКЪЛНАТ ГРАД И ПОКАЖЕМ НА ВСИЧКИ ИЗЧАДИЯ КАК ГЕРОИТЕ ПОСРЕЩАТ СЪДБАТА СИ !!!!!
Армията пред ездача изрева мощно неколко кратно а тежките рогове завиха свирепо . Воиската във все така стегнат строи замарширува обратно към градът а драконите като наметало се разтилаха във пространството над пехотата . Ивъл водеше шествието най отпред и наблюдаваше мрачните създания във градът как радностно посрещат завръщащата се армия като само дневните демони спокоино стояха на местяата си лишени от емоции . Самият Щирх стоеше на една от ремонтираните стени на градът и се вглеждаше във Ивъл . Погледите зюна двамата се кръстосаха за миг след което водача на дневните започна отново да зидава заповеди . Главният ездач и неговият другар се отклониха от колоната и продължиха към тронната зала . Там ивъл остави другаря си пред портата да пази и внесе вътре вещицата . Когато я постави на леглото си се зае да оглежда раната . Положението наистина беше лошо . Стрелата беше заседнала междо две от ребрата на вещицата а на всичко отгоре Диандра бе загубила много кръв . Тя щеше да умре дори и стрелата да беше изкарана . Ивъл се намръщи . единственият начин да и бъде помогнато беше ако той използваше медалиона на “мъртвите” . Но това беше също толкова упасно като да я оперира сам . Той още не бе наясно как се използва артефакта и ако причинеше смърта и щеше да си навлече гневът на вещерите и вещиците което точно сега щеше да му доиде в повече . Но той нямаше друг избор . Ивъл махна железните ръкавици със шипоеве и здраво стегна ръце около малкото парче дърво подаващо се от гърбът на вещицата . Съсредоточи се и рязко дръпна . Стрелата излезна сред поток от кръв и няколко нервни конвулса по тялото на Диандра . Сега от открилата се рана започна да блика гъста черна кръв . Ездача бързо извади медалиона и отново устети силата му и гневът му . Той притвори очи и положи артефакта на раната на вещицата . Отначало нищщо не се случи но после плътта на раната започна да зараства а кръвта српя да шурти . Ивъл държеше артефакта а раната напълно изчезна . Но след още малко новопоявилата се кожа започна да “гори” и да почервенява . Ивъл разко издърпа медалиона за да спре деиствието му . Сега не му оставаше друго освен да изчака Диандра да се съвземе .
Той отиде до портата и повика един от ездачите който стоеше навън . Воиникът доиде и отдаде почит смирено след което се изправи . Ездача му предаде веднага да намери командир Даниел . Воиникът отдаде още въднъж бързо чест и с бързи стъпки изчезна . Даниел беше отличен воини станал един от главнокомандващите на ездаческите воини . Ивъл си бе спомнил за него и бе решил че е чудесен за задачата която мислеше да му възложи . Пък и бе сигурен в него . Някога бяха добри приатели , служиха заедно във школата за телепатични науки след това пътят им се раздели .
След по малко от десет минути на портата се почука и през нея Влезе Даниел . Ивъл се приближи до влезлият и му подаде ръката си като по стар ездачески обичаи двамата хванаха за лактите и се потупаха по раменете .
- Викал си ме Ивъл – бе един от малкото с привилегията да се обръща към Ивъл с името му и очевидно се гордееше с това .
- Така е Даниел ! Имам нужда от доверен човек . След като съм закотвен тук . Разбрах от шпионите ни че нова сила се надига на долната земя . Млад лич на име Мор . Разбрах че е много амбициозен , безмилостен и последователен в деиствията си . Такива водачи ми харесват . Искам да отидеш във “Мрачната крепост” и да видиш дали няма да можеш да го привлечеш на наша страна . А също така искам да разбереш какво става със проклетите Фантоми . Нордмул не ми се вярва да си седи просто в някоя дупка и да чака да си изгние там .
- Ще бъде направено – отговори гордо Даниел – ще изпълня заръките ти Ивъл , няма да те разочаровам ! – След тези думи Даниел излезе тихо .
Ивъл прати една специфична телапатична вълна на дракона си пред портата която сам отой можешеда улови “ Не допускаи никой тук независимо кой е !” след което Ивъл отиде отново при леглото си и приседна на студеният под замислен над ставащото и вгледан във вещицата която ритмично потрепваше гонена от нещо във неспокоиният си сън .

Диандра се събуди мъчително. Беше успяла да загуби доста кръв и беше бледа, а сякаш цялото й тяло беше изтръпнало. Особенно около мястото където я беше пронизала стрелята. Вещицата изстена леко размърда се и докосна мястото. Все още не беше отворила очи, но гокато усети кожата под пръстите си, на мястото на която трябваше да има дупка тя се изправи рязко с широко отворени очи. Виждайки се на непознато място тя се огледа с доста бързо движение на главата, което й причини световъртеж и силна болка в главата заради което Диандра се просна обратно на леглото. Огледа й представи моментното обкръжение. Беше забелязала и ездача който седеше на пода край леглото и бавно обърна глава към него, за да избегне нов пристъп на болка. Той я гледаше спокойно въпреки случилото се току що, а погледа му издаваше, че е замислен за нещо. Това че видът й не му влияе я озадачи, но пък и с всичките тези артефакти и магически предмети изработени с времето такива случаи ставаха все по-често срещано явление.
- Къде съм и защо съм тук а не в замъка си - попита с доста тих глас тя. Просто нямаше сили за повече, въпреки че вече усещаше как се подобрява благодарение на леката възстановителна магия която си прилагаше.
- Намираш се в една от малкото оцелели сгради в някогашния звероукротителски град на в Спорните райони на Горната земя. Нямаше да преживееш пътя чако до Берилинес и затова те доведох тук - отвърна Ивъл.
Вещицата го погледна озадачено. Пътят на гарвана беше далеч от звероукротителския град. Каква ли беше причината да се отклони от курса или пък тази довела ездача на пътя му... Много въпроси, но не това беше времето да разпитва за тях. Друг въпрос я мъчеше повече. Надигна се и седна. Вече определено се чустваше по-добре.
- Как излекува раната ми. До колкото познавам ездачите вие не сте нагьосници, пък и расите тук не са известни с лечебните си умения. - ако не беше толкова слаба и сама щеше да изрови необходимите й отговори от главата на ездача, но сега беше концентрирала енергията си в лекуванрто на изтощеното си тяло и нямаше да може да се бори и със защитата на магическата бтоня.
Ивъл се усмихна леко и стана от пода.
- Има ли значение как? Важен е резултата - отвърна той и тръгна към вратата. Явно се беше сетил за нещо - ти по-добре почивай.
След като излезе Диандра остана дълго загледана във вратата. За пореден път плановете й се бяха провалили. Откакто си беше загубила ума по човека всичко вървеше наопаки. Вещицата въздъхна и се смъкна от леглото. От наметалото й нямаше и следа, а пропитата й с кръв дреха се усещаше много неприятно. Тя обиколи стаята, но не намери нищо интересно, а когато понечи да излезе топлия драконов дъх й беше достатъчен за да се върне обратно. Вече започваше да се чуства като затворничка когато Ивъл се върна с някакъв вързоп в ръце и го метна на леглото.
- Това ще ти трябва ако искаш да излезеш поне за малко из града - каза той преди отново да излезе.
Това хвърли вещицата в тотално недоумение. Тя гледаше ту вързопа на леглото ту вратата и се опитваше да се осъзнае. 'Берилинес приятелю как ми се иска сега да не бях тук' помисли тя докато отиваше да види какво й беше оставил ездача. 'Какво се е случило?' чу загрижения глас на замъка в главата си. За кратко вещицата не отговори нищо на приятеля си гледайки донесената й дреха в звероукротителски стил. Беше и нелогично да види нещо по-различно. Другите армии не бяха толкова либерални като нейната и включваха само мъже, а жените оставяха да седят по замъците. За щастие имаше и доста приемливо наметало с качулка. 'Прекалено много за да бъде разказано през такова разстояние приятелю. Сега ще се наложи да скриеш Гериат от подчинените ми. Ако видят, че се е върнал без мен ще се притеснят.' 'Ще направя каквото искаш, но поне ми кажи къде си и кога ще се прибереш.' Мисълта на замъка бше дори по-разтревожена. Отсъствието на господарката му и то при условие, че последно отиваше при хората. 'В звероукротителския град съм. Същия в който онези глупаци водеха войната си. Не се притеснявай добре съм, но незнам кога ще се прибера. Нядявам се да е скоро, а сега трябва да прекъсваме разговора'. 'Не ми хареса това което чух. Само не прави нещо значително преди да говориш с мен. Страхувам се за теб, дори повече от когато знаех, че си сред господарите на Горната земя'. Докато говореше с приятеля си Диандра се беше преоблякла. Огледа се до колкото можеше. Звероукротителските жени явно нямаха навика да ходят много облечени, а като се имаше предвид, че живеят в пустиня.... Гледката не й се хареса и за това побърза да се загърне в наметалото. Сега вече се почуства добре и излезе от залата. Дракона отпред я погледна и изръмжа, но не я спря. Беше в голям коридор на нещо което напомняше на полу срутен замък. Не й беше трудно да излезе от него на улиците на града. Гледката не беше кой знае какво. Навсякъде по улиците обикаляха войници от различни раси. Тя също се сля с царуващия там подреден хаос. Дракона я следваше още от вратата и това никак не се харесваше на вещицата, но нямаше избор. Поне всеки път когато някой се загледаше в нея едно леко изръмжаване на съществото стигаше за да отпрати зяпача обратно по неговите си работи и така тя можеше да се наслади напълно на разрушенията и смъртта които витаеха наоколо. На няколко пъти се опита да излезе извън града, но дракона не й го позволи. Сега вече тотално се чустваше като затворник. След около два часа обикаляне на останките от града и кратко наблюдение на това как воините реставрират крепостната стена Диандра реши да се върне в стаята в която се беше събудила. Беше изхабила много от силите си за лекуването и разговора с Берилинес и малко отпускане щеше да й дойде добре....

П.П. Сори за грешките, но ме мързи да ги оправя

Птиците изнемогваха. Вече три часа летяха без почивка, а едва бяха минали над стълбата, която свързваше горната и долната земя. Нихлатак реши, че ще е добре да ги остави да си починат малко и направи знак на останалите нечестивци да кацнат. Гарваните се снижиха с охота и кацнаха близо до някакво блато. Нихлатак се огледа. Местността не му беше позната. Когато отиваха към горната земя минаха по съвсем други пътища, а и в долната земя все още имаше големи територии, които не бяха изследвани.
Блатото беше единственото открито място наоколо. Беше обградено от всички страни от гора. Въпрки че дърветата нямаха листа, те бяха толкова нагъсто, че не можеше да се види нищо на повече от 10 метра навътре в гората. Макар нечестивците да бяха най-високите от всички раси в долната земя, дърветата хвърляха зловещата си сянка над тях. По повърхността на блатото постоянно излизаха мехурчета и се пукаха. Сякаш нещо издишаше под водата. Това което най-много притесняваше Нихлатак беше, че не знаеше какви същества обитават това място. Природата в долната земя беше еднакво враждебна към всички свои творения. Тя не правеше разлика между народите. Демон, вампир или вещица – за природата нямаше значение – всички биха били еднакво застрашени на такова диво място. Но Нихлатак беше сигурен в едно – и тук несъмнено важеше закона на природата – най-силния побеждава. Дори в горите около Вивек животните, които не бяха хищници почти бяха изчезнали. Затова пък гъмжеше от всякакви твари, чиито усти бяха пълни с остри зъби и бягаха по-бързо от конете на нечестивците. Нихлатак си спомни как едно такова животно беше опитало да го ухапе, когато беше малък, и едва не му беше откъснало ръката. Въпреки това съществата около замъка на нечестивците не бяха почти никаква заплаха. Но тук никой не знаеше какво може да се спотайва в гората. Най-вероятно и тук преобладаваха хищните животни и може би дори наблюдаваха неканените гости скрити между дърветата на гората. Тревожен вик изтръгна Нихлатак от мислите му.
Стипур се взираше във водата и също беше потънал в своите мисли. Изведнъж нещо привлече погледа му. На мястото, където допредималко от водата бавно излизаха малки мехурчета, сега излизаха много по-големи и много по-бързо от преди. Стипур изивка на останалите нечестивци да погледнат към водата. Всички станаха от камъните върху които бяха насядали и се загледаха към мястото, от което излизаха все по-големи мехури. Не можеха да проумеят какво става. Не знаеха какво да очакват. Дали това беше някакво изригване или нещо изплуваше от водата. Всички съмнения се разсеяха, когато мехурите започнаха да се приближават към тях. Нещо плуваше под водата към тях.
- Бързо към гарваните! – заповяда Нихлатак. За един нечестивец беше нетипично да бяга, но в случая инстинкта за самосъхранение и липсата на сведения срещу какво бяха изправени надделяха и всички се втурнаха към птиците. Никой не беше видял, че на още две места излизаха огромни мехури, които се бяха насочили към тях. Не бяха изминали и половината разстояние до гарваните, когато водата леко се надигна и над нея се показаха три чифта очи вторачени в бягащите същества.
Стипур почти беше достигнал до гарвана си. Реши преди да се качи да се обърне назад. Гледката го вцепени. Дори най-хладнокръвния воин би настръхнал при вида на съществата, които вече почти бяха изпълзели от водата и вървяха към тях. Бяха поне с три метра по-високи от нечестивец, но туловищата им бяха много дълги и масивни. Стипур си помисли, че приличат на гущери, но в доста уголемен вид. Телата им бяха покрити с люспи, които изглеждаха като непробиваеми. Краката им бяха като стволове на дървета и оставяха огеромни следи във влажната почва. Туловищата им завършваха с дълги и дебели в основата си опашки, които също оставяха отпечатъци след тях. Едно от чудовищата отвори устата си и от нея се разнесе мощен рев, който огласи цялата гора. Един нечестивец би се събрал без затруднения в огромната паст на гигантския гущер.
Нихлатак се качи на гарвана си и едва тогава видя ужасните същества. У него също се зароди чувството на страх и искаше да излети колкото се може по-бързо, но преди това реши да види дали другите са успели да стигнат до своите птици. Почувства облекчение, когато видя, че всички бяха стигнали до животните, но точно в този момент съзря вцепенения Стипур. Извика го по име, но страхът пречеше на Стипур да го чуе. Трябваше да действа бързо ако не искаше да загуби най-верния си воин и приятел. Нихлатак грабна един камък от земята и го хвърли към Стипур. Уцели го по-главата и се зарадва, че не беше взел по-голям камък.
Съзнанието на Стипур му крещеше да бяга, но тялото сякаш не го слушаше. Иведнъж остра болка го прониза. Нещо го удари по главата. Стипур бързо се съвзе. Нямаше много време преди най-бързият гигантски гущер да стигне до него, затова с цялата бързина, на която беше способен започна да се качва върху гарвана. Веднага щом успя гарванът без команда разпери криле и се издигна във въздуха. Тъкмо навреме. Едно от чудовищата беше дошло до него и устата му се затвори на по малко от два метра от гарвана. Един от нечестивците обаче нямаше такъв късмет. Птицата му упорито отказваше да излети и когато най-накрая го направи вече беше късно. Със скорост, която изглеждаше невероятна за животно с такива размери, един от гущерите се стрелна към гарвана и отхапа крилото му. Птицата изкрещя и падна на земята. Мъчеше се да се изправи, но тежестта на нечестивеца й пречеше. Докато Нихлатак и останалите вече летяха високо в небето и с ужас наблюдаваха как гигантските гущери разкъсват клетия нечестивец. Нихлатак направи ясен знак на останалите - “Никаква почивка до Вивек”.

Замъкът на нечестивците вече се виждаше. Едва ли оставаше още много до него. Ако искаше да задържи изненадата на своя страна, Нихлатак не трябваше да позволява да бъдат видяни още от далеч. Реши, че ще е по-добре да кацнат на няколко километра от замъка и да извървят останалото разстояние. За тайния тунел към тронната зала му беше известно единствено, че е в източната част на замъка и входа му е някъде в скалите под Вивек. Дори не беше сигурен, че такъв тунел съществува. Всичко се крепеше на един единствен слух, който беше чул като дете. Ако се окажеше, че е неверен всичките му надежди да си възвърне трона щяха да пропаднат.
Местността вече му се струваше позната. Беше ходил тук много пъти на лов и знаеше пътя до замъка наизуст. Реши да кацнат тук и даде знак на другите. Щом птиците допряха земята, нечестивците веднага слязоха. Бяха летели в продължение на часове и единствената им почивка беше при блатото с гигантските гущери, така че всички се зарадваха, когато усетиха твърдата земя под краката си.
- Нихал и Нихел - извика Нихлатак – вие ще пазите гарваните
Двамата братя нечестивци изнегодуваха, че няма да се включат в предстоящата битка, но заповедта си беше заповед, така че двамата покорно се съгласиха.
- Останалите след мен – каза Нихлатак и тръгна към Вивек.........

Ивъл излезе. Вратите се затвориха зад него и вампирът се почувства в безопастност. Два къси меча паднаха по средата на залата. Последва ги бялата фигура, паднала на колене. Самаел сега си даде сметка, че на няколко пъти щеше да скочи направо върху гърба на ездача и щеше да разбие черепа му в мраморния под. Но не, Ивъл му трябваше... “Та какво друго би почитал освен това, което може да те обие?” помисли си вампира “Опознай го, направи го свой приятел и вече нищо не може да ти стори.” Вампирът се вдигна глава, и се изправи на крака. Той отиде го стената където все още беше забит меча му, поколеба се дали да не го вземе, но реши да го остави. “Мъдро решение.” чу се гласа на Лидемару. “Как го направих, как успях да говоря на Ивъл без глас?” “Мога да ти дам много повече Самаел.” Вампирът се усмихна. Протегна ръка, стисна я в юмрук и я размърда. Мечовете на Ивъл се отделиха от пода и се приближиха до леглото, застанаха послушно легнали до него. След секунда Сам отметна яростно ръка и мечовете се отзоваха под леглото. Вампирът се строполи на земята. “Силата ти все още не се е върнала Самаел. Трябва да починеш.”
- Трябва да се храня, трябва да се махна от тук!
“Не, все още не. Тук има да става още много. Извикай подчинения си.”
Самаел се огледа. Нямаше никой. Знаеше, че не е така.
- Излез, приятелю, имам нужда от помощта ти.
- Боях се да не ви се е случило най-лошото, господарю- каза тъмната фигура, току що материализирала се от ято прилепи зад него- когато излезе ездачът се разтревожих за вас, но чаках отвън както ми наредихте.
- Малко съм уморен и имам нужда от кръв, приятелю... но не бива да напускам това място.
Вампирът кимна, след което вдигна ръкава си и кимна към Самаел. Вената запулсира в съзнанието на белия вампир. Той коленичи пред подчинения си и заби зъби в ръката му. Животворната кръв се разля по гърлото на предводителя на Сена Рин. Ръката на вампира в черно затрепера. Самаел гълташе жадно, трябваше да е готов за всичко. Но нима това не беше само извинение за да получи прекрасната кръв? Не, вампирът дойде на себе си и почувства как трепетите на ръката на подчинения ставаха все по-слаби. Самаел спря. Когато извади зъбите си, следите от тях изчезнаха почти веднага. Водачът на Сена Рин стана и избърса устата си.
- Стига толкова, и на теб ти трябва, приятелю.
Другият вампир само кимна.
- Искам от теб да излезеш от тук, да се върнеш в имението и да се нахраниш. Ще се справиш нали?
- Да, господарю. – едва смънка вампирът.
Самаел кимна и подчиненият тръгна. Той излезе от сградата и отлетя под формата на рояк прилети. Самаел постоя малко и вдиша от въздуха. Усещаше, че силата му се е върнала. Той направи няколко жеста и след малко рояк от прилепи излетя от пода започнаха отново да се сливат в едно на тавана. Резултатът беше фигурата на Сам, завита с белия плащ, да виси от тавана. Самаел зачака да стане нещо, зачака и съня го надви..

От нищото се появи искра. Тя засия. Малката синя светлина започна да събира сили. Тя се разрастна започва да се оформя. Какво беше това? Бледо лице се появи от светлината. Някога това лице беше лежало мъртво на тялото на едно момче от горната земя, което се беше било смело за да я защити от нашествениците от долу. Последва го тъмната, почти черна коса, облечените в бяло рамена, падащия свободно плащ, бялата риза, белия панталон, белите ботуши. Мъжка фигура се носеше във въздуха, а в нея се вливаха още и още сили. Една душа беше разкъсана на парчета, хваната от светлината и пренаредена по странен, нов начин. Очите се отвориха. Смарагдово зелени очи, обградени от все още нежни черти. Светлината пусна фигурата на земята и я изправи лице в лице с друга. Себастиан проговори:
- Сине мой, ти си тук за да изцериш слепия, за да познаеш красотата, за да помогнеш на умиращия и да дадеш път на изгубения, да убиеш демона, да помогнеш на ангела, и тогава ти ще си готов за своята истинска съдба. Но ти трябва да решиш тук и сега – гласът рязко се промени, закънтя в ушите му, стана болезнено познат и силен, вече крещеше в главата му - ще се бориш ли за това, за което са умрели дедите ти или ще се разхождаш по изгрев слънце?
Самаел се вцепени. Това пред него не беше образа на Себастиан. Не беше дори вампир. Лице, което никога не бе виждал, снага можеща да принедлежи на хиляди, но глас... единствен по рода си. Фигурата срещу него беше погълната от светлината. Червената кървава светлина на бъдещето. Тя се концентрира в една точка за момент, нажежи се до бяло и избухна помиташа всичко на пътя си. Миг на абсолютна бяла неизвестност. Самаел отвори очи. Висеше от тавана, където беше заспал. Колко беше спал? Какво се беше случило? Зениците му се разшириха. “Това ли е моето раждане?” Да... Неговото раждане... но тези думи, този глас... те бяха нови, те бяха от бъдещето... тогава... сега бяха в миналото. Самаел чу скърцането на вратата. Обърна поглед натам. “Какво?! Жена? Диандра? Това е Диандра!” Вампирът не знаеше от къде беше дошла тази налудничева идея, но знаеше, че е истина. Вещицата махна качулката си. Сам онемя, за миг престана да диша, замръзна. В следващия миг усети, че е започнал да пада, а бялата му пелерина се развява във въздуха. Когато тялото му срещна каменния под, той за миг се зачуди какво толкова го е привлякло в нея, миг за който скочи на крака, вдигна глава и я видя отново пред себе си. Отново мрачното чувство за привличане го заплени. Любов? Беше ли възможно? “НЕ!” Лидемару изрева в главата му. Вампирът падна на колене и се хвана за главата. “Ти не я обичаш, любовта е за слабите!” Едва сега Самаел осъзна, че през цялото време е говорил само с Дема. Сега три гласа крещяха едновременно в главата му и се бореха със смахнатата лудост, която беше породила магията на вещицата... или красотата и? Лудост ли беше това? Истинска вълшебна лудост? Искаше да повярва в това и въпреки това нещо му казваше, че това не е така. Диандра го гледаше явно учудена:
- Беше ли тук когато се преобличах? – стрелна се въпросът от устата и.
- Да бях – каза едва Сам, гневният поглед на Диандра го опари – само дето спах на тавана.

Мор влезе в таверната. Беше претъпкана. Множество представители от всички раси бяха насядали около масите, всеки със свойте проблеми, със свойте радости и със свойте другари. Някогашния свещен отец, сега крал, направи една крачка по-бавна от предишната и се огледа за свободно място. В центъра на таверната имаше една малка маса. На нея седяха три вампира, един от столове беше празен. Мор се опъти към тази маса и седна. "Мразя вампири", гласът му беше спокоен и равен, емоцията показваше по-скоро подигравателност, отколкото злоба. Но, кръвопийците сметнаха численото си превъзходство за достатъчно. Явно бяха едни тъпи вампири, не беше трудно да се досетят, че човек, който им говори така е достатъчно силен за да се справи и с много повече от 3-ма. Седящия точно срещу него му отвърна с агресивна в нотка в гласа си
- Не ми се виждаш в позиция удобна за мразене! - Стана от стола си и се приготви за бой. Другите вампири се изправиха, също. В ръцете им пробляскваха средно големи мечове. Бледоликия им съперник изглеждаше все така безпомощен още повече, че явно не носеше оръжие, или поне те така мислиха.
Единият замахна. По негова преценка движението беше много бързо и точно. Но за Мор всичко бе като на забавен кадър. Той хвана ръката на противника за лакътя, другата си длан постави върху дръжката на меча, все още държан от пръстите. Но болката от счупването на ставата бързо стигна до тях и вампира изпусна меча си. Другите двама не закъсняха със своите действия. Замахнаха почти едновременно, образувайки две порещи въздуха кривини, убийствни дъги стрелнати към тялото на Мор. За Лича този път беше по-трудно да реагира. Нямаше време за мислене, той просто отскочи назад. Върху белия копринен плат на дерахата остана десет сантиметрова черта, но тялото не беше наранено. В празните гърди на Мор се разпали дива ярост, която го завладя така бурно и бързо, както огъня подемаше есенно-жълтите сламки на изсъхнал пласт сено. Лича усещаше звяра в себе си, и този път позволи на дивото да контролира тялото му. Той скочи на масата и нанесе мощен юмручен удър в лицето на единия вампир. Отдръпна ръката си за нов и последен замах. В момента, когато се стрелваше към лицето на жертвата две остриета със сребърен блясък изщракаха от скрития механизъм на китката му. Вампира беше обречен, смъртта чакаше поредния си гост, разкъсан от металните нокти на лича. Но другаря му сгрешил в първия удър замахна отново. Това принуди Мор да блокира. Меча на вампира се стовари с титанична тежест. Нормална стомана с такава дебелина не би издържала на толкова мощен удър. Но това беше стоманата на Мор, който не можеше да си позволи такава слабост. Ударът беше блокиран успешно. На другата си ръка лича също носеше гривна. Тя също криеше в себе си смъртоносно острие. Оръжието се заби в гърдите на жертвата части от мига след като излезе. От гърба на противника се показваха двата метални шипа, които бяха изгубили благородния си блясък, покрити от гъстата тъмночервена течност, тихо капеща на прашния под. Предишния кръвопиец понечи да се изправи, но беше спрян от посичащият удър на Мор.
Вампират със счупената ръка вече почти беше стигнал до заветната изходна врата и всеячески се опитваше да се докопа до края. Лича го погледна, усмихна се и направи две три крачки, много повече приличащи на огромни скокове. Озова се само на сантиметри зад него. Зграбчи го и опря студения метал в шията му. Таверната беше заприличала на гладиаторска арена. Всички гледаха и викаха, забавляваха се на кървавия спектакъл. Оръжието остави тънка, червена черта по шията на вампира. Той започна да хленчи и да се моли за живота си.
Всяко изчадие на ада мечтаеше за безброй такива мигове. В ситуация като тази всички проявяваха най-характернаото си качество - жестокост. Мор отстъпи назад и седна на вече празната маса, а обезглавеното тяло потръпна за последен път.
Мор не чака дълго, един от скелетите обслужващи кръчмата се приближи и с лек поклон попита госта какво ще желае. Традиционното питие на свещените отци на Забраената земя беше мъртвата вода - всъщност тази комбинация нямаше нищо общо с водата освен прозрачността си, но поради това, че само немъртвите можеха да понасят силната й отрова тя носеше това име. Не беше минала и минута когато пъргавия келнер донесе бронзовата чаша. Мор извади изотнякъде няколко дребни монети и ги остави на масата. Той впи устни в метала и засмука от тежката течност.
Вратата на средноголямата кръчма отново се отвори и Мор погледна с безразличен поглед. Но гледката която видя задържа и дори привлече вниманието му. Това беше Ивъл, славния ездач повел народа и съюза си във войната на расите. Ездача пристъпи и спря погледа си върхо вечно бледото лице на Мор. Въпреки че кристалния шлем почти закриваше лицето на ездача, Мор знаеше, че в момента достойните им погледи се срещат. Ден по - рано Свещенния отец беше получил писмена покана от най - висшите ездачески среди и срещата тук не бе случайна. Ивъл вдигна един от падналите столове и го сложи до масата. Седна на него, като същевременно поздрави. Докато двамата владетели разменяха приветствия дойде един от скелетите обслужващи кръчмата и изсуша поръчката на ездача. Сега всички формалности бяха прескочени и Мор беше готов да премине към съществената част:
- Имал си нужда от моите безброини армий, с какво би заслужил доблестта им да е вярност към тебе? - Мор звучеше доста надменно, но той добре знаеше в каква ситуация се намират изтощените народи и познаваше силата на войската си, колкото мъртва толкова и свежа.
Ивъл се огледа спокоино след което отправи поглед към седналият на масата Лич. Ивъл отценаваше положението на Мор и неговия сан. Прилежно извезаните брони обрисувани с красиви сцени не бяха достояние на всеки. Но, въпреки неопровержимата власт той бе сам владетел изолиран в долната земя. Колкото Ивъл се нуждаеше от него толкова и Личът се нуждаеше от Ивъл . Ездачат пое дъх и заговори:
- Мери си приказките вестителю на смърта! Твоите армии са многочислени и също като броят си безполезни! И въпреки всичко те харесвам. Амбициозен и непокорен. Единствен горд водач на личовете.
Сякаш в този момент разговора и отношенията флиртуваха с тежкия и бърз меч на безграничната арогантност и честолюбие ма двамата.
- Но преди да предложа каквото и да е нека първо видя какво можеш да предложиш ти - въпроса дойде точно когато Мор понечи да отвори уста пълна с убиди и гняв. Той овладя емоцийте си, но на тяхно място идваше затруднението от нужния отговор. Знаеше, че непокътнатата му многохилядна армия му отрежда по-добрата позиция, но знаеше и че големия успех и голямата награда е за победителите в голямата битка на горната земя. Пред него стоеше велик владетел макар и поизхабен от безбройните удари на войната. Искаше го за съюзник!
- Не съм наемник, но си имам цена. Ще ти помогна и с лекота ще смажа умършавелия враг, но имаш ли достойната за мен цена?
Ивъл изгледа личът с нескрито презрение. В очите му се виждаше лудешкото желание да извика дракона си и да разкъса неодобния владетел. Но Мор знаеше, че този поглед е постигнатия до сега напредък в разговора, немалък напредък. Мор притежаваше завидни умения и нескрити амбиций. Същите качества които имаше и ездача и които го бяха издигнали до тези висини. Очите на Ивъл светеха в мека синя светлина ощя няколко секунди след което просто примряха и възвърнаха старата си мъртва форма. Ивъл пое нов дъх и заговори спокоино и язвително. Мор видя и това, че Ивъл искренно се надяваше личът да има нужда от неговата помощ и този му начин на нуважение към него няма да го откаже от съюза. Така беше всъщност, но Мор искаше да влезе в голяамта игра като голям играч и се държеше точно така. Ивъл заговори по същия начин по които го правеше и немъртвия. С увереност и самочувствие.
-Мор, очевидно зомбитата не стават за добри шпиони, а лошите шпиони правят владетелите за смях. Клоалицията, която се биеше срещу моят съюз отдавна вече е разпиляна и неорганизирана . Малцина оцеляха за да могат да избягат . Искаш блага? Искаш слава и признание? Ще ги имаш! Но цената може и да е висока за толкова млад и неопитен владетел - макар жестокоста ти да говори за друго . Вече дочух за постиженията ти и за умразата ти към вампирите. Предлагам ти част от всичко което съюза придобие . Но за сметка на това твоята армия ще е на предната линия . Сам реши! - След тези си думи Ивъл поръча на минаващия наблизо скелет чаша мъртво биле. Мор беше чел някъде какво е това. Мъртовто биле беше наи - силния наркотик за ездачите. До толкова увеличаваше телепатичните им способности, че понякога за кратко получаваха дарбата да виждат чужтиде мисли макар и доста хаотично. Мор се усмихна с незабележимо потрепване на устните си. Отново се обеди в ценноста на огромната библиотека. Сега вече играта преминаваше в един още по - сериозен етап. Игра за него, за Ивъл това беше решителен удър, важен успех или горчив провал. Е сега му оставаше само да сложи и своите карти на масата и да ги последва здравото ръкостисакне на здравия съюз.
- Явно твойте шпиони са по-добри от мойте. Така че очаквам от тебе да знаеш типичната за личовете страст - реанимиране! Знам, че горната земя е покрита от мърша, която обаче не бива да се слива с пропитата от кръв и намушена от копита земя, моите магьосници са кралските лешояди на ада. Искам да ми обещаеш голямата плячка. Е, добре разбирам, че мога да си правя каквото искам и без разрешението ти - тук бе време за леко засмиване и то бе чуто от внимателния ездач - аз с армията си имам свежеста да си позволявам волности. Но дотукащната ти смелост ще бъде възнаградена. А и искам да имам малко по-слаб и глупав съюзник, който не може да ми забие нож в гърба ха-ха-ха - Естествено че мор не мислеше това което акзваше. Лицето му отново стана сериозно след резкия изблик на лудешки смях.
Ивъл вече не можеше да сдържа нервите си, но не сикаше да жертва крехкия договр в името на моментния гняв. Пък и армийте ан Мор щяха да излезат в предните редици на бойното поле. Съюза беше обновен, освежен и подсилен. Нужното презареждане за идващите ангели, за които Мор дори не подозираше. Глупака влезе в капана, зомбитата наистина не бяха добри шпиони...
Ивъл подаде ръката си на Мор преглъщайки с усмивка убидата. Две капки ездаческа кръв беше подписа на ездачите и символа на вярността им. Няколко капки от гъстата течност протекла през жилавата кожа на лича също тупнаха и попиха в дъреанта маса. Само няколко петна вещаещи толкова смърт. Утре зомбитата и скелетите щяха да заисакчват дългия път към стълбата, а гордите развяти коси на отците щяха да поздравяват изкрящото слънце и да му придават безброй много жертви.

Диандра се подпря за секунда на вратата която затвори. В мига, в който погледа на дракона вече не можеше да я стигне, се почуства облекчена. Въздъхна леко и свали качулката си. Тук нямаше да й трябва. В следващия момент, движение откъм тавана привлече вниманието й. Нещо бяло… Когато най-сетне падна, то се изправи моментално. Тогава пред очите й, за няколко кратки мига, се показа почти детско лице, на което светеха живи смарагдовозелени очи и чиято бледост беше подчертана допълнително от черната му коса. После той се сви на земята сякаш мъчейки се да се пребори с нещо. Беше вампир. Вещицата го усещаше ясно, но не беше като другите… Нещо в него беше различно. Непознато. Пък и начина, по който беше облечен. Тогава две думи пробляснаха в съзнанието й 'Сена Рин'. Но водачът им не беше ли жена? Тима? Тогава защо той бе облечен като предводител на Сена Рин? Изведнъж, нещо друго премина за стотна от секундата през мозъка й и тя дори не усети, кога е задала въпроса си.
- Беше ли тук, когато се преобличах?
- Да бях – тези думи предизвикаха размърдване на насъбрания в нея гняв и само погледа й бе достатъчен за да прогори дупка във вампира – Само дето спах на тавана.
Когато чу това, Диандра се засмя. Имаше чувството, че наистина говори с дете. Клекна до него и постави ръка на рамото му.
- Добре ли си – попита тихо тя, вглеждайки се в очите му. За момент в тях се прочете тиха лудост, бързо заменена от голямо объркване.
- Ъхъ – измънка той и се дръпна малко от нея.
Вещицата се изправи и сложи отново качулката си. Съвсем беше забравила, че я е свалила. За момент се почуства неловко за това, което най-вероятно е почуствало хлапето като я е видяло.
- Така вече трябва да е по-добре - усмихна се отново тя, но момчето си остана все така заболо нос в пода – Няма ли поне да кажеш как се казваш?
Той се изправи. Очите му бяха придобили странна мътност. Диандра се приближи до него и го разтресе, но той сякаш беше изпаднал в транс. Сега лицето му не изглеждаше толкова детско. Сякаш не бе той, а някой друг… Или може би сега беше себе си?
- ТОЙ е тук – дълбокия и тих глас, с който заговори, стресна Диандра и тя се отдръпна - Върнал се е и ще отмъсти. Ще отмъсти на НАС. Артефакта… Артефакта трябва да… - Изведнъж млъкна и се вцепени. Моменти по-късно, два меча се измъкнаха изпод леглото и полетяха към тях. Единият се оказа в ръката му, а другия се носеше спокойно във въздуха пред вещицата. Тя посегна леко към дръжката му, при което ръката на вампира само се стегна оше по-силно около тази на неговия. Това за момент я разколеба. Не знаеше защо, но не й се искаше да нарани хлапето. Дръпна ръката си обратно назад.
- Кой артефакт? Какво трябва да се направи с него – попита тя, но вместо отговор получи само един жест, с който момчето посочи висящото във въздуха оръжие.
- Защо искаш да се бием – попита настоятелно тя, но така и не докосна оръжието.
Този път отговора му беше разсичащ удар, насочен към нея. Диандра бързо хвана дръжката на носещия се меч, претърколи се и избегна удара на вампира. Преди още да е успяла да се изправи, й се наложи да блокира още един. Това я ядоса още и в мига, в който си стъпи на краката, нападна на свой ред. Момчето парира с лекота и я отблъсна назад, и все пак тя беше готова за атаката му. Парира, извърта се и… Мечът й премина през плата на наметалото му, разкъсвайки го с лекота, но вампира беше успял да се махне от пътя му. Платът я забави и последвалата атака не се размина без последствия. Тънка кървава линия се появи на лявата й ръка, малко над лакътя. Тя атакува яростно няколко пъти поред, изтиквайки младежа до стената, но той отново успя да я отблъсне и неговата атака премина през наметалото й, скъсявайки го почти до нивото на раменете. Диандра тъкмо понечи да го посече, когато той замръзна на място, а замъгляването в очите му изчезна.
- Какво – провлечено попита той, опитвайки се да подреди в съзнанието си това, което се случи и изведнъж очите му се разшириха, когато видя изгорената кожа на вече голия гръб на вещицата. Изведнъж всички други въпроси в съзнанието му изчезнаха.
- От какво е това на гърба ти – въпросът му беше последното нещо, което вещицата очакваше. Наистина усещаше кожата си болезнена на мястото, където трябваше да е раната, но…
- Ще ми се да знаех – отвърна тя и хвърли меча си на земята, близо до останкте от наметалото си. Металът издрънча на пода, последван от топла вълна. Двамата се обърнаха, за да видят главата на дракона на Evil. Вещицата вобще не беше усетила кога съществото е отворило вратата и се е напъхало вътре.
- Няма нищо за гледане – скастри го тя и отиде до вратата, като така я засили, че ако дракона не беше прибрал главата си, сигурно щеше да остане без нея.
– Не понасям да ме наблюдават толкова усърдно – процеди през зъби Диандра, върна се при леглото и седна на него.
През това време вампирът само стоеше настрана и гледаше случващото се.
- Е, преди да се отнесеш, те питах за името ти. Ще го споделиш ли сега?
- Името ми? Самаел - гласът му беше много по-различен от онзи, който чу докато се беше променил. Сега беше объркан, почти детски.
- По-добре си полегни, май имаш нужда – докато казваше това, самата тя стана и отиде до останките от наметалото си, откъсна едно парче от плата и си направи превръзка на ръката, която, след като адреналина в тялото й изчезна, беше започнала да боли доста.

....И мъртвите отговориха. Бавно и несигурно, малцината здрави фантоми започнаха да се изправят, придържайки умиращите си братя. Войнът с оголения череп, кървящият ездач, издъхващия от забитото в корема му копие стрелец и стотината им съратници в транс образуваха гротескни подобия на бойни редици. Всеки се бе въоръжил с каквото му попадне под ръка, някои носеха огромни брадви, други затъпени от битките мечове и кинжали, а имаше и бойци, държащи страховитите алебарди на Ездачите на Ивъл. Един млад фантом-щурмовак, с ужасяващо мръсна превръзка около челото, явно невиждащ, бе стиснал дръжката на счупено копие. Етар Синул подаде на младежа един от двуръките мечове, които първи попаднаха пред погледа му. Слабите, бледи ръце на момчето стиснаха отчаяно дръжката на оръжието, а кървавите му, слепи очи, затърсиха благодетеля си. Десетникът, вече Водач, потупа невръстния войн по рамото и се отправи към центъра на своята едва крепяща се бойна група. По бузите на младия фантом се търкулнаха две алени сълзи...

Времето за Нордрим Ромул бе спряло. Времето за неговите господари също. Всъщност, те можеха да си играят както поискат с песъчинките на вечния часовник. Фантомът не се замисли върху това, той бе единствено Вестител. В ръцете си държеше огнено клеймо, а очите му горяха подобно на пламналия метал. Трябваше да постави първият Символ. Таверна. Струваше му се позната. Като че ли бе идвал тук. Лицата на двамата Предупредени също му бяха познати, но Нордрим не можеше да си спомни дали бяха негови приятели или врагове. Той бе просто Вестителя. Огненото клеймо се впи със зловещ съсък в дървената маса и първия Символ засия със силата на своите Създатели. От двете страни на масата стояха две същества, замръзнали във водовъртежа на времето. Един Лич и един Ездач..

Прекрасните криле на ангелите превръщаха небето на Горната Земя във вихър от пулсиращата белота. Мечове от Светлина и нагръдници от Вяра. Могъщи десници и непоколебими сърца. Войните на Доброто. Под тях, като море от злато и елмаз, се люшкаха елфическите стрелци, мечоносците на хората, Чуковете на орките... Могъщите мамути, планинските гиганти и изпепеляващите феникси носеха на гърбовете си гордите Звероукротители. Магъосниците на реда изпълваха въздуха с плющенето на многоцветните си роби от невиждан плат. Чуковете на джуджетата образуваха гигантски железен юмрук, който при всяка крачка разтърсваше земята. В далечината се мержелееха стоманените проблясъци от топовете на хората, както и ужасяващата „ходеща” гора, ентите-войни. Кентаврите копиеносци подеха своята песен за смърт и разруха. Песен почти забравена в иначе мирните и плодородни земи на Горната земя. Ала когато гласовете на полу-конете си извисиха в тътнещия ритъм на хаоса, не остана място за съмнение, че те щяха да се бият с цялата ярост на своя народ. Срещу силите на доброто стоеше, дрипав и окъсан, отрядът на Етар Синул. Последните фантоми. Мъртъвците...

И докато наблизо неговите фантоми се готвиха за безнадеждна защита, Нордрим поставяше втория Символ. Този път неестествено нагорещеният инструмент се вряза в сърцевината на камък. Зала. Отново това щеше да бъде знак за двама Предупредени. Вещица и млад вампир...

„Красиви са” – на Етар Синул му се стори странно, че мисли по този начин за враговете си. Ала очите му не можеха да обхванат пъстротата, величието, гордостта на гледката. Сякаш най – прекрасните създания бяха дошли на това изтерзано поле за да влязат в двубой със силите на Мрака. Сякаш нямаше никакво зло в техните лица, техните погледи, техните души. Нямаше ги зловещите черни люспи на драконите – убийци, нямаше ги подивелите от злоба и ярост тъмни мечове, нямаше брадви и копия жадни за кръв. Само стоманена решимост да защитят родната си земя, като оръжията бяха само средства. Етар Синул се обърна към своите фантоми, към своите братя. Видя отчаянието, видя уплахата, видя загубата в очите им. Когато тихият му глас достигна до тях, думите му се превърнаха в опора за погубените им съзнания. Някъде отвъд мъглата на страха и напрежението:
- Умрете с достойнство... умрете като фантоми... Никой няма да запомни имената ви и няма да възхваля подвизите ви. Няма да погребат телата ви и дори няма да измият кръвта и мръсотията от тях. Всички ще се превърнем в храна на лешоядите, помощниците на Смъртта. Ще изтлеем забравени и низвергнати, но няма да се чувстваме виновни, когато се изправим пред братята си в Отвъдното. Духовете ни няма да носят срама от позора на бягството и ще се чувстваме на място сред величавата компания на дедите ни. – още преди последните думи да бъдат погълнати от жадните пясъци на напуканата земя, Етар Синул вдигна своя меч и се понесе в атака....

Сам се свлече назад върху копринените постелки на леглото и едва не загуби съзнание... отново. Преди... може би минути, когато се опита да я предупреди... какво се беше случило с него? Загуби съзнание? Но... какво бяха правили... Какво по... ставаше?
Сам се изправи върху леглото и хвана главата си в ръце. Наложи си да събере мислите си. Какво толкова имаше да казва? Изведнъж в съзнанието му изникна всичко. Всички мисли и дела на баща му преди... преди той да се роди. Мислите за хаоса и разрухата го заляха.
- Ти... ти н-не се представи. – каза заеквайки той – Ти... ти с-си Диандра, нали?
Вещицата се обърна към него и го изгледа с учудване.
- Трудно ли ти беше да се досетиш, малкия?
- Т-трябва да ти кажа нещо... – Сам си пое дъх дълбоко, сякаш за да може да каже всичко, което има за казване без да спира. Всъщност го направи за да се успокои. – Наближава края на всички ни. Знаците са на лице. И четирите символа на края на света се появиха – чумата, войната, глада и смъртта. Глада се изсипа върху теб. Чумата беше в отровената кръв за цитаделата на моите събратя. Войната и смъртта ги видя с очите си, докато идваше насам... В апокалипсиса също се казва, че преди краят на света падналите ангели ще се разхождат по земята... На малко хора е известно, но... с влизането на баща ми обратно в този свят, с него дойде същество, което приличаше на ангел... но имаше дяволска душа. Дори и сега, когато погледнеш през прозореца, можеш да видиш ангелските армии в небето. И най-лошото... Първият конник дойде... Преди ден армиите му се надигнаха... Ще го последват още трима. И последният ще е Косачът... Смъртта.
Диандра го слушаше с неприкрит интерес, но колкото повече казваше момчето, толкова по-скептично го гледаше тя.
- А кой си ти и от къде по ангелите знаеш тези неща? – каза тя спокойно след като той завърши.
- Боях се от този въпрос... Е, все на някого трябва да се доверя... – той замълча за малко, вероятно събирайки смелост.
- Е? – поощри го вещицата.
- Аз съм Самаел... можеш да ми викаш Сам... като на приятел... – той извърна рязко глава, разтърси я, след което продължи – Аз съм трансформираната душа на вампира Себастиан и Тима от Сена Рин. Сега съм водач на... – той спря изведнъж, а очите му се разшириха.
Вещицата обаче не се учуди. Дори тя го усети.
- Имаше някой тук! – изкрещя вампирът.
- Да... и аз го усетих. – тя вдигна глава и срещна погледа на Самаел. Отново разчете в очите му, моментната лудост, която забеляза и преди. Тя извърна глава, сякаш за момент и стана жал за момчето.
- Съжалявам, – каза той – не исках да те... да те... – лицето му придоби лек розов оттенък. Диандра се усмихна. Да накара един вампир да се изчерви – това беше ласкателство. – Аз... аз... трябва да открием кой беше тук.
Вещицата само кимна и... го видя. Не беше голямо, но разтопеният камък светеше с огнената си светлина, сякаш беше току що изваден от вулкан. Тя само изрече името на вампира и той се обърна. Двамата като хипнотизирани се приближиха към изстиващия символ.
- Какво е това? – попита Сам.

Мор излезе от таверната и тръгна към коня си от кости. Това чудотворно създание беше нещо като машина, нямаше душа, никога не беше живяло. Некромансерите бяха събрали частите му, бяха му вдъхнали живот, но магичните му стави нямаха собствена воля, черепа беше с две празни дупки, който не можеха да покажат ни ярост ни жал. Мор стигна до коня си и се преметна на гърба му. Кон беше доста безлична дума за това създание, с което Мор щеше да влезе в утрешната битка, високо три метра, изпълнено с безкрайната енергия на немъртвата магия и по - здраво дори от най - тежката оркска брадва. Мор се хвана за металната дръжка която се показваше от един прешлен. В същия миг костите се раздвижиха, след няколко метра на бяг краката на коня се отделиха от повърхността, а ритмичните свивания на колената помагаха само за величествения начин по който зиглеждаше този войн.
На сутринта Мор стоеше прав пред хилядната гора от протегнати нагоре ръце. Стотици бойни линийй се бяха строили, а най - отпред свещенните отци наблюдаваха със пълни сърца безчувствените си събратя. Мор вдигна ръка, заедно с това действие безброй много сабий се показаха из живото море. Един верен и силен лич пристъпи към Мор.
- Армийте са строени господарю, личовета са готови да затънат в труповете на враговете, отците мечтаят далитнат над кървавите бани, зомбитата и скелетите ще смажат всяка съпротива, и днес те живеят само за вашите желания, победата ни чака господарю.
Мор отново погледна верната си армия. Около 40 000 тела му се кланяха. После спря погледа си върху лицето на Зем.
- Ще победим приятелю!
Нямаше пречки походът към горната земя да започне, затова огромната маса започна бавно да напредва. След няколко дълги часа армията на Мор беше угряна от жарките слънчеви лъчи.

Мъзреше ме да редактирам тъй че ще ме прощавате.

Диандра се загледа в символа който сега стоеше като жигосан в камъка.
- Не съм сигурна. Изглежда ми познат, но… Немога да кажа с точност от къде.
- Поне се опитай…
Вещицата се замисли. Действително й беше много познат. Дори някога знаеше точното му значение, но сега… Толкова отдавна ли беше чела за него? Или пък беше заради напрежението което я обкръжаваше последните дни. "Берилинес. Приятелю. Трябва ми помощта ти."

След като известно време не получи никакъв отговор от жената, а и тя самата не помръдна и на милиметър Сам се приближи леко до нея.
- Добре ли си - отговор така и не последва.

"Какво се е случило?" Думите на замъка прозвучаха загрижено в съзнанието й. "Това познато ли ти е?" тя отново обърна глава към символа и изпрати образа му на приятеля си. На замъка не му отне много време за да го разпознае. "Диандра, ако цениш приятелството ни, или най-малкото живота си ще се махнеш от там. Това е символ предупреждение. Известно е, че се е появявал по времето на Великата Война. Там където са го виждали рядко е имало оцелели независимо от коя армия. Тази битка не е наша. Нека тези които са си я навлекли да страдат Диандра! Върни се. Може след време и ние да паднем но битката ще е наша! Вече нищо неможеш да сториш там. Прибери се!" Интонацията на думите му преминаваше от умолитенла към заповедна и обратно. Вещицата се замисли за миг. Може би ако помогнеха… Ако се включеха и те… Но щяха ли да са там навреме? Крилете на ангелите вече се виждаха на хоризонта, а Берилинес беше далече. Гарваните щаха да успеят, но нямаше да са достатъчно за всички, а само да отслабва армията си? След битката силите на доброто нямаше да останат каквито са били преди и шансовете за оцеляване, особенно в нейните земи, щеше да се увеличи неимоверно. Пък и те надали щаха да продължат в долната земя, или щяха? Но не това беше въпроса, пък и след това което й беше казал Самаел… Дори не беше усетила кога е свела погледа си. Въздъхна. "Прав си приятелю. Освободи Гериат. Ще ми трябва." Това бе последното което изпрати преди да прекъсне контакта си със замъка.

Вампира вече се чудеше как да върне обратно Диандра когато тя изведнъж го зграбчи за ръката.
- Ако ти се живее трябва да се махаме от тук!
- Но дракона… - започна Сам но беше прекъснат от рязкото спиране на вещицата.
- По ангелите! Дракона! Съвсем го бях забравила - Диандра се олюля леко, а когато си възстанови тавновесието притисна с ръка раната си. Все още не беше възстановила напълно загубената си кръв, нито силите - Е… Аз май ще остана тук.
- Защо всички викате "по ангелите" по дяволите! - развика се Сам - А колкото до дракона... е, можех и да те оставя тук сама, но си ми симпатична, затова ще поостана още малко.
- Това е мило хлапе, но само един дявол знае кога ще успея да се измъкна от тук. Ако ти се живее по-добре си плюй на петите докато е време.
- Хайде де, в краен случай ще убием тъпия дракон и толкова, не е много сложно, все пак.
- Е… Решението си е твое, ама като ни се изтърсят легионите на доброто на главата не искам да чувам оплаквания, че заради мен си бил тук.
- Ама ти не ме ли искаш тук - посърна вампирът, след което започна да се хили истерично - ама аз тъкмо си те харесах... и все пак си права, ако седим тук и двамата и двамата ще умрем. - Самаел, направи някакво заклинание, след което на гърба му се появиха две магически крила. - Ще се върна за теб... обещавам... звуча като благородния принц от някоя детска приказка, нали? - каза той и без да чака отговор се превърна в един малък прилеп и излетя през прозореца.
- Бедното дете, май съвсем е откачило - въздъхна тя и се дотътри до леглото където се отпусна почи безжизнено. Дори не усети кога е заспала.

Събудия това, че някой я побутваше по рамото.
- Хайде събуди се де, дракона няма да се залъгва още дълго…
Гласа й беше познат. Изведнъж стана рязко, което за пореден път не беше много добра идея, но този път успя да се овладее. В следващия момент погледна почти невярващо към младия вампир.
- Ама какво… - неможа да довърши тъй като сега беше негов ред да я задърпа към вратата.
- Един приятел разсейва дракона, но ако не побързаш може и да си останеш тук!
Тези му думи бяха достатъчна мотивация за вещицата да побърза. Скоро вече двамата тичаха надолу по малката, доста отесняла след разрушенията, уличка покрай замъка. Диандра се обърна за да види кой се заминава с дракона на Ивъл и едва не се препъна в собствените си крака когато видя вервен дракон и то все още недоотраснал. Скоро обаче черния забеляза отворената врата и се спусна да види къде е подупечното му същество, което даде време на червения да се измъкне, както правеха и двамата с вампира.
- Подяволите тези дрехи, дано скоро успея да намеря по-нормални - оплака се тихо Диандра - Между другото от къде познаваш дракон - попита задъхано тя. Вдигайки поглед от земята забеляза в далечината неголяма черна точка да се носи към града. "Гериат. Западната стена. При голямата дупка" изпрати съобщението си тя и зачака отговора на вампира.

Сам тъкмо се отдалечаваше от разрушения град, когато пред него, сякаш от нищото се появи люспесто червено туловище. Вампирът се втренчи в него, след което се осъзна.
- Я, ти ли си плешото, който спаси баща ми от сигурна смърт? Ама ти си бил хубавец бе, о, о, милото то, скучно ли ти беше долу, че си излязъл на светло?
Драконът мигна и умно заклати глава. Сам погали муцунката му.
- Ще ми помогнеш ли сега да спася една приятелка?
Драконът кимна още веднъж и облиза вампира. Самаел замалко не падна на земята, всъщност вече падаше, но драконът го захапа за наметалото и го метна на врата си.
- Надявам се, че това не беше, за да ме опиташ на вкус, нали?
Чудовището завъртя дългия си врат и погледна учудено вампира.
- Добре де, шегувам се. Драконът мигна и го облиза още веднъж.

След около пет минути драконът като малка червена муха дразнеше три пъти по-големия си събрат. Атаките му бяха слаби и почти не можеха да наранят огромното черно чудовище, но все пак самото нахалство на един такъв малък досадник беше накарало Архг да отклони вниманието си от задачата поставена му от EviL. През това време Самаел, използвал възможността, се бе промъкнал в тронната зала и спалня на ездача и беше извел вещицата от там. „Това наистина заприличва на приказка, по дяволите!” мислеше си Сам докато тичаше заедно с Диандра към западната стена. „Да ни чакаше там и моят верен жребец...” Червеният вече беше напуснал битката и Архг беше започнал да търси заложницата си. Сам чу вещицата да му крещи нещо, но не разбра какво. „Бягай!” просто и извика, но самият той остана на едно място и се обърна по посока на черния, който вече препускаше към тях. „Ама ти май наистина искаш да се правиш на герой, а?”
- Млъквай Дема! – прошепна вампирът.
Вероятно Диандра беше нужна жива на EviL, защото съществото така и не използва смъртоносния си дъх. Сам затвори очи, пое дълбоко въздух и изрече наум кратка молитва към Светлината. „Значи все пак ще го направиш...”
- Да видим какво мога – каза той съвсем тихо, сякаш на себе си.
Един голям къс от порутената съседна сграда се размърда и след секунди се извиси във въздуха. Драконът идваше.
- Момче, нямам нужда от рицар на бял кон да ме спасява.
Сам се обърна и видя лицето на Диандра усмихващо се изпод качулката. За миг в очите му проблесна лудост. Той отново се обърна и със символично движение на ръцете изпрати парчето към дракона... който го разби на камъчета.
- Какво ще правиш ако не съм тук. – поклати глава вещицата.
- Щях да съм далеч от тук!
Следващите няколко минути бяха съвсем объркани за вампира. Нещо се уви около него, краката му се отделиха от земята, градът се отдалечи, хората станаха като мравки, а черният дракон гледаше нагоре към него с хищен поглед.
- Не ми отговори на въпроса. – каза спокойно Диандра, която висеше на другия крак на гарвана.
- Какъв въпрос?
- От къде познаваш червен дракон?
- Ами... мисля че появяването му има нещо общо с мен... само погледни очите му.
В този момент зад момчето се появи голяма червена глава със смарагдови очи. Диандра ахна. Два чифта еднакви очи я гледаха – едните принадлежаха на млад вампир другите – на млад дракон. Цветът беше абсолютно еднакъв, формата – също, дори и лудостта която проблясваше в очите на момчето докато я гледаше се четеше и в тези на дракона.
- Казва се Шаро.
Диандра го изгледа невярващо. Най малкото се чудеше как точно е разбрал това.
- Може ли гаргата ти да ме пусне?
- Момче, ти да не полудя съвсем!
- Виж, знам, че звучи налудничаво, но ти трябва да предупредиш другите за това, което ще се случи... аз мога да ти осигуря времето и възможността да го направиш.
На Диандра не и беше нужно да поглежда назад за да разбере за какво говори вампирът. Архг се носеше след тях, жълтите му очи изпълнени с гняв, черното му тяло напрегнато, пастта му - разтворена. Вещицата кимна на Гериат и птицата отвори крака си и Сам полетя надолу. Шаро го улови след секунда и го сложи на гърба си. Сам се изправи.
- Ли! Ру! – извика той и двете остриета отразиха слънчевата светлина. – Направи каквото трябва Диандра... ако съм жив след тази битка, ще дойда при теб.
„Момче, ти наистина си луд.” констатира съвсем спокойно Лидемару. Вампирът се ухили до уши. Перспективите не бяха лоши, летеше върху дракон, носеше древно оръжие в ръка, а и вече беше живял два дена на този свят, можеше да се сметне за древен вампир. Е, какво толкова, щеше да се бие с Аргх, древния дракон на EviL, имаше някакъв шанс да излезе жив от битката... е, не много голям, но и толкова му стигаше. И защо го правеше? И той не знаеше точно, просто искаше да го направи. Можеше да остави вещицата и да избяга, но от друга страна искаше тя да е жива... а и искаше да се бие с това същество. Дано да се случеше нещо непредвидено.
Шаро пикира във въздуха и се завъртя на 180 градуса. Отзова се лице в лице с наближаващия черен дракон.
- Момче, ти си идиот! – извика от някъде вещицата.
- Знам! – отвърна и Сам.