Тъпанар, защо все си мислиш че някой трябва да ти обръща внимание? Не разбираш нищо, ясно ли ти е? Сега се разкарай и нека някой модератор да почисти темата от простотиите ти.

нещо се ядоса?Кой е казал,че трябва да ми обръщаш внимание-росто ти го правиш.

Част 3
Прозорец към бъдещето


И така, когато звънецът в училище биеше, аз вече бях в класната стая, готов да попия дневната доза безполезна информация. Оставаха броени дни до Коледа – празник, който навремето толкова харесвах, че го смятах за нещо магическо и вълшебно. Но сега, след многото преживяни неща на този свят, вече се бях отказал от магии, от чудеса и от празни надежди за по-добро бъдеще. Събитията ме бяха направили закоравял реалист и аз винаги се придържах към рамките на разбираемото, на приемливото, дори на ортодоксалното. Това, донякъде, ме беше изградило като голям скептик. Затова вече се чувствах по-скоро подразнен от цялата суматоха около празниците и от врявата, която се вдигаше наоколо. Настроението на околните ми се струваше прекалено приповдигнато и изкуствено, затова и не можех да почувствам наистина духа на празника. Тъжно, наистина, но в такъв свят живея. За мен никога няма път напред, без поглед настрани.

И така, когато преподавателката влезе в класната стая и затръшна вратата след себе си, аз и представа си нямах какво ще ми се случи след броени секунди. Часът тъкмо бе започнал, когато някой почука на вратата, заместник-директорката влезе и каза името ми. Учуден вдигнах ръка и тя настоя да я последвам.
Не знаех за какво точно ще ме изваждат от час, но явно беше нещо важно. Вървях с нея по коридорите, докато стигнахме нейния кабинет, където тя ме покани да вляза. Все още бях доста уплашен дали не съм сгафил с нещо, и как ли ще трябва да обяснявам на родителите си.

Зам.-директорката седна на бюрото си, а аз седнах на един стол пред нея. Тя отвори дневника на класа, който досега носеше със себе си и започна да го резглежда. Не казах нищо; реших, че ще е най-удачно просто да си замълча и да чакам някакъв знак, че мога да говоря.
След няколко секунди разглеждане на дневника, тя ми каза:
- Имате много отсъствия.
- Моля? – недоразбрах аз.
- Номер 21. Имате неприемлив брой отсъствия от учебни занятия. – преглътнах смутен. – От доста време наблюдавам как броят на пропуснатите часове прогресивно расте, но върхът беше преди две седмици, когато не само сте изпуснали часа по сихология, ами сте закъсняли и за френски. Защо?
Не можех да отговоря. Устата ми бе пресъхнала, а и не можех да дам обяснение на закъснението си. Директорите обикновено не вярват на приказки за прехласвания по стари приятелки.
- Не искам това да се повтаря. – каза ми тя. – При още едно провинение ще сигнализирам на родителите ви. Свободен сте.


Излязох от кабинета колкото по-бързо можах и хукнах към класната си стая. Днес щеше да бъде ужасен ден.

Продължавай де-напиши и нещо за Алекс

PEPINO имаш УНИКАЛНАТА възможност да млъкнеш.Базик ве продължавай да го дразниш .Искам да вида как ще реагира .Лорда нали няма да се сърдиш

Лорде,искам първо да ти кажа 4е днес запо4нах да го 4ета и сега го допро4етох.Попринцип по-рядко влизам в този раздел на форума и до сега съм 4ел 2 максимум 3 разказа,но твоя просто ме грабна още в на4алото.Успял си също така да пресъздадеш наи-зарибяващото в сериялите,то4но когато става интересно 4аста свършва.ПОЗДРАВЛЕНИЯ.А само не разбрах все пак ще кажеш ли кои е бил 4овекът под шала.Продължаваи в същия дух

Благодаря, оценката ти може единствено да ме радва безкрайно. Както знаеш, за един творец няма по-хубаво нещо от това да харесат произведенията му.


А за човека със шала - новият епизод се развива след тази случка, но просто още не искам да ви издавам кой е бил. Интригата тепърва се задълбочава.

Ние с Лорда сме приятели и няма да се изнерви толкова заради моите предположения

Еи ти нещо да не си се отказал да пишеш а?

Loрд наистина разказчето е станало велико.Имаш талант човеко.А пепино ти що не вземеш да млъкнеш и да оставиш човека да си пише разказа .

П.П.ЗИПО Cypress hill forever.

Не, просто винаги има една пауза, в която си събирам вдъхновение. Не обичам да пиша без вдъхновение, без идея - но когато имам тази идея, просто знам за какво да пиша и как да доразвия историята. И мисля, че вече си събрах достатъчно вдъхновение.

Тва с вдъхновението е вярно и аз преди като писах историики по форумите беше така.А тва че ти е дошла музата значи ли че скоро ще се наслаждаваме на историята

просто не ми се спори с тъпанар като теб ,за да не се зафлууди темата достатъчно.

И какво му е тъпанарското ти ве4е я нафлъъди споко!

Не съм я нафлуудил-аз съм приятел на Лорда и просто дадох предположенията си за реалните лица послужили за герой в разказа.

хаахуаухаухаух и с какво лорд-а според теб е нафлоодил темата ве.Тои си пише разказчето и просто ти каза да не се занимаваш с тва кои кои е и да не си мислиш че целия свят се върти около теб.

ZIPO Respect \/ my Brother

Кой е казал ,че Лорда е нафлуудил темата?Умник
Стига с флууда де.

Зелената трева, която бях свикнал да виждам край училището си, беше частично покрита със сняг; но това не беше снега, който сме свикнали да виждаме по филмите. Това бе сух, щипещ, мръсен сняг, покрит с боклуци и кал. Толкова беше потискащо, че чак се стараех да не го гледам, докато излизат през входа на училището, за да не се заредя с песимизма на този пейзаж.

Пътят към вкъщи беше кратък, или поне така ми се стори; сигурно защото бях прекалено зает да мисля за това, което ми се случваше напоследък... Чувствах се далече от всички останали, далече от света и от самия себе си – сякаш бях потънал някъде дълбоко сред мътните води на бъдещето и не знаех какво да правя; защото, както животът ме научи, бъдещето никога не е било по-разбираемо от поривите на сърцето. Не знаех какво да чувствам, какво се предполагаше да изпитвам, след като знаех толкова малко за толкова много – усещах, че нещо с познатите ми се случва. Нещо голямо, мащабно, извън моя или техния контрол – нещо черно, мрачно, дори зло... Искаше ми се това да спре, но нямаш нито силата, нито волята да се противопоставя на нещо, което не разбирах. Или всъщност...
Разтърсих глава. “Започвам да се държа като в някой тъп филм” – помислих си аз и се постарах да насоча размислите си в друга насока.

Когато се прибрах вкъщи, първото нещо което направих беше да отворя дневника си и да надраскам набързо следното:

23 Декември
Напоследък не знам на кого да вярвам. Имам чувството, че някой крои някакъв заговор срещу мен, но не мога да разбера какъв. Сигурен съм, че Вики стои зад всичко това – само ми трябва малко време, за да разбера.

Прехвърлих две страници назад и се зачетох в написаното там:

20 Декември
Днес се случи нещо необичайно. Необичайно и объркващо, най-вече защото изобщо не очаквах някй да се опитва да ме нападне. И при никакви обстоятелства не бих си помислил, че ще тръгне да ме бие точно той – все пак сме приятели, защо му е да изхвърля гнева си върху мен? Не му бях направил нищо, но днес той просто вървеше след мен, облечен така че да не го позная; а после се хвърли да ме бие. Държеше се като откачен, сякаш изобщо не разсъждаваше... Трябва ми време за да събера мислите си.

Затворих дневника си. Напоследък не бях писал нищо съществено вътре, само неясни размисли и записки за изминалото време, без да разказвам каквото и да било нормално. Нямах дарбата да разказвам живота си; предпочитах да го описвам с атмосферата, с мислите си, с оправдания за действията си. Защото... винаги е добре да има оправдание, нали? Така вината пада по-меко и ти оставаш с илюзията, че не си толкова виновен, колкото всъщност си. А аз бях виновен. Просто нямаше кой да ми го каже; и отсега нататък щях да ставам все по-виновен за всичко, което щеше да ми се случи.
Точно тогава някой звънна на вратата и аз се стреснах, защото бях потънал в някакви размишления. Станах, прекосих стаята; излязох в коридора, отключих вратата и много бавно и внимателно я отворих. Не очаквах гости точно сега.
Открехнах я съвсем малко, колкото да видя кой беше... но когато видях какво имаше отвън, веднага отворих широко вратата.

Сигурно знаете как някои неща се случват с човек когато най-малко ги очаква. Как пристигат като гръм от небето, после изчезват, но секундното им присъствие те променя завинаги. На вратата стоеше Вики и плачеше.

LoD разказва много яко!!!

- Какво се е случило? – попитах аз. Досега не я бях виждал ва такова състояние – обикновено беше доста сдържана и се стараеше да не се поддава на емоциите; самият факт, че плачеше, ме разтревожи и едновременно с това ме трогна. Напоследък си бях втълпил, че вече не е способна на човешки емоции.
Тя направи крачка напред през прага и каза съвсем тихо:
- Той е полудял.
Изтръпнах. Подканих я да влезе, тя отиде в хола ни без да каже нито дума, и седна на дивана.
- Кажи ми сега, какъв е проблема? – казах й спокойно, когато седнах до нея.
- Алекс е полудял! – изхлипа тя и веднага пак се разплака. - Щеше да ме убие!...
- Как така? – зачудих се аз, но дълбоко в себе си бях убеден, че нещо с Алекс не е наред.
- Каза, че съм го предала. Че не трябвало да ти кажа в никакъв случай, иначе ще ме убие...
Тя не спираше да плаче, а аз едва разбирах какво ми говори.
- Хайде, та Алекс е просто момче. Кажи ми сега какво толкова се опитва да опази от мен.
Вики само ме погледна уплашено и се отдъпна.
- Не знаеш нищо за него. Може би не трябваше да идвам, само ще ти навредя... извинявай...
- Вики, чакай! – казах, без да се контролирам, когато тя понечи да си тръгне. – Можеш да разчиташ на мен.

Не знам какво се случи в този момент в съзнанието й. Дали се получи някакъв нервен срив, или напрежението й дойде в повече... или просто нещо в нея изригна като вулкан – нещо, подтискано от много дълго време... Тя се наведе към мен и ме целуна... А аз просто й се оставих. Следващият час и половина беше най-красивият в живота ми...


***

Кои сме ние всъщност? Дали сме това, което околните виждат в нас, или сме това, което виждаме в огледалото? Дали сме това, което пишем в дневниците си, или това което искаме да изтъкнем пред връстниците си? Или сме сбор от всичко това; хиляда личности, които се опитват да делят едно тяло и един ум. Понякога човек не знае какво да направи – защото всичките страни на неговия характер го теглят на различни страни, а той знае, че каквото и да направи – все ще загуби. Може би е от несигурността.

Кой съм аз всъщност?

***

Не разбрах кога си е отишла. Събудих се сам, но с онова прекрасно чувство че пред мен няма граници и прегради. А граници и прегради има, просто понякога сме прекалено слепи, за да спрем да се блъскаме постоянно в тях...
Когато станах, първото нещо което направих бе да изпия чаша студен портокалов сок и да оставя мозъка си спокойно да изпусне парата. Много ми се насъбра напоследък, а пък и изобщо не ми се занимаваше с глупостите на останалата част от света. Исках само да премисля какво ще правя оттук нататък. Не бях сигурен дали Вики наистина ме обичаше, или просто имаше отчаяната нужда да се почувства покровителствана от някого. А и тази работа с Алекс...
Мислите ми все още не бяха достатъчно чисти. Казах си, че ако Вики има нужда от защита, ще я получи. Време беше да разбера какво всъщност прави Алекс.