|
Заглавие: Публикувано на: 11 Яну 2004 11:54
The_prophet
Томас излезе от къщата. След поредния скандал с родителите си беше решил да се махне от там веднъж за винаги. Единственото, което беше искал от живота беше да тръгне по пътя на магията. А това, което искаха те от него бе да стане обикновен фермер. Но той знаеше, че има талант, и не искаше да го пропилява. Затова се махна... щеше да намери някой крайпътен маг, който да го обучи, или щеше да заживее като изгнанник, усъвършенствайки уменията си.
Толкова беше ядосан че не му пречеше нито непрогледния мрак, нито силния дъжд, удрящ лицето му. Но почнаха да му пречат след като влезна в гората. Никога не бе идвл тук толкова късно... ядът му се превърна в страх. Чуваха се странни шумове отвсякъде-стъпки, шум на есенни листа разхвърляни от вятъра, вой на вълци. Томас беше чувал, че тук има дори гоблини. От страх и умора почна да залита. Вече не знаеше къде е.
По едно време чу стъпки зад себе си. Обърна се и видя пет-шест гоблина с мечове в ръце. Побягна с всички останали сили, накъдето му видят очите. Изведнъж те видяха светлина - ярка, топла и уютна светлина. Тръгна натам, но гоблините го настигаха. Щом стигна на двайсетина метра от светлината премина през нещо, което погъделичка магическите му сетива, после видя и източника на светлината - една дървена колиба. Тъкмо реши да извика помощ, когато чу ругатните на гоблините, които се блъскаха в въздуха, не можещи да преминат. Томас се усмихна стреснато и чак сега осъзна ,че тук не вали. Тръгна към дървената колиба, почука на вратата и влезе. Вътре завари дебел старац, с гъста бяла брада, пушещ лула.
-Здравей, чаках те!
-???
-Седни, чувствай се като у дома си...
И така цяла вечер двамата си говориха за магия, докато Томас не заспа. Магът Андроник прошепна на заспалото момче:
-Ти не разбираш потеклото си, но скоро ще ти се наложи да го разбереш.
Manny_Calavera
Вече трети ден Томас живееше при мъдрия Андроник. Магът му беше дал задача да му събере дърва за зимата. В замяна на това, всяка вечер, белобрадият старец разкриваше на момчето по малко от тайните на истинската магия. Андроник учеше Томас как да отключи сетивата си - за да чува гласа на природата, как да използва нейните сили; защото пътят на магията е от вътре на вън.
- Когато разбираш заобикалящия те свят, когато виждаш истинското му лице, само тогава можеш да използваш това, което носиш в себе си. Когато видиш как гората се движи, когато чуеш гласа й - тогава магията в теб ще е отключена. Но до тогава, млади момко, има още много време... - говореше му мъдрият маг.
- Но как да видя истината? - започваше с въпросите ученикът.
- За да прозреш истината не ти е нужно зрение. Отговорът е вътре в теб.
Малко преди да залезе слънцето Томас се върна от гората заедно с два огромни снопа с дърва. Ведна се завтече към кладенчето до колибата , но остана поразен. Там нямаше нищо! Никаква следа! Но по-странна беше липсата на Андроник. Томас го потърси в колибата, около нея, нямаше го и на поляната, където събираше билки. Томас беше толкова озадачен, и в същото време изморен, че след безрезултатното търсене, се върна при снопите с дърва и седна на земята. Бавно се отпусна назад и започна да усеща умората от тежката работа. Лежеше и мислеше за отсъствието на Андроник, за необяснимото изчезване на кладенеца, за всичко, което се беше случило през тези три дни, за всичко което беше научил. Така бавно се унесе и легнал по гръб на земята, затвори очите си в миг на пълно спокойствие. Като че ли умората от многото нови знания и физическото изтощение бяха достигнали своята пределна точка и съчетани, образуваха стена в съзнанието му, която го откъсна от околния свят. Изчезнаха всички негови тревоги, изчезнаха страхът, недоумението. Като че ли всичките му сетива се бяха включили на друга честота.
Празнота. Цветна и беззвучна.
Тогава Томас започна да чува тих, приглушен, но в същото време мощен, плътен звук, често насичан от също толкова масивен тътен и слабо шумолене на листа. После като че ли шумът се изчисти и трансформира в нежна, но строга мелодия, която можеше да вдъхне живот и на най-безжизнената материя.
Вечните звуци - гласът на природата. Томас беше освободил силата си. Сега оставаше да я овладее и развие, и най-важното - да открие призванието.
Resident
Трета ЧАСТ
Слънчев лъч се заигра по лицето му и го изтръгна от ласките на съня...беще прекарал ноща на влажната земя там където вчера беше кладенеца.Самотен и объркан,с неясна тревога в душата се надигна и огледа.Къщата поне си бе на мястото...обърна се към нея и тогава чу звук.Неясен и тревожен идващ от околните дървета,съзнанието тутакси почна да рисува сцени със дракони...гоблини.Страхът бавно го завладя,тътенът на сърцето му заглушаваше трезвата мисъл,паника скова краката и влуди погледа...ръцете му почнаха да треперят и със причудливи конвулсии да чертаят магични символи във въздуха.Чу отново вечната мелодията ,о...да...това беше тя...гласът на природата но сега звучеше различно,известяващо беда...Усети разрушителната сила в ръцете си,бе различна от всичките усещания преживяни от младия маг,различна и толкова опияняваща...колко лесно бе да и се отдаде и наслади докрай...тя го зовеше с нежен глас нетърпящ отлагане...идвам...идвам...чакай ме-е-е!.
-Томас!
...този вик го върна в реалноста...
-Томас! сине на Зефирес потомък на Владите от ордена на Кридас...върни се веднага!
Съзнанието се проясни и мелодията бе отново мека и нежда,съзидателна галеща сетивата,Душата и тялото постепенно се върнаха в привичното си състояние.Томас се отпусна и с облегчение въздъхна сякъш Демон беше влязъл в душата му.Тогава видя силуета неможеше да го види ясно, синя светлина обгръщаше фигурата на непознатия и му пречеше да види.
-Кой си ти ...видение неземно...покажи се...
светлината се отдърпна и Томас видя непознатия бе елф облечен в бойно снаряжение.По пелерината му имаше изрисувани тайнствени формули и знаци,колчанът със стрелите бе празен лъкът стиснат здраво в ръката бе със скъсана тетива.От гърдите на елфа стърчеше забит до дръжката кинжал с огромен инкрустиран диамант...но очите му бяха най страшното нещо което младия Маг бе виждал през живота си ...два адски пламъка горящи във синя светлина.
-Томас, сине на Зефирес аз съм Малхиор...пазителя на Портала.Безсмъртен елф наследник на Пресандрия превърнат от баща ти във дух пазител.Баща ти Великия...при тези думи диаманта и символите по пелерината на Елфа засияха отново в синя светлина.Болка изкриви за миг лицето на Малхиор и той замлъкна.
-Томас...наблюдават те...лесно млади човече бе изкушен.Още си слаб и стоиш на кръстопът посоките те зоват а ти си прекалено слаб зада им противостоиш.Хайде времето лети..
Малхиор махна с ръка и тогава Томас успя на съзре отново кладенеца.Но това нямаше нищо общо със стария им кладенец...кристален капак покриваше пътеката водеща през кладенеца към един непознат свят...рунически камъни опасваха в кръг арката над входа му.Във златна клетка досами него стоеше бял гълъб.
Малхиор го подкани с жест и промълви:
-Подай един косъм от главата си на гълъба и влизай...успех млади човече.
Томас се извърна с лице към портата...и тръгна.На входа откъсна едно косъмче и гълъбът го пое с човката си, в същия момент на арката се появи нова руна засия и застана на мястото си.
Томас прекречи...
ivanatora
... И се озова в някакво странно място. Това около него напомняше гора. Но само на пръв поглед. Дърветата бяха неестествено криви, листата им бяха със странен жълтеникав цвят, който преливаше в различни светли и тъмни отенъци на места. Слънчевите лъчи, които се провираха между клоните бяха неестествено жълти. Облаците по небето бяха мръсно-сиви, а контурите им - странно криви... Сякаш някой зъл художник беше хванал светът и го беше посмачкал малко.. Песента на природата, която все още чуваше също беше странна.. Плашеше Томас. Фината мелодия, която обикновено чуваше сега имаше в себе си мазни, покварени тонове.. Заедно с това знание в главата му нахлу още нещо. Усещането че може да промени тези звуци.. Да се впише като аранжьор на Великата песен.
Томас склопи очи. Сякаш не на себе си пусна Звукът да циркулира в главата му.. като при всяко следващо повтаряне, Томас добавяше нещо от себе си. Лека полека изменяше детайли от песента. Откри една сърцевинна нишка, до която не можа да се докосне. От нея като от дърво излизаха клони, носещи различни тоналности, хармонии и усещания. Томас бавно изменяше част от тях като се напрягаше да задържи резултата възможно най-дълго.
Това продължи неизвестно време. На Томас му се стори, че са минали дни, но вътрешно имаше чувство че е прекарал най-много няколко минути със затворени очи. Все още напрягайки съзнанието си, отвори очи. Пред него се разкри още по-гротескна гледка. Дърветата бяха приели почти хуманоидни форми: клоните приличаха на протегнати ръце, листата - на хищно разперени пръсти, а хралупите - на зинали усти. Шокът от видяното беше толкоз внезапен, че принуди Томас да изпусне контрола върху Звука. Внезапно външния вид на дърветата се възстанови, сякаш гората никога не се е променяла. "Какво направих?!" се зачуди Томас. В главата му витаеше чувство на поквара и мощ. Беше и много изплашен от стореното.
Започна да се разхожда с надеждата полека безпокойството му да се уталожи. "Защо попаднах тук? Какво е това място? Какво направих? Кой е баща ми?" - такива мисли минаваха през главата му докато пристъпваше все по-уверено през това странно място.
След няколко часа жълтото слънце залезе. Изгря луна, чиито петна напомняха намръщено зло лице. Или всичко това беше плод на подсъзнанието на Томас.
Тук-таме се мяркаха странни животинки. Повечето приличаха на оригами - фигурки на животни от хартия, които.. Томас изведнъж се сепна. От къде знаеше какво са оригами!? Можеше да се закълне, че до преди ден никъде не беше чувал тази дума! Странно беше това което ставаше.
Скоро Томас видя светлинка между дърветата. С надежда се насочи на там. Надяваше се да намери лагеруващи ловци или нещо такова.. Но вместо това видя къща. Съвсем нормална къщурка с градинка, ограда и пушек, виещ се от комина. Тази гледка притесни още повече Томас от колкото събитията от последните няколко часа. От къде се беше взела тази нормална къща в това ненормално място? Реши, че най-добрия начин да разбере, е да провери на място. Беше прекалено объркан от гората около него, а и корема му къркореше... Мина между лехите в градината и учтиво почука на вратата.
От вътре се чуха стъпки и след секунда вратата се отвори. На прага седеше....
Vortex_Nomad
А на прага седеше самият той . Очите на Томас се разшираха от изумление и уплаха . Истинктите му закрещяха влудяващо да побегне , а здравият разум го съветваше да остане на място и да изчака действията на подобието му . Опита да се отдръпне , но крайниците му сякаш се бяха вкаменили . Породената от ужас паника нахлу неидържимо в съзнанието му . Тогава и последните прегради на магическата му сила рухнаха и Томас запрати цялата си унищожителна мощ , под формата на изтъкано от магически нишки кълбо , върху двойника . Освобождаването на такова огромно количество енергия го остави без сили и той се срути безпомощно на земята . Целият трепереше , а устните му усещаха противния вкус на кафеникавата почва под него . Сива пелена започна да се спуска върху погледа на Томас ………Последва удар ……:
- БОЛИИИИИИИИИИИИ!!! – крясъкът на младшия магъосник процепи мъртвата пустош . Изгуби съзнание …..
Когато дойде на себе си , загриженото лице на Андроник го оглеждаше . Томас събра сили едва да промълви :
- Болеше ! Беше ужасно !
Беловласият маг се извърна към лицето му и изрече с твърд глас :
- Още нищо си видял . Урок първи – вълшебниците никога не бива да изпитват страх . Ти го направи и бе наказан за това . Никой не е казал , че Изпитанието ще бъде леко .
- Изпитание ?!!….. Но аз …… - обърканият Томас се опита да продължи , ала болка не по – слаба от предишната проряза цялото му тяло . Изгуби съзнание ….
Елфическият войн Малхиор го наблюдаваше с насмешка :
- Урок втори – никога не противоречи на учителите си . Нарушението на наставленията им водят до …….болка ! Помни – болката е пътят към щастието . Сега не можеш да разбереш , но скоро …….. Последвалият удар бе дори по – силен от предишните два . Изгуби съзнание …….
The_prophet
В главата на Томас се лутаха хиляди въпроси. Как по дяволите беше направил тази магия и то срещу самия себе си? Дали всичко случило се току-що не беше само сън? Той никога не беше бил добър ученик в магическия занаят, въпреки голямото му желание. А на онова място магическите му умения се преоявиха с пълна сила.
Нещо изтропа в стаята. След малко някой дръпна завесите и на фона на блестящата лунна светлина се показа женска фигура. Томас зяпна. Силуета го доближи и Томас видя лицето й. Не беше човешко, имаше нещо изумително красиво и гордо в чертите му. Ушите бяха заострени като на елф, носа чип а бузите обсипани с лунички - почти детско лице. Но нещото, което наистина взимаше дъха бяха очите - сини и толкова дълбоки, сякаш човек може да се загуби вътре.
-Здравей..... аз съм Таря. Аз съм от много далече.... Ти трябва да си Томас?
-Мхгл - почти не припадна Томас.
-Хихихихи.... Ти си забавен. Идвам от магическия град на алтернативния на този свят. Там усетихме присъствието ти. Подложихме те и на изпитание, ноти май разбра..... хихи.
Томас забеляза, че щом се усмихне Таря става даже по-красива.
-Защо дойде чак до тук? - попита магьосника, възвърнал контрол над речевите си способности.
-Защото мястото ти не е при този селски вълшебник. Ти трябва да се обучаваш в магическия град -такава е твоята съдба. А аз дойдох да те взема. Забелязвал ли си че не можеш да правиш повечето магии, на които те учи Андроник? Това е защото те са от низшия път. Ние в магическия град ще те научим дая овладяваш силите си, да тръгнеш по визшия път и да разбереш всичко за себе си. хайде сега си стягай багажа, че ни чака дълъг път - при последните си думи момичето се усмихна неволно.
Томас дори не намери сили да спори с нея. Някак знаеше, че е права, въпреки че стария Андроник щеше да му липсва. Само след десет минути двамата бяха на двора, а Таря приготвяше телепортиращо заклинание...
Manny_Calavera
В една тъмна и задушна стая, някакъв човек търсеше нещо с огромно настървение, а до него, едно момче с изключително гъста и къдрава коса, стоеше и се правеше че помага. Мъжът разтваряше чекмеджета, гардероби, шкафове; разхвърляше дрехи и листи хартия навсякъде. Изглеждаше почти обезумял. Пребледнял, с разчорлени коси, оросени от пот чело и брада, и широко отворена уста, през която периодично си поемаше дълбоки глътки въздух, той приличаше повече на селски копач, отколко на заместник главен архиватор на Кралство Пребдин - един от петте вечни членове на Ордена на Кридас. Момчето до него не изглеждаше по-спокойно, но явно не знаеше какво търси и затова усилията му оставаха безрезултатни - то ту прескачаше куп книги, ту се мушваше под леглото и гледаше дали няма да излезе търсеното нещо.
Мъжът се казваше Емил, а момчето, което явно беше негов помощник - Джони. Нещото което търсеха беше свитъка на Зефирес - завещанието на митичния крал на Владия, който преди хиляди години управлявал ордена на Кридас и умрял в битката срешу Абдул-Афет. Този документ щеше да озакони царуването на един нов владетел, чиято съдба, според пророците, била победата над Абдул-Афет и възстановяване на Ордена на Кридас.
В един момент Емил се закова на едно място и спря да диша. Джони първоначално не разбра какво става, защото беше улисан в търсенето, но щом се обърна към началника си, и видя доволната и сияеща от облекчение физиономия на Емил, той разбра, че търсенето е приключило.
- Ето го! Ето го свитъка! Свитъка на Зефирес! - изригна изведнъж стария архиватор.
- Добреее! Сега всичко е добре, нали? - постара се да стане съпричастен Джони.
- Ти си твърде малък за да разбереш важността на този документ, но повярвай ми, само след седмица всички ще видим какво ще промени той. - отвърна му сериозно Емил. С това парче хартия, кралят ще озакони властта си и ще може да възроди Ордена на Кринас. - в този момент момчето го прекъсна.
- Но нали за да се възобнови ордена, Владия трябва да се освободи от робстовото на Абдул-Афет?!
- Така е! Въпреки безсмъртието на господаря на гат-тири-те, пророците казват, че нашият крал ще го победи и ще освободи Владия - неговата прародина.
Тогава на вратата се почука. Джони се стресна, защото знаеше, кой може да е, а Емил се изправи бързо и застана мирно в центъра на стаята.
Отвън пред вратата чакаше Томас.
Resident
Томас погледна в очите на Емил и видя страхът там.Малчугана надзърташе изодзад но несмееще да пристъпи към госта.
-Случило ли се е нещо?,...приятелю изглеждаш някак странно...
-Томас...готови сме.
----------------------------------
-Хайде дълъг път ни чака...недочакал отговор Томас обгърна фигурата си в наметалото и под пороиният дъжд се устреми към каляската...мрака ги погълна.
----------------------------------
Зефирес-с-с-с-с-с-с...Томас потрепера...усетил че му се е причуло се заслуша в стона на вятъра и отново се унесе.
По калният път единственият спътник на самотният впряг бе...отчаянието.
Зефирес-с-с-с-с-с-с...
----------------------------------
Нейде в далечината се чуваше ритъма на боен барабан…трам-там-там…трам-там-там,самотен рог протяжно известяваше началото на битката.Във въздуха замириса но озон…нощното небе се раздираше от светлини сякъш негодуващо от ставащото на земята.Ру-у-у-у-у-у! Още един рог се включи в общата картина.Томас стоеше и невярваше на очите си.Един бряст наблизо се разцепи на две…след оглушителет трясък мълнията подпали короната му и обсипа с искри преминаващите войни.Ру-у-у-у-у! още един рог се включи в суматохата …дрънченето на оръжията се усилваше.Бавната строева стъпка започна да се измества в неравен бяг…барабана заби нервно в такт…трам-трам-трам.Баланса се губеше…шума се усилваше ,само подчертаващ предстоящия сблъсък.Томас неискаше да си представи какъв щеше да е той…вселената щеше да експлоадира в мига в който двете армии се срешнеха.Нямаше сила била тя тъмна или светла способна да спре този устрем.
---------------------------------
Малхиор заби петите си в хълбоците на Моолд…верният боен кон испърха в отговор и усили темпото в предсмъртен галоп.Галоп който може да завърши само с загуба на боен другар.Парчета пяна литваха от устните му и като малки бели призраци.
-Прости ми Моолд …прости,…Малхиор докосна шията на приятеля си и се наведе към гривата.В далечината отпред съзря първата редица от враговете си.Ездач и кон се сляха в едно…в бесния устрем околния свят се размаза и придоби неясни очертания.Малхиор виждаше само пулсиращата вена на шията на другаря си и изправящите се отсреща копия.С дясната ръка извади късият меч и наведе острието напред.Нямаше сила която да може да спре вече Моолд затова отпусна юздата и откачи от стремето десният си крак…сблъсъкът идеше.Една стрела изсвистя и премина покрай дясната му буза оставяйки дълбока равна следа…Малхиор неусети кръвта рукнала от срязаната скула и втренчи поглед в рицаря който го пресрещаше и гората от остриета който го очакваха.Финалните няколко метра наближиха…ездача откачи и левият си крак…
Сбогом Моолд прости ми друже!...времето спря…Малхиор се наведе и целуна гривата,коня се отдели от земята в последен полет а в далечината Томас извърна поглед.
-------------------------
-------------------------
-------------------------
Страхотен трясък го върна в реалноста и томас политна напред...каляската се объна на една страна.Томас усети стоманена хватка около вратът си.Чифт силни ръце го издърпаха навън...
Deywona
Неее , оставете го ! – отчаяно крещеше Емил , докато се опитваше да слезе от каляската . Джони лежеше неподвижен на пода , а Томас безрезултатно се опитваше да се пребори с нападателите си . Чародеят опита да направи някой магически трик , но незнайно защо природата не му се подчиняваше . Искаше да измени мелодията , както го бе правил преди , ала някой му пречеше . Някой или нещо . Без значение – стените вдигнати между него и гласът на природата бяха прекалено могъщи дори за неимоверно нарастналите му магически способности………
….Моолд косо се вряза в стената от копия насочени срещу му . След това глухо изцвили и се строполи на земята ,затискащ няколко противника ….. Малхиор се изправи с убийствен пламък в очите . Ръцете му изгаряха за битка , а острието в тях неуловимо описваше смъртоносни фигури във въздуха ……И тогава армиите се сблъскаха . Тътенът разтресе устоите на светът . Звънът на мечове се разнесе мълниеносно из платото , удари се в планините Ирсан и се завърна по – силен от всякога . Стрелите зловещо пищяха , преди безмилостно да се забият в щит ,броня , плът ……Вълните войни се люшкаха една срещу друга и след титаничен сблъсък се отблъскваха , оставяйки стотици мъртви и умиращи в жертва на кървавата земя …….
- Не се съпротивлявайте ! Не сме врагове ! – извика единият от мъжете борещи се с Томас . Други трима измъкнаха ужасеният Емил и изпадналото в несвяст момче от каляската и ги понесоха към гората отстрани на пътя .
- Не сме врагове , за Бога ! Престани да риташ ! Не можеш да сториш нищо освен да помогнеш за собствената си гибел , Томас ! – продължаваше да вика мъжът .
Магъосникът го послуша . И без това знаеше , че не е в състояние да ги победи . Не и докато бариерата заграждаща гласът на природата съществуваше . Когато непознатите мъже видяха, че той се е успокоил отхлабиха хватовете си и внимателно го изправиха . Внезапно от сянката на гората изникна друг силует . По – различен . Горд. Могъщ. Властен . Внушителен . Подготовката на Томас не му позволи да отстъпи и той смело посрещна идващият , който бе загърнат в дълго тъмносинъо наметало от неизвестен материал . Непознатият обаче не му стори никакво зло . Просто протегна ръка , погали го и промълви :
- Добре дошъл , синко ! Време е да покажеш силата си на света . Но преди това………..
И моля ви по - сериозно . Изглежда съм единственият спазващ срокове тук .
Deywona
Смърт . Смърт . Навсякъде Смърт . Неизбежна . Непоколебима . Студена . Зловеща . Материализираща се върху безбройните трупове покриващи окървавеното плато . Лица . Мъртви . Застинали в гримаса на ужаса връхлетял ги от небитието . Пръснати надежди . Загубени мечти . Хаос . Сякаш целия свят се бе пръснал на хиляди малки парченца блестящо стъкло . И някъде там . Точка . Точката расте . Расте . Оформя колосалната фигура на самотния войн . Малхиор . Замъглени очи . Треперещи ръце . Счупен шлем . Мръсна броня . Увиснал пурпурен меч . Сам . Единствен оцелял сред огромното множество врагове . Застанал на собствената си Голгота изваяна от мъка , лудост и отчаяние . Вълните чернота се приближиваха към него . Сега единственото му желание бе да загине. Да умре за загубената кауза и погубените приятели . Да предаде последната си въздишка във вихъра на свистящите остриета и предсмъртните писъци . Да се включи в един последен , красив до безумие танц с врага и да отдаде съзнанието си на заслужена почивка . С грацията на хищник в нападение той се спусна срещу противниците си . Знаеше , че може да открадне още няколко души преди неговата да напусне тленната си обвивка . Обвил се в стена от смъртоносни дъги Малхиор прегази първите изпречили се на пътя му. Съпротивлението на телата им го възбуди . С още по – голямо ожесточение той сечеше и мушкаше , сечеше и мушкаше , сечеше ….първите стрели го застигнаха . Целувките им от закалена стомана разцъфваха като червени рози върху бронята на елфа . Изтичащият през раните живот не спря Малхиор в унищожителния му устрем . Още един враг . Още една стрела . Елфът тежка се стовари на колене . Краката не му се подчиняваха . Вече виждаше костеливите пръсти на пазителката на подземното царство . “Идвам , другари” - промълви той . Стройните редици на врага се разделиха за да сторят път на величествен жрец с инструктиран жертвен кинжал в ръце . Той се надвеси над Малхиор ……
…..Мощна светлина изригна насред бойното поле …. Томас и неизвестния му придружител бяха дошли . Младият маг изтласка жреца с мощно заклинание и подхвана рухващия елф .
- Няма да умреш , Малхиор! Не и този път ! ……
- Пренапиши историята, синко ! ……..
___________________________________
Through the mist I see the face
Of an angel, calls my name
I remember you're the reason I have to stay
|
Имам си проблеми.. някои от които от лично естество.. и музата нещо ми е избягала 
)