Слънцето изгря над село Трескаво – мигновено съжалявайки за това – и опитващият се да се покатери на карета Хърф, който можеше да бъдеописан само като забавна гледка с трагичен характер и потенциално летален край.
Предния ден беше шокиращ. Сътрудниците му бяха приели новината за занаята му повече от леко - младежът преметна замислено крак над орнаментите и показа на вселената, че никой не уважава анатомичните и закони – което беше доста вредно за психиката. Беше се подготвил за буря от неконтолируема варварска ярост и когато такава не последва, полумагът се почувства като човек, който, заблуден от прогнозата за времето се е навлякъл като ескимос с настинка и е излязъл, само за да види един приятно хладен есенен ден.
Момчето изви гръб и се настани доколкото можеше удобно на мястото на кочияша. Всеобщото и доста логично мнение бе, че когато не искаш да попаднеш в ръцете на банда полуидиоти с магически сили и добри намерения, най – печелившият план би бил да се отдалечиш от тях и Хърф смяташе да направи точно това. Вътрешните му гласове, обаче не бяха особено оптимистични по въпроса. Както повечето вътрешни гласове на анорексични млади мъже, доскоро учили да станат дебели старци тези на Хърф бяха свикнали да мислят правилно, а не рационално и му подсказваха, че щом е на една планета с бившите си ментори, никога няма да е в пълна безопасност. Дългите ръце на заблудения доброжелател стигаха навсякъде.
Младежът помаха замислено на зяпащите го през прозореца на офиса съдружници и пришпори конете. Щеше да се оттегли в Абаск за някой друг ден – доколкото знаеше, там приемаха всякакви. Един разбойник повече, който иска да се скрие за месец два щеше да остане незабелязан.
Да...
Планът беше перфектен...
По дяволите.

 Противно на всеобщото мнение, да си мистериозна гора далеч не е лесно. Из теб се разхождат всевъзможни видове странни същества, дърветата ти се деформират под влияние на бог знае какво и на всичкото отгоре трябва да си правиш труда да анхилираш залутали се девици и хукналите след тях разгонени приключенци.
 А на тази конкретна гора и беше още по - трудно. В нея бродеше Рендъл.
 За мършавото, мръсно, брадясало, космато, постоянно пушещо същество се носеха разновидни слухове, най - нелепият от които беше, че Рендъл е поне отчасти човек.
 Самият обект на въпросните клевети не се интересуваше много, защото според повечето от тях, той бе и луд за връзване, ако е възможно и за закопаване. Така или иначе, защо да му пука за мнението на разни горски твари?
 Важното беше да намери Герой.
Не помнеше да е правил нещо друго през последните двайсет години. Вероятно би го нарекъл цел на живота си, ако знаеше за хипотетичното съществуване на въпросната абстракция.
 И сега може би бе на път да успее.

Хърф пусна на свобода опитващата се да се нанесе в косата му птица и лениво цапна единия от двата си коня. Знаеше, че пътят към абаск ще е дълъг, знаеше и че времето ще е отвратително горещо. Това не правеше нещата по – хубави. На всичкото отгоре, беше навлякъл демонстративно зелената си вълнена роба, което отвеждаше жегата до нови висини.
Младежът въздъхна, порови в малката торба с храна до себе си, извади манерка с вода и направи за срам всяка риба в радиус от няколко мили, поглъщайки съдържанието и за завидно малко време.
Имаше още нещо, обаче, освен синоптичните условия, което го караше да се поти. Щеше да види голям град. За пръв път от няколко месеца. Не възразяваше да се върне в цивилизацията – напротив – когато все още учеше в академията му харесваше да става към обяд и да се премята през прозореца на общежитието, на път към някоя закусвалня...
Само че...
В големите градове имаше хора. И то онзи тип. Всякакви размери, форми, породи и цветове бипедални, неокосмени - поне част от тях - бозайници се препъваха един в друг, ден след ден, бързайки по улиците към нещо, което не понасят, неотделяйки се от рутината, в надеждата си някой ден тя да се промени съвсем малко, давайки им възможност да се пренаситят с нещо друго.
Хърф бе прекарал четири месеца сред принизените от гореспоменатата каста - онези, които не се страхуваха от промени, защото не им пукаше особено - и не бе особено уверен в способностите си за реадаптация.
 Унесен в тези си мисли, младежът не обърна внимание на движението в храстите...
 Или на пътя.
 И затова бе прилично изненадан, когато пред каретата му изскочи нещо зелено на бели райета.

 Рендъл се ухили приветливо - и не особено сполучливо - на опуления младеж пред себе си.
"Ъхъ, този ще да е героят" помисли си, оглеждайки в детаили тъмнозелената роба и подаващите се под нея пухкави сандали*, наложени по нелеп начин върху висок и хърбав индивид с безформена коса. "Точно както казаха горските духове - прилича на пълен идиот."
- Ахой! - поздрави дребосъкът.
Събеседникът му отвори и затвори уста беззвучно.
- Я съм Рендъл - опита отново брадатият.
Момчето отново не каза нищо.
- Бродя по горите наоколо.
Потенциялният герой се потрети.
"Е, това няма да е лесно." Рендъл въздъхна. "Той е пълен идиот."

 Хърф зяпаше панически прегърбеното същество, усмихващо му се - ако черна дупка, сприблизителна форма на банан на нечие лице може да се нарече усмивка - отдолу. То имаше дълга бяло - кална брада, носеше зелени дрехи, и донякъде приличаше на старец. Приблизително колкото преоблечена невестулка.
- К'во?... - най - сетне успя да изфъфли младежът.
- Казах, че бродя по го-...
- К'во?... К'во?... К'во?...
- Абе, ти да не си бавноразвиващ се - попита недоверчиво вероятната невестулка.
- К'во?...
 Нещото въздъхна и заби очи в земята, пое си дъх и започна бавно да навързва изречение, с тон често използван от чистачи на тоалетни и подобни мъдри люде:
- Виж с'а, ще карам направо - трябва ми някой да оттърве една древна гробница от едно проклятие, да спаси една девица, затворена вътре и да прибере златото. Според банда горски духове, ти со тоз' някой, та може ли поне за момент да се направиш на адекватен?
- К'во?...

В кръчмата беше шумно и претъпкано. Мека светлина струеше от камината и свещите по масите, хората се наливаха с бира, вино и по-силни питиета от знаен и незнаен произход. Един странен човек, който твърдеше, че идва от юг, отвъд Кървавото Море, носеше в манерката си нетипично силно миришеща бистра течност, която твърдеше, че е направена от бодливи дървета. Това предизвикваше фурор сред насядалите около него, които му предлагаха купа пари, само за да опитат от екзотичната напитка. Кръчмата не забраняваше това, дори напротив - хановете отдавна бяха станали не само място за почивка и храна, но и за залагания, игри и естествено – търговия. Тук не можеш да си купиш мляко, подкови или коза, но пък за сметка на това можеше да намериш най-различни малки ценни стоки от далечни земи, причудливи оръжия, чиито собственици са решили да се оттеглят от занаята, който лишава други, по-почтени търговци от стоката им, карти и още какво ли не, стига да знаеш къде да търсиш и кого да попиташ. Нала не харесваше това, но държеше кръчма, при това незаконна, така че гледаше да не се меси много в работата на клиентелата си и изваждаше тежката сопа изпод тезгяха само когато нещата ставаха много сериозни. Не че стражите в града не знаеха за мястото или не биха се намесили при нужда, та половината от тях прекарваха почивките си тук, но след събитията, които се бяха случили скоро, органите на реда предпочитаха да не издадат официално разрешение за кръчмата, но и никой не смееше да я затвори. Затова в хана правилата бяха малко по-разпуснати от другите подобни заведения, границите по-размити и по-често някой се оказваше с нож, опрян в гърлото за това, че е мамил на карти.
- Вино, ако обичате! – каза мъжки глас и разсея Нала от мислите.
Няколко сребърни монети паднаха на тезгяха и скоро червена течност беше изпълнила една не чак толкова мръсна чаша. Мъжът я взе и я поднесе към устата си. Той отпи малко непохватно и успя да намокри мустаците си чак до носа си.
- Явно тези са нови – подхвърли момичето.
Мъжът носеше пътническа качулка, така че тя не можеше да види много от лицето му, но брадата и мустаците изглеждаха някак си неподдържани – оставени да растат, колкото да ги има.
- Още една, моля! – отклони мъжът, но Нала не пропусна да забележи очевидното.
Гласът беше преправен почти до неузнаваемост, нарочно удебелен и неестествено дрезгав. Можеше да заблуди почти всеки, който не го беше чувал преди.
- Да не би Гил Дю да се е върнал? – попита момичето.
Мъжът за първо път вдигна очите си от тезгяха и я погледна.
- Това би било неразумно от негова страна, нали така? – попита мъжът.
- Да. – отговори барманката простичко.
- Аз просто... следвам сянката му. – отговори отново пътникът.
Момичето му се усмихна.
- Още едно за из път тогава? – попита то.
- Да.
Тя му наля трета чаша и той я изпи бавно в тишина, докато тя обслужваше други клиенти. След известно време мъжът стана, остави още няколко монети и каза престорено на себе си:
- Аз ще тръгвам тогава.
- На добър път! – отговори момичето.
Мъжът направи няколко крачки с тежките торби на гърба си, но се спря от гласа на Нала, който прозвуча отново:
- Когато намериш Гил Дю, му кажи, че искам да го видя отново!
Той се обърна видимо изненадан и с очи някак по-блестящи, от когато я погледна първия път. Дали беше от виното, или от нещо друго, мъжът просто отговори „Ще му кажа.” и излезе. През нощта го чакаше дълъг път.

Гил тичаше из гората. Неговата гора. Не беше възможно да мине през порталите, защото на всички тях имаше стражи, които със сигурност го търсеха, но и не можеше и да пренебрегне зова в главата си. Затова се върна по същия път, по който беше отишъл до Рейкбел. Сега беше в собствената си гора и тичаше от клон на клон. И преди искаше да направи така, но смелостта му стигаше само за няколко последователни скока в короните на дърветата. Скоро щеше да излезе от другия й край и отново да трябва да внимава кой го вижда и кой не, но тук той можеше да бъде себе си. И то повече себе си от всякога. Единственото, което го притесняваше, беше проклетият Ку, който по пътя към гората лаеше към почти всички хулигански сбивания или разправии, покрай които минаха. Също така съществото имаше голям апетит последните няколко дена и ядеше от всичко и по много. В резултат на това зеленото куче беше пораснало и натежало и Гил се страхуваше, че скоро ще стане прекалено голямо, за да може да го носи на гръб. Зелените кучета се забелязват лесно в града, особено в тези краища, където суеверията бяха повече от хората. Гил се замисли какво може да направи, за да остане незабелязан странният му приятел и продължи да бяга по клоните.

Мъжът влезе в кръчмата и с бърза крачка се озова пред бармана. Кръчмата не беше толкова хубава, колкото някои други в Абаск, но когато искаш информация, я търсиш там, където я има, а не където ти е удобно. Съдържателят зад тезгяха го изгледа с погнуса. Отдавна не се беше занимавал с такива като него, а и не му се искаше, но когато стара история като тази беше възродена, той нямаше къде да се скрие. Мъжът, който стоеше пред него беше все още млад, но имаше типичния образ на такива като него – къса, сресана назад коса и добре поддържано катинарче. Това бяха най-отличителните неща на лицето му, но дори и те не издаваха личността на притежателя си. Но нали всичко беше така при тази професия – обикновено пътнически дрехи покриваха обикновено тяло, над което се подаваше обикновено лице с уж обикновена коса и брада. Всичко беше до толкова обикновено в тези хора, че човек нямаше начин да не ги забележи.
- Е? – каза въпросително ловецът на глави.
Ханджията се смръщи още повече.
- Закъсня...
Отговорът предизвика неочаквана от бармана реакция у посетителя. Той знаеше, че по принцип ловците на глави рядко показваха каквато и да е емоция, но още преди да завърши думата събеседника му избухна в гняв.
- И си ме очаквал по-рано, а? Най-близкото, с което разполагам до „по-рано” в момента е „сега”, така че или си развързвай езика и не ми губи времето с празни приказки, или по-добре сам си прерязвай гърлото, докато можеш!
Съдържателят въздъхна.
- Гил Дю, на 21-22 години, появил се е преди месец в горите, като там убива взводен командир в битка, седмица по-късно прави същото със сина на Архдука на Арченбер, като според слуховете го е заклал като прасе. Няколко седмици е в Рейкбел, където търси нещо. След това се отправя към Шарик, откъдето е родом и където живее баща му и управлява брат му. Казват, че избягва големите пътища и пътува главно през горите. Носи със себе си меч и лък и много чанти. Има слухове, че води и някакво животно със себе си... – мъжът се замисли дали да продължи - ... някакво зелено куче. Минал е през Абаск преди няколко дена и сега е някъде в гората на юг. Със сигурност ще преспи на това място.
Ловецът на глави каза формално „Благодаря.”, остави кесия с пари, взе парчето с хартия, което съдържателят му подаде и си тръгна бавно. Един от редовните зевзеци в кръчмата дойде при бармана и с физиономията на пиян човек, който се опитва да бъде заплашително-преценяващ на вид, каза на висок глас:
- Какъв пък е този странния тук!
Барманът го разтърси и махна на мъжа да продължи пътя си спокойно. След това каза тихо в ухото на пияния:
- Той е един много изнервен ловец на глави.

Гил потропа на вратата. Беше минало много време, но беше сигурен, че винаги е добре дошъл тук. Вече беше в покрайнините на владенията на баща си, но все още не можеше да види замъка и гвардейците не патрулираха до тук, така че малката къщичка беше най-доброто място за почивка в околността. Малката вратичка се отвори и от нея излезе прегърбена стара женица. Тя загледа момчето известно време въпросително, но след малко ахна и започна да го гълчи:
- Ти ли си бе, нехранимайко! Как може младо момче като тебе с такава скитническа брада да ходи, да се избръснеш бързо и да се измиеш, че на овчар си заприличал! Я влизай бързо да не те види някой, че лошо ти се пише!
Гилбърт се засмя и бързо се шмугна покрай старицата, като я погали по главата нежно:
- Добра вечер и на тебе, бабо!
- Добра тя, ама ти на просяк мязаш... – продължи сумтенето си жената.
Тя не беше истинска баба на Гил, но той я чувстваше като такава. Беше се грижила за него, когато беше малък, защото майка му беше много болна през годините след раждането му и почти не му даваха да е при нея. За сметка на това баба Гина беше винаги там и се занимаваше с него през целия ден.
- Я сядай тука да те видя и разправяй.
Гил нямаше голям избор и разказа какво беше правил през всичките години, през които го е нямало. Старицата цъкаше неодобрително през почти цялото време и само понякога кимаше разбиращо. След като свърши с разказа си, който беше лишен от няколко детайла от скорошното минало на момчето, баба Гина заключи:
- По гората ходил пет години! Нищо чудно, че е почнал да ти никне мъх по косата и е станала зелена! Така става, като се правиш на Чернокосото Момче – горските духове те кълнат, наплюват те и където им падне лигата, там почва да расте мъх!
Поучаващият тон струеше от думите на бабата, а Гил просто се зачуди за какво говори старицата. Тя го нагости набързо като през това време му разказваше какво било станало с нея – как стария барон се разболял, как брат му, Линърд, се качил на трона и започнал да завладява съседните земи, как я изпъдил от замъка, защото казал, че е прекалено възрастна вече да се грижи за баща му и все такива ми ти работи. След вечеря Гилбърт беше изпратен в малка стая да се мие и бръсне, че като го видели селяните щели да го помислят за мечка или сатир и щели да го набучат с вилите по дупето.
Когато момчето се качи, то остави най-после торбите си и започна да ги разопакова. Ку излезе от най-голямата торба и се изтегна.
- Извинявай за това. – каза Гил на съществото. – Баба Гина не е виждала такова като тебе и щеше да те погне с метлата.
Ку разбиращо се почеса зад ухото, сви се на кълбо до леглото и заспа. Гил щеше да направи почти същото върху завивките, ако не беше шумотевицата в коридора, което подсказваше за гледката, която момчето видя, след като отвори вратата. Баба Гина носеше голямо ведро с вода и се бореше и риташе стените, които някак все успяваха да и се изпречат на пътя. Гил взе кофата от ръцете и й благодари, след което каза, че това, което следва, не е за очите за жена, при което старицата си тръгна с мрънкане как всичко била виждала, когато бил бебе и трябвало да му сменя пелените. Гил пък се сети за една жена, чиито очи искаше да види скоро, но бързо разтърси глава, за да прогони мечтателните мисли от нея. Той сложи ведрото на пода, извади бръснач, сапун и малко огледалце от една от чантите и започна да премахва бавно брадата, наизлязла последните няколко седмици. Когато свърши, изми косата си и тялото си. Среса се бързо и облече по-чисти и по-свободни дрехи от пътническите, които беше носил до сега. Погледна се в малкото парче стъкло и почти не можеше да се познае. Всъщност изглеждаше повече като себе си от когато и да е било през последните две седмици, но сякаш вече беше свикнал със скитническия си вид. Но все пак имаше нещо нетипично в него и разбра за какво е бъбрила баба, когато му каза, че по главата му растял мъх. Беше съвсем малко и бяха само някои кичури, но по върха им сякаш кестенявата коса се превръщаше в зелена. Гил погледна изплашено към Ку, който сякаш по команда се изправи, премига срещу него два-три пъти и примлясна доволно.

Джуджето изрева и замахна с грамадната си брадва към зеленият си нападател.Шлемът на орка не издържа и с глух удар падна на утъпканата пътека,когато оръжието попадна в главата.Трупът се свлече,но останалите двама не обърнаха внимание на мъртвия си другар.Джуджето-с име Орик- бързо извади брадвата от главата и се подготви за следващия си нападател.Единият орк изръмжа и се ухили свирепо:
-Малък мъж бъде много полезен на нас.Ние отведе малък мъж!
Орик се намръщи и изправи брадвата си:
-Малък мъж никъде не ходи,зелена главо!
Тогава оркът изрева и скочи срещу джуджето.Орик успя да парира удара,но тогава вторият му враг изстреля една стрела от късият арбалет.Войнът отскочи и застана успоредно на другият орк.Зеленият бабаит замахна с големия си чук и почти не смаза джуджето,когато то отскочи.Орик едва си пое въздух преди стрелецът да изстреля още една стрела,която той отби с брадвата.Джуджето започна да се изморява,когато чукът на оркът се заби в едно дърво.Войнът видя възможността,скочи и заби брадвата право в лицето на зеленият.Ръцете му пуснаха чука и се свлече до другият си събрат.Джуджето погледна в очите на стрелецът и след малко оркът избяга.Чак тогава Орик си отдъхна и с глухо "туп" седна на пътеката за да се погрижи за раните си.
Орик беше нисък на ръст,но доста висок на военен опит,войн.Беше взел участия в много битки и войни и може би беше единственият ветеран от цялата си раса.Въпреки,че беше известен по цял Лишарид,той не се гордееше с това.Поне не в началото.След първата си битка,почти беше изпаднал във боен стрес.Гледката на накълцани,осакатени,кървящи или направо мъртви тела за малко не разруши разумът му.Но постепенно свикна.Картината на войната се бе запечатала в главата му.Нямаше почти никакви слаби места,заради уникалната си способност да осмисля положението на битката и бързо да измисли стратегия.Почти никакви.Освен едно-ако се изправеше срещу маг не знаеше какво да прави.Магиите бяха най-слабото му място.Още като малък го разбра.Безкрайните уроци при лечителите не помагаха изобщо.Но още първият път,който хвана меч,разбра силната си страна.Джуджето изпуфтя и отвърза стегнатият бинт.След един час успя да си почине и да превърже многобройните си рани.Потърси брадвата си и видя,че още стои забита в главата на орка.Докато отиваше да я вземе си мислеше "Какво ли търсеха тези тук.И за какво бих могъл да съм им полезен.Войни няма.Или поне нямаше."Извади брадвата от главата на зеленото изчадие и срита трупа към близкият храст.Почисти я небрежно и я преметна на гърба си,след което се запъти към най-близкият град.
*******************

Толкова от мен.Стига ли толкова за увод или да пиша още?