BOOKY, не е лошо.
Само да вметна, че това не е игра, няма левели, животи, статус точки и никой не може да ти играе с героя. Това е разказ, но за да е по-интересно, всеки си има герой, описва си какво му се случва от негова гледна точка и от време на време се засичаш по някакъв начин с другите участници в разказа. При тези обстоятелства се "набъркваш" с другите персонажи, но никой няма право да ти взима героя и да описва действия с него без това да е изрично съгласувано с теб.
Колкото до това, героят ти може да е толкова потаен, колкото на теб ти се иска Дори може до края да го държиш така облечен, че изобщо да не му се види лицето, примерно. Така, че няма проблем, както забелязваш, май никой от пусналите увод до момента не са дали, кой знае какви отличителни черти имат техните персонажи ( и аз в това число), то това ще си стане постепено с писането на разказа(роман ?!?) и срещата с другите участници или НПЦ-та :Ь

Аха, супер. Дано да върви форума, защото ми стана интересно. Не знам точно какъв е реда, но се надявам все повече хора да пишат.

fear4, слушай сега. Оправи си оформлението на текста. Виж какви насоки ти е дал Сентри в другите ти разкази. Защото наистина, ама наистина се чете адски трудно. Виж другите как си оформят текста Ако оправиш поне това, ще е добре. Ако не го оправиш - хвърчиш.
След това - ти си начинаещ. Ако искаш да пишеш в това РПГ, очаквай критики. Критиките са, за да можеш да подобриш написаното - както стила, така и качеството на историите си. Освен това не критикуваме само теб. Да си видял някой от другите да се пеняви и да псува, защото са му казали, че някъде нещо не е както трябва? Не, нали?

Откровено ти казвам, че ако не бях минала по твоя път - на новак, щях да те напсувам и аз. Имаш от мене една точка симпатия именно защото си спомням много ясно как и мен ме хранеха едно време и колко неприятно ми беше. Гледай да не изгубиш тая точка.

Да обобщим изискванията: оправяш си оформлението и не псуваш. Не е толкова много.

В гората се чуха три звучни „тряс”.
Първото беше чуто от коняр, който превеждаше през нея търговец с неговата каруца. Беше звукът от падналия клон върху главата на клиента му. Когато погледна нагоре към сенчестия покрив видя точно от къде е паднал клона. Беше старо дърво, изсъхнало по короната и явно изнемощяло от бурята миналата вечер. Не беше изненада, че такъв голям и тежък клон се е отчупил от него. Конярят въздъхна. За търговеца вече нищо не можеше да се направи, защото главата му беше сцепена и мравки бяха полазили по раната. Това пък значеше, че вероятно няма да му бъде заплатена останалата сума от сделката. Работа за преходи трудно вече се намираше тези дни, защото повечето стока се пренасяше през порталите. Все пак понякога се намираше някой дребен търговец, който не можеше да заплати високата такса са преход през тях и тогава конярите-преводници се избиваха за неговото малко злато. Досега той беше един от най-добрите, но след такава злополука репутацията му щеше да бъде много омърсена.
Естествено нямаше да остави човека така, това щеше да е прекалено нехуманно, но преходът през гората беше дълъг, а едва бяха преполовили пътя. Дори да стигнеха до два дни, в което той силно се съмняваше, раната щеше вече да се е инфектирала и човекът щеше да умре. Беше лош късмет, че търговецът беше слязъл от каруцата преди малко и беше решил да ходи след нея. Ако беше останал да се вози, сега той нямаше да лежи в безсъзнание в шумата. Конярят натовари ранения на каруцата, проми главата му с чиста вода от манерката си и я превърза с подръчни материали. След това хвана отново юздите на коня и го поведе по тясната пътека.
Второто „тряс” беше чуто само от млад мъж, който подскачаше по дърветата над каруцата, докато тя си проправяше път през гората. Беше звукът от метнатия от самия него камък, който се удари в главата на коняра. Раната не беше смъртоносна, както и тази на другия човек, но изглеждаше така за неопитното око. Младежът беше сигурен, че нито един от двамата няма да се събуди скоро и той точно това се опитваше да постигне. Започна да слиза по клоните и страничен наблюдател би се възхитил на смелостта, с която той правеше несигурните скокове надолу по дървото. Също така би забелязал и калната му сплъстена коса и начернено лице, дрипавите и мръсни, някога хубави, дрехи, които се вееха във въздуха при скачанията, и, не на последно място, вонята, която се носеше от него. Не беше точно неестествено силна или изключително забележима смрад - просто беше миризмата на някой, който живее в гората и не се е къпал с месеци наред. Това, което един страничен наблюдател не би забелязал на пръв поглед беше тоталната липса на оръжие и живите кафяви очи на момчето. Всеки, който би го видял така, би помислил, че е горски разбойник – безпощаден бандит, който убива всеки, дръзнал да припари до неговата част от леса. Той не беше точно такъв.
Третото „тряс” не беше чуто от никого. Беше звукът от удара на нечия глава в клон, който е малко по-надолу от клона, от който слизащия по дървото човек се е хлъзнал при неправилно приземяване.
След няколко дни каруцата се отзова в покрайнините на гората, където беше намерена от двама горски стражи. В нея бяха двамата мъже с превързани глави, с билки и треви в раните им, които явно им бяха спасили живота, кола пълна с всички скъпоценности и ценни платове, с които бяха тръгнали, единствено без храната, която носеха, и умове пълни с приказки за горски демони и духове, които си играят с очите и ушите им.

Едно малко корабче приближи пустия бряг. От него слезе оръфан човечец, който със страх погледна нагоре. Стори му се, че кулата се издигаше чак до небето. А мисълта, че тя бе единственото, което имаше на този малък остров, го накара да преглътне шумно. Нямаше дървета, нито храсти и трева. Само парещ, сух пясък, голи камъняци и тази проклета кула. А пред нея стоеше дървена табелка с ироничен надпис ''Не тъпчи тревата!!!''
Клетият човечец, имащ неблагоразумието да стане пощальон точно в този свят, и по това време, пристъпи плахо към вратата и се замисли сериозно дали си струва да почука. Докато се усети, вече го беше сторил. Чу се дрънкане на ключове, което продължи около 20 секунди, давайки още време за размисъл, но накрая щракването съсече всякакви шансове за връщане назад. Вратата се отвори бавно, с типичното монотонно скърцане. Нашият пребледнял пощальон вече осъзнаваше грешката си. Пред него застана скелет с метла в ръка, който, след кратко мълчание и от двете страни, се върна към предишното си занимание - метенето на пода.
Пощальонът стоеше неподвижен и наблюдаваше как тази жива фигура кокали върти метлата с невиждана прецизност.
- Извинете. - опита се да я заговори , но след миг осъзна нелепостта на ситуацията. Да заговориш скелет е като да очакваш от сакат стругар да брои на пръсти до 10.
- Това ли е домът на господин Торгайст ?
Отново никаква реакция. В този момент явно нямаше нищо по-важно на света от метенето на пода.
- Има пратка за него. Или вие сте господин Торгайст ? Ох, леле, майко ... - мисълта за този факт накара стомаха му да се свие още повече.
Губейки надежда - както да изтръгне някакво внимание от най-големия непукист, било то и скелет, който е виждал, така и да получи бакшиш - пощальонът остави кулета на една масичка до вратата, с бележка "ПРОКЛЕТ ДА СТЕ" и хукна обратно към корабчето.


Въпросният господин Торгайст живееше в тази кула вече 20 години. Сам. Днес, за пръв път, му бе даден шанс да посрещне гости, но той го пропусна. А дори не разбра за това. Беше се зачел в "Как да унищожим човечеството за шестдесет дни" и не можеше да спре , докато не стигнеше до частта за черните магии. Точно така, той беше некромант. Това как и кога се е посветил на тъмната страна никой не знае, тъй като повечето свидетели на това събитие са или мъртви, или метат пода му.
Той затвори рязко книгата и от нея се вдигна облак прах, който се навря право в лицето му.
- Ах, да беше толкова лесно! - каза сърдито, кашляйки.
Време беше за следобеден чай. Торгайст пое надолу по дългия път на витите стълби, от време на време спъвайки се в дългата си ( черна, разбира се ) роба. Слизайки си мислеше как е дошъл моментът да се възползва от така развилата се ситуация с магическите портали и последвалите трагедии. Постоянно си мислеше за тези неща, но все не намираше начин. Не можеше да се впусне в приключение, търсейки отговори, проправяйки си път през портали и страховити чудовища. Колко удобно би било, ако имаше някой будала, който да му свърши мръсната работа. Десетки злокобни планове минаваха през главата му, докато дългият път по витите стълби го водеше надолу. Краят им се виждаше, а с него идваше и монотонното тракане на костеливи ръце.
- Стига мете, мамка ти, писна ми вече !
Ако в този момент, избягалият пощальон бе все още наоколо, щеше да изпадне във див възторг от подчинението на кокалестия иконом.
- По цял ден метеш, а покрива кой ще оправи ??? Писна ми проклетите птици да дрискат връз бюрото ми ! Бегом да го оправиш !
Доволен, Торгайст се просна в креслото и си качи краката на масата. В този момент се сети, че щеше да иска чай от своя верен иконом, но нещо друго прихвана вниманието му. На масата стоеше нещо, което той бе сигурен, че не е оставял там. Взе го в ръце и забеляза бележката. След това забеляза и отворената врата. Излезе навън, но не видя никого. Влезе обратно вътре, тръшкайки вратата, ядосан от факта, че някой е внесъл пясък в дома му.
- Ах, червеи жив да те ядат! - изруга Торгайст и тръгна да развързва кулета.
Вътре имаше още един вързоп. А в него - друг. Накрая той държеше в ръцете си малка кесийка, завързана прилежно със златна връзчица, под формата на панделка. Извади ритуалния кинжал и сряза връзчицата. От кесийката изпадна малък кристал, който веднага засия в зелено.
- Какво си ти ? - прошепна Торгайст , докато ярката светлина осветяваше цялото му лице.

-------------------

Те тава е мойта част, малко нахвърляно и съм карал право през просото, ама по-нататък ще се впусна у повече детайли.
Разбрахме се със Sentry , Crow и IceQueen за тия кристали , те ще ви обеснят по-добре.

Хора,за съжаление утре заминаваме на море и няма да има поне една седмица така,че няма да мога да пиша,а дори и да се върна после имам много натоварен график,така,че освобождавам единия шифтър.Ще ми бъде интересно да ви чета обаче и хев фън

Е, то едва ли ще е много натоварено. Няма проблеми да си пишеш, когато можеш, а когато не можеш - здраве

Прочетох "правилата", които се оказаха учудващо малко. Явно пак ще караме на принципа "не се изхвърляйте с възможностите на героите си", което пък, естествено, ще бъде нарушавано. Но си е вярно, че трудно можеш да ограничиш free-writing история от няколко автори. Просто още веднъж да го кажем, всички заедно, "без изхвърляния с възможностите на героите"!

След продължителния тормоз от страна на Кралицата, и аз май се решавам да се понапъна малко и напиша нещо, та да се броя "участващ" (което пък, явно, има за единствена цел да бъде брънка в злия й план да накара Злия да чете разказа й/ни). Но това ще стане неясно кога (все пак съм извествен с педантичността си към написаното... и най-вече с големия си мързел и пристрастеност към гейменето (има ли някакъв начин да вкараме в историята Зоната, аномалии, мутанти и скитащи се насам натам столкъри от разни фракции?)). Дотогава ще трябва да се задоволите с досадната ми критика, МУАХАХАХА (май присъствието на Злия в чата днес показва влиянието си).


Сен, мравките, колкото и да са гладни, не вярвам за 10 секунди да налазят нечий труп. Или поне за да стане това, то главата му трябва да се забила директно в мравуняка им. Иначе общо взето изглежда интересно, както винаги!

Ще поясниш ли какво е "кожена ножица" и какво може да се среже с нея? Разбирам, че тук си имал предвид "ножница", ама такива грешки са адски дразнещи. 101% съм сигурен, че не си си чел нито веднъж написаното. Макар че не съм в правото да настоявам за нещо (или поне все още), ще кажа, че настоявам ВСЕКИ един да си чете писаниците ПРЕДИ да ги пуска! Като сте се хванали да пишете, правете го както трябва. А това включва и редактиране и проверка. Разбира се, това се отнася за всички!

"Организъм" или "механизъм"? С цялото ми уважение, ама и ти допускаш грешки. Въпрос - чете ли си написаното? Сигурен съм, че при повторен прочит ще се усетиш, че употребяваш израза неправилно и ще измислиш по-подходящи думи. Също така искам да ти обърна внимание на това, че не играем D&D и не попълваме character sheet-ове. Не използвай неща тип "таблица". Всичко трябва да си е в текста - все едно пишеш книга.
Също така ми се струва, че ще се опиташ да вкараш смешки и хумор в текстовете си, което само по себе си въобще не е лошо. Но призивът ми е да е напаснеш характера на писането си към този на останалите - не върви другите да пишат "сериозно", а ти да пишеш, все едно разказваш виц или скеч. Твоите неща ще изглеждат добре, но тези на другите - не. Разбира се, не казвам да изключиш този момент напълно, но не прекалявай.

Rend, като пишеш, не прави текста italic, чете се по-трудно. Ако искаш да обособиш разказа си от съпровождащия го текст, намери по-добър начин. Например чрез 2-3 празни реда или пък заглавие/глава (когато пишеш отделен разказ, тук май няма да е приложимо). Да вметна, че картинката, която си дал, е на женски персонаж... Или твоят шифтър, освен в пантера, може да се превръща и в жена? Също така НЕ използвай цифри! Изглежда грозно и откъсва читателя от света, в който се опитваш да го потопиш, припомняйки му, че чете книга, а не е "там". Принципно цифри се ползват само при имена и абревиатури, например ФБР, ЦРУ, MP5 и т.н. Много по-красиво е да прочетеш "дванадесет воини седяха в строга редица", отколкото "12 воини седяха в строга редица".

За теб също важи това за цифрите (очевидно). В допълнение на това обаче ще вметна, че и писане на текст в скоби има почти същия ефект. В момента чета "Името на розата" и там широко се ползва този похват. Честно казано, на мен не ми харесва, макар че привикваш към него, ако се ползва често. Затова или го ползвай наистина, или не го ползвай въобще (точните измерения за това трябва сам да откриеш), защото 1-2 вметвания на текст в скоби те връща в креслото с книга в ръце. Тук може би ще има хора на противоположното мнение, но в крайна сметка това е моята гледна точка и ти я споделям, като критика, а пък ти се съобразяваш с нея, ако искаш. Възможен подход към елиминирането на текста в скоби е да го превърнеш в обособена част - отделяш го със запетаи или тирета от основния текст, като по този начин го превръщаш в част от него, но второстепенна. Разбира се, може би ще трябва да добавиш и още малко текст. Например в случая точно разказваш за, очевидно, един зъл некромант и, като всеки такъв, той трябва да е облечен в черно. Но това е известно само на читателят, който е запознат с клишетата в жанра, не и на самият некромант (или поне би трябвало да е така), така че ще трябва да обясниш и защо трябва да се подразбира, че е черна.
Ще отбележа и че очевидно се опитваш да вкараш хумор в текста си, подобно на BOOKY, и смятам, че и при двама ви се получава добре. Но при теб това става по-леко и приятно, докато при BOOKY малко се усеща пресилеността на опита да се вкара хумор. Разбира се, това са два малки текста, така че и двамата не възприемайте написаното от мен като бита карта и че винаги ще е така, ако пишете по този начин. Просто обръщайте внимание на тези неща.

Кралицата няма да я коментирам, че ще се наплаши и ще се откаже рано-рано!

А бе Рекс, пак свърши мастилото на форума

Е, далече сме от 60к знаци, така че има още в мастилничката...
Перото ми взе да се затъпява обаче...

Та ето ме и мене:
Името е Драгаш Ярослав.
Расата е човек, или по-скоро скелет на такъв. Няма си мозък, но има дух.
Специални умения ще разкривам впоследствие.
Оръжия: засега страх.

Всичко бе се случило толкова отдавна, че годините се трупаха и напластяваха като листата, които всяка зима се превръщаха в кал и покриваха като лепкав саван изгнилия му скелет, оставен там преди толкова време, че самият той се чудеше кога точно е било. Ден и нощ, пролет и есен, зиме и лете витаеше той около лобното си място, отказваше да напусне света по волята на някакви разбойници, забили кама в гръдта му по времето, когато пътят през тази гора водеше към богати земи, владения на велики князе и царе, и по него всеки ден минаваха кервани, носещи скъпи товари от далечни страни. Воплите му звучаха във вятъра, листата шепнеха проклятията му, а когато някой заблуден пътник се изгубеше из тези места, на отчаяните му викове заедно с ехото отговаряше смразяващ до кости, мъртвешки глас, вещаещ гибел.

Люта ненавист го изпълваше, колчем се сетеше за онези, които бяха отнели живота му. Млад бе погубен, малко бе опитал от радостите на света, и по тая причина именно не можеше да се примири с гибелта си. Не беше право, мислеше той, без време да си отива от белия свят. Ала неумолими бяха законите на Вселената и не го допускаха да се върне в тленната си обвивка и да продължи пътя си по белия свят. Изпърво мъка го бе сломила по всичко, що не му бе писано да изживее. С другари нямаше той да се сбере, любов да познае, чеда да отгледа и с достолепие да остарее. Нито пък щеше измежду свои или чужди да се прочуе, та навеки в паметта им да остане. Така го мъчеха горчиви мисли ден след ден, докато тялото му не изтля и не останаха да се белеят само костите.

Ала се нижеха дните и неусетно се превръщаше скръбта му в черна злоба. Най-подир се впусна той да мъчи своите убийци, които още обитаваха гората. Телесна вреда не бе способен да им причини, ала тръпнеха в ужас, колчем чуеха злокобния му шепот нощем или при здрачаване, а когато виелица завиеше зиме и те се свираха в своите убежища по пещери и дупки, зловещият му вой отекваше сред дърветата и ги караше да си припомнят с пот на челата всяка смърт, що бяха причинили. Бухал избухаше ли, те се сепваха в съня си, а щом гарван изгракаше или клон пропукаше, настръхваха разбойниците и прокоби им се струваше, че вещаят тия звуци. Денем, щом тръгнеха да скитат, сторваше им се, че тихи стъпки дочуват подире си, и със страх в очите се обръщаха, щом чуеха да пука шумка или клечка да се чупи. Започнаха някои от тях да се разкайват за нечестивите дела, що бяха вършили, а други губеха разсъдък и често тичаха обезумели по пътеките с нестройни викове. И до ушите им достигаха стъпките на идещата смърт, а крясъците им отекваха сред клоните и ехото им се присмиваше. И тъй мнозина, подгонени от ужаса, до гибелта си стигнаха - политаха в пропасти, разкъсваха ги диви зверове или ги поглъщаха дълбоки вирове.

А ония, що запазиха ума си, забягнаха по чужди краища и повече се не видяха. Слух се разнесе, че зло витае в дебрите на Керванджийския лес, и както разбойниците се разбягаха оттам, тъй и търговците взеха да го отбягват и да пренасят стоките си по други пътища. Защото според мълвата ужасът в дъбравата бил тъй невероятен и страшен, че за броени мигове подлудявал човека, а който замръкнел тъдява, не бивал намерен. Запустя широкият път сред гората, що вече зовяха Мъртви лес, и по градове и села, по седенки и край огнища людете говореха шепнешком за страшната сянка, що била паднала там, и се питаха един друг каква точно бе тя и защо бе дошла. През гората, а и наокол из полето, люде не припарваха. А за някой си Драгаш Ярослав, заклан от разбойници в дните, когато те все още върлуваха из Керванджийския лес, и за костите му, оставени там, никой и не помисляше.

А на Драгаш Ярослав именно бе призракът, който прогони всите разбойници от леса, защото мъст търсеше за своята гибел. Ала не насити се той да гледа ужаса на людете, не стопляше се душата му, защото към живот се не връщаше и все тъй безутешно витаеше сред дърветата. Дивите зверове дори сещаха някакъв незнаен страх, колчем се окажеха близо до злокобното място, и протяжен вълчи вой често стряскаше насън онези, които все още живееха в селата около Мъртви лес. И все около лобното си място той кръжеше, и въпиеше, ала молбите му до божии уши не стигаха, нито до живите, защото непонятна бе речта му за тях и само в буря селяните думаха при някой повей:
- Хучи Мъртви лес и мор иска пак да сее.
И тъй се нижеха лета, та векове дори.

Ала една нощ сети Драгаш Ярослав зов, нечуван досега. Врата сякаш някаква се бе разтворила и самото мироздание разкъсваше, та всичко в него се изменяше. Полетя тогава той към мястото на пътя, где костите си бе оставил, и като стигна там, замря, като че покоси го нещо. През вековете, откакто бе погубен, той имаше зрение, по-друго от това на живите. Тъмнината се бе научил да вижда, както живо същество светлинен лъч съзира. Тъй заслепен бе той от мрака, що сега обгръщаше му костите, че се опита призрачни очи с дланта си да закрие. Сякаш натежа безплътното му тяло, легна и потъна в пръстта, отдето, все още не съвсем зарити, подаваха се черепът му и ребрата. Плът, дреха и коса - всичко бе изгнило, ала здрави костите стояха. Сякаш върза се духът към тях и подир миг надигна се ръката от земята. Подир и другата, а после изправи се несигурно на колене. След туй нозете сякаш придобиха сила и мъртвецът се възправи, скелет, от духа си обладан. Мрак в очните му кухини проблясна и закрачи той по пътя, от хората забравен. Все още мъст трябваше да дири от ония, що живота му отнели бяха, по-право - от техните потомци. Скрито бе останало за белия свят онуй, що сполетяло бе Драгаш Ярослав в леса, ала скоро нямаше да бъде тъй.

Опа, не знам моя ред ли е, ама тъй като не виждам да се спазва такъв, реших да продължа историята си.

Първо - Рекс, определението ти за хумор - лек и приятен прозвучва малко настойнически и неуважително. Казвам го, без да защитавам автора, но не можеш да правиш критика без необходимата терминология. Споко, казвам го с усмивка:) . А доколото за моя хумор, все пак ме познаваш и бия към абсурда. Да, тук може да не ми се е получило от първия път, защото по принцип пиша текстове основани изцяло на абсурда, да не говорим, че последно време покрай работата ми съм свикнал на ситуационен абсурд. Така, че може да не се е получила добре все още смеската и съм склонен да се съглася по тая тема.
Между другото, не знам дали е позволена критиката от начинаещи в сайта, но бих искал да се изкажа по стила на последния добавен пост на NhazUl с риск за банване или нещо друго, не знам...Та за NhazUl - аз лично пиша и чета от както се помня, това уча и това работя. Не казвам, че съм претенциозен, но специално стилове като този на NhazUl ми звучат малко като графомански опит на подражение на Толкин(който аз лично не харесвам поради причини, за които не им е мястото тук) и Иван Вазов(за когото никой не може да ме убеди, не само, че е добър автор, ами че е какъвто и да е автор!). Извинявам се на автора, не го обиждам като човек, това трябва да се знае. Извинявам се и на останалите, защото по принцип не критикувам и не обичам да държа сметка на никой. но ако не бях се изказал, колкото и леко да беше, щеше да ме гложди от вътре!
И моля, ако NhazUl реши да отвръща на моя пост, да го направи с някакъв вид аргументация или поне с по-малко обидни думи. Защото всички знаем, че българите сме горделиви и не обичаме да се защитаваме а да нападаме. Хм...май аз съм си пример. Ще работя по въпроса.


А може пък и попрекалих със сравнението с Иван Вазов...

Така - и сега, моят пост.

Вратата на кръчмата се отвори, но бармана вече десет минути се опитваше да прехвърли едно шише от едната ръка в другата. Беше чул, че някъде в далечни светове, това подмятане се практикувало, но така и не разбираше защо. Въпреки всичко, баща ми беше модер човек и се опитваше да привлече колкото се може повече клиенти. Бармана, чието име знаеха точно двама човека, един шифтър и донякъде майка му се огледа и разбра, че баща му го няма. Затова реши да остави шишето на плота. И без това беше разлял почти цялото вино. Отдаде му се възможност да се огледа и чак сега разбра за жестокия бой, който се разиграваше в бара. Всякакви хора и зверове се бяха нахвърлили един върху друг. Той не знаеше дали някой от тях е нормален човек или всички си бяха прости шифтъри, но това и нямаше значение, стига да си плащаха. Шифтърите се биеха културно, тоест чупеха само маси и столове. Никой не засягаше грамотите зад стъклото на едната стена и странните арт инсталации, които бащата на бармана беше поставил там преди няколко месеца, защото бил чул, че децата ги обича. Нищо, че не се допускаха деца до бара.
Шифтърите крещяха и псуваха на различни езици, обиждаха се и се плюеха. Удряха се, но пазиха вазите, събаряха се, но не докосваха стъклото, ритаха се, но рядко падаха върху бара, защото виждаха полупразното шише от скъпо вино, което беше до скоро подхвърляно от бармана. Изведнъж един от шифтърите полятя директно срещу бармана. Бармана не успя да залегне, защото далеч не го беше очаквал и той, заедно с шифтъра изпочупиха шишетата на стилажа. Всички шифтъри замлъкнаха и погледнаха към входа на кръчмата, а от горния етаж се чуваше стърженето на куция Ти, който провлачваше дървиния си крак по стълбите за ефект.
Ти беше огромен човек - около метър и деведесе, доста пълен с широки ръце и длани, колкото газови лампи. Това сравнение можеше да се използва единствено за него. Имаше един дълъг дървен крак и един къс от ръждясало желязо. Той ходеше с широки моряшески шапки, защото обичаше да се изживява като пират. Но изнежено му детско личице винаги му пречеше. Можеше да спалши единствено сина му и редовните клиенти на бара, но тях ги плашеха просто високите цени.
- Кой чупи в моят дом...ъъъм...Арррр!
Изведнъж всички направиха път на един дребен, прегърбен човечец с мръсна роба. Той се придвижваше бавно и се спираше на всеки метър и оглеждаше. Сякаш не му харесваше цялото това внимание. В този момент бармана се изправи и изхвърли изпадналия в безсъзнание шифтър от зад бара си. Бармана се олюляваше и държеше за главата, от където течеше малко кръв, просто защото имаше голямо парче стъкло в главата му. Изхвърленият шифтър се пльосна пред Мрог. Мрог не се стресна, а още по-малко и шифтъра. Мрог се спря и разбра, че няма начин да избегне цялото внимание. Клекна до шифтъра и бръкна в джоба на разкъсаното му сако. Извади малка кесия и си я прибра в джоба. Един шифтър, с форма на вълк, излезе тихо пред останалите и се наведе над припадналия. Започна да го пипа някъде за пулс, но не знаеше къде и това отне много време. След като осъзна, че приятелят му беше жив се обърна към Мрог и тихо го попита.
- Взел ти беше парите?
- Не. - каза спокойно Мрог и продължи към бара.
Ти вече беше на средата стълбите. Трудно завлачваше двата си различни крака по скърцащите съмнителни и тесни стълби. Дори не можеше да говори, докато слизаше, защото това му отнемаше доста усилия и концентрация. Мрог вдигна един съборен стол и седна на бара. Поогледа разбития стилаж с бутилки и разлюляващия се барман със стъклото в главата, който всеки момент щеше да изгуби съзнание и каза.
- Така като гледам, май вино няма да имате?
Бармана изгуби съзнание. В този момент една твърда и голяма длан като газова лампа се стовари върху рамото на Мрог.
- Кой си ти...арррр!
Мрог се обърна и Ти се стресна. След малко се усмихна и двамата се прегърнаха. Вече беше минало повече от необходимото неудобно време и всички шифтъри отново започнаха да се бият. Ти вдигна друг паднал стол и седна до Мрог. Понадигна се и извика.
- Айде стига си се излежавал, ами налей по едно вино, непрокопсаник!

P.S.

Кой казва "КОЛЧЕМ?!"

Така, Наз изрично попита снощи дали имаме против, казах му не, въпреки, че бях разбрала, че ще е само пряката реч на героят му. В последствие и той стигна до извода, че така е по-трудно да се описва, та предполагам, че за на пред само героят му ще говори така.

Буки, не виждаш ред, защото още няма ред. Когато всички участници си пуснат уводите, ще се направи нова тема, която ще съдържа историята от първият пост, плюс всички уводи и във нея ще почне да се пишат вече главите под някакъв ред.
Междудругото, не съм ти прочела още поста, ще ме прощаваш за това По-късно, като като имам малко време, ще го видя

А за "колчем" аз го ползвам дори в ежедневието, защо - проблем?

Елин Пелин, ако си спомням добре. Или Йовков.

Иначе, казваш, че постът ми ти приличал донякъде на графомански опит за подражание на Толкин и Вазов. Не си толкова далеч от истината. Че има опит за подражание, има. Е, исках да напомня повече Антон Дончев и може би летописен стил, но карай. Целта беше да накарам историята на своя герой скелетак да звучи като страшна приказка от стари времена. Хаотично е, признавам, не успях да изгладя докрай стила, но все пак си ми допада. Спокойно, няма да пиша през цялото време по този начин. Но речта на героя, поне в началото, ще бъде архаична - все пак е витал в безлюден лес със столетия. Ако много ви дразни - е, все или ще го образовам, или ще го разглобя по някое време.

Понеже съм българин, обаче, ще си позволя една малка нападка към теб - надявам се да не те обиди. Твърдиш, че пишеш и четеш, откакто се помниш, това учиш и това работиш. Е... Не искам да се засягаш, но в такъв случай би трябвало да си поглеждаш граматиката и пунктуацията. И освен това... Бармани и арт инсталации някак не ми стоят във фентъзи контекст. Освен ако нямаш някаква по-интересна идея относно това.

Поздрави.

Рекс... Ъгх. И аз мразя да пиша с цветно, правя го много рядко, за да откроя нещо. Бях останал с впечатлението, че повечето хора ползват черния скин, а червеното контрастира добре с него. Ще го оправя.

Нека предложа "свободен превод" на написаното по-горе:

Въпреки всичко, баща му беше модерен човек и се опитваше да привлече колкото се може повече клиенти. Барманът, чието име знаеха точно двама човека, един шифтър и донякъде майка му, се огледа и разбра, че баща му го няма.

Кажи ми, че не беше забелязал този абзац с цялата му неразбираемост!
Отново ми прави впечатление, че вкарваш много хумор. Определено е забавно подобно четиво, но не знам доколко ще отива на стила на останалите. От друга страна така или иначе ще стане "манджа с грозде" от различни стилове, така че може би не е проблем да го оставиш.

Кои са подходящите термини за критика на текст с хумористични елементи?

NhazUl, все още не съм чел написаното от теб, но, моля те, не пиши с разноцветни букви. Не всички ползваме, явно, твоят скин на форума и едва ли ни се сменя само за да прочетем няколко реда. От друга страна е трудно и неприятно да се чете червеното ти на син фон, например.

Това беше разказ за един човек, който за малко да бъде изнасилен от загорял ханджия. Знаех, че разказът ще е твърде дълбок и няма да се хареса на масите, но въпреки това го пуснах. Ако искате да бъде върнат моля започнете онлайн петиция.
Иначе ще видя дали ще имам вдъхновение да напиша нещо сериозно.

Emanuil, ако зависи от мен ако искаш да играеш ще го пренапишеш началото, щото така е нещо, излязло от тетрадката по география на 12 годишен, който миналата вечер е гледал Властелина на Пръстените до 4 часа. Всичките ти герои имам чувството, че са излезли от психиатричното отделение на детска клиника. Описанията ти са половинчати и недомислени, преките речи са плоски и детински, държанието на персонажите е неестествено и глуповато. Ако не направиш нещо по въпроса не мисля, че и другите ще се съгласят да пишеш.

Хахахахаха.
Това дет го написах не беше сериозно, просто за 10 минути драснах нещо да го наругаят всички

BOOKY, прочетох ти главата, най-сетне. Бих ти препоръчала да обърнеш внимание на първият описателен абзац. Там говориш за някакъв барман, чиито шеф явно е баща му, но така си го написал, все едно не става дума за бащата на бармана, а за бащата на разказвача.
Другото, което е на няколко места си допускал доста странен словоред, може да си вдъхновен от писаниците на Наз, знам ли, а може да ти харесва....
Искам да ти обърна внимание на още едно нещо:



Значи, шифтърът ако е в животинска форма, може да знаеш, че е вълк, но тогава няма как нито да опипа за пулс, нито да ти зададе въпрос, най - много да го подуши и да ти излае. От друга страна, ако е в човешката си форма, няма как да е "с форма на вълк", съжалявам, но ще трябва да си избереш едното и да го имаш в предвид за в бъдеще
А и още нещо, никой не е ЧАК толкова тъп, че да не се сети - човек дали е жив, се проверява на врата за пулс, това дори и неандерталците сигурно са го знаели. Да не говорим, че в описанието за Шифтър изрично съм споменала "имат изострени сетива, в зависимост от това в какво животно се превръщат". Според мен един вълк дори без да търси пулс може да каже, дали нещото пред него е живо или мъртво.

Е, ако е Тобое, може и да не може...

Абе да ви питам (инициаторите) да дадете малко по-подробно описание на света, в който ще играем. В смисъл най-вече малко географски и исторически факти. Например близките кралства около вече бившия остров, какви народи живеят там, кратко описание на политическото и социалното им състояние, може би и нещичко за културата им, как се стига до острова, за колко време, останало ли е въобще нещо от острова. Също така трябва да се реши по кое време ще се развива действието! По мое схващане, кралицата пише, все едно "току-що е усетила породеният от магия катаклизъм", а Кирето например пише, все едно са минали поне едно 10 години. Също така явно играта ще се върти около порталите - ами едни говорят, че за пръв път виждат портал, а други пишат, че някои вече са "опитомени" и се използват широко за транспорт на... стоки, което означава, че това е факт отдавна и е вече дори достъпно за простолюдието. Също така какво се знае за порталите, за истинските събития, които са ги породили и подобните неща, като тук визирам common knowledge-а, т.е. на редовият обитател на този свят.
Това са доста въпроси, които ще конкретизират света в не малка част. А идеята ви май беше сами да си измислим света. Да, но на първо време така всеки ще си пише каквото му скимне и ще се получават абсолютно несвързани части, а от друга страна отговорите на тези въпроси, бидейки в глобален мащаб, не ограничават особено свободата ни да измисляме интересни неща с героите си. В крайна сметка не искам атлас по география и такъв по история.

Та, надявам се молбата ми да бъде чута и да се изяснят тези неща. Не знам дали още първоначално сте имали някаква идея за тях, но и да сте нямали, ще трябва да измислите (вие, все пак светът е ваше творение). Аз поне не виждам как би могло да се получи нещо съгласувано и смислено в противен случай.