И все пак, утвърдените похвати в литературата си казват думата. Има стил, има и правила. Никоя книга не може да те грабне, без да е изразен ясен конфликт или без да има достоверни персонажи, с които читателят да се идентифицира. Никой няма да се насилва да чете книга, която в продължение на 50 страници е монотонна, не търпи промяна, не предава послание, с отчаяната надежда кулминацията да предостави някакъв материал за дъвчене. Пратчет може да има характерен стил, но персонажите му са изключително силни като характер, като въздействие; сюжетите му са изпълнени с обрати, макар "екшънът" почти да липсва. Има си трикове на занаята, изпитани с поколенията успели и провалили се писатели. А нататък Пратчетовите послания, хумор, поглед към света - това си е авторовият гений. Надявам се да си ме разбрал и да не се затлачваме в офтопик.

Аз се надявах да ме разбереш, но явно не се е получило. Както и да е.

Break yourself!

Готинко, готинко...още искаме.

Ледник е прав, има си трикове, не случайно литературата е наука и се изучава в училище и в университети.
Историята си зависи от теб, но начинът на предаване...най-лесно можеш да оправиш стилът си като четеш много литература.
Мерси за линка, но вероятно няма да имам време да обърна внимание на тази книга:(

7 Глава-Ръка на съдбата

Беше топла септемврийска вечер, и Моли се прибираше вкъщи заедно с едно момче на име Марк, с което се бяха запознали наскоро. Както повечето хора с които общуваше и той бе под влиянието на нейният чар и се стараеше да остане колкото се може по-дълго време в компанията и. Докато разговаряха за общи неща минаха покрай балкон където растяха теменуги. Моли се протегна и си откъсна една, след което я помириса.
-Каза, че си против избиването на животните, но явно това не важи за растенията.-Марк се засмя. Моли го погледна многозначително и отговори само:
-Ще видиш...
Двамата продължиха да се движат по улицата стигайки до кръстовище, където трябваше да изчакат на светофара. Бяха застанали на ръба на тротоара, когато от пресечната улица се зададе автобус движещ се с голяма скорост в най-дясната лента. Марк инстинктивно направи крачка назад, но не и Моли. Тя остана непоклатимо на бордюра. Металната повърхност на автобусът мина на сантиметър от носът и, а вятърът развя косите и по посоката на движението. Тя се обърна с усмивка към Марк, който гледаше шокирано. Светна зелено.
-Продължаваме ли?-Попита Моли с напълно спокоен глас. Двамата пресякоха на отсрещната страна и продължиха разходката си. Марк не каза нищо, само в съзнанието му се зараждаше идеята, че си има работа с момиче, което наистина не е като другите. И тази мисъл се потвърди няколко минути по-късно. По улицата срещу тях се движеше жена вероятно връщаща се от работа. По лицето и беше изписана умора от целият стрес и напрежение на съвременният живот. Като повечето хора и тя се движеше напред без да забелязва останалите хора вглъбена в мисли за собствените си проблеми.
-Извинете!-Извика Моли. Жената продължи да върви напред явно не забелязвайки, че някой говори на нея.
-Извинете!-Повтори Моли препречвайки пътя на минувачката.
-Да?-Отговори тя, най-сетне излизайки от мислите, в които бе потънала.
-Заповядайте!-Моли подаде теменугата.
-Мерси...-Бе единственото което жената успя да каже. Тя бе забравила за всичко за което мислеше до този момент, на лицето и грееше усмивка. Седеше в насред огромният град и мислеше как е възможно да получи цвете от едно напълно непознато момиче, значи все пак имало и такива хора.
Не по-малко изумление бе изписано и на лицето на Марк, който сега се чувстваше като глупак заради шегата която бе пуснал преди.

* * * * * *

С падането на нощта изтичаше четиридесет и осемчасовият срок на мисията на Ланс и Моли. В Райското кътче всички вече си мислеха най-лошото, докато двамата смели скаути се готвеха да предприемат нещо наистина рисковано. През нощта цеховете не работеха. Именно тогава те възнамеряваха да проникнат там където само Даниел имаше достъп. Когато се свечери двамата напуснаха хангара, както и вътрешният двор, който го ограждаше и използвайки промеждутъците между отделните патрули на дроидите, се придвижваха към хангара, където се намираха работните цехове. Тъй като до този момент машините не си бяха имали никакви проблеми със своите човешки питомци, охраната беше на доста слабо ниво. Моли и Ланс без проблеми достигнаха до заключеният вход на цехът.
-Какво ще правим сега?-Попита Моли.
-Няма проблеми, това ми го обясни техникът Хенри. С помощта на боен нож, с който Ланс не се бе разделял, той успя да отвори панелът на заключващата система.
-Сигурен ли си, че няма да задействаш алармата?
-Спокойно, само трябва да затворя веригата и механизмът ще се задейства. Докато говореше Ланс разместваше разни проводници. Секунди по-късно се чу отключващият механизъм и дебелите стоманени врати се отвориха. Двамата се озоваха в добре познатият им цех. Тъмнината не им попречи да открият вратата, през която беше минал Даниел. Тя стоеше заключена, но Ланс преодоля и тази преграда по същият начин. Двамата поеха по слабо осветен коридор и скоро се озоваха в странна кръгла зала. Там пред погледите им се разкри необичайна картина. Няколко хуманоидни робота с доста фини движения използваха китките си за да извършват най-различни сложни действия, като разлистване на страници, завиване не съвсем малки винтчета и прочее. В средата под малък стъклен кувиоз стоеше китка на робот, впечатляващо наподобяваща човешка. Ланс повдигна кувиоза и взе ръката.
-Мисля да се приберем в хангара и да поговорим с Даниел.
Двамата се прибраха възможно най-бързо и когато пристигнаха се насочиха към леглото на Даниел. Ланс включи нощната лампа до главата на инженера и го побутна по рамото.
-Ланс какво за Бога правиш, не виждаш ли че спя!?!-Измънка в просъница Даниел.
-Трябва да поговорим!
-Не може ли утре?
-Не, сега!-Продължи настойчиво Ланс. Даниел се ококори и вече разсънил се, реши да приеме нещата по сериозно.
-И защо, ако мога да попитам, ме будите по среднощ?!
-За това!-И Моли показа китката.
-Как сте я взели!?!-Попита ужасено Даниел.
-Не беше сложно, но друг е въпросът. Какво е предназначението на тази играчка.
-Работя по секретен проект и няма да ви кажа нищо.
-Да, но ние се досещаме и можем да кажем и на другите, за тайните ти връзки с Хера!
-Ако се развикам още сега ще ви разкрият!-Заплаши на свой ред Даниел.
-Добре, Дани-продължи Ланс-Ние искаме да знаем само едно нещо. Толкова ли си тъп?
-Моля...
-Нали машините ви държат живи само заради ръцете ви. Ако помогнеш за създаването на съвършената китка, тогава няма да сте необходими на Хера.
-Ще ви избият до крак!-Допълни Моли.
-Няма!-Прошепна Даниел-Аз съм сключил сделка с Хера. Ако и помогна да създаде роботи работници, всички хора, които са във фермите ще бъдат свободни. Ще могат да получават всичко което поискат.
-И ти го вярваш?-Учуди се Ланс.
-Разбира се, Хера е компютър, компютрите не лъжат! А сега се махайте, защото наистина ще повикам охраната и тогава с вас е свършено. Ланс и Моли се отдалечиха, но преди да напуснат хангара Моли каза за последно:
-Помисли си Даниел, ти ще решиш съдбата на всички тук!
Веднага след като напуснаха помещението двамата се затичаха по посока на изхода, който сами бяха прокопали. Все още не бяха сигурни дали Даниел няма да реши да прати охраната по петите им. Опасенията им се оказаха напразни и скоро двамата се озоваха до оградата. Те започнаха да изравят снега и скоро откриха дупката през която се измъкнаха от другата страна. Там също под снежната покривка ги чакаха верните им оръжия карабината М116 и тежкият снайпер AWM. Двамата скаути ги взеха и продължиха с бърза крачка към “Райското кътче”. По пътя си не срещнаха никакви машини. Към четири часа през нощта двамата се озоваха именно в човешкото убежище. Неколцината будни в този час, които дежуреха на различните инсталации, ги посрещнаха с радост.
-Какво става там!?!-Чу се гласът на Вожда идващ от неговият бивак. Той се опитваше да заспи, но мисълта за Моли и Ланс не му оставяше мира.
-Дойдохме си Алекс!-Извика радостно Ланс.
-За Бога! Закъсняхте с близо дванадесет часа, тук всички ви бяхме отписали!-В тона на Вожда се усещаше едновременно гняв и облекчение.
-Наложи се да останем!-Обясни Моли-Трябваше да разкрием една мистерия, нали за това отидохме там.
Няколко минути по-късно вече всички в Райското кътче бяха будни и след като радостта от завръщането на двамата скаути поутихна всички заслушаха с интерес докладът им.
-Ако съм ви разбрал правилно, онзи Даниел е на път да създаде роботи, които да заместят отглежданите от Хера, човешки същества.-Обобщи техникът Хенри.
-Да и тогава по мое мнение Хера ще избие и тези, които в момента държи по необходимост.-Отговори Моли.
След тези думи в убежището настъпи оживен спор. Една част от обитателите му желаеха да се намесят и по някакъв начин да освободят затворените хора, други обаче бяха на противното мнение и смятаха едно такова начинание за прекалено опасно.
-Ние се борим за собственото си оцеляване всеки ден! Една такава мисия може да доведе до това Хера да ни разкрие и тогава край!-Извика оръжейникът Джо. Мнозина бяха съгласни с него.
-Там има много деца, всички те ще бъдат избити когато Даниел довърши проекта си!-Възпротиви се Моли- Не можем да ги оставим просто така!
През цялото време вождът Алекс стоеше безмълвен и размишляваше. Накрая когато най-сетне взе решение той извиси глас:
-Чуйте ме!-В този момент настъпи тишина, всички искаха да чуят мнението му.
-Не само днес, но и от много време насам, аз мисля за бъдещето ни. Ние постигнахме много тук!
-На къде бие?-Се питаха някои, тъй като речта на Вожда започваше доста неясно.
-...Но колкото и да сме постигнали ние си оставаме мишки, които се крият в дупките си от огромен хищник, който непрекъснато се усъвършенства! Ако оставим нещата така рано или късно Хера ще сложи край на нашето съществуване!
-И какво предлагаш?-Попита някой от множеството.
-Предлагам да ескалираме нашата борба, да я доведем до размерите на въоръжена съпротива. Превземането на тази база и освобождаването на хората в нея е идеалното начало. Всички освободени така или иначе ще се присъединят към редиците ни. Ние заедно трябва да работим за това!-Думите на вожда сложиха край на споровете. Той винаги говореше разумно и хората му вярваха. По-старите членове на общността включително и оръжейника Джо си спомняха времето, когато Алекс ги бе убедил, че трябва да се установят на едно място.
-Сигурен ли си, че сега тръгваш по правилният път?-Попита го Джо, когато двамата останаха на саме.
-Да, сигурен съм. Смятам, че откриването на тази база точно сега е знак от съдбата!
-Тогава съм с теб!-Отговори Джо и потупа Алекс по рамото.
Разбира се оставаха много практически въпроси преди планът на Вожда да се осъществи. Налагаше се скаутите от Райското кътче да увеличат въоръжението си. За тази цел през следващите седмици те нападаха приоритетно големите машини и отрядите от дроиди, които по принцип избягваха. Целта беше да се съберат голямо количество оръжия и амуниции, необходими за предстоящата офанзива. Смелата промяна в политиката даваше резултати. Повечето скаути бяха достатъчно опитни и моментът беше подходящ. Вместо да избягват срещите с ужасяващите спайдери или дрони, скаутите ги търсеха. Единиците на Хера даваха все повече жертви в района и изкуственият интелект все още не можеше да си обясни причините за тази внезапна скрита и потайна съпротива.

Симпатично За забележките - ти си знаеш, работиш по въпроса
Образът на Моли започва да ме обърква. Изглежда в миналото си е била много противоречива, но изключителна личност, но в настоящето изгелжда прекалено обикновена, прекалено... детска.

нещо мн кратка таз глава ве, андрей...

8 Глава-Герой


Мат живееше в Нюйоркският квартал Куийнс и беше част от гангстерска банда. Юджийн оглавяваше бандата. Той бе като баща на Мат и на всички други от групата. Много пъти го бяха арестували и разпитвали в полицейският участък, но Юджийн никога не издаваше другарите си. Винаги поемаше вината сам. Един ден се случи неприятен инцидент. Бандата планираше обир на магазин. В магазинът нахлуха Мат и Юджийн с пистолети в ръка. Дебелият им приятел Рей чакаше отвън в старият кадилак.
-Отвори касата!-Крещеше Юджийн.
-Дай парите или ще ти пръсна мозъка старче!-Пригласяше му Мат. Магазинерът се наведе, но вместо да отвори касата извади пушка, вероятно заредена с патрони дум-дум. Виждайки цевта насочена към лицето си, Мат се вцепени, като сърна заслепена от фаровете на летящ срещу нея камион. Чу се изстрел... но не от пушката, а от девет милиметровият Магнуум на Юджийн. Куршумът отнесе половината лице на старецът, който се свлече зад барплота. Без да губи време лидерът на бандата бръкна в касата и взе няколко стотачки. После двамата се изнесоха тичешком от денонощният магазин. Хвърлиха се в колата и още преди да са затръшнали вратите след себе си, гумите на кадилакът изпищяха и той се понесе по мрачната уличка пред тях.
-Какво стана попита Рей.
-Застрелях продавача!-Каза с треперещ глас Юджийн.
-Какво!?!-Ужаси се Рей и месестото му лице се разтресе.
-Извади пушка! Наложи се да го гръмна, иначе щеше да застреля Мат.
Няколко километра по-надолу тримата си разделиха плячката. Падаха се по малко повече от 150$ на човек.
Но нещата не свършиха дотук. Убийството беше нещо повече от поредният обир на денонощен магазин и полицията задълба в случая. Някакъв очевидец разпозна Мат и скоро полицаите се озоваха пред домът му. По всички канони на жанра, Мат се опита да избяга използвайки противопожарната стълба. Полицаите обаче вече бяха гледали този филм и завардиха изхода. Арестуваха го. Мат още помнеше този ден. Арестът, стаята за разпит, двамата следователи. И те не бяха кой знае колко оригинални, единият играеше ролята на лошото, другият на доброто ченге, но Мат бе прекалено уплашен за да схване играта.
-Това е убийство момчето ми, не е някаква игра на тъпи гангстери.-Крещеше единият.
-Погледни ме Матю, не ти е някакъв тъп рапърски клип по MTV. Ще отидеш на електрическия стол, скапаният служебен адвокат, който ще ти дадем, няма да ти помогне, защото НЕ МУ ПУКА ЗА ТЕБЕ!-Последното следователят изкрещя с все сили на милиметри от лицето му.
-Чакай Джак!-Каза с мек тон другото ченге. Той се приближи до жертвата и започна:
-Виж Мат, ние знаем че не си го извършил, но...доказателствата говорят обратното.
-Не съм убил никого!-Изхлипа момчето.
-Знам- продължи “доброто ченге”- трябва само да ни кажеш кой го направи Мат. Трябва да дадеш показания и си свободен.
Мат погледна следователят в очите.
-Да, свободен си. Тук става дума за убийство, дребните ти прегрешения не ни интересуват.
Няколко месеца по-късно, Мат посети Юджийн в затвора. Беше го предал за да спаси себе си. От тогава не можеше да се погледне в огледалото. Искаше му се да налапа онзи Магнуум и да сложи край на всичко, но малодушието му не му позволяваше да стори дори това.
-Здравей, Мат.-Бащинският тон на Юджийн достигна до него през слушалката. Звукоизолиращото стъкло, което ги разделяше не позволяваше да комуникират по друг начин.
-Прости ми братко...-Каза Мат и се разплака.
-Прощавам ти братко.Отговори Юджийн, но Мат не спираше да ридае.
-Стегни се Мат, ти вече си мъж!-Мат спря да реве.-Момчетата, бандата имат нужда от теб!
-Юджийн, не ми ли се сърдиш, поне малко! Аз те предадох, ти...
-Не ти се сърдя Мат. Всеки друг би постъпил като теб!
-Не и ти...-Последва кратка тишина.
-Е да. Не и аз. Аз никога не бих предал някой от вас, дори животът ми да зависеше от това. Но аз съм уникален, Мат. Аз съм герой. Хора като мен са единици, не мога да ти се сърдя, че не си като мен...


* * * * *

Залегнал в преспите Алекс наблюдаваше движението на дроидите в оградената зона на базата. Сърцето му биеше учестено, всички негови хора стояха там скрити на своите позиции, бяха го упражнявали много пъти. Сега само трябваше да даде знак и операцията щеше да започне. Една битка, която можеше да реши съдбата на цялото малко човешко общество, може би последното останало на Земята. Вождът усещаше как адреналинът изпълва до крайна степен кръвоносните му съдове, решителният миг настъпи.
-Напред!-Извика той с все сили и сам изскочи от позицията си хвърляйки се напред, носещ със себе си голямата многоцевна картечница подарена му от оръжейникът Джо.
Отряд от около петдесет скаути го последва. Чу се експлозия. Предварително поставените експлозиви се взривиха и отнесоха оградата на базата. Сега нищо не стоеше пред тях. Алекс чевръсто скочи в трапът образувал се от взрива. Тъкмо навреме, от вътрешността на базата заприиждаха дроиди. Започна престрелка. Хората използваха създалият се изкоп за прикритие, докато дроидите бяха на открито. През тези няколко напрегнати минути пространство беше изпълнено от непрестанният екот на картечната стрелба. Алекс не спираше да стреля, дроидите падаха един след друг пред очите му. Чуваха се възгласите на бойните му другари. Голяма част от дроидите бяха избити, но това беше едва началото. До главният сървър на Хера бе достигнал сигналът за тревога от базата и изкуственият интелект изпрати сигнали до всички бойни машини в района да атакуват нашествениците. В небето над базата веднага се появиха десетина дрони. С пикиращи полети те започнаха да обстрелват бунтовниците. Вождът продължи да стреля. С картечницата си той успяваше да уцелва летящите машини, но до слухът му достигаха крясъци от болка. Отрядът от скаути понасяше щети. Мнозина бяха ранени. Изведнъж от гората близо до базата се появиха подкрепленията. Отряд от още тридесетина скаути предвождани от Ланс, заедно с нещо като импровизиран танк, изобретен от техникът Хенри. Той заедно с Джо управляваха бойната машина. Тя разполагаше със зенитни ракети, свалени от разбитите спайдери. Ракетите бяха много ефективни срещу дроните. Скоро в небето заблестяха експлозии и въздушната заплаха временно беше отбита. Алекс имаше време да се огледа. Видя до себе си Дейна, която презареждаше верният си АК 47. Двамата се спогледаха и в погледите им се четеше надежда. Около тях лежаха труповете на някои от верните им приятели, други се гърчеха от болка, но повечето скаути бяха оцелели. Към тях се приближиха Ланс и Моли, които също не бяха пострадали.
-Да напреднем към хангарите!-Предложи Ланс.
-Изчакай малко!-Каза Вожда. В този момент от другата страна на базата се чу тътенът от стъпките на нещо голямо. Скоро пред погледите им се разкри туловището на огромният спайдер. Той започна да стреля с картечницата си, същата каквато имаше и Алекс. Но хората не се разбягаха, както бе свикнал изкуственият интелект. Чу се свистенето на ракети. Неколцина скаута бяха въоръжени с базуки. Попаденията накараха спайдерът да се олюлее, но той все пак продължи да се крепи на осемте си крака и продължаваше да стреля. Двама от базукарите бяха разкъсани на парчета от едрокалибрените куршуми. В този момент се чу гръм от оръдие. Беше бойната машина на Хенри и Джо. Взривът повали спайдерът.
-Сега е моментът, напред!-Извика Лаекс и всички напуснаха окопа и се втурнаха към вътрешността на базата където все още димяха отломките от спайдерът и многобройните дроиди. Отрядът предвождан от Ланс трябваше да освободи хората в хангарите. Останалите щяха да проникнат в комплекса и да заложат експлозиви. Ланс и Моли се движеха бързо. Заедно с тях бяха техните приятели Мат, Лий и още много други. Те нахлуха в един от хангарите, но не този в който бяха на разузнавателна мисия. Картината вътре ги порази. Изглежда бяха закъснели. Явно Хера бе започнала “съкращенията” на човешкият персонал. Навсякъде се валяха труповете на мъже, жени и деца, никой не беше пощаден. Бяха разстреляни както са си стояли, без да подозират нищо. Множеството гилзи на входа говореше за това как група дроиди са нахлули без предупреждение и са открили безразборна стрелба.
-Проклятие!-Изруга Ланс. Моли не можеше да каже нищо. За тези няколко години бе видяла какво ли не, но тази картина я шокира тотално. Останалите от отряда също стояха като вцепенени. Пръв се осъзна Ланс и нареди:
-Бързо, нямаме време! Към следващият хангар!-Следващият хангар също бе непознат за Ланс и Моли. Когато го доближиха още от далече те откриха следи от съпротива. Явно хората бяха разбрали какво се е случило и се бяха барикадирали. Напразно. Вратата бе разбита, барикадата от мебели също.
-Изчакайте!-Нареди Ланс и влезе сам. Той осъзнаваше, че тези гледки не влияят добре на психиката на хората му и за това искаше да им ги спести. Когато сам се увери, че вътре няма оцелели, той поведе отряда си към последният трети хангар. Моли се движеше със свито сърце. Тя познаваше хората там, и щеше да се почувства още по-зле ако и те бяха мъртви. Освен това и операцията, и целият риск, и жертвите щяха да са напразни. Но надеждата умира последна. Когато отрядът се приближи, вратата на хангара стоеше затворена. “Добър знак” помисли си Ланс. Той се опита да влезе, но беше заключено.
-Отворете!-Крещеше той и блъскаше по вратата. Известно време никой не отваряше, но после явно хората бяха познали гласът му и отключиха.
-Идваме да ви спасим! Последвайте ни!-Каза Ланс и хората, които до този момент бяха изгубили всяка надежда, че ще се спасят сега слушаха всяка негова дума. Междувременно отново започна да се чува тътенът от битката. Силите предвождани от Алекс се мъчеха да удържат позициите си от новите подкрепления дроиди, които Хера бе изпратила.
-Давай!-Извика Ланс и Мат изстреля сигнална ракета. Това бе знак към Вожда, че хората са събрани и трябва да започне изтеглянето. Трябваше да се действа бързо понеже скоро на това място щеше да има толкова много машини, че би било невъзможно да бъдат спрени. Отрядите бързо се прегрупираха така, че освободените хора, неподготвени да се бият да се окажат в средата. Чуха се мощни експлозии. Бяха взривени производствените хангари на базата и проектът “човешка ръка” изчезна в пламъците.
-Само това ли са?-Попита Алекс. Групата от спасени хора наброяваше по-малко от сто души.
-Останалите са мъртви!-Отговори Ласн. Новината потресе Вожда, но сега нямаше време да се поддава на чувствата си. Трябваше да се измъкнат някакси. След като се справиха с изпратените дроиди скаутите, заедно с останалите хора се запътиха към гората. Танкът на Джо и Хенри проправяше път през преспите. И въпреки това сред оцелелите имаше и много малки деца, носени от родителите си и цялото придвижване вървеше бавно. Случи се обаче, това от което всички се притесняваха. Бяха пресрещнати от отряд бойни дроиди. Този път някои от механичните войни бяха въоръжени не със стандартните карабини М116, а носеха със себе си минохвъргачки. Започна престрелка. Всички използваха дърветата като прикритие.
Моли стреляше прикрита зад един дънер, но и бе трудно да унищожи дроидът в който се целеше, тъй като и той умееше да се прикрива много добре. Все пак тя го отстрани, и премина към следващият, но това и отне доста повече време и муниции отколкото и се искаше. Скоро наоколо започнаха да валят снаряди изстрелвани от минохвъргачките. Настана истински ад. Тътенът беше влудяващ. Моли се прицелваше все по трудно. Един снаряд падна на метри от нея. За щастие не беше засегната от шрапнел. Тя предвидливо скочи в кратера образуван от взрива и по този начин си осигури по-добро прикритие. Изведнъж стана свидетел на нещо ужасно. Един от снарядите повали дърво, което падна и затисна Вожда. Дънерът минаваше през тялото му и Алекс не можеше да се измъкне по никакъв начин. Около него свистяха куршуми и единствено факта, че се намираше на ниско го спасяваше. Секунди след случилото се, Дейна напусна прикритието си и под дъжд от куршуми и гранати се добра до него. Тя се прикри зад дънера притиснал приятелят и, и започна да му говори с треперещ глас:
-Добре ли си?! Ще ти помогна да се измъкнеш!-Доакто говореше тя не спираше да гали косата му.
-Не можеш да ми помогнеш, дънерът е твърде тежък, трябва да се спасиш с останалите!-Вождът по-малко от всичко искаше неговата любима да загине заради него. Но тя просто не можеше да го изостави. Напъвайки всички сили тя се опита да отмести дървото, но това бе свръх силите и. Отчаяна тя продължи да плаче над лицето на Алекс. Той протегна изнемощялата си ръка и избърса сълзите и:
-Толкова си красива...-Една граната се взриви на метри от тях, но това сякаш не им направи никакво впечатление. Изведнъж Дейна усети как някой се просна зад нея. Обърна се и видя Мат.
-Мат, дойде да развалиш момента ли?-Попита иронично Вожда.
-Няма да те оставя Алекс! Стегни се, трябваш ни жив!
С общи усилия, Дейна и Мат успяха да отместят дървото. Това обаче беше само половината от работата. Трябваше да се доберат заедно в Вожда до един кратер, който щеше да е тяхното прикритие. Вождът не можеше да ходи сам и за това двамата го подпираха. Няколко сантиметра преди ръба на ямата се чу свистене на куршум. Мат падна повален на дъното на изкопа. Дейна и Алекс го последваха. Техният другар беше прострелян в гърба. Погледът му блуждаеше.
-Аз ще умра Алекс!-Говореше той почти несвързано.
-Дръж се Мат!-Крещеше Вожда, макар да знаеше, че раната е смъртоносна.-Ти си герой, Мат, ти си герой...-Това вероятно бяха последните думи, които Мат чу преди да издъхне.
Докато се разиграваха тези драматични събития, Ланс бе поел командването на малката човешка армия. Положението беше критично. Минохвъргачките бяха изкарали танкът от строя, а самият Хенри бе леко ранен. Имаше няколко убити и много ранени скаути. Със своят снайпер Ланс не спираше да стреля избивайки предимно дроидите с минохвъргачки. По тази причина, бомбеният натиск, значително намаля. Въпреки това за да продължат напред, трябваше да преодолеят линията от дроиди, които бяха заели стабилни позиции. Той се страхуваше, че скаутите годни да щурмуват, са прекалено малко и атаката може да не бъде успешна. Докато мислеше дали да заповяда атака до него дотича едър мъж от оцелелите, на име Калоян (вероятно български емигрант б.а.).
-Сред нас има поне двадесет мъже, които искат да се бият!-Извика той. Ланс се замисли. Това подкрепление щеше да е от полза.
-Ето там, там и там...-Ланс сочеше местата където имаше ранени или убити скаути.-Вземете оръжията и чакайте командата ми. Когато всичко беше готово, скаутите и новите попълнения се хвърлиха в атака. Защитата бе преодоляна.

С цената на двайсет убити скаути и още толкова ранени, операцията по спасяването на хората от хангарите и унищожаването на комплекса, приключи успешно. Това бе първата победа на новата човешка съпротива, и началото на една нова война, въпреки че според Ланс, войната никога не бе свършвала.
Вождът оцеля, но всички в Райското кътче знаеха, че дължат това на Мат, който проявявайки изключителна доблест се пожертва за да спаси човекът, носещ надеждата за оцеляването на всички.
Докато събличаше бойното си снаряжение, Моли разпозна момчето Дейв. То стоеше прегърнато от майка си в един от ъглите на убежището. На лицето и се появи усмивка-заслужаваше си.

BroKeN^pRomIsE написа:


Еми всяка глава е отделен епизод, отделна смислова част и когато тя бъде завършена и няма какво повече да се напише се налага да завърша главата дори да е станала малко по-картка. Дано тази която постнах сега ти допадне

Подчертаното са грешки при членуване за първите няколко абзаца... нататък грешките ти продължават, но ме мързеше да ги поправям всички:




Тука следва онази част от разказа, която смятам че си претупал...



Бла бла бла... ш'ме извиняваш ма тфа беше пълна шитня...
Нататък разказа се развива яко... хубавото при теб е че имаш идея какво искаш да пишеш... пък и идеята ти е доста интересна (лично мнение)... лошото е, че пак си фрашкан с грешки при членуването... а те започват все повече и повече да ми се набиват в очите...

Защо арестът да е грешка

Според мен ето така би трябвало да стои изречението, за да бъде граматически правилно:

"Мат още помнеше този ден- aрестa, стаята за разпит и двамата следователи."

Въпреки че и така не звучи много добре... би било добре ако след изречението драснеш някой ред за да опишеш например колко гаден бил ареста, колко срашна му се струвала на Мат стаята за разпит... както казах според мен си попретрупал тази част от разказа... могъл си да вложиш малко описание, малко действие и пр. Ти просто си избързал да преминеш по- нататък...

9 Глава-Прощално писмо


Даниел седеше сам, облегнал гръб на един сандък в убежището. Той беше един от оцелелите. След всичко случило се обаче, хората от неговият бивш хангар го ненавиждаха. Той самият изпитваше огромно чувство за вина. Проектът му причини смъртта на стотици и прекрати безметежното съществуване на останалите оцелели. Тъкмо в моментът, когато беше на прага да изгуби разсъдъка си, до него седна блед мъж със зализана черна коса. Физиономията му изглеждаше мрачна и пропита с мъка.
-Знам как се чувстваш!-Каза мъжът.
-Не, не знаеш! Аз причиних смъртта на толкова невинни хора...-Възрази Даниел, но мъжът до него продължи:
-Угризенията на съвестта имат различни степени. Ти си мислиш, че това което изпитваш е последната степен, но повярвай ми има още много!
-Какво говориш!?!
-Казвам се Антонио-Бледият мъж подаде ръката си на Даниел.-Хера изби твоите хора и ти изпитваш вина за това нали?
-Да!-Отговори Даниел, за когото този разговор придобиваше съвсем объркващ характер.
-Е, ако от това ще ти стане по-леко, истинският виновник стои пред тебе.-След тези думи на лицето на Антонио за първи път от много време на сам се появи нещо подобно на усмивка.
-Но как...
-Аз изобретих Хера и злощастната версия 1.13 причинила смъртта на по-голямата част от човешкият род. Както ти казах, чувството за вина има много степени и ти си едва в началото.
-Как успя да съхраниш съзнанието си толкова дълго време, аз бих се побъркал!
Антонио отново се усмихна-Скоро ще разбереш-След тези думи той стана и отново остави Даниел на саме с мислите му.


Алекс стоеше замислен в бивакът си когато към него се доближи Дейна.
-За какво мислиш?-Попита тя обгръщайки врата му с нежните си ръце.
-Новите попълнения вече са добре подготвени, време е да нанесем следващият си удар, но все още не знам какъв да бъде той.
Още преди Дейна да успее да каже нещо, отговорът сякаш сам се появи. До тях се приближиха Ланс и Моли. Моли изглеждаше доста разтроена.
-Какво се е случило?!-Попита Вожда.
-Антонио се е самоубил, елате да видите!-Каза Ланс и четиримата се насочиха към бивака на компютърния гений. Когато доближиха, Дейна за момент отвърна лицето си от ужасяващата гледка. Мониторът на все още работещия компютър беше оплискан с кръв и парченца мозък. Зад кървавото петно прозираше познатата снимка на Синтия. На земята до тялото на злощастния самоубиец се търкаляше стария револвер, почивал твърде дълго време в чекмеджето на бюрото преди да влезе в употреба. След по-внимателен оглед Алекс забеляза, че в долния десен ъгъл на монитора има надпис “Click here!”. Той придвижи курсора на мишката и кликна. Тогава на монитора се изписа следното съобщение:
“Здравейте, приятели от Райското Кътче. Щом четете този текст, значи вероятно аз вече съм мъртъв. Искам да ви благодаря за всичко което сторихте за мен, за това че ме приехте и подкрепяхте въпреки ужасната ми вина. Без вас и вашето приятелство аз нямаше да мога да завърша своето дело-файлът който ще спаси човечеството. Сега този файл е вече завършен. Тъй като с нищо повече не мога да бъда полезен на вас или на който и да е било друг, аз реших най-сетне да сложа край на живота си и без никакво колебание дръпнах спусъка. За да спечелите войната с моето творение трябва само да инсталирате файла и да повдигнете версията на 1.14. Пожелавам успех на смелите хора, които ще се заемат с това начинание, знам че тук има много такива.

Винаги ваш приятел: Антонио

To get the patch pleas click here!”

Очите на всички които четяха прощалното писмо на Антонио се изпълниха със сълзи. Той наистина беше техен приятел, поредният когото губеха.
-Нека страданието на Антонио не бъде напразно!-Каза Вождът след кратко мълчание.-Вече знам какъв ще е следващият ни удар-главният сървър на Хера.

В райското кътче беше организирано погребение и всички присъстваха. От една страна, обитателите бяха натъжени заради смъртта на един от тях, но от друга страна за първи път след заселването им под земята, те чувстваха че края на това мизерно съществуване може би е близо. Надеждата бавно, но сигурно си проправяше път в душите им.
-Как ще действаме?-Първи попита Хенри. Рамото му засегнато от шрапнел при последната операция, още стоеше превързано.
-До сега не сме предприемали мисии във високо охраняваната зона около Кулата на Свободата, където се намира главният сървър на Хера.-Започна Вожда. За да имаме успех, трябва да разузнаем много добре, да опознаем охраната и мерките за сигурност. Хубавото е, че моментът на изненадата е на наша страна. Освен това, Хера има много резервни сървъри които биха се включили, ако този бъде унищожен по някакъв начин и това намалява бдителността и.
-Само че ние няма да взривяваме компютърът, а напротив ще ъпдейтнем програмата му.-Намеси се Ланс.
-Точно така!-Съгласи се Алекс.

В следващите няколко седмици, Алекс, Дейна, Ланс, Моли и всички останали които щяха да вземат участие в решителната акция, извършваха множество разузнавателни мисии в района на главния сървър. Те използваха предимно канализационната мрежа за да могат да се промъкнат до високо-охраняваната зона. Разбира се тези разузнавателни мисии бяха крайно опасни.
-По дяволите, разкрити сме!-изкрещя Ланс и секунди по-късно около тях заваляха куршуми изстрелвани от картечница закрепена на стената на една от околните сгради. Двамата с Моли успяха да се прикрият зад един контейнер за смет. След няколко секунди Ланс се подаде зад прикритието и порази картечницата с един изстрел на снайпера си. Тревогата обаче беше дадена и по петите им вече бяха десетки войни на Хера. Двамата притичаха покрай стената на една постройка стремейки се да държат главите си на ниско, когато от съседния ъгъл изскочиха петима дроида. Рефлекторно, Моли посегна към колана си и без да губи нито секунда хвърли една граната срещу механичните си противници. Парчета от роботите се разхвърчаха на всички посоки след експлозията и пътят пред двамата скаути отново бе чист. Продължавайки да притичват и да се прикриват зад стените на полуразрушените сгради те достигнаха на около десетина метра от канализационната шахта, която щяха да използват като евакуационен изход. Ланс внимателно подаде лицето си за да види дали е чисто, когато забеляза че на няколко сантиметра от шахтата лежи трупа на един от техните приятели от райското кътче. Това беше скаутът Майк. Един куршум се заби в стената на милиметри от главата на Ланс и той веднага се скри зад стената.
-Какво става?-Попита Моли.
-Има снайперист, който е завардил шахтата. Майк е убит.
-Ами партньорът му Ед?
-Можем само да се надяваме, че е успял първи да се добере до шахтата и сега е в безопасност.
-Ако останем още дълго тук ще ни открият!-В гласът на Моли се четеше безпокойство.
-Не знам къде е снайперистът, имам само приблизителната посока от където дойде изстрелът.
Моли се замисли, след което предложи:
-Нямаме друг избор, аз ще се затичам към шахтата, а ти ще се прицелиш. Когато той стреля ще разкрие позицията си и ти ще го неутрализираш!
-Ами ако те уцели!-Ланс не одобряваше тази жертвоготовност от страна на Моли.
-Ще тичам бързо.
Няколко секунди по-късно, Моли се затича с все сили към шахтата. Тя знаеше, че в този момент някой се прицелва в нея. Чу се гръм. Присветването издаде позицията на снайпериста, Ланс не сгреши. Чу се втори гръм и от покрива на една висока сграда полетя механичното тяло на един дроид. Няколко секунди след това Ланс Погледна към мястото накъдето се бе затичала Моли. Нея я нямаше. “Значи се е спасила” каза си той и на свой ред се затича към шахтата. Когато скочи в нея краката му се приземиха на нещо меко. Погледна надолу и видя трупът на Ед.
-Явно са го застреляли в моментът в който е скачал в шахтата-Каза Моли.
-Радвам се, че ти си добре-Двамата се прегърнаха.-Сега трябва да се връщаме у дома.

Вождът Алекс обобщаваше събраната информация от многобройните разузнавателни мисии и обмисляше плана за атаката. Последната мисия, която трябваше да доведе до окончателния успех във войната с изкуственият интелект. Той и Дейна също бяха участвали в някои разузнавателни мисии. Докато работеше при него дойде Калоян. Младият мъж се беше превърнал в нещо като лидер на новодошлите хора, спасени от фермата. Той беше един от тях и те му имаха доверие. Ето защо връзката между него и вожда Алекс беше много важна.
-Аз и някои от хората ми също искаме да участваме в решителната битка.-Заяви направо той.-Вече имаме достатъчно боен опит.
-Виж...-Започна Вожда-Хората ти действително могат да се бият с дроиди и паяци, но тази мисия ще е много по-сложна, реших че ще е най-добре да разчитам на най-старите си войни.
-Но ние няма да сме ви излишни! Колкото повече толкова по-добре!-Настояваше Калоян и лицето му започваше да се изчервява.
-Няма да сте излишни, но има вероятност мисията да се провали и всички да загинем. Тогава не е добре всички боеспособни хора да са мъртви. Трябва да има някой, който да продължи борбата и това ще сте вие!
-Не съм съгласен!-Продължи да настоява Калоян, с нас имате повече шансове за успех. Ние няма просто да стоим и да чакаме тук, докато съдбата на човечеството се решава в същия момент!
Виждайки, че няма начин да го разубеди, Алекс прие помощта на новодошлите. Явно залогът не можеше да е по-висок, всичко се залагаше на една карта и нямаха право на неуспех.

9 Глава-Прощално писмо


Даниел седеше сам, облегнал гръб на един сандък в убежището. Той беше един от оцелелите. След всичко случило се обаче, хората от неговият бивш хангар го ненавиждаха. Той самият изпитваше огромно чувство за вина. Проектът му причини смъртта на стотици и прекрати безметежното съществуване на останалите оцелели. Тъкмо в моментът, когато беше на прага да изгуби разсъдъка си, до него седна блед мъж със зализана черна коса. Физиономията му изглеждаше мрачна и пропита с мъка.
-Знам как се чувстваш!-Каза мъжът.
-Не, не знаеш! Аз причиних смъртта на толкова невинни хора...-Възрази Даниел, но мъжът до него продължи:
-Угризенията на съвестта имат различни степени. Ти си мислиш, че това което изпитваш е последната степен, но повярвай ми има още много!
-Какво говориш!?!
-Казвам се Антонио-Бледият мъж подаде ръката си на Даниел.-Хера изби твоите хора и ти изпитваш вина за това нали?
-Да!-Отговори Даниел, за когото този разговор придобиваше съвсем объркващ характер.
-Е, ако от това ще ти стане по-леко, истинският виновник стои пред тебе.-След тези думи на лицето на Антонио за първи път от много време на сам се появи нещо подобно на усмивка.
-Но как...
-Аз изобретих Хера и злощастната версия 1.13 причинила смъртта на по-голямата част от човешкият род. Както ти казах, чувството за вина има много степени и ти си едва в началото.
-Как успя да съхраниш съзнанието си толкова дълго време, аз бих се побъркал!
Антонио отново се усмихна-Скоро ще разбереш-След тези думи той стана и отново остави Даниел на саме с мислите му.


Алекс стоеше замислен в бивакът си когато към него се доближи Дейна.
-За какво мислиш?-Попита тя обгръщайки врата му с нежните си ръце.
-Новите попълнения вече са добре подготвени, време е да нанесем следващият си удар, но все още не знам какъв да бъде той.
Още преди Дейна да успее да каже нещо, отговорът сякаш сам се появи. До тях се приближиха Ланс и Моли. Моли изглеждаше доста разтроена.
-Какво се е случило?!-Попита Вожда.
-Антонио се е самоубил, елате да видите!-Каза Ланс и четиримата се насочиха към бивака на компютърния гений. Когато доближиха, Дейна за момент отвърна лицето си от ужасяващата гледка. Мониторът на все още работещия компютър беше оплискан с кръв и парченца мозък. Зад кървавото петно прозираше познатата снимка на Синтия. На земята до тялото на злощастния самоубиец се търкаляше стария револвер, почивал твърде дълго време в чекмеджето на бюрото преди да влезе в употреба. След по-внимателен оглед Алекс забеляза, че в долния десен ъгъл на монитора има надпис “Click here!”. Той придвижи курсора на мишката и кликна. Тогава на монитора се изписа следното съобщение:
“Здравейте, приятели от Райското Кътче. Щом четете този текст, значи вероятно аз вече съм мъртъв. Искам да ви благодаря за всичко което сторихте за мен, за това че ме приехте и подкрепяхте въпреки ужасната ми вина. Без вас и вашето приятелство аз нямаше да мога да завърша своето дело-файлът който ще спаси човечеството. Сега този файл е вече завършен. Тъй като с нищо повече не мога да бъда полезен на вас или на който и да е било друг, аз реших най-сетне да сложа край на живота си и без никакво колебание дръпнах спусъка. За да спечелите войната с моето творение трябва само да инсталирате файла и да повдигнете версията на 1.14. Пожелавам успех на смелите хора, които ще се заемат с това начинание, знам че тук има много такива.

Винаги ваш приятел: Антонио

To get the patch pleas click here!”

Очите на всички които четяха прощалното писмо на Антонио се изпълниха със сълзи. Той наистина беше техен приятел, поредният когото губеха.
-Нека страданието на Антонио не бъде напразно!-Каза Вождът след кратко мълчание.-Вече знам какъв ще е следващият ни удар-главният сървър на Хера.

В райското кътче беше организирано погребение и всички присъстваха. От една страна, обитателите бяха натъжени заради смъртта на един от тях, но от друга страна за първи път след заселването им под земята, те чувстваха че края на това мизерно съществуване може би е близо. Надеждата бавно, но сигурно си проправяше път в душите им.
-Как ще действаме?-Първи попита Хенри. Рамото му засегнато от шрапнел при последната операция, още стоеше превързано.
-До сега не сме предприемали мисии във високо охраняваната зона около Кулата на Свободата, където се намира главният сървър на Хера.-Започна Вожда. За да имаме успех, трябва да разузнаем много добре, да опознаем охраната и мерките за сигурност. Хубавото е, че моментът на изненадата е на наша страна. Освен това, Хера има много резервни сървъри които биха се включили, ако този бъде унищожен по някакъв начин и това намалява бдителността и.
-Само че ние няма да взривяваме компютърът, а напротив ще ъпдейтнем програмата му.-Намеси се Ланс.
-Точно така!-Съгласи се Алекс.

В следващите няколко седмици, Алекс, Дейна, Ланс, Моли и всички останали които щяха да вземат участие в решителната акция, извършваха множество разузнавателни мисии в района на главния сървър. Те използваха предимно канализационната мрежа за да могат да се промъкнат до високо-охраняваната зона. Разбира се тези разузнавателни мисии бяха крайно опасни.
-По дяволите, разкрити сме!-изкрещя Ланс и секунди по-късно около тях заваляха куршуми изстрелвани от картечница закрепена на стената на една от околните сгради. Двамата с Моли успяха да се прикрият зад един контейнер за смет. След няколко секунди Ланс се подаде зад прикритието и порази картечницата с един изстрел на снайпера си. Тревогата обаче беше дадена и по петите им вече бяха десетки войни на Хера. Двамата притичаха покрай стената на една постройка стремейки се да държат главите си на ниско, когато от съседния ъгъл изскочиха петима дроида. Рефлекторно, Моли посегна към колана си и без да губи нито секунда хвърли една граната срещу механичните си противници. Парчета от роботите се разхвърчаха на всички посоки след експлозията и пътят пред двамата скаути отново бе чист. Продължавайки да притичват и да се прикриват зад стените на полуразрушените сгради те достигнаха на около десетина метра от канализационната шахта, която щяха да използват като евакуационен изход. Ланс внимателно подаде лицето си за да види дали е чисто, когато забеляза че на няколко сантиметра от шахтата лежи трупа на един от техните приятели от райското кътче. Това беше скаутът Майк. Един куршум се заби в стената на милиметри от главата на Ланс и той веднага се скри зад стената.
-Какво става?-Попита Моли.
-Има снайперист, който е завардил шахтата. Майк е убит.
-Ами партньорът му Ед?
-Можем само да се надяваме, че е успял първи да се добере до шахтата и сега е в безопасност.
-Ако останем още дълго тук ще ни открият!-В гласът на Моли се четеше безпокойство.
-Не знам къде е снайперистът, имам само приблизителната посока от където дойде изстрелът.
Моли се замисли, след което предложи:
-Нямаме друг избор, аз ще се затичам към шахтата, а ти ще се прицелиш. Когато той стреля ще разкрие позицията си и ти ще го неутрализираш!
-Ами ако те уцели!-Ланс не одобряваше тази жертвоготовност от страна на Моли.
-Ще тичам бързо.
Няколко секунди по-късно, Моли се затича с все сили към шахтата. Тя знаеше, че в този момент някой се прицелва в нея. Чу се гръм. Присветването издаде позицията на снайпериста, Ланс не сгреши. Чу се втори гръм и от покрива на една висока сграда полетя механичното тяло на един дроид. Няколко секунди след това Ланс Погледна към мястото накъдето се бе затичала Моли. Нея я нямаше. “Значи се е спасила” каза си той и на свой ред се затича към шахтата. Когато скочи в нея краката му се приземиха на нещо меко. Погледна надолу и видя трупът на Ед.
-Явно са го застреляли в моментът в който е скачал в шахтата-Каза Моли.
-Радвам се, че ти си добре-Двамата се прегърнаха.-Сега трябва да се връщаме у дома.

Вождът Алекс обобщаваше събраната информация от многобройните разузнавателни мисии и обмисляше плана за атаката. Последната мисия, която трябваше да доведе до окончателния успех във войната с изкуственият интелект. Той и Дейна също бяха участвали в някои разузнавателни мисии. Докато работеше при него дойде Калоян. Младият мъж се беше превърнал в нещо като лидер на новодошлите хора, спасени от фермата. Той беше един от тях и те му имаха доверие. Ето защо връзката между него и вожда Алекс беше много важна.
-Аз и някои от хората ми също искаме да участваме в решителната битка.-Заяви направо той.-Вече имаме достатъчно боен опит.
-Виж...-Започна Вожда-Хората ти действително могат да се бият с дроиди и паяци, но тази мисия ще е много по-сложна, реших че ще е най-добре да разчитам на най-старите си войни.
-Но ние няма да сме ви излишни! Колкото повече толкова по-добре!-Настояваше Калоян и лицето му започваше да се изчервява.
-Няма да сте излишни, но има вероятност мисията да се провали и всички да загинем. Тогава не е добре всички боеспособни хора да са мъртви. Трябва да има някой, който да продължи борбата и това ще сте вие!
-Не съм съгласен!-Продължи да настоява Калоян, с нас имате повече шансове за успех. Ние няма просто да стоим и да чакаме тук, докато съдбата на човечеството се решава в същия момент!
Виждайки, че няма начин да го разубеди, Алекс прие помощта на новодошлите. Явно залогът не можеше да е по-висок, всичко се залагаше на една карта и нямаха право на неуспех.

не искам да те обиждам, но имам чувството че желанието ти за писане някак си се е изпарило... последните 2 глави ми се виждат някак претупани...

10 Глава-Кулата на Свободата



Денят беше 18 Март 2073г. След месец прекаран в неспирна подготовка и разузнаване, малката човешка армия, бе на път да започне последната и най-решаваща битка в историята на човечеството. Всичко щеше да започне по изгрев слънце. Трябваше да се проникне в Кулата на Свободата и да се занесе чипът с новият пач до главният сървър на Хера. След това бе необходимо просото да се ъпдейтне операционната система до версия 1.14 и човечеството щеше да бъде спасено. Задачата обаче изобщо не беше лесна. Сградата се охраняваше отвътре и отвън от многобройните роботизирани войни на изкуственият интелект. Вождът щеше да носи със себе си чипа с безценната информация. Всички останали имаха за цел да осигурят безпрепятственото му достигане до командната зала. Човешката армия бе разделена на три екипа, които за първи път щяха да държат връзка чрез радиостанции. До този момент в своите акции човешката съпротива не бе използвала никакви честотни предаватели за да не бъдат разкрити от Хера, но тъй като сега всичко се залагаше на една карта, те бяха решили да използват радиостанции, конструирани от техникът Хенри. Екипите се деляха на Зелен, Червен и Син. Зеленият екип се предвождаше от Алекс и заедно с него бяха Дейна и някои от най-опитните скаути. Този отряд имаше за цел да проникне в сградата през каналите водещи до подземният гараж и от там в административната част, достигайки в крайна сметка до командната зала. Останалите два екипа бяха предназначени да отвлекат вниманието на охраната.
Червеният щеше да нападне фронтално през главният вход. Той беше най-многоброен и се състоеше от новодошлите предвождани от Калоян. Много от тях бяха въоръжени с минохвъргачки взети от последната битка със силите на Хера. Отрядът щеше да се подкрепя още от бойната машина на Хенри и Джо и някои от “старите” скаути. В случай, че успееха да проникнат на вътре в сградата те щяха да окажат помощ на Зеления екип.
Синият екип, предвождан от Ланс, щеше да се изкачи по фасадата на кулата чрез изстрелване на въжета с куки. Те трябваше да достигнат директно до 78-мия етаж, където се намираше главния сървър, но от противоположната посока на тази от която щеше да дойде Зеления екип. Целта отново бе да се привлече вниманието на охраната. Ако синият екип оцелееше той щеше също да се присъедини към зеления и да им окаже помощ.

Приклекнал до руините на една сграда в съседство с Кулата на свободата, Ланс наблюдаваше изгряващото слънце, чието червено сияние се обагряше стъклата на огромния небостъргач. Да за тях той действително олицетворяваше свободата. Тя се намираше там вътре и те само трябваше да достигнат до нея. Ланс погледна в страни и видя до себе си Моли, която също се спотайваше чакайки сигнала за действие. Погледите им се срещнаха. Те се гледаха дълго време защото знаеха, че може би е за последно. В тази опасна мисия, колцина щяха да оцелеят при евентуален успех, но жертвата бе необходима в името на оцеляването на човешкият род. Ланс вдиша дълбоко от чистият пролетен въздух на зараждащият се ден, беше толкова красиво. Да той се чувстваше толкова по-жив, колкото по-близо бе до смъртта. Искаше да преживее всяка една от тези последни минути на спокойствие. Чу се пропукване на радиостанция. Беше Вожда.
-Зелен екип тръгваме, червен екип напред!-Синият екип все още трябваше да изчака. Всички стояха притаени до порутеният зид, но там от другата страна на сградата, битката вече се водеше. Червеният екип атакуваше охраната.

-Не спирайте да стреляте!-Крещеше Калоян и мощният му глас почти заглушаваше гърмежите на минохвъргачките. Заели позиции в близост до кулата хората обстрелваха охраната състояща се от множество дроиди и три спайдера. Атаката свари неподготвени войните на изкуственият интелект и гигантските паяци скоро рухнаха на улицата създавайки огромни огнени кълба. Дроидите също бързо бяха избити.
-Атака!-Изкрещя Калоян. В този момент всички напуснаха прикритията си и носейки леки стрелкови оръжия се хвърлиха стремглаво към главният вход на Кулата на свободата. С един изстрел танкът на Хенри и Джо взриви входната врата и отвори достатъчно голяма пробойна. Докато тичаха напред хората предвождани от Калоян бяха под постоянен обстрел на дроиди намиращи се по прозорците на сградата и зад входа образуван от изстрела на танка. Мнозина бяха покосени от точната стрелба на дроидите, но все пак по-голямата част от отряда успя да достигне до стената. Хвърляйки десетина ръчни гранати те разчистиха входа блокиран от роботизираните гардове. Всички се спряха за момент, чакайки понататъшни инструкции от Калоян. Сърцата им биеха лудо, те осъзнаваха, че решаващия, съдбоносен момент е настъпил и в следващите минути ще се реши цялото бъдеще на човешкият род.
-Напред!-Изкомандва Калоян и сам се хвърли през дупката вътре. Озова се в просторно преддверие с множество врати и колони. Зад тях се бяха прикрили десетки дроиди, които откриха огън в момента, когато първите хора стъпиха в помещението. Още преди да осъзнае какво става Калоян се озова по гръб гледайки тавана. Бяха го уцелили в рамото. Ужасяващата болка накара погледа му да се замъгли. Той успяваше да различи силуетите на хората му, които не спираха да нахлуват през пробойната и да изпълват преддверието. Чуваше се неспирна стрелба и крясъците на ранените. Някои падаха до него. Той знаеше, че не може да се предаде точно сега. Зрението му започна да се прояснява и скоро успя да се надигне.
-Помислихме, че си умрял!-Каза един от хората му.
-Все още не! Заемете позиции на вратите, скоро ще дойдат още!
Оцелелите бойци от червения отряд завардиха вратите и централният вход откъдето се очакваше всеки момент да атакуват нови дроиди.

Междувременно малкият “зелен” отряд, начело с Вожда се озова в подземния паркинг на Кулата на свободата, отмествайки капака на канализационната шахта.
Алекс беше оставил голямата картечница и сега заедно с останалите от отряда носеше малък автомат МР5. Бързината с която щяха да се движат щеше да бъде от решаващо значение, затова всички бяха редуцирали екипировката с и до минимум. Алекс, Дейна и останалите четирима души от отряда тичешком достигнаха до коридора водещ към асансьорите. Докато продължаваха да тичат една от вратите се отвори и от там изскочиха десетина дроиди. Без да разполагат с каквото и да било прикритие шестимата приклекнаха и откриха огън. Прецизната стрелба им позволи да неутрализират механичните си противници преди вторите да са успели да наранят някого.
-Презаредете!-Нареди Алекс. Всички го послушаха, след което продължиха да спринтират до вратите на асансьора. Когато влязоха вътре те не използваха самият асансьор, защото Хера можеше да ги засече и тогава сами щяха да са се вкарали в капана. За това те отвориха аварийният люк на покрива и се качиха върху самата кабина.
-Добре, целете се точно!-Каза Алекс. Всички извадиха харпуни с които изстреляха стрели със закачено въже. После с помощта на специални устройства те се издигнаха бързо нагоре по въжетата озовавайки се пред вратите на 78-мия етаж. Преди да проникнат на етажа Вожда се свърза по радиостанцията с Ланс:
-Син екип, време е да действате!
-Разбрано!-Отговори Ланс и даде знак за начало на операцията.
Китаецът Лии се подаде иззад прикритието си и изстреля ракета, която се взриви в прозорецът на 78-мия етаж. Образуваната пробойна щеше да е достатъчна за да може отрядът от двадесет скаути да проникне вътре.
-Напред!-Изкомандва Ланс и всички се втурнаха към стената на сградата. По пътя си не срещнаха никаква съпротива. В този момент всички дроиди се биеха отпред с червения екип. Когато достигнаха до стената предвожданите от Ланс скаути изстреляха котви със въжета и подобно на Зеления отряд започнаха бързо да се изкачват нагоре. Преди да са достигнали края обаче във въздуха около тях се появи бойна дрона. Тя започна да ги обстрелва чупейки стъклата около тях. Ланс се опитваше да отвръща на огъня, но му беше трудно да се прицелва, защото с едната си ръка трябваше да държи въжето. Двама от отряда полетяха обратно към земята, уцелени от куршумите на дроната. Останалите успявайки да се качат на етажа откриха стрелба и подложена на масиран обстрел, дроната скоро експлодира разпръсквайки огнени езици и черен дим в иначе чистото синьо небе. Ланс избърса подта от челото си, първата част от най-важната мисия в живота му бе премината. Моли също едвам си поемаше дъх не толкова от физическата умора колкото от възбуда.
-Да вървим!-Каза Ланс и всички продължиха по коридора напред.


Междувременно долу пред централния вход на сградата се разиграваха още по-драматични събития. На помощ, изкуственият интелект бе повикал всички тежки машини намиращи се наоколо. Така скоро пристигнаха първите три спайдъра.
-Стреляй!-Крещеше Хенри, докато управляваше танкът. През това време Джо стреляше с оръдието и насочваше ракетите. Около самоделната машина избухваха снаряди на спайдерите. През малкият прозорец Джо видя как единият от огромните паяци се сгромоляса. Тогава оръжейникът завъртя оръдието насочвайки го към следващата си цел. Когато обаче взе на прицел един от двата оцелели спайдера , той видя летящата към него самия ракета. Хората намиращи се в преддверието на Кулата видяха експлозията, която унищожи танка. От деформираният димящ купол залитайки излезе Джо. Имаше лека драскотина на челото от която се стичаше кръв по лицето му, но иначе изглеждаше добре. Той се огледа и забеляза на няколко метра от себе си Хенри, който лежеше на земята.
-Хенри!-Извика Джо и се втурна в тази посока прескачайки с лъвски скокове пламтящите отломки на танка.
-Добре ли си Хенри!-Продължаваше да крещи Джо, когато се оказа приклекнал до старият си приятел. Очите на възрастният мъж бавно се спряха на лицето на оръжейника.
-Остави ме Джо-Изстена той- Моята свърши.
-Не, Хенри, ще ти помогна, не се отказвай!
-Ти не се отказвай, Джо!-Тонът на Хенри звучеше ядосано.-Ти все още си невредим, иди при останалите, те имат нужда от теб!
-Ще дойдеш с мен!-Заяви Джо и хващайки приятелят си през рамената го повлече към входа на сградата, където се бяха прикрили останалите. От самият вход се чуваше картечна стрелба, множество ракети биваха изстрелвани по гигантските паяци. Хората бяха приклещени от една страна от намиращите се в сградата гардове и от прииждащите отвън нови подкрепления. Оръжейникът успя да влезе вътре влачейки своят боен другар.
-Пристигнахме Хенри, в безопасност си!-Каза той и погледна лицето му. То не реагираше.
-Хенри!-Джо разклати старият човек, но главата му се люшкаше като на кукла.
-Мъртъв е, скоро всички ще сме като него!-Чу се гласът на един от бойците.
-Неееееееееееееее!-Извика оръжейникът и грабна намиращия се близо до него ракетомет. След това скочи на крака и се затича обратно към изхода.
-Къде отиваш, побърка ли се!-Изкрещя Калоян. Но обезумелият от ярост Джо не искаше да слуша нищо повече. Озовавайки се на открито той продължи да тича към намиращият се наблизо спайдер изстрелвайки ракета след ракета. Виждайки опасността, след като получи няколко попадения, механичният звяр насочи стрелбата си срещу тичащият към него човек. Около Джо започнаха да валят куршуми, но той не спираше да тича и да уцелва все по отблизо гигантската машина.
-Умри, гад такава, умри!-Крещеше той без да спира да стреля. Скоро беше уцелен от куршум, който мина през гърдите му, но Джо продължи да се държи на краката си и да напредва. Когато се намираше на съвсем близко разстояние, той изстреля последната си ракета право в предната част на паякът. Останалите хора видяха как огромният спайдер се олюлява и рухва, оставяйки под себе си Джо и още десетина дроида.
-Всички тук сме герои, но ето този мъж може да бъде пример дори за нас!-Извика Калоян сочейки горящите отломки, под които лежеше тялото на безстрашният оръжейник.

-Според схемите дадени ни от Антонио, главният сървър трябва да е натам.-Говореше Дейна, докато зеленият екип се придвижваше по коридорите. Изведнъж от тавана се появиха вградени картечници, които устроиха засада.
-Назад!-Изкрещя Алекс и с няколко скока всички се прикриха зад стената на коридорът, от който бяха дошли. Всички с изключение на един от екипът, на име Марк, който беше прострелян многократно преди да успее да се прикрие.
-Fire in the hole!(Няма да го превеждам б.а)-Извика Алекс хвърляйки ръчна граната по посока на вражеският огън. Ударната вълна разстрои за момент сензорите на картечниците, което даде възможност на скаутите да се покажат от прикритието си и да ги унищожат.
-Хайде, приятели, близо сме!-Каза Алекс и отново поведе останалите вече петима скаути напред.

Междувременно, предвожданият от Ланс Син екип, навлизаше във вътрешността на етажа и в момента се намираше в нещо като конферентна зала. Докато се оглеждаше за опасности Моли забеляза дебелия слой прах покрил всичко- столовете, голямата продълговата маса, картините... Личеше си, че животът тук е замрял преди години и от тогава никой жив човек не бе стъпвал на това място. Мислите и бяха прекъснати когато от двете врати водещи към залата нахлуха механичните войни на Хера. Това не бяха обикновени дроиди, а някакъв непознат модел. Приличаха по-малко на хора, бяха по-ниски и набити и вместо ръце, двете карабини бяха направо вградени в торса. Започна ожесточена престрелка. Скаутите залегнаха на земята, но почти нямаше зад какво да се прикрият. Моли усещаше куршумите, отскачащи от пода в близост до нея. Чуваше и виковете на ранените. Тя реши, че сега е момента да използва алтернативният режим на стрелба на своята карабина М 116 и изстреля енергийния импулс. Той успя временно да блокира роботите.
-Браво!-Извика Ланс. Всички започнаха да стрелят по тях, но те се оказаха значително по-здрави от обикновените дроиди. Започнаха да се разпадат един по един едва след като скаутите изхабиха голямо количество амуниции.
-Побързайте, скоро ще се събудят!-Викаше Моли. Тя знаеше, че импулсният изстрел ще държи електрониката на машините извън контрол само още няколко секунди. И действително последният дроид успя да се задейства. Той простреля двама скаути преди да бъде унищожен.
-Дано не срещаме повече такива по пътя!-Каза Ланс докато презареждаше оръжието.-А сега трябва да продължим, зеленият екип може би има нужда от нас!

Зеленият екип се намираше на метри от вратата на командната зала. Това което ги делеше от нея беше малко метално мостче. Под мостчето се намираше друга зала. Петимата оцелели стояха в коридора и не смееха още да направят последната крачка.
-Това е хора, зад тази врата е нашата цел, това за което дойдохме и това за което умряха толкова наши приятели. Не можем да си позволим да сгрешим точно сега!-Говореше Вожда.
-Първо да отворим вратата за да сме сигурни, че пътят ни е чист!-Предложи Дейна.
-Кърт твой ред е!-Каза Алекс и погледна един от верните си скаути. Кърт отвори раницата си и извади една единствена ракета. Изстреля я право срещу вратата. Коридорът е изпълни с пушек миришещ на сяра, а тътенът от експлозията разтресе всичко наоколо. Когато димът се разсея, всички видяха, че в металната врата се е образувала достатъчно голяма дупка. През нея се виждаше вътрешността на залата. Прашасалите компютри все още работеха.
-Добре сега ни остава само да прекосим мостчето!-Прошепна Вожда.
-Може да има капани!-Отбеляза Дейна.
-Аз ще проверя-Заяви смело Лейла; чернокосо момиче, чиято дълга черна коса стоеше вързана на опашка.
-Добре, но внимавай!-Съгласи се Вожда.
Лейла успя безпрепятствено да притича по мостчето и да достигне до входа. Тя влезе вътре в залата, след което се подаде отново навън и извика:
-Е, мисля че е безопасно.
Останалите четирима също се затичаха по мостчето, но когато достигнаха до средата от тавана и страничните стени се показаха множество картечници, които откриха кръстосан огън. Петимата скаути се опитаха да отвърнат, но бяха обградени и нямаха никакво прикритие. Алекс виждаше как хората му падат покосени един след друг. Той сам изпита болка, когато три куршума се забиха в гърба му и го повалиха на земята. Дейна успя да взриви с точен откос една от картечниците, но бе уцелена в ръката. Ударът я накара да залитне и да се прехвърли през перилата на мостчето. Падането трая около секунда, докато тялото и срещна металният под. Трябваше и малко време за да се осъзнае, всичко я болеше. Тя се надигна и забеляза, че стените на помещението се приближават една към друга. Погледна нагоре, нямаше никакъв начин да се изкачи.
Стрелбата утихна. Вожда Алекс лежеше по очи. Той все още дишаше. С усилия на волята се надигна на двете си ръце. От тавана се спусна една от картечниците. Върху себе си имаше миниатюрна камера. Камерата срещна погледа на Алекс.
-Ето, че се срещнахме-Каза с хриптящ глас той.
-Нима си мислеше, че ще победиш!?!- Чу се мощен глас предаван от множество високоговорители вградени в стените.
-По лицето на Алекс се изписа болезнена трепереща усмивка- Аз все още го мисля!
-Ти си мъртъв, а аз ще съществувам вечно!-Отново прокънтя компютърния глас.
-Аз може и да съм мъртъв, но не и тези, които идват след мен.
-Глупав човек-Отекна изстрел и тялото на Алекс се отпусна на пода.
Секунди по-късно картечницата застреляла Вожда, бе пръсната на парчета от точен изстрел на снайпер. Синият отряд бе успял да се добере до тук. Завърза се престрелка, тъй като защитните съоръжения бяха разкрити, отряда командван от Ланс не се качи на моста, а заемайки удобни позиции започна престрелката. Скаутите разполагаха и с няколко ракети, които им помогнаха да неутрализират защитата. Когато и последната картечница престана да функционира, Ланс притича на моста и клекна до тялото на Алекс.
-Мъртъв е, ще взема чипа!-Извика той.
-Вижте!-каза Моли и всички погледнаха надолу. Дейна стоеше изправена в долната зала чиито стени се приближаваха все повече.
-Аз ще се заема с това, ти иди в командната зала!-Предложи Моли. Ланс се приближи към нея и двамата се целунаха. След това той се затича към командната зала за да изпълни това за което бяха дошли.
-Някой има ли въже?-Попита Моли.
-Аз-Отговори Лии.
-Добре спуснете ме!-Моли се завърза през кръста и останалите скаути я спуснаха на дъното с помощта на въжето.
-Радвам се да те видя!-Каза Дейна и двете се хванаха една за друга. Скаутите започнаха да теглят, но изкачването вървеше твърде бавно. Стените се приближаваха все повече. Моли и Дейна вече усещаха допира, когато със сетни усилия техните приятели успяха да ги изтеглят.

Мунициите привършваха, но Калоян не спираше да стреля. Положението беше безнадеждно, но нима някой от тези храбри герой бе започнал това начинание с надеждата да остане жив. От червеният екип не бе останало почти нищо. Последните оцелели бойци, водеха отчаяна съпротива, срещу стотиците дроиди притискащи ги от всички страни. Помещението беше изпълнено с дим и едва се дишаше. Изведнъж ответният огън беше прекратен. Хората продължиха да стрелят още малко, но скоро забелязаха, че дроидите, паяците и останалите машини не се движат. Калоян предпазливо подаде главата си над порутената стена. Скоро всички се изправиха.
-Да!-Чу се вик-Победихме!
Всички в купом започнаха да ликуват и да се прегръщат, бяха успели. Хората напуснаха прикритията си и се приближиха до дроидите, които макар и неподвижни, все още всяваха ужас само с вида си. Калоян бутна един по челото и той се строполи, като бездушен манекен.
-Това беше приятели, всичко свърши. Останалите също започнаха радостно да събарят дроидите, хората бяха победили.

На 78-мият етаж, на метри от входа на заветната зала, Дейна обливаше в сълзи лицето на мъртвият си любим. Всички останали стояха безмълвни наоколо. Най-великият измежду тях бе загинал и те му оказваха последна почит.
-Ти не може да си мъртъв...-продължаваше да ридае Дейна-...ти винаги успяваш, винаги...-Моли се наведе и сложи ръка на рамото и. Не знаеше какво да каже за да я утеши, но чувстваше, че близостта на приятелите в този момент ще бъде от полза.
-Нашето, дете Алекс, което нося в утробата си...ще му разкажа за теб и колко велик е бил баща му...



Епилог

След победата над изкуственият интелект, човечеството бавно започна да се възражда. Оказа се, че “Райското кътче” не е единственото оцеляло човешко общество. По целият свят и дори в самият Ню Йорк имаше много групи хора, които бяха успели да оцелеят през годините на масово изтребление от страна на машините. Малко след като операционната система Хера беше повдигната до версия 1.14 хората решиха, че ще е по-добре да изключат изкуственият интелект завинаги.


Денят беше 18 Март 50г. от спасението (2123г. след Христа б.а.). В центърът на Ню Йорк, пред Кулата на свободата се бяха събрали хиляди хора по повод честванията на юбилея от спасяването на човечеството. Пред сградата предстоеше да бъде открита мраморна статуя на Александър човекът допринесъл най-много за спасението. Кметът на града държа патетична реч, в която се говореше предимно за храбростта и несломимият човешки дух и др, след което покривалото беше смъкнато и всички можеха да видят статуята. Всъщност нямаше запазени фотографии на Алекс, рисунките и другите негови изображения, бяха направени по описания от хората, които бяха имали честта да го познават навремето.
-Сега-Продължи Кметът-С най-голямо удоволствие ще поканя тук до мен Ланс Хенделсън, човекът който лично ъпдейтна системата и по този начин доведе до край делото на Алекс. Към трибуната с бавна крачка се насочи възрастен мъж с посивяла коса, но който все още бе запазил онази непоколебимост в погледа, която притежаваше и преди петдесет години. При появата му, тълпата го аплодира бурно. Ланс и другите участници в тогавашните събития също бяха тачени като герой.
-Пред себе си виждам много млади хора-започна възрастният мъж-и това е нормално. Повечето представители на моето поколение бяха избити и малцина оцеляха и са сега сред нас. Хората, които не са преживяли онези времена не могат да си дадат представа до каква степен положението беше безнадеждно и колко близо бяхме до това да се предадем. Всички се бихме на този ден преди точно петдесет години. Мнозина загинаха, и да, те са герой и ние тачим паметта им. Но Алекс беше този, който ни даде надеждата, който ни караше да вярваме, че можем да победим колкото и безнадеждно да изглежда. Ако не бях аз, друг щеше да занесе чипът до залата, но повярвайте ми, без Алекс, нито един от нас нямаше да седи тук сега.
След тази кратка реч, старецът се обърна и слезе от сцената под бурните аплодисменти на събралото се множество.



КРАЙ



Special thanks to:
Jediguardian
Firzen
Ghost Rider
Reaf
Small Furry Thing
Johnny Rico
MALIGOS
BroKeN^pRomIsE
Ледник
Sentry
Mikey



Благодаря ви момчета, че взехте участие в дискусията и коментирахте разказа ми. Това ме мотивира да го довърша докрай.



Няколко думи от автора:

Hera V 1.13 се получи като малък футуристичен разказ. Мисля, че не стана толкова зле, имах някои идеи, но те доста бързо се изчерпиха, вероятно защото го започнах твърде скоро след като приключих мащабният си проект Star craft-live, пък и жанрът беше същият-si-fi. Може би трябваше да изчакам повече или да опитам в друг жанр. Все пак смятам, че това мое произведение е доставило малко приятни моменти на хората, които го прочетоха, което ме радва. Мога да обещая, че следващият ми проект едва ли ще е в областта на любимата ми научна фантастика. Вероятно ще бъде фентъзи, няма да слушате за картечни откоси, взривове и прочее.
Реших да издам и друга тайна, няма в скоро време да пиша нов Si-fi разказ, но имам някои идеи за Expansion към Hera V 1.13 озаглавен Serdika. Може би се досещате за какво ще става дума в него, нищо чудно да стане по-дълъг от основният сюжет.
Още веднъж ще благодаря на всички, които взеха отношение по разказа ми и ще се радвам да се срещнем отново

Лол мн ми хареса когато разбрах че вожда е обит ми стана гадно но после като разбрах че е саздал поколение се оправих.мн добре мн ми хареса особенно речта на ланс .и да ти кажа по добре фентази почни като гледам как пишеш точно за това ставаш 10х че го доварши

Андрей, сега сума народ ще се изсипе да те хвали колко добър разказ си завършил и колко са му се изкефили. Аз обаче, като човек, занимавал се с писане, знам че добрата критика тежи сто пъти повече от лековатата похвала. Затова и сега само ще критикувам, а аплодисментите ще оставя на други; това не значи, че разказът ти си няма достойнства. Просто ще карам по същество.

Ще си позволя да се самоцитирам, след като нявгашното ми мнение остава в сила:



В настоящото произведение стои същият проблем - разгръщането на повествованието. Последната част претендира да е грандиозна, гръмка и епична, пропита с драматизъм. Тя се предполага да е кулминацията на цялото това огромно количество текст, което си изписал дотук, да навърже сюжетните линии, да изостри конфликтите до максимум и да представи задоволителен завършек. Уви, все още ти е трудно да създадеш усещането за тази драматичност. Няма да си кривя душата, и аз не го мога.

Ето къде е проблемът ти:

Описанието е твърде директно. Нещата, които ни преразказваш, се случват като на филм: виждаме на екрана, че героят вика "Неееее!", и ти механично го прехвърляш на белия лист със следното: "- Нееееее! - извика оръжейникът и грабна намиращия се близо до него ракетомет". Да, само че на кино трудно се предават емоциите на персонажите, докато на книга това се постига по-лесно. Използвай го. Ето как е описан твоя вик "Неее!" по един по-жив и емоционален начин (тук изреченията са твърде кратки, защото са взети от филм; на книга тази основна идея трябва да се разшири):



Ето така се създава усещане за епичност. С мисъл, не с просто изреждане кой къде отишъл и как стрелял.

Епилогът също разочарова. Идеята трябва да се разшири доста - виж колко дълъг разказ си написал дотук и как самотно седи заключителното абзацче.


==========================================
==========================================


Това е критиката ми в общи линии. Не я приемай за закон, но ако искаш да продължиш с писането, добре ще е да я вземеш под внимание и да се упражняваш да развиваш повествователските си умения.

Поздрави и здраве.

Хубав край, малко предвидим, но наистина хубав.

Ама няма да минеш без опяванията ми за стила, нали знаеш?
Такааа. Днешният съвет е да опиташ да изчистиш стила си от излишни думи и изрази и от прекалено дълги изречения. Защо така? Ами просто има неща, които могат да се напишат по-добре с по-малко думи, а всяка излишна такава леко дразни съзнанието. Опитай се да не използваш клишета и избягваш повторенията, употребявай повече синоними.