След като ме върнаха в Еърборн Гифтид,ме оперираха с местна упойка и ме зашиха.Не можех да ходя,защото крака ми се беше подул и ме болеше адски.Лежах в медицинското крило,където ми отнеха екипировката и оръжията и ми дадоха да навлеча някаква пижама.Вечерта Зандър ме посети.Бъркоф дойде след него минута по-късно.Те седнаха до леглото ми и започнахме да си говорим на по една дажба,която имаше вкус на пастет.Интересно е как битката променя начина на мислене у хората.Тогава,когато куршума спира да хвърчи над главите ни.Зандър ни разказа негова тайна за това как на първия учебен ден е спънал някакво момче,след това посочил друго-че друг го е бутнал и е настанал побой.Бъркофф ни разказа ужасна случка как със снайпера си вместо враг улучил варел с гориво и взривил един от нашите танкове.За щастие,екипажа оцелял.Аз замълчах.Нямаше какво да разкажа.Нищо особено не се бе случвало в живота ми,поне докато бях в Ейсили.Там всекидневно ставаха побоища,а аз винаги бягах...и бягах...и бягах...Бях самотен.Както и сега.Единственото ми семейство са хората ми.Вече с един по-малко.Утрешния ден щеше да е "мирен ден"-нямаше да атакуваме никой и щяхме да вдигнем високо знамената в почит на загиналите ни хора.От нашите само Арнолд Шепърд загина...по своя воля.Той застана на прозореца на класната стая в деня,когато МГ ни атакуваха.Той изложи на риск екипа ни.Можех да го спра.Но не го направих.Вината не е моя.Всеки определя сам своята съдба.Казват,че 50% от съдбата си я управлява човек.Така е било писано.Не знам.
Помълчахме минута.След това влезе доктора и ме изписа.Зандър и Бъркоф ми помогнаха да се изправя и ме подкрепяха по пътя към класната ни стая.Там,генерала и всичките ми хора пиеха биричка и се развикаха от щастие щом влязох.Усещането беше невероятно.Всички се струпаха около Зандър и се здрависваха с него.После с мен.Вдигнаха ни във въздуха и започнаха да пеят военни песнички.Генерала ни поздрави.Щом крака ми се стабилизира,отидох с момчетата в спалните помещения,където заспах на секундата.Сънувах как аз и Шеймъс сме изпратени на нощна мисия до МГ.Заобиколихме едната стена на училището...Ужас...Шеймъс ме задърпа.Доведе ме до мястото,където умря...
-Виждаш ли,Кейн?Аз умрях тук...
От устата му започна да блика кръв.
-Напблравих всицчко възсмошжно да унишштобжа танкха,серж...
-Шеймъс,не!
-Какхбво,Кейн?Искашшше да мбле спасхиш,набли?
-Ти...НЕ!НЕ!
-Кхабкво?
Дрехите му се пропиха с кръв.Той го забеляза и се свлече.Със сетни думи,пръскайки кръв,докато говори,той прошепна:
-Не заблравяй кхой си,Кхейн...И ще оцелееш...
След това главата му тупна на асфалта.След миг от училището ме погнаха стотици врагове и откриха огън по мен.
Аз се ужасих,не знаех,че сънувам...Тичах...тичах,изтощих се и влязох трескаво в една къща.Чувах само това как пъшкам докато правя усилия да се кача на 2-ия етаж.Там се хвърлих върху едно легло.Войниците ме намериха и хвърлиха граната,която падна до мен.Очите ми се облещиха,щяха да изскочат от орбитата си...Граната...край-това бяха последните ми мисли.След това без шум,тя гръмна и аз паднах на коравия под.Усещах пулса си...Той намаляваше...спря!СЪРЦЕТО МИ СПРЯ!Но продължавах да чувам гласовете на войниците,които ме отнесоха нанякъде.Чух дрезгав глас:
-Да го отведем при Кралицата?
-Да...Ще се зарадва да види Кейн мъртъв...ХЕХЕХЕХЕ!
След миг тялото ми се изплъзна от ръцете на единия и си ударих главата в пода.Чувах все по-слабо,но долових:
-Идиот,опусна го!Ще спомена за това неподчинение във Общия...С...вет...
Повече не чух.Отворих очи и усетих,че цялото тяло ме боли.Някой ме обърна и ослепителна светлина се заби в очите ми.
-Кейн,чуваш ли ме,Кейн?
Щом очите ми започнаха да фокусират добре,видях,че съм в спалното.Зандър беше над мен.
-Зандър...как...какво стана?
-Падна от леглото си.Бълнуваше.
-Какво казах?
-Извика: "Не...НЕЕЕЕ".Дай да те изправя.
Усетих болка в рамената си и той ме изправи.
-Къде са другите?-Попитах развълнуван аз.
-Долу.Отдаваме почит на загиналите.Да вървим,генерала се притесни за теб!
Зандър ми помогна да слезем долу.По пътя му разказах за съня си набързо и той се замисли.Сякаш нещо му беше хрумнало...
Излязохме от училището и се наредихме при другите от екипа ни.От очите им се стичаха сълзи.Генерала заговори на микрофон пред нас:
-Скъпи ученици...С прискърбие ви съобщавам за смъртта на сержант Шеймъс Мирк от 306-ти екип на 5-ти взвод...Арнолд Шепърд от 207-ми екип на 5-ти взвод,Кориън Хюит от 304-ти екип от 5-ти взвод...
Това продължи 5 минути.5 минути да слушам за загиналите ни хора.5 минути да се мъча,че може би съм можел да спася поне малка част от тях...5 минути ад...
След като всичко притихна и зачервените очи и бледите лица се разотидоха,генерала поиска да говори с мен,Бъркоф и Зандър на открито.Първи бях аз.Зандър и Бъркоф си говореха в бара.
-Искате да говорите с мен,сър?
-Да,сержант Кейн.
-Ами...давайте,сър.
-Радвам се,че оцеля,момче.-От очите му се стекоха сълзи.Той едвам се срържаше.Знаеш ли,ако беше загинал там,сега всички щяха да останат без отличителния си командир...-И той се усмихна с крайчеца на устата си.
-Сигурен съм в това,генерале,но аз никога няма да се оставя да умра така лесно.Никога няма да оставя хората си сами.
-Уверен съм в това и се гордея с теб.Извинявай,че слагам пръст в раната...но какво всъщност стана в МГ?
Сякаш генерала разкри някаква моя съкровена тайна пред целия свят...или слабото ми място.
-Искате да знаете истината от оцелял...
-Не просто оцелял,а отличен войник,който е оцелял.Искам да чуя твоята истоия.
-Ами...В началото...Аз и Зандър се разделихме.Той атакуваше по земя,а аз-по въздух.
Спомних си звуците от мотора на самолета,както и гласа на Хесей:
-Кейн,скачай!
-Брах страхотен страх докато бяхме в самолета.Трябваше да ме видите тогава.-И аз се усмихнах на една страна.
-Добре.Кажи ми какво стана след като скочи с парашут.
-Е...Тогава се научих как да управлявам парашут и...се забих на покрива на МГ.След това краката ми бяха като настъргани.След това се изправих и видях Зандър.Беше до мен и беше унищожил няколко антивъздушни оръдия,както и всякаква съпротива на покрива.После до нас се приземи Шеймъс...-Аз се разстроих и наведох глава.
-Сержант,искате ли да спрем?
Но аз не реагирах.
-Сержант Кейн...Ако искате,си ходете...Не искам да ви притеснявам.
-Не,сър.Просто се сетих за Шеймъс.Той беше уникален.Каквото и да се случваше,той винаги беше спокоен.Сигурно е запазил спокойствие дори,когато е умирал...
-Разбрах,че танк ви е нападнал.
-Да,сър.Но преди това снаряд от базука ме събори на земята и изгубих съзнание...ха...със съзнанието,че дузина врагове идват насам.
-Какво стана след като се събуди?
-Всички врагове лежаха в кръв...Зандър беше до Шеймъс.Те стреляха по някой.Но по едно време дойде танк...и...
Зандър опита да дърпа Шеймъс,който се беше съсредоточил върху някакъв пехотинец и ръсеше патрони.Танка изтреля няколко снаряда и уцели прозорец.Шрапнели се забиха в Шеймъс.Аз му казах със сетни сили...а той...
Започна да се вайка и кървав,се затича срещу танка...След това снаряд се разби в него и той стана на...стана на...
Не можах да продължа.
-Сержант Мирк е загинал,защитавайки себе си и вас,както и авторитета на училището.Това е постъпка за възхищение.Ще сложим негова снимка на стената със загиналите ни бойци.Кажи ми сега какво стана след като Сержант Мирк загина.
-Т...Тогава аз и Зандър полетяхме от ударната вълна.Аз изгубих съзнание.След това Зандър ме прекара с вражеския танк...после не помня.Събудих се в болничното крило.Това е...
-Сержант Кейн,мисля,че заслужавате награда...хм...как смешно звучи.Заради всичко,което сте преживял,ви награждавам със Смело Сърце.Медал,който неколцина са oт гимназията са получили.Последния път беше през далечната 1999 на Лейтенант Франк Кромуел за унищожаване на вражеска барака с 50 души в нея.Мисля,че заслужаваш името ти да бъде записано на Таблото с Геройства.
-Благодаря,генерале!
Ние се здрависахме и аз влязох във барчето.След това Зандър излезе.Аз и Бъркоф говорехме за Зандър.
-Какво мислиш му казва генерала?
-Разпитва го за историята му.Какво се е случило там.
-Да,това ще да е хита на века...За това умряха хора.
-Искат да напишат нова глава на историята на училището...Смешно е.След всичката тази гибел...Как ще я кръстят?
Шеймъс и Шепърд...разкъсаните патриоти...
-Идиоти.Възползват се от историите ни...За какво?Да ни изкарат герои и да ни опетнят с това,че Шеймъс е умрял за да ни направи благо!
-Не...няма да стане така.Ще си поговоря с авторите на училищния вестник...Ще им покажа кой е загинал и за какво.
Докато казвах това,видях как Зандър получава Кръста за Патриотизъм и се ръкува с генерала.Бъркоф излезе с думите:
-Ще се видим...
Зандър пристигна и седна до мен.
-Как мина с генерала?
-А...ти знаеш...разказах му какво стана...
-И аз...Очаквам да не ни направят търсачи на евтина слава.
-На същото мнение съм.Хей,ще ти записват ли името на онова табло?
-Да.На теб?
-Да...Но в следващия брой на вестника ще ми вземат интервю.
-Мога ли да дойда да си поговорим с авторите на вестника?
-Да...Генерала предложи да те взема със себе си...
Зандър изглеждаше умислен.Имаше такова изражение на лицето,все едно има за мисия да кара танк със 200 километра в час и да унищожи цяла бронирана дивизия.
-Нещо не е наред ли,Зандър?
-Не...Да вървим в класната стая.
По пътя нагоре ме сви стомаха.Кой знае какво са си говорили Зандър и генерала.Той имаше нещо в главата си,което не искаше да сподели.Не си говорихме целия ден.Стояхме всеки в различен ъгъл на стаята,умълчани.Той четеше някакво фентъзи,а аз...Аз размишлявах над съня си.Какво ли искаше да ми каже Шеймъс...

Извинете ме за закъснението ми!
Please,excuse my delay!
Excusez-moi,je suis en retard!
Извините мне,я заплеснался!

Абе,не съм добре с руския

Ъ-ъ-ъ-ъ-ъ-ъ?

Тези дни не ми дадоха почивка...
-Сержант Кейн...Сержант Кейн,как ще коментирате случилото се в МГ?-Попита ме интервюиращото ме средно на ръст младо момиче.Тя имаше тъмно кестенява коса и кафяви очи.
-Може ли да отидем отвън?
-Разбира се,последвайте ме.-И момичето ме поведе към същата маса на която вчера ме разпитваше генерала.
-И така,разкажете ми,какво се случи?
-Е...Приземихме се успешно...Поне по-голямата част от нас.Последва тежък обстрел.Застанахме пред входната врата.
Тогава изгубих съзнание,а като се събудих,бях плувнал в кръв от моите хора.Или от хората от другите екипи...
-Какво е усещането,Сержант Кейн?
Аз сведох глава,спомняйки си за умиращия Шеймъс.
-Опитах се да си обясня,да открия това чувство в себе си...Да се спася от кошмара,от шока,преживян там.
-Разбрах,че сержант Дийн е сътворил чудеса там.
-Дийн се кефи с подвизите си.Фука се наоколо за шита,който направи с онзи танк.Че е спасил всички хора от 5-ти взвод и т'ва онова...-Но тя ме прекъсна.
-Извинете,сержант?!?Може ли...хм...да не говорите на жаргон?
-Съжалявам.Искам да кажа...Да,той се надува много пред медиите,но не той ни спаси...
Беше Шеймъс.Само дето всички са забравили за него,защото никой не го познаваше.
-Как точно е спасил цял взвод?
-Вие не знаете,а?Ако Шеймъс не беше на пътя на снаряда,сега Еърборн Гифтид щеше да преживее най-голямото унизение и криза в историята си.Този танк щеше да убие мен,Дийн и да изтрепе минимум 3/4 от войниците на ЕГ!!!
-Сержант Шеймъс е направил това,което е трябвало да напра...
-Извинете,но някога държала ли сте оръжие?Стреляла ли сте?-Разярено попитах и повиших тон.
-Н..не...
-А стреляла ли сте срещу човек?Знаех си.Малки мръсници,които се отварят,а не знаят нищо!
-Сержант Кейн,ще се успокоите ли?
Това нищожество така ме вбеси...Усещах как вените на челото ми пулсират и как ще се пръснат всеки момент...Изгледах я свирепо и попитах:
-Заставала ли сте срещу танк?Виждала ли сте повече от 1 грам кръв?Аз съм виждал...Виждал съм повече кръв,отколкото можете да си представите...Толкова,в колкото мога да ви удавя.
-Сержант,имате ли още нещо да кажете за нас?...
-За вас...Кои по дяволите сте вие,че да казвам нещо за вас?Знаете ли какъв шок е това да убият пред очите ти твой приятел,а ти да лежиш напълно парализиран на земята,без възможността да гъкнеш?Запомни добре,госпожичке:
Тези момчета умряха за родината си,за училището си...За лидера си...Не за вас и тъпите ви вестници!И ако видя един ред...само един ред написано нещо против загиналите,Шеймъс,мен,Дийн или който и да е от всичките 5000 души в това училище,кълна се,това ще е последния ви излязъл брой...-Заканих се заплашително,насочвайки показалеца си
лицето й.
Имах чувството,че дявола избяга от мен.Успокоих се.Изкарах си го на тази...тази...Хайде да не казвам каква.
Момичето на свой ред се разплака и се качи в колата на някакъв здравеняк,който ми тегли мръсен поглед и подпали пътя.Аз бавно станах от стола,едвам крепейки се на разтрепераните си крака,вдишах едвам едвам и имах чувството,че всмръквам кръв,когато усетих някой да ме потупва по рамото.Обърнах се и съзрях генерала.
-Сержант Кейн,моля,последвайте ме...
Каза го така,сякаш ме чакаше разжалване.Без да му мисля,го последвах до класната ни стая.Там ме чакаше Бъркоф.
-Хей,Кейн..
-Здрасти,Сам.
-Чух,че ще ни казвате нещо,генерале...-Казах развълнуван аз и заех мястото си разтреперан.
-Господа,може би с радост ви съобщавам,че ще има нова въздушна операция...
Усетих как усмивка се разстиля на лицето ми.
-...Но това не означава,че трябва да се радвате много.Ще скачате ти,Бъркоф и Хесей.
-Каква е целта,генерале?-Попита Бъркоф.
-Ххх...-Запъшка генерала.Имам лоша новина,момчета...
-Какво говорите,генерале,какво е станало?-Усетих как стомаха ми се свива.
-Преди 5 минути ми се обади по радиоприемника сержант Дийн.Каза ми,че са попаднали в засада и Алън Смит е лошо ранен над сърцето.Куршума е излязъл от другата страна,но е на границата с изгубване на съзнание...Ще трябва да ги подкрепите.Ще попитате как две момчета ще спрат цяла армия?Лесно.Ето карта-И генерала разгърна платно с размери метър на метър.Ще се спуснете с парашути на 6 километра оттук.Имайте впредвид,че няма как да се свържете с Дийн и хората му.И не трябва,защото ще им отвлечете вниманието от целта.Та така.По плана...Ще се спуснете на един километър от Главния Щаб.Ще трябва да уведомите Адмирал Фиърс за предстоящата атака по щаба.
Знайте,че МГ и Керъбин НЕ са напълно унищожени.Те имат по една квартира с 500 души.Ще атакуват тази вечер точно в 20:30.Бъркоф,ти поемаш левия фланг.Това ще рече,че при теб ще е по-напечено.Убивай колкото се може по-тихо всякаква заплаха.Кейн,ти поемаш десния фланг.Ще се криеш зад укрития от снайперисти.Те са около 5 в района,затова ще трябва да си СТЕЛТ.Препоръчвам ви да си вземете леки оръжия и да се камуфлажирате от до,защото едно милиметърче неприкрита кожа по лицето ви може да ви коства живота.А сега отивайте в салона,проверете си екипировката и право в самолета!Успех,момчета!
О,и,Кейн.Бъди внимателен,трябваш ми жив.Ще те възнаградя ако успееш.А сега тръгвай,момче.Хайде,върви!
Генерала ме потупа по рамото,а аз отвърнах с усмивка.След това се затичах по коридора,заслизах по стъпалата и-хайде,право в салона.
Аз си избрах лека автоматична,8 патронна винтовка и пистолет.Бъркоф взе най-лекия снайпер и една граната с отровен газ.
В салона срещнахме пилот,който си слагаше екипировката.Той ни заговори:
-Готови ли сте,момчета?О,сержант,вземи това.Ето и на теб,ефрейтор.Аз съм младши лейтенант Йорк,ще бомбардирам посочените от вас цели.С това копче вие активирате радара ми.Хвърлете това устройство на желаната цел и чакайте 10 секунди.След това се наслаждавайте на огъня.Заповед на генерала.Аз ще кръжа в небесата над вас и ще предавам на генерала всяка ваша стъпка.Дезертьорството се наказва със допълнителни домашни...хе,бъзикам се.Ще се разминете далеч по-добре от домашни.Направо ще ви разстрелят.Ок,да се размърдаме,чакат ви.
И ние излязохме от училището и се настанихме в самолета.Пилота каза:
-Излитаме след 5,4,3,2,1...Запалвам двигателите...
Чу се мощно бучене,след това гумите заскърцаха,набрахме скорост и се отлепихме от земята.След секунди,училището беше с размерите на кристалче захар.
-Ще скачате на зелена лампичка,момчета.-Каза пилотът,а гласът му забуча от вибрациите на самолета.-Остава 1 минута до целта,момчета,ставайте!
Ние се наддигнахме и закачихме парашутите си.
-30 секунди!
Усетих как ми се повдига.
-20 секунди!Застанете на вратата!
Направих крачка и погледнах надолу.Беше тъмно и не виждах нищо.
-10 секунди!
Изведнъж стори ли ми се,или какво,видях просветване някъде надолу от нас.Проследих траекторията на нещо жълто,което се разби на метри под нас.
-По дяволите,няма да скачате сега!Антивъздушни оръдия!Скачайте по мой сигнал!
Само след миг от дузина места по земята заиграха искрици.Снарядите се разбиваха под и до самолета.
-Сержант,СКАЧАШ след 3...2...1...ДАВАЙ!
Аз си поех въздух и изскокнах от самолета.Погледнах нагоре и видях Бъркоф,после Хесей да скачат.Летях с бясна скорост надолу и парашутът ми се отвори.Погледнах с буца в гърлото към самолета.С ужас в очите,проследих накъде пада.Чу се взрив.Горкия пилот.Загина смело...
Не след дълго усетих мощната гравитация и се надрах,спирайки в ниско дърво.Откачих парашута си и тупнах на коравата земя.От удара,китките ми се подбиха.
-Ох...помощ...някой моля...
Обърнах се и в тъмното съзрях нещо като тъмножълто петно.Изведнъж нещо ме дръпна за яката.
-Кой си ти?
-С...сержант Кейн.
-Аз съм пилота на самолета.
-Какво?Значи не си мъртъв?
След като очите ми се пригодиха,видях пилота.От торса му се лееше кръв.Той ми прошепна:
-Аз умирам,Кейн...Кажи на генерала,че последната ми мисъл е била за него...
И той се отпусна и главата му се килна на една страна.Бях привикнал що годе със смъртта.Облегнах го на земята и му затворих очите.Тихо се изправих и се опитах да забравя за това.Сега трябваше да поема накъде?В далечината съзрях голяма барака.
"Сигурно това е щаб-квартирата ни!"-Си казах и тръгнах по пътека,която водеше надясно.Огледах за снайперисти-къде може да има снайперисти,по дяволите?Но не след дълго до мен имаше къща.На покрива й стоеше високо момче със снайпер в ръце.Нямаше как да ме види.Извадих тихо пистолета си,но...някой светна лампата и светлината ме ослепи.Чух момчето да пита:
-Кой е там?По дяволите,враг!Трябва да съобщя...
Но аз избързах и го гръмнах.Той се свлече по керемидите и тупна на земята от десетина метра.Замириса ми на барут и кихнах.
Продължих тихо нататък,където съзрях 3 снайпериста да си говорят на балкона на първия етаж на малка къщурка.
"Сега какво?".Ако убия един,другите двама ще ме застрелят.Ако убия двама,третия ще ми види сметката...Какво да правя?
Теглих един кръст,помолих се и извадих от раницата си винтовката.Правих се,че ги убивам,за да ми свикнат ръцете с пушката.След това се прицелих в първия и...тишината беше разпрана от пукащия звук.След това трескаво убих втория,като с периферното си зрение забелязах как първия се свлича.Преди да се прицели последния снайперист,аз му швътнах един и го приспах...поне за този живот...
Оставаше се един снайперист.След миг,видях искра от близката гора.Някой се опитваше да ме убие...Насочих оръжието си и започнах да стрелям към гората.Снайперистът стрелваше,аз му отговарях с цял мой пълнител.Оставаха ми 3 патрона.Два...Един...Последен...Бум!Изведнъж гората притихна и чух строполяване в шумоляк.
"Супер...гътнах и този!"-Зарадвах се аз,но като се обърнах,видях,че щаба е на десетина метра зад мен.Тръгнах натам тихо и почуках на вратата.Някой отвътре ме попита:
-Парола?
-Аз съм сержант Джеймс Кейн от 207 екип на 5 взвод от ЕГ.Праща ме генерала.
Зад себе си чух запъхтяване и трескаво се врътнах.
-Кейн?
-Бъркоф?
-Къде е Хесей?
Той имаше изражение на лицето си сякаш е бил в ада сто години и сега е избягал.
-Нямам идея.
Вратата ни отвори...Хесей.
-Момчета,радвам се да ви видя живи.Влизайте.
Ние влязохме в задушната барака.На 3 огромни маси с дължина десетина метра се бяха наредили стотина мъжаги,които чистеха оръжията си.
-Кейн,искам да те запозная с нашия човек от съпротивата-Адмирал Фиърс.Адмирале,това е сержант Кейн,за когото ви разправях.
-За мен е чест да сте в компанията ми,сержант.-И ние се здрависахме.
-За мен също,адмирале.
-Да не губим ценно време.Както сте разбрали,в 20:30 часа ще ни атакуват остатъчната армия на Керъбин и МГ.Битката ще се проведе в "Долината на Изгубените",на 50 метра оттук.Сега си починете.Ще бъде дълга битка.
Хесей ме заведе в едно задно помещение,където седнахме с Бъркоф.
-Момчета,много от тези мъже ще загинат днес.Въпреки това,за мен ще е още по-покъртително ако някой от вас умре.
Имайте впредвид,че ще се изправите срещу най-добре обучените ни врагове.Тяхната цел е да превземат и унищожат тази барака.Нашата е да ги откъснем от сержант Дийн.
-Някакви новини от него?
-Алън се крепи,но им свършват амунициите.Те са на другия край на гората,излиза се от нея и има огромна поляна.Те са в нещо като изкоп.Няма да оцелеят дълго ако не ги подкрепим.
-Защо не ги спуснаха със самолет като нас?
-Те са пехотинци сега.Разчистват от врагове.Вие сте леката част.Работите с опасни,но малобройни единици.Да,ще се
включвате и вие в пехотински битки,ще удържате ключови цели и ще щурмувате сгради и дори цели бойни полета.Сега по-важното е да отклоним силата на Кралицата насам,за да отслабим мощта й.
-Кралицата?
-Да,тази проклетница.Генерала я иска Dead or Alive.Да я няма.По-добре мъртва.Тя е в бункер,който ще взривим лесно.Сега се подгответе,защото скоро ще настъпят ония гадове.Бъркоф,ти си с Кейн горе на покрива.Кейн,ще вземеш ето тази картечница.Имаш 300 патрона,затова не ръси като нууб.Бъркоф,искам ти да унищожаваш офицерите.Помни,че е много важно.Те викат подкрепления.А сега се качвайте!
Ние награбихме патроните и оръжията и се качихме на равния по чудо покрив.Аз закрепих картечницата,почистих я и я заредих.Бъркоф изчисти визьора си и провери пълнителите.
-Готов съм да пръскам тикви!-Усмихна ми се той.
-Ще им покажем,и ще спасим Дийн и хората му.
Погледнах часовника си.Стана точно 20:30.Гората зашумоля.
-Момчета,пригответе се!Промяна в плана,бранете бараката!Бийте се до последния човек!-Провикна се адмирала отдолу.
С боен вик вълна след вълна към нас се понесоха дрипави войници,които откриха огън,тичайки.
Аз подгрях картечницата си и започнах да гътам войник след войник.У мен се породи чувство за ненаситност.Аз бях ума,а картечницата-мускула,както и третата ми ръка.Ръсех на поразия и по полето се лееше мътна кръв.Мътна като намеренията на нападателите.След секунди,момчетата долу направиха непробиваема линия от огън и събаряхме вълна след вълна войници.След може би 5 минути престрелки,след десетки мъртви от страна на наши и стотици мъртви от страна на врага войници,някой се провикна:
-Боже Господи,ТАААНК!
Усетих същия ужас както тази дума чух преди смъртта на Шеймъс.Реших да отмъстя за него,но нещо просветна,усетих как каската ми отхвърча и ми причерня.Бъркоф ме побутна:
-Серж...серж...
Шляп!
Повече не чух.След като се опитвах да се освободя от мрака,се събудих,целия потен.До мен лежеше Бъркоф с дупка в главата си.Беше с отворени от ужас очи и отворена уста.Колко ли дълго бе агонизирал?Ужасих се и се разгневих едновременно.Надигнах се.Каската ми я нямаше.Хванах картечницата и защо ли взех да ръся по...танк...???
Сетих се за устройството,което ми даде пилота,натиснах копчето и го хвърлих на десетина метра от мен.То тупна на безопасно разстояние от бараката.Право на полето.След миг някакъв офицер свирна и петдесетина войници изскочиха с разярени викове от гората.Казах си:
"Това е...край"...
Войниците настъпваха смело...убиваха десетки наши хора.Не пипнах картечницата.След миг,чух ужасяващ шум от небето и се сетих за бомбардировача.Той отлетя и нещо дълго падаше надолу от него.Когато тупна на земята,се чу мощна експлозия,за секунди цялото поле се покри с огън,танка се взриви и всички пехотинци изгоряха.Огъня засегна и дърветата.От гората се чуха агонизиращи викове,които проехтяваха.Така се зарадвах,че с един скок слязох долу при момчетата.Те се бяха учудили,а аз извиках победоносно:
-О,наши бомбардировачи,а?Появяват се накрая и обират всички лаври!
След кратка почивка,преброихме мъртвите.От 300 момчета преди битката,сега бяха останали само 36.За сметка на това ние убихме 436 човека от вражеските.Но Хесей ме пренесе в реалността:
-Кейн,тръгваме след 5 минути към Дийн.Пътят е чист.
След няколко минути кратка почивка,неосъзнавайки,че удържахме атаката при сигурна загуба,ние закрачихме към Дийн.Морала на момчетата беше паднал под нулата.Някои плачеха,други сдържаха сълзите си.По дяволите.Можех да спася повече,ако бях използвал устройството и на Бъркоф.Няма значение.Така е било писано.
Спонтанно,по нас откриха огън.Ние се укрихме по близките дървета.
-По дяволите,това са съюзниците ни от Ейсили!Ето,виждам ги!МОМЧЕТА,НИЕ СМЕ ОТ ЕГ!!!
-Моля?Какво по дяволите правите тук?Каква е паролата?
-Еърборн Руулс!
-Идвайте насам,прикриваме ви!
Ние се втурнахме към огромен окоп със двадесетина войници от Ейсили.
-Трябваше ни помощ!Добре,че се появихте!Ония са останали с десетина души!Ще се опитат да ни атакуват пак!Имате ли амуниции?
-Не,отвлякохме им вниманието от вас!
-Значи сте ни спасили живота!Ето там има базуки,грабвайте!Само две са!Има 4 снаряда!Врагът е зад онзи дувар!
-Хайде,Кейн,взимай и да свървшаме,че огладнях!
-Разбрано,сър!
Грабнахме по едно желязо,заредихме първия си заряд и изтреляхме ракетите.Тази на Хесей се взриви във въздуха,а моята направи на прах близкото дърво.Презаредихме и отново стреляхме.Този път Хесей опусна целта,а аз уцелих дувара.Гътнах всичките,а Ейсилийците атакуваха и ги разстреляха.
-Добра работа,сержант!-Обърна се към мен ефрейтор от Ейсили.
-И на вас всички!-Отвърнах му аз.
-Кейн,като се върнем,ти обещавам повишение...Ти си един здравеняк с корава тиква...-И той седна на земята сякаш това беше подарък от Рая.
-Кейн?Кееейн!Кеееейн!
-Дийн?
-Кейн?!?
Видях Зандър в един окоп на другия край на полето.Затичах се натам и влязох при него.
-Дийн!Ти си жив!
-Кейн...Радвам се да те видя...Но...Алън...Той умря.
-Съжалявам,Дийн.
-Не,не съжалявай.Ти направи всичко възможно,за да ни спасиш.
Зарадвах се да видя Рей,Слейтър и Джеймсън живи.Те бяха свели глави към брутално разстреляния Алън.
Аз сведох моята и отдадох чест.
-Да тръгваме,Дийн.Хесей ни чака.
Ние застъпвахме като че ли сме преживяли смесени чувства.Стигнахме в бараката,където момчетата пиеха за загиналите.Ние пихме за Алън,Шепърд,Шеймъс и Бъркоф.
-Дийн,трябва да ти кажа нещо.Бъркоф беше убит от снайперист.Тази вечер.Опитваше се да ме съвземе,когато куршум се вряза в главата му...Не...не искам да говоря за това повече.
Дийн положи глава в ръцете си и стоя така до сутринта.Дотогава трябваше да останем на пост,заради вероятна контраатака от разпръснатите остатъци от Керъбин и МГ или самоубийствен атентат от страна на Кралицата.
Към 5:00 сутринта някой почука на вратата.Хесей отвори,а вътре влязоха две от нашите момчета с някаква жена.Те я държаха за ръцете.Бяха я вързали за ръцете и краката.
-Я виж ти кой хванахме да бяга от бункера си...
-Кралицата?-Отроних аз.
-Какво ще правите с нея?
-Ще я екзекутираме тук.
Тя започна да се дърпа и пищи.
-Млъквай,мръсницо!
Момчетата в бараката станаха и започнаха да я налагат.Чуваха се изрази като:
-Това беше за брат ми!
-А това за най-добрия ми приятел!
-СТИГА!
Настана тишина.
-Да излезем навън!
И ние с тръпка в сърцето излязохме навън,където я вързахме за едно дърво,адмирала я поля с бензин и я подпали.
След минута квичене и пищене,той нареди да я разстреляме.
Без да се замисля,вдигнах винтовката.
-Готови...СТРЕЛЯЙТЕ!
Самия адмирал се включи в стрелбата с пистолета си.
Аз изхабих пълнителя.Няколко секунди заглушаваща ушите пукотевица и от Кралицата не беше останало много,освен мазно кърваво петно.
Останахме в бараката до обяд,когато специален хеликоптер ме отведе с Хесей,Дийн и хората му право при генерала в ЕГ,където той с гордост повиши мен и Дийн с един ранг нагоре.Сега двамата командвахме по още един екип,защото бяхме с ранг по-висши от сержант-а именно Взводови Сержант.Аз поех 306,този,който ръководеше Шеймъс,а Зандър пое 206 екип.След дълги запознанства,ние релаксирахме в специално басейнче,засекретено,някъде из подземията на града.Е,не беше лошо за подземие...Говорихме си с Дийн за това какво ще правим като завършим гимназията.
Той искаше да се занимава с медицина,а аз...Аз исках да живея някъде в града спокойно,знаейки,че съм унищожил опасността,правейки града много по-добро място за живеене.И да се наслаждавам поне един едничък ден на галещите лъчи на слънцето...

?????

След изключително кратка почивка в кабинета на генерала,който излезе навън,аз и Дийн мълчейки,излязохме през
бялата олющена врата и заскърцахме по коридора с ботушите си.Заизкачвахме мраморните стълби нагоре,към последния етаж и се насочихме стремглаво към метална врата с табелка "Конферентна Зала".Аз натиснах плавно дръжката на вратата и я отворих.Като по чудо,тя не заскърца,но беше доста тежка.В мига в който влязох в залата,ме обля неизпитвано допреди чувство на вина.Защото знаех,че можеше да спася повече от хората си.Знаех каква длъжност заемам и че отговорността,която поемам не може да се сравни с ничия друга отговорност на света.Поне аз така го усещах.Лъхна ме топла вълна.Навя ми малко различни чувства.Източникът беше чудно изваяната камина,която беше в малко долапче в средата на северната стена.Навън беше хладно,защото есента беше към края си.Усещаше се студенината и хладнокръвието на генерала и останалите в залата,които бяха насядали около огромна висока дъбова маса.Имаше петима взводови,които сякаш щяха да изпият генерала с очите си.На фона на прекрасни тапети,обхождайки пухкавия килим с крака,на фона на пукащите цепеници в камината,ние със Зандър седнахме учтиво на масата и се присъединихме към разговора.Генерала изглеждаше разстроен,по лицето му се бе изписала
бащина тревога,като че ли щеше да ни изпрати камикадзета,за да се жертваме в името на училището.Не,това не беше възможно.Е,да,в Япония може би,но тук е различно.Генералът ни изгледа с топъл поглед и пресъхналите му устни се разлепиха.Той заговори с трептене в гласа си,което бе необичайно и неподобаващо за твърдия му,непоколебим характер.
-Скъпи взводови сержанти,гордостта на училището ни.Днес вие сте на път да сътворите чудеса.От вас зависят хиляди фамилии,стотици училища и десетки изключително важни офицери.От вас се очакват велики дела.Ще превземате ключови сгради,ще освобождавате съюзниците си,ще наказвате врага си както подобава.Вие вече знаете за какво
сте тук,сигурен съм,че се гордеете с това,че сте възпитаници на най-елитното училище в града.Надявам се да го издигнете до най-елитното училище в щата,че дори в страната.Но за да стане това,са необходими твърди,решителни и силни командири.Такива командири,каквито вие тепърва възпитавате у себе си.Не се поддавайте на гнева,защото той ще ви погуби.Не мъстете за падналия до вас брат,защото няма да го върнете,няма да промените нищо.Не убивайте от злоба.Опитайте да прощавате на врага си.Открийте слабите места между своите редици,узнайте слабите си места,признавайте си грешките,за да победите успешно своя враг.Та да говорим по същество.Сигурен съм,че ви е напрегнато и притеснено.Не ви съдя за това,че ви е страх.Мъжете също ги е страх.Мъжете също изпитват чувства и плачат.Който ви каже противното,е смешен и не знае нищо.Но знайте,че Вие трябва да застанете лице в лице в страха
и да му кажете:
"Разкарай се,не ме е страх да взема решение ТУК и СЕГА,защото съм СИГУРЕН в действията си и ЩЕ УСПЕЯ".
Винаги следвайте сърцето си в трудни ситуации,защото ще изпадате в такива.Не е ваша вината,че другарят ви е напоил с кръвта си земята.Така е трябвало да стане.Било е неизбежно.Забравяте за миналото и се втурвате в настоящето с щик напред.Грешно е да се вкопчите в бъдещето и да градите планове.Защото ако в ситуация,в която е повече от сигурно,че ще умрете,силният психически ще си каже:
"Да,когато всичко това свърши,ще си пия коктейла някъде на слънчице и ще си живея живота"
А мъдрият ще каже:
"За да си пия коктейла и за да си живея живота,СЕГА трябва да действам".
Защото с чакане и мислене не се постига нищо.За да стане,трябва да го направиш сам.Никой няма да те спаси в такава ситуация.Трябва сам да се измъкнеш от блатото,както Барон Мюнхаузен сам се е издърпал за косата си.
Обясних ви всичко,което трябва да знаете.Сега трябва да се действа,драги взводови.Момента вече настъпи.След няколко часа враговете ни могат да ни теглят ножа и дотук с нашата история.Това ли искате?Край?Не,ние ЩЕ се бием до последния човек!ЩЕ защитим това място и ЩЕ победим.
-Взводови Лекс,вие поемате отбраната на училището,заедно с взводови МакБрайън.
-Тъй вярно,сър!
-Взводови Хийт,Дерик и Райън,Вие поемате защитата на града!След час ще пристигнат оръдията,които ще разположим на хълм 384.-И генералът плавно посочи мястото на картата.
-Разбрано,сър!
-Взводови Дийн,искам Вие да очистите МГ на Ню Йоркшиър.То се намира на височина 196.
Генералът посочи малко възвишение в един от кварталите на града.
-Взводови Кейн.Има светкавична промяна в плана.Току що съобщиха,че в Уест Сантос е имало бунт на гражданите.Те
за опожарили всички училища в града,така,че работата ви там е...хаха...успешно приключила.
-Добре,сър.Явно ще се отбия там,за да им благодаря.
-Та така,сега Вие ще поемете на североизток към малко градче,намиращо се на 5 километра оттук.То се казва
Онърсвил.Там искам да се заемете с МГ.Училището е пъти по-голямо от това в Ню Йоркшир,затова ще трябва да повикате атака от въздуха.Осигурили сме всичко.А сега ви искам навън,с пълна екипировка до 5 минути.
Натоварен с нова задача,напълно уморен,ненаспал се добре откакто съм постъпил в училището,аз и Дийн излязохме малко след останалите и с главоболие се насочихме към изхода.Не усетих кога сме стигнали,когато навън чух експлозия.Затичах се и видях зелената униформа на лейтенант.Той се приближи към мен и каза:
-Взводови,промяна в плана!Оставате тук с приятелчето си,за да отбранявате училището!Атакуват ни от Керъбин от друг град!
Набързо ни показа къде да застанем-до северната ограда.Там имаше много амуниции и предостатъчно оръжия и гранати,наредени в дървени кутии.Аз извадих и презаредих като че ли е детска играчка един тежък пушък,който ми изкълчи ръцете.Поставих му лентите с патрони до мен и заех позиция.Естествено,Дийн награби базуката,презареди я и нарами на гърба си един М79.Също така,натъпка джобовете си с гранати и захапа пистолет,чиито пълнители нареди като перфекционист пред себе си и залегна.Намига открихме огън и първите врагове,които атакуваха,изгубиха живота си.Обляха с кръв баира и го постлаха като мрежа.След секунди се включиха оръдията на покрива,картечници разцепиха що-годе тишината.Сред приглушения шум чух как някой ми вика и се обърнах.Зад мен стоеше онзи лейтенант,който говорейки,пръскаше слюнка.Той ми извика:
-Взводови,вие отивате на километър оттук и докарвате трета танкова дивизия.От нея са останали само десет танка,които биха ни свършили добра работа сега!Хопвайте в моя джип и да ви закарам дотам!
-Разбрано,сър!
За пореден път се разделях със Зандър.Той ме погледна разсърдено,а аз отговорих с очи,че не е моя вината,и че на мен ми е гадно,но ще се върна...жив.По пътя си мислех.Дали въобще някой от всички ни ще оцелее и този ден,за да
разкаже на децата и внуците си какво се е случило?Или няма?Спонтанно,потока ми от мисли бяха връхлетяни от огромен снаряд,който се заби разярено пред джипа,обърна го,аз забих глава в таблото и всичко ми причерня.
Наистина не много неща ти минават през главата,когато си в безсъзнание,някъде в обърнат джип по средата на нищото.Но помня,че тогава се замислих.Дали помощта ми щеше да дойде на време,за да помогне на Зандър?Щях ли да успея да изпълня мисията на време?Не...Не исках повече хора да умират заради мен.Поне така изпитвах вината-върху себе си.Напрегнах се с всичка сила,за да разкъсам мрака.Само след миг се събудих плувнал в кръв.Не бях в джипа...бях...бях...

Фашисти

Бях...увит в бели одеяла,легнал на твърдо легло в задимена тясна барака.С ужас усетих металния вкус на кръв в устата си.Надигнах се на лактите си,които сега ме скъсваха от болки.Помислих си,че сънувам,защото гледката бе тъй ужасна,че друго не можеше да бъде.Първото нещо,което забелязах едвам едвам беше някакъв дебеловрат,облечен в синя униформа генерал.Той беше с бръсната глава нула номер и доста изразителен череп.Притежаваше дяволско зелени очи и демонична усмивка,докато плащаше на...на кой?На лейтенанта,който ни откара тук?Мръсен шпионин!Щях да извикам,ако до мен нямаше дузина пазачи с оръжия,готови да ме надупчат набързо като роботи само ако гъкна.Гневът у мен се наддигаше.Наистина не е хубаво да не си свободен.След миг генералът се приближи до войниците си и им направи знак с ръка.Те ме събориха на земята.Сякаш всеки момент тялото ми ще се разглоби на части при сблъсъка с коравия под.Усетих страшна пареща болка в носа си и от очите ми потекоха сълзи. Болка под мишниците си сякаш някой е нагорещил желязо и ме е допрял там.Забелязах как се влача по паркета.Обувките ми надраскваха пода.Бях толкова уморен,че можех само да гледам какво става.След секунди дори забравях какво се е случило.Краката ми се запречиха на прага,а войниците не надигнаха и изнесоха на ръце.Не бях на себе си дотогава,когато желязна врата се хлопна и аз се разтресох.Бях в нещо като каменна килия 2х2 метра.Всичко ме болеше сякаш кожата по цялото ми тяло е била изтъркана до крайна степен.Имах чувството,че съм желе и само да духне вятър,ще ме отнесе.Бях толкова изтощен,че единствената мисъл в главата ми бе как да оцелея.Мина доста време в болка и страдание,когато тя поотмина.Поддадох главата си между решетките през вратата и се чудех къде по дяволите съм.Съзрях тясно каменно коридорче и изтръпнах от ужас.Мислех си,че съм в нещо като тъмница.Точно тогава пред мен се разкри шокираща гледка-един силует пропълзя по пода,а аз си помислих,че е вражески настроен.Чувах пулса си в ушите.Но в момента,когато отвори вратата ми,аз видях,че това е не кой да е,а онзи вражески генерал.Сякаш огромен камък падна от мен и аз си отдъхнах.Той седна пред мен на един студен,ръбест камък и ми заговори монотонно сякаш не е изненадан въобще.
-Взводови Кейн,удивявам се на способностите ви да запазвате самообладание и да повеждате екипа си толкова спокоен.Вие сте уникалния войник.-Видях как усмивката му доби шокиращи размери.Имах чувството,че може буквално да се усмихне до уши.Някак си ми идеше да прихна,но вълна от студ премина през трахеята ми и ме потисна.
Обясни ми,че не е вражески настроен и иска да се оттегли от поста си.
-Какво са ти говорили за мен,взводови?-Изведнъж усетих как енергията в стаята коренно се променя от весела на
някак си сериозна.Стомахът ми го чувствах като пластмасова топка от вълнение.Генерала ми изглеждаше луд,обезумял.Не исках да кажа нещо,което ще го раздразни от страх да не ми навреди.Тогава сякаш гърлото ми се отпуши и пресъхналите ми устни се разлепиха.Когато издадох първия звук,гърлото ме заболя сякаш имах гнойна ангина.Тогава пресипнало,на парцали му отговорих:
-Не знам нищо за вас,сър.
Имах чувството,че ще ме удари,защото очите му се присвиха злобно и устата му започна да трепти.Бях в готовност да се отдръпна,но той ме хвана за гушата с ледената си ръка.На секундата не осъзнавах какво ще се случи,но после леденостудена вълна от шок ме порази в главата.Тогава ми мина само една мисъл-че ще умра.Не исках това да се случи,но бях безсилен.Опитах се да му внуша да спре,но той стискаше все по-силно.Заби горните си зъби в долните и обърна захапката.От яростта,от челото му застича пот,в очите му съзрях малки кръвоизлевчета.Не можех да дишам,а
трахеята ми сякаш бе залепена с C200.Спонтанно,той оттегли ръката си и я потърка,а аз кашлях ли,кашлях,очите ми се уголемиха тройно.Тогава за първи път се радвах на глътка чист въздух.Загледах в земята,защото ми се зави свят и започнах да виждам звездички.Тогава чух дрезгавия глас на обезумелия генерал,който звучеше като хипнотизиращ.Чувствах се като кукла на конци.
-Войнико,сега ще те пусна,но искам да кажеш на твоя командир,че се оттеглям в друг щат,където ще възобновя силите си.Повече няма да сме врагове.Можеш да си ходиш.
Тогава генералът се наддигна от камъка,който сега беше топъл и бавно се промуши през вратата.Чух как се отдалечава,когато чух,че спира и се връща.Видях приближаваща се сянка и си помислих,че мъченията нямат край.И ето той пак е тук.Но този път за нещо по-сериозно.От вратата ме попита хладно,сякаш безчувствено.
-Войниче,за трета танкова ли дойде?
Аз не знаех дали ще мога да отговоря,защото имах чувството,че трахеята ми е поплескана,но учуден откъде генералът знае за мисията ми,аз го изгледах странно.Осъзнах,че няма невъзможни неща и с мек и гладък глас му отвърнах бързо.
-Да,генерале.Но нали са наблизо?
Тогава той погледна към ниското таванче,загледа сякаш крие нещо от мен.Рязко извъртя врата си и ме стрелна с поглед.
-Не съществува такава дивизия.Вашето училище не притежава танкове.Помогнали са ви нашите танкове,когато се отбранявахте от МГ.
Това беше последният път,когато видях генерала.Обещах си,че никога няма да забравя това лице,това изражение на изгубил ума си офицер.Но нямах време за губене,защото Зандър чакаше отбрана,а аз не правех нищо по въпроса.В този момент в стаята нахлуха няколко здрави момчета,които ме отведоха навън и ме качиха в джип.Докато се возих,аз усетих как сякаш в момента крепя на плещите си всички живи и умрели момчета от ЕГ.Защото аз бях виновен,че не помагах по никакъв начин,а те изпратиха мен.Хм,лейтенантът е нагласил всичко.Но защо той не е казал
на нашия командир,че обезумелият генерал се оттегля?Нямал е смелостта?Не може да понесе последствията?Не иска да бъде повишаван повече,защото не може да поема отговорност?Имаше толкова много загадки,с които да си гънеш мозъка и още толкова отговори.Но не исках да занимавам мозъка си с това,защото сега цялото училище мене гледа и на мен разчита.Отнесох се и си спомних как през очите ми минават пясъците и камъчетата на малката пустиня.Точно така можех да опиша какво усещам.В мен беше една пустиня.Не чувствах вече нищо.Кръвта,агоничните викове на умиращите ми хора още ехтят в съзнанието ми.Чувам Шеймъс,Бъркоф и Шепърд постоянно да изричат последните си слова.Те нямаше да ми дадат покой.Не и докато бях жив.
Шофьорът спонтанно наби спирачки,отвори вратата ми и ме бутна навън.Видях само пепел и дим след като обърна и го изгубих от поглед.Къде бях аз?По средата на нищото?Не.Бях точно пред училището ни,което сега приличаше на изоставена фабрика отпреди няколко века.Оградата липсваше,а под и над нея бяха постлани телата на стотици наши хора.Тази гледка завъртя главата ми и гръмотевици се забиваха в мозъка ми.Свлякох се на колене пред труповете и заридах.Изпитвах такава болка и огорчение,че ми се искаше да умра.Забродих с хлип през труповете,не смеех да ги прекрача.Мислех си,че цялата природа сега ме мрази.Облаците висяха над мен заплашително,сякаш щяха да ме удушат,дърветата ми се заканваха с опърлените си клонки,вятърът ме блъскаше с все сила в тялото,пясъкът ме затрупваше.Но всичко това забравих,щом видях окървавения труп на Зандър.Точно тогава усетих,че съм изгубил всичко...всичко,дори себе си и ума си.Чувствах се като лудия генерал сега.Затичах и се запреспъвах през труповете.
Целият в кръв,аз се добрах до Зандър и проверих за пулс.Точно тогава усетих как във вените му смело блъска надеждата.Надеждата,че той ще се събуди.Тогава усетих щастието и слънцето.Сякаш това огнено кълбо сега беше у мен и ми даде сили.Аз започнах да го будя,а той извъртя глава,отвори очи и изплю мазен хракол кръв.Изкашля се и ме погледна.
-КЕЙН?Ти си жив?-Внезапно се изправи и се ухили.
-Зандър!Знаех си,че не няма да им се дадеш!
Тогава загрижено го попитах как е.Той шеговито ми отвърна с:
-Баси,чувствам се като наръган!
Тогава се изправихме се и започнахме да пеем и подскачаме от щастие.
Но ни мина и седнахме на опустошените стълби.
-Къде е трета танкова?-Попита ме той,а аз изпълнен с гняв,вина и обърканост му разказах какво се е случило.
Отчаян и объркан,Зандър приклекна на пясъка и заби поглед в земята.
-Няма никакъв смисъл в това.Няма никакъв шибан смисъл!
След това той се изправи,взе оръжието си,замахна бързо като ястреб и го хвърли надалеч.Долових глух звук и оръжието се свлече по баира.
-Какво стана,Зандър?Как умряха всички?
Той седна до мен,помълча минута и започна да ми разказва.
-Еми...минута след като тръгна,нещо ужасно се случи...

Фашисти?

Наистина започваш да се замисляш"Защо по дяволите съм на тази земя?Защо трябва да понеса всичко това?"Можете да го наречете както си искате-карма,съдба или каквото и да е.По време на битка дори забравях името си от страх.
Не знаех кой съм и къде съм.Не усещах нищо друго освен студеният метал на оръжието си,раницата на гърба и каската.Нищо друго не ми минаваше през главата докато оловото не спре да лети над главата ми.Ако по време на битка се замислиш...Ти забавяш тялото си,допускаш грешки.Но когато тичаш,дори с 30 килограма екипировка,без да мислиш,ти оцеляваш.Но спреш ли,някак си започваш да разсъждаваш."Някой от нас ще види ли другаря си на другия ден?Жив?"
След тежкият ден си спомням само как дъбовата врата скръцна и се озовахме при генерала,който имаше такова изражение на лицето сякаш цяла дивизия танкове са му минали през главата.Очите му се бяха насълзили,защото той
изостави хората си точно когато им е трябвал най-много.Знаех,че се разкайва.Той трябваше да умре с тях,а не да
бяга.Но така е било писано.Всичко мина покрай мен докато не усетих твърдината на стола.Десетина чужди лица бяха вперили поглед в генералът,който взе пистолета бавно и скръсти ръце.Започна да ни обяснява,че е страхливец и че не е изпълнил дълга си.Помислих си"Той не говори така."След миг съзрях няколко празни стъклени шишета и щях да си глътна езика от ужас.Генерала е пиян!Той ще се самоубие!Той завалено ни каза:
-Слушайте сега какво ше ви кажа...
Олюлявайки се,подпря се на масата,която изскърца.Вдигайки пистолета във въздуха и почесвайки се с него по главата,той ни заговори:
-Аз не мога да ви помогна.Аз бях страхливец.К'во мислиш,Кейн?
Изгледа ме свирепо.Попита ме за умрелите ми събратя,а у мен се разбунтува гневът.Успях да го потуша и отвърнах:
-Ще жаля за тях по мой начин.
Разсмя се той и краката му се подгънаха.След това навря пистолета в гърлото си и избуча:
-Весела Коледа!
Мигновено всички скочихме,но се чу глухо "тряс" и близо литър кръв обля всички.Струполявайки се на земята,от главата на генерала се изляха галеони кръв.Едно от момчетата се завъртя и припадна.
Интересното е,че не усещах вече никаква непоносимост към войната.Колко малко трупове трябва да видиш,за да спрат да ти правят впечатление.Чух ридание и закани,но нищо повече.Погледнах към Зандър,който едвам удържаше сълзите си.Със същата сила с която успя да удържи линията при ЕГ.Наистина е изключително странно как преди по-малко от месец постъпих в най-престижната военна гимназия,която сега е в руини и е история.Как ръководех два екипа,които сега са екип мъртъвци.Как бях щастлив,а сега как съм нещастен.Няма значение.Вече всичко загуби смисъл.Бяхме разгромени.Дап...Войната в Ню Портлънд приключи.Нямаше жива душа.
В другия край на стаята,Зандър грабна пистолета,а аз се вцепених.Той го допря до гърлото си,а ръката му трепереше
ли,трепереше.Но аз не можех да помръдна!Бях парализиран!Опитах се да изкрещя,но се чу само едно тихичко "не",когато се появи искра,последвана от гърмеж.Зандър падна на земята,а кръв започна да се стича от гърлото му.Тогава сякаш носех стотина тона тежест,които изчезнаха в момента в който той се строполи.Най-добрият ми приятел-мъртъв?След всичко,което изживяхме,след ужаса,трагедията и войната той да умре?Не можеше да бъде.Чувствах се като пиян и се понесох,влачейки крака към трупа му.Ужасен,аз се приближих до него и краката ми се подкосиха...Той не се бе самоубил.Куршумът го бе одраскал колкото да потече кръв.
Все още паникьосан,аз го завлякох до масата,където му бих плесница.
Седях на стол отвън ЕГ,а слънцето ме печеше.Сбръчканото лице на подполковник Киърс се размърда.
-Какво стана след като взводови Дийн се събуди,сержант?
Тихо и спокойно му разказах за това как Зандър се уплаши,че е в Ада и избяга през вратата.След това как аз го догоних и завлякох обратно в къщата.
Лицето на подполковника се изпъна,когато последва друг въпрос:
-Тогава ли на вас,сержант,ви дойде идеята да организирате въстанически отряд с остатъците от хората на съюзниците?
Аз сведох глава и отвърнах с положително поклащане на глава.
-Кажете ми какво стана след като излязохте от къщата.
Разказвах ли,разказвах,имах чувството,че ако не си почина,ще умра от изтощение.Говорих за редник Джордж Рандъл,който спаси целия екип от настъпващи вражески танкове,когато на Зандър му стана нещо и излезе от окопа,стреляйки със своя SMMSIMDINFN FHUIHF SJ0faj 9317013753 към един от танковете.Следващата секунда последва взрив,който разкъса униформата му,а той се заби в земята.
-Помислихме,че е мъртъв.Нямаше време да го погребем,защото трябваше да удържим северния фланг на километър оттам.Тогава за пръв път през войната усещах,че съм сам.Смъртта на Зандър ме разгроми.Докато стрелях,припаднах от вибрациите на оръжието.Когато се събудих,мислех,че съм на другия свят.
Изненадан,че го казвам,подполковникът ме попита защо съм мислел така.
Съвсем точно и ясно му описах как Зандър,целият в кръв ме изправя,а аз обхождам пропитият с кръв фланг.Всичките ми хора са умрели там.
Беше като в приказка.Но не с хепи енд...Зандър ми разказа как се е довлякъл до мен,а аз не възприемах нищо.
Емоциите и чувствата ми бяха объркани.
Можех да се усмихвам над всичките тези тела,чиято кръв обливаше земята и да се ядосвам,когато победим.Оправих се чак на следващият ден,когато Зандър ме събуди с добра вест-намерил съпротива от Кешей Съприйм.Цял екип от двадесет души.Точно тогава осъзнах,че не съм загубил нищо.Кого познавах преди да се запиша в гимназията?Никой.Бях сам.А сега имах Зандър и още десетки души.Не бях по-щастлив и отпочинал откакто стъпих в гимназията.
-Джеймс?Джеймс!Ставай,бе,човек!Проспиваш си живота!Ееей...К'во става?
Сънен,аз отвърнах шеговито с "К'вото ляга..."
-Имам страхотна новина за двама ни!Имаме цял екип съпротива на разположение,от Кешей Съприйм!Ела да ги видиш!
Облякох се набързо и посрещнахме странно облечените и екипирани хора.Един подаде ръка,очевидно лидера им и се здрависа с мен и Зандър.После заговори с вълшебно-странен,нечуван глас:
-Та тъй,Зандър,за каквото повика нас,за туй ще се борим ние!Свобода на целият народ!
Последваха буйни викове от страна на хората му.След това всички влязохме в къщичката на генерала.
За пръв път през живота си бях щастлив.Е,все пак живота не е гаден,когато си щастлив,позитивно настроен човек...

Прашка

Преди да напиша следващата част,искам да благодаря на Steel и Sentry за съветите.Помогнахте много с критиката си и допринесохте за по-оформения и "сочен" вид на разказа.Хиляди благодарности.
А сега,да забочим погледи в следващата част на разказа,развиваща се на летище "Оунд",някъде на километри от
колибката на генерала.
След като получих наставления и съвети от мъдреца от типа "Отмъщението заради
самото отмъщение е глупаво" или "Не мъсти ти,а остави съдбата да нанесе своят удар","Когато иде лошо,не се коси,защото следва добро.Когато пък доброто дойде и тебе с щастие затрупа,не се радвай,защото следва лошото".
Учеше ме да оставя на съдбата да свърши своята работа:"Отдето е дошло,там да се върне".
Подполковникът се доближи до мен с ръце зад гърба,а когато стъпваше по дървения под,той скърцаше в знак на протест.Лицето му беше набръчкано както е дъното на морето,а мислите му идеха на приливи и отливи,вълнуваха се,както прави морето.Скоро огромна вълна щеше да избликне от устата му,защото аз знаех,че може да не се върна жив.Той се опря на мек стол и скръсти крака.Огледа като за последно колибката и забочи глава към подгизналият под.Обясни ми,че това летище трябва да се превземе,че това е единственият шанс ЕГ отново да процъвти.Каза ми също така,че е пратил Зандър за пушечно месо.Самолетът,за който говори не се намира там,където е изпратил Дийн.
Искал е да провери дали може да му има доверие.Онези четири самолета са някаква фалшива имитация,която може да лети не повече от 30 минути.Каза ми,че аз ще допринеса за ЕГ,защото ключовият самолет е на пистата,която аз
трябва да превзема.Сам.
След като излязох като попарен,аз чувствах,че излизам от класната стая след поредният тест.А защо нямахме учители в ЕГ,не знам.Сигурно са отложили работата заради войната.Нямам никаква представа.Вятърът започна да духа силно,когато вратата зад мен изръмжа пискливо.Обърнах се и вратът ми изпука.Съгледах подполковникът,който ми каза тихо,сякаш това щяха да са последните звуци,произнесени от него.
-Взводови,спасете приятелите ми...-Очите му се насълзиха.Кимнах с усмивка в знак на разбиране.Бавно се приближих към снайпера си,който не бях пипвал от дни.Изтрих грижливо прахта и почистих оптика.Знаех,че нямам време,затова се настаних в стар зелен джип.Изненадан се обърнах при звук от стъпки по шума.Що да видя?Някакво момче на възраст близо 17 години,се качи в джипа,измествайки ме от волана.
-Аз ще карам,взодови.Вие се молете да не умрем.
Кимнах леко разтресен и сложих колана,който щракна.Попита ме за име.Отговорих му как се казвам.
-Приятно ми е.Аз съм един от оцелелите при атаката на ЕГ.Викай ми Картофа.Откъде иде прякора ми?Еми веднъж бях толкова гладен след тренировки в казармата,че изядох допълнителните картофи на всички от екипа ми,хъхъ.
Чудех се дали не е изгубил ума си да проявява чувство за хумор след изживяното.Попитах го за други оцелели,но отговорът не беше окуражаващ.Изведнъж джипът потегли,а той впи нокти в кормилото.Сети се,че имало още някой оцелял.
-Мисля,че беше...ъъъ...май се казваше Интърм или Инърт,май нещо такова.Каза,че е от 5 взвод май.Не помня.
Попитах го да не би да се казва Ингръм с надеждата,че е той.Отговорът беше поднесен с вик-знак,че той се е досетил.Попитах трескаво къде е.Разбрах,че е скачал с парашут нейде из горите.Били са го повишили в сержант и е ръководел мисия самостоятелно.Крисчън Ингръм от моят екип е жив!Това даде тласък и надежда,това ме крепеше докато навлязохме с джипа в гъста горичка.Тогава се случи нещо.Чух викове нейде на север.Бяха някак си бесни.Сякаш група цигани бяха наобиколили старица и й крещяха да даде чантата си.
-Я...я...чакай.
Картофа изгаси колата.Настана тишина.Всъщност,в гробищата е по-шумно.Отдалече се чуваха откъслячни викове.
Успях да разбера що годе какво се крещи:"Оръжието!Дай...Сам...дойде?Скочи...къде... ти хората?
Двамата с Картофа слязохме от джипа,нарамвайки оръжия.Леле,почувствах се като в някоя от поредиците Battlefield Vietnam или като във филма "Бяхме Войници",защото обстановката беше почти същата.С изключение,че бяхме в гора,а не в джунгла и нямаше капани на всеки метър.
Изглежда приближавахме,защото се чуваше все по-ясно какво става.Колкото повече звуците се увеличаваха,толкова повече нещо ми казваше "Бягай!".Не можех,трябваше да продължа.Чувствах се пленен от любопитството си,влачещ се към целта като закоравял наркоман към поредната доза.Уплаших се,когато видях,че се намираме на малко възвишение,а под нас има пропаст,дълбока близо 20 метра.Тя ми напомни за случая,когато аз и приятели се събрахме в парка извън града и как едно момче падна вътре.Опитахме се да го извадим,но в последствие всички паднахме в пропастта.Спаси ни неволята.Викахме,викахме,та накрая обединихме сили и стъпвайки и катерейки се по рамената на другарчето,се измъкнахме един по един.
Нямаше време за губене.Под нас се разкриваше малко по малко хълмист,засенчен терен.Още малко...още малко...
Това малко свърши след като съзрях глава на човек...врата му...ръцете му...още един човек.Хм,очевидно бяха врагове,защото бяха пленили...Ингръм?
Побутнах Картофа,който се доближи до мен.Погледна надолу и се прекръсти.Той погледна към краката си и съзря някаква буболечка.Изпищя като момиче,а двамата войници се обърнаха нагоре.Картофа се затъркаля по едната страна на пропастта като...картоф,бутна двамата врагове,които се струполиха и се спря в едно дърво с пъшкане.
Аз се спуснах бързо,но плавно и се озовах право пред Ингръм.
След като двамата войника бяха мъртви от изстрелите ни,ние си поговорихме близо минута.Разбрах,че е трябвало Ингръм да удари превоза на амуниции на МГ,когато са атакували ЕГ,но се е закачил на едно дърво и е стоял там близо ден.След това са го намерили и разпитвали,но той не казал и дума.
-Добре,трябва да се размърдаме,Кейн.Приятелчетата ти сигурно искат да се приземят,а пистата не е осигурена.Той би трябвало да е с хората си на около 10-15 километра оттук.Ако са тръгнали насам,имаме само 5 минути да осигурим пистата.Тя е на север.Да тръгваме.
След дъъълго бродене през горите,което ми напомни как се изгубих в горичка веднъж,ние излязохме от нея.Беше вълшебно.Свършва гората с дървета,наредени в педантична права линия и изведнъж-равна поляна.На стотина метра се белееше огромна писта,а до нея имаше малка къщурка.Ние се затичахме натам.Не мислех за нищо по пътя.Знаех,че може да умра,но не в този ден.
Приближавахме ли,приближавахме къщурката.Щом стигнахме до нея,аз надникнах през малко прозорче,което представляваше 90% паяжини,10% мухъл.Открехнах го,но не видях друго освен камънаци вътре.Съобщих това на другите.Нямаше никаква защита,явно беше запустяло това летище.Хм...
-Някой има ли радиостанция?
Изненадан от това,което видях,Картофа извади малко предавателче от джоба си и ми го подаде.
-Направих го сам.Тежи 46 пъти по-малко от огромните кутии,дето ги мъкнете с вас.
Наистина.Тежеше някъде 100-200 грама.Завъртях бутончето отгоре,настроих честотата на щаба и съобщих,че районът е обезопасен.
-Разбрано,Взводови Кейн,ще съобщя на взводови Зандър и хората му.Край.
Можете да кажете каквото искате за тази мисия,но тя беше най-лесната от всички.Дотогава,когато съзрях самолета,който подполковникът описа.Имаше удивителни лепенки по него,ужасяващо весели рисунки на черепи с кръв в устата.На една от ракетите пишеше "Весела Коледа и честита нова карабина".
Очевидно самолетът е на Керъбин.Или е бил.Сега е наш,затова ние с бясна скорост се затичахме към него.Как така е изоставен по средата на нищото?Не може да бъде.Правилно.Това е прекалено прекрасно,за да е истина.След миг красивата броня на самолета бе направена на решето.Обстрелваха ни може би стотици врагове от всички страни.Цялата гора сякаш сега нас обстрелваше.Искрите от оръжията сменяха цвета си от жълти,оранжеви,че дори червени.Адреналинът така ми се повиши,че сякаш можех да го хвана в ръката си и да го натъпча в буркан за зимата.
Затичахме се към каменната къщурка.Оттам съобщих ситуацията и наредих да се изсипе напалм или ракети по гората.
Точно тогава до мен падна огромен камък,който се разби в пода.Покривчето не издържа и се срути.Ако не излизаме до минута,то ще станем на прах.Питах се къде ли е Зандър,когато над главата ми профучаха множество звуци.След миг се чу адско пищене и страхотен взрив на стотици метри,който ме разтърси в стомаха.Последваха още и още експлозии,когато всичко притихна.Излязохме,за да видим какво става,а четири бомбардировача кръжаха като орли над зайци нейде в небесата.След това се наредиха плавно и един след друг снижиха,за да кацат.Тогава сърцето ми се качи в главата.Усещах как главата ми ще се пръсне от вълнение.Дали ще успеят да кацнат?
Първият самолет буквално се сблъска в земята,но успя да се довлече до края на пистата и спря.След това втория...третия...минаха без проблем.Последния...хайде.Снижаваше и се лакатушеше.Когато допря земята,той се сблъска жестоко и отчупи предното колело,както и лявото задно.Завъртя се рязко и се преобърна.Не усетих как съм стигнал дотам,когато почти на тридесет метра,самолетът избухна в пламъци.
Отнякъде се появи Зандър и започна да крещи:
-Слейтър?СЛЕЕЕЙТЪР!
Клекна на земята и се хвана за главата.До него се присъединиха Рей и Джеймсън,които се зарадваха,че сме живи.Зандър се пооправи и се усмихна при вида на Ингръм и мен.Всички се запознаха с Картофа.Той направи обстановката малко по-весела.Щом съобщихме в щаба,ние се струпахме в самолета.Затова е бил Картофа-трениран пилот.Той запали мотора и ние се понесохме по пистата.След секунди,излетяхме във въздуха,а Зандър ми разказа какво се е случило на летището.Аз не се сдържах и му разказах как намерихме Ингръм и какво стана на пистата.Предадох му думите подполковника,а той се намръщи и каза през зъби:
-Хъ.Един от "смелите" офицери,които "бяха" до нас при ЕГ.Те ни напуснаха.Всички знаеха,че ще умрат.Оставиха ни без план,без ред,само хаос.
Опитах се да му кажа,че мисията му не е била напразна.Все пак е унищожил близо стотина вражески единици в гората.Подполковникът не го е пратил там напразно-обясних му го.Но той присви очи,сгъна ръката си в юмрук и каза през зъби:
Заради всички,загинали поради факта,че той е искал да спаси своя нещастен задник,а не тези на хората си...
Той не се разкайва,че е напуснал войниците си,които му бяха предани до края на живота си...Няма прошка за това.
Неговият ден ще дойде.Съдбата няма да жали...

Их...

Когато скачам с парашут,има само една мисъл в главата ми-да не се закача на някое дърво.Въпреки,че това вече ми се бе случвало,аз гледах да управлявам парашута си по-внимателно и се приземих право пред Зандър,на разрушения покрив на ЕГ,от който излизаше пушек.Надниквайки през един голям отвор,аз съзрях обгорените тела на млади момчета,все още впили нокти в пушките си.Една ми хареса-беше M5 Garand,обновеният модел на шампиона от II Световна-M1 Garand.Това беше дълга пушка с отличен мерник.Въпреки,че M1 Garand беше осем патронна,тази имаше по-голям пълнител от 10 патрона.Лека,подходяща за атаки,особено по фланговете,тя беше идеална както за потискащ огън,така и за щурм.

С погнуса изтрих кръвта по дръжката й.Принадлежеше на човек на име Рийс.Отдадох му чест,претърсих за амуниции и излязох при хората си.Не бяхме много,но достатъчно за една здрава защитна стена.Зандър даваше смело команди на своите хора ефрейтор Джеймсън,Сержант Слейтър и ефрейтор Рей.Мъдрецът-малко по-въсрастен от нас,преживял двете Велики Портлъндски войни,сега гледаше към прииждащите орди,а от устата му се сипеше мъдрост.Той успокояваше хората си с някакви наистина релаксиращи слова.Не щеш ли,точността им се подобри няколко пъти и те вместо по един на всеки три патрона,убиваха двама.Аурата на този човек бе по-чиста от тази на който и да е друг човек и ако не бях леко луднал от войната,то можех да кажа,че тя има почти бял цвят.Приближеше ли се до него някой,намига приклякваше,презареждаше спокойно и започваше да стреля сякаш това е правил през целия си живот.
Хладнокръвно,като роботи,неговите хора сипеха искрици по прииждащата многоборйна пехота.Те бяха облечени в златисти дрехи,по които имаше червеникави петна.Лъщейки от слънцето,те наподобяваха свещи.Но нашата непробиваема стена ги отнасяше и те изгасваха една по една.Надеждата да победят се стопяваше както се топи сладоледът на слънце лятно време.Звуците,издавани от нашите оръжия бяха неописуеми.Първият изстрел ехтеше най-силно.Следващите бяха пресипнали,грачеха като гарги.След като пълнителят се изпразнеше,той тупваше на земята,ненужен,както падат листата от дърветата наесен.
Шокиран от многобройната войска,която приижда,аз намерих с очи като на орел своите хора,които ме чакаха и ми махаха,като че ли ще умрат ако не ида при тях.Привеждайки глава,приклекнал,аз се мушех измежду останките,които ме гледаха с черните си очи,издълбани от вражески куршуми сякаш искат да ме затиснат и изстискат живота от мен.
Стигнах до нови лица,цели три нови лица от различни приятелски взводове от целият град.Сега те бяха накуп в моя екип,а това ми го съобщи изключително млад майор от Кешей Съприйм.Разбрах,че той ще ръководи операцията,ще командва мен и Зандър.Нарече тази наша защита - "Bloody Soil" или "Кървавата Почва".
Той се казваше Джордж Тейлър.Имаше груби черти на лицето,огромно долно чене,големи кръгли очи,по които се четеше ярост.Косата му беше черна и мазна,немита от седмици,а очите-змийско-зелени.Не се бе бръснал от може би няколко дена,но раните по лицето му не можеха да се заличат и излъчваха мъжественост.Запозна ме под обстрел с двете нови момчета от екипа ми,на по едва 15 години.Единият беше средно висок,имаше белег от счупен нос.Беше обръснат нула номер,но връхчетата на новопоникващата му коса чернееха.Той беше с кафеви очи.Имаше нашивки на ефрейтор.Казваше се
Оливър Хюит.Другият,с тъмна коса и очи беше също ефрейтор.Викаха му "Змията",но се казваше Паул Йорк.
Крисчън Ингръм също се радваше на присъствието ми.Той щеше да командва тях двамата,а аз-него.
Изведнъж мечешка нотка на ужас процепи каската ми-гласът на майора.Той изкрещя с все сила,за да го чуе Зандър,който беше на няколко развалини разстояние.Майорът заповяда да се изразходят абсолютно всички налични
амуниции,което звучеше супер.Той се качи пъшкайки на двуметрова стена,извади пистолет и застреля с него във въздуха.
-Еърборн Гифтиииид!Прекратете огъняяя!
След като страхотният шум спря,се чуваха само самотни,заблудени изстрели от наша страна.Недоумение се постла над нас и всеки започна да задава въпроси какво е станало.Майорът пак разцепи тишината,провиквайки се да се пестят амунициите.
-Изчакайте да се приближат достатъчно!Няма смисъл да изхабявате патроните си,изчакайте да навлязат в обсега ви!
Стреляйте по моя команда!
Огледах терена като за последно и преглътнах.Обходих мислено златистият пясък.Усетих множеството загладени камъни,както и бетонени останки,железата,които сега показваха връхчетата си,забити по хълма,който сега не бе възвишение,а заравнен от стотиците снаряди,надупчили горкият хълм-гигант.Успях да вдишам малко и от пепеляка,който се вдигаше в знак на протест и замрежваше иначе злокобната гледка.
Майорът бе вдигнал ръка във въздуха и пуснеше ли я,куршумите ни като зли кучета щяха да впият зъби и нокти,давайки всичко от себе си,за да защитят купчина руини.
Мечокът отпусна ръката си,а аз се бях прицелил в настъпващите дивашки орди,които беснееха.След миг последва изстрел от пистолета на майора.Той се възгордя и извика с все сила,а тъпанчетата ми затрептяха.
-СТРЕЛЯЙТЕЕЕ!ПОКАЖЕТЕ НА ТЕЗИ МРЪСНИ НЕЩАСТНИ КОПЕЛЕТА ОТ КАКВО СТЕ НАПРАВЕНИ!ЗААА ЕЪРБОРН ГИФТИИИИИИИИД!
У мен се наддигна страхотно патриотично чувство и душ от енергия и ярост ме обля и се впи в кожата ми.
"Затананиках" с пушката си и започнах да стискам все повече и повече дървената й дръжка.Следях каските на враговете.Учудих се как бързо гътам един подир друг.Беше като в игра.Нямаше чувства,защото знаех,че правя добро нещо.Имах пет-шест пълнителя,които пестях,както не съм пестил нищо друго на света.Патрон подир патрон,каска след каска тупваха и заораваха пясъка.Гилзите ми,горещи,щом докоснеха земята,намига започкаха да съскат и да изпускат пушек.До мен в пълна концентрация Ингръм и хората ми стреляха като снайперисти.Подмятаха радостни реплики като "Кой иска следващият куршум?" или "Дойдохте дотук,за да полеете задният ни двор с кръв,ааа?".
Духа ми се извиси на такава степен от радост,че сякаш забрави тялото долу.Усетих как нищо не ми тежи и не ме боли повече.Със сетен дъх,аз натисках железният спусък,ударната вълна се блъскаше в рамото ми и предизвикваше страшни болки както предизвикват ставите у старите хора.
Останалата разбита пехота все още напредваше и наближаваше с неописуема скорост.
В мига,когато всички презареждаха,майорът ни предупреди да пестим патрони и да проверим дали въобще имаме още.
Глухо в далечината Зандър се обади с думите,че има достатъчно,за да чупи каски наред.При Ингръм всичко вървеше като по мед и масло.Аз имах на разположение още два пълнителя.
След глухотата,настъпи вълна от яростни викове от типа "Урааа!",издавани от врага.С насочени нагоре щикове,те прииждаха от три страни и дупчеха кой накриво,кой в някоя стена с куршумите си.
Тогава у мен се излюпи гневът и набра сили.Грабнах оръжието си и с отличителна точност започнах да събарям с кръв колкото се може повече врагове.
Но те не се плашеха,а наближаваха все повече.След секунди щяха да ни намушкат с щиковете.Рекох си да не се предавам,а да се стягам.Взех последният пълнител,целунах го и прошептях: "Направи ме горд!".Сложих го плавно в гнездото му и чух "щрак!".Повдигнах пушката,полагайки я между цепнатина в една бетонена плоча,която ме и пазеше и се прицелих.Точно тогава забелязах техният водач,който търчеше като гущера от "Сървайвър" към нас с вдигната сабя.Крещеше ту наляво,ту надясно,а очите му бяха черни като въглища.Той погледна към мен,за миг се ококори,когато аз си казах "Сбогом,нещастник!",дръпнах студеният спусък и чух пукотевицата от оръжието.Страшно зарадван,че онзи помиар е мъртъв,аз чух от Зандър "Видяхте ли това?Кейн току що гръмна техният водач!"
Поласкан,но с няколко патрони в пълнителя,аз гръмвах ли,гръмвах и струпалях още няколко по-висшестоящи войници.Пушек излизаше от дулото,когато за последно натиснах спусъка,но вместо познатите искра и гърмеж,чух тихо "цък!".
"О,не!Нямам патрони!"
Тогава някой ме потупа по рамото.А,това е бил майорът,който ми подаде...картечница?
-Ето,момче!Виждам,че се справяш отлично.Продължавай в същият дух!
Усетих как ме потупва с огромните си лапи по каската.Толкова силно,сякаш някой ме надъни в главата с тухла четворка.
Майорът се върна към заниманията си с пистолета,събаряйки с невероятна точност вражески войници.
Аз взех пример от него,дръпнах лекичко ръчката на картечницата,поставих я на удобно за мен място и натиснах спусъка.Последва адски писък,който се повтори с всеки излязъл от дулото куршум.За присмех от страна на всички,каската ми падаше на очите ми от вибрациите на картечницата.С нови сили,аз продължавах да стрелям,стиснал зъби.Не след дълго,на терена останаха само няколко войничета,които бягаха на зиг-заг.
Всички свалихме каските си и тръгнахме,тичайки срещу тях.Страшно горди от това,че победихме,ние изтрепахме и останките с думи на уста "Видяхте ли,че за нищо не ставате?" или "Отрепки!Отивайте си и не се връщайтеее!".
Аз захванах картечницата си и както съм прав,завиках:
-ТОВА Е ЗА ВСИЧКИ НАШИ ХОРА,КОИТО УБИХТЕЕЕ!!!
Врагът се намираше в нещо като малко окопче.Там бяха се нагъчкали дузина офицери,които аз унищожих и разкъсах с кеф,ръмжейки насреща им със звяра в ръцете си.
Последва единичен изстрел и майорък се приближи и надвисна над окопа.Тогава се подаде кървава ръка,а всички насочиха оръжия към нея.Майорът си проби път и ми подаде пистолета,взимайки картечницата.
-Достатъчно за днес,Кейн.Гордея се с теб.Ти си истински Василий Зайцев.
Поемайки пистолета с усмивка,аз отвърнах с "За мен е чест да браня тази свещена земя!".
Наредих да се свалят оръжията и зачаках нещастника от окопа да се подаде.Когато съзрях главата му,той започна да ме моли да му простя,че е убил толкова наши хора.Щях да го направя,ако той не направи тази ироничка усмивка.
Тогава аз направих същата,вдигнах пистолета и изрекох "Не,копеле.".Прицелих се в главата му.Той прошепна нещо,а аз дръпнах спусъка.Чу се пукотевица,която проехтя надалеч.От малката дупчица в главата на офицера се стече тънка струйка кръв,а той се свлече обратно в окопа,където му е мястото.
Пуснах пистолета,а радостни викове заехтяха около мен намига.Всички се запрегръщаха и заподскачаха.Имахме един ден за почивка,слава богу.Претърсихме училището за патрони и медикаменти,когато открихме,че канализацията не е засегната,че има топла вода и сапун,както и храна!Не бяхме толкова щастливи никога.Опрахме униформите си,изчистихме си оръжията и се окъпахме.В една от стаите,мисля че беше 301,намерих това страхотно оръжие DAR 701.

Претърсих няколко мъртъвци за амуниции.Наистина беше много гадно да постъпвам така,но се налагаше.
За щастие,намерих три пълни с по тридесет патрона.Нарамих и един мощен FG 42,който щеше да се хареса на Зандър.

По него бяха овързани четири ПЪЛНИ пълнителя с по двадесет патрона.Интересно,сигурно защитата на ЕГ е била изненадана в онази вечер,когато аз и Зандър се качихме в камиона и отидохме у генерала.Тогава е имало хора тук?
Малко се изненадах,но нещо прикова погледа ми в малко синьо дневниче в джоба на един ефрейтор.Извадих го и разлистих страниците,от които се понесе миризма на мърша.Да не говорим,че в стаята миришеше на разлагащи се трупове,затова излязох на чист въздух.Отгърнах първите няколко странички.Нямаше нищо.Заотгръщах безнадеждно,докато на последната страница видях как с хубав подчерк е описана подробно битката.
Събуди ни адски гърмеж.Когато погледнах през прозореца,наближаваха 5 вражески танка.Те обстрелваха сградата.Ние нямаше как да я отбраним,защото нямахме РПГ-та или базуки.Гранатите ни бяха свършили,затова решихме да направим опит да убием екипажа на танковете.След като другарите ми бяха разкъсани,аз бях единственият оцелял.Успях да се вмъкна тук,при другите,които стояха в сградата.Последва мощен взрив,който откърти стената пред мен и уби,затискайки другарите ми.Аз се престорих на умрял,когато претършуваха сградата.Хвърлиха граната в стаята,където бях,но аз успях да избягам.Вечерта,когато те отстъпиха,аз заспах вътре.Днес имаше сражение и дузина от нашите бранеха с каквото могат останките.Точно в момента,когато един от нашите уби лидера на врага,аз избягвам.Ако някой случайно прочете това и е от нашите,може да ме намери.Аз съм наоколо.Просто трябва да използва кода на ЕГ...
Ефрейтор Ерик Стоун.
Къде ли може да е това хлапе?-Запитах се.Обиколих потресен сградата,казвайки кода на ЕГ "We are gifted"-"Ние сме надарени."
Последва странен шум зад мен.Чух:
-So are we.-Отговорът на паролата "Ние също".
Иззад една бетонена плоча се подаде момче,средно на ръст,с тъмна коса и очи,което се изкашля и изтупа.
-Боже,реших,че ще умра!Чух,че навън става нещо и се уплаших да не би да е врага.Знаех си,че ще биете!Знаех си.
О,между другото,казвам се Ерик Стоун.Как се казваш ти?
-Взводови Джеймс Кейн,приятно ми е.
Ние се здрависахме,а той ми разказа за случилото се.Запозна се с другите навън,които го гледаха,сякаш е марсианец.Той им разказа историята си.От ЕГ е,201-и екип на 5-ти взвод.Включиха го в моят отбор,а Оливър Хюит от моят екип,се присъедини към този на Зандър.Подадох на най-добрия си приятел пушката FG 42.При вида й,останалите момчета се затичаха като деца от детската градина към ЕГ.Искаха и те такава пушка.Е,аз си имах моя DAR 701,майорът си служеше отлично с картечницата,Ингръм боравеше умело със своя BAR.

Миг по-късно,всеки излезе с по нещо ново.Джеймсън се свлече на задните си части доста твърдо и взе да чисти в еуфория новото си оръжие-M14,което доста наподобяваше моят M5 Garand.

Слейтър си бе взел M16 и доста се радваше,а Рей както винаги си избра карабина от най-нов модел.Новото момче носеше със себе си снайпер "Барет" шестичка,който не бе предназначен дори за убиване на хора,а за пробиване на машини като танкове,бронетранспортьори и дори хеликоптери,че даже нисколетящи самолети.
Всеки провери дали има достатъчно пълнители.След двучасово претърсване на трупове и стаи,всеки разполагаше с над 6 пълнителя,за да удовлетвори нуждите си.Проверихме дали екипировката ни е здрава.На повечето от нас,раниците бяха протъркани,но нищо работа.Сигурността вдъхна в мен нови сили за започване на утрешният ден.Hell,майорът дори ни поръча хеликоптер-транспортьор за утрешното ни преместване в щаба на Файтвил,на тридесетина километра оттук.Всички момчета бяха нахъсани да унищожат колкото се може повече врагове.
По едно време-към 23 часа се чу радиостанцията на майора.Някакъв странен глас заговори,че самолет с писма щял да пристигне всеки момент и сандъка в който са те,ще бъде приземен с парашут пред училището.Пръщенето от радиоприемника спря.Мен ме полазиха тръпки по гръбнака,защото не обичах нощните разузнавателни мисии.
След дълго обсъждане какво да правим,аз разпоредих всеки да вземе всички налични амуниции,защото не се знае какво може да изскочи.Чухме пронизващ шум и след миг нещо освети терена,а кафяв сандък се снижи и тупна на метри от нас.Тръгнахме бавно,но славно към целта.Измежду мъртвите трупове някой измърда.За миг си помислих,че това са врагове,но се оказа,че е просто котка,която скита.Всички си отдъхнаха и продължихме напред.Точно,когато разстлахме ръце над кутията,чухме изстрели и на мига открихме огън на сляпо.Чувствах се като кьорав,куц,незнаещ какво прави идиот,по средата на нищото.Секунди по-късно,противниковият огън спря.Всички освен майора отидохме,за да намерим само два трупа зад малък къс скала.Взехме патроните и гранатите им и се върнахме при майора,който ни накара да замъкнем сандъка до ЕГ.След като свършихме и тази задача,най-накрая сърцата ни се разтуптяха.Майорът отмести капакът,който хлопна недоволно на пясъка и извади шумолящ плик с писма в него.Бяха близо десет на брой.Майорът определи правилата,че той дава писмото на отговарящото на него име.
Издуха прахта от първото писмо и изрече като съдия името на Ингръм.Оказа се,че е от леля му Маргарет,която в момента е във Великобритания.
Второто беше за Зандър от приятелката му Ейдриън,която го чакаше в Чи Карго,надалеч оттук.
Следващото беше с изваяни букви,които се четяха като Стоун.Него му пишеше неговият баща,който го уверяваше,че щом войната приключи,ще се премести в Ню Портлънд.
Четвъртото писмо майорът подаде грубо на Оливър.Не разбрах от кой,защото щом той го прочете,очите му се насълзиха и го скъса на десетки парчета.
За Джеймсън,Рей и Слейтър пишеше в едно писмо от най-добрият им приятел Ким Питърс,който е постъпил в Армията на BossTon.
За мен беше последното-от моите родители,които ме уверяваха,че всичко е наред и че са се преместили в Българоландия,защото там е по-евтино,а войната е унищожила иначе така добрият ни бизнес.Увериха ме,че в Българоландия са намерили още по-страхотен бизнес и живеят прекрасно.Единственото нещо,което щеше да ги накара да се чувстват напълно щастливи бе да знаят,че аз съм добре.Убеждаваха ме щом освободя Ню Портлънд и областта,да им ида на гости,за да видя как са.Усмихнах се.Не пуснах това писмо от ръцете си.
След всички тези преживявания се насладихме на картофи,картофи и пак картофи.Майорът преброяваше колко врагове сме убили и ни съобщи паранормалната цифра-2 836.С тази новина в главите си легнахме в горе-долу неразбита стая с циментов под около запаленият от Зандър огън,а мъдрецът ни досаждаше и само ни питаше каква поука сме си извадили от днешният бой.Всички отговорихме заедно,като че ли искахме само и само да ни остави на мира:
"Сговорна дружина планина повдига."
Никога нямаше да забравя този величествен ден.Никога...

Пръч не смърди

ПОСЛЕДНАТА ЧАСТ,посветена на всички форумци


След тежката есенна битка,над ЕГ се разстла мрачен облак,който сякаш бушуваше недоволно.Някъде вътре в себе си знаех,че ще оцелея.Но това чувство ме напусна,когато си легнахме.Не мигнах цяла нощ.Не ме е страх от това да се изправя срещу врага.Дори не ме е страх да загина.Но ще е наистина коварно да изоставя хората си на сигурна смърт.Мислех си за нашите в Българоландия.Сега те живееха добре там,но без сина си.Щях да се върна при тях.Но това отегчаващо,отчайващо чувство,че може никога повече да не ги видя,не ме остави до сутринта.Войната ни направи толкова безчувствени,че когато слънцето започваше да гали с лъчите си,ние не усещахме нищо.Краят на есента беше неизбежен,както мобилизирането на войска по време на война.Дните ставаха все по-къси и студени,а нощите-същите като в пустиня в Африка.Сезонът ни отдаде огромна част от характера си ,превръщайки ни в напълно безчувствени и вещаеше за напразно разпалената война,сякаш чоплеше безжалостно коричките от лютите рани по нашите тела и там зейваше яма.Напълно беззащитна яма,готова да се предаде всеки момент.Щеше да остане незаличима дупка,такава,каквато Ниагарският водопад безмилостно дълбае в камъните с които се сблъсква.Цифрата на вече загиналите млади бойци беше гигантска,а мъката,изляна по труповете беше толкова огромна и безкрайна колкото водата,която се изливаше от водопада.Безкрайна мъка,безсмислена война,която никога няма да бъде забравена.В такива моменти съм се чудел дали просто и лесно да дезертирам-нямах командир,нямаше кой да го е грижа за мен.Единствените хора,които ме задържаха на бойното поле бяха Ингръм и Зандър.Заради тях бих дал живота си.Заради тях живеех и бих дал всичко…
Още рано сутринта се разбудих от шумолене и тропотене по бетонения студен и нащърбен под,който нараняваше краката.Щом успях да разлепя очи,мътно фокусирах екипиращият се Зандър.Той имаше такова изражение,сякаш най-малкото нещо ще го строполи мъртъв.Не беше този Зандър,който познавах отпреди няколко дена.Явно мястото му липсваше,както липсва на мен.Някаква носталгия ме обзе при вида на прииждащите граждани на Ню Портлънд,които вече стягаха магазините си и се прегръщаха с някои от нашите бойци.Сведох глава,гледайки през натрошените стъкла на прозореца.В стаята само Ингръм спеше дълбоко,с усмивка на лице,още стиснал писмото от леля си.Не ми се щеше да го будя,защото ми трябваше жизнен.Изчакахме със Зандър няколко минутки в стаята,гледайки и обсъждайки дюнерите,които той така харесва.Беше ми наистина тъжно,че заминаваме.Искаше ми се да видя процъфтяването на родното си градче отново.Е,все пак съм допринесъл много за възвръщането му към почти нормален живот.Такъв,защото немалко цивилни и невинни хора загинаха при обсадата.Не щеш ли,влезе Мъдрецът и напръска Ингръм с вода.Той измляска недоволно и се събуди.При вида на нас тримата,той скокна и нахлузи набързо гащите,нахлупи енергично каската и навлече раницата си.Ето такъв те искам,Ингръм!С такова желание пое пушката си,че ми се появи образ в главата как той и оръжието му в хор изричат “Какъв прекрасен ден!”.Всички се чувствахме на върха на щаститето.Малка граница ни разделяше от носталгията,въпреки че се готвехме за нещо много по-велико-освобождаване на целият щат ДжимДийн.Щом се качихме по камионите,аз се запознах по-задълбочено с Паул Йорк.
Родом от Ню Портлънд,той беше прекарал дните преди войната в Еърдроум(съюзници).Още на вторият ден МГ помели училището му и той,заедно с три момчета от неговият глас успели да избягат със хеликоптер.Горивото свършило и се наложило да скачат от десет метра височина.Само той оцелял при скока,защото другите се закачили по дърветата и получили неизлечими травми.Той се приземил на купчина сено и оцелял.Не знаех как не е изгубил ума си!Бил е в същата гора,която аз и бунтовниците атакувахме преди може би седмица.Бягал е между дърветата,когато по него открили огън.Успял да се скрие в малка къщурка и изчакал там близо 3 дена без никаква храна!Пиел насъбрала се вода в малко канче навън от дъждовете.Когато чух историята му,замръзнах.Сякаш гръбнакът ми се раздели прешлен по прешлен с всяко ново изречение от неговата уста.Бях вцепенен.Никога преди не бях чувал по-ужасяваща история.Дори такава не можеше да измисли най-развинтения мозък.Стомахът ми се сви,а всичките ми мускули се стегнаха до краен предел.Чувството,че са пуснали ток по мозъка ми ставаше все по-реално,когато ми се зави свят и започнах да дишам трудно.Някой навътре в камиона подшушна,че отиваме на последна мисия.Попитах го на висок глас да повтори,а той протегна ръка към мен.Казваше се Пол Кембъл.Преди войната участвувал в спец-частите на Underground Shadows “Подземните Сенки”.Получил специално обучение и се присъединил при атаката на МГ.Всички негови другари загинали,а той не може все още да си прости.След като се наслушах на тези истории,аз реших,че моите са песъчинка в сравнение с техните преживявания.
От Кембъл разбрахме,че отиваме в главният щаб на източното крайбрежие,на петдесетина километра оттук.Той ни каза,че Шеста Артилерийска от Ейсили е удържала родният ми град и ще го пази до последният човек.Това затопли тялото ми и вълна на спокойствие ме обзе.Обръчът,който стискаше дробовете ми и не ми позволяваше да дишам,сега се отпусна.Разбрах,че ни закарват към Сейнт Джордж,където е щабът.Една мисъл ме развълнува както винаги е правила-дали ще умра точно накрая?Ще оцелея ли?Тези два въпроса не ме оставяха ден и нощ,преди всяка мисия.Сега пак същото се повтаряше,но с тройна сила.Времето отлетя много бързо и след минута щяхме да навлезем в града.Вече виждах как се белее огромна бяла кула в далечината.Скоро изскокнаха още няколко на хоризонта.Чувствах се като на някоя планета,обитавана от извънземни.През последния месец виждах само разрушени сгради,развалини,руини,мъртъвци.Сега виждах чисти,стройни сгради,щастливи и усмихнати хора.Настроението ни се промени към по-добро.Беше адска жега в камиона и нямах търпение да изляза навън,да поема от деведесет процентовата влага на въздуха,да се слея с жителите,да се зарадвам като цивилен поне веднъж от цяла вечност.
Щом ни стовариха пред огромна мраморна сграда,наподобяваща Белият Дом,шофьорите се изгубиха из пепелта някъде на север.Този град беше хубав,но доста пепелив.Изчакахме Мъдрецът,който ни въведе в красивият лъскав коридор.Доста едър стражар ни показа пътя любезно,смешно за ръста му.Първи влязохме аз,Ингръм и Йорк,заедно с Мъдреца.Другите ще трябва да почакат.Въдеде ни в красиво изваяна от мрамор и дърво стая с уютно огнище,много трофеи по стените,както и много пухкав тъмен килим на пода.Беше ми малко гузно да стъпвам по този под с мръсните си ботуши,но нямаше как.Усетих как щастието,породено от уюта ми даде нови сили,за да продължа напред,без значение къде се намираше това напред.Скоро щях да усетя свободата.Наистина скоро.
Мъдрецът заговори с много странен,изчанчен и едновременно изваян,огънат глас.Изрече името Шейд и на момента кафяв фотьойл се врътна към нас.На него стоеше висок,строен мъж,наближаващ петдесетте.Преждевременната старост бе подула торбички под очите му,избелила косата му,също така сякаш изтръгнала цели кичури от слепоочията.Гледаше ни заспало и спокойно,но очите му бяха зачервени…Предполагам,че не е спал дълги нощи.Битките,които изгубихме са го състарили с невероятна скорост.Той извади лулата от устата си и безчувствено и бавно я положи на специална приставка,следейки движенията си с поглед.Мъдрецът трескаво заобяснява защо сме тук,а Шейд махна с ръка с такива усилия,сякаш вдигаше десетки килограма.Две момчета отведоха Мъдреца извън стаята,а състареният ни колега ни посочи с поглед три меки и удобни стола,където да седнем.Заехме местата си колебливо и се спогледахме.Никой не знаеше какво щеше да изрече този странен на вид мрачен индивид.След като си дръпна,свивайки очи от дима на лулата,той пак се загледа в движенията си,поставяйки я на мястото й.Издиша сгъстен облак дим,когато устните му се разлепиха и аз забелязах огромните му жълти зъби.Проговори с дебел,монотонен глас.
За секунда реших,че сънувам,защото за мен беше странно как за няколко минути от света на войната и мъртъвците се пренесох в свят с чисти,непокътнати сгради и щастливи хора.Беше ни обяснено,че ще трябва да превземем…Форт Гоър.
Точно тогава всичките лоши чувства се забиха в мен и изсмукаха всичкото щастие и всичката радост от тялото ми.Лицето ми се изкриви в мрачна форма,а мислите ми трескаво затърсиха приказки с тъжен завършек…Спомних си какво баба ми беше разказвала за този Форт Гоър,колко кръв се е проляла на портите му още от средновековието.Това представляваше огромна каменна крепост,толкова голяма,че вътре се побираше 1/3 от Ню Портлънд.Защитата бе непробиваема,сега заета от разбитите оцелели от Вендъл Лейбър,МГ и Спец-частите от Керъбин.Дори тежко въоръжени,нямаше начин да пробием защитата им.Нямахме самолети,защото всички бяха унищожени.Не разполагахме с танкове,защото те удържаха родният ми град.Артилерийците също го поддържаха.Престраших се и попитах Шейд как двадесет човека ще превземат Великият Форт Гоър,непревземаем от 500 години.Милионна войска е била напълно разбита при ударите на тогавашните защитници.Това беше последната ни мисия.Звучеше глупаво и нереалистично.Нямахме шансове.Бяха нищожни,както шанса Българоландия да се оправи.Все едно да накараш хлапе на 6 години да вземе изпита за висше образование и да открие портал между измеренията.Разочаровани напуснахме залата и се настанихме на пейки отвън.Времето отлетя в размишления,когато към нас се присъединиха всички останали,напълно разочаровани.Зандър беше сломен.Ингръм гледаше като обезумял.Точно тогава ми щракна идея.
Влязох с трясък в залата,а Шейд ме загледа спокойно.Казах му,че градчето няма как да няма защита и да не разполага с бойни кораби.Тогава той сякаш се събуди,опули очи и ме загледа с ярост и енергичност право в очите.Обади се по телефона на някакъв майор и му съобщи да стегне цели десет бойни кораба.Напуснах залата и подскачащ,съобщих на момчетата за плана си и за корабите.Те се зарадваха на макс и започнаха да викат.Въпреки,че събрахме очите на жителите,ние се спуснахме с камионите към сборната точка.Там Мъдрецът ни посочи гигантска мрачна каменна сграда.Това беше легендарният Форт Гоър.При вида му,усетих как ченето ми ще се разкачи.Беше величествен,намиращ се нависоко,стържещ с най-високата си кула облаците.Гледката беше направо неописуема.
Мъдрецът ни каза да се подготвим и получихме благословията му,както и последни наставления.Ако превземехме този Форт,щяхме да влезем в историята.Най-малкото,което щеше да се случи.
По радиото се чу сигнал:”Тук Командир на кораб Русалка.След минута започваме обстрел.Край.”
Мъдрецът потвърди.Оставаха само секунди,докато Фортът щеше да стане на прах.Всички истории и разкази за кървави битки щяха да станат на пепел.Чух далечните бойни сирени.Усетих как се въртя насам-натам като обезумяло куче.Забочих поглед в крепостта и си помислих “Свършено е с теб!”.След секунда,земята се разстресе,а няколко освирепели снаряда се разбиха пред крепостта.Чуха се бойни викове отвътре и след миг на кулата и по стените се появиха стотици мрачни силуети,които започнаха обстрел с топове и снаряди.Гледката не можеше да се опише.Сякаш Армагедон настъпи.Величественият хълм стана на дупки от снарядите на корабите,а вражеските гюллета се разбиваха в океана.След като чухме виковете от радиото,че единият кораб е потопен,ние забравихме за безопасността и се завайкахме като стари бабки и дядковци.Последва втори потопен кораб.Трети…Четвърти.Усещаше се,че огънят намаля,но точен снаряд разби гигантските титанови порти,които станаха на жалка купчина желязо.Ние искахме да щурмуваме,но Мъдрецът ни спираше.Пети…шести…седми боен кораб потънаха.Надеждата гаснеше,а крепостта се свличаше.Петвековна история отиваше в боклука.Този Форт беше идолът на злото.Всички говореха за него само с лоши думи,за демони и кървища,престъпления и беззаконие,царящо вътре.Ние щяхме да допринесем неописуемо за унищожаване на препятствията и злото,развиващи се около градчето,както и в целият щат.
Не знам какво щеше да бъде възнаграждението,но щом и последният кораб беше потопен,ние тръгнахме с боен вик към крепостта.Неописуем възторг,сякаш бяхме влезли в някоя детска книжка и тичахме срещу измислена крепост,за която ми беше говорено толкова много.Наближавахме,а аз имах чувството,че се боря със злото.Чувствах се като носител на Светлината,който щеше тепърва да освети Тъмнината.Навлязохме през портите,а хиляди чувства се разбушуваха в мен.Вътрешността на Форт Гоър бе сякаш отпреди пет века,напълно непроменена.Врагът се опитваше да ни разпръсне,но ние заехме позиции зад каменна стена и убивахме ли,убивахме,а аз се извисих от възторг.С всеки повален враг,аз усещах как световното зло намалява драстично и освирепявах в търсене на друг враг.Може би са минали няколко минути,когато вълните от дивашки орди започнаха да отслабват.Разбрахме се под обстрел аз и екипът ми да продължим напред,Зандър да атакува по левият,а Мъдрецът-по десният фланг.Разпръснахме се и изтласкахме със страшни усилия врага.Туптежът от падналите пълнители и кънтежът и пукотевицата от изстрелите отекваха в стените и се връщаха злобно към нас.Оставаше ни само някакви си двадесетина метра до края на крепостта.Там срещнахме най-много врагове.Небето над нас беше мрачно,както в средновековието е било небето над Англия.Задминавахме сламени къщурки,подпалвахме ги,заедно с врага вътре.Почувствах се като някакъв безмилостен варварин,който освирепяло търси да убие злото и да разкъса мрака.Интересно.С всеки повален враг,небето се изчистваше.Вече чувствах по-голяма тръпка в битка,каквато никога не съм усещал.Когато бях на привършване с амунициите,приложихме последни усилия с всички налични патрони.За огромно облекчение,врагът избяга през задните порти,а ние ги погнахме.Най-накрая легендарният Форт Гоър беше завзет от двадесет души.Какъв крах в историята,какво мрачно петно.Заехме победоносни позиции на хълма,а стотината бегълци се разпръснаха и затичаха към океана в безизходица.Чувството,че войната свършва ме накара да полудея.Обезумях и не усещах дали съм жив.Не се чувствах жив или мъртъв,просто бях там…Стрелях по жалкият враг,който се струпваше мъртъв.Останаха няколко малки мравки,които ние настъпвахме като нищо.Няколко от войничетата скочиха в леденостуденият океан и се удавиха.Наредих на всички на страшно висок глас да изхабят АБСОЛЮТНО всички патрони по труповете.След сладкото отмъщение,всички крещяхме и се прегръщахме от радост.Небето се проясни,а слънцето ни погали за победата.Усетих топлите му лъчи още веднъж!Никога преди не бях толкова щастлив и толкова изгубен същевременно.След като съборихме всички къщурки и избихме оцелелите,без никаква милост заради изгубените си събратя,ние подпалихме Форт Гоър.Останахме вътре,където жителите навлязоха с оръжия.Щом видяха какво сме направили,те извиха хоро,някои момичета носеха цветя,с които ни окичиха и пръскаха над нас.Всички бяхме толкова щастливи,че победихме.След празненството,аз забелязах,че много от момчетата ни липсват.Тогава се вцепених.Усетих,че съм сам на този свят и всичко е срещу мен.Нямаше го Зандър,нямаше го Йорк,къде беше Ингръм?
С трескави викове,аз тичах из крепостта и руините.Чух хрипове наблизо.Бяха зад мен.Това беше Зандър.Щастливи лъчи ме огряха и аз се затичах към него.Паднах на земята,когато видях Стенли и Ингръм мъртви,един до друг.Не знаех как да реагирам.Зандър ме погледна със сълзи в очите и забочи глава в дланите си.Не можех да повярвам,че Ингръм е мъртъв.Никога няма да го видя жив повече.Няма да видя Ингръм отново…Не усетих как съм заспал наблизо,когато Зандър ме събуди с кървави очи.Заведе ме на изхода,където нямаше никой.Другите бяха мъртви.Всички умряха…Без тях и аз се чувствах като мъртвец.Какво направихме ние?Бихме се…За какво…
Сега най-добрите ми приятели умряха.Сладостта от победата бе замазана с горчилка от смъртта на Ингръм,
Кембъл,Шепърд,Слейтър,Джеймсън,Рей,Бъркоф,Сам,Марвин,Алън,Йорк,Стенли…и Шеймъс…
Не знам как сме успели да се домъкнем до града.Стояхме в един от камионите.Никой не обели дума,докато с приведена глава не се появи Хесей.Той ни гледаше с кървясали очи.Присъствието му не породи никакви чувства у нас.Радвахме се,че е жив.Той ни помъкна в залата на Шейд,който гледаше все така като изгубил ума си военен.
Той ни тества с поглед,изгледа ни от глава до пети.Че какво имаше да ни гледа?Бяхме разорени.Нищо не можеше да промени нещата.Нищо вече нямаше да е същото…
Той разлепи устни и проговори с трепет в гласа си.
-Взводови Кейн и Дийн…Мисля,че вие преживяхте абсолютно всички възможни ужаси на войната.Видяхте смъртта в очите,срещнахте се с нея…Убивахте…И врагът убиваше второто ви семейство-братята ви по оръжие.Но само вие оцеляхте и заслужавате неописуемо възнаграждение.Нещо,което преди никога не е правено в Армията на която и да е страна НИКОГА.Взводови сержанти,за военни заслуги,унищожаване на Форт Гоър,защитаване успешно на величественият Ню Портлънд,рискувайки животите си за да спасите другарите си-познати и непознати,аз реших да ви
освободя от постовете ви.Вече сте цивилни.Отписани сте от Армията,но ще влезете в историята.Осигурил съм ви полет до Българоландия.Вие сътворихте чудеса.Вие донесохте мир в ДжимДийн.Вие освободихте целият щат от терорът на най-върлите ни врагове.Но вие сте герои и ще е наистина трагично и пагубно за нас смели бойци като вас да напуснат бойното поле.Искам да живеете пълноценно,да създадете поколения и да вършите добрини,каквито сте вършили до ден днешен.Млади господа,казвам ви довиждане с мъка на сърце.То ме боли,че ви виждам за последно.
Пожелавам ви всичко най-хубаво.
Ние се ръкувахме,а аз не можех да повярвам.Преди минути се бихме,а вече сме извън тази бъркотия.Усетих,че ще ми трябва много време,за да заживея нормално,но все пак оцелях.Защото ние бяхме храбри…и воювахме с ръка на сърцето.Чест.Дълг.Родина.Ние,които оцеляхме,никога няма да бъдем същите.Останалите нещастни бойци щяха да бранят родината си още дълги години,а броят на жертвите щеше да се превърне в световна криза.
Щом се качихме в камиона и стигнахме до летището извън града,Хесей свали каската си и изрече наистина тъжен:
-Е…това беше,момчета…Един ден се биете,на другият си заминавате вкъщи.-Той ни погледна с неописуема тъга в очите,когато от тях се отрониха сълзи.Ние го успокоихме.Не успяхме да си кажем кой знае какво,а сърцето ми се късаше от носталгия,всичката тази смърт и заради хората,които убих.Но това трябваше да направя.Това беше моят дълг.Сбогувахме се с Хесей,който с усмивка на лице се провикна,когато влязохме в самолета:
-Ще се видим в някой друг живот!
Помаха ни,и ние му помахахме,когато самолетът се отлепи от земята и се издигна над облаците.Хесей се размаза и се сля с окраската на земята.През цялото време сънувах…Как Шеймъс няма по себе си дори драскотина и ми прошепва:
-Видя ли,ти оцеля,защото не забрави кой си и защо го правиш…Ще се видим…живот…
Събудих се,плувнал в пот,вече приел съдбата за даденост.Бяхме кацнали.Въздухът беше много по-сух,а щом стъпих на Българска земя,аз усетих мощен прилив на светена енергия.Успяхме да намерим родителите си,които полудяха от радост при вида ни.Прекарахме в медитация много часове,докато забравим какво се случи там,в Ню Портлънд…
Аз и Зандър получихме стипендии и следвахме нова специалност-духовна наука.Открихме двамата източникът на вечната младост и заживяхме преспокойно с години наред.Дойде миг в който решихме да посетим родното си градче.През цялото си пребиваване в Българоландия си мислех за Ню Портлънд.И ето ни…Точно там…Двамата бяхме минали двадесетте,когато стъпихме за пръв път от десет години на наша родна земя.Градът не бе променен,а както го помнех.Хората бяха забравили за войната,но не и за нас-Джеймс Кейн и Зандър Дийн,които рискуваха живота си за своботата.Разбрали са за пристигането ни и ни устроиха страхотно парти,окичиха ни с венци и ни прочетоха новият дял от историята,където са споменати нашите успехи,а победата ни при крепостта си е запазила място като легенда.Дни наред не можахме да си усигорим спокойствие.Богат бизнесмен ни настани в луксозен хотел,който се казваше "Храбрите Бойци",докато ние се установихме до края на живота си тук,откъдето сме произлезли.
Навсякъде из градчето бяха окачени плакати с наши снимки,подвизите ни бяха в устите на всяко дете и стар човек.Приеха ни по най-топлият начин.Ние бяхме горди с постиженията си,но аз исках да се върна назад във времето.Поразпитах за това колко войници са загинали,защитавайки Ню Портлънд.Цифрата беше невероятно потресаваща-близо 500 000 смели войници са загубили животите си на тази земя.Разбрах,че нашето освобождение е настъпило няколко часа след като сме си тръгнали със самолета и датата 6-ти Октомври е станал национален празник.Разбрах,че в страната войната е приключила преди 3 години и оттогава всичко върви като по мед и масло.Младо момче,оцеляло от Ейсили ми разказа за мемориала в края на града.
Реших да го посетя.В един есенен ден,аз стоях там и от очите ми се стичаха сълзи,когато прочетох имената Крисчъм Ингръм и Шеймъс Мирк.Този мемориал беше издигнат "В чест на Взводови Зандър Дийн и Джеймс Кейн".Оказа се,че в крепостта е скрито огромно съкровище.Толкова ценно,че всичките пари са изразходени за да бъде издигнат този дълъг десет метров мемориал от злато.Погледът ми се откъсна от него,когато до мен се приближи стар мъж,който ме потупа по рамото.
-Е,май ще се видим в този живот отново,а,Взводови Кейн?
Беше…Боже Господи…беше Хесей!
Чувството беше неописуемо,вълна след вълна от щастие ме парваше.Отведох го у нас,където ме чакаше Зандър.Когато му казах кой водя,той скокна от стола и не можеше да повярва на очите си.Хесей наближаваше четиредесетте,но преждевременното състаряване и войната го бяха променили изцяло.Разказвахме си и говорихме до полунощ.Никога не бях толкова препреситен от щастие.
Аз,Дийн и Хесей.Най-щастливите войници на света…

ПП: Бял Негър?
ПП2: Бял Негър!
ПП3: Бял Негър.
ПП4: Фитнес?
ПП5: О, да, вдигам 45 кила от лежанка!
ПП6: И правя клек!
ПП7: Бял Негър пак!
ПП8: Куейк 5!
ПП9: Фитнес...
ПП10: Е пак ли фитнес?
ПП11: СТРОГГ!
ПП12 до ПП99: DMX
Бял Негър/Нъги/Умек, ти си предател