Разгадор, Кродин и Драцениус се вмъкнаха в дупката един по един, защото тя беше твърде тясна. Там видяха сравнително широк “коридор”, който би трябвало да бъде тъмно черен, но в момента не беше. Той бе дълъг, факлите по стените, бяха от кости на няколко раси: ездачи, магове на хаоса, нечестивци и навярно дневни демони. По количеството и вида им се разбираше, че бяха събирани скоро, също по стените бяха забити с малки стрелички множество глави на представители на същите тези четири раси.
Земята бе обляна с кръв, и звука от стъпването в тази голяма локва бе толкова остър и проницателен, че би стреснал и най-надъхания и смел човек. Беше повече от очевидно, от къде бяха събирани тези трупове. Явно звероокротителя предвождащ тази секта бе напълно обсебен от омраза към съюза на четирите раси.
Разгадор, Кродин и Драцениус се движеха бавно и предпазливо. В този момент една плочка настъпена от Драцениус леко потъна в земята.
Последва светкавичната реакция на Кродин. Той хвана Драцениус и Разгадор, и скочи на възможно най-голямо разтояние, като извика:
-Капан!!! Залегнете!
В този момент мястото където беше плочката, сякаш изпадна в небитието, последваха две редици копия които светкавично изкочиха от стените, и замалко да не наръгат започналия бавно да се изправя Разгадор.
След малко, когато нещата се поуспокоиха тримата станаха и Драцениус изрече благодарно:
-Кродин, ти ни спаси!
-Не ми благодари сега, в бъдеще може да има моменти в които, аз да имам нужда от помощ…Тогава можеш да изкажеш благодарноста си, като ми върнеш жеста.
Не последва отговор…. Тримата продължиха и не след дълго се изправиха пред няколко представители на сектата.
-Никой, не може да излезе безнаказано от тук!-процеди през зъби най-едрия от сектата.
-Ще изчакаме и ще разберем.- каза спокойно Кродин.
-Ако се молите достатъчно, може и да ви убием без много мъчения.- изсъска с надсмешка сектантът.
-Това преля чашата!-изкрещя бесен Разгадор- Никой няма правото да говори така на един Крал!!!
-Ти…крал?…..- замалко не се засмя сектантът.
Разгадор не го остави да довърши, хвърли се върху него, повали го, опря в гърлото му едно острие което държеше в робата си и извика:
-Извини се веднага, нещастнико!!!
Преди отговора на сектантът, Разгадор бе ударен в гърба от друг член на сектата. Това го повали. В този момент Драцениус извади меча си и отсече главата на повалилия Разгадор звероукротител. Последва бърз замах от страна на Кродин с който призова огнена топка, която възпламени един звероукротител. В адските си мъки, той се блъсна в друг сектант, като възпламени и него.
Разгадор се изправи, от магическата му пръчка излезе тъмна светлина. Той се изпоти, но успя да призове скелет от тялото на един мъртъв член на сектата. Гледката беше ужасна. Скелетът почна да разкъсва “обвивката” си и след като “съблече” излишните остатъци от тялото се изправи, хвана предпоследния сектант за гушата и с такава сила го блъсна в стената, че вътрешностите му се разхвърчаха.
При тази гледка, обидилия Разгадор звероокротител замръзна на място.
След като скелета свърши с бруталното си занимание, той тръгна към последния останал сектант, но Разгадор направи знак с ръка и скелета се разпадна.
-Най-лошото е, че още не мога да ги контролирам напълно- каза той възгордян от постижението си- А сега Ти!- в този момент посочи сектантът- Или ще ни кажеш, какви планове кроите, или уверявам те, ще се погрижа, скелета ми да те разкъса бавно и мъчително, късче по късче- Разгадор направи злокобна усмивка.
- Д…д..д..Да! Ще ви кажа всичко, което знам, но то не е много….-едвам изрече заеквайки от страх сектантът.
- Говории!!!- изкрещя Разгадор.
Драцениус се обади:
- Не е нужна такава грубост, приятелю!
- Не съм ти приятел!- извика Разгадор
- Но….
- Замълчии!!!- извика още по силно Разгадор.
Кродин прошепна тихо на Драцениус, докато Разгадор се опитваше да извлече информация:
-Усещам нещо в него…гнева му е невероятен.
-И аз, това не е човека, когото познавах. Та…..аз и той бяхме най-добри приятели!
-Нещо го е обсебило и аз възнамерявам да разбера какво!- каза Кродин
Разгадор ги чу:
-Какво казах??? Замълчии!
След разпита, Разгадор изсъска през зъби:
- Това ли всичко което знаеш?
- Да! Не знам нищичко друго! Уверявам ви!
- Сигурен ли си…?
- Да, пощадете ме! Моля ви!
- В такъв случай…
Разгадор извади един нож и го заби в сърцето на сектанта.
Последва лек, тънък звук и след това тишина…мъртва тишина. Прегрътките на смърта го обвиха и отнесоха…. ..

Гневът на Evil бе неимоверен . Подлата атака на фантоми и вампири го изкарваше извън равновесие . Под него на бойното поле вреше и кипеше битка по-велика от всички някогашни взети задно . Стотици дракони в смъртоносен полет устремени към сухата земя , хиляди дневни посрещаши поредната вълна от полувълци полувампири , нечестивци вкопчени във смразяваща схватка със фантоми . Тук нямаше място за милост всичко бе сведено до безмилостно разменяне на убиствени удари . Схорхул някъде долу водеше сохупътните сили в контра атака а могъщия му глас се разливаше по мъртвата земя . Стотици войни в тежки доспехи се хвърляха в месомелачката която бе настанала . Кръвта на войските бавно изтичаше . Поредния залп от оганя на драконите заля вражите редици . Смъртта оправляваше сръжението . Могъщите дракони имаха слабо място и то бе открито – ездачите им . Evil безпомощно гледаше поредния убезомял дракон който се мяташе объркано във въздуха . Това не можеше да продължи . Загубите вече бяха огромни , от четирстотин дракона бяха останали не повече от двеста . Това не се нравеше на Evil а още по-малко му се нравеше как се стопява пехотата долу . Време беше за агресивни мерки . Умът му бясно търсеше отговор на въпроса а очите му шареха неспокойно . Поредния залп стрели от страна на фантомите го изкараха от размислите му . Стрели бяха насочени право към него и още миг и той щеше да бъде покосен . Но охраната му от дракони убици се погрижи. Огромното толовище на един от тях пое залпа и с последни сили се насочи към стрелците който със всички сили се опитваха да го спрът . Само след миг тялото на могъщия звяр се вряза във гъстите редици . Ефекта бе поразителен . Прекрасната гледка на десетки смляни тела на земята зарадва окото на Ездача . Някаква ярка светлина привлече окото на Evil . Там доло на земята нещо велико се случваше . Схорхул се бе вкочил във мъртвешка битка с Нордрим Ромул . Прекрасните плавни и същевремено светкавични удари на двамата пълководци бяха невероятна гледка . Битката сякаш бе замръзнала и всички погледи бяха обърнати към двамата герой . Кортежите на двамата боици не позволяваха на никой да се доближи да тях .
Нов удар от страна на фантома париран от левитиращия дневен последван от контра удар отбит от остриетата на близнаците . Прекрасна схватка междо две могъщи същества . Пореден удар от страна на фантома но този път постигнал предназначението си . По лицето на Схорхул започват да се стичат струки кръв . Няколко бързи удари посрещнати от контра удари . Дузина фантома се придвижват към обградения и ранен дневен . Дъхът секва . Схорхул се издига с кама в ръката и се издига и издига . И там горе се изричат едни думи едно проклятие и обещание за отмъщение .
- Неееее – изкрещя Evil – не сега не точно сега .
НО вече бе късно хладното острие на камата се впива болезнено във гърлото на кралят бог .
- Не глупако . Да бъде проклета твоята гордост . Бъди проклет и ти самия . Само страхливците могат да постъпят така . Аз ще се боря до последно ВСИЧКИ ВИЕ ЩЕ ПЛАТИТЕ . МОИТЕ КОСТИ ЩЕ ЛЕЖАТ ДО ВАШИТЕ .- излая гневно Evil .
Тялото на ездача се сгърчи . Фирил отново го поглъщаше .
- Не сега неееееееее неееееее . Няма да ме победиш – гласът на Ездача бавно се оталожи в далечината . Руните на бронята му отново си свършиха работата и кървавия поглед на Evil се прочисти .
Във войската доло настъпи объркване . Няколко нечестивци побягнаха и мигновено бяха покосени от драконите убици .
Могъща телепатична вълна плъзна по бойното поле “Никой няма да бяга “ . Това бе Evil “ Победа или смърт “ . Ездача направи знак на охраната си от дракони убици и левитиращи дневни демони да направи плътен кръг около него и да го защити на всяка цена . Заповедта бе изпълнена мигновено . Сега Ездача се бе съсредоточил . Цялата му енергия се бе вляла във една телепатична вълна състояща се от няколко думи “ Нека подкрепленията да дойдат възможно най-бързо “. Вълната прелетя над войската и продължи на запад където на стан бяха разположени четиристотин дракона и хиляда ездача . Крагът около Evil бявно се стопяваше . Стоеки на едно място драконите и дневните бяха лесна плячка за вампирите и стрелците но това нямаше значение . Всички те се бяха заклели да жерват живота си за този на Evil и го правеха с готовност и твърда решимост . След по малко от няколко мига мощтна обратна вълна се вклини във мозъкът на вишия Ездач – “ Разбрано господарю !” .
Нищо друго не оставяше на Evil освен да продължи защитата докато подкрепленията пристигнат . Той поведе за пореден път драконите си във шеметна атака срещо фантомите . Мощните нокти на огромните животни раздираха редиците на врагът като оставяха бездихани тела след тях . Няколко левитиращи дневни преминаха близо до вражеските стрелци и с зигзаго образни движения стигнаха до най-задните им редици . Бързите им рязки движения сварваха обърканите стрелци неподготвени . В опитите си да се защитят редиците им се рашириха неимоверно и загубха формацията . Това бе удобен момента за още педесетина леветиращи дневни да пробият строя им да започнат кървава битка със стрелците . Всичко се развиваше добре докато самия Аарок не пристигна с малък отряд от вампири и не накара дневните да се отеглят зада не бъдат поголовно посечени . Вампирът прие алтернативната си форма и започна да ги преследва обграден от своите подчинени . Мигове по-късно дневните бяха настигнати и вкарани във неравна битка .
Evil бе останал с не повече от дваисет дрокони убици и осемдесетина левитиращи дневни демони но продължаваше самоубиствените атаки навсякъде където видеше пролука във вампирските редици . На няколко пъти вампири успяваха да достигнат до дракона на вишия Ездач но левитиращите дневни бързо ги отблъскваха . Така подредения строи от дракони и левитиращи дневни бе почти непобедим макар вражеските стрелци още да нанасяха жертви . А там доло на земята поредната вълна фантоми и върколаци нанесоха силен удар на съюзната пехота и успя да направи пробив към маговете на хаоса . Блестящите и бързи дествия на Аелеон оспяха да предотврятат понататашен бробив като събиди двадесетина магмени големи . Огнените същества поеха началните удари с телата си и започнаха да отблъскват вражеските пехотинци без страх от смърта защото те нямаха душа !
Evil гледаше с потъмнял поглед ставащото . Битката не вървеше никак добре . От всякъде продължаваха да се стичат фантоми , вампири и върколаци . Съюза нямаше да издържи дълго ако скоро не пристигнеше помощ за обградените . Дали всепак нямаше шанс да се измъкнат с бягство помислиси Ездача и веднага си припомни смъртта на Схорхул . Не бягство нямаше да има . Нова вълна от стрели и преобразени вампири полетя към драконите защитници на Evil . Поредните жертви от охраната на Ездача бяха дадени но това нямаше значение защото от няколко секунди в далечината точно зад гърбът на вражеската войска се приближаваха стотици по-черни от ноща тела . Това бяха драконите от втората група а на всеки от тях стояха по двама трима ездачи зада ги защитават от вампирите .
Лицето Evil се обтегна в ехидна усмивка скрита зад кристалния шлем на главата му .
“ Всички войници в атака . Нека тези глупци да видят какво е да си нападнат в гръб !”
…….

Диандра седеше в едно от креслата в библиотеката и скуката й си личеше от далеч, но бе прекъсната от нахълтването на Дертон. Диандра се обърна рязко към него.
- Какво става, защо си тук - каза гневно тя.
- Трябваше да ви съобщя това лично - каза той и се поклони ниско.
- Казвай тогава - каза малко по-спокойно вещицата.
- Схорхул... Мъртъв е.
- Какво - Диандра беше удивена от новината - разкажи ми какво се е случило - с тези думи тя му посочи леко с ръка едно от креслата. Дертон седна и й описа подробно битката на двамата предводители. Господарката на Берилинес се замисли над случилото се.
- Твърде много жертви дават тези безсмислени битки, какво повече искат едни от други. А после се чудят защо седя на страна от интрижките им. Вампирите и ездачите се нападат едни други, а сега дневните тотално ще вдигнат мерника на фантомите, заради смъртта на господаря си - вещицата разсъждаваше на глас но това не й помагаше.
- Господарке, да замина ли за обитанията на фантомите и да се погрижа за наблюдението на новия им крал - Дертон зададе този въпрос главно за да разсее господарката си.
- Да - каза леко отнесено тя. Мислите й продължаваха да се въртят около безсмислените битки които се водеха на долната земя.
Вещера се изправи, поклони се и се оттегли към вратата, като в последния момент спря.
- Ще желаете ли да кажа да ви донесат нещо - попита той.
- Не, няма нужда. Сега трябва да обмисля нещтата. Кажи само да не ме безпокоят - отвърна тя.
- Добре, ще им кажа - вещера се поклони за последно и излезе.
"Приятелю, какво ще кажеш ти по въпроса" мисълта на Диандра бе уловена моментално от замъка. "Войната тук взима твърде много жертви. Много звероукротители паднаха в клането при Ил Езалх. Ирейглас беше унищожен, а тварите в него избити. А дори в момента в който говорим измират дневни демони, ездачи, дракони, нечестивци, магове на хаоса, фантоми, вампири и върколаци. Твърде много жертви...Ако тварите горе се обединят и ни нападнат нямаме много шансове" думите на Берилинес бяха както обикновенно правилни и мъдри. "Прав си приятелю. Добре е, че горе не знаят какво по дяволите става тук." Диандра се замисли по въпроса, ами ако все пак знаеха, ако имаха някакви планове..."Винаги можеш да пратиш някой да разузнае горе" каза замъка. "Да така е, но мисля да отида аз, малко разходка ще ми се отрази добре" с тази мисъл Диандра стана и тръгна към покоите си. "Вземи поне някой с теб, не бива да си сама, не и горе." Берилинес беше много угрижен. "Не се бой ще се оправя и сама." каза весело вещицата. "Точно от това се боя." измънка Изменящия се и двамата се засмяха.

Диандра се преоблече с дрехи на обикновенно човешко момиче и незабележимо се промъкна покрай подчинените си, не искаше да знаят къде отива. Отиде до една от огромните клетки в които държат гарваните, взе своя любимец Гериат и без дори да разберат, че заминава се отправи към стълбата към горната земя. След няколко часа полет вече беше на горната земя и тогава видя битката. Evil беше в доста неизгодна ситуация, но подкрепленията му вече бяха близо. Докато гарвана летеше към целта си, а иманно една гора в не голяма близост до малък човешки град, вещицата се загледа в битката. Която се развиваше пред нея. На едва няколко стотин метра от сражението тя се осъзна и бързо нареди на птицата да заобиколи по от далеч. Въпреки това един вампир, в образа на прилеп, я атакува. Тя обаче само се концентрира вурху него и след малко той вече се носеше на някъде с цел да си намери някое животинче от което да пие кръв. Диандра му бе втълпила, че е прилеп и сладващите няколко часа той щеше да е на това мнение. "Е някой извади късмет и ще доживее утрешния ден" помисли си господарката на Берилинес и продължи пътуването си, наблюдаайки битката. "Много достойни твари ще загинат тук и много вече са..." тази мисъл и се изплъзна и леко се понесе над пустоща. След като отмина полесражението се загледа в леко сияние в пясъка, тялото на Схорхул. Отмина и него. След малко повече от половин час беше вече нд гората. Гарвана се приземи на една малка поляна недалече от пътя и вещицата слезе.
- Прибирай се. Като ми потрябваш ще те повикам - каза тя на птицата и тръгна по пътя. Малко след свечеряване стигна до един от градовете, отиде в единствената таверна "Златния бокал". Отвори вратата, вътре беше пълно с различни твари от горната земя. Нямаше и много свободни места. Когато пекрачи прага всички се извърнаха да я видят. Един от хората, на повечко ейл както си личеше от начина по който завалваше думите, й подвикна:
- Ей сладурано, какво правиш самичка по това време, може да те нападнат, но не се бой аз ще те пазя, на цена която определено можеш да си позволиш - той, а и повечето твари в таверната прихнаха да се смеят. Диандра не му обърна внимание, но когато мина покрай него за да стигне до бара човека се изправи хвана я за кръста и я дръпна към себе си. Порива му бе спрян от острие опряно в гърлото му.
- Пусни я нахалнико - думите идваха от един доста добре облечен млад мъж.
- Ти пък какво си се загрижил за нея - изсъска нахалника.
- Никой не обижда дамите пред очите ми безнаказано - отвърна другия.
- За кой се мислиш пък ти бе - изрева глупака.
- Няма значение, важното тук и сега е, че ако не я пусняш ще се простиш с живота си.
- Е не си струва за една кучка да се занимавам и с теб - каза ядно нахалника, след което блъсна Диандра далеч от себе си. Младия мъж това и чакаше. Дръжката на меча, който до сега бе опрян в гърлото на онзи се заби с огромна сила в черепа му. Глупака се стовари на пода, а младия мъж отиде при Диандра която още беше на пода, след като онзи я блъсна, и гледаше леко учудено действията на мъжа. Той й подаде ръката си.
- Ела с мен, не се бой - каза с мек глас той. Диандра пое ръката и се изправи.
- Благодаря ви, но и сама щях да се оправя с него - каза тя.
- Ела на масата ми. Докато си с мен никой няма да те закача - каза отново той.
- Е, добре и без това няма къде да се седне. Ще се присъединя към вас - отвърна вещицата и го последва до една маса в ъгъла където седяха елфка и джудже.
- Както винаги се замесваш в глупости, нали Хералд - каза джуджето.
- Не са глупости - скастри го елфката.
- Не се карайте, момичето ще си помисли, че винаги сте така - каза им Хералд - след което дръпна леко единия стол и покани с жест Диандра да седне. Тя това и направи. Когато и той седна отново заговори.
- Името ми, както вече си се досетила, е Хералд, а това са Орстак и Салина - той посочи последователно приятелите си - би ли ни казала името си?
- Името ми е Ниала - илъга Диандра.
- Радвам се да се запознаем Ниала - каза весело елфката.
- Да, добре е да познаваме повечко хора - избоботи джуджето.
- От къде идваш Ниала - попита Хералд.
- Едно малко село навътре в гората - отвърна тя - но не обичам да говоря за себе си пред непознати.
- Аз съм, ох как да се изразя за да не се стреснеш..... - човека изглеждаше доста объркан.
- Кажи си го направо, надали можеш да ме стреснеш.
- Ами добре... аз съм владетеля на земите в този регион - каза той и сведе поглед.
- Това не беше толкова страшно, нали. Не свеждай поглед, няма нищо лошо в това - каза с приятен глас Диандра. Бе попаднала точно където искаше.
- Ами вие кои сте - попита отново тя.
- Аз съм Повелителката на горите и ефите тук - отвърна Салина
- Аз съм повелител на планините и джуждетата в околността - последва и отговора на Орстак.
- Кралска компания и едно селско момиче сред нея - каза леко смутено Диандра - чуствам се излишна.
- Недей, не си излишна - побърза да каже Хералд.
- Аз...Ох не знам как да ви попитам без да ви обидя - каза още по-смутено вещицата.
- Ами опитай да си попиаш направо, обещавам да не се обиждаме - усмихна се насреща и човека.
- Ами... Странно ми е как владетели на три трудно разбирщи се народа сега седят на една маса....
- Много просто, решихме да се обединим за да се пазим от евентуални атаки, все пак властваме над една и съща земя - усмивката не слижаше от лицето на човека.
- Трябва ли да дрънкаш толкова - изръмжа Орстак.
- Да, този път съм съгласна с приятеля ни, много говориш - каза Салина.
- Аз... аз ще ви оставам - каза вещицата и се изправи.
- Почакай не си тръгвай - обърна се с лека тъга в гласа Хералд.
- Сега отивам да спя, утре може пак да се видим - отвърна леко Диандра и отиде при кръчмаря. Докаро се отдалечаваше чу малка част от разговора на масата.
- Момичето май ти завъртя главата - се чу гласа на джуджрто.
- Май ли- каза елфката - съвсем му я е завъртяла.
Диандра се обърна за секунда и видя силно изчервеното лице на мъжа. След което се доближи до тезгяха.
- Имаш ли стаи - попита тя кръчмаря.
- Да, еденична или двойна - попита той хвърляйки поглед към масата от която идваше тя.
- Единична - каза ледено вещицата.
- Две сребърни монети - измънка кръчмаря. Диандра му ги подаде. Докато ги взимаше едната падна. Когато се наведе да я вземе кръчмаря видя една кама закачена на малък механизън скрит в ръкава на момичето. Тази гледка го накара да побърза да й даде ключа. След като го взе вещицата се качи в стаята си. Легна и се замисли "Тези са намислили нещо, ще трябва да науча нещо повече утре..." Скоро заспа.

Нихлатак наблюдаваше от голямо разстояние битката между двата могъщи съюза. Армията му бе скрита зад един голям хълм, така че не можеше да бъде забелязана от воюващите народи.
-Хм, много интересно – промълви Стипур. Изглежда долната земя стана тясна за всички и почнаха да използват горната, за да се бият помежду си.
-Ех, мой верни друже, винаги съм твърдял, че си верен приятел и лоялен слуга, но затова пък никога не си разбирал много от военния занаят. Това всъщност е доста хитър и подъл ход от страна на вампирите и фантомите - да издебнат в гръб Ивъл и могъщите му дракони. Виж само как се справят вампирите с тях. Не предполагах, че са толкова хитри.
-Но вижте, господарю, каква е тази светлина там?
-Трябва първо да погледна с далекогледа.
Нихлатак смъкна далекогледа от окото си. Беше много изненадан и шокиран.
-Какво има, господарю? Какво става там? – попита нетърпеливо Стипур
-Май ми се привижда. Току що Схорхул окървавен изпълни някакъв ритуал и се самоуби. Донякъде съм изумен, макар да знам какъв боец е Нордрим, който изглежда го уби. Заради твоите тъпи въпроси изпуснах най-великото събитие от десетилетия насам, повече няма да отговарям на тъпите ти въпроси – ядоса се Нихлатак.
-Съжалявам, господарю! – измънка Стипур
-Както и да е! – поуспокои се владетеля – Битката взе да става доста интересна. Драконите на Ивъл намаляха на половина и продължават да падат. Вампирите добре си вършат работата.
-Господарю, не мислите ли, че е време да потегляме към земите на хората.
-Вярно, бях забравил за какво сме тръгнали. Все пак искам да оставиш тука двама бойци, коитода наблюдават битката. На връщане ще ги приберем.
-Веднага, господарю – каза Стипур и отиде да извика два воина.
Нихлатак стана и се запъти към лагера. Беше ядосан, че нямаше да може да проследи битката докрай със собствените си очи, но войната си беше война.
-Ставайте мързеливци – изкрещя Нихлатак - стига сте лежали. Хайде вдигайте се и да потегляме.
Нечестивците започнаха неохотно да се приготвят. След около половин час вече всички бяха готови и след като построиха отново строевете потеглиха към земите на хората. Там някъде в далечината върколаци и дневни демони се бяха вкопчили един в друг и се биеха за надмощие. Вампирите все така неуморно прелитах от дракон на дракон и се опитваха да свалят гигантските същества. Понякога успяваха, понякога численото превъзходство на ездачите надделяваше. Черните рояци, които прелитаха между драконите постепенно се стопяваха. Море от огън заливаше върколаците и фантомите, но те сякаш не усещаха пламъците и напредваха уверено напред. Дневните демони едва едва удържаха линията, особено след като предводителя им го нямаше вече. Маговете стискаха вълшебните си жезли до счупване и изричаха заклинания с голяма бързина. Ледени висулки, огнени топки и светкавица раздираха плътта и умъртвяваха всичко по пътя си. Въпреки всички трудности, полувълците напредваха бавно, но сигурно. Скоро редицата от дневни демони щеше да се пропука откъм страната на маговете и тогава нямаше да имакакво да ги пази.
След 3 часа ходене, войските на Нихлатак най-после достигнаха границата на човешкото кралство. Нихлатак извади някаква карта, направена от шпионите на Диандра. Тя му я бе подарила при сключването на съюза между нечестивци и вещици. Стипур намери от някакъв изгаснал огън парче въглен и Нихлатак започна да очертава пътеките, по които щеше да мине армията. Реши да я раздели на две части. Всяка част щеше да се заеме с по едно укрепления на хората. Изненадата беше на страната на нечестивците, така че нямаше опасност някоя от двете части да загуби битката. След като нихлатак обясни всичко на водача на другата част, той наду бойния си рог и заповяда на армията да се раздели.
- Напред към кралствата на тези мижетурки. Нека умрат за това, което се опитаха да ни сторят – извика Нихлатак и всички изреваха в отговор – Напреед!
Армиите се движеха забързано. След два километра те се разделиха и всяка потегли към крепостта, която трябваше да унищожи.
Крепостта се разкри пред взора на Нихлатак и армията му. Тъпаните заглънаха.
-На гарваните – извика той.
Десетима нечестивци се качиха върху 10 гарвана и се издигнаха във въздуха.
-Останалите, напред – изрева владетеля и всички се втурнаха яростно към крепостта на хората.
Гарваните изпревариха тичащите воини. Ако не успееха да иузпълнят задачата си, битката бе изгубена поне засега, а после щяха да дадат много повече жертви. За щастие часовоите бяха задрямали и само един видя приближаващите се гарвани, макар ордата гиганти, които прииждаха да го плашеше много повече. Той веднага би камбаната за тревога. От къщите наизлизаха хора, обличайки в движение доспехите си. Веднага щом зърнаха гарваните, те грабнаха по един лък и започнаха да ги обстрелват. Стотици стрели захвърчаха срещу гарваните. Птиците умело се издигнаха нагоре и избегнаха стрелите. Вече оставаха само 20 метра до крепостта. Гарваните не можеха вече да избягват стрелите и първия от тях падна. Уви, трябваха твърде много стрели, за да свалят един гарван. Едва три от птиците бяха паднали и останалите се приземиха точно зад портата. Нечестивците наскачаха и с огромните си мечове разсякоха веригите на главната порта. Портата падна с оглушаващ тътен върху реката, която минаваше точно пред градчето. Тичащите воини почти бяха достигнали крепостта. Нечестивците, които вече бяха вътре се опитваха да задържат хората далеч от падналата порта докато пристигнат другарите им. Хората се биеха яростно знаейки, че от това зависеше живота им. Сипеха се човеци, които мушкаха гигантите със своите пики. Отзад стрелците бълваха стрели. Изведнъж от хората се отскубна един, който не носеше никакви брони, вероятно, за да тича по бързо. На рамото си носеше буре с барут със запален фитил. Ясно беше каква е целта му.
-Не трябва да достигне вратата, иначе ще я взриви – извика Нихлатак.
-Не се притеснявайте затова, господарю – каза спокойно Стипур и докато бягаше извади своя лък. Той се спря за миг, опъна тетивата на лъка си и ги отпусна. Безпогрешен изстрел. Човекът, който тичаше с бурето падна на земята мъртъв. Фитилът догоря и барута се взриви, но на безопасно разстояние от моста. Нечестивците в крепостта бяха избити. Хората видяха, че не могат да спрат нечестивците да нахлуят в града им и се приготвиха за бой.
-Смажете ги! – изрева Нихлатак и нечестивците затичаха още по – бързо(до колкото им го позволяваха броните) и яростно.
Първият гигант вече беше достигнал “моста”. След него продължаваха да минават още и още нечестивци. Хората ги засипваха със стрели. Първите няколко нечестивеца бяха паднали, но след тях на талази идваха още и още. Шом гигантите достигнаха първите войници на хората, те бяха неприятно изненадани, тъй като буквално в последния момент човеците дигнаха своите пики и пронизаха нечестивците в стомасите. Това не подейства обаче при следващите. Битката се превърна в клане. Хората вече падаха като мухи. Стрелците от крепостните стени бяха извадили лъковете си и обстрелваха гигантите, но това не бе задълго, защото стрелците на нечестивците бяха навлезли в крепостта. В сравнение с техните лъкове, тези на хората изглеждаха като детски играчки. Наредените по стените стрелци падаха от там с главоломна скорост. Скоро вече нямаше кой да обстрелва нечестивците. Все още бяха останали някакви хора навътре в крепостта, но те не бяха заплаха.
-Изгорете всичко, което може да бъде изгорено, а останалото изравнете със земята. – прозвуча жестоката заповед на Нихлатак
-Не, чакайте – извика неочаквано Стипур. Вижте какво намерих, господарю – посочи Стипур към една по-голяма от другите къща.
Там в редици бяха наредени някакви желязни тръби, запушени от единия край, където стърчеше нещо подобно на фитил. До всяко такова чудновато изобретение имаше някакви кръгли топчета и по едну буренце с барут. След като се огледаха, нечестивците забелязаха, че по крепостните стени бяха разположени няколко такива, но не бяха изпозлзвани от хората поради липса на време.
-Хм, чувал съм за тези неща. Май ги наричат оръдия. Някой в тъмната крепост ми бе разказвал за тези неща и дори ми бе обяснил как се използват – каза заинтересувано Нихлатак. Нека пробваме дали работят.
Стипур отиде и взе едно оръдие. Дигна го с дулото нагоре и сипа малко барут подръководството на господаря си. След това сложи едно от топчетата. От някъде намери факла и запали витила. Изведнъж се чу силен трясък и топчето излетя с голяма скорост от оръдието, забивайки се в главата на войника, който седеше до Нихлатак. Владетеля изрева от гняв.
-Ах, ти безмозъчен идиот такъв, за малко да ме убиеш – разкрещя се той на Стипур.
-Извинявам се, господарю, не знаех как действа това проклето изобретение на хората. – заоправдава се Стипу
-Е, поне знаем как действа и какво може да прави. Вземети всичките, както и топчетата и барута. Може да и потрябват по-нататък – каза Нихлатак след като се успокои. След това опожарете града и избиите всички, които са останали живи. Пратете също и един войн с гарван да провери как се е развила битката при другата армия. Пратете още един да донесе новини от битката между съюзите от долната земя.
Нечестивците вдигнаха оръдията на рамо и ги изнесоха заедно с топчетата и барута навън. След това опожариха плячкосаха града и го опожариха. Два гарвана се отделиха от лагера им и излетяха към втората армия и към наблюдателите на битката. “Какво ли е станало с върколаците и фантомите. Съдейки по подкреплението на Ивъл, трябва да са измрели до крак” – мислеше си владетеля на нечестивците.....

Тагник'зур изпръхтя мрачно и остави бокала си на здравата дървена маса. Тъмната Крепост бе пълна както винаги със странници и демонът не се изненадваше много от присъствието на представители на всяка раса от Долната земя. От другата му страна Нота'ман спокойно дъвчеше някакво старо осолено месо, което очевидно му се ослаждаше. "Как може тази помия да ти харесва?" - помисли си учуден Господаря на демоните. "Нима не ти е омръзнало от все едно и също? Къде е тръпката в живота ти, приятелю?" - въпросите останаха незададени и може би така бе най-добре. Момичето от лявата му страна бавно хапваше от някакво едва виждащо се за демона бутче месо, навярно от някакво животно, познато само на човека. "Тази миризма не съм я усещал от векове." - помисли си стъписан демонът. Толкова много време бе стоял надалеч от човешките предели! А сега му предстоеше отново да се потопи в тях. Какво блажество го очакваше след съюза само... "Може би ще мога да уредя една клаузичка в съюза ни, която да ми осигурява някое друго невинно елфско дете примерно на месец. Пък и по още две-три уж случайно на седмица... Ще ми се отрази доста добре." Жестока усмивка се разля по гротескното му ъс своята злоба лице.
-Ще тръгваме ли милейди? - попита колкото можа по-учтиво той, след като момичето си привърши храната. Нота'ман се беше облегнал на стената и дишаше тежко. "И той има нужда свежичка кръв и плът."
-Да, време е вече. - отвърна тя бавно и стана грациозно от столчето си. Тримата излязоха бързо от Крепостта и се отправиха към Горната Земя. След няколко часа мълчаливо препускане по напуканите земи, спътниците се озоваха в началото на голяма гора.
-Отвъд тази гора се намира кралството ни, а в самата нея живеят елфи. -промълви изведнъж момичето - Крепостта ни е на не повече от ден път след края на леса.
-Значи до два дни най-много ще мога да се видя с краля най-сетне. - отвърна замислен Тагник'зур. Не бе виждал представител на знатна човешка фамилиа може би от хилядолетия. "Седем Ада, наистина ли бе толкова дълго..." - озадачи се той.
-Макар че едва ли ще се стигне до там, изрод такъв! - при тези думи Тагник'зур се обърна към момичето стъписан от реакцията й. Изведнъж усети силна режеща болка в хълбока и извика силно от отчаяние. Нота'ман го беше раздрал с ноктите си и се готвеше да забие челюст в ръката му. Господарят на демоните обаче се изплъзна едва покрай съветника си и за стана точно зад него разярен.
-Какво означава това? - гласът му прокънтя сякаш на километри околовръст. - Предателство ли надушвам, жалки изчадия такива?!
-Просто избавление за теб и решение за нас, приятелю, нищо повече. - Нота'ман се хвърли към него с ярък пламък в очите.
-Защо ме караш да го правя, така наречен мой другарю? - промълви Тагник'зур и избухна. Скочи на метър над съветника си и с един замах едното му рамо. Викът на жалкото същество бе пронизителен, но за Господаря на демоните бе като пиршество. Той забрави хилядолетното си приятелство с Нота'ман и светкавично заби челюст в гърба му. Кръвта потече учудващо сладка на фона на импската в стомаха му и жаждата за кръв отново го облада. Тъкмо щеше да омъртви безпощадно бившия си съветник, когато силен удар го шибна пред рамото и остави кървава резка след себе си. Бърз като светкавица, Тагник'зур се обърна с нокти готови да разкъсват. Отново бе като в транс, не го интересуваше нищо друго освен жертвата пред него. От колко време не се беше чувствал така. Но това, което видя, го изтрезни повече от всичко друго.
Момичето се бе издигнало на метър над земята и роклята й се поддаваше на лекия порив на вятъра, а дантелените й краища галеха нозете й като топла морска вода. Беше разперила ръце настрани и косата й се беше освободила от плитката, на която бе вързана до преди малко. Кичурите й бягаха под напора на напиращия все повече вятър и обграждаха лицето й като аура, аура на неземна красота... Очите й обаче бяха зли. Като разтопени червени рубини те светеха предизвикателно и омайваха демона още повече. От ръцете на момичето изведнъж се изтреляха два едва видими потока енергия и хванаха Тагник'зур в неспасяемата си хватка. Той завика от яд и се опита да раздере силовите нишки, но нищо не се получаваше. Доскорошната пратеничка на мира затвори очи и от ръцете й избухната мощни кълба огън, които с грохот се взривиха в Тагник'зур. Поредица кълбовидни светкавици се стовариха отгоре му и болката му смаза. Не можеше да се държи на краката си, дори нямаше сила да извика. Можеше просто да понесе останалото с надежда, че нещо ще се случи. Но магиите се сипеха върху него, а нищо не се случваше... Скоро той загуби познание.
***
Камшикът го перна през лицето зверски и Тагник'зур вдигна глава едва-едва. Не можеше да диша леко дори, толкова го болеше тялото. Сякаш беше обезобразен отвътре. Болката бе неописуема. Но за негова преголяма изненада по тялото му нямаше следи от бой или удари. Сякаш белезите бяха изчезнали, но пък болката бе останала с пълна сила... Бичът се върна и от удара във врата на демона плисна кръв. Той стисна зъби и погледна насилника си. Когато видя същото момиче, което го бе обвила и победила на път за човешкото кралство, изгуби съзнание.
Събуди се отново след няколко часа, съвсем малко по-укрепнал. Момичето бе спряло да го удря и бе седнало на някакъв малък стол на метър от демона. Тя само го погледна и от очите й избухна някаква нематериална нишка, която се вряза в гърдите на Тагник'зур и агонията го обзе. Господаря на демоните изкрещя... Тъмнината го прибра. И във въздуха остана само неизреченият въпрос "Защо, Нота'ман?"

Когато наближи процепът между земите, Себастиан видя нещо необичайно- един огромен гарван с ездач на гърба прелетя с бясна скорост през отворът. Отначало Себастиан не обърна кой знае какво внимание на птицата, но когато тя се върна без ездача си се разтревожи. “Какво ли е замислела вещицата?” помисли си той. Каквото и да беше се надяваше да не е свързано с него. Вещиците от край време бяха известни като умели манипулатори. Те се вмъкваха в съзнанията на хората и крадяха мислите им, надникваха в най-тайните им желания и ги използваха срещу тях. Тази вещица със сигурност беше намислила нещо.
Той стигна до пукнатината и прелетя през нея. В далечината се виждаше битка. Там огромните туловища на черни дракони бе биеха с рояци малки черни точки. На земята имаше хиляди войски. От тук те се виждаха като едва различими малки човечета и дори огромните нечестивци, които единсвено успяваше да различи от тук, изглеждаха като джуджета. На там трябваше иде.
Потегли натам и със скъсяване на растоянието отличаваше ездачи и фантоми. По земята имаше от съществата, които беше видял в кръчмата заедно с ездача. Вероятно сега те се бяха обединили. Изглежда това не се беше харесало на някого. Започваше да различава и малките частици във въздуха. Бяха прилепи. Когато някой от рояците се приближеше достатъчно близо до дракон, те се свиваха и образуваха фигура, която се опитваше да убие ездача. Понякога успяваха, но понякога просто бяха убивани. “Вампири,” Себастиан различи своя народ” но какво правят те тук?”. Реши да провери.
Наближавайки, битката ставаше все по-яростна. Тела стелеха земята и кръв я заливаше. Войните оставяха телата на загиналите си братя и продължаваха напред. Фантомите бяха безмилостни. Те поразяваха всичко живо, дори и огромните нечестивци. Върколаците, верните съюзници на вампирите, също си вършеха работата. Те не знаеха що е умора, те не знаеха що е жал, сега в умовете им беше единствено вълчата им настървеност и несекващата им жажда за сурова плът. От другата страна бяха странните същества. Те грациозмо летяха на половин метър над земята и съсичаха враговете си. Сред тях се виждаха и огромните туловища на нечестивците. С големите си мечове те помитаха по 2-3 неприятели, но бяха бавни и това беше главната им слабост. Задните редици на този съюз се състоеше от оранжево море от роби. Това бяха магьосниците на хаоса. Те сипеха безспир заклинания, някои за да подсилат съюзниците си, други за да унищожат враговете си. Във въздуха се виждаха огньовете на драконите и огромните им черни туловища. Рояци от малки частици се събираха върху тях и формираха кръвожадни фигури. Те не рядко забиваха зъбите си в ездачите, но и често си отиваха само с опита си да пронижат врага. Отдалеч битката изглеждаше дори красиво. Сякаш някой луд композитор беше написал опера или балет и сега милиони тела изпълняваха неговото творение. “ Продължавай напред” напомни Лидемару “ имаш работа тук, не си дошъл за да се наслаждаваш на смъртта на другите”. Себастиан продължи напред. Той трябваше да намери Evil и да разбере защо народът му е тук.
Хаос. Това беше най-подходящото определение за битката. Крясъците на умиращите се чуваха. Тела стелеха земята. Наоколо се рееха телепатични вълни. И току що Себастиан беше станал част от това клане. Той не знаеше кой е Evil и затова трябваше да го намери сред рояците черни дракони. Задачата беше непосилна. Наоколо имаше толкова много войски, че човек трундно се ориентираше, дори и да не се бие. Задачата му беше допълнително отежнена от крясъците на умиращите. “Ездачът, когото търсиш трябва да е на най-големия дракон” Лидемару отново беше от полза. Вампирът сведе изборът до 9-10 дракона и се отправи към този с най-малък шанс за оцеляване, не трябваше да допусне Evil да умре преди да е говорил с него.
Дракона, който беше избрал беше ранен на няколко места. Себастиан се стрелна към него и скоро седеше върху черното тяло.
- Ти ли си Evil?
- Не! Умри вампире!
Умът на този войн бе размътен от битката. Той стана и извади меча си. Себастиан го остави да нападне. Ездачът замахна, но вампирът улови ръката му и заедно с него залитна и падна от дракона. Двамата падаха. Мечът скоро издрънча на земята. След него падна и притежателят му.
Себастиан летеше и видя друг дракон. На него вампир пиеше кръвта на ездача. Владетелят на имението не трябваше да допусне смъртта на Evil. Той кацна на дракона и обърна вампира с лице към себе си.
- Ако си убил Evil, ще съжеляваш.
- Ти си вампир. Но не си от нашите! Умри предателю!
Още едно полудяло съзнание. Вампирът извади меча си, но Себастиан не губи време с нещо толкова излишно- той просто срита злощастния кръвопиеш между краката. Той, от своя страна, изтърва меча си, залитна и падна от врата на чудовището. Друг вампир стоеше зад Себастиан.
Нова вълна от черни дракони се вля в битката. Ездачите определено се нуждаеха от тях. Битката продължаваше с пълна пара. “Ако тези вампири са подчинени на имението, вероятно мога да ги спра.”
- Хей, ти!- извика Себастиан- Кой е командващият ти?
Вампирът го погледна с насмешка:
- Дори не знаеш на кого служа, а се усмеляваш да ми викаш така?
- Мери си приказките дръвнико! Ако не ми кажеш кой е господарят ти ще видиш почвата много от близо и ще си направиш една хубава вечеря с червеите.
В далечината се чу писък, раздиращ съзнанието. Това беше писък на вампир, но не какъв да е. Това беше писакът на хилядолетен вампир, сега намерил края си. Дръвникът се разтревожи:
- Това беше господарят,- каза той- трябва да го намеря!
- Идвам с теб, дръвнико, може да съм му от по-голяма полза от теб.
Скоро бяха стигнали мястото на писъка. Главатарят на вампирите в тази битка лежеше в средата на кръг от свои подчинени. Кръвта му се стичаше по земята. Този хилядогодишен вампир си беше намерил майстора. Въпреки жестоката рана на гърба му, той все още беше жив и хлипаше отчаяно. Себастиан виждаше за пръв път от векове как вампир умира като крал. Церемонията беше точно такава: кръг от вампири стояха около кралят и не издаваха звук, докато той издъхваше, там където беше паднал в битка, давейки те в собствената си кръв. Себастиан разбута вампирите и клекна до краля.
- Какво правиш, това е свещенна церемония! Искаш да оскверниш нашият крал ли?- извика един от вампирите наоколо
- Не... искам да го спася.
Древен вампир можеше да бъде спасен от сигурна смърт само от друг древен вампир. Ако единият от тях е прекалено млад, то и двамата умираха. Себастиан беше готов на ритуала. Той беше сигурен, че кралят пред него е достатъчно стар. Той обърна тялото пред себе си и пипна устните му. След това извади лидемару, свали защитника на лявата си ръка и проряза вената си. Кръвта текна по ръката му. Тя нежно се стичаше надолу към устата на ранения. “Една капка, една капка и той ще впие зъби в ръката ми. Трябва да съм бърз.” Първата капка падна. Момента продължи цяла вечност за Себастиан, той беше концентриран и не искаше всичко да е напразно. Капката допря устните. Вампирът се свести моментално. Той се опита да захапе ръката на благодетеля си, но не успя. Себастиан беше сложил другата си ръка на челото му и укротяваше гневът у него. Ако беше докоснал челото по-рано, то гневът щеше да обземе и него и двамата щяха да се самоубият. Ако съживеният беше захапал ръката на Себастиан тогава щеше да вземе всичката му сила, като по този начин го убие, а после щеше да се самоубие в гнева си. Сега всичко беше наред. Ритуалът беше изпълнен както трябва и душата на краля беше върната от пътуването си. Въпреки успеха, Себастиан не се чустваше много добре. Този ритуал изтощава силите на изпълняващия го вампир.
- Вижте – извика един от наблюдавалите ритуала- тоя се променя!
Себастиан не беше извършвал ритуалът никога преди. Изглежда бяха пропуснали да му кажат за страничните ефекти. Себастиан видимо се подмлади. Сега не изглеждаше, че е живял хиляди години. Сега изглеждаше така както бе изглеждал преди години, когато за първи път се събуди от съня на смъртта. Той почуства, че силите бавно го напускат. Сега физическата му сила не превъзхождаше тази на нито един от околните. Лидемару се обърка. Той не беше виждал господаря си такъв. Оръжието знаеше, че това е неговият приятел, но не можеше да си обясни какво става. Въпреки всичко, крилата останаха. Сега и те изглеждаха по-малки, но не много. Пред войните седеше момче, момче което беше спасило техния водач. Въпреки физическата си трансформация, Себастиан беше запазил знанията си от вековете. Намалялата му сила се компенсираше донякъде от новопридобитата бързина на това тяло. Не че преди беше бавен, но сега се чустваше още по-бърз. Изглежда, все пак, силата не го беше изоставила, а го беше променила както бе сметнала за добре. Сега наметалото му се влачеше по земята и ботушите му не бяха по мярка, предпазителите на ръцете му се изхлузваха. Панталонът също му беше голям, но той бързо бе затегнат от колан, подаден му от някой от тълпата. Вампирският крал се изправи.
- Благодаря ти за това, което направи за мен. Аз съм Аарок, крал на вампирите. Как мога да си се отплатя?
- Търся Evil, повелителят на ездачите. Имам сметки за ореждане с него.- думите на Себастиан прозвучаха малко смешно, все пак Evil беше цар на ездачите.
- Имаш късмет... всъщност кой си ти?
- Името ми е Себастиан. Аз сега съм повелител на имението. Evil уби племенницата ми и сега има да обяснява.
- Момче, нали не вярваш, че ще ти повярвам...
- Преди не беше момче, Аарок,- обади се дръвникът- той сам уби един от нашите и още един ездач, видях го със собствените си очи.
- Прав е кралю- обади се друг- той се промени след ритуала.
- Е, предполагам, че не лъжеш- обърна се Аарок към Себастиан- задължен съм ти. В момента водим битка срещу Evil, ако я спечелим, той е твой. За жалост, пристигат още дракони и макар нечестивците да се намесиха, май ще имаме повече неприятности.
Себасиан извика дръвника:
- Ей ти, отиди до имението и търси Леонард. Кажи му, че се бием срещу ездачите тук. Предай му, че съм ти казал “сена рин”, той ще знае какво да прави.
Битката продължаваше. Наоколо се чуваха писъци и миришеше на смърт. Аарок се превърна в рояк прилепи и излетя. Драконите трябваше да бъдат спрени, това Себастиан го знаеше. Той размаха крила и полетя. Чустваше се лек като перце и можеше да лети колкото си иска. Във въздуха беше маневрен и бърз. Лесно му беше, дори да избяга стрелите идващи от земята. Екипировката му не му беше по мярка, но това нямаше значение, ако след 4-5 часа все още битката продължаваше, щяха да са победители.


След 2 часа дръвникът седеше пред имението. Той беше изпълнил заръката на Себастиан. Намирането на Леонард не беше трудно, той винаги беше в самото имение. Пратеникът влезе в имението. Там, на стълбите беше седнала млада, поне на вид, вампирка. Той се приближи до нея и попита за Леонард. Тя го упъти до стаята му. Дръвникът се качи по стълбите и повървя още малко. След няколко минути стигна до изписана с руни врата. Вампирът почука и след миг се чу глас:
- Влез.
Дръвникът отвори вратата и видя прилично обзаведен кабонет. Близо до един прозорец седеше в креслото си вампир.
- Изпраща ме Себастиан, ваша чест.- вампирът знаеше, че е добре да се отнасяш подобаващо с високостоящите.
- Себастиан- измънка вампирът- какво ти каза той?
- Вие трябва да сте Леонард, предполагам.
- Да, е и?
Пратеникът разказа набързо за битката и след това добави:
- Каза да ви предам нещо, сър, каза нещо за “сена рин”.
- Добре- каза Леонард- Сега се връщай при Себастиан, подкреплението ще дойде.
Дръвникът се обърна и излезе. Леонард го последва след 1-2 минути. Той излезе в задния двор на имението и се огледа. Видя този, който търсеше.
- Кинс, ела тук.
Главнокомандващият, Кинс, се отказа от заниманието си и изпълни заповедта.
- Кажете, сър.
- Събнери половината армия. Тръгваме на война.
- Срещу кого, сър?
- Вампирите на Аарок са се съюзили с фантомите и сега искат да изтребят всичко живо в долната земя, ще присъединим силите си към тези на Evil и дневните и ще им помогнем да победят в битката. Действай бързо!
Кинс се втурна през глава, той знаеше, че когато Леонард говори с такъв тон нещата са напечени. Вампирът-магьосник сегеше сам. “ “Сена Рин”, толкова ли си закъсал, Себастиан, защо искаш да направя това?”Леонард мислеше и се чудеше. Планът му не бе имал успех, но сега му се отдаде отлична възможност да си уреди сметките.

Вампири,върколаци,фантоми,дневни демони и ездачи-всички те спряха битката,сякаш вселената бе спряла съществуването си.Погледите им бяха заключени към Нордрим и Схорхул.В очите им се отразяваше силна светлина.Дневният демон се бе вдигнал във въздуха и ритуално бе забучил кама в гърдите си.След като падна на земята битката отново продължи.Зловещото биене на тъпани,смъртоносните удари на оръжията отново оглушиха околностите.Някъде се чу рев на падащ дракон.
Битката отново бе в разгара си.Аарок отново се трансформира в човешката си форма върху дракон.Все още бе жив,все още се биеше жестоко,но в очите му се четеше заграбваща умора.Заби “Похитителя” в гърба на ездача.Вампирът жадно забучи острите си зъби в оголения врат на ездача и рукна кръв.Аарок засмука и докато тялото не остана без капка кръв,той не го пусна.Вече освежен,вампирът изглеждаше доста по-добре.Сякаш се бе заредил с мощен еликсир-силите му се увеличиха доста повече.Сега да размахне оръжието си не бе проблем,както преди.
Драконът бе обезумял без своя господар.
-Не е нужно да се мъчиш,създание,но все пак ще те нараня докато не умреш в собствената си агония!!!-крещеше с дяволска усмивка Аарок.
Застанал върху главата на дракона,вампирът вдигна копието.Драконът силно разклати главата си и Аарок едва не падна,хванал се за една люспа.С тежки усилия отново се качи на главата.
-Глупаво изчадие!!!
Вампирът засили “Похитителя” към окото на дракона.Оръжието “влезе” точно в центъра.Окото леко позеленя от отровата-драконът бе оспелял с едното око.Аарок знаеше това и изкара острието.Драконът бе пощурял и се мяташе във въздуха,но вампирът се задържа на главата.Вдигна копието и го забучи в другото око на огнения дъхач.
Звярът изгуби контрол.Аарок веднага се вдигна във въздуха под формата на рояк прилепи.Драконът не виждаше нищо и не след дълго се заби на земята върху група нечестивци.”Само така!” каза си Аарок.
На земята Жалким повел братята си се биеше ожесточено с освирепели и остмъстителни дневни демони.Един върколак скочи изотзад.Нахвърлил се върху демон,той разкъсваше жертвата,но не задълго.Меч се заби в гърба му и върколакът се строполи.
Останалите обаче не чакаха.Блеснаха зъби,нокти и мечове.След кратка схватка върколаците вече продължаваха напред оставили зад гърбовете си братя и дневни демони.
Аарок се качи на друг дракон,заедно с още един вампир.Ездачът се съпротивляваше срещу Аарок,но напразно-зад в гърба го наръга другият.
-Отрепи това изчадие!-нареди Аарок и се вдигна в алтернативната си форма.
Изглежда боецът бе новак-не се справяше с дракона.Аарок за нещастие тъкмо прелиташе пред муцуната на звяра.Драконът изхвърли огнения си дъх към роякът прилепи.Ужасна болка почуства Аарок.Доста от прилепите умряха и тупнаха тихо в локвите от кръв.Звярът не изчака и секунда-замахна към рояка с ноктите си и отново прилепи тупнаха на земята.
Аарок се качи върху драконът.Рамото му бе обгорено от огнения дъх,а гърдите му бяха раздрани.На пребледнялото му лице отново се бе лепнала незабелижима умора.
-ОТМЪЩЕНИЕ!!!!!!
Кралят обаче вместо да нападне дракона,забучи “Похитителя” в гърдите на другият вампир.
-Глупак,слабаци не се приемат в нашите редици!!!
Аарок тъкмо щеше да прониже дракона,когато Нордрим наду своя рог.Виещият звук достигна до кръвопиеца.Вампирът заряза огнения дъхач и хвръкна към младият фантом.
Прилепите се материализираха пред Ромул.Фантомът бе прорязан леко в рамото,но като цяло почти нямаше тежки рани по себе си.
Аарок бързаше-не трябваше да остави братята си в този решаващ момент.Нордрим го осведоми,че Зло е пазил подкрепления.Вампирът трябваше да ги спре или битката щеше да бъде пагубна!
Кръвопиецът прие,а Ромул нареди на своите стрелци да го подкрепят.Аарок отново се вдигна във въздуха и се включи в редиците на останалите вампири.
Действително,хоризонтът причерня.Стотици черни дракони прелитаха насам.”Не…Не!!!Не и това…Много са силни…” –Аарок не мислеше трезво.Сякаш се бе отчаял,но изведнъж гордостта и честта отново се върнаха в него.
-Няма да се откажем докато и последният дракон не разтърси земята със своето падане-мислеше вампирът и на лицето му се появи горда усмивка.
Върколаците отдолу намаляваха,но труповете на врагове зад тях все повече се увеличаваха.Жалким водеше братята си.Тази армия сякаш бе неспирен лъч-продължаваше все напред и напред.Нямаше преграда за подивелите върколаци!
Жалким се бе нахвърлих върху дневен демон когато върху него мощно падна вампир.Върколакът бе повален и дневният имаше сериозен шанс да го убие…
Демонът бе вдигнал оръжието си,но върколакът вече се измести.Оръжието на дневния глухо удари земята.Демонът бе бутнат от Жалким и в падането си успя да нарани върколакът в ръката.
Жалким зави силно и трима върколака се хвърлиха върху дневния,ранил господаря им.
-Хррр…водааа…-виеше Жалким.
Върколакът падна върху коленете си.Към него се засили един нечестивец.Още една крачка и главата на Жалким щеше да отхвърчи.Точно в този момент върколакът бе бутнат от близостоящ фантом.
-Пази се,приятел,следващия път няма да съм тук!-каза фантомът и продължи битката си.
Нечестивецът обаче така се бе засилил че се блъсна във върколаците зад Жалким и мнозина от тях бяха стъпкани.
Един от тях се дръпна отстрани и скочи върху врата на нечестивеца.Захапа го,но гигантът така се мяташе,та върколакът изхвърча някъде надалеч.Жалким,вече по-свестен,ритна нечестивеца в глезена и гигантът се строполи на земята.За секунди бе разкъсан.
Във въздуха Аарок получаваше истинска подкрепа от стрелците на Нордрим.Не бе рядко явлението вампир да бъде спасен само от една стрела.
Аарок тъкмо се материализираше върху огромен дракон,когато съществото бързо замахна и ноктите му уцелиха вампира.
Кралят изпадна в безсъзнание и падна върху рохката земя.Сега се намираше в друг свят,различен от този…
Аарок се намираше в градина с червени и черни рози.Те бяха умело подредени и пътека ги прекосяваше.Вампирът вървеше и по пътя си откъсна от красивите цветя.
Пред него стоеше красиво изваяна червена порта.Стената бе “прегърната” от дъревсни видове.Люляк развяваше листата си пред вратите и сякаш сградата “дишаше”.
Вратата трепна и се отвори.Отвътре сградата бе…празна.Края не се виждаше,като че ли Аарок бе влезнал в бездна,но нещо го караше да пристъпи вътре.
Стъпките му оглушаваха голямата зала и колкото повече се приближаваше,толкова по-тъмно ставаше.
Както вървеше,Аарок трепна.Кръв се докосна до устните му.Яростно той се опита да захапе който и да е пред него,но силна ръка го държеше.
Кралят се свести.Пред него стоеше древен вампир.Той бе извършил ритуалът “Муская”.Странното обаче бе,че вампирът пред него сякаш се подмладяваше и скоро се превърна в малко момченце.
След кратък разговор Аарок се запозна със Себастиян.Момченцето(за какъвто го сметна Аарок) искал да си разчиства сметките със Зло.
Себастиян даде наставления на негов слуга и скоро двата древни вампира се включиха в битката.
Аарок бързо кацна обаче и извика един от бойците.
-Отиди в Памена и търси Дракезар.Дай му този договор…(вампирът бръкна в джоба си и извади пергамент)…нека го подпише…Действията са написани в него!
Боецът изхвръкна към хоризонта и скоро роякът се изгуби.
Аарок продължи битката си.
“Хм, ще посветя този дракон на момченцето,макар да съжелява за помощтта която ми оказа!” каза си Аарок когато нападна поредния звяр.

Идваше вечерта на втория ден от битката за Ил Езалх. Двете армии намаляваха в ожесточения двубой, съревноваваха се като две стихии като ту едната, ту другата имаше предимство. Пустинният вятър, ставащ все по-силен, настойчиво покриваше телата на загиналите воини с пясък и погребваше мъртъвците в сухата земя. Събитията близо до Стълбата сочеха явна победа на фантомите и вампирите, но край крепостните стени храбрите дневни демони отбраняваха без страх порутените стени на някогашния град. В небето нападенията на вампири намаляваха, но бяха останали малко дракони. Младият Щирх даваше наставления на защитниците, съветван непрекъснато от Хаез, един от най-великите воини на Дневните и верен приятел на загиналия баща на новия крал-бог. Може би от ярост или от просто непознаване на каноните, Щирх бе свалил черната качулка и сребристата му коса се мяташе във въздуха и яростно се съпротивляваше на вятъра.
В пустинята цареше пълно безредие, пълководците трудно успяваха да командват оределите си бойни редици от изморени, ранени воини. Пазителите на Щирх Ател не слушаха заповедите на господаря си и освирепели, с животински викове отбиваха атаките на тежко въоръжените фантоми. Останалите едва петдесетина грамадни нечестивци бяха загубили своя предводител – Тхук бе храбро загинал в бой с цели петима върколаци. Аелеон и маговете бяха загубили мнозина след атаките срещу тях. Магията бе почти безсилна пред яростта на меча. Силите на всички воини свършваха, а битката надали щеше да завърши с победа за някого.
Сякаш за да сложи край на грозната агония в пустинята, сухият вятър задуха с пълна сила. Прашни, черни облаци се издигаха във въздуха и покриваха на талази алената пустиня. Пясъкът влизаше в очите на воините, пречеше им да виждат и да се отбраняват. След минути могъщата пясъчна буря бе обхванала цялата местност и бойците едва виждаха от гъстите облаци прах. Природата се съпротивляваше на противното клане, осквернило Горната земя. Самото слънце се скри и остави съществата от Ада без светлината си. Край крепостните стени на някогашния звероукротителски град малкото останали нападатели предпочетоха да се оттеглят към своите съюзници край Стълбата, вместо да загинат, нападнати изненадващо от дневните демони. Самите Дневни пък се бяха подготвили за защита в опит да предвидят атака на фантомите. Цареше пълен хаос, от който никой не се възползва. Скоро светлината на Слънцето напълно напусна Земята.
Цялата нощ защитниците прекараха готови за нападение, което така и не последва. Когато Слънцето отново изгря на следващия ден, бурята бе утихнала, а гледката пред уморените воини бе ужасяваща. Труповете на техни бойни другари бяха безброй. Не свиреха вече флейтите, дори тяхната жална песен бе заглъхнала от безсилие да опише истинското тегло на тази картина. Телата на мъртъвци се стелеха чак до аления хоризонт на изгрева. Тук-там, осветено от новата светлина, просветваше острие на меч или кинжал, или пък някоя счупена броня. Останалите в крепостта защитници бяха едва около една десета от могъщата армия, която бе започнала битката. Наоколо не се виждаха живи фантоми, вампири или върколаци – явно бяха предпочели да отстъпят в бурята.
Някъде на утихналото бойното поле лежеше черно тяло, около което нямаше други трупове. Самотният Схорхул спеше своя вечен сън, непокрит от пясъка. Неговият син Щирх се приближи, придружаван от най-верните си войни. Бледата ръка на новия владетел взе Схорталир, кралския кинжал, от ръцете на своя баща. Щирх заповяда на своите бойци да се приберат в опустошения град и младият дневен демон остана сам с трупа на своя баща. Новият крал-бог затвори очи и докосна челото на Схорхул и там, сред пясъка на осквернената земя, синът се прощаваше със своя баща. Кървави сълзи стичаха по лицето на Щирх и облизваха раните му. Но той трябваше да остави баща си да почива сред пустинята, затова взе кинжала и го прибра в изпокъсаната си робата, след което се прибра обратно в лагера.
А там, край унищожените крепостни стени, равносметката бе тежка. След битката войските на Обединението бяха наистина оредели – под командването на Щирх, Ийвъл и Аелеон бяха останали едва около петстотин дневни демона, стотина дракона с приблизително триста ездачи, някои от които сухопътни воини. Около двеста и петдесет магове на хаоса бяха оцелели след продължилото цял ден сражение, а петдесет и трима грамадни нечестивци бяха готови да продължат да се сражават за Обединението, макар и загубили своя вожд Тхук. Повечето бойци бяха ранени, голяма част от които тежко. Маговете на хаоса помагаха на другите и чрез магия опитваха да изцерят раните на своите съюзници.
Хаосът на битката бе казал своята тежка дума, а природата бе спряла това безумие. Хиляди жени бяха загубили своите съпрузи, хиляди деца – своите бащи. Семействата на загиналите бяха опетнени вовеки. Ярост и безсилие се четяха в очите на воините, както и истинска омраза към фантомите, вампирите и жестоките върколаци, нападнали безпричинно Обединението. Бойците на Ада бяха отчаяни и уморени от битката, но, обладани от ненавистта, те гледаха безпомощно телата на някогашните си бойни другари. Фантомите трябваше да си платят за стореното.




__________________
Съжалявам, че нямах много време и не успях да направя по-детайлни описания, но все пак...

На третия ден от изчезването на Дракезар Съвета(става въпрос за съвета на Памена) бе поел контрол над града. Портите бяха широко отворени и за чужденци, както и за излизащи от града. Живота сякаш се бе възобновил, сякаш Дракезар беше древна историческа фигура, която всички познават, но отдавна забравена... Всъщност всеки в града искаше да знае какво се е случило с техния водач, но никой не получи желаната информация. Съвета сформира Арн’ек( “Синия пламък”) – голяма шпионска мрежа, но не външна а вътрешна. Всеки който дори си помислеше за Дракезар, беше арестуван измъчван и евентулано убиван, в обвинение за измяна към короната. Така изтече първата седмица от изчезването на Дракезар.
Индра страхливо се огледа. Той се оглеждаше доста често всъщност, защото приближаваше Памена. Беше чувал какви ли не неща за хората тук – че мразят вампири, че ги убивали и взимали кожите им за трофей... как може Аарок да е толкова глупав че да поиска съюз точно от този.
Противно на всички негови очаквания на портите на града го посрещнаха по – гостопиемно от очакваното, накараха го само да си остави оръжията. Той попита пазача при портата:
- Накъде за двореца?
- Ааа... ти ли си този, който Азрий чака?
- Ъъъ... да!
- Върви след мен.
Стигнаха до двореца, но явно ранга на пазача бе прекалено нисък затова преминаха през конюшнята и служебните помещения. Там Индра видя един дракон явно прикован с магия там се мяташе, искаше да се отскубне, но магията бе силна.
- Защо този е затворен така?
- Ами, няма ездач... хммм, той умря наскоро. А драконите без ездач често бягат от нас.
Продължиха пътя си през двореца, като на няколко пъти ги спираха стражи, за да ги питат накъде са тръгнали. Така докато стигнаха до някаква огромна дъбова врата.Стражът почука и си тръгна. От вратата се чу глуха покана.
- Добър ден – поздрави вампира.
- Добър ден, Аадрин! Заповядай седни...
Вампира познаваше това име! Аадрин протежаваше голямо имение в близост до столицата... но какво общо имаше той с ездачите?!
- Мисля че още с пристигането си ме бъркате с Аадрин. Аз съм вестоносец пратен от Аарок искам да видя Дракезар.
-О, тъй ли било? С най-голямо прискърбие трябва да ви съобщя че нашия велик лидер е мъртъв...
- И вие можете да помогнете разбира се! –вампира разказа за битката и за желанието за съюз на Аарок.
- НЕ! Това е в разрез с традициите на Памена! Не мога да го допусна... това оскверняване на паметта на Дракезар.. махай се!
На излизане вампира видя да въвеждат друг вампир в залата. Та това беше Аадрин! С острия си слух той чу част от разговора “Дойде човек на Аарок...’ “... ето защо ти казах да елиминираш Дракезар”
Вампира си тръгна замислен. Какво щеше да стане сега.. заради подлите им интрижки целия съюз щеше да бъде разгромен!! Беше толкова ядосан, че дори не забеляза бързо приближаващия към него ездач. Той го блъсна в една от пресечките и рече:
- Искаш да знаеш къде е Дракезар ли низка гад?!
Кимване.
- Кихай в такъв случай.... – онзи се ухили злобно.
Индра бръкна в кесията си и извади няколко златни монети.
-Тц, искам информация... тя е доста по-скъпа от тези малки монети. Хм, като информация за онзи свитък дето го държиш под наметалото си.
Индра нямаше избор, извади свитъка и го подаде на ездача. Той го разгледа много внимателно и след това обясни на вампира къде е Дракезар. Това беше някаква бедна къщурка в близост до един от пазарите на Памена.
Индра се приближи със сърце изпълнено със страх. Ами ако беше капан? Ами ако убиеха и двамата? Тогава не само те щяха да умрат... цялата му раса щеше да срещне гибелта си! И тогава в контраст на безизходицата му хрумна идея.. Той се скри и започна трансформацията си на прилеп. След няколко минути над улиците на Памена летеше малък прилеп, на който никой не обръщаше внимание. След още няколко минути прилепът премина през комина на къщата. Видя трима мъже с готови за бой оръжия и един четвърти който бе вързан в ъгъла на стаята. В един от въоръжените мъже вампира позна мъжа койтому бе продал информацията. Материализира се зад гърба му, извади меча си и преди онзи да успее да реагира го удари с дръжката в тила.
Другите двама се огледаха стреснато и нападнаха. Индра ритна един от столовете към първия и атакува втория. Единственото което можа да направи той бе да издаде тих хриптящ звук. Но в това време първия бе преодолял препядстието и сега нападна Индра в гръб. Направи дълъг диагонален прорез през гърба му. Вампира изохка и падна. В същото време обаче ездача, се беше освободил от въжетата и държейки камата на първия убит нападна последния жив. Скоро и той падна мъртъв.
Дракезар се приближи до падналия вампир. Изпитваше смесени чувства към неговата раса за пръв път в живота си. Та той бе спасил живота му... значи има и достойни вампири. Не! Кой знае какви подмолни цели са го водили по пътя насам?! И все пак той не заслужаваше да умре.. заслужаваше най-малкото да се погрижат за него. Дракезар го качи на рамо и тръгна към двореца.
По пътя му натам хората го гледаха като жив мъртвец. Бе забравил да сложи качлкта на главата си и сега дългата му черна коса се развяваше от вятъра и разкриваше лицето му. След няколкодневните мъчения лицето му бе изпито и сенките под очите му бяха като бездни. Но хората въпреки всичко се покланяха като го видеха. Някои даже отправяха молитви към Боговете Дракони. Когато стигна до двореца зад него вече се носеше огромна тълпа и той извика:
- Памена, не скърби повече! Аз се върнах!!! – след което добави с тих глас-И смятам да разчистя сметките си с тези заради които отсъствах.- той остави вампира на един от стражите – Заведи го при лечителя
Взе десетина стражи със себе си и тръгна към голямата зала на Съвета. Всички бяха там. При вида на Дракезар нахлуващ в залата те подскочиха...
-Хммм.. изненадани ли сте да ме видите нищожества?! Знам за вашето предателство... – тук няколко ездача се спогледаха - ... но вместо да ви убия, ще ви дам оръжия и право да се биете срещу моите врагове, за да умрете с чест. Ако изобщо знаете какво е това! Сега се махнете от двореца ми! Стражи заведете ги в казармите и ги подгответе за битка. – Дракезар посочи ездачите от съвета. – Кажете на войските да се съберат веднага пред двореца.
Дракезар отиде при лечителя. Вампира вече беше в съзнание. Щом видя водача на ездачите стана и каза :
- Дракезар, повелителю на ездачите в Памена нося съобщение за вас!
След дълъг разговор с Индра, Дракезар каза :
- Ще влезна в тази война не за да помогна на низшата ти раса, а защото чувствам призива на един мой стар съперник. Знай че в тази битка няма да нападна нито теб, нито предводителя ти, но срещнем ли се пак, горко ви! Хммм... и няма да подпиша това нещо.

Дракезар излезе пред портите на двореца, където вече го чакаше армията. Гродост обзе душата му виждайки седем хилядите ездачи строени в перфектен боен ред. Още триста дракона чакаха в конюшнята. Предводителя заговори:
- Ездачи, събрах ви тук, защото нашата велика раса ще тръгне на поход. Поход който ще завърши с победата ни! Утре всички тръгваме към Стълбата! КЪМ ПОБЕДАТА!
Вик на хиляди бойци раздра въздуха.

На третия ден от изчезването на Дракезар Съвета(става въпрос за съвета на Памена) бе поел контрол над града. Портите бяха широко отворени и за чужденци, както и за излизащи от града. Живота сякаш се бе възобновил, сякаш Дракезар беше древна историческа фигура, която всички познават, но отдавна забравена... Всъщност всеки в града искаше да знае какво се е случило с техния водач, но никой не получи желаната информация. Съвета сформира Арн’ек( “Синия пламък”) – голяма шпионска мрежа, но не външна а вътрешна. Всеки който дори си помислеше за Дракезар, беше арестуван измъчван и евентулано убиван, в обвинение за измяна към короната. Така изтече първата седмица от изчезването на Дракезар.
Индра страхливо се огледа. Той се оглеждаше доста често всъщност, защото приближаваше Памена. Беше чувал какви ли не неща за хората тук – че мразят вампири, че ги убивали и взимали кожите им за трофей... как може Аарок да е толкова глупав че да поиска съюз точно от този.
Противно на всички негови очаквания на портите на града го посрещнаха по – гостопиемно от очакваното, накараха го само да си остави оръжията. Той попита пазача при портата:
- Накъде за двореца?
- Ааа... ти ли си този, който Азрий чака?
- Ъъъ... да!
- Върви след мен.
Стигнаха до двореца, но явно ранга на пазача бе прекалено нисък затова преминаха през конюшнята и служебните помещения. Там Индра видя един дракон явно прикован с магия там се мяташе, искаше да се отскубне, но магията бе силна.
- Защо този е затворен така?
- Ами, няма ездач... хммм, той умря наскоро. А драконите без ездач често бягат от нас.
Продължиха пътя си през двореца, като на няколко пъти ги спираха стражи, за да ги питат накъде са тръгнали. Така докато стигнаха до някаква огромна дъбова врата.Стражът почука и си тръгна. От вратата се чу глуха покана.
- Добър ден – поздрави вампира.
- Добър ден, Аадрин! Заповядай седни...
Вампира познаваше това име! Аадрин протежаваше голямо имение в близост до столицата... но какво общо имаше той с ездачите?!
- Мисля че още с пристигането си ме бъркате с Аадрин. Аз съм вестоносец пратен от Аарок искам да видя Дракезар.
-О, тъй ли било? С най-голямо прискърбие трябва да ви съобщя че нашия велик лидер е мъртъв...
- И вие можете да помогнете разбира се! –вампира разказа за битката и за желанието за съюз на Аарок.
- НЕ! Това е в разрез с традициите на Памена! Не мога да го допусна... това оскверняване на паметта на Дракезар.. махай се!
На излизане вампира видя да въвеждат друг вампир в залата. Та това беше Аадрин! С острия си слух той чу част от разговора “Дойде човек на Аарок...’ “... ето защо ти казах да елиминираш Дракезар”
Вампира си тръгна замислен. Какво щеше да стане сега.. заради подлите им интрижки целия съюз щеше да бъде разгромен!! Беше толкова ядосан, че дори не забеляза бързо приближаващия към него ездач. Той го блъсна в една от пресечките и рече:
- Искаш да знаеш къде е Дракезар ли низка гад?!
Кимване.
- Кихай в такъв случай.... – онзи се ухили злобно.
Индра бръкна в кесията си и извади няколко златни монети.
-Тц, искам информация... тя е доста по-скъпа от тези малки монети. Хм, като информация за онзи свитък дето го държиш под наметалото си.
Индра нямаше избор, извади свитъка и го подаде на ездача. Той го разгледа много внимателно и след това обясни на вампира къде е Дракезар. Това беше някаква бедна къщурка в близост до един от пазарите на Памена.
Индра се приближи със сърце изпълнено със страх. Ами ако беше капан? Ами ако убиеха и двамата? Тогава не само те щяха да умрат... цялата му раса щеше да срещне гибелта си! И тогава в контраст на безизходицата му хрумна идея.. Той се скри и започна трансформацията си на прилеп. След няколко минути над улиците на Памена летеше малък прилеп, на който никой не обръщаше внимание. След още няколко минути прилепът премина през комина на къщата. Видя трима мъже с готови за бой оръжия и един четвърти който бе вързан в ъгъла на стаята. В един от въоръжените мъже вампира позна мъжа койтому бе продал информацията. Материализира се зад гърба му, извади меча си и преди онзи да успее да реагира го удари с дръжката в тила.
Другите двама се огледаха стреснато и нападнаха. Индра ритна един от столовете към първия и атакува втория. Единственото което можа да направи той бе да издаде тих хриптящ звук. Но в това време първия бе преодолял препядстието и сега нападна Индра в гръб. Направи дълъг диагонален прорез през гърба му. Вампира изохка и падна. В същото време обаче ездача, се беше освободил от въжетата и държейки камата на първия убит нападна последния жив. Скоро и той падна мъртъв.
Дракезар се приближи до падналия вампир. Изпитваше смесени чувства към неговата раса за пръв път в живота си. Та той бе спасил живота му... значи има и достойни вампири. Не! Кой знае какви подмолни цели са го водили по пътя насам?! И все пак той не заслужаваше да умре.. заслужаваше най-малкото да се погрижат за него. Дракезар го качи на рамо и тръгна към двореца.
По пътя му натам хората го гледаха като жив мъртвец. Бе забравил да сложи качлкта на главата си и сега дългата му черна коса се развяваше от вятъра и разкриваше лицето му. След няколкодневните мъчения лицето му бе изпито и сенките под очите му бяха като бездни. Но хората въпреки всичко се покланяха като го видеха. Някои даже отправяха молитви към Боговете Дракони. Когато стигна до двореца зад него вече се носеше огромна тълпа и той извика:
- Памена, не скърби повече! Аз се върнах!!! – след което добави с тих глас-И смятам да разчистя сметките си с тези заради които отсъствах.- той остави вампира на един от стражите – Заведи го при лечителя
Взе десетина стражи със себе си и тръгна към голямата зала на Съвета. Всички бяха там. При вида на Дракезар нахлуващ в залата те подскочиха...
-Хммм.. изненадани ли сте да ме видите нищожества?! Знам за вашето предателство... – тук няколко ездача се спогледаха - ... но вместо да ви убия, ще ви дам оръжия и право да се биете срещу моите врагове, за да умрете с чест. Ако изобщо знаете какво е това! Сега се махнете от двореца ми! Стражи заведете ги в казармите и ги подгответе за битка. – Дракезар посочи ездачите от съвета. – Кажете на войските да се съберат веднага пред двореца.
Дракезар отиде при лечителя. Вампира вече беше в съзнание. Щом видя водача на ездачите стана и каза :
- Дракезар, повелителю на ездачите в Памена нося съобщение за вас!
След дълъг разговор с Индра, Дракезар каза :
- Ще влезна в тази война не за да помогна на низшата ти раса, а защото чувствам призива на един мой стар съперник. Знай че в тази битка няма да нападна нито теб, нито предводителя ти, но срещнем ли се пак, горко ви! Хммм... и няма да подпиша това нещо.

Дракезар излезе пред портите на двореца, където вече го чакаше армията. Гродост обзе душата му виждайки седем хилядите ездачи строени в перфектен боен ред. Още триста дракона чакаха в конюшнята. Предводителя заговори:
- Ездачи, събрах ви тук, защото нашата велика раса ще тръгне на поход. Поход който ще завърши с победата ни! Утре всички тръгваме към Стълбата! КЪМ ПОБЕДАТА!
Вик на хиляди бойци раздра въздуха.

Кродин и Драцениус се стъписаха.
Разгадор, който обикновено не би унищожил каквото и да е живо същество без основателна причина, уби друг представител на интелигентна раса без дори да му мигне окото.
Разгадор погледна придружителите си с тъмен лишен от чувства поглед неприсъщ за него и извика:
-Какво седите! Да продължаваме!
Не последва отговор….
Тримата продължиха напред, оставяйки мястото на сражението зад тях…..
След продължително и безмълвно вървене те стигнаха до тъмна зала обградена от килии. Във всяка килия имаше ключ, до всеки ключ беше застанала изгубена душа.
От другия край на залата идваше червен дим. Те погледнаха и видяха, че той се процежда през ключалката на някаква огромна врата. Веднага разбраха, че ключа от вратата е в една от килиите. Но в коя точно?
Разгадор се засмя:
-Ха! Лесно е като да вземеш близалка от дете!
При тези думи той се втурна към най-близката от килиите, извадил камата си.
Кродин извика:
-Не! Ще се убиеш!
Разгадор не го послуша, той продължаваше да тича из огромната зала, насочил се към килията. Той скочи и с въртеливо движение заби камата си в едно проядено от ръжда място в решетката. В този момент се появи заслепяваща светлина...
Разгадор усети някаква брутална сила. Опита се да и се противопостави, но беше безсилен. Мощната енергия го изхвърли диагонално на такава височина, че паднеше ли, после нямаше да го разпознаят. Разгадор викаше за помощ, докато падаше със страшна сила към пода на залата. Кродин събра сили и се опита да направи мощна магия….
За щастие опитът му бе успешен. Той обви Разгадор в сферично силово поле, преодоля гравитацията и почна бавно и внимателно да го сваля.
Явно Разгадор оцени това, щом се замисли дали да му благодари.
След малко реши да не го прави. Явно нещото което го беше обладало беше по-силно, но той видимо продължаваше да се бори.*
Кродин загрижено му каза да е по-внимателен за в бъдеще, защото не винаги ще се намери кой да го спаси от прибързаните му и необмислени действия.
Не последва отговор….
Кродин заговори:
- Както вече забелязахте, решетките са омагьосани (при тези думи той погледна Разгадор). Трябва да намерим някакво друго решение. Явно физическата сила е безполезна…..
След продължително обмисляне и изключване на неподходящи варианти, Кродин се сети нещо:
- Хрумна ми нещо….
Драцениус отчаян попита:
-Какво?
-Нещо опасно…..с Разгадор ще трябва да слеем умовете и силите си в състоянието наречено от маговете на хаоса “Воертес”.
При тези думи Разгадор се обърна и извика:
-Какво? В никакъв случай!
-Но това е единствения начин!
Заклинанието накара Разгадор да се съгласи. Докато двама човека бяха във воертес, те бяха изключително уязвими един от друг…..Разгадор се съпротивляваше, но нещото което го беше обладало беше по-силно.
Кродин не беше глупав. Той бе готов да влезне във воертес, за да изтръгне заклинанието от съзнанието на Разгадор.
Драцениус видя как душите им бавно започнаха да се сливат. Двамата се потяха, съзнанието на Кродин се бореше със заклинанието. Най-накрая Кродин успя, той бе останал без никаква енергия. С последните си сили успя да прекрати сливането и припадна……
Събуди се…
Разгадор го гледаше с топлия си поглед. Кродин се усмихна и се напъна да стане. Разгадор хвана ръката му и му помогна.
След като си починаха, Кродин му обясни какво да направят след като влезнат във воертес. Този път съзнанието на Разгадор беше чисто и можеха да пристъпят към действие.
Двамата навлязоха във воертес, обединиха силите си и предизвикаха магнитна вълна, която привлече към центъра на залата всички ключове от килиите.
След продължително ровене из купчината те намериха ключ, отличаващ се от другите. На него бе инкрустиран герба на съюза на четирите раси, прободен от звероокротителски меч.
Те взеха ключа и отвориха огромната врата.
Там стоеше древен шаман. Той бъркаше някаква смес, която беше омагьосала Разгадор. След премахването на заклинанието сместа беше станала безцветна. Шамана изрече с дебел басов глас, който след това предизвика силно ехо.
- Вие преминахте теста. Може би сте избраните…само времето ще покаже….за сега можете да продължите пътя си.
При тези думи той започна да изрича някакво непонятно заклинание. След като привърши се отвори някакъв портал. Заслепителната синя светлина почна да ги придърпва към себе си…..
След това те се озоваха пред входа на пещерата.
Планината се разтресе придружена от някакъв звук наподобяващ гръм.
От върха и почнаха да се свличат скали, право към пещерата. Разгадор, Кродин и Драцениус реагираха навреме. Те скочиха върху Драг’та, който спокойно ги чакаше до входа на пещерата и литнаха. Под погледите им големи скали затрупаха пещерата и от нея не остана и следа.
В този момент тримата видяха малък, черен гарван който летеше към тях.
Драг’та веднага се спусна за да го глътне. Разгадор долови с поглед някакво писмо в човката на гарвана и на секундата извика на Драг’та да не го докосва. Дракона остана верен на господаря си и се спря, макар чувството за глад да го пронизваше отвътре. Малкият гарван кацна върху рамото на Разгадор и му подаде писмото, след което отлетя.
Докато четеше краткото писмо се чудеше, защо точно там, но.....от опит не боли.
След минутка размисъл Разгадор ободрено извика:
-Напред Драг’та, напред към Върховния Лес!






* -Иначе какви ли глупости щеше да прави, не ми се мисли (да ги убие?).

Битката завърши толкова неочаквано колкото и започна . Двете армий се бяха откъснали от кървавата прегрътка на битката . Сега Ил Езалх се бе превърнал в последно обиталище за много достоини войни дали живота си във една колкото и безмислена толкова и кървава война . Война предизвикана от жажда за власт и мъст . По пясачните дюни безмълвните лица на мъртвите тъжно шепнеха за несправедливоста сполетяла ги . Няколко призрака тъжно и зловещо пищяха някъде там , а писъците им изпълнени с объркване и жажда за мъст се изливаха по бледия простор .
Ивъл бе приседнал на една неравна стена направена набързо от драконите му предишния ден . Около него се бе ступала някогашната мощ на Съюза . Сега всичко бе различно . Малкото оцелели с празен поглед оглеждаха пустуща пред тях . Само Щирх с неговата младост и несклоним дух стоше гордо изправен . Ездача се почуства неудобно . Нима беше загубил вярата си в победата и в себеси ? Той който бе приживял толкова битки и интриги ? Нима Ездача губеше своите сили . Ивъл отново погледна към войската . Това което гледаше бе по-силно от цяла войска и по-слабо от тълпа . По силно от войска защото това бяха елитни войни до един , преживяли много битки , получили много физически и духовни рани но оцеляли . По-слби от тълпа защото бяха загубили вярата си точно както Ездача . От наранените им тела се стичаха струики кръв а замъглените им , зачервени очи излъчваха поражение . Ивъл неможеше да понесе гледката . Той стана и се долижи до Щирх който спореше разпалено с Аелеон относно ходовете които щяха да предприемат занапред . Дневния разпалено разясняваше на магът дързкия си план когато Ивъл се обати тихо изад гърбът му .
- Битката бе тежка за всички млади демоне включително и за маговете . Немислиш ли че е по-добре първо да починем а после да деистваме .
- Никога не подценяваи един дневен Ездачо – отговори хладно Щирх – Макар зимите ми на тази земя да са още малко знаи че духът на бащами Схурул живее в мен .
- Бъди търпелив – отговори спокоино Ездача – скоро всички ще си платят ! А водача на фантомите ще бъде личнатати награда. Но небива да прибързваме . Нека те направят следващия ход .
След тези думи дневния се вгледа в Ездача после в магът на хаоса и след това към армията на съюза . Очите ми шареха мрачно по хаотично налягалите окървавени и мръсни войни.
- Така да бъде Ивъл ще чакаме , ще чакаме враговете ни да ни унищожът – и като изрече това очите на дневния демон леко присветнаха с мека синя светлина след което пак придобиха стария си неутрален цвет и той се отегли .
“ Някога и аз бях такъв , с плам в очите и сила в душата “. “ Не се съдете толкова строго господарю”- Ивъл подскочи и мигновено се обърна назад . Пред него седеше Ездач на дракон убиец . Същия ездач който по време на битката го бе спасил от три вампира . Тези някоко думи се вклиниха дълбоко в мъртвата душа на вишия Ездач . Точно това трябваше да направи Ивъл . Той мигновено скочи на гърбът на верния си дракон и се издигна във въздухът .”Драконите убиций да останат тук при армията , аз отивам а разходка “
Драконат на вишия ездач с демонична скорост се стрелна през затихналото бойно поле . Само след няколко мига вече летеше покраи Стълбата за долния свят . Съществото сякаш усетило желанието на господаря си да стигне възможно най-бързо на където беше тръгнал се напрегна максимално . Мускулите под черната му кожа ритмично пулсираха , свиваха се и се отпускаха а крилата му с гръмко пласкане се “отваряха “ и “затваряха “. Не беше минал повече от час когато черното туловище на дракона се призими във самата таверната на “Мрачната крепост”. Същствата вътре скочиха и побягнаха накъдето им видят очите . Някоко скелета с лъкове и стрели застанаха пред дракона и опънаха тетивата си готови да се бият до поредната си смърт . Ездача махна с ръка и проговори .
- Дръпнете се жалки кукли на магията преди да бъдете смляни на прах ! Драконът ми ще остане във таверната докато аз съм тук и вие нищо не можете да направите !- излая свирепо Ивъл
Скелетите само седя и се взираха във огромното мрачно туловище на дракона като хипнотизирани . Никои и нищо не помръдваше . Неволно вишия ездач си помосли “ Колко ще е хубаво да ги смажеш приателю “и мигновено стисна зъби разбрал какво е направил . Огромния дракон замахна със зловещата си ноктеста лапа и разглоби скелетите на миниятюрни костици . Почти мигновено във таверната нахлуха педесетина скелета със пики и лъкове . Ездача се почуства като пълен глупак . Той добре знаеше че на външен вид Мрачната крепост не представляваше ниаква трудност за завземане но истината зад това умело прикрити бе друга . Високите крепосни стени бяха като капан влезеш ли вътре , хилядите бойници по тях нямаше да позволят дори и на дракон да излезе жив от вътре а множеството бараки за тренировка на скелети които бяха згушени зад крепоста ясно показваха количеството скелети които биха се включили във битка ако се наложи .
Сега не уставаше нищо друго на Ездача освен да отзове дракона си и да остане без охрана . Той махна на огромното чудовище и то плавно отлетя като въздушните струи от крилете му събориха няколко скелета . Ивъл бе в трудна ситуация но в каква ли бе в момента Щирх ? С толкова малко войска срещу толкова силни врагове ? Ивъл не се съмняваше във боиния дух на младия демон . Той бе сигурен че както бащаси Щирх щеше да бъде достоен и мъдър водач . Но какво щеше да стане ако загубеха войната ?

Диандра се събуди от енергично почукване на вратата.
- Кой е – попита сънено тя.
- Аз съм, Хералд – отвърна глас от другата страна на вратата – трябва да поговорим.
- Един момент – отвърна тя. Облече се на бързо, докато се чудеше какво толкова има да й казва човека, след което отвори вратата и той заедно с Орстак и Салина.
- Какво има – попита леко разтревожено вещицата докато затваряше вратата зад тях.
- Нищо особенно важно - отвърна хапливо джуджето.
- Напротив, важно е - отвърна човека.
- Важно е само за теб - каза хладно елфката.
- Говорете най-сеттне - каза вече изнервено Диандра.
- Чудех се - започна малко смутено Хералд - дали би искала да се присърдиниш към нас на малка разузнавателна разходка до Стълбата.
- Какво - едва ли не извика тя - вие сте луди.
- Казах ти, че няма да иска да дойде - измънка елфката.
- Да - промълви смутено човека.
- Не, не че не искам - намеси се вещицата - просто не мисля, че е разумно същества с вашите рангове да се излагат на такава опасност.
Очите на човека светнаха, при думите й, защото се надяваше да е поне малко загрижена за него.
- Да вървим тогава - избоботи джиджето и четиримата се отправиха надолу по стълбите. Скоро излязоха от хана и отидоха до близката конюшня.
- Отказвам да се кача на кон дори от това да зависи живота ми - упорстваше Орстак.
- Ще се качиш, иначе ще пътуваме с дни до Стълбата, а така ще стигнем преди свечеряване - продължаваше да го убеждава Хералд.
- Целия ден ли ше се карате или ще тръгваме - попита настоятелно Диандра, което накара тримата да я изгледат малко странно.
- Да, тя е права, целия ни ден ще мине в безсмислен спор вместо в път към целта ни - каза Салина. Джуджето сведе глава.
- Добре ще се кача на това проклето животно, но само този път - отвърна то като почти извика последните си думи. Когато и това беше уредено четиримата се запътиха към целта си. Първия час никой не каза нищо, но после започнаха да се водят малки разговорчета на незначителни теми. Към обяд четиримата спряха да хапнат и да починат конете. На близо имаше поток, така че животните утолоха жаждата си. Половин час по-късно групата отново беше на път. Диандра вече все по-често усещаше погледа на човека върху себе си и това не й харесваше. Тя доближи коня си до неговия.
- Би ли престанал - каза тихо тя.
- С кое - отвърна леко учудено Хералд.
- Да ме гледаш така, изнервя ме
- Аз, не.. - човека беше доста объркан - съжалявам, няма повече - добави той и сведе смутено глава.
- Благодаря - каза Диандра и се усмихна, при което сърцето на човека се сви на топка.
- Кажи й най-сетне приятелю, личи ти от далече, ще се учудя ако не е забелязала - засмя се елфката. При тези й думи той стана чсъвсем червен и тотално забоде нос в земята. Продължиха пътя си без повече приказки, или поне з известно време. Скоро стигнаха пясъците на пустинята. Нямаше и следа от битката но си личеше, че до скоро е имало буря.
- Явно са прекратили битката - каза тихо Орстак
- Да - промълви Салина - кой ли е спечелил.
- Няма да разберем явно, а заради бурята не можем да преценим загубите им - каза замислено Хералд.
- Каква битка, за какво говорите - попита Диандра така сякаш за пръв път чуваше за нея.
- Тварите от долната земя са се били помежду си, но информатора ни умря преди да каже повече, за това дойдохме, но явно всичко е свършило - каза джуджето.
- Но това би било много опасно - каза вещицата - ако знаех никога нямаше да дойда с вас!
- Но все пак дойде - усмихна се човека.
- Да - отвърна тя с усмивка.
Четиримата тъкмо обърнаха конете за да се приберат в града когато на рамото на Диандра кацна гарван носещ писмо в човката си. Тя го взе и го прочете, тогава се сети нещо.
- Хералд би ли ми дал наметалото си. Трябва да отида на едно място което е доста студено - примоли се тя, но в същност й трябваше заради качулката.
- Да с удоволствие - каза той и й подаде дрехата - не може ли и ние да дойдем?
- За съжаление е твърде лично - отвърна тя - щв се видим в града.
След което пришпори коня си към Стълбата. Тримата доста се учудиха, но поеха обратно към града. Когато се отдалечи достатъчно тя призова гарвана си. Скоро той се появи. Тя си сложи наметалото и метна качулката. Дрехата й беше голяма и за това й вършеше идеална работа. Качи се ан гърба на птицата и полетя към мратната крепост. Имаше чуството че трябва да отиде там.

Нихлатак седеше в своята шатра и любопитно разглеждаше прахообразното вещество наречено барут. Чудеше се как се добива това вещество. Изглежда имаше голяма сила, за да изстреля топчето с такава сила. Иведнъж в главата му изникна един спомен – той се сети как човекът тичаше с бурето към моста и как, след като Стипур го прониза със безпогрешния си изстрел, бурето избухна с голяма сила. Изведнъж Нихлатак стана и излезе. Отиде до мястото, където приблизително се бе взривило бурето. Точно както очакваше, там имаше немалък кратер – около 2 и половина метра дълбок и доста широк. Владетелят си спомни, че до всяко оръдие имаше по едно такова буренце с прахообразното вещество, но в “желязната тръба”, те бяха изсипали само малка част от съдържанието му. Изглежда колкото повече барут се използваше, толкова по-силна бе експлозията. Нихлатак тръгна да се връща към шатрата си. По пътя видя няколко война да играят на топчета с онези, които бяха намерени до оръдията. Играта на топчета се играеше много от малките деца на нечестивците. Всъщност те само на това си играеха.
- Идиоти, тези неща ще ни трябват. Тръгнали сме на война, а вие си играете като малките деца.
Нечестивците засрамено върнаха топчетата на купчината при другите и се махнаха колкото се можеше по-бързо от погледа на Нихлатак. Владетеля бе много ядосан, тъй като бе заповядал всички да бъдат избити и сега нямаше кого да разпита как се добива черния прах. Надеждата му оставаше в другия замък на хората. Може би там още имаше живи. Щеше да хване някой и да го измъчва докато не разбере как да може сам да прави барут.
Гарваните с вестоносците на гърбовете си кацнаха по средата на лагера на нечестивците. Двамата вестоносци се явиха пред своя господар.
- Първо ти – каза Нихлатак на този, който трябваше деа донесе вести за другата армия. От тона му си личеше, че е притеснен.
- Кралството е почти разрушено. Очите на Нихлатак светнаха, когато чу думата “почти”.
- Какво означава “почти”? – попита той. Толкова ли са тъпи, та да не могат да се справят с някакви си хора – придаде си строгост Нихлатак, но всъщност ликуваше в себе си.
- През другата крепост на минава река. Хората с някакви магии са успели да ги съборят. В някаква сграда бяха намерени някакви странни бойни приспособления – някакви тръби с топчета и малки буренца до тях.
- Да знам – наричат се оръдия. Още сега отивам при тях да видя какво става. Но първо искам да чуя и твоите вести – обърна се той към другия вестоносец.
- В пустинята се надигнаха бури. Пясъкът ни пречеше да виждаме какво става, но мисля, че армията на фантомите и вампирите се оттегли за малко. Може би заради силния вятър и пясъкът.
- Интересно – промърмори си нещо Нихлатак. Искам пак да отидеш при наблюдателния пост и не се връщай докато не стане нещо важно по време на битката.
Нихлатак излезе и се качи на първия гарван, който видя. Птицата се издигна и полетя към съседното кралство на хората. Когато стигна там, войните тъкмо се готввеха да нападнат с гарваните. Нечестивците тъкмо смятаха да излетят, когато господарят им кацна със своя гарван.
- Спрете – изкрещя той. – никой да не излита още.
Воините изненадано се обърнаха по посока на гласа и щом съзряха Нихлатак веднага слязоха и се поклониха.
- Няма нужда да рискувате живота на черните птици.
До колкото разбрах от вестоносеца, който пратих, вие също сте намерили оръдия. Нечестивците се спогледаха – те не знаеха как се казват чудати изобретения на хората, така че мина известно време докато се досетят за какво става въпрос. Точно в този момент , за изненада на всички се чуха няколко последователни гърмежа. Изведнъж няколко от гюлетата (Нихлатак най-сетне се бе сетил за наименованието им) удариха един от гарваните и птицата падна мъртва от раните си.
- Махнете ги оттам и вие също се изтеглете – извика Нихлатак и няколко нечестивеца веднага отлетяха на безопасно разстояние (поне според тях)
На владетеля на нечестивците не му се чакаше повече и той реши да атакува. Събра воините, които щяха да летят и им обясни какво се изисква от тях.
- Искам задължително да оставите поне двама живи и да ми ги доведете след битката. Останалите ги избийте.
Нихлатак и нечестивците се качиха върху гарваните си и излетяха към крепостта на хората. Във въздуха бе невъзможно да ги обстрелват с оръдия, но затова пък си имаше стрели. Гарваните бяха достатъчно бързи, а и оцелелите хора не бяха много така че само два гарвана паднаха. Останалите се приземиха успешно на острещната страна и нечестивците започнаха да избиват сребните човеци. Щом видяха, че гарваните каца, хората веднага се изтеглиха към вътрешността. Гигантите се провираха трудно между къщите, и бяха лесна мишена за стрелите, но броните ги предпазваха добре и слабите им места бяха малко. Огромните воини се движеха бавно и тежко събаряйки всичко по пътя си. Скоро те достигнаха укритията на хората. Изведнъж първите десет нечестивеца бяха покосени. Те спряха за миг да се движат и в следващия момент започнаха да падат срутвайки всякакви постройки около тях. Всички зад тях се стъписаха. Чудеха се какво става. Не можеха да проумеят нищо. Това обаче остана така докат убитите нечестивци не паднаха на земята. Набитото око на Нихлатак забеляза множеството малки дупки по броните на воините и кръвта шуртяща по тях. Изглежда хората бяха използвали барута по друг начин, много по –различен от познатите му досега. Владетелят чу, че хората си подвикват нещо и в следващия момент разбра, че те ще стрелят отново.
- Извадете щитовете – извика той веднага на своите воини и те мигновено изпълниха заповедтта усещайки, че пред тях има сериозна заплаха.
Чуха се слаби гърмежи и още по малки точета от гюлетата, но затова пък много повече на брой полетяха към нечестивците. Ако не бяха щитовете им, всички щяха да паднат мъртви на земята. За щастиве стоманата, от която бяха направени се оказа доста здрава и не бе пробита от топчетата. Нечестивците бяха принудени да забавят ход и да вървят под прикритието на щитовете си. Хората стреляха още два пъти, но без успех. Веднага щом стигнаха до скривалищата им, нечестивците извадиха мечовете си и започнаха да избиват хората. През това време още подкрепления дойдоха с гарваните, така че победата бе сигурна.
- Искам двама живи – крещеше Нихлатак докато разсичаше поредния дребосък (за него).
Изглежда обаче никой не го чуваше и владетеля реши сам да си набави пленниците. Ритна леко първия човек, който му се препречи и се опита да го намушка с пиката си. Дребосъкт излетя на 10 метра и падна на земята, но беше само зашеметен. Вторият пленник бе хванат от Нихлатак като кукла и бе завързан с някакво въже, което се търкаляше наоколо. След като се снабди с това, което му трябваше, владетеля се зае заедно с подчинените си да разчисти останалите руини от човешкия град.
След битката оръдията от този град бяха прибрани. Нихлатак веднага се зае лично да разитва хората. Дори не се наложи да ги измъчва. Само при вида на седем метровия гигант надвиснал над тях, те веднага казаха каква е рецептата. Лошото беше, че според единия от хората, в рецептата на барута имало някаква тайна съствака, която само магьсниците на хората знаели.
- По дяволите – изруга Нихлатак – сега трябва да пленявам и магьосник.Останалите кралства са предупредени със сигурност, така че няма да се дадат без много жертви. А и как да намеря някакъв тъп магьсник по време на битката.
- Как изглеждат вашите магьосници?– попита той пленниците. По какво да ги позная, че са такива?
След като човеците неблагоразумно решиха д не отговарят, той хвана ръката на единия и я счупи с лекота. Чу се сух пукот и човека изкрещя силно от болка.
- Говорете – изкрещя Нихлатак.
Изглежда другия не искаше да го сполети същата съдба и описа до най-малката подробност как изглеждаха човешките магове.
- Как мога да хвана някой от тях без да влизам в битка с остатъка от вашата раса.
Този път другия реши да говори, тъй като не искаше и другата му ръка да бъде счупена.
- Всъщност нашите магове не живеят в градовете ни. Те обитават разни пещери, където произвеждат тайната съставка и после срещу определена сума ни я продават, а ние я използваме, за да правим барут с нея.
- Къде мога да намеря магьосник – попита Нихлатак – посочи ми на таи карта – каза той и извади окъсаната карта, дадена му от вещиците.
Този път двамата се замислиха, но щом нечестивеца се протегна да хване ръката на другия нещастник и двамата споделиха своите знания и отбелязаха няколко пещери, за които се знаеше, че в тях живеят магьосници.
- Искам да отговорите на още еди въпрос – какво беше това, с което убихте 10 от моите хора. Видях, че отново използвахте барут и оръдия, но не разбрах защо по телата на воините ми имаше толкова много дупки, след като открихме едва 10 оръдия.
- Стреляхме с много, но малки гюлета. В едно оръдие се събират около 10 от тях. Щом ги изстрелят, те се разпръскват и избиват всичко живо , което им се изпречи н апътя. Всички бяхме изненадани, когато видяхме, че щитовете ви издържаха.
- Вече не сте ми нужни – каза Нихлатак, извади меча си и разсече двамата човеците.
След това излезе, взе Стипур със себе си и тръгнаха към първата пещера, в която живееше човешки магьосник. За съжаление входът на пещерата бе твърде малък за нечестивците, така че те трябваше да се спотайват в близката гора (залегнали, за да не се виждат) докато някой не дойдеше при магьосника. Това се очакваше да стане, тъй като кралствата знаеха за опастността, която ги грозеше и щяха да се подготвят усилено, за да спрат атаките на гигантите. След два часа стоене в една поза Нихлатак и Стипур почти се бяха отказали. За тяхна радост в този момент към пещерата се приближиха няколко души и извикаха нещо. На входа на пещерата се появи малък човечец с дълга брата и една голяма торба в ръка – вероятно тайната съставка. Сега бе момента. Нечестивците залазиха колкото се може по безшумно, за да не бъдат чути и успяха да достигнат достатъчно близо, за да изскочат и Стипур да уцели мага леко в крака с един малък камък, за да го осакати и да не избяга нвътре в пещерата. Хората се изплашиха и тръгнаха да бягат, така че нечестивците необезспокоявани отведоха мага към техния лагер.
- Ако те убия, няма да има кой да прави тайната съствка за барута, така че смятам да сключа договор с теб. Ще ти запазя живота. Ще ти осигурявам храна и вода всеки ден. Ще имаш и лична охрана, тъй като си много ценен. Единственото, което се иска от теб е да произвеждаш барут за мен. Ясен ли съм.
След като дядката помисли малко, реши да приеме предложението на нечестивеца. Все пак имаше още няколко годинки живот и не му се умираше.
- Съгласен съм – каза човека и Нихлатак извика двама войника и им нареди да правят всичко, което им заповяда, човека или ще платят с живота си.
На гигантите не има хареса, че човек ще ги командва, но нямаха друг избор.
- Какво чакате, глупаци такива, донесете ми вода и превръзки за крака – изкомандува магът, възползвайки се от положението си.
Нечестивците изнегодуваха, но в крайна сметка му донесоха вода и някакър груб плат, за да се превърже. Владетеля реши, че ще е по-добре да изчака един два дена и тогава да накара човека да се заеме с производството, а и засега имаше достатъчно запаси от човешките складове, така че не се притесняваше.

``

``

Бледата светлина отново се върна. Вече няколко дни демонът се събуждаше и изпадаше в безсъзнание от болка и от ярост, че е неспособен да направи каквото и да било, за да промени положението си. Агонията вече бе преминала в просто блед оттенък по стените на съзнанието му. Беше загубил представа за времето, единственото, което го поддържаше бяха церителните магии на предателката. Най-много го притесняваше това, че вече няколко пъти не я виждаше. На нейно място стояха обикновени войници с бичове и запалени факли. Но това не им пречеше да бъдат не по-малко жестоки от момичето. Нота'ман не се бе вясвал насам от деня, в който го плениха и Тагник'зур бе готов да даде всичко на този свят, за да разбере какво крои бившия му съветник. "Седем Ада, ако поведе демоните може да престъпи съюза с ездачите. Това не мога да го позволя!" Демонът се изправи мъчително и с учудване забеляза, че е сам в залата. Изведнъж в него в обади онзи гласец, който бе изчезнал за няколко дни. Волята за живот отново се появи победоносно и надеждата изплува в края на тунела. Тагник'зур се втурна към изхода на помещението и с мъка прикри стона си. Очевидно не бе излекуван от последната доза мъчения и това си казваше думата. Пое си дълбоко въздух и предпазливо погледна иззад ъгъла. Нямаше никой до края на коридора и демонът плахо пристъпи напред, след което се втурна накъдето и да го водеше тунела, важното бе, че е далеч от килията. В еуфорията си забрави всякаква предпазливост и цялото подземие се разтресе, докато той тичаше. Когато зави на поредното разклонение с изумление видя два демона, които пристъпваха към него бавно. Заговори откъслечно и хрипливо, колкото сила имаше:
- Какво правите тук? От къде разбрахте за предателството на Нота'ман?
- Господарю, - започна единия със силна нотка на страхопочитание в гласа - Нота'ман повика цялата армия на демоните на оръжие! Разкри ни, че сме във война не от страната на демоните и ездачите, ами от страната на хората. Всички бяхме много подозрителни, защото знаехме, че Вие със сигурност не бихте се съгласили на подобен отчаян и глупав съюз. Ето защо след като армията пристигна на няколко мили от града решихме да пратим шпиони въпреки изричните уверения на Нота'ман, че всичко тук е наред. Около десетина доверени демона влязохме в града с предтекст, че сме участници в дипломатическа мисия с цел да заздравим съюза. - последните няколко думи излязоха доста трудно от устата му. Очевидно не бе привикнал да говори за дипломатика и мирни отношения. - Приеха ни добре и спокойно ни предложиха удобства. Навярно са смятали да заблудят и нас. Един ден обаче забелязахме, че странно количество човеци се запътват към подземията и всички от тях бронирани до зъби. Пратихме двама шпиони, които ви откриха тук. Избиха пазачите, но понеже бяхте в безсъзнание, се върнаха да ни съобщят. Магьосницата обаче заподозря нещо и нареди да не заловят. Всички се пръснахме и сега в целия дворец сее хаос и разруха. Някои забравиха задълженията си и започнаха да грабят и убиват. Не знаем къде е Нота'ман. До няколко часа цялата армия ще пристигне и ще се изсипе в града без капчица милост. Те не се подчиняват на бившия ви съветник и само вие можете да ги организирате правилно и навреме. Моля Ви, господарю, нека заедно сринем града до основи!
- Ти си един заслужил уважението ми демон, без капка съмнение! - отвърна с гордост Тагник'зур. Винаги се изпълваше с добри и сладки спомени и мисли като попаднеше на такива надеждни млади бойци. Нямаха нужда от повече думи и тримата безмълвно се понесоха обратно към изхода от подземията.
След няколко поредни завоя видяха стълбището, водещо нагоре. Трясъците от повърхността бяха ужасяващи. Демоните се бяха равилнели... Тримата взеха на един скок съпалата и Тагник'зур изстена тежко. Ребрата му бяха сериозно наранени. В двореца цареше пълен хаос. По коридорите бягаха разплакани жени и малки деца, които оглушаваха с рева си околността. Всички врати бяха изкъртени, а високите стени бяха наполовина разрушени. Нямаше я вече идилията на хората, хаосът се бе завърнал. Тагник'зур се усмихна тънко и лудостта забушува и у него. Тъкмо щеше да се втурне във всеобщия ужас и да си направи пиршество както подобава, когато видя познат образ да се насочва от единия коридор към него. Очевидно обаче той не го виждаше, защото бе твърде зает да се оглежда наляво и надясно. Старецът бе вече на преклонна възраст, но все още със здрави и силни рамене и изправен гръб, а в хладните му сини очи все още се четеше младежка смелост и упоритост. Това бе надзорникът на гарваните, човекът, който отговаряше за разпространяването на вестите по въздух. Демонът се ухили злобно и с един скок блъсна старецът достатъчно силно, че да отхвърчи на метър, но не и да загуби съзнание. Тагник'зур го вдигна за реверите и гласът му прокънтя с нечувана мощ на фона на болките в ребрата. Само един истински владетел можеше да прикрие толкова успешно слабостите си, че да ги превърне в добродетели.
- Май ролите се смениха, а старче? Слушай сега какво искам от теб. Ако смяташ да преживееш ощя някоя жалка годинка, по-добре изпълнявай без да спориш. - нетърпило изчака плахото му кимване и продължи. - Искам да изпратиш едно писмо от мое име. Ще ти кажа към кого е, а ти само ще го напишеш с тези жалки ваши мастила, които не мога да използвам. Ако се забавиш и секунда, бъди сигурен, че ще използвам кръвта ти като средство за писане. Ясно?
- Съвсем ясно, сър! - отвърна изтръпнал старецът и след като демонът го пусна на земята той поведе четиримата към помещението с гарваните. След едва две разклонения, те стигнаха до висока постройка, слепена към двореца. Старецът на бегом влезе, взе си лист и мастило, и се върна, готов да пише каквото му наредят.
- Среща на кръстопътя пред Вековния лес на елфите. Войната започна. Време е и ние да се включим. Нека обединим армиите си и заедно се врежем във вражеските редици. Тагник'зур. - каза всичко на един дъх и писарят едва смогна на темпото му. Демонът даде кординатите и надзорникът влезе отново в постройката. Върна се с малък черен гарван в ръка и трескаво закачи писъмцето на крачето му.
- Това е от гарваните, които отговарят за кординатите, които ми дадохте. От много време не бяхме изпращали донесения натам, но този има доста опит зад гърба си и ще намери... съюзника ви. - след което се приближи до един от облите прозорци и пусна птицата. Тя отлетя и се зарея към облаците.
Тагник'зур се усмихна злобно и кимна на единия от придружителите си. Обърна се и закрачи към изхода от двореца на фона на отчаяните крясъци на стареца. Когато стигна прага на палата бе настигнат от двата демона и с усилие не обърна внимание на сочната кръв по зъбите им. "И моето време ще дойде. И тогава ще пирувам!" - помисли си той и се ухили злобно. Навън в града положението не беше по-различно. Навсякъде имаше трупове на стражи и дори на един демон с поне стотина пики в туловището си. Писъците отекваха на всяка крачка, но Тагник'зур не им обърна внимание. Имаше ясна цел в момента.
Крепостната стена не бе далеч от двореца и тримата стигнаха бързо до нея. Видяха как други два демона се бореха зверски с двадесетината пазача на укреплението, а самият Император на демоните ги подмина с безразличие и влезе направо в главното помещение на човешката отбрана, а именно цитаделата на крепостаната стена, непреодолимото препятствие за всяка напираща армия. След като изби няколкото окаяници, които бяха останали вътре, демонът стигна до голяма верига. Усмихна се отново и с един напън напъна мишци и дръпна тежката стомана. Чу се мощен съскащ крясък от стържене на желязо и Тагник'зур остави веригата спокойно да падне. "Не ми трябва затварящият механизъм и без това." - помисли си той и се върна обратно. Демоните бяха избили стражите и сега пируваха над труповете им. Императорът кимна на двамата си спасители и те се включиха в угощението. Самият Тагник'зур се подпря на крепостната стена и с удоволствие погледна напред към хоризонта. Безбройните яростни орди на демоните напираха към града. Цитаделата бе превзета, а портата бе вдигната. Време беше за малко удоволствие преди началото на голямата война. Императорът се обърна и пое към все още не унищожените улици на града. "Все ще е останало някое младо войниче или крехка девойка, чиято кръв да вкуся." Облиза се жадно и за дълго време усмивката не падна от лицето му...

Бурята беше приключила преди броени минути. Беше погребала много войни под пясъците на пустинята. Малкото оцелели се бяха върнали в лагерите си. Ездачите и дневните бяха в града си и вероятно поправяха стените му. Вампирите на Аарок и фантомите направиха лагер и там прекараха бурята. Сега Себастиан се намираше в палатката на вампирската войска. Той не бе поискал собствена палатка и сега лежеше на купчина парцали на земята. Страничните ефекти от ритуала бяха отминали отдавна и на никого не му правеше впечатление, че е тук. Верното му оръжие беше на земята до него. Те не бяха дошли. Не знаеше защо, но те не бяха тук. Самото им присъствие би повдигнало духа на вампира, все пак той бе основател на ордена, а и знаеше на какво са способни. Когато напусна този сваят те бяха около стотина, сега не вярваше броят им да се е увеличил значително. Въпреки малкият им брой, те можеха да доведат тази битка до край, особено сега, когато войните бяха уморени, те биха могли сами да тръгнат и да спечелят битката, като единствената им преграда щяха да бъдат драконите. Всеки от тях можеше да се бие с трима и да ги победи. Те бяха най-добрите, обучавани в магията и меча от самото си раждане, превърнали ги в част от ежедневието си от невръстна възраст. Какво означаваше това, че бяха призовани и все още не бяха тук? Дали ордена не се бе разпаднал или вече не бяха верни на имението? Дали пък всички те не са били избити в жестока битка по време на тази “кървава бойна”, за която говореха ездачите? Искаше му се да узнае... Битката бе дала прекалено много жертви. Лошото бе, че всички те бяха същества от ада. Обитателите на долната земя се избиваха, вместо да всяват страх в сърцата на съществата от горната. Когато беше още малък, баба му му беше разказала някаква история. Тя твърдеше, че това било предсказание от някакъв велик мягьосник, живял, когато тя била млада. Историята гласеше, че когато войските на ада застанат една срещу друга на горната земя, тогава ще настане края на света. По земята щели отново да ходят Смърт и неговата войска. Косачът щял да има 3 лейтенанти: Война, Мор и Глад. Заедно те щели да завладеят земята и да я превърнат във вечен ад... Бабини деветинини, Себастиан беше живял в ада прекалено дълго, за да го е страх от последиците от този похот на Косача. Много пъти дори си беше мислил, че той ще превърне земята в ад, а не проклетото митологично същество. Но сега беше различно. Сега той нямаше армия и дори не бе сигурен, дали ще оцелее ако ездачите нападнат със своите дракони. Апокалипсисът може би наистина беше близо и това не го успокояваше особено. Чудеше се какво беше станало с Ариел, заел сега тялото на Маркус. Дали той не бе някой от генералите на Косача или дори самият него... не, не беше възможно... и все пак...
Чу се вик. Не беше предупреждение за нападащият враг, дори по-скоро беше призов за нападение. Палатките започнаха да се клатят, сякаш от силен вятър. Всички се втурнаха навън. Когато вампирът повелителят на имението излезе над лагерът летяха няколко дракона и тласъците на крилете им развяваха плата, от който бяха направени шатрите. Още стотици дракони се виждаха в далечината и цяла армия крачеше напред към лагера. Без съмнение това бяха подкрепления, но защо от ездачите?
Но тези дракони не бяха като черните влечуги, с които се бяха били. Онези дракони имаха нагръдник със странен символ на гърдите си, докато тези... те сякаш бяха по-диви и жестоки, или поне така му се стори на Себастиан след като едно от проклетите влечуги кацна на около 100 метра от него и изрева с всичка сила. Вампирът просто отскочи назад и се спъна в тъпото колче на палатката, след което падна като едва не събори шатрата.
- Тъпо животно- смотолеви Себастиан.
- Имаш ли нужда от помощ, съюзнико,- каза с насмешка Аарок- май се оплаши от големия черен гущер, а?
Себастиан измънка нещо, което, доколкото можеше да се разбере, касаеше голяма черна драконка излюпила поне едно яйце.
- Добре съм- каза след малко.
- Ти нямаше ли да пращаш армия бе?- този въпрос най-много притесняваше Себастиан, защото и сам не знаеше какво да отговори.
- Ъъъ... май нещо са се забавили- успя да каже най-накрая.
- Както и да е, победата ни е в кърпа вързана. С тези подкрепления ще успеем да превземем града бързо- до сега Себастиан беше забелязал две качества у Аарок. Първото беше, че лесно си мени настроението,. Второто беше, че колкото и зле да бяха нещата, то той намираше начин да ги погледне от добрата страна, която понякога беше незабележима от обикновен човек.
- Много хора умряха последните дни- Себастиан сведе глава.
- Войната изисква жертви, никой не може да и ги отнеме.
Наистина беше странен, вероятно никога не е бил човек.
Ромул излезе от палатката си. Той обикновено вдъхваше кураж на своите войни, но сега изглеждаше сякаш малко различен. Фантом. Себастиан никога не би им вярвал. Те можеха да бъдат по-подли дори от вещиците. Техните призрачни слуги вършеха каква ли не работа за тях. Бяха отлични шпиони и можеха да се скрият на места, на които дори не можеш да си помислиш, че съществуват. Един дух някога му бе помогнал в разузнаването. От него бе научил много за ездачите и техните привички. Знаеше, че те отделят особено внимание на шлемовете си и на нараменниците си. Знаеше, че ездача и дракона имат някаква странна връзка помежду си и дори понякога характера на ездача се влияе от този на дракона и обратно. Изведнъж Себастиан се сети, че не бе виждал нито един дух по време на битката, интерсно защо ли?
Ромул поговори с някакъв ездач и след минута обмисляне извика така, че всички да го чуят:
- Фантоми, вампири и ездачи, съюзници мои, братя мои, днес е денят на нашата победа. Всеки от нас е тук, по своя собствена причина. Някои са дошли за справедливост и отмъщение, други са тук за величие и власт, но всички искаме едно нещо- да победим! Настъпи часът на нашата победа, нека враговете ни бягат, носейки в ръце червата си, нека треперят пред могъщесттвото на нашият съюз! Нека смъртта ги поеме в своите обиятия. АТАКААААААА!
Вкички се втурнаха към града. Себастиан се молеше само Evil да остане жив след битката за да може лично да си разчисти сметките с него. Драконите летяха и пясъка се вдигаше под клилете им. Малкото останали войни от обединената армия също се затекоха към града. Всичко изглежда щеше да приключи за минути. Ездачите и дневните нямаха никакъв ханс, само чудо можеше да ги спаси...
Но чудеса с случват и то в най-подходящите моменти... изглежда това не бе един от тях. От към стълбата се чу боен рог. Звукът се извиси нависоко в небето и спря затеклата се армия. От процепа започнаха да излизат вампири. Скоро излязоха и няколко летящи. Те бяха главнокомандващите на армията. Това беше войската на Имението. Те бяха дошли.
“Какво по дяволите прави армията тук, казах да ми пратят Сена Рин! Няма значение, все пак и това е нещо...”
- Е, обещаните от теб подкрепления пристигнаха.- Аарок беше кацнал отдясната му страна- Крайно време беше да се появят.
- Да, наистина... крайно време...
- Поне са тук, те ще направят победата ни още по-лесна.-подсмихна се владетелят на Кървавата цитадела.

Светлината се плъзна леко по лицето на Леонард. Той не я беше виждал от векове. Всичко което можеше да очаква от горния свят бе на лице- обширни поляни, зелени гори, просторни небеса- гадост! Всичко, което искаше бе да властва над Имението, а за да стори това, той трябваше да води тази война, и защо? За да убие своя господар. Вярно беше, че Себастиан никога не бе се отнасял с него като с подчинен, но това не му пречеше да се чуства по този начин. Никога не бе взимал решения сам, а винаги трябваше да се допитва до своя лорд, макар не точно това да беше титлата, която носеше Себастиан или Маркус. Сега беше дошло времето да се възкачи на полагащия му се трон. Леонард имаше още една причина да иска смъртта на Себастиан- той беше убил баща му. Умело кроене на планове години наред бе довело до хвърлянето на повелителя на имението в омразнот езеро на душите. Когато предателя се върна Леонард едва не полудя.
Вестоносецът, който бе дошъл в имението кацна наблизо.
- Радваме се, че дойдохте, Леонард. Войските на Evil и Щирх са почти избити, идвате точно за клането.
Съюзът на ездачите и дневните бе почти изгубил, значи идваше точно на време. Тези дракони не бяха на Evil, значи трябваше по някакъв начин да ги убият. Алтернативната форма на някои от вампирите трябваше да свършат работа. Жалко, че не всички владееха превръщането в прилепи, а бяха предпочели ево;юцията в друга посока.
Пратеникът чакаше отговор. Изглежда не му бе ясно, че след по-малко от минута няма да е жив. Леонард размаха едната си ръка и в последствие вестонсецът изпита остра болка в краката си.
- Какво правиш, ти маймуно проклета!- извика вестоносецът, свличайки се бавно към земята.
- Аз ще съм маймуната, която ще прекрати живота ти.- при тези думи Леонард взе един меч от войник стоящ на около метър от него и замахна. Главата на всетоносецът изхвърча и тупна на земята на около метър от тялото му.- Жалко за похабената кръв- изрече Леонард и се обърна към един от своите генерали- Атакувайте по сигнал на рога!

- Какво става с дръвника- заяде се Себастиан- да не би да го е хванал някой орел?

- Много смешно, няма що- Аарок май не обичаше шегите- това е един от най-добрите ми хора, досега трябваше да се върне...

Гласът на Аарок беше заглушен от надутия рог. Армята от имението тръгна напред. С намаляване на растоянието някои се превърнаха в рояци прилепи. Останалите започнаха да бягат към войската на съюза.
- Нападат ни!- извика един ездач.
- Този нещо се е объркал, не би трябвало да се изправят срещу нас, не съм давал такива заповеди- изсъска Себастиан.
В далечината един самотен дракон, оставен да пази и да предупреждава в случай на атака, падна.
- Какво по...
- Предател!- извика Аарок до повелителя на имението- Аз ти вярвах, а ти ни предаде!- лицето му изглеждаше прекалено гневно дори за вампир. Очите му сякаш изкряха от ярост.
- Чакай, не знам какво е това, нямам нищо общо...
- Лъжец! Защо го направи? Какво ти предложиха?
Аарок замахна с ръка и одра гърдите на Себастиан. Това преля чашата. Първо го обвини неправомерно, а сега го нападна. Не, това нямаше да свърши така. Имението щеше да тържествува и виновникът щеше да плати за наглостта си!
- Ах ти, неблагодарно копеле, как смееш! Сега ще изпиташ гнева ми!

...

Битката вече бе в разгара си.Ездачите на Дракезар вече бяха тук.Ивил и дневните нямаха шанс.Оръжия и щитове бумтяха в пустощта,а във висините дракони ревяха.
-Всичко е по план…-помисли Аарок.
Точно в този момент обаче от Стълбата се появиха рояци прилепи и ходещи вампири.
Аарок се приближи до Себастиян.Чудеше се къде е дръвника.
В този момент се чу силен рог който сякаш проникна в Аарок и все едно гръмна.Вампирът видя,как един от неговите дракони падна.Аарок погледна зверски гневно към Себастиян.Този го бе предал!!!Очите на Кралят се напълниха с кръв,а физиономията му се изкриви в неземна ярост.
-СМЪРТ ЗА ПРЕДАТЕЛИТЕ!!!-изкрещя Аарок и нападна Себастиян.
“Похитителят” раздра дрехата на Себастиян.Аарок го гледаше сякаш всеки момент ще го разкъса на парчета.Това и беше намерението му.
Себастиян не изчака дори миг.Той скочи встрани.Душата му се напълни със злоба.Не бе негова вината…Нямаше време да мисли,за това той размаха меча си.Аарок клекна и все пак рамото му бе раздрано от оръжието на Себастиян.
-Прокелтник!!!УМРИ!!!!!!-извика Кралят и скочи към врага си.
Копието свистеше на сантиметри от Себастиян,който умело се отръпваше от всеки удар.Всяко размахване на “Похитителя” бе потенциална заплаха за вампира-острието на това оръжие бе напоено с отрова.
Копието се забучи,но не където трябваше.Аарок бе уцелил крилото на Себастиян.”Похитителя” продупчи този сложен “накрайник”.
Себастиян обаче не получи ефект от отровата.Изглежда крилата нямаха пряка връзка с кръвоносната система,или просто Аарок така си мислеше.
Себастиян отново бе на косъм от острието,което този път мина на около два пръста разстояние от главата му.Сега бе негов ред.Себастиян,с боен вик,се засили към Аарок.Краля вдигна копието да парира.Двете оръжия се сблъскаха.Аарок и Себастиян бяха прилепили оръжията си,а очите им се срещнаха.Аарок бе бесен и все пак намери начин да направи дяволска усмивка.Себастиян отвърна със същото.
-Нещастник,ако не бе правил тази грешка,щеше да си жив!-каза Себастиян.
Аарок обаче бе онемял от ярост.Очите му обаче говореха…Кралят бе готов на всичко,само да види предателя мъртъв.
Аарок ритна Себастиян и двамата се отдалечиха,но не за дълго.Двата вампира се засилиха един към друг и скочиха във въздуха.Там оръжията им се срещнаха отново и ударът отекна чак до далечините.
Аарок и Себастиян паднаха от сблъсъка.Нито един от тях не чувстваше умора.Готови за епична битка,двамата се изправиха.Бяха се отдалечили от битката.Бяха само двамата.Аарок искаше да се успокои-така не можеше да мисли трезво.Себастиян обаче спокойно премисляше следващия си ход.
Гнева на Краля го подтикна отново да се хвърли в битката.Пясъците се дигнаха под краката му,той “летеше” в яростта си.Себастиян приклекна и Аарок успя…Успя да забие копието си в ръката на Себастиян,а поради скоростта си,се спъна отзад в пясъка.Ударът му обаче не бе достатъчен.
Себастиян реши да се възползва.Едното му крило бе тежко ранено,тъй че не можа да политне.За това метна оръжието си и то се забучи в крака на Аарок.Вампирът изрева мощно.
Кралят не можеше да се изправи,а Себастиян вече бе пред него.Аарок прие алтернативна форма.Рояк от прилепи се дигна във въздуха и кръжеше около Себастиян,който въобще не забеляза,че Аарок се над него.
Кралят се приземи зад Себастиян и прие човешка форма.Остави “Похитителя” и отвори уста.Зъбите му лъснаха и се забучиха в рамото на неочакващия Себастиян.Той обаче реагира много бързо и не даде дори секунда на Аарок.Извъртя се и меча пробучи рамото му.Кралят бе почти победен,но гнева го крепеше.Аарок не падна на земята,а вдигна копието и го заби в крака на Себастиян.Отровата вече започна действието си,макар незабелязано.
Аарок ритна Себастиян и той падна на земята.Кралят го погледна.
-Нищожество!-извика Аарок.
Но Себастиян не отговори.Със бързината на светлината той грабна “Похитителя” и го забучи в рамото на Аарок.Кралят падна на на пясъка.Бе победен.
-Със твоите камъни по твойта глава,братко.-каза Себастиян,който седеше изправен над Аарок.Меча му бе опрян в гърлото на Краля.-Странно,нещо ме кара да не те убивам.Чувствам те близък,макар да си простак.Веднъж те спасих,после според теб те предадох…Сега какво,да те убивам ли?
-Ти решаваш…Отмъщението ще бъде!В този или в онзи свят-отмъщението ще бъде!!!-отвърна Аарок,малко поокротен от ефекта на отровата.
-Ами,то ти си си мъртъв.Отровата…тя ще те убие…-Себастиян бе прекъснат.
-Теб също.Ще се видим след броени минути на оня свят.Там ще продължим епичната си битка.Естествено,аз имам антидот.Можем да направим размяна…-пазарлъка бе едно от качествата на Аарок.-Ти махни този меч,а аз ще излекувам.
Себастиян знаеше,че тази оферта си струва.Той хвърли меча си,а също така изрита “Похитителя” настрани.
-Съгласен.
Кралят бръкна в джоба си.От там извади две шишенца със странна оранджева течност.Изпи едното шишенце,а другото подаде на Себастиян.Той обаче се почуди…
-Какво го гледаш?Няма да те изяде.Хайде,да свършваме…-каза Аарок,все още с блясък в очите.
Себастиян изпи шишето.
Двамата почустваха леко облекчение.Умората все пак ги налегна.Кралят вече бе спокоен.
-А сега,братко,кажи ми,какво ни накара да направим тази битка?!-попита Аарок.
-Ами…твоята заблуда.Наредих да се включат към нас,но изглежда Леонард ме е предал…
-Е?Сега какво…Предлагам ти да се присъединиш отново към нас,да сломим предателите…Също и да си разчистиш сметките със Ивил.Ти реши!-каза Аарок.

Макар дракона да беше напуснал двора на таверната скелетите пред вишия Ездач все така продължаваха да се взират в него с празните си очни кухини и здаво обтегнати тетива на лъковете . Ивъл си представяше как само след миг в него щеха да се впия десетки метални остриета и ще отнемат енергията му и възможноста му за победа над враговете му . Времето течеше но той така и не усещаше смърта да го обгръща . Очите му обходиха скелетите отново и той забеляза че някои от тях бяха свалили лъковете и копията си . “ Какво дявол го взел става тук ? “ прошепна на ум Ездача . “Според теб какво става ?” му отговори някакъв вътрешен гласец . Ездача веднага се досети че тези доста различни и същевремено толкова подобни на неговите мисловни вълни могът да са изпратени само от вещица . Ивъл извърна поглед нагоре и забеляза един черен като катран гарва плавно да се спуска в двора на крепоста . Когато съществото окончателно се призими Ивъл най-накрая успя да се увери в преценката си . Наистина това беше вещица макар и добре прикрита зад робата си . “ Време беше да доидеш Диандра , храната която ти бях убещал в замяна на сведения вече трябва да е пристигнала в крепостати . Но ти вече добре знаеш че не за това те поканих да доидеш тук “ “ Добре знам защо ме повика и очаквам да чуя подобаващо предложение за моя велик род – Вещиците “. Ездача отново погледна тежката роба покриваща цялото тяло и главата на вещицата . “ Защо не свалиш тази ненужна дрипа ?” “ За да не загубиш Расъдака си преди да си отправил предложението си “. Ездача отново погледна вещицата и черното същество под нея . “ Нали знаеш че макар и по-слаби от твоите и аз имам не лоши умствени способности ? Аз вече надникнах в съзнанието ти макар и с твое разрешение и знам горе долу какво криеш под качулката ! Пък и както вече сигурно си се запознала от моето съзнание ние ездачите ламтим само за власт и нищо друго освен власта не може да ни обърка !” . Вещицата изгледа Ездача с лек присмех в очите и протегна ръце към качулата си . Ивъл седеше като попарен , прекрасните черти на тази вещица го умаиваха и бавно бавно го въвличаха във лудоста . Само миг и Ездача щеше да загуби расъдака си но бронята му отново си свърши работата . Руните за пореден път започнах да присветват и загасват . “ Сега разбра ли защо ние вещиците сваляме качулките си само пред глупавите си врагове “ след тази мисловна вълна вещицата отново покри лицето си . “ Силата на твоята красота наистина е неимоверна и си права само глупак би пожелал да я види . Но времето ме притиска и трябва направо да минем на въпроса . Предлагам ти участие в нашия съюз . Влезнеш ли ще получиш едначетвърт от всичко – земя , роби , богатства . Но трябва да ми отговриш сега .” . Вещицата замислено се вгледа в кристалния шлем на Ездача . Тя лесно можеше да го накара да даде още облаги но имаше и възможност тази мистична броня която носи да го предпази от неината намеса . “ Така да бъде Ездачо воиската на вещиците и вещерите ще се включи в битката веднага щом може .” “ Да се надяваме това да е по-скоро “ отговори обнадежден ездача . Вещицата отправи последен изпитателен поглед към ездача след което верния и гарван я отведе в незнаина посока .
- Сега устана само още един съюзник и войната ще бъде спечелена – прошепна зловещо Ивъл .

…………………………………………………

Междовремено бойното поле вреше и кипеше . Щирх се беше покачил на един дракон убиец и сееше смърт . В момента когато ездача на дракона даде команда съществото да прелети ниско над предните редици на воюващите младия демон скочи връз един въркола и с могъщ удар забучи камата на бащаси в сърцето на съществото след което нададе свиреп победоносен вик . Нова колона от фантоми и върколаци заля фронтоатаа линия . Вече във въздоха имаше дракони на две фракции . Верните на съюза дракони на Ивъл с тяхния неповторим метален нагръдник инкростиран с герба на Д’Драгонхарт и драконите отцепници от Памена . Могъщите тела на тези “братя” сега летяха едно срещо друго без значение че произлизат от един род готови да впият нокти едно в друго .
- В атака , смърт за враговете на съюза – крещеше Щирх във вихрушката от остриета в която беше навлязал . В един момент забеляза няколкостотин гарвана да се носят към бойното поле . Тяхните ездачи бяха до един загърнати в алено червени роби . НО най-страното беше че никой от най-близките вражески редици не ги атакуваше . Сякаш тези същества не бяха там .
- Чудесно сега и вещиците се включиха . Вампирите от Имението ще се справят с драконите оцепници от Памена а вещиците ще им помогнат да ги надвият . Просто по хубаво не може да бъде – след този монолог Щирх със светещи с могъщ син цвят очи се хвърли срещо десетина фантома пред него като побесняло животно ..