Браво, пишеш много хубаво и увлекателно Продължавай в същия дух

Благодаря! Пиша, честно казано, друго почти не правя (: Айде едно стихче от преди няколко часа ^^


Добро утро

Събуди се, скъпа моя, отвори очи
утрото пристигна и чака на прозореца
Виж златните слънчеви лъчи!

Тъй сладко спиш и усмихваш се насън
на малко ангелче приличаш
но вече всичко будно е навън

За това сега ще те събудя нежно
ще разроша плахо твоите коси
сетне ще целуна лицето ти снежно

Добро утро, любов, този ден е твой и мой
сега ще полежа да ти се полюбувам
а сетне ще излезем на слънчевия зной

Красиво (:

Лол отне ми известно време да прочето цялото това творчество, но си струваше

Колко е часът?

На някои хора, свише,
им е отнета способността
да чувстват.
На други, пак свише,
им е отнета способността
да комуникират.
Тогава го разбрах,
когато
бях приседнал до коленете ти
и се опитвах по някакъв начин
да ти кажа
колко те обичам.
Ти ме гледаше с поглед
пълен с празнота,
сетне ми отвърна:
"Колко е часът?"



Бръм.

Много добро!

Свободна воля?


Разбира се, Джак не ме виждаше, но аз бях на една ръка разстояние от него - ако пожелаех, можех да го погъделичкам под мишниците или пък да го ръчна яката в ребрата, за да подскочи като уплашен заек. Не го направих. Гаджето му току-що го беше зарязало по телефона и той отиде в репетиционната, награби китарата си и започна да бичи яко сола. Реших, че засега ще продължава да не ме вижда, защото ми се струваше, че е готов да убие първия човек, попаднал му пред изпепеляващо бясния поглед.
Посвири, подсмърчайки, няколко часа, след което стана от трикракото столче, засили с всичка сила китарата в барабаните и изтърбуши единия. След като успя да я извади от там, засили я още веднъж и я блъсна в пода. В ръцете му остана безполезният вече, висящ гриф, който размаха над главата си, а тялото на китарата, държащо се за грифа само на шестте струни, се развя над главата му като хеликоптерна перка. Сетне китарата полетя през прозореца.
Джак седна на пода, заби лицето си в присвитите си колене и зарови пръсти в дългата си черна коса. Стана ми криво, че спря да свири, защото харесвам стила и бързината му. Стоях наоколо и чаках да се успокои, за да бъде безопасно да взема решението да ме види.
Беше жалка картинка. Млад мъж, и то як като него, седнал на пода на половин квадратен метър, хленчещ като малка госпожица... Боже... Изпод хлипането му дочух как запя Pink Floyd :
- Oh, babe... don't leave me now...
След това избухна отново в рев - неудържим, тресящ, жалък рев. Реших, че чашата преля и за това той си помисли, че все пак животът продължава и му стана малко по-добре. Започна да съжалява, за 'дето си счупи китарата и изтърбуши барана на Фред (особено предвид, че ще трябва да плаща и за двете). Замени набързо тъгата и отчаянието със злоба и за това хвана бас-китарата на Фред и засвири бас-сола. Беше внушаващо да го гледам как блъска по дебелите струни на баса. Реших, че ще може да свири и на него, за да му дам малко повече душевен комфорт, пък било то и косвено. Часът все още беше ранен, тъй че просто постояхме още известно време в репетиционната. Той изливаше емоционално-прецаканото си състояние върху инструмента, а аз се чудех в какво да го забъркам сега.
След като репертуарът му започна да се поизчерпва, той(?) реши, че ще отиде в някой бар да се натряска. Аз точно бях започнал да ожаднявам, така че ми се стори, че неговата(?) идея не е никак лоша.
Излязохме от сградата. Той все още не подозираше за съществуването ми, но аз го следвах буквално на крачка от него. След като походихме известно време, той(?) все пак си хареса едно заведение, което беше абсолютна дупка. Казах си "Супер, и без това нямам много пари" и прекрачих след него.
Помещението беше малко - само четири маси и един не много голям бар. Всички маси бяха свободни ( за това се настаних на една от тях ), а на бара имаше трима мъже на средна възраст. Двама от тях разговаряха с бармана за някакъв мач, а третият просто сърбаше бира мълчаливо и броеше мухите из завдението със завиден интерес. Момчето зад бара беше някъде около тридесетте, здрав и набит, с дяволити очи, къса подстрижка и олигофренски мустак.
Джак се настани далеч от всички и зачака бармана да му обърне внимание. Той го погледна, размени още няколко думи с приятелите си и, без да откъсва очи от Джак, се изсмя на висок глас и закрачи лежерно към момчето ми, като преметна бяла кърпа през рамо. Опря се на бара и каза :
- Какво да бъде, приятел?
- Една голяма бира - отвърна Джак - и един шот от най-евтиното ти уиски.
- Шест долара.
Китаристът бръкна във вътрешния джоб на дънковото си яке и изкара от там портфейла и цигарите си. Барманът се наведе напред, след като взе парите, и каза, като посочи якето му :
- Готини нашивки имаш.
Джак погледна якето си - 'Led Zeppelin", "Metallica", "Pantera", "Anthrax", "Artillery", "Sodom", "Megadeth". После вдигна рамене, удари шота и го прокара с две юнашки глътки бира. Стори ми се, че трябва бармана да стане малко по-досаден, но след като Джак се понапие още. Засега реших да го остави на мира и да не спира да пълни чашката му за шотове. Така и се случи (разбира се). Реших бармана да се казва Майк, точно както реших, че аз също ще пия бира.
Слушаше ми се рок, така че реших, че в това завдение ще пускат именно такава музика. И така, седях си на масата, пиех хубава бира, слушах.... хм.... The Doors и гледах как Джак се интоксикира. Не ми се слушаше какво си говорят другите, така че се фокусирах върху мислите в главата на момчето ми.
Той се опитваше да асимилира факта, че нея вече я няма за него. Мислеше си за нежният допир на устните й. За красивите й очи. За прекрасните й ръце. За медният й глас. За омайващият аромат на тялото й. За това, колко нежна е кожата на голото й тяло. За секса, който са правили. За това как стиска дупето й. Как тя стиска неговото. Как гали косата му, когато полагаше глава в скута й.
Стана му страшно криво, голяма буца заседна на гърлото му, а очите му се насълзиха. Изпи шота уиски, поръча си пореден, изпи и него и повика за още един и за една бира.
Мислеше си как се шегуваха двамата, нерядко го беше докарвала до сълзи от смях. Как вярваше в него и го подкрепяше за всяка негова изчанчена идея. Как се кефеше на групата му и носеше тениски с името им, които сама си беше направила. И изведнъж...
БАМ !... "Не мога повече, изморих се емоционално, трябва да бъда сама, ако наистина ме обичаш, ще ме разбереш, моля те, не прави от мухата слон.... бля-бля-бля..." От мухата слон... На момчето му идеше да си пръсне мозъка, а тя му разправяше да не прави от мухата слон. Жените са такива - веднъж променят ли емоциналното си състояние, започват да си мислят, че промяната важи и за целия останал свят. Мислят си, че щом при тях комфортът е постигнат, значи и при всички останали се е случило същото събитие. Абе, въобще... не мислят много.
За това реших Джак да го осъзнае. Това не промени факта, че той се чувстваше наранен и потиснат, но поне промени чувството му на злоба към нея. Все още не бях решил как да се казва тя. Всъщност, има ли значение? Ти реши как се е казвала, майната й така или иначе.
Когато влезе един от приятелите на Майк, Джак отдавна беше пиян. Пушеше фас след фас и гледаше пред себе си с празен поглед. Напълно отсъстваше, забит дълбоко в главата си. Реших да се върне точно когато новодошлият - Стив - попита на висок глас :
- К'ъв е тоя дългокос прошляк бе, Майк? Прилича ми на Томи Чонг на херойн.
- Ей, да го духаш бе, приятел - викна му Джак и гаврътна още един шот уиски - Бих ти избил зъбите, 'ко не бях толкоз' пиян.
Стив се ухили и тръгна към него с бутилка бира.
- Не се сърди де, красавице, аз само се шегувам. Наздраве! - каза и постави ръката си на рамото на Джак, който от своя страна я блъсна почти веднага. След това Стив му заби едно кроше в брадичката, което стана причината момчето ми да падне по гръб на пода. Другият започна да го рита, а Майк се заливаше от смях от другия край на бара. Помислих си, че много ме дразни малоумният му смях, да не говорим за абсурдния му мустак, за това навън стана престрелка и един заблуден куршум отвя половината му глава. Безжизненото му туловище се строполи на земята като чувал с картофи (точно както си го представях). Всички, шашнати, се втурнаха при трупа да видят какво е станало с него, а мъжът, който стоеше сам, викна ченгетата. Аз използвах възможността да измъкна Джак от там. Грабнах едно шише джин от бара, а сетне повлачих момчето ми за яката.
След като се озовахме навън, му ударих един шамар. Той не помръдна - спеше като пън. За това реших, че сега ще се събуди. Той ококори очи и каза :
- Къде е оня?! Ш'го скърша, а после ш'го изям!
- Ставай. Оня го забрави, пиян си като гъз, ще ти изпотроши кокалите. Идвай с мен, трябва да си поговорим.
Разбира се, той се подчини на волята ми, изправи се, изтупа дрехите си, избърса кръвта от устните си и закрачи след мен. Седнахме на една пейка на брега на реката. Часът беше два след полунощ. Лицето му беше подуто от побоя. Едното око затворено, а джуките му - двоен размер.
Отворих бутилката джин, отпих една глътка и го подадох на Джак. Той също отпи юнашки, а сетне изфъфли, където от алкохола, къде от побоя... :
- Тя ме заряза! Каза ми, че съм изморил чувствата й, или нешо подобно. Не знам какво да правя. Защо не ми помогнеш малко?
Бях решил, че той ще знае много добре кой съм аз.
- Хм... не знам - отвърнах му - Как искаш да ти помогна?
- Ами че върни ми я обратно!
- Не става.
- Защо ?!
- Защото не може.
- Ама защо?!?
- Защото не може бе, не става, не бива, няма как да стане.
- АМА ЗАЩО ?!? - вече крещеше, скочил на крака. Луната огряваше разкривеното му от злоба и бой лице, обаче много добре знаех, че не може да ме нарани.
- Абе ти слушаш ли ме като ти говоря? Не става и точка по въпроса. Не можеш да проумееш защо, просто приеми, че така трябва.
Той нищо не отвърна. Сетне каза :
- Искам групата ми да стане известна.
- Добре. Черпи ме една цигара, че моите свършиха - той ми даде една, аз я запалих, а Джак продължи :
- Искам да имам много пари.
- Хубаво.
- И много жени и наркотици!
- О.К.
- Искам да съм вечно млад!
- Не прекалявай.
- Ти ми я отне! Заради теб тя ме напусна!
- И к'во от т'ва?
- Ами... не знам... Тръгвам си, остави ме на мира, спи ми се, тъжен съм, гладен съм и не ми се живее повече. О, чакай... това последното не го мисля наистина...
- Разбира се, че не го мислиш.
Той стана и си тръгна. Реших да си забрави цигарите, защото, както споменах, моите бяха свършили. Колко е трагичен животът понякога, а? Разправя ти, че те обича, а пет минути след това ти забива нож до дръжката, право в сърцето. Е, по-удачно би било да се радваме, че сме имали нещо прекрасно с някого, вместо да плачем, че е свършило, нали? Е, уви, любовта на един мъж към една жена се превръща в частица от душата му. И кгоато жената си тръгне, тя отнася със себе си тази частица, а душата на мъжа остава разкъсана и боляща. Но животът продължава, мъжът разбира, че душата му е огромна, а сърцето - стоманено и продължава напред.
Така направи и Джак - продължи напред точно кгоато трябваше да се спре за двадесет секунди на червеният светофар. Дори не успя да забележи връхлитащата го кола, докато аз допушвах цигарите му и допивах шишето джин. Луната светеше толкова силно, че около нея нямаше и една звезда.

Чувства

Мамо, бях щастлив
като първата зора на лятото
грейнал и сияещ
за това повярвах, мамо
Мамо, бях толкова ядосан после
досущ горски пожар в разгара,
че ти счупих любимата ваза
в яростта си я ударих в пода
Тя се пръсна на хиляди парчета.
Толкова се натъжих, мамо
като пресъхнала река досущ,
че взех едно парче от пода
и нарязах едната си длан
Тъй добре ми стана, мамо
почти като удавник, видял спасение,
че на другата надрасках със стъклото
"Боже, защо ме мразиш?"
Толкова олекна ми, мамо
досущ сладката забрава,
че на стената с кръв
изписах нейното име
сетне плюх върху му
докато от рев останах
съсухрен
стар
припаднал
в локва кръв.




Oh, just fuck it...

Копеле...

Копеле?



Розовите очила



Със самочувствието ми отново подновихме старата ни като света вражда. Седяхме на една разнебитена пейка в парка и си крещяхме, обезумели от гняв един към друг, докато хората, минаващи покрай нас, се правеха, че нито ни виждат, нито ни чуват.
Палех цигара от цигара в опит да се укротя, но проклетото копеле, изглежда, нямаше намерение да ме остави на мира. Почерпих го три бири, но той все така не млъкваше, погълнат напълно от тирадата си за външния ми вид и съмнителните ми душевни качества. По някое време - не знам кога точно, бях в нетрезво състояние - окончателно ми писна да му слушам глупостите и се пресегнах за раницата ми, от която исках да си взема розовите очила, но се оказа, че, в бързината да изляза от вкъщи, съм ги забравил.
Слънцето се беше заело с последната си задача за деня - да залезе. Аз реших, че изобщо не съм длъжен да слушам тия глупости, така че си тръгнах и го оставих да плямпа на гълъбите или пък там който се навие да го слуша. Не исках да се прибирам. Някак знаех, че щом малките часове почукат на вратата и приспят останалата част от света около мен, той пак ще дойде и ще продължи да ме мачка, заклещен между четирите стени на стаята ми. Там бягане няма. В относителния простор на парка винаги мога да стана и да си тръгна, но когато няма къде да ида, ще ми се наложи да изтърпя всички глупости, които той така разпалено хвърля към ушите ми.
Изобщо не можех да разбера какъв му е проблемът този път. Нито бях направил нещо лошо, нито пък изглеждах чак толкова зле. Е, че не съм пръв красавец е неоспоримо, но той определено прекали - думите, които употребяваше, за да опише лицето и косата ми не бих посмял да ги повторя пред сравнително културна аудитория. Че съм се подавал на низли страсти - така е. Че съм егоист и егоцентрик - неоспоримо. Обаче не можех да се съглася със всичко, което избълва към мен, повечето от което - признавам - вярно до известна степен, но ненужно преувеличено.
- Майната ти, злобар смотан - изсъсках срещу му, докато си прекарвах кабела на слушалките през тениската и се готвех да отпраша накъдето ми видят очите.
- Да, точно така! - подвикна той подире ми - Бягай! Бягай по-бързо докато не съм те убил с думи, момченце! Бягай, скрий се в някой бар и се натряскай до несвяст, утре пак ще се видим!
Не се обърнах. Не му показах среден пръст, както ми се щеше да направя. Дадох му всички поводи да си мисли, че думите му просто са минали покрай ушите ми, но те ме жегнаха, защото беше прав. Той, разбира се, нямаше как да го знае, защото видя само отдалечаващият се гръб на моя милост.
Закрачих по улиците тъжен, подритващ камъчета, капачки, празни кутии от цигари и какво ли не, докато в главата ми отекваха думите, изречени от него по мой адрес. Да имаш самочувствие се превръща във все по-тежко бреме. Направо да си каже човек, че не си струва. Ласкае те, приказва ти сладки думи, пък изведнъж вземе та да му стане нещо и започва да плюе по теб змии и гущери.
Краката ми, сякаш сами, ме довлачиха до един бар, който никога не бях виждал преди това. Влязох, поръчах си кафе и кола и затърсих душевен комфорт в една книга. Останах там цяла нощ. Пиех кафета и коли, онемял пред майсторството на класика. Мечтаех си някой ден да бъда поне толкова добър писател, но, разбира се, ми се щеше да успея да го задмина.
Когато първите лъчи на новия ден озариха улицата навън, погледнах часовника си и видях, че първият градски транспорт отдавна е плъзнал по шосетата и булевардите. Затворих книгата с нежелание, платих си сметката и си тръгнах.
Когато се прибрах не успях да мигна, заради количеството кофеин във вените ми.За това просто продължих да чета и си пуснах някаква неангажираща музика за фон. По едно време той отново се появи и продължи нападките си.
- Грозен си! Тъп си! Не функционално човешко същество си! Пиеш много! Бягаш от проблемите си!
Пресегнах се през него, взех си розовите очила и ги сложих набързо.
- О, розовите очила! По-добре ли ти стана? Седят ти отвратително. Изглеждаш като Лейди Гага. И косата ти на нищо не прилича. И тоя нос, я се виж бе!
- Абе - закрещях му в отговор - Що за самочувствие си ти?! За нищо не ставаш!
- Самочувствие ли? - повтори и започна да се смее - Приятел, аз съм съвестта ти. Самочувствие, ти май наистина си по-тъп от колкото си мислех!
След като изрече тези думи се почувствах като ударен с мокър парцал. Излиза, че бил прав за количеството мозък в главата ми. Седяхме и се гледахме известно време - аз шашардисан и опулен, а той с дяволита и самодоволна усмивка.
Хванах го светкавично за гърлото и го повалих на пода.
- Съвест, а?! СЪВЕСТ ?!? - крещях като побъркан - Ей сега ще ти дам една съвест!!!
От джоба си извадих сгъваем нож, отворих го и, със злобна и маниакална усмивка, го забих в гърлото му чак до дръжката. После седнах отново на стола си, избърсах кръвта му в кърпата до мен и си наместих розовите очила.

С възхищение го написах.

Безсилие


Мога да изпиша двеста листа
за теб и твоето сърце.
Мога да напиша два романа
за нашата история, 'дето я няма.
Мога да преплувам всички океани,
за да ти откъсна цвете от кристал.
Мога да пребродя всеки лес,
за да изпиша името ти по кората.
Мога да прекося всички пустини,
да засея за теб цветя, дървета.
Мога да кача всички планини,
за да ти донеса вода, кристално чиста.
Мога да преборя всички страхове,
за да предпазя теб от твоите.
Мога да се откажа от всичко мое,
за да ти го дам без колебание.
Мога и сърцето си без стон да извадя,
за да го получиш от принц, на поднос златен.
Мога по-добър да стана,
за да заслужавам да те виждам.
Мога да бъда с теб до края,
за да знаеш колко те обичам.
Мога дори да полетя към небесата,
за да те заведа при звездите.
Но не мога да те стигна...
Значи нищо не мога.

На теб говоря

- Скапани свине! Обаче здраво ме пребиха, да ти кажа, не мога да им го отрека. То не че и аз не им дадох повод де... Ама аре стига бе, т’ва вече беше прекалено! Тъпкано ще им го върна! ‘Ми, виж сега к’во...

Седя си аз и сърбам чай. Преди това си бях свил една цигара да имам, ама така и не я изпуших преди да седна в едно заведение. Та, сядам, поръчвам си ментов чай и си вадя разните неща от джобовете, нали, стандартните глупости – табакера, запалка, такива работи... а, и тефтера и химикал. Поседях две-три минути, запалих си цигарата, пуснах си музика и започнах да пиша.

Ей, че бързам! Какъв съм такъв разказвач, та да пропусна да ти кажа за заведението. Някво такова никво изглежда отвън. Като погледнеш прозорците виждаш само собственото си отражение, но ето с какво ме спечели, лично мен, от първия път – при правилните обстоятелства, чувството да седиш и да гледаш как хората навън бързат, колите фучат безмилостно, всички са си загубили акъла, препускат нанякъде, докато седиш надвесен над тефтер, слушащ музика от едно толкова далечно и едовременно толкова странно познато поколение, сърбащ горещ чай от мента, напълно изключил останалия отрязък от света... кара те да се чувстваш, сякаш си уловил мига, който странните машини навън се опитват отчаяно да догонят. Ето, че пак се отплеснах... Заведението, да! Ми нищо особено – бар, маси, столове, алкохол... заведение. Беше абсолютно празно с изключение на персонала и още един мъж, което беше и основната причина да седна там.

Бях малко в гадно настроение от скапания махмурлук, малко сприхав, нали се сещаш, иначе нищо лично. Седях си, слушах си музика, пиех си чай, от време на време драсвах по някоя мисъл... въобще с една дума – гледах си моята работа и бях игнорирал всичко. Точно нещо се бях разписал по-усилено, когато с периферното си зрение регистрирах някакво раздвижване около мен и вдигнах поглед. Пред мен стоеше мъжа от съседната маса и жестикулираше. Свалих си слушалките и го попитах какво иска, а той ме помоли да му услужа със запалка. Вдигнах си обратно слушалките, подадох му запалката и забих отново поглед в тефтера. Не че исках да се държа като задник, просто наистина ми беше хрумнало нещо и не исках да го изпусна. Мъжа си запали и хвърли запалката върху тефтера ми, което ме стресна. Погледнах го на кръв и си свалих слушалките, но докато вдигна глава той вече се беше обърнал, та техническипогледнах гърба му на кръв. Казах му, че е тъпанар, а той се врътна, каза ми „Майор Илиев, седмо РПУ”, показа ми значката си и поиска да ме обискира. Аз му казах, че ще преджобва само ако ме арестува и го известих, че ако го стори, после ще трябва да обясни на адвоката ми защо е задържал абсолютно нормален младеж без криминално досие, кротко пиещ си предиобеден чай. Той ме погледна с онова много особено свинско изражение, което притежават само истински тъпите прасета и ми каза да си събирам нещата. Всъщност, точните му думи бяха „Събирай си парцалите, нахакано лайненце, арестуван си”. За секунда се вцепених и започнах да го гледам глуповато, а той извади белезници. Погледахме се няколко секунди, след което тоя глупак набута всичките ми вещи в раницата ми, хвърли я в гърдите ми, аз я сложих на гърба си, а свинята ме завъртя и ми щракна белезниците. Докато аз все още не осъзнавах защо, по дяволите, тоя реши да ме арестува, предвид, че нищо не бях направил, той ме натика в една синя Астра с буркан на таблото. Строполих се на седалката с ръцете зад гърба ми и почти едновременно с това цивилката хвърли раницата в лицето ми. Качи се и потеглихме. Седмо РПУ беше на пет минути беша, така че престоят в колата беше доста краткотраен, а единствената мисъл в главата ми беше „Шибани цивилни! И шибани тъпи цивилни!” Все още си мислех, че нищо няма да ми се случи, все пак, нито бях направил нещо нередно, нито притежавах нещо нелегално.

В районното първо описаха вещите ми, след което ми взеха всичко от джобовете, раницата и така нататък, и ме закачиха да вися на трамвая. След няколко часа, които ми се сториха като няколко дни, през които кръвотока към лявата ми китка бавна се отдръпваше, а ръката ми се превръщаше в безполезен телесен израстък, дойдоха да ме вземат и ме въведоха в сумрачна стая за разпит, в която имаше само маса, два стола и три полицая. На масата седеше табакерата ми. Точно отворих уста и щях да започна да им крещя, че нямат право да ме държат без да съм направил нищо, когато получих шамар зад врата и инструкции да си затварям плювалника, освен ако не искам да ме спукат от бой. Аз се озъбих на тоя , дето ме удари. Все пак, в какъв свят живеем, тия свине да си позволяват такива работи... Тук си бях в правото. Получих още един шамар, ама по-силен, след което всички три куки ми скочиха накуп, понеже толкова ме ядоса втория шамар зад врата, че посегнах към глупака и аз да го ударя. След това последваха юмруци, палки, шутове... Много ме биха, братко, честно ти казвам. Събудих се в болнично легло с тежко сътресение и ядох през сламка един месец.

Та така, братчето ми, за това сега съм помъкнал тая туба – да си купя малко безнзинче и да им драсна клечката на тия копелета. Хехе, ама си добър слушател. Повечето хора не могат да слушат, сигурно са забравили как. Е, хайде, аз ще тръгвам. Желая ти сполука във всичко и стискай палци да запаля колкото мога повече от тия скапани прасета.

Старецът се наведе едва-едва, взе си тубата и започна да се отдалечава от стената, на която говореше. Тя не изглеждаше да има против. От другата страна на улицата две хлапета се превиваха от смях за сметка на изперкалия старец.

- Ха-ха-ха-ха-ха! Ей, Ванка, хайде да го последваме, да видим дали наистина ще ги запали! – извика по-ниското от двете момчета, все още смеейки се

- Абе, зарежи я тая откачалка, сигурно сега ще ходи да напълни оная туба с ракия, вместо безнзин... А след малко ще започват да ритат. Хайде и ние да се включим, хайде!

- Ей, вярно бе! Давай бързо, че трябва да мина през нас да се преобуя.

Двете момчета се затичаха, скриха се зад блока и изчезнаха, докато в това време старецът си мърмореше под носа “Сега ще видят те, хехе”, устните му разтеглени в беззъба, маниакална усмивка, а очите му – вперени в бъдещето, вещаещо сладко отмъщение.





Тия редове като стават така и направо ми иде да си изям чорапите.

Когато думите летят като олучени войници


Паля си
цигара
от цигара
и се чудя
дали да бръкна във контакта
толкова зле се чувствам
че ми е добре
сипвам още една
чаша бира
защото сънят ме предаде
отново
а ако заспя
пак ще сънувам
кошмари
Боже
какво стана с мен?
бели стихове, опази
значи пак
нямам какво да кажа
само ми се ще
да изкрещя
чувствата си
мал-шанс
или пък не
Чудя се дали
да запаля още една
или да сипя
още една

унищожавам се

самоубиваме се, любов
всяка нощ
държим се за ръце
и пръскаме мозък по стената
дай ми още кръв
дай ми още белези
дай ми още чувства
сетне ги зарови във двора

никога повече
няма да спя
защото зад клепачите ме чакаш
да ме обезкостиш
ако ме събудиш още веднъж
кълна се, че ще скоча

още една сипвам
поредна паля и си мисля
че да бъркам във контакта ще е грешка
защото тая болка ми харесва
да си жив май по принцип
означава да имаш белези
но това, си мисля,
няма от къде да знам.

Въпроси

Понякога ми се иска да викам,
но знам, че никой няма да чуе.
Чудя се дори защо ми се вика
лигльо голям ли съм, или пък позьор?
Ако можех само да разкарам
този товар от мен без никой да разбере,
бих заживял безгрижен -
ще съм доволен от малкото.

Искам да знам от къде съм се пръкнал.
Искам да знам защо съм тук.
Искам да вярвам, че има прчина
да дишам, да обичам и да страдам дори.

Любовта ми дар ли е
и има ли граници, количество?
Ако я пръскам тъй безразборно
ще дойде ли ден, във който ще секне?

Не искам и да си го помислям!
Без любов, била тя и несподелена
половин човек ще си, човеко!
Сянка на сянката, безплътна, студена...

За това ти благодаря, любов
че съществуваш!
Тъй сладко тровиш душата,
ума и същността ми дори,
че сега седя и размишлявам
над доброто и злото
и тормози ме въпросът
аз инг ли съм или йанг?

Толкова се изморих да бягам
и от теб избягах дори.
Уморен съм и искам да поседна
глътка въздух и малко вода.

Роден за това ли съм?
Да давам любов без колебание,
да падам на колене, да моля
да показвам душата ми пред тълпата
и да се надявам някой да види
човека между редовете, а не редовете.

Черно-червено


на четни дати съм добър
на нечетните - пак беся хора
на четни дати съм щастлив
на нечетни имам нужда от опора

влюбвам се на четни дати
на нечетните мечтая да умра
на четни дати ставам Ин
на нечетни аз съм Ян

на четни дати липсваш ми безкрайно
на нечетните те мразя силно
на четни дати облаците снимам
на нечетни книги със поезия горя

на четни дати имам вяра във доброто
на нечетните се мисля за глупак
на четни дати подарявам рози
на нечетни те увяхват в розов прах

на четни дати сънувам как те целувам
на нечетните отново ще бягам
на четна дата ме ще заобичаш
мен - нечетното число красиво

днес календара казва "нула"
и аз съм разкъсан надве, самотен
на четна дата аз те срещнах
на нечетна те помолих да си тръгнеш

на четни дати аз съм жив
на нечетните - камбани бият
на четна дата ще се върна
на нечетна ще желая да умра

на четни дати залагам на нечетни числа
на нечетните се мразя за това
на четни дати завъртам моята рулетка
която пълна е с числа нечетни

Хубаво е да си обичан

Когато пристигнах в бара се надявах да не срещна никой познат. Първо се чудех дали наистина е така, защото отивах там, където по принцип се събират много хора, които познавам, но не знаех къде другаде да ида. В къщи не беше опция - четирите стени щяха да ме разкъсат на парчета. В бара поне имаше движение и разговори, в които можех да се заслушам, докато в стаята ми имаше само нежното и студено бръмчене на компютърния вентилатор и моите собствени мисли, от които исках да избягам. Беше толкова одавна, че ми се струва сякаш е било в един друг живот, когато бях наполовина откачил в един друг свят.
Почти нямах пари. Но че ще се напия - изобщо не беше въпрос. Седнах на стола. "Една текила. И една бира". Забих кравешки поглед пред мен и просто се отдадох на разкъсващите ме мисли. Нямаше какво да сторя. Нещата седяха така, както седяха и само времето щеше да върне душевния ми комфорт. Никое човешко същество, никоя жена и никой наркотик не бяха в състояние да ме успокоят, знаех го повече от добре. Нямаше никой познат. Но заведението не беше празно.
Седях и пиех текили и бири, слушайки разговорите на другите посетители. Хора, изплашени почти колкото мен, скрили се зад усмивката. Говорещи за безмислени работи. Ама пък кои са смислени? Всички ще умрем, нали? Значи самото понятие "смисъл" е убито още в зародиш. Обелих етикета на първата бира. Изписах го. Същото сторих с всички етикети. Не ми помогна. Не ми стана по-добре. Дори не ми показа първоизточникът на душевните ми терзания. Понякога, сигурно знаеш за какво говоря, човек го нападат вътрешните му демони и той седи и се чуди какво, по дяволите, да стори, че да ги прогони. И до ден днешен не съм намерил лекът. Доктор Томпсън казва "единственият начин да избягаш е да изчакаш до залез, а после да прогониш духовете с ром". Него ден реших да последвам съвета му. Ако се замислех малко повечко, всъщност нямаше причина да се чувствам по този начин. Аз бях причината. А как да избягаш от себе си? Просто се научаваш как да живееш със себе си и това е. Бягане няма. Има само временно успокоение и сляпата вяра, че в един момент ще намериш правилният начин и ще успееш да живееш в мир с душата си.
Мислите в тази насока са обречени да увисват в междуушното пространство. За това оставих филма в главата ми да тече, а в устата ми нека се излива алкохол и дано господ ме пази, иначе скоро ще съм в ръцете му.
След като успях да достигна що-годе нормални нива на интоксикация се появиха групичка приятели и приятелки. "Ела при нас!" казваха те. "Не" отвръщах "Няма смисъл. Нямам настроение и не искам да развалям вашето." Все пак успяха да ме убедят - няма начин да разваля настроението им. "Добре" помислих си "Така или иначе сигурно е тъпо те всички да са там долу, а аз да седя на една педя от тях - сам." така че се присъединих, но си останах мълчалив.
Те бяха леко пийнали също, говореха лудо, смееха се без да им пука и бяха живи. Аз ги слушах, докато Л. не ме сръчка и не ми каза :
- Хайде говори де!
- Нямам какво да кажа. - това най-често означава, че предпочиташ да запазиш мислите си за себе си. Малко хора го разбират, защото никой не знае. Понякога наистина е по-добре да мълчиш. Аз поне така си мислех тогава - щом нямам нещо весело, което да споделя с тях, по-добре да мълча. Защо да ги занимавам с нещо, което дори аз самият не мога да опиша. Нещо без име, без лице и без материя, което смуче кръвта ми право от сърцето.
- Аре стига бе - каза ми тя, без усмивката да напуска лицето й. Тя е една от главните опори в живота ми - факта, че я има ми подсказва, че каквото и да става, нещата ще се оправят - Кажи ми какво те тормози.
- Моля те. Ще се оправя, просто не искам да говоря по въпроса.
- Много ясно, че ще се оправиш. Да не мислиш, че ще те оставим в това състояние, глупчо глупав - отвърна и ме прегърна. Усмивката й все още беше там - обещаваше ми, че всичко ще се оправи. Усмихнах се на свой ред. Съвсем искрено. - Ето, виждаш ли? Хайде наздраве! - провикна се накрая.
Десетина чаши се издигнаха и се сблъскаха над масата. Усмивката ми вече беше константна. Смехът на приятелите ми беше нещото, което повдигна духа ми от калта, избърса го и го върна в гърдите ми. Все още не говорех, защото не можех да спра да мисля, за едно конкретно нещо, за което се притеснявах, че може би се превръща в обсесия, но бях щастлив, че съм там и че съм част от тях. От моите приятели, веселите души, танцуващи в дъжда на живота, посрещащи трудностите с желание и усмивка и никога не предаващи се пред демоните. По едно време - изобщо, представата ми за време из нея вечер отсъстваше, така че "минути, часове, дни, месеци" бяха отдавна изгубили смисъла си - Ели ми показа пликче трева и ми каза:
- След малко отиваме да танцуваме.
- Имаш го.
Тя сви една цигара, която изпушихме на хладният февруарски вечерен въздух. Светът се завъртя по-бързо от обикновено. Всички звуци се смесиха в една огромна какафония. Мислите ми станаха нещо сюрреалистично. Постигнах нирваната - седях и слушах смехът на приятелите ми, които бяха толкова щастливи, и усетих частица от това щастие да се закача на мен като лекият, но непогрешим аромат на парфюм. Почувствах се жив. Почувствах нуждата да благодаря на някой, че съм се озовал в точно това късче от времето и пространството, но не знаех на кого, за това си помислих, че ако съществува наистина някой, на когото би било редно да благодаря, той ще схване и сам.
Бях наистина пиян и напушен. Тотално интоксикиран. Парите ми, логично, бяха почти на финала си, имах пет лева, които си бях запазил за такси. Станах да си ходя, което беше напразен опит, защото четири чифта ръце ме върнаха обратно на мястото ми и ми поръчаха още една бира. Вдигнах рамене, казах "Наздраве" и оставих нощта да продължи своя логичен ход. Пихме до много късно. Колко точно - не помня.
Следващият ми спомен е как аз и Т. седим сами, нейният език е в моята уста, а моята ръка е на нейният задник. Помислих си "Боже, това не бива да става". Тя е най-добрата ми приятелка, по дяволите. Не сме интимни по този начин. Споделям с нея душата и мислите си, но не и тялото си. Отделих я от мен, като се опитвах да не бъда груб. Тя явно също чак тогава дойде на себе си. Погледахме се малко, сетне си се усмихнаме. Прегърнах я, а тя се отпусна в мен.
Следващият ми спомен е как сервитьорката ме бутна лекичко. Аз отворих очи, а тя каза "Хайде тръгвайте си, моля ви, 4:30 сутринта е, искам да спя..." Извиних й се набързо, обещах, че паля последна цигара, а тя ми каза да не се притеснявам. Запалих си тютюна и се облегнах обратно на дивана. Т. беше като ангел - толкова спокойна и с лека усмивка на лицето си. Докато пушех фаса я гледах как спи и се чудех какво, по дяволите, беше цялото това изпълнение. Явно,че бяхме пияни до неузнаваеми състояния, но едва ли само това може да бъде цялата причина. После реших, че причината е безмислена. Галех косата й и пълнех дробовете си с дим, докато цигарата не свърши. Сетне я погалих по бузата, а тя отвори очи.
- Май сме позаспали, а? - каза, без да се изправя. Аз й се усмихнах.
- Ми-и-и... - отвърнах - След толкова алкохол, не е нещо учудващо. Трябваше да си тръгнем с другите.
- Ще се направя, че не си го казал - каза, захили се и се изправи - Хайде да си ходим.
Облякохме якетата си, тя плати сметката (защото аз нямах пари, освен за такси) и прекрачихме през прага право в студенината на февруарските малки часове. След сто метра беше време да се разделим, защото такситата ни бяха в различни посоки. Все още бяхме здраво пияни. Спряхме се. Тя ми каза "Чао" и ми се усмихна, а след това ме прегърна и ме стисна здраво. Затворих очи и сторих същото. Вселената се събра до онази малка плочка, на която бяхме стъпили. Времето изчезна.
- Обичам те - каза ми тя.
- Обичам те - отвърнах й аз.

Изкуството да преживяваш


Времето пак умря и дори звук не издаде,
за да ме предупреди за кончината си.
Гледах го как умира и не бях сигурен
какво би трябвало да изпитвам,
виждайки го на земята окървавено.
Отваряше уста и по този начин кривеше
своето вечно променящо се лице, остаряващо,
но дори стон не излезе от прозрачните му гърди.

Протегнах се за ръката ти, защото съм сам,
но после се сетих, че те няма.
Само в главата ми, която засмуква пространството
и го върти във форми, които ми напомнят за очите ти.
Днес трябваше да те видя каквото и да става,
защото тъй рече ми мъдреца преди хиляда години.
А сега седя и чакам денят да свърши, докато очите ми
са втренчени в телефона, който не звъни, не мигат и сълзят.

Времето започна да се надига от пода, но го намушках пак.
Този път беше в стомаха и то дълго крещя преди да издъхне.
После си допълних чашата с уиски и се отвратих от себе си.

Крилата ми не искат да се разтворят,
ама то така или иначе
няма при кого да отлетя.

Опитах да заспя, но не успях, защото ритъмът
на сърцето ти е влудяващ звук, който къса
плът от мен като ято подивели за кръв врани.

Пространството се върти, а ти си перпетуум-мобиле-то, което
му дава ход и оформя тези странни картини, които
ме правят щастлив,
които ме правят тъжен.
Аз не знам какво чувствам, защото огромната липса,
която идва с твоето заминаване не е емоция,
а логично следствие.

Нотите летят около мен лежерно и галят ушите ми,
но тях не ги интересува какво изпитвам,
и за това не могат да ми помогнат.

Времето се надигна - търси отмъщение.
Мисля, че знам плана му - иска да сложи бръчки на лицето ми.
Но ако теб те има, за да ги галиш и да ми казваш,
че изглеждам все като на двадесет...
то тогава бих оставил часовника да спечели битката
и да къса безмилостно листа от календара.

Не мога да се отърся от чувството,
че ти си смисълът да съм на тази планета.
Познато е чувство, обично и омразно,
но все пак е някак си различно...

Две стихчета, написани под силното влияние на алкохол. То май си и личи, ама колкото и да ги редактирам, все ми звучат като торба с лайна. Все тая, ето ги.


Червената рокля

Снощи пак те сънувах в червена рокля.
Ти ми се усмихна срамежливо и ми рече,
че си влюбена в зелените ми очи,
обвини ме, че са те омагьосали.
Аз те прегърнах, усмихнат, окрилен,
и ти обещах, че ще спра времето, което
бяга тъй далеч от нас, без дори да разберем,
а ти нищо не отвърна - в скута ми се сгуши и заспа.

Събудих се несигурен какво изпитвам
и проклех се, докато кафето изкипява,
защото очаквам да съм по-силен и да спра
да те сънувам в твоята червена рокля.

Чаках те да дойдеш, цяла сутрин,
премина във взиране в света отвън
през прозореца ми пръсен, осветен
от слънцето, което тамън изгряваше.

А сега се моля тази вечер
да не се моля да заспя
а бързо-бързо да изпадна
в сладка дрямка, във забрава.
Защото твоята червена рокля
е моят ад, който ме разкъсва.



Поетично самоубийство

Елате! Елате и поспрете!
Днес умира в мен поета.
Извадете камера и снимайте.
Хвърляйте камъни, проклинайте!
Тоз' нещастник, грозен, стар и уморен
не спря да нашепва своя рефрен,
че любовта движила била земята.
Лъжа! Усетих аз лъжата
ала късно е - вече съм измамен
от поета в мен - без жалост ограбен.
Бесен съм му, казвам ти, човече,
не ще търпя приказките му вече.
Виж го - още малко му остава,
а после - дупка и забрава,
да гние във земята прокълнат
измамник! На дубликата - дубликат!

Тъй... Дано да не ти досадя с тоя пост, ако се получи огрмен, но искам да разкажа преживяването си.

Днес, като се събудих, се заредих с кафе и чай и си казах, че ще посветя сутринта на четене. Четох разни неща, после обаче реших да изчета тази тема, защото от край време си я набелязах, но все нямах възможност или настроение да се зачета подробно в нея. Пуснах си Human на Death, после някакви трашове, защото ми се слушаше това, а и реших, че подхождат за фон, и почнах. Изгълтах всичко до края и определено не съжалявам. Понеже така или иначе има твърде малко отзиви, не мисля, че моят ще навреди, даже се надявам на обратното. (:

От всичко изчетено добих представа горе-долу каква музика слушаш, разбрах и че явно много харесваш Буковски. Това го казвам, защото в стила ти долавям силно негово влияние, на места побългарено, но в есенцията си сте подобни. Което не е критика, а по-скоро комплимет. Защото са многобройни младите хора - и по форумите и блоговете, и съвременните български писатели с издадени книги, и тези, чиито трудове не напускат страниците на тефтерите им - които умишлено или не се изразяват така, които описват подобни сюжети и лични драми, които се ориентират към същите теми. Но повечето имат значителни недостатъци - било то в изказа, в структурирането на текста, или просто защото звучат клиширано. Твоят начин на изразяване, от друга страна, има шлифовка, написаното се чете лесно и приятно, нито си прекалено експресивен, нито пък ти липсва сила. Няма излишно стърчащи думи, не забелязах на първо четене недомислени, нелогични изречения. Всичко е грамотно и подредено (доколкото може да е подредено предвид емоционалността му, де).

И същевременно е много естествено, сякаш написано на един дъх, сякаш не си се връщал да редактираш, сякаш просто си го излял от себе си. Аз по принцип не съм от най-големите фенове на точно този тип литература, затова до ден днешен имам смесени чувства към творбите на Буковски, на Бегбеде, на Керуак и на българи като Георги Господинов, да речем. Но едно не може да се отрече: че подобно на тях, и теб те бива да се изразиш така, че всеки читател да стане съпричастен, да отключи в душата си онези терзания, мисли и спомени, които, дори напълно различни от тези на героите ти, все пак са аналогични по настроение, по изводи, до които се достига, по дух. Харесва ми, че на фона на съвсем лична и откровена изповед умееш с мяра да добавиш една-две философски фрази, които превръщат написаното в нещо повече от дневник и отдушник, нещо, което осъществява връзка с читателя и предава послание.

Много рядко, когато се впусна в коментари, се случва наистина да не намеря нито един негатив, и признавам - такъв има в твоите бели листа. Но той е доста субективен. Свързан е точно с темите, над които си съсредоточен - нямам никакво право да ти казвам за какво да пишеш или къде да намираш вдъхновение, но съветът ми е да разшириш хоризонта си, да експериментираш малко повече. Продължавай да пишеш за нещата, които те вълнуват, но все пак ще растеш само ако засегнеш по-широк кръг от теми и образи. Алкохолът и цигарите са перманент в разказите, често срещано е и насилието, престъпността, появява се и любов (обикновено нещастна) и размити силуети на жени, мъжко приятелство, трудностите и досадата на ежедневието, и най-вече саморазрушителната същност на човека. Да, в такъв свят живеем, но ако ти дойде музата да сътвориш нещо, малко по-отдалечено от вечната борба на младежите с живота, ще го прочета с още по-голям интерес. Или дори да се застоиш на тези теми, търси нови гледни точки, нови начини да представиш видяното и извършеното. Иначе рискуваш да станеш еднообразен.

Друго, което ми допада, е и че пишеш за самото писане, за това как ти се пише или как не ти се пише, за капризността на музата, за това колко е трудно да уловиш точните думи. И две думи (хаха, това звучи почти иронично) за белите стихове - повечето са доста готини, макар и болезнено лични, заради което почти ми става неловко, че ги чета. Те са малко по-разнолики от разказите, честно казано. Някой път пробвай и нещо в рима да съчиниш, ако имаш желание, мисля, че би се получило добре.

Благодаря за търпението, ако си ме изчел, и наздраве! Тъкмо ми се пусна Municipal Waste - Born to party, с което завършва и албума, време ми е да излизам навън, ако не за друго, поне за разходка.