Глава 5

Битка

- Събуди се.
Джена се стресна. Гласът, който я събуди, беше груб и рязък. Опитвайки се да фокусира погледа си, тя най-накрая видя Драксис, все още облечен в дрехите, които тя му бе дала, да седи на стол в дъното на стаята.
- Въобще ли не си лягал? – попита тя, протягайки се леко като котка в леглото. Красивата й фигура се изви като дъга.
- Не се нуждая от много сън – отговори той. – Както и да е, за теб е време да ставаш. Наближава обед, клиентите ти вече почнаха да пристигат.
- Обед? – извика тя и веднага се изправи. – Момичетата ми трябваше да ме събудят!
Драксис се усмихваше.
- Казах им да не го правят.
- И защо, в името на Боговете, си направил това? – продължи да вика Джена. Бузите й бяха пламнали от гняв.
- Защото обичам да те гледам, докато спиш – подсмихна се той. – Изглеждаш толкова сладко, почти като малко дете.
Джена го замери с възглавницата си.
- Човек не може да те остави сам за две минути, без да направиш някоя поразия – рече тя, докато ставаше от леглото. – Не ми харесваш, като правиш така.
- Че кой се интересува какво харесваш ти? – ухили се той, ала ледения поглед на Джена бързо го накара да добави: - Аз, аз... аз се интересувам, спoкойно.
Наблюдаваше с истинска наслада как стройното тяло на приятелката му се извива в копринената й нощница, докато тя не му хвърли един от своите коси погледи и попита:
- Наслаждаваш ли се?
- В интерес на истината, да – потвърди той начаса, доста нахално при това.
- Обърни се, Драксис – заплашително изсъска Джена.
- Вашето желание е закон за мен, милейди – подигравателно й се поклони той. След което се обърна.
- Непоносим си – изсумтя развеселено тя.
- Просто един от неизброимите ми таланти.
Джена мълчаливо почна да се облича. Драксис търпеливо я изчакваше, все още с гръб към нея.
- Какво ще правиш довечера? – наруши тишината тя.
- Казах ти – кратко и рязко отвърна мъжът.
- Не... – поколеба се Джена. – Имах предвид... на всички ли ще се разкриеш?
- Само на Дейт – бавно отвърна Драксис. – Не искам цялата ти организация да разбере кой съм. Такова нещо трудно се забравя, знаеш.
- Мога да си представя – печално подхвърли тя. – Имаш ли някакви по-особени планове за деня?
- Ще навестя Храма на Светлината. Трябва ми информация.
- Няма информация на света, която да не фигурира в архивите на „Пустинна лилия”, Драксис – заяви Джена обидено.
- Точно тази информация я няма – подсмихна се той. – Повярвай ми, Джена, не искам да омаловажам „Пустинна лилия”, но до някой тайни дори и твоите агенти не могат да се доберат.
- Съмнявам се – изсумтя ядосано тя.
- Да не говорим повече за това. Готова ли си вече?
- Само момент – каза Джена. – Добре, сега вече можеш да ми кажеш как изглеждам.
Драксис се обърна. И отново се убеди, че приятелката му от детинство се е превърнала от рошаво момиче с протрити колене в изящна, грациозна жена със спираща дъха красота. Беше облякла разкошна рокля от синьо кадифе, с избродирани сребристи нишки, подчертаваща стройното й тяло. Незнайно как, Джена беше оформила косата си така, че да се спуска над дясното й рамо като водопад от гарвановочерни къдрици. Изглеждаше зашеметяващо.
- Понякога, Джена, дори не мога да позная в теб онова малко кльощаво момиченце, което гонеше каруците из цял Дагрейн. Сигурно го казвам за пореден път, но... ти наистина си една забележително красива жена.
- О, колко си мил – усмихна му се тя, след което добави дяволито: - Знаеш ли, понякога и ти ми изглеждаш сравнително хубав... ала не чак толкова.
- Това немощен опит за шега ли беше? – засмя се той.
- Е, ти се разсмя, нали?
- Хвана ме натясно – призна Драксис, приближи се до Джена, прегърна я през кръста и отметна един немирен кичур от челото й. – Знаеш ли, синьото винаги ти е отивало.
- Да – каза тя. – Зная.
След което го целуна.


Дейт’Уен беше в лошо настроение. Ама наистина много лошо настроение. Момчето беше достатъчно честно да признае пред себе си, че чувството, което изпитваше, граничеше с опустошителна ярост. Не стига, че цяла седмица се влачеше след Драксис, без мълчаливия мъж да не му каже нищо, ами сега и се беше запилял нанякъде, без да го предупреди. Не, това беше абсолютната граница. Как така ще изчезне, без дори да каже на някое от момичетата в „Мириам”? Дейт се чувстваше като пълен глупак, като се наложи да попита всички до едно дали са виждали приятелят му, и всичко което получи, бяха отрицателни отговори. Не, така не можеше да продължава. Веднага щом Драксис се върнеше, Дейт’Уен щеше да вдигне такава врява, че да му проглуши ушите. И без това си го заслужаваше.
Точно сега Дейт стоеше на една маса в ъгъла на първия етаж и обядваше задушено свинско със зеленчуци. Откакто се помнеше, направо обожаваше това ястие, ала сега не можеше да му се насити. И защо? Заради твърдоглавието на приятеля си. Та вече беше обед, къде ли можеше да се е запилял? И то без да му каже нито дума! „Че какво му е новото на това?” тъжно си помисли Дейт’Уен и продължи да яде, като от време на време отпиваше сок от ананас от чашата до себе си.
Заведението вече се бе напълнило отчасти, и то като че ли само от богаташи, демонстрирайки внушителното си благоприличие с очевидно крещящо скъпите си дрехи. Дейт неволно се запита как ли е възможно човек да носи нещо, чиято цена е способна да изхрани половин град. Погледна собствените си дрехи, с които бе облечен тази сутрин. Още щом се бе събудил, те го чакаха на стол в стаята му. Не можеха да бъдат наречени богаташки. Бяха хубави, да, ала без излишни украси като нишки от чисто злато или сребро, нито със скъпоценни камъни, втъкани в плата. Бяха просто лека туника и панталони от същия памучен плат, от който бяха ушити вчерашните му одежди, ала днешните бяха в тъмносин, а не в бял цвят. И, което според Дейт’Уен бе най-важното, дълго наметало с качулка и ръкави, същото като онова, което Драксис бе облякъл вчера. Представяйки си как ще се похвали на приятеля си, че днес не го е изпреварил в нещо, момчето малко се развесели. С любопитство наблюдаваше как момичетата разговаряха с шеговит тон с благородниците и търговците, изпълнили заведението. Видя Наря да отива с голям поднос към тезгяха, и, уловил погледа й, й помаха. Тя му отвърна с усмивка и съвсем ясно добави жест, в който се четяха думите „Ще ме побъркат тези досадници!”. Дейт й се усмихна съчувствено.
- Хлапе, мисля, че наистина я харесваш – каза Драксис, като се появи изневиделица иззад гърба на Дейт’Уен и тежко се отпусна на стола до него.
- Ти пък откъде се взе? И къде беше изобщо? – подвикна му Дейт, ядосан, че са го стреснали.
- Никъде не съм бил.
- А защо тогава те нямаше досега?
- Гледах как Джена спи – отвърна без никаква следа от смущение Драксис. – Трябва някой път и ти да дойдеш да видиш, като сънува, почва да лигави възглавницата си и тогава наистина те напушва неудържим смя...
- Що за глупост! – спря го възмутено момчето.
- Наистина прозвуча лошо, нали? – потърка замислено брадясалата си буза мъжът. – И все пак е истина – усмихна се той.
- Да оставим тази тема – хладно каза Дейт’Уен. – Какво ще правим днес?
- А ти какво искаш да правим?
Дейт онемя. Досега всичко, което беше правил, бе да ходи като куче след приятеля си, без да знае нито накъде отиват, нито с каква цел са се запътили към... абе, накъдето се бяха запътили. И ей така изведнъж, от нищото, му бяха предложили да поеме руля. Невъзможното стана! Сякаш валяха сладкиши.
- Всъщност знаеш ли, не – имам планове за днес – каза Драксис замислено. – Ще те оставя в ръцете на съдбата.
- Какво? – извика Дейт’Уен. За минутка си бе помислил, че има възможността поне един ден да командва приятелят си както поиска, а сега тази въможност бе излетяла през прозореца. Какво му ставаше на този?
- Имам работа днес, хлапе. Ще те оставя да ходиш където си поискаш, да правиш каквото си поискаш... днес е твоят ден.
- Все пак е нещо – каза замислено Дейт.
- Да, нещо си е – усмихна му се лукаво младият мъж.
- Ами ти? Какво ще правиш днес?
- Ще отида на църква – съвсем сериозно рече Драксис.
- Не бих си помислил, че си религиозен тип – колебливо изрече детето.
- Наистина не ми прилича, нали? – попита със смях младият мъж. – Именно това му е хубавото.
- Защо пък да е хубаво? – объркано попита Дейт’Уен.
- Защото хората не ме подозират по този начин.
- Ти си странен човек, приятелю – прости ми, че го казвам.
- Прощавам ти, чедо – каза с дълбок, свещенически глас Драксис и със съвсем сериозно изражение на лицето.
- Не е хубаво да се подиграваш с църквата – посочи го заплашително с вилицата си момчето.
- Да, не е хубаво – кимна мъжът. – Няма да го правя повече. А сега, кажи ми какво ще правиш днес. Трябва да знам къде си, не искам да те търся из целия град.
- Ами, въпросът ти дойде толкова бързо, че нямах време да обмисля къде искам да се разходя – замислено каза Дейт’Уен, подпрял брадичката си с ръце. – Наистина не знам.
- Ако искаш, можем да се разходим двамата – каза Наря, промъкнала се безшумно зад Дейт. – И без това трябва да направя някой покупки от пазара.
- Ами... би ми било... приятно – смотолеви той с лице, изчервено до кръв.
- Надявам се – усмихна ме се момичето мило. – Да не се окаже, че излизаш с мен от любезност.
- Няма такова нещо, не! – веднага възкликна Дейт’Уен.
- Само те дразня, Дейт – подкачи го тя. – Ще те изчакам да се нахраниш и ще се разходим. Не се притеснявай – обърна се тя към Драксис. – Ще го наглеждам да не направи някоя беля.
- Разчитам на теб – усмихна се той. – И, Наря – повика я той, когато тя се обърна – хубаво е, че вече си минала на „ти”. Омръзна ми да ми викат „господарю” наоколо.
В отговор тя направи няколко бързи жеста с лявата си ръка. Лицето на Драксис остана непроницаемо, когато той помаха в отговор, ала Дейт веднага осъзна, че символите не бяха обикновено сбогуване.
- Какво беше това? - попита той приятеля си.
- Просто обикновено помахване, хлапе – спокойно отбеляза Драксис. – Не си ли виждал хората да си помахват с ръце при сбогуване?
- Мисля, че беше много повече от това – каза момчето с подозрение.
- Но не беше, повярвай ми – успокой го мъжът и стана. – А сега си дояж обяда, аз тръгвам.
- Толкова скоро? – не повярва на ушите си детето.
- Да, толкова – потвърди Драксис. – Приятно прекарване с Наря. О, и, хлапе.
- Мхм? – с пълна със свинско уста смотолеви Дейт’Уен.
- Пази себе си и Наря от неприятности, а?
- ‘е ‘се ‘оста’ая – изпелтечи момчето.
Драксис се отдалечи, смеейки се при вида на задавилия се с храната Дейт’Уен.


Храмът на Светлината в Дагрейн се славеше като едно от дванадесетте Чудеса на света. Докато го гледаше, Драксис за сетен път се убеди, че е така. Не че не беше идвал тук и преди, просто винаги, когато дойдеше за пореден път, се удивляваше как хората могат да сътворят подобна красота. Издигайки се на десетки метри, катедралата беше връх на строителното изкуство. Изключителна дърворезба покриваше тройните порти на църквата, куполите й блестяха с чисто злато. Масивите на храма бяха впечатляващи. Според личното мнение на младия мъж, катедралата приличаше на изградена от ангели.
Усети, че хората го наблюдават. Явно изглеждаше доста глупаво, като се беше взрял в огромните куполи на храма с отворена уста. Затвори я и продължи към църквата. Почука с юмрук на обкованата с мед дъбова порта и зачака. Надяваше се никой да не го познае, нарочно бе облякъл безлични черни дрехи, с нищо небиещи на очи. Не че ако някой изтърсеше името му, щеше да е от значение, но Драксис предпочиташе да не разгласява присъствието си на целия орден.
Отвори му игуменът, възпълен шестдесет годишен мъж на име Аместофилус. Младежът вътрешно изстена. Въпреки че свещеникът бе изключително мил и приятен старец, Драксис знаеше, че макар и да беше монах, Аместофилус е и невероятен бъбрица. Минимум три минути, след като го въведеше при архиепископа, целия храм щеше да знае за присъствието му. Младият мъж се стегна и, решил да се примири с перспективата след два дни целия орден да разбере за посещението му, поздрави игумена.
- Добър ден, отче – поклони се той с уважение.
- Пресвети – поклони се старецът доземи. – Не е нужно да ми се кланяте...
- Както и вие да ме наричате „пресвети” – напомни му с усмивка Драксис. – Трябва да се видя с архиепископът, отче. Въпросът не търпи отлагане.
- Разбира се, разбира се, чедо – възкликна Аместофилус и затвори портата след Драксис. – Мога ли да попитам какво е естеството на този въпрос? Да съобщя на Негово светейшество защо го посещавате...
- Съжалявам, отче – прекъсна го Драксис, - но това е между мен и Негово светейшество.
Не искаше да го разгласи на всеослушание. Да каже на игуменът причината за идването си, бе все едно да почне да обикаля храма и да го крещи на глас.
- Да, разбира се, разбира се... така е, прав сте, чедо – съгласи се Аместофилус и го поведе през катедралата. Над петдесет редици пейки в четири колони, украсени с дърворезба и тапицирани с кретон, бяха подредени като стъкленичките на билкар, а огромният олтар в дъното на залата, изцяло в злато, вдъхваше спокойствие и увереност. Трите статуи на Боговете, издялани в пълно съвършенство, накараха Драксис за пръв път, откакто бе дошъл в Дагрейн, да се почувства в пълна безопасност. Усмихна се с израз на пълно блаженство и продължи да върви след неспиращия да бъбри игумен. – Оказвате ни голяма чест с посещението си, Пресвети – не секваше пороя от думи на Аместофилус. – Само мога да се надявам в някои от близките дни да ни посетят още от вашите побратими. Така вече ще мога да напусна този свят спокоен.
- Не говорете така, отче – тихо пророни младежът. – Смъртта не винаги е сладка и награждаваща.
- Говорите така, защото не познавате смъртта, чедо – отвърна игуменът с усмивка и без никаква следа от смут след думите на Драксис. – Аз съм стар, след още десетина години ще си отида и... тогава само мога да се надявам, че съм помогнал на тези, нуждаещи се от помощ. Само това би могло да ме накара да напусна този свят с усмивка на устните и доволен от живота.
- Всичко се свежда до това, нали? – попита младият мъж, като последва игуменът през една врата в дъното на залата, откриваща вито стълбище, извиващо се сякаш на километри нагоре. – Намираме удовлетворение не в богатството, а в това доколко сме били полезни на тези около нас. Няма по-голяма награда от тази.
- Не можете да предположите колко сте прав, чедо – ухили му се Аместофилус. – Нагоре по стълбището, после на седмия етаж завийте вляво, последната врата в дъното на коридора. Знам, че знаете къде са покоите на архиепископа, но все пак... да ви припомня.
- Благодаря за всичко, отче – целуна ръката му Драксис и допълни: - Надявам се някой ден да се срещнем отново.
- Не съм достоен да целувате ръката ми, чедо – рече Аместофилус, дълбоко трогнат и със малка сълза в лявото око. – Аз също се надявам да се срещнем отново. Ако не в този свят, тогава... в другия.
- Гарантирам го. Сбогом, отче.
- Сбогом, сине – обърна се свещеникът и полите на расото му се завихриха около краката му, докато той бързо се отдалечаваше.
Драксис го изгледа. Много харесваше игумена, но знаеше, че той бърза не за къде да е, а за да разгласи присъствието му в манастира. Усмихна се с обич и затвори вратата. Бързаше, а не искаше никой да се стресне. Нямаше намерение да изкачва стълбището, това просто би било загуба на време. Просто скочи, сграбчи един от камъните на стената и почна да се катери с нечовешка бързина, движенията му бяха точни, премерени, с котешка грация. След един малък отскок от стената се озова на седмия етаж. Зави вляво и тръгна по коридора. В дъното вратата, която водеше към покоите на архиепископа, беше леко открехната. Драксис почука кратко и след като глас отвътре каза „Влез!” той бутна вратата и влезе.
- Пресвети! – каза архиепископът задавено и се завтече да сграбчи ръката на младия мъж за „добре дошъл”.
- Нямаме много време за любезности, Аурелин – отвърна на поздрава Драксис и огледа събеседника си от глава до пети. Свещеникът бе стар мъж, наближаващ седемдесетте, ала все още жизнен и пъргав. Жилавото му тяло бе запазило внушителната си мускулатура от дните, в които архиепископът като воин-монах бе защитавал Вярата. И все пак едно нещо се бе променило оттогава – дългата му почти до пъпа бяла брада. – Виждам, че все още пазиш брадата си. Още малко, и ще я влачиш по пода – отбеляза младежът шеговито.
- Подигравай се, Драксис, подигравай се – завъртя назидателно пръст Аурелин. – Ще ми се да те видя някой ден теб с брада - да видим тогава дали ще дръзнеш да се присмиваш на старите люде.
- Не си толкова стар, приятелю.
- Наближавам седемдесетте, Пресвети. Стар съм.
- Щом толкова упорстваш, така да бъде – стар си – засмя се късо Драксис, след което почти веднага спря и рече: - Да поседнем. Има неща, за които трябва да се посъветвам с теб.
- Разбира се – каза Аурелин и махна с ръка към писалището си. Двамата се настаниха един срещу друг на тапицираните кресла.
- Не живееш така, както очаквах, Аурелин – отбеляза Драксис.
- Какво имаш предвид? – учудено вдигна вежди архиепископът.
- Ами това – махна вяло с ръка в неопределна посока събеседникът му. Стаята, в която прекарваше дните си святият мъж, не бе голяма, но и в никакъв случай не бе малка. Обзаведена бе като за аудиенции – големите прозорци зад Аурелин разкриваха великолепния залез, във вградената в стената камина весело припукваха пламъци, а голямата библиотечка, разположена на срещуположната от огнището стена, съдържаше стотици книги, разположени на лавиците й. Богато избродиран дебел, пухкав килим с реснички галеше стъпалата и създаваше усещането, че ходиш по гъши пух. И все пак, стаята не блестеше с онова, което Драксис би нарекъл помпозно разточителство. Излъчваше по-скоро нещо като уютно гостоприемство. – Посещавал съм всички водачи на Ордена, ала само при теб няма такъв лукс, какъвто забелязах в стаите на другите.
- Не се старая да живея богато, Драксис – сви рамене безразлично архиепископът. – Все пак, поддържам някакво благоприличие. Посещават ме знатни личности. Не бива да ги посрещам в килиите на послушниците, нали? А и... – намигна лукаво Аурелин – ми харесва да имам малко лъскави нещица. В края на краищата и аз съм човек.
- Амин – подкрепи го смирено младият мъж. – И така, да се залавяме за работа. Къде мога да намеря последните отчети?
- Третия рафт отгоре надолу, червената книга с черната подвързия – посочи Аурелин с брадичка. – В нея има всичко, което ти трябва.
Драксис стана и с няколко бързи стъпки се приближи към библиотечката. Покатери се по подвижната стълбица и се приплъзна към нужната му книга. Взе я и прелисти страниците.
- Празни – беше лаконичното известие. – Измама ли е това, Аурелин?
- Просто приложи разбулващо заклинание, Пресвети – каза с лека усмивка старецът.
- Да не би в Ордена да има човек, способен на запечатващи символи? – попита с истинска изненада Драксис. – Наистина удивително.
- Всъщност не ги владеем – отрече с истинско съжаление Аурелин. – Книгата беше запечатана от Делтарис.
- От него? – рязко попита Драксис. – Сигурен ли си?
- Поне така бях уведомен. Защо?
- Последните ми заповеди към него беше да не изоставя поста и задълженията си, а сега научавам, че се скита из Камитар. Само да го хвана... – младият мъж изпитваше истински гняв. – Е, ще се свържа с него при първа възможност. По-важно е сега да прочета това, извини ме за момент.
- Разбира се – кимна с глава монахът.
С лек, почти небрежен жест Драксис погали твърдата корица на книгата в ръцете си. Мигом върху страниците й се появиха фини руни от черно мастило. Четейки съсредоточено, мъжът не бе и усетил как е започнал да върви в кръг пред писалището на Аурелин. Самия архиепископ, кротко чакайки госта си да приключи със задачата си, въртеше палци и гледаше в огъня. Помисли си за последния път, когато Драксис го бе посетил. Тогава бе тъкмо посред нощ, когато всички в храма спяха, освен, разбира се, вечно любопитния Аместофилус. Преди десет години младият мъж, тогава все още момче, бе в буквалния смисъл на думата нахлул в църквата, като за малко не бе изкъртил портите от пантите им. Изплашения бъбрица Аместофилус заекваше от чист страх, докато събуждаше Аурелин и му обясняваше кой е дошъл. Силно заинтригуван, Аурелин бе приел момчето само по халат, навлечен над нощната си роба. Ала разказът, който чу от устата на Драксис тогава, в никакъв случай не можеше да се нарече увлекателен или поучителен, не... Още сънуваше кошмари от това, което бе чул тогава.
- Значи така – силния глас на госта му го събуди от унеса. – Да уточним. Близо двадесет хиляди воини в Лебкай, петнадесет хиляди в Надир, при две хиляди все още обучаващи се, пет хиляди в Йорелан, осем хиляди в Рамкат и десет хиляди в Камитар, където се предполага, че е Делтарис. Е, ако наистина е там, очаквам воините им да бъдат обучени перфектно. Какво е положението тук, в Дагрейн?
- Близо дванадесет хиляди, наред с осем хиляди монаси - бе бързия отговор на Аурелин. – Мога да те уверя, че са в идеално състояние и готови за битка по всяко време.
- И все пак бройката не е достатъчна – замислено пророни Драксис.
- Правим всичко по силите си, Драксис – засегнато изтъкна архиепископът. – Не е възможно да набираме нови и нови последователи с по-голяма бързина от тази до сега.
- Зная – махна с ръка той – ала все пак...
- Аз би трябвало да попитам „все пак”, Драксис. И все пак... защо набираме такава голяма армия, защо тренираме послушниците до изтощение, защо обучаваме дори обикновеното население? Защо? Направих това, което ми каза да направя преди десет години, ала не спирам да се чудя защо, в името на Боговете, ни са нужни тези мерки. Война ли предстои? Или нещо по-лошо?
- И аз не зная – каза Драксис. Аурелин само зяпна. – Ала чувствам, че нещо наближава. Какво точно, не мога да кажа. Но от това, което разбирам...
- Какво разбираш точно? – попита старецът, и като не получи отговор, попита плахо: - Драксис?
- Говорих с Несториан преди два дни – рече мъжът, след като отново устреми поглед към Аурелин.
- Кой е Несториан? – попита объркано архиепископът.
- О, разбира се, ти не знаеш... Несториан е данор – Драксис обърна стола си към огнището, взря се пламъците, скръстил ръце пред гърдите си и продължи: - Данорите са безшумни демони-убийци, чиито един-единствен удар винаги е смъртоносен. С уникалната си способност да се скриват в сенките и по този начин да остават незабележими, са опасен враг дори и за нас. Данорите жадуват за човешка кръв, предимно женска. Веднъж на всеки три години те попълват запасите си от храна, убивайки произволно човешко същество. Както вече казах, предпочитат жени, въпреки че биха убили и мъж, ако не могат да си набавят женска кръв. Интересен факт е, че този вид демони не понася слънчевата светлина така, както останалите си събратя. Затова могат да излизат на лов само през нощта. Именно преди два дни се срещнах с Несториан, докато се опитваше да убие едно малко момиченце – Аурелин се беше вторачил в Драксис, неспособен да повярва и на една негова дума, ала по някакъв странен начин беше едва ли не задължен да чуе разказът му до край. – Спрях го. Не се и съмнявам, че ще убие друга жена, може би не в този град, ала наближава времето му за хранене и той не може да си позволи да остави запасите си от кръв непълни. Както и да е. По време на последвалия разговор успях да доловя нещо, което той явно не сметна за важно да ми каже.
- И то е?... – попита дрезгаво, с пресъхнала уста Аурелин.
- Че всеки един от Деветте се е изправил срещу другия.
- Само това? – разочаровано се отпусна старецът в стола си. – Та ти ми каза това и преди десет години. Какво се е променило оттогава?
- Не слушаш внимателно, Аурелин – Драксис отвърна взора си от пламъците в огнището и го насочи косо към архиепископа. – Всеки един от Деветте се е изправил срещу другия. Няма съюзи. Няма съглашения. Няма временни приятелства или пактове, всеки един от тях е повел война на осем фронта. Несториан каза, че това е безумство. Съгласен съм с него.
- Трябва да ти призная, че нищо не разбирам – сви рамене безпомощно старецът.
- Не? Ще ти обясня. Несториан недвусмислено ми даде да разбера, че всеки един от Деветте е повел битка срещу другия. А това не се връзва, никак не се връзва. Виждаш ли – припряно добави той, като видя, че Аурелин се опитва да го прекъсне, - виждаш ли, двама от тях са близнаци. О, да – каза мрачно Драксис, щом видя изуменото лице на монаха. – Двама от тях са брат и сестра. Инебрус и Нидала. Знам с абсолютна сигурност, че нито един от двамата не би се изправил срещу другия. Познавам ги от много време. Поне засега не са изправяли армиите си една срещу друга в открита битка, не мисля и че ще го направят. И именно това е обезпокоителното, Аурелин – нито един от двамата не се изправя срещу другия, нито го подкрепя. Инебрус търпи големи загуби в северната част на владенията си от Тенубрис, но изглежда, няма никакви изгледи сестра му да му прати войска. Нито да го победи, нито да му помогне. Сякаш и двамата вече не съществуват за другия. Това ме притеснява, Аурелин, повече отколкото би могъл да си представиш. Нямам понятие какво би могло да означава това, но смятам да посетя Инебрус колкото се може по-скоро, за да разбера. За съжаление обаче, това „скоро” няма да е в близкото бъдеще, защото, колкото и да ми се иска да разбера какво замисля, имам задължения тук, в Дагрейн.
- И успя да разбереш всичко това от една мимоходом спомената фраза? – попита архиепископът с искрено възхищение.
- Работата ми е да го правя – отвърна с много сериозно изражение Драксис. – Именно за това помолих Ордена да започне да набира войска. Тази работа с Деветте... има нещо гнило. И аз съм длъжен да разбера какво е, преди да е станало твърде късно. И както винаги, оставям задна вратичка, просто за всеки случай. А тази вратичка сте именно ти и Ордена.
- Мислиш, че ще се разрази война тук, в Елдаран? – затули уста с пръсти Аурелин.
- Не бих стигнал толкова далеч в предположенията си, Деветте са достатъчно заети един с друг в момента – побърза да го успокои младият мъж. – Ала е по-добре да сме предпазливи. Просто за всеки случай. И не забравяй. Не казвай на никого нищо, съвсем нищичко.
- Мислех, че твоите подчинени и братята ти знаят за усилията на Ордена – напомни му уместно монахът.
- Тях ги оставяме извън уравнението – нетърпеливо избълва Драксис. – Имах предвид останалите, особено Етария. Ако научи отнякъде, че използвам Ордена на Светлината за своите цели... Хм, нека просто кажем, че бих предпочел да се изправя сам срещу Деветимата с голи ръце.
- Мъдро решение – усмихна се весело Аурелин, след което допълни сериозно – И защо, ако мога да попитам, не искаш да узнават?
- Не искам да ги товаря с това бреме. Моите грижи са си мои.
- Разбирам.
- Е, отче, не виждам какво повече можем да си кажем, освен това, че бих искал да продължите усилията си с все същата бързина и усърдност. Има ли още нещо, което желаеш да ми кажеш?
- Ами да, има – каза старецът. – Калдирион е тук.
Драксис пребледня.
- Но как, не го усетих...
- О, пристигна още преди седмица. Оттогава всеки ден може да бъде намерен в катедралата. Каза, че искал да си почине, преди да продължи на север. Настанихме го в скромна килия в северната част на манастира, сам я избра. Знаеш ли, останал съм с впечатлението, че той никога не е искал много от живота.
- Дори не би могъл да предположиш колко си прав – рече Драксис и се надигна. – Е, ще отида да го видя. Измина много време от последната ни среща.
- Тогава значи това е сбогом – Ауелин също стана.
- Не, не е сбогом. Пак ще се виждаме.
- О, не се и съмнявам – саркастично му отвърна монаха. – Ти не си от типа, който оставя смирените хорица на мира, Драксис.
- Много смешно, Аурелин – кисело подхвърли мъжът.
- Длъжен бях да се пошегувам с теб, преди да тръгнеш – призна архиепископът и прегърна младежа. – Пази се, синко.
- Ти също, Аурелин. Ти също.


Не си направи труда да слиза по дългото стълбище, а просто скочи и прелетя седем етажа надолу. Когато се приземи леко като котка върху гранитните плочи, се изправи, отупа се, отвори вратата и тръгна да търси брат си.
Намери го в катедралата, седнал на една пейка в средните редици. Както винаги, Калдирион бе избрал черни, безлични дрехи, стандартното му облекло за пътуване. Единственото нещо, което изпъкваше, беше разкошният дълъг меч, облечен в черна кожена ножница, поставен близо до бедрото му.
Както вървеше към него, забеляза, че очите му са затворени. Спеше ли?
- Не спя, Драксис – отвърна Калдирион, сякаш прочел мислите му до последната думичка.
- Както винаги, братко, проявяваш досадната си способност да разгадаваш ума на хората.
- Дарба – отвърна брат му и отвори очите си. – Когато дойде, те посрещна Аместофилус, нали?
- Толкова ли бързо се е разприказвал за мен?
- Почти не можех да повярвам. Глупавият бъбривец дори не се стараеше да снижава гласа си, чух го през три килии – Калдирион го погледна остро. – Защо си тук?
- Обикновеното ти хладно държане към всички други живи същества ме изпълва с топли чувства, братко – потърка брадата си със замислен жест, седна до брат си, скръсти ръце пред гърдите си и отговори: - Проверявам това, онова...
- Дейт’Уен – прекъсна го Калдирион. – Искам да ми разкажеш всичко за него.
- Има ли смисъл? – хладно го сряза Драксис. – Навярно вече си разбрал всичко за него.
- Да, и това ме притеснява. Необичайно е човек да притежава такива заложби, особено ако е малко момче. Не ми харесва и как си го намерил, сякаш съдбата е направила всичко възможно, за да го срещнеш. Възможно ли е всъщност да е шпионин? Можеш ли да гарантираш, че си абсолютно сигурен за него?
Погледът на Калдирион беше като къс лед. Сякаш прониза Драксис до дъното на душата му.
- Да, мога – отвърна той сурово. – Сигурен съм, че не е демон.
- Така казваше и за Анастариан – напомни другият мъж.
Ръката на Драксис, свита в юмрук, полетя толкова близо към лицето на брат му, че Калдирион едва успя да се отдръпне. Повеят от удара беше почти ураганен, пламъците на свещите, подредени до олтара, почти угаснаха.
- Казах ти – изръмжа младият мъж, - никога повече да не споменаваш тази отрепка!
- И въпреки това знаеш, че съм прав – спокойно отбеляза Калдирион, като отмести ръката на брат си. – Какво ще правиш, ако този случай се повтори?
- Ако се повтори – пророни Драксис, - лично ще убия Дейт’Уен.
- Тогава този въпрос е приключен.
- Надявам се.
Двамата обърнаха взор към статуите на Боговете. Възцари се тишина, чуваха само тихия шепот на горящите свещи и лекото си дишане. Всеки бе потънал в собствените си мисли, и не нарушаваше покоя на другия.
- Как е Малтарион? – изведнъж попита Драксис.
- Че как може да е този стар глупак? – завъртя очи Калдирион. – Пие, мами на зарове, бие се по кръчмите, ходи по жени...
- Обичайното значи.
- Естествено.
Отново замълчаха.
- Смятам да го навестя – след известно време отново проговори Драксис.
- Сега? – изненада се брат му.
- Не, не сега. Щом оставя момчето на Анталион. Той ще познае дали то е демон, или просто човек. Въпреки че – погледна той отново събеседника си, - никак не ми се вярва, че детето принадлежи на Ада. Според мен си прекалено подозрителен.
- Да, и аз не вярвам – сви рамене Калдирион. – Малко предпазливост в повече обаче никак не е излишна.
- Значи досега само си ме размотавал.
- Сам ли го разбра, или някой ти помогна?
- Очарователен както винаги – засмя се Драксис.
- Чета мисли, братко – напомни му Калдирион. – Не можеш да скриеш нищо от мен.
- Явно си прав.
- Да, прав съм.
- Е, кажи ми – защо всъщност си в града?
- Заслужава ли си този въпрос? – попита го Калдирион.
- О, да, заслужава си – контрира го Драксис. – Аз ти казах защо съм тук, нали?
- Всъщност не ми го каза, аз сам получих отговорите, от които се нуждаех.
- Може би, но понеже аз не мога да получа отговорите сам, ще трябва ти да ми помогнеш.
Калдирион се намести по-удобно, прокара пръсти през косата си и отвърна:
- Преследвам керван търговци на роби още от Сайумар. Установиха се в Дагрейн за няколко дни. Довечера, щом се стъмни, ще избия всички и ще освободя робите.
- Мислех, че си почиваш, преди да продължиш на север. Аурелин спомена, че си го казал.
- Това бе просто алиби – обясни лениво брат му. – Ако бях разкрил на Аурелин, че преследвам кервана, щеше да скочи на крака и гръмко да ръси празни речи как трябва да „смажем противните низки червеи така, както заслужават” в продължение на половин час. След това щеше да настоява да ми предостави силата на Ордена, за да убия онези пропити с лой търгаши. И спокойствието ми би отишло на вятъра. Сам ще се справя най-добре. Но не, не те е излъгал. Наистина ще отида на север, искам да се установя във Вебрена за малко. Но не и преди да съм убил „онези низки червеи”.
- Затова ли си довел тук и Кай’Торан? – взря се в разкошното оръжие Драксис.
- Да, реших да се позабавлявам – призна без следа от смущение Калдирион.
- Не ти е присъщо – поклати глава брат му. – И все пак, това, с което си се захванал, не е лошо. Искаш ли помощта на Вълк?
- Ще отклоня щедрото ти предложение, малко Bълче – иронично подметна той, - и ще ти припомня, че довечера ще се биеш с половината „Пустинна лилия”. Или вече забрави?
- Май.
- Не ме изненадва – продължи Калдирион. – Паметта ти никога не е била блестяща.
- Ето още една от дарбите ти, любезни братко – студено подхвърли Драксис. – Дарбата да си истински задник.
- Виж кой говори – сухо отвърна брат му. – Е,вече не ми трябваш. Можеш да си вървиш.
- С удоволствие.
Драксис стана, протегна се с шумна въздишка и се запъти към олтара. Щом стигна, устреми поглед към трите статуи и се взря в лицето на тази, изобразяваща безумно красива жена с мила усмивка и благ поглед. Запали свещ, постави я в малката чашка на огромния свещник, и си тръгна.
На половината път обратно през огромната катедрала, стигна до пейката, от която току-що бе станал. Взря се в брат си за момент и изрече простото:
- Късмет довечера.
- Да, на теб също.
Остави го замислен, взрял поглед в трите мраморни статуи. Черният меч до бедрото му сякаш потръпваше в ножницата си.



- Имахте ли някакви проблеми?
Беше се върнал в „Мириам” преди три минути, а вече обстрелваше Наря с въпроси. Преследваше я сред масите, докато тя обслужваше глупавите богаташи и прищевките им. Наря с досада му отвърна:
- За трети път, нищо не се случи, Драксис... И престани да ми досаждаш, клиентите ме дразнят достатъчно.
Ловко се провря с големия си поднос между двама изключително дебели господа, чиито търбуси явно предизвикваха затъмнение в слънчеви дни; младият мъж я последва също толкова умело и изсъска в ухото й:
- Бях длъжен да попитам... – изръмжа тихичко той, но тя отново го прекъсна.
- Попита ме, аз ти отговорих... Не може ли да се спреш сега?
- Понякога съжалявам, че дойдох отново в „Мириам” – въздъхна той тежко и се обърна, решен да се отдалечи от сприхавото момиче. Всъщност обаче налетя право на Джена. Очевидно го бе чула, защото изражението на лицето й в никакъв случай не бе хубаво. Обратното, Драксис винаги свързваше тази експресия с гръмотевични бури. – Хм, аз всъщност... аз не исках да кажа това, исках да кажа... – почна да пелтечи несвързано той. – Аз всъщност... тя е виновна! – посочи той през рамо Наря, която, загубила всякакво търпение, го фрасна яката по тила с една празна халба от бира. – Аууу... – извика Драксис, като разтърка темето си. – Да не се оттървеш от женска ярост, и туй то... Отивам при Дейт’Уен – побърза да каже, щом като видя, че Джена го гледа вече на кръв. Отдалечи се от двете жени и седна на обичайната маса на момчето. – Как си тази вечер, хлапе? Как мина разходката ви?
Дейт, който тъкмо нагъваше печени картофи с пилешко, го погледна. В унищожителния му поглед се четяха много неща, най-милото от което явно „Не ме прекъсвай, докато ям, дръвник такъв”.
- Днес явно никой не се радва, като ме види – печално се оплака Драксис.
- Аз се радвам да те видя, Драксис – каза Дейт’Уен сухо, след като преглътна мъчително. – Ала не и когато се наслаждавам на вкусно ястие.
- Мразиш някой да те гледа, докато ядеш, а? – подхвърли мъжът с усмивка. – Аз също. И за да не се чувстваш неудобно... Лимеа! – провикна се той, като й махна с ръка. Момичето едвам се провря през препълненото заведение и застана до него. В дъното четири явно подпийнали мъже се държаха прегърнати и пееха одата за храбрия неустрашим воин „Одо, дет’ изкла всичките прасета”. – Бъди така добра, донеси ми сирене, месо и вино по твой избор.
- Ясно – рече тя със зашеметяваща усмивка, разкриваща ослепително бели зъби. – Дейт, ти ще желаеш ли нещо допълнително?
Дейт’Уен поклати отрицателно глава, ала преди да е казал и дума, Драксис го изпревари:
- Донеси му бира. Аз черпя.
Прихна при вида на изумените физиономии, изписали се на лицата и на двамата. Пръв се окопити Дейт’Уен:
- Разрешаваш ми да пия алкохол?
- Естествено, хлапе – потвърди мъжът. – Време ти е да се научиш да я понасяш.
Устата на момчето се разтегли още повече, ако това изобщо бе възможно. Лимеа се възстанови от шока и си възвърна усмивката:
- В такъв случай, ще се върна след минутка.
- Драксис, аз съм на десет – възрази Дейт’Уен, след като Лимеа се отдалечи. – Ще се строполя под масата след три глътки.
- На твоята възраст, малки мой приятелю, отнасях по три халби, преди да се катурна на пода – без никакво чувство му рече приятелят му. – Ще се справиш, уверявам те.
- Ще видим – колебливо преглътна момчето.
Минутка по-късно Лимеа се върна с месо, сирене, вино и бира на таблата си. Остави ги, пожела им приятно хранене (и пиене) и отново се шмугна в навалицата.
- И така, хлапе – изрече Драксис, докато наливаше бирата на Дейт’Уен в голяма халба, – да ти е честито първото питие. Наздраве!
- Наздраве! – пожела и Дейт’Уен и изгълта почти една трета на един дъх. Ушите му веднага се зачервиха като божур.
- По-полека, хлапе – изтъкна младият мъж. – Ще се напиеш за нула време, ако гълташ по халба на глътка. Пий бавно и постепенно. Виж, с отрастването ще ти се налага да пиеш в компания, и ако го правиш бързо и нервно, ще дразниш хората около теб. Ще бъдеш по-подозрителен.
- По-подозрителен за какво? – невярващо попита Дейт’Уен, като гледаше неразбиращо приятелят си.
- За нищо, забрави, че съм го казал.
- Странен... – смънка си под носа момчето и отпи малка глътка от халбата.
Двамата в пълно мълчание пиеха, като наблюдаваха как Джена говори с добре сложен мъж, облечен в хубави, ала не и прекалено скъпи дрехи. Общо взето, с нищо не привличаше вниманието. Единствено изключение правеха черните му очи, светещи сякаш с чист, вътрешен блясък.
- Кой е онзи там, натруфения, ‘дето говори с Джена? – попита момчето завалено, като посочи мъжа с вече почти празната си халба.
- Алкохолът хвана ли те вече, момче? – разочаровано рече Дракс, като въртеше винската си чаша за крачето. – Е, май е добре като за първи път, но... Все пак. Онзи мъж там е принц Микал, владетелят на Дагрейн.
Каза го с неприязън в очите, която дори вече пияният Дейт’Уен успя да забележи.
- Ти пък от’ъде го познаваш? – попита той, легнал на масата, похлъцвайки си тихичко. – И защо ти е неприятен?
- Срещали сме се веднъж-дваж – беше краткия отговор. – И, по непонятни причини, не се харесваме.
- Че ‘що? – отново попита Дейт и се оригна шумно.
- Не мога да кажа, аз самия не знам. И по-тихо, не е прилично да смущаваш обществения покой. Някой хора се опитват да спят по това време – с укор го упрекна Драксис.
- Гле’ай си... гле’ай си... гле’ай си... работата – въздъхна малкия, положи глава на ръцете си и захърка шумно.
Драксис го погледна, въздъхна с умиление, изпи виното си и стана. В другия край на бара мъжът, който говореше с Джена, й се извини и почна да се провира през препълненото заведение. Когато двамата с Драксис се приближиха един към друг, се изгледаха с абсолютна ненавист.
- Микал – кимна с глава Драксис в знак на поздрав.
- Драксис – отвърна на поздрава владетелят. – Откога си тук?
- Три дни.
- Ще мога ли да ти се доверя да изчезнеш оттук колкото е възможно по-бързо? – сухо каза принцът.
-Достатъчно, Микал – каза младият мъж уморено и отегчено. – Все едно и също, след толкова години. Мислех, че вече си го преживял. Виж, налага се да остана за известно време. Нека междувременно не си пречим.
Микал се приближи още повече до Драксис, като едва не опря нос в неговия.
- Не те искам тук за „известно време” – изръмжа той. – Това, което искам, е да се махнеш и никога повече да не те виждам.
- Микал – отвърна също толкова яростно Драксис, - не ме заплашвай. Нито ще ме виждаш, нито ще ме чуваш през това време. Не се бъркай.
Младият мъж се възхити на дързостта на принца. Макар да беше ядосан и да си разменяше заплахи с владетеля на Дагрейн, той не се огъваше и не издаваше никакви признаци на страх.
- Чуй ме, Пресвети – изплю последната дума Микал. – Не зная защо си дошъл, не знам и за какво. Но знам, че искам това – да изчезнеш. Искам те вън от владенията си, Драксис, искам дори да си извън континента. Какво трябва да направя, за да ме разбереш? Изчезни!
Благородникът беше извън себе си от ярост, само изключителното му самообладание и вроденото му възпитание пречеха на този гняв да избие на повърхността.
- Няма да си отида, Микал – тихо отсече младият мъж. – Просто три, четири дни. Само за това те моля.
Принцът гледаше в очите на Драксис и там не виждаше нищо освен тиха непреклонност. Подмина го, бутайки го с рамото си и излезе от „Мириам”.
- Какво стана? – тихо попита Джена, като се приближи към младият мъж. Той още се бе взрял във вратата, от която бе излязъл Микал.
- Не се харесваме... много – пророни младежът.
- Странно, аз винаги съм смятала Микал за прекрасен мъж – сви рамене Джена. - Понякога е малко меланхолично настроен, но...
- Когато беше на шест години, видя убийството на цялото си семейство – прекъсна я Драксис със странен блясък в очите си. – Бяха избити като животни, като мръсни кучета на улицата. Бяха съсечени със същото безизразно чувство, което изпитваш, когато размажеш някоя муха. Случи се в покоите на принца. Близките му бяха събрани през нощта, принудени да стоят заедно, треперещи, неразбиращи, гледайки убиеца си право в очите. Лена, майката на Микал, го беше прегърнала и със сълзи на очи се стараеше да успокои сина си и да го накара да не плаче. Но и тя беше съсечена като останалите... единствен той оцеля. Като предупреждение.
Докато разказваше, лицето му бе изсечено като от камък.
- Но кой би сторил това? – попита тихо, много тихо Джена.
Драксис я погледна остро.
- Аз.
Жената рязко отстъпи крачка назад, почти събаряйки едно от момичетата, носещо пълна халба с бира към шумната групичка в ъгъла. Погледът й беше пълен с ужас.
- Няма да ти се обяснявам, Джена – каза мъжът сухо и безизразно. – Събуди Дейт’Уен и почни разказа си. Слизам долу да се приготвя.
Дългото му наметало прошумоля зловещо, щом той се обърна рязко и заслиза по стълбите към подземията. Джена остана дълго, гледайки в посоката, в която той току-що бе изчезнал.



- Събуди се, малки мой...
Дейт’Уен едва-едва вдигна ръка, за да махне този глас – не го искаше, неприятен му беше, да изчезва по-скоро...
- Дейт’Уен!
Виж, викът го събуди по-бързо.
Вдигна размътен поглед и видя лейди Джена, да стои надвесена над него и да му се усмихва нежно.
- Какво? – попита той сънено и завалено. Явно алкохолът го бе хванал повече, отколкото си мислеше.
- Не изглеждаш добре, скъпи – седна на стола на Драксис Джена. – Искаш ли да ти дам нещо за избистряне?
- Не би било лошо – оплака се Дейт’Уен, като разтри очи. – Имам чувството, че някой блъска главата ми с чук... Проклет да е онзи, дето ме кара да пия! Ще му го върна аз едно тъпкано, да знаеш!
- Убедена съм в това, скъпи – едва-едва сдържаше усмивката си Джена. – Но пък и съм сигурна, че ти също си имал пръст в собственото си напиване.
- Аз не съм виновен – заоправдава се момчето. – Той ми поръча бира, каза да пия и толкоз. Аз просто направих това, което се очакваше от мен.
- Да се напиеш като скитник? – вече се засмя с глас жената. – Добре, няма да приказваме повече по този въпрос. Ела с мен – тя стана и го хвана за ръка. – Ще ти дам нещо за главоболието.
- Надеждно ли е? Защото когато си въртя главата, имам чувството, че мозъкът ми остава на едно място – той последва Джена по стълбите към стаята си. Когато стигнаха, без никакви колебания и срам се съблече, пъхна се под завивките и впери поглед в Джена с очакване. – Къде ми е лекарството?
От едно малко сандъче на рафта на библиотечката жената взе обикновена на вид стъкленичка. Отмери три капки от нея в една лъжица и внимателно я поднесе пред устата на Дейт’Уен. И го накара да погълне течността досущ като малко бебе.
- Сега ще ми разкажете ли приказка, лейди Джена? – попита детето, като се зави почти до носа.
- Не си ли малко нахален? – погледна го с лека обида тя.
- Ни най-малко – безочливо зави той. – Все пак се напих с твоята бира. Поне приказка ми дължиш, като обезщетение.
Джена не можа да си поеме дъх от смях.
- Добре, мисля, че не мога да протакам повече – каза тя, все още леко засмяна. – Слушай добре.
Подпъхна завивките му, взря се в стената с леко замислен поглед и...



Сякаш бяха минали само няколко минути, когато Джена се върна, събуди Дейт’Уен и с малка свещ в ръка го накара да я последва. Момчето без колебание стана, облече се и заситни след съдържателката на „Мириам”. На приземния етаж, къдто беше гостилницата, Джена сви зад врата, която Дейт’Уен никога не би могъл да разбере, че е там, понеже беше вградена в стената, и заслизаха по вито стълбище, продължаващо сякаш километри. И тъкмо когато детето се канеше да се оплаче от многото стълби, те изведнъж свършиха и разкриха коридор, пълен с медни врати от противоположните му страни. Факли осветяваха пространството на всеки пет крачки. Не беше студено, поне не и колкото за подземие. Джена уверено закрачи по каменните плочи и на Дейт’Уен не му остана нищо, освен да заприпка подир нея. Този път не вървяха дълго. Само след няколко метра жената спря и рече:
- Тук, Дейт – и посочи една врата, обкована със стомана. – Влез тук и изчакай, връщам се след малко.
- Добре – не възрази момчето и послушно бутна тежката врата, отворила се учудващо лекo и влезе в стаята.
Това, което видя, го разочарова. Макар и голямо, помещението имаше само една малка маса и два обикновени стола. В другия край на стаята в стената се открояваше голям прозорец, ала понеже бяха под земята, беше черен като катран и през него не се виждаше нищо. Детето се зачуди защо им е било нужно да слагат прозорец тук, но се отказа да размишлява по този въпрос и просто седна на един от столовете, чакайки Джена да се върне.
Имаше време да размисли. И да се запита защо Джена беше толкова сдържана в обяснението си за... „Пустинна роза” ли беше? И досега не можеше да разбере как една толкова красива, мила и нежна жена може да се окаже наемен убиец. И защо изобщо го бе довела тук? Какво правеше в тази мрачна стая? Все въпроси, на които нямаше отговори. Ядоса се леко. Възрастните и техните номера! Ах, колко глупави бяха! Никога нищо няма да му кажат, а ако вземат, че изтърсят нещо, то няма да е дори и половината от истината. Понякога Дейт’Уен мъничко съжаляваше, че е тръгнал с Драксис на това пътешествие, накъдето и да бяха тръгнали, де. Но какво друго му оставаше? Да се върне в Агдер, за да живее като селянин и да гледа овошки цял живот ли? Поне с Драксис не скучаеше.
И като стана дума за него, къде ли беше той? Няма съмнение, сигурно в момента хъркаше, свит удобно в леглото си, а Дейт стоеше самичък в тази тъмна стая и се чудеше къде ли беше Джена и дали изобщо ще се върне. Не стига, че го бяха вдигнали от сън, ами и го завлачиха в тъмната изба, без (отново) да му казват нищо. Дейт’Уен се прозя. Бeше му студено, а и почваше да клюма. Стана от стола с намерението да потърси Джена и да й каже, че отива да си ляга, когато в същия момент вратата се отвори и тя влезе.
- Седни, Дейт – каза жената, затваряйки масивната врата зад гърба си. – Скоро ще започне.
- Кое точно пък ще започне? – попита той с нарастващо любопитство, а вместо отговор Джена посочи към прозореца.
Двамата се приближиха до него и се взряха в тъмното стъкло. Недоумяващ, Дейт понечи да извърне поглед и да попита Джена какво точно трябва да види, когато внезапно лумналия пламък на близо двеста факли прикова вниманието му. Не можа да се сдържи и ахна.
Прозорецът разкриваше огромна овална зала, прокопана на пет етажа надолу, изцяло облицована с черен мрамор, който по някакъв странен, запленяващ начин отразяваше пламъка на факлите, подредени в строги редици по гигантските колони, поддържащи масивната тежест на етажите. На площадката на всеки етаж се виждаха същите врати като на стаята, в която двамата с Джена бяха, поставени на равно разстояние една от друга. Дейт тъкмо щеше да попита какво има зад вратите, когато млад мъж пристъпи на равната плоскост в дъното на залата, облечен с черни, безлични дрехи без ръкави.
Драксис.
Изненадата на момчето бе толкова голяма, че едва се сдържа да не зяпне. Въпросите пламнаха в него като пожар. Неспособен да избере кой да зададе първо, той избра да замълчи и да види какво ще стане после.
Щом младият мъж пристъпи в центъра на мрачната зала, от вси страни се появиха като изневиделица всички момичета, работещи в „Мириам” и образуваха кръг около него. Сред тях момчето забеляза и Наря и сърцето му се сви.
- И така – отекна гласът на Драксис в залата. Вече не звучеше както преди – дружелюбен, весел и закачлив – а някак опасен, заплашителен... зъл. Дейт’Уен потрепери. – Коя от вас ще пристъпи напред и ще се изправи срещу мен?
- Аз – каза Лимеа и се отдели от кръга, който образуваха момичетата. – Джена ни разказа за теб, Драксис. Може и да си велик войн, но уверявам те – много скоро ще разбереш защо никога не бива да се изпречваш на последовател на „Пустинна лилия”. Не бих искала да отнемам живота ти, но ако направиш и една погрешна стъпка, с радост бих...
- Празни заплахи, които вие, човеците, използвате преди всяка битка, за да си вдъхнете увереност – студено я прекъсна Драксис. От мощта и увереността на гласа му момичето потрепери. – Ако ще се биеш срещу някого, нападаш преди да е имал възможността да се защити. Имаш още много да учиш, дете.
От обидата лицето на Лимеа се напълни с кръв. Без да губи време, тя се спусна към Драксис и със съкрушителен прав ритник в лицето го просна на черния мрамор. Доволно, момичето свали крака си и застина в очакване.
Както беше по гръб, мъжът изтри потеклата от устата си кръв и после се засмя. Отначало тихо, постепенно по-силно. Смееше се като луд, като умопобъркан, не можеше да си поеме дъх от смях, дори почна да лази на четири крака и да думка с юмрук по мраморните плочи. Лимеа се спогледа с посестримите си. Не знаеше какво да прави.
Вече изправен, Драксис гледаше към тавана с ръце в джобовете на панталона си и все още подхилквайки се, каза:
- Богове, наистина имаш още много да учиш, дете... Наистина още много. Трябваше да ме довършиш, а не да спираш.
Лимеа обезумя от повторната обида. С ужасяващ крясък се спусна за втори път срещу младият мъж, а той сякаш дори не я чу, гледаше само и единствено в тавана. Момичето замахна с юмрук, целейки се в челюстта му, и миг преди ударът да уцели...
По-бързо, отколкото човешкото око можеше да види, Драксис приплъзна крак така, че да се сниши точно на височината на пояса на Лимеа, и с удари, просвистяли като ураганен повей, я удари точно в стомаха повече пъти, отколкото последователките на „Пустинна лилия”, наблюдаващи двамата опоненти, можеха да преброят. Изпаднала в дълбоко безсъзнание още щом първия юмрук се стовари със съкрушителна сила върху нея, Лимеа беше отхвърлена назад. Две от момичетата веднага я подхванаха, преди да се удари в пода, и устремиха погледи, еднакво пълни с ярост и изумление към Драксис. А той, снишил се в бойна стойка почти до земята, направи неприличен жест с ръка към тях.
Всичко това се разви само за няколко секунди.
И тогава, без никакво предупреждение, залата избухна. Всички момичета нападнаха младият мъж отвсякъде, решени просто да го убият, да го накажат за постъпката му. А той, още преди първата от жените да стигне до него, се приплъзна по пода, подкоси краката на една от тях и още преди тя да падне, се подпря на ръце и, изпънал и двата си крака като свещ, ги стовари в гърдите й с брутална мощ. Изправи се веднага, блокира с ръце ударите на три от тях, на свой ред ги удари с юмруци в тялото и без да губи време, отблъсна едно момиче, опитало се да го нападне в гръб, с опустошителен удар с крак в стомаха. Беше бърз като змия. Не, бързината му не би могла да бъде описана с човешки изрази. Парираше, финтираше, скачаше ловко, за да избегне нападателките си и на свой ред им нанасяше ужасни удари. Това не беше просто бой, какъвто Дейт’Уен бе наблюдавал по кръчмите, по които го водеше Драксис по време на пътешествието им. Не, това би трябвало да бъде описано просто като изкуство, като танц на живата смърт, като пълно и безгранично унищожение, но със стил и вкус. Момчето наблюдаваше едновременно с уплаха и захлас как мъжът отбива ударите на противниците си и на свой ред им отвръща със съкрушителни удари.
Драксис беше неуловим. Без значение от коя страна, как и по колко го нападаха, той някак винаги успяваше да се изплъзне и да награди нападналите го с няколко жестоки удари. Когато три момичета го нападнаха фронтално, със странен ход, който включваше двете от тях да направят стъпалце с ръце, докато третата отскача от него и изпъва ритник във въздуха, за да го удари в лицето, той без колебание се оттласна от най-близката последователка на „Пустинна лилия”, срещна нападателката си във въздуха, и с въртящ удар с крак я покоси право в лицето. Докато падаше, някак успя да изпъне крака в перфектен шпагат и да стовари ритниците си върху двете момичета долу. Накъдето и да се обърнеше, каквото и да направеше, нито един удар не можа да го докосне, след себе си той сееше само разрушение. Останалите на крака агенти обаче промениха тактиката си. Крещейки заклинания с напевни гласове, те почнаха да запращат срещу него мълнии, огнени сфери и повеи на вятъра, способни да прережат дърво. Ала странно, нито една от пратените срещу него магии не го и докосна, сякаш самия въздух около мъжът ги абсорбираше и те се разбиваха като морски вълни в яка скала срещу него. Той беше... непобедим.
Вече малко последователки се държаха на краката си, задъхани, изморени, почти на границата на възможностите си. Гледаха го с омраза. С чиста, всепроникваща омраза. Той също ги наблюдаваше. Със съжаление. Взря се в Наря, единственото момиче, което не бе и докоснал. Тя го гледаше невярващо, сякаш не можеше да повярва как някой може да притежава такава мощ.
- Най-могъщите наемни убийци в целия свят... – прошепна тя най-накрая тихо, сякаш на себе си. – Най-могъщите убийци в целия свят бяха победени за секунди, за няколко мимолетни мига. И то от странник, от непознат. Това е позор.
- Не – поправи я тихо той. Останалите момичета ставаха, помагаха си една на друга да се изправят, държаха се за другата да не се строполят отново. Бяха омаломощени. – Никога не сте имали шанс срещу мен. Беше предопределено от самото начало да изпитате мъчителна загуба.
- Защо? – попита Лимеа, зад гърба на Драксис, вече в съзнание и опирайки се на една от посестримите си. – Кой изобщо си ти? И как би могъл да притежаваш такава мощ? Никой човек не би могъл да прекрачи границите на смъртното си тяло, това е първото нещо, което всяка от нас научава. Има лимит, ограничение на силата ти, наложено от тленната ти обвивка. А ти се надсмиваш на това ограничение, обругаваш го с презрение, пренебрегваш го като нещо мръсно, залепило се на ботуша ти. В историята на човечеството не е имало същество, надвишаващо нашите умения, и все пак ти ни потъпка, сякаш за да ни се подиграеш и оплюеш като насекоми – в гласът й се долавяше горчива тъга.
- Да – обърна се към нея Драксис. – Изрази се много точно, Лимеа – когато тя го погледна неразбиращо, той отвърна лаконично: - Човек.
Завъртя се на място, погледна отново Наря и каза:
- Спомняш ли си как ти казах, че ако тези, които ме преследват, ви открият? – когато тя кимна с уплаха, той продължи: - Виждаш, че бях прав. Те нямаше да се отнесат с теб толкова мило, както аз. Джена – извика внезапно, ала не се обърна, продължаваше да гледа Наря. – Наистина трябва да ги научиш да правят магии, без да крещят заклинанията на глас.
И отново, както преди няколко секунди, ударът му дойде без предупреждение. Стиснал юмрук, той удари пода с ужасяваща мощ, която разби мраморните плочи на хиляди парченца. Взривната вълна се превърна във вихрушка, която мигом обхвана цялата зала, превръщайки всичко във феерия от сняг и лед. Момичетата от „Пустинна лилия” бяха поразени от магията, оставайки в капана на ледените скулптури, обгърнали ги в миг. За секунда, не повече, петте етажа на подземието блестяха от скрежта, полепнала по гладкия мрамор. И както беше започнало, всичко свърши.
Дейт’Уен не можеше да издържа повече. Без да обръща внимание на Джена, той хукна към вратата на стаята, дори не спря, когато жената му извика. Отвори я по-бързо, отколкото мислеше, че е способен, и се затича по стълбите. Нямаше никаква представа дали това е правилния път, просто се водеше от чисти инстинкти. Пресичаше коридори и врати с почти мълниеносна скорост, чуваше, че Джена тича след него, ала той се движеше толкова бързо, сякаш му бяха пораснали криле. И ето че след няколко минути бягане, той попадна на голяма порта, която със сигурност водеше към залата, в която Драксис бе победил „Пустинна лилия”. Отвори я трудно – снегът я бе засипал – и влезе.
Леки снежинки все още се сипеха от тавана, сребристо-синкавата светлина шареше по дрехите му. Пристъпи внимателно, за да не се подхлъзне по застлания с лед под и се огледа бавно и мъчително. Не можеше да повярва, че приятелят му би бил способен на такова нещо – да убие всички без жал, без емоция, сякаш за него това бе рутина, а не хладнокръвно убийство. Усети, че зъзне. Не от сковаващия студ наоколо, а от страха, от неподправения чист страх, който изпитваше заради истината, която се бе разкрила пред очите му. Драксис не беше човек, той бе сигурен в това. Човек не би бил способен на това, не би могъл да убие толкова много, за толкова кратко време и с такава лекота. Усети, че плаче.
Не беше лесно да го намери – затворените в ледените обвивки момичета бяха по-високи от него и скриваха всичко от погледа му. Докато накрая пристъпи в центъра на залата и го видя – беше седнал на леден трон, изваян в съвършенство. Облегалката се губеше във висините, подлакътниците наподобяваха животински лапи. Драксис се бе облегнал спокойно, кръстосал пръсти пред затворените си очи. Дейт’Уен се взря в него със страх. Не знаеше защо е дошъл тук долу, не знаеше защо с такъв устрем искаше да види човека, разбил досегашния му живот на малки ледени късчета. Просто усети, че Джена докосва леко рамото му.
И тогава Драксис отвори очи, впивайки погледа си в момчето. Дейт’Уен усети, че нещо не е наред. Взорът на мъжа го задушаваше, студените му сини очи създаваха впечатлението, че го пронизват безброй малки ледени кинжали. Той не можеше да се владее, изпита страх, тъга, мъка, болка, радост, наслада, изпита едновременно всичко и нищо.
Последното което си спомняше, е как потъва в черната бездна на отчаянието.