Автор |
Съобщение |
Reaver
|
|
Регистриран на:
23 Фев 2007 13:58
Мнения: 359 Местоположение: Tillilean Forest
|
|
Заглавие: Публикувано на: 28 Юни 2007 00:21
Да си кажа аз, че ще играя с единия юнак, че иначе може да остана и без герой както е тръгнало.
___________________________________ A slight call afar is tempting me Like a whisper sweet or an awful scream I cannot ignore what I've always been I am leaving again - one last time?
|
|
|
|
|
Shady
|
|
Регистриран на:
09 Юли 2006 04:53
Мнения: 1732 Местоположение: пред компа
|
|
|
|
|
|
долу_админа
|
|
Регистриран на:
25 Фев 2004 22:48
Мнения: 3549 Местоположение: Within emptiness unobstructed
В момента играе: Игрътъ
|
|
Заглавие: Публикувано на: 28 Юни 2007 05:23
Тъй, ето я и моята част. Ако е твърде нелепо и несериозно по-добре да знам, защото смятам да играя в подобен стил и занапред.
Спокойният селски живот блести със своите предимства още откакто един от местните, за чиято самоличност уви - преданието мълчи, го понапекло слънце и под здравословното влияние на последвалата хипертермия (това е когато ти става едно топло и тясно отвътре) решил да се измъкне навън, за да създаде онова, което по-късно той и още няколко топли отвътре щели да нарекат град. А спокойният селски живот в село Спржица не блести с нищо повече от добруването на кое да е наше село. Яки, мустакати, сърцати български мъжаги цял ден въртят сърпа с майсторлъка на истински спартанци, докато техните деца гледат, насядали по ръждясалите останки на нещо, което някога е било напълно функционален комбайн с поизтрил се, но все още различим надпис Siemens. Действително, в кръчмицата "Косматото зърно", която тайно се държи от поп Цене, все още можеш да чуеш разказите за трагичната съдба на Жечо Буя, върху чиято неподозираща глава тежко се приземил дара от Европа, спуснат с най-добри чувства от прелитащ товарен самолет. На същото място, не задължително по същото време, можеш да чуеш и още много истории. Една от тях е древна като самото село, предавана от дядо на внуче, преразказвана и преиначавана от всички и прозвучала достоверно някога само от двама, които една вечер, преди много много пролети, се прибрали у дома разтреперани, опънали по една греяна за кураж, заклели жените никому да не обаждат за това, което им разказали, нарамили тежки секири и се упътили към мястото, от където никога повече нямало да се завърнат. Всъщност това по тяхно желание, но за него по-нататък. След като се завъртяли два дни и липсата на двамата юнаци била регистрирана сред юначните другари, жените, бидейки легитимни Евини щерки, не издържали на мъката и стреса и пропяли. Младо, старо, куцо, сакато, недъгаво гледало недоумяващо и цъкало с ентусиазма и ритмичността на метроном докато бавно, малко по малко попивало невероятния факт, че змей е свил своето леговище съвсем наблизо край селото и че двамата отсъстващи реално са отишли да го заколят, но по стечение на обстоятелствата явно не са успели. И тук, вярвам, е момента да се пренесем в малката, но спретната и обзаведена с вкус и мисъл пещера на селския змей Тоше. Той изобщо не е обикновения скучен прашасал зелен змей с жажда за девича кръв. Напротив, змея Тоше, въпреки че е сертифициран летящ огнедишащ змей, ползващ силата на огъня за случайни разходки из времето и пространството, всъщност е страшно много като човек. Отгледан от яйчице в крепостта на по душа добър, но разочарован от хората и безкрайно циничен към света сръбски магьосник, Тудор или Тоше, както тате му викаше галено, бе израсъл със страстната реч на потомствен сърбин, бе поен с вълшебна високоградусова ракия, превръщаща огнеотделящия му агрегат в съоражение с апокалиптични свойства, и в по-напреднала възраст се бе заловил да изучава пътуване във времето със своя татко. Още от тогава му бе станало навик периодично да прескача напред в бъдещето и да си свива по някоя книжка с философия, интереса към която се появил в него след като някакви брадясали кретени една вечер нападнали крепостта на баща му с викове "безбожник", "еретик", "мракобесник", "престъпник". Докато мятал огнени вълни и вяло, почти лениво отблъсквал чудаците с масивните нокти на пръстите си, нашият ерудиран интелигентен змей трескаво размишлявал над въпроси от живота като какво е това Господ, има ли го, ако го има, защо досега не го е виждал и ако никой не го е виждал, защо така сляпо вярват в него и защо заради него правят тия мизерии на баща му. Уви, неговия татко, макар умен и начетен, нямал отговор на тези въпроси, защото за него те просто не съществували - човека просто си гледал работата и живеел в мир със себе си. Младата и неспокойна душа на Тоше обаче се терзаела, а магьосника не искал неговото отроче да живее в условности и заблуди, затова една вечер, след тежък разговор било решено, че е време Тоше да поеме своя собствен път в живота. Баща и син се прегърнали силно, отронили тайно по една мъжка сълза и на другата сутрин за пръв път крепостта осъмнала без своя змей. Тоше минал границата като същи емигрант, намерил си удобна скришна пещеричка и там се отдал на своето най-любимо хоби - търсенето на Истината. Скоро напълнил цяла библиотечка с томове, откраднати през неговите странствания из времето и пренадлежащата нему материя. След като прочел Ницше и съобразил набързо някои работи, нашият змей станал убеден атеист. Змея атеист Тоше, как звучи само. А веднъж пък задълбал още по-напред в бъдещето и си краднал книгата на някой си Къци Вапцаров, откъдето получил истинско озарение за малките и големите неща, които имат значение в живота. Как да е, въпроса за Господ и отговора на Всичко все пак все още живо вълнували нашия човечен змей. Веднъж той решил да се върне назад, много назад, може би в първите 200 години на човека, а може би преданието лъже. В онова мрачно време, Тоше попаднал на странен, силно захабен, зацапан и опърпан свитък, написан на език, който змея можал да разчете само с магия. Свитъка документирал Книгата на Вековете. Твърдяло се, че в тази книга, написана незнайно как и от кого, се съдържала всичката Истина - за Бог, за създаването на света, за мястото на човека в цялата картина, изобщо всичката информация, за преследването на която някои съзнателно отделят по един живот. Уви, свитъка не разкривал къде може да се открие тази книга и дали изобщо съществува някъде. Но пък написаното било достатъчно, за да завладее ума на Тоше както нищо друго. Ех, само да знаеше змея къде е пустата му книга. А тия двамата дръвници от Спржица дето дойдоха да го колят тая вечер, ех, те защо не знаеха. След като ги държа осем часа провесени надолу с главата от верига и след като те търпеливо го увериха, че видиш ли, нямали представа какво вършат и наистина реагирали малко прибързано и импулсивно, Тоше се смили над тяхната човешка простота, продупчи времето и пространството с огнен портал и след като обсъдиха идеята набързо, с досада запрати двамата тъпанари в един бар в Лас Вегас. Ето, те знаеха къде ще отидат и какво ще правят. Ами Тоше? На Тоше му оставаше само да опитва..
|
|
|
|
|
Kompoth
|
|
Регистриран на:
30 Юли 2005 19:49
Мнения: 6073
|
|
Заглавие: Публикувано на: 28 Юни 2007 20:48
Аз си заплювам да ви чета.
|
|
|
|
|
Били
|
|
Регистриран на:
24 Юли 2005 12:39
Мнения: 647 Местоположение: на тавана
|
|
Заглавие: Публикувано на: 28 Юни 2007 22:06
За чародеите се носеха десетки митове и легенди. Много хора ги благославяха, защото бяха благодарни на техните магии, но други ги ненавиждаха. В един малък град жегата бе принудила хората да се съберат пред централният кладенец в чакане на дажбата вода. Един мъж облечен в черна мантия с качулка на главата събираше хорското внимание.
-Страннико-каза един едър мъж-не ти ли е малко топло с тия дрехи
-Ми може да се каже-отвърна човекът с черната мантия, той свали качулката си изпод, която се мазната черна коса на млад мъж с черни очи и белег на лявата буза-за това и искам вода
В тълпата започнаха да се чува шушукане, топлото време караше хората да си търсят занимание с клюки. Някой даже залагаха да двамата мъже ще се бият, а слънцето напичаше все по-силно.
-Той е чародей-изкрещя някой от тълпата-ще ни превърни в котки
-Искаш ли да те разхладя чародейче?-каза заплашително едрият мъж, като настъпваше заплашително към младежът-страх ли те е?
-По-добре се откажете господине или ще ви превърна в котка!
-Хаха! Аз ям котки и теб ще изям
-Както решите. О велики богове, вразумете този грешник…нека небесата се намесят-гръм разтърси небето и тълпата се разбяга-СЕГА!
Последва нов гръм. Гражданите вече бягаха към своите домове, молещи се за милост. По улиците настъпи хаос причинен от голямото бедствие.
-Браво!-каза пляскайки мъж, който излизаше от близката таверна-велият Брарус
-Мерси…Фейк. Не те бях срещал от година. Къде се изгуби?
-По дела на „Орденът”
-Пак ли този орден?
-Орденът е навсякъде! Ти къде беше?
-Имам работа…за цар Борислав
-Книгата?
-Да…книгата
-„Орденът” я търсел в продължение на четири века! Но и така не са я открили!
-Е и?
-Тази книга не съществува!
-Ще видим!-Брарус огледа наоколо, а когато пак погледна Фейк, той бе изчезна
Младият чародей реши да не се застоява в този град и затова продължи пътя си на изток. В продължение на три дни вървя сам по безкрайните Балкански друмища, когато най-накрая стига град Вюлс. Мистичен град, в който живеят караконджули, ако тяхното може да се нарече живот. Градът беше пълен с хора вършещи своите задачи, а Брарус имаше чувството, че го наблюдават. Чародеят бе идвал и преди в този град и знаеше, че тук е пълно с крадци, но сега усещането бе по различно. От малък бе научен да се оправя сам и имаше добре развити сетива. Младежът влезе в една тясна уличка, която бе осветявана от една факла. Брарус влезе почука на една малка дървена вратичка в края на уличката.
-Кой е?
-Един там
-Влизай-заповяда гласа и вратичката се открехна, а чародеят бе издърпан вътре-Добър вечер
-Добър вечер!
-Носиш ли моите приятели
Брарус изкара една кесия от джоба си и я остави върху една изгнила маса.Всъщност всички мебели бяха изгнили, а самото помещение се осветяваше от газена лампа.
-Къде е картата
-Заповядай-мъжът, с който Брарус говореше измъкна старо парче пергамент от джоба си и му го подаде- Автентична е!
-Да се надяваме-прошепна чародея и напусна помещението-Лека вечер
Младежът сложи качулката върху главата си и потъна в сенките…
П.С. Кажете ако съм объркал нещо
___________________________________ [25.9.2007 г. 20:45:20] Bator каза: милчо е ибаси калашника уа
http://goroz.forumotion.com/
^Нов адрес
Пънко
|
|
|
|
|
Reaver
|
|
Регистриран на:
23 Фев 2007 13:58
Мнения: 359 Местоположение: Tillilean Forest
|
|
Заглавие: Публикувано на: 29 Юни 2007 01:22
За сега ще кажа, че героят на Shady е добре, Кире Гръчата изпочупи пердетата, martinkfreеman е на прав път, Read-only се поосра с тия анахронизми и стила, който просто въобще не е подходящ точно за РП, но героят му е интересен, а Били е добре, въпреки че може да си пооправи малко правописа(след като напишеш нещо го прочитай, някои грешки просто се набиват на очи).
Още нещо към всички - моля ви се, светът е измислен все пак, не намесвайте прекалено много нещата от реалността(тоест ако обичате не споменавайте известни обекти и събития от нашата реалност).
___________________________________ A slight call afar is tempting me Like a whisper sweet or an awful scream I cannot ignore what I've always been I am leaving again - one last time?
|
|
|
|
|
Hangwire
|
|
Регистриран на:
21 Фев 2007 11:59
Мнения: 1639
|
|
Заглавие: Публикувано на: 29 Юни 2007 01:40
Айде един юнак.По късно ще пиша че е...2.45.
Лека нощ.
|
|
|
|
|
2D'
|
|
Регистриран на:
20 Юли 2006 08:25
Мнения: 987 Местоположение: In The Middle Of Nowhere
|
|
Заглавие: Публикувано на: 29 Юни 2007 02:35
Ришар, който някога бе ненадминат по красота, сила и ум принц, сега стоеше под едно дърво и мудно глозгаше един плъх. Сивкавозеленикавата му кожа лъщеше на лунната светлина, но той оставаше невидим за околните същества. Макар и изгубил външния вид и пулса си, таласъмът се опитваше да запази разума си, за да постигне една последна цел. Разбира се това не е лесно, когато приличаш на прегазена от мечки, плешива маймуна. Освен това, мислеше си Ришар, не е лесно да търсиш нещо, когато всички търсят теб за да те разпънат на кръст, обесят, обезглавят, подпалят и разчленят. Живият мъртвец примлясваше и размишляваше над нещата от... хм живота, а времето му изтичаше с всяка изминала минута. Не го интересуваше особено. В гората нямаше начин да го намерят дори денем. Това бе негова територия. Десет години бе ловувал в нея с придворните си приятели, а вече от повече от двадесет бродеше из нея като таласъм. За него дори се бе зародила легенда, подобна на легендите за самодивите. Какво разбираха хората? Мислеха си че чудовището от гората е убило горкия принц Ришар. Само ако знаеха истината. А истината бе,, че преди време в гората имаше самодива, която тласнала принца към смъртта. Друга истина е, че в гората вече няма самодива, а има един таласъм доволен от отмъщението, което бе стоварил върху нея. Ришар приключи плъха. Изправи се и потегли. Потегли по единствения път, който го удоволетворяваше. На север. Към вечните ледове, за които легендите разказваха толкова много и същевременно толкова малко. Но той бе сигурен че проклетата книга е там. Книгата, в която пишеше всичко. От това как да си сглобим стол, до това как да си върнем кръвта и тена. И нещо много по-важно. Нещото заради което бе изпратен в търсене на самодивата, нещото заради което умря. А сега можеше да стои на мястото на Цар Борислав и да развива амбициозните идеи, които имаше. Сега умът му бе покварен от съвсем други мисли. Докато вървеше през гората хрускайки всякакви нощни бръмбари, които можеше да хване, Ришар мислеше за нещо много по-мащабно. Дори сам се очудваше на себе си. Приживе не смяташе подобни идеи за примамливи. Сега обаче безизразното му лице почти оформи усмивка…
Не е много дълго, но се надявам че за уводната част може да се направи компромис. То поне да бе станало по-интересно, ама нещо не ми се получи...
Едит: Лелеее, сега като си видях поста, той направо е една плюнка. Ще гледам да компенсирам нататък, че съм се изложил яко.
___________________________________ LOVE & PEACE!!! Барай меча!!! - Touch da Sword!!! Не спичай - Don't speak/bake Ни мъ ибе - It doesn't fuck me Да еба майка ти, да еба! - To fuck yer mother to fuck! Лайната се случват - Shit happens
|
|
|
|
|
Reaver
|
|
Регистриран на:
23 Фев 2007 13:58
Мнения: 359 Местоположение: Tillilean Forest
|
|
Заглавие: Публикувано на: 29 Юни 2007 03:23
Небето беше синьо. Имаше бели облачета. От едно от тях се отдели капка. Тя падаше надолу, изменяше се от съпротивляващия се въздух, ставаше все по-тънка и по-дълга, поемаше светлината от утринното слънце и я пречупваше, разделяше я и я излъчваше, и ако някой можеше да види светлинното фиаско, което правеше тази капка той би ослепял от красотата му и би забравил всички земни хубости, които бе виждал до тогава. Беше невероятно, беше чудо, което магьосниците не биха могли да направят и след стотици години практика и хиляди прочетени книги и пергаменти. Капката летеше към земята, а чудото просто ставаше само. Накрая падна върху носа му.
Момчето протегна ръце, след това се прозя шумно и пипнешком хвана гегата си. То се изправи бавно, прозя се шумно още един-два пъти, като не заправи да сложи ръка пред устата си, и разтърка гуреливи очи. Целият му гръб беше мокър, но не това го беше събудило. Беше капката, която падна от небето.
Детето вдигна калпака си от тревата, изтри го в потурите и го сложи на главата си. То се обърна и видя, че стадото му е тук. Огледа овцете с облекчение още веднъж. Да, бяха всичките. Момчето знаеше, че не трябва да заспива тази нощ, но не бе издържало. Вече трета седмица не бе слизало към селото и последния път, когато му донесоха храна беше преди седмица. Единственото, което го беше поддържало беше музиката. Момчето извади кавала си и го наду.
Песента весело заля поляната като утринната роса. Овцете сякаш сами се прибраха, кучетата дойдоха в краката му и започнаха да махат с опашка. Имаше нещо странно в мелодията. Нещо успокояващо и естествено. И животните го усещаха, както и хората. И другите.
Заради тази песен някои наричаха момчето свирач, вълшебник и дори чародей. Те не разбираха таланта му и не го понасяха. Но нямаше нищо вълшебно в тази песен. Само дъхът на момчето, който излизаше от гърдите му и се виеше изкусно през простата свирка.
А и какво вълшебно можеше да има в такова дете? Беше ниско, слабо, дрипаво, с коса като слама и ръце и крака като съчки. Но то беше проклето с лоши очи и затова хората не го искаха. Сини като небето, урочасват, казват, и лош късмет водят със себе си. Заради това и за песента му го изгониха надалеч от селото да пасе овцете.
И животът му беше хубав от тогава. Нямаше ги хулиганите, които го биеха всеки ден, нямаше го псето на Жеко, лихварят, нямаше я и проклетата му тояга. Родителите му бяха взели пари назаем от Жеко и не бяха могли да му ги върнат. Затова сега момчето пасеше овцете само за хляб и вода, а парите отиваха при лихваря. Но тревата и звездите бяха по-добра постеля, от тази, която бе имал в селото.
Мелодията се извиваше игриво и скоро още капки западаха от небето. Беше лек летен дъжд. Момчето затъкна кавала в пояса си. Събираше капките в шепи и след това с тях търкаше лицето си. Черното малко по малко започна да пада и бялата кожа се подаде отдолу. Момчето се усмихна и белите детски зъби заблестяха. Смехът му сега огласяше полето както преди малко песента.
В дърветата отсреща зашумя нещо. Момчето погледна натам и видя някакво движение. Нещо, или някой, се шмугна в гъсталака. Момчето погледна към стадото и след като видя, че е наред, реши, че няма нищо лошо да погледне какво е това, все пак можеше и да е вълк., или разбойник, който дебне стадото му. Оправданието, че върши дълга си, свърши работа за извинение пред съвестта на момчето и то тръгна към шубрака, водено от чисто любопитство.
Когато навлезе в сенките, видя нещо да се мърда в далечината. Дочу и смях. Момчето се усмихна и продължи. Сенките скачаха по дърветата, а смехът го водеше. Скоро редките дървета се сгъстиха, а шума постла земята. Момчето ходеше в истинска гора. И навлизаше все по-дълбоко и по-дълбоко. То можеше да се закълне, че знае какво прави, но истината беше, че следваше смеха. Понякога му се струваше, че сред дърветата и сенките вижда лице на младо момиче, което му се усмихва. Понякога можеше да се закълне, че е видял как то танцува и му маха.
Той продължаваше все по-навътре и по-навътре и виждаше момичето все по-често и по-често. Лицето му беше цялото червено и усещаше странна буца в гърлото си. До сега не беше виждал голо момиче и знаеше, че те не се разхождат ей така из гората, но не можеше да се спре. Момичето толкова много му харесваше, че той не можеше да се откаже да го следва.
Луташе се час, два, или може би повече. Момичето взе така изчезваше и се появяваше, а той продължаваше да я следва. Вече беше надълбоко в гората и газеше във влажна, почти кална, шума на брега на малък поток. Момчето си представи, че това е реката, която минава близко до селото му, която води до воденицата на стария Пацо, мелничаря, и че ако тръгне по нея ще стигне точно до там и ще излезе лесно. Затова то ходеше спокойно и следваше момичето.
Чу се песен. Неестествен глас пееше. Беше същият този, с който момичето се смееше и го викаше при себе си. Тогава момчето замръзна. Как можеше да е толкова глупав? Самодива!
Детето се разтрепери. Страх го беше да умре, въпреки че му бяха казали, че след това ще отиде на прекрасно място, а пък и толкова му се искаше това момиче да го харесва, както си мислеше до преди малко. Тогава чу смехът и отново. Момичето тичаше към него, ей така, съвсем голо, само с венец на главата и цветчета вплетени в косите и. Беше така хубава, но той се уплаши още повече. То бягаше към него, усмихваше се и му се смееше. Момчето стисна очи и вдигна свити ръце към гърдите си, сякаш за да се предпази.
Усети само близване по бузата си и още смях. Усещането беше толкова силно, че момчето си помисли, че ще умре на момента.
Ян отвори очи. Една капка падна върху лицето му и се разплиска като онзи ден. Той се усмихна на съня си и затвори очи за да помечтае още малко. След това стана, вдигна сабята си, прозя се шумно, като сложи ръка на устата си, и разтърка очи. Целият му гръб беше мокър, но не това го събуди. Беше капката паднала на бузата му, където самодивата го беше близнала. Мъжът извади кавала си и засвири.
___________________________________ A slight call afar is tempting me Like a whisper sweet or an awful scream I cannot ignore what I've always been I am leaving again - one last time?
|
|
|
|
|
долу_админа
|
|
Регистриран на:
25 Фев 2004 22:48
Мнения: 3549 Местоположение: Within emptiness unobstructed
В момента играе: Игрътъ
|
|
Заглавие: Публикувано на: 29 Юни 2007 06:52
Е, поне героя ми е тамън, значи важа. Гледам на това рпг преди всичко като на литературен фронт, затова си позволих да внеса от нещата, които наистина обичам [I did it for the lulz!]. Ще дръпна стила една идея назад към фентъзито x.x , но героят ми продължава да бъдее циничен змей атеист с голямо сърце.
Пък ако разваля играта, все някой ще ме посече :Д
Сега чакаме още интродукции?
|
|
|
|
|
Reaver
|
|
Регистриран на:
23 Фев 2007 13:58
Мнения: 359 Местоположение: Tillilean Forest
|
|
Заглавие: Публикувано на: 29 Юни 2007 13:16
Нищо против теб, Рийд, просто ако пишеш така имам чувството, че няма да се впише, затова една крачка обратно към фентъзито ще е наистина добре. Поне аз така мисля. Другите които са чели въведенията няма да е зле да дадат някакви мнения, че така изглеждам като едноличен диктатор
___________________________________ A slight call afar is tempting me Like a whisper sweet or an awful scream I cannot ignore what I've always been I am leaving again - one last time?
|
|
|
|
|
Shady
|
|
Регистриран на:
09 Юли 2006 04:53
Мнения: 1732 Местоположение: пред компа
|
|
Заглавие: Публикувано на: 29 Юни 2007 13:31
Давам мнение: това на Били най ме радва, но и другите до едно са добри. Самочет вярно малко се е отдалечил от идеята, сигурно е искал да почне лееко по-хумористично от останалите и в процеса на писане е продължавал да го оплесква. Е, ако всички останали го харесат, нека продължи. Мнозинството печели, нали така?
ПП Няма ли и другите да си постнат въведенията. Все пак ми е трудно да повярвам, че нямат 30 свободни минути
___________________________________ Заповядай в Comics Bistro - мястото за български уеб-комикси
|
|
|
|
|
IceQueen
|
|
Регистриран на:
18 Ное 2004 22:57
Мнения: 1353 Местоположение: Някъде там в неизследваните райони!!!
В момента играе: Knight online
|
|
Заглавие: Публикувано на: 29 Юни 2007 16:10
Нощта бе млада, а може би вече не бе съвсем. Луната почти се скри вече зад короните на дърветата ограждащи кристално езеро в дълбините на девствен лес. Бе около час преди зазоряване. Всички е бяха прибрали в своите домове за да прекарат там слънчевите часове от денонощието, но аз обичах този момент преди зазоряването. Този миг на покой, когато нощният живот в гората заспиваше, а дневният още не се бе пробудил. Този миг на покой, когато всичко притихва и можем да чуем гласът на гората, вятъра и водата. Луната почти се скри, но аз продължавах да седя на брега с крака потопени в езерото, поглед взрял се в далечината , заслушана в този така не познат за останалия свят глас. Слънцето заплашваше да изгрее вече, когато нещо нежно ме побутна по рамото. Излязох от унеса си и се обърнах. Зад мен стоеше огромен елен, величествен представител на своя род. Тялото му бе с размерите на кон, а огромната корона от триметрови рога украсяваше гордо изправената му глава. Дълбоките кафяви очи ми хвърлиха учудващо загрижен поглед.
- Крайно време е да тръгвам, нали?
Въздъхнах и станах. Хвърлих последен поглед към езерото и вече розовото над планините небе. Отидох до храста, на който се сушеха дрехите ми и започнах да се обличам, а еленът нервно танцуваше около мен.
- Спокойно, имам време.
Той спря за секунда и погледа му улови моя:
- Не, нямаш никакво време – прозвуча в главата ми.
Усмихнах му се и се до облякох. В момента, в който си сложих елечето елена коленичи пред мен. Седнах на гърба му, обвих с ръце якият му врат и доверчиво опрях глава на него. Той стана и се втурна стремглаво на пред в гонитба с времето и слънцето, към място известно само на него. Този повелител на горските пътеки и дъбрави, въпреки исполинските за вида си размери, че движеше с учудваща бързина и грация из горските гъсталаци, а денят буквално го следваше по петите. Затворих очи и се оставих да ме заведе до нас. Отворих ги едва когато усети, че забавя ход, а въздуха около мен става по хладен. Бяхме вече в моята пещера, е или поне тази, която временно ми харесваше.
Погледнах към входа, но денят вече бе настъпил, обърнах се към елена:
- Видя ли, че стигнахме на време?
- За една бройка да не успеем.
- Знаеш, че не е толкова страшно слънцето да ме завари навънка.
- Да, но не изгарям от желание да ти търпя мигрената. А и не обичам да те гледам такава.
- Понякога просто се притесняваш повече от необходимото.
Усмихнах му се, приближих се до него, той постави глава на моето рамо, а аз обгърнах шията му в приятелска прегръдка. Не мога да кажа колко време останахме така. Мисля, че и двамата обичахме да стоим прегърнати. Действаше успокояващо. В един момент към съзнанието ми заплува мисълта довяна от вятъра. Той разказваше за тайна от далечното минало, която ще предизвика странни събития в близкото бъдеще. И естествено, верен на своето име, вятърът бе довял точно толкова, колкото да събуди любопитството, но не и да даде насока. Трябваше да помисля. Най-малкото бе ми любопитно. Пуснах елена и се отправих към постелята си:
- Ще поспя, до довечера.
Чух как напусна пещерата. Легнах и се загледах в тавана. “Нещо в минало далечно, предопределило не една съдба”. Какво ли пък ще е това? Утре ще поразпитам. Бе последната ми мисъл преди да потъна в прегръдките на съня.
Усетих нещо мокро и грапаво на лицето си. Отворих очи. Вече почти се бе стъмнило, но нямах намерение да ходя на езерото този път.
- Добро утро. - Усмихнах му се - Ходи ли ти се на разходка към планината?
- Защо не ... Къде искаш да отидеш?
- Искам да се кача до Ерин, искам да я питам нещо.
Еленът се запъти към входа и дръпна завесата от падащи увивни растения, която закриваше входа.
Луната едва започваше своя път по небосвода. Времето бе приятно и меко, а сънищата те първа започваха да навлизат в земния свят.
След известно време стигнахме при Ерин. Орела бе усетил вече нашето приближаване.
- Имам въпрос към тебе, Ерин.
- Предположих. От доста време не си наминавала.
- Вятъра довя снощи една легенда, събудила се за нов живот, но не иска да каже нищо по-конкретно от това. И въпреки това има някакво напрежение в гората.
- Разбирам на къде биеш. Ще видя какво ще донесе утрешния ден, но сега е време за почивка.
Разбрах намека и се върнах при елена, който кротко пасеше на една ливада, малко по-ниско от гнездото на Ерин.
Не ми оставаше нищо друго освен да изчакам още един ден, но и за никъде не бързах. Чакаше ме цяла нощ в танци и песни и вече нямах търпение да се присъединя към другарките си.
___________________________________ Крещя, следователно съществувам!
|
|
|
|
|
Кирилица
|
|
Регистриран на:
04 Апр 2005 18:56
Мнения: 847 Местоположение: Пловдив
|
|
Заглавие: Публикувано на: 29 Юни 2007 16:30
Един Караконджул за мен
___________________________________ Кирилица goes Jason
|
|
|
|
|
Firzen
|
Цар |
|
Регистриран на:
31 Яну 2003 12:18
Мнения: 1408 Местоположение: София
|
|
Заглавие: Публикувано на: 29 Юни 2007 16:31
За съжаление, поради натоварен график се налага да освободя една от ролите - на принц.
Ще правя компания на Nocturno и ще ви чета.
___________________________________ Come, my raven, it could be a lark.
|
|
|
|
|
долу_админа
|
|
Регистриран на:
25 Фев 2004 22:48
Мнения: 3549 Местоположение: Within emptiness unobstructed
В момента играе: Игрътъ
|
|
Заглавие: Публикувано на: 29 Юни 2007 17:57
@IceQueen: много дивно :]
@Typical 'ero: ти си гейммастъра, няма смисъл да бягаш от ролята на диктатора :] Интродукцията ти също много ми хареса. А Тоше ще оцени виртуозността на Ян с кавала [;
@Shady каква е идеята? Да си представя героя. Представил ли съм си героя? Ми представил съм го. Хумора се роди изцяло от визията за селския змей Тоше. На него не му подхождат маниери и интродукция каквито бих представил, ако героя ми беше примерно принц. А селенията, то се подразбира, че в развитието на тази история няма да има много място за нея. В интродукцията обаче може да се напише всичко. След нея моят герой навлиза в друг свят - този на играта.
И не е важно да печели мнозинството, а тя - играта. Когато се налага да съм сериозен и драматичен, ще бъда. Когато искам да внеса малко свежест във фентъзи света, и това ще правя. Не играя по нечия милост, просто играя.
|
|
|
|
|
Shady
|
|
Регистриран на:
09 Юли 2006 04:53
Мнения: 1732 Местоположение: пред компа
|
|
Заглавие: Публикувано на: 29 Юни 2007 18:03
змейо Тоше написа: @Shady каква е идеята? Да си представя героя. Представил ли съм си героя? Ми представил съм го. Хумора се роди изцяло от визията за селския змей Тоше. На него не му подхождат маниери и интродукция каквито бих представил, ако героя ми беше примерно принц. А селенията, то се подразбира, че в развитието на тази история няма да има много място за нея. В интродукцията обаче може да се напише всичко. След нея моят герой навлиза в друг свят - този на играта. И не е важно да печели мнозинството, а тя - играта. Когато се налага да съм сериозен и драматичен, ще бъда. Когато искам да внеса малко свежест във фентъзи света, и това ще правя. Не играя по нечия милост, просто играя.
Ама айде да не ми се караш само, а? Виж с кои две магически думи съм започнал поста си - те ми дават прево да дрънкам каквото си искам, без после да има сериозни последици. Еми не ми харесва как си го направил, сега да излъжа ли? Това не те прави по-малко пич и аз имам солиден респект за тебе. Просто ми се струва, че в случая малко си преиграл. Ти си знаеш.
___________________________________ Заповядай в Comics Bistro - мястото за български уеб-комикси
|
|
|
|
|
долу_админа
|
|
Регистриран на:
25 Фев 2004 22:48
Мнения: 3549 Местоположение: Within emptiness unobstructed
В момента играе: Игрътъ
|
|
Заглавие: Публикувано на: 29 Юни 2007 19:07
Еми.. ти също
|
|
|
|
|
Кирилица
|
|
Регистриран на:
04 Апр 2005 18:56
Мнения: 847 Местоположение: Пловдив
|
|
Заглавие: Публикувано на: 29 Юни 2007 20:32
Наричат ме нощен ловец, защото съм един от най-кръвожадните убийци. Често ме бъркат с други същества от моя род. Всъщност не мисля, че заслужавам да ме наричат кръвожаден, защото имам добра душа и се опитвам да я покажа. Обаче винаги, когато слънцето залезе губя контрол и се превръщам в чудовище. Не се учудвам, че са обявили награда за мен. Докато е ден не се притеснявам, че ще бъда заловен, но когато нощта дойде ставам уязвим и при това неконтролируем. Наскоро дочух за книга, която може да върне живото на всеки изгубен. Истинското ми име е Джак, но си оставам нощния ловец. Ако намеря книгата може би ще стана онзи, който бях преди да ме погълне проклятието. Опитах се да чуя повече за артифакта и разбрах, че не съм единствения, който иска да го вземе. Чух много страшни слухове, че дори и самодивите са решили да го намерят. Но какво по страшно има от мен. Така започна моята история. Примерих се с нощния ловец и реших да използвам силата си, за да я унищожа.
Навън беше тъмно и се чуваше само шумоленето от вятъра. Едно мъртво дърво зловещо беше разперило клони над една малка и дървена къща. Сякаш искаше да глътне къщата. Дървената постройка се поклащаше от всеки по-силен полъх на вятъра. Личеше си, че е много стара и наскоро е изоставена. Но от вътре се чуваше шум. Сигурно някоя лисица се беше скрила от студа. Това предположение отпадна след, като тишината беше прекъсната от ругатня. След няколко секунди от чупените прозорци блесна лъч светлина.
-Неблагодарници.-чу се мъжки дрезгав глас.
Ако надникнем с око в къщата ще ни направи впечатление хаоса в нея. Навсякъде бяха разхвърляни части от дървени мебели. На пода имаше изпокъсано килимче, а върху килимчето кандило, което осветяваше стаята. Един стар и брадат бездомник беше седнал върху един леко закрепен стол. Изведнъж сякаш една голяма сянка мина покрай единия прозорец и пламъкът в кандилото трепна. Бездомника се огледа и доста се стресна когато видя фигура на човек. Дрипавия човек така се уплаши, че не усети как падна от стола.
-Джак ти ли си това?-озадачен попита просяка.-Уф как ме изплаши. Какво търсиш тук.
Джак беше вперил студен поглед в него.
-Да ти говори нещо Книгата на Вековете.-каза новодошлия.-Ти си я търсил толкова време. Би ли ме упътил.
-Това е една глупава легенда. Търсих я за да я продам и да платя дълговете. Но такава книга не съществува. Изгубих толкова време в търсене, но винаги стигах до задънена улица. А ти, за какво я търсиш.
Тук последва малка пауза.
-И двамата знаем, за какво.
Джак направи няколко крачки и с единия крак настъпи кандилото. Светлината изгасна. Бездомния мъж изпадна в паника и започна да се оглежда като мишка. Изведнъж фигура на нещо огромно го сграбчи. Чу се вик изпълнен с болка и последва отново тишина. Луната светлина, която влизаше през прозореца разкри огромна сянка на същество наречено караконджул. В ръцете си съществото държеше труп на слаб човек. То отвори уста и погълна трупа на човечеца. След това разпери криле и разби слабия покрив на къщата. Разхвърчаха се дъски и в следващия миг чудовището отлетя нанякъде.
___________________________________ Кирилица goes Jason
|
|
|
|
|
The CROW
|
|
Регистриран на:
14 Ное 2003 18:16
Мнения: 317
|
|
Заглавие: Публикувано на: 29 Юни 2007 21:22
Подобно на Firzen и аз имам натоварен график, поради което ми се налага да освободя моята роля на самодива. Ще ми бъде интересно да чета обаче Успех!
___________________________________ People once believed that when someone dies, a Crow carries their soul to the land of the dead...
Did you know that helicopters are souls of fallen tanks?
|
|
|
|
|
|
Вие не можете да пускате нови теми Вие не можете да отговаряте на теми Вие не можете да променяте собственото си мнение Вие не можете да изтривате собствените си мнения
|
|