За съжаление,никога не съм чел комикси.

Не съм дебил,ако знаеш какво е това,де...

Описания?Ето ги,ама някой не си е дал труда да чете(ако може)!

И ние се затичахме към сивата ръждясала ограда и я прескочихме внимателно.Огледах се наоколо и бързичко огледах хоризонта.За мое удивление бяхме на висок гол хълм,където нямаше и едно дърво,само тръни и трева.Небето беше сиво,сама птица прелиташе нейде из небесата.Видях Керъбин-на около 500 метра оттук.Напомняше на запустяла опожарена вятърна мелница.На фона на сивото подтискащо небе,Керъбин излъчваше нечовешки чувства.Цялата тази атмосфера ми навяваше тягостни спомени.Но те се изпариха бързо от главата ми,когато огледах хълма и забелязах нещо синьо да шава на стотина метра.Потупах Зандър по рамото и му посочих синьото петно...

Небето беше мрачно и вещаеше за кръвта,която щеше да се пролее тази нощ.Тръпки ме побиваха,когато минохвъргачки започнаха да ни обстрелват и се чуваха далечни кънтежи.Не след дълго се обади наша картечница от съседната стая.
След мигове въздуха натежа и замириса на барут.Погледнах и към луната,която приличаше на надупчена бронежилетка...

Абе нещо няма много описания,а?
Това е ВОЕНЕН разказ и трябва да е пълен с команди и викове.Ако си под обстрел и си отговорен за живота на хората си,терена ли ще описваш?И какво му е на терена?Пръст и камъни.Какво повече?Че вятъра обхожда терена или какво?
Описал съм небето,чувствата,каквото ви трябва.По-добре да направим филм,а?
Че на някой си не му се чете пряката реч...Еми много му здраве!Като не му харесва,да си мълчи...Или да не се заяжда поне.

[/quote]

[/quote]

НЕ е така. Един разказ без описания освен на самото действие се превръща в чисто губене на твойто и нашето време. Не съм чел, разказите но ако искаш доказателства отвори една книга посветена на войната и виж как се пише.
Че дори в на warhammer 40k книгите където всичко е война има гигантски описания които ти помагат да се потопиш изцяло във сюжета и атмосферата на войната.

Ами за какво ми се нахвърлят като каракачанки на таратор,като виждат,че това ми е за пръв път.Пиша военен разказ тип ШУУТЪР.Остави Войната с Евросъюза...Този тук е първият ми интензивен шуутър разказ.И ако описанията са проблема...Ами следващия път ще взема да нарисувам картина или да снимам някой хълм...Майтапя се.Ако недостига на описания е проблем,ще се постарая следващата част да бъде описана по-добре...

Защото когато по-опитните от теб ти казват как да се подобриш, ти започваш да ги лаеш.


Ти си единствения човек на планетата, който знае какво е това.

Ето какво става от много гледане на филми и играене на игри, без да има никакво четене. Виждате действието и започвате да го описвате с думи точно както би било на екрана, без да мислите изобщо. Игетмор е напълно прав, вземи някоя книжка и попрочети как всъщност се пише, защото твоето и пиеса не е. Разказ не се пише с подобни реплики:

"- Киро, застани на картечницата.
- Ясно, шефе... ааааааа.... убиха ме! О... а, ъъъ. шефе, помощ!
Край."

Няма я авторовата реч - това е. Ако бе чел Том Кланси, щеше да видиш какво е военен разказ. Не намеквам, че трябва да си перфектен като него, но ако бе чел и една глава от някоя, коя и да е, негова книга щеше да имаш добър пример, но какво да обяснявам на човек, чиито представи са базирани на долнопробни екшън филми...

Хахаха!(Хилене като проф.Вучков)

АХАХАХАХА!!!(Блъскам по масата от смях)


може би щяхте да осъзнаете,че ще се поправя,но вие продължавате да се гаврите...Това си е то,харесвате измислици и живеете в някакъв собствен свят,откъснати от околността,вярвате в Sentry и там още кой и само техните разкази боготворите.Сайън фикшъна и фентъзито тук са на почит.Останалото,редом с реализма,да върви да се снима.Това е,което мога да кажа.Следва и по-добре описаното,с повече авторова реч продължение.

ПП:Не изпитвам никакви лоши чувства към другите,надявам се,че и никой не изпитва лоши чувства към мен.
Моето мнение си е само мое и само по себе си уникално.Всеки човек е уникален,следователно и начина му на мислене и възприемане случващото се около него.
Постаравам се да не създавам конфликти,замълчавам си и отстъпвам като умен човек,поучил се от думите на по-опитните.Ще се опитам да напиша по-хубаво продължение.Мир.

Чакай ся бе, ти искаш да ми кажеш че си сътворил нещо смислено, а ние не го оценяваме?

Добре! Да бъде твоето. Публикувай го в пет форума и да видим реакциите там. Публикувай го в десет форума ако искаш. Нека да се чуе гласът на тези, които не са омаяни от бездарници като Сентри или хора, които завиждат на таланта ти. Но ако стане каквото знам че ще стане, обещай да не си показваш повече носа тук. Обещай да кажеш "Аз не ставам" и да прочетеш една книжка от стотина страници, поне за начало.

Забравих ли да спомена за комунистите?

Ти... май наистина не разбираш какво ти се говори, а?
Вземи послушай критиката, на никого не е навредила.

П.П. Вместо да бълваш по 10 откъса на ден се опитай да си пооправиш стила и да пускаш по 1 на седмица, НО качествено. Барем се отсрамиш...

не става :/

Вие май не разбрахте,че не аз бълвам по 10 откъса на ден!Редуваме се-аз и Бял Негър!Различни хора сме!И да,ще се опитам следващата част да е много по-хубава и подробно описана.Ще си взема поука от критиките и ще взема да си оправя "стила" ако имам такъв,защото на тази възраст е НЕВЪЗМОЖНО.
Ще описвам чувствата и всичко наоколо.И ако нещо не ви хареса,кажете,че да го поправя!

Каква е цифрата на годините ти?

15,G l a c i a r...15...Извинявайте за така...хм...спонтанното ми поднасяне на продължението,но мисля,че ще ви хареса...Моля ви да го прочетете.



След не толкова дълга почивка на мек фотьойл в задименото и задушно барче,заповедта на Хесей трябваше да се изпълни от до.Личеше си,че приятелите ми са развълнувани по лицата им,където беше изписано разтревожено изражение,което сякаш ми подсказваше какво си мислят:
“Защо ли се записах тук?”,”Дали ще оцелея след тази атака?”.Те породиха у мен същите чувства…
Помня първият път,когато видях Зандър.Беше в нашата класна стая,когато младия лейтенант ни записваше.Той стоеше с гордо вирната глава пред него и на висок и басов глас каза името и ранга си.Беше първият,който не правеше впечатление,че съжалява за избора си.Той не се страхуваше от нищо и преминаваше безчувствено през проблемите си като машина през тънка стъклена стена.Нищо и никой не го спираше.Гордо изпъчен,той вървеше редом с нас,стреляше перфектно и имаше силно развито шесто чувство,точно като мен.По някой път дори долавях негови мисли подсъзнателно и знаех какво ще каже.Имах чувството,че го познавам от цяла вечност,но бяха минали едва три дена…Момчето знаеше как да действа.Не обичаше думата “ако”,не скланяше
глава пред врага и беше готов да жертва живота си за най-добрите си приятели.
Шеймъс беше твърд,непоколебим,същевременно много състрадателен човек.Действаше тихо и спокойно,сякаш нищо на този свят не можеше да го раздразни.Във всяка ситуация говореше със странния си закачлив глас,който ни вдъхваше спокойствие и хубави мисли и пораждаше у нас вътрешен смях.Това момче имаше нещо лидерско и необичайно у себе си.У него се криеше таланта на истинския войник родолюбец,действащ на принципа:
“Ако спечеля,печели цял народ,ако загубя,губя само мене си”.
Всички от екипа му,му се възхищаваха.Опитваха се да му подражават,възхваляваха храбростта му.
При мен…Да,аз бих дал живота си за всяко едно от тези момчета.Притежавах лидерски умения на висока степен.Но аз все още не бях открил себе си,докато не се качих на онзи самолет,който ме отведе право пред портите на Ада…
-Хайде,момчета,качвайте се бързо в самолета,нямаме цяла вечност на разположение!-Отекна в главата ми гласа на Хесей,който се качи пръв.Той с такава лекота прескочи надве-натри стъпълцата и влезе в червеникавата кухина на преносача,който напомняше на устата на дракон.Аз бях следващият да вляза в устата му.И когато го направих,усетих буца в гърлото си.Страшно трудно я преглътнах,знаейки,че не знам как дори да скоча от самолета без никакви тренировки.Застанах пред вратата и загледах навън прекрасната зеленина и чисто синьото небе,които чак сега започнах да ценя.Сега отивах точно там-в небесата,над облаците...Вдишах като за последно от чистия въздух,който Майката Природа ми даряваше и ме галеше нежно по лицето.Не обърнах внимание на влизащите една след друга каски,които хлътваха по седалките и ги изгубих от полезрението си.Да,сега за врага те бяха просто купчина каски…Защото снайперистът само това го интересува-да види вражеска каска.Но аз не възприемах своите хора така.С мен беше моят екип.Те си бъбреха за гаджетата,които са оставили,за живота,който са забравили,само за да станат войници.Те са изгубили абсолютно всичко,като мен…Семейството,което се крие някъде в града,приятелите,които или са умрели,или работят някъде…Любовта,която вече почти е затихнала в сърцата им.Сега всичко,което имаха беше пушката,екипировката и каската…Нямаха нищо друго…Мислите ми бяха прекъснати от до известна степен добронамерения твърд глас на Хесей:
-Добре,потеглихме,момчета,закачете парашутите,защото след минути ще скачате!И чакате сигнала за скок!Кейн,ти си командира тук,затова ще скачаш пръв!Аз съм командир на целия 5 взод,което ще рече,че отговарям за животите ви и ще скоча след като всички сте навън и развявате крачоли нейде из небесата!И да се надяваме,че ще се приземите цели!
Донякъде у мен се отприщи порив на смях,но утихна,сякаш беше пожар,загасен от вода.Студена вода,която ме плисна в лицето в мига,в който съзрях Ню Портлънд от пет хиляди метра височина.
Беше зашеметяващо.Но нещо ме стресна и попитах Хесей колебливо и разтревожено:
-Ъм,серж.Ааа…сигурно ли е,че ще се приземим дори на километър от целта?А кога ще стане това?
-Съмняваш ли се в съвременната екипировка,КЕЙН?-Попита ме разярен Хесей.
-Не,сър…За първи път съм на такава височина и…
-Не смей да ми отговаряш,Кейн,защото аз съм убивал хора,когато ти си ходел прав под масата!Нямаш правото да отговаряш на по-старши от теб!Ясно ли е,Кейн?
-Да,сър!
Наистина се уплаших,защото реших,че Хесей ще ме бутне от самолета и кой знае върху какво щях да се приземя…Затова реших да си замълча.
-Остават още 30 секунди до целта,сър!-Обади се приглушен глас от пилотската кабина.
Усетих как около сърцето ми се свива стоманен обръч.Той го притискаше с такава сила,с каквато сила нещо притискаше у мен надеждата…Надеждата,че ще видя утрото на другия ден и ще поема с всичка сила въздух през носа си и ще освежа мозъка си с разнообразието на мелодиите на врабчета и всякакви видове птички.
“Пииииииииии!”
Първоначално по мен полазиха тръпки и ме жигнаха в мозъка.После се оказа,че това е сигнала за скачане.
“О,Боже Господи,ами сега накъде?”
-Кейн,застани на вратата и се приготви!-Заповяда ми с нечувана нотка на сериозност в гласа си Хесей.
Затворих очи и се врътнах с едно движение към вратата,но сякаш не аз,а някой друг контролираше тялото ми.Погледнах надолу и видях бяла точка с размерите на прашинка някъде мнооого под самолета.От гледката очите ми се разфокусираха и равнината сега заприлича на зелено чудовище,което изкриви лицето си и ми извика в ухото:
-Кейн,скачай!
Нещо ме тласна от самолета и аз падах ли,падах надолу като в безкрайна бездна,не знаейки какво да правя…Помислих си,че ще се разбия от 5 000 метра,преди парашута ми да се е отворил…Закрих лицето си с ръце: “НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ”!
Но спонтанно и за моя изненада,нещо не издърпа с все сила нагоре.Погледнах с насълзени очи и видях,че парашутът ми се е отворил.Прилив на еуфория замъгли мозъка ми и аз се почувствах като краля на въздушните операции…Не след дълго погледнах към земята…Но нейната гравитация ме привличаше надолу…надолу…Бялата точка сега се увеличи десет пъти повече…Приближавах се бавно,но славно към нея.Това беше целта…Училището…Ами да!Това беше МГ!!!Чакай малко…
След като се приближих още повече забелязах малки пламъчета на покрива.Очевидно се водеше страшна битка за завземането му.Къде отивах аз?Право под обстрел?Вкопчих се в дръжките на парашута и от треперенето на ръцете ми,го побутвах.Изведнъж смених курса и потеглих към рекичка…”Ооо,не!”-си казах.”Няма да я бъде тая”!И се залових да дърпам дръжките,за да се приземя на покрива…Той се увеличаваше…оставаха ми стотина метра…Господи,с каква скорост ще се приземя!?!Имах чувството,че сънувам…Земята ме привличаше като магнит…Затворих очи и…
Паднах на колене на покрива и ги ожулих здравата.После се фльоснах по лице на коравата бетонова отливка…Всичко ме болеше.”А сега накъде?”-беше първата ми мисъл.
Прошепнах със сетни сили:
-Ааа…не,няма да умра днес…не и днес…
-Няма да е днес,сержант Кейн…Обади се глас някъде отляво ми.
Повдигнах се едвам едвам.Погледа ми пропълзя по ботушите,колана и накрая…лицето на Зандър Дийн.
-Зандър!-Извиках с удивление аз.
-Кейн!-Отвърна ми Дийн.
-Радвам се да те видя,приятелю!Добре ли си?
-По-добре от теб със сигурност!
И двамата се бяхме ухилили до уши,когато отдясно ни нещо като чувал с камъни се строполи на земята.Със Зандър мигновено се обърнахме натам и видяхме човек от 306-ти екип.
-Шеймъс?Ти ли си?
-Ами кой друг?-Запъхтян се приближи към нас той,придържайки колената си,с болезнено изражение на лицето си.Спонтанно,то се измени в усмивка.-Радвам се да видя,че сте цели!
-И ние се радваме за теб,Мирк.
-Добре,хищни орли такива…Слушайте.Нямаме много време за приказки.Генерала заповяда да унищожа противовъздушните оръдия и да ви изчакам.С вас трябва да проникнем през задния вход.Там ще се прегрупираме и ще атакуваме.Да вървим,защото нямаме много време!
Е,хубавото си замина…Сега следват кървища и викове.А някои от тях още си кънтят в главата ми и не щат да излезат.Те няма да ме оставят намира.Не и докато съм жив…Но с бодра крачка продължих да следвам приятелите си до задния вход.Там заехме позиции и зачакахме другите да се приземят успешно…поне донякъде.Отвсякъде заприиждаха бели парашути,а на тях висяха като шушулки нашите парашутисти.Не след дълго към нас се присъединиха всички момчета от двата екипа-207 и 306.
-Добре,момчета,да разбием вратата!Някой носи ли експлозиви?-Попита като разлаяно куче Шеймъс.
-У мен са,серж!-Обади се средно на височина зеленооко момче с белег на челото.
-Ами слагай ги на вратата,синко!-Заповяда му бащински Мирк.
След дълго овързване на експлозивите,ние се покрихме отстрани на сградата и зачакахме експлозия.
Минаха секунди и се чу мощен взрив,който направи вратата на мижави късчета метал.
-Атакааааааааа!-Заповядахме ние,сержантите три в едно.Спогледахме се и се затичахме обезумели към входа,където ни чакаха момче с карабина и базукар.Ние напредвахме към тях,и изстрели започнаха да хвърчат навсякъде.Настана нечуван шум само за да убием тези двамата.Някой простреля карабинереца в главата и той се свлече леко на земята.Базукаря ни погледна с кървав поглед и изстреля снаряд по нас.
“Опа…май загазихме”-Си помислих точно преди снаряда да се разбие на метри пред нас.Единственото нещо,което помня е как полетях назад във въздуха и остъргах гърба си по асфалта.След което ми причерня,но не можех да помръдна.Можех само да чувам:
-Убийте го!
Последваха няколко единични изстрела,които изсвистяха над мен.
-Мъртъв е!Не!По дяволите!
Чуха се стъпките на поне дузина човека,идващи право към нас от входа.След секунда от двете страни изстрелите пищяха,а аз исках всичко това да спре…Но изгубих и звук…Не можех да чувам…
Не знаех дали съм мъртъв или не.Какво ставаше с мен?Нещо ме затягаше…Исках да се освободя…
“Мамицата ти!Няма да ти се дам!Не,НЯМА ДА УМРА!” помислих с все сила напрегнах съзнанието си…Но нищо не се получи.Виждах само черно.Изведнъж ушите ми се отпушиха и започнах да виждам все по-ясно.Успях да се наддигна,не знаещ какво се случва или какво се е случило.Огледах се,а половината от хората ни лежаха на земята.Само Шеймъс и Зандър стреляха срещу някой във входа.А там имаше цял куп мъртви врагове.Зандър потупа Шеймъс по рамото.
-Ъм,Мирк?
-Остави ме,ще умрем!
Продължаваха да стрелят.Аз се опитах панически да извикам за помощ,но излизаше следният звук:
-Мбгпохмосшщ!…
Никой не се обърна към мен…
-МИРК!
-Какво?
-ТААААААНК!!!
Нещо хиперзвучно се разби в стената до тях.
-Да бягаме!Натам!
-Зандър…-Произнесох едвам аз,вдигайки ръката си към тях.
-Зандър…-Отчаях се и от очите ми се стекоха сълзи.Продължавах да наблюдавам безпомощно какво ще им се случи.Очаквах,че танка ще ги убие…Не…не!
“Туууп…БУУУМ!!!”-Танка не улучи.В тези няколко секунди преди следващият снаряд,чух Шеймъс:
-Зандър,виж!Да измъкнем Джеймс!Ето го там!-И той ме посочи,а аз от щастие се усмихнах и вдигнах ръка.
Те се затичаха към мен,а танка стреля пак.За огромно облекчение,уцели прозорец.Стъклата се разхвърчаха,но няколко се забиха в Шеймъс.От торса му потече кръв,но той сякаш не забелязваше.
Опитах се да му извикам,когато ме завлачи към терен с трева и ме остави там.Ококорен,аз му прошепнах:
-Шеймъс…Шеймъс,кървиш…
-Какво?Къд…
Той погледна право към торса си и опипа кръвта.
-Боже Господи!Умирам?!?УМИРАМ!?!
Огромно количество кръв ручеше от него,а той панически и пребледнял беше добил най-ужасяващата физиономия на света…
-Мамка ти,идиот нещастен!ЕЛА МИ ТУК!
Шеймъс грабна пистолета си и се затича към танка,а аз успях само да го хвана за крака,но откъснах парче плат.С незнайни сили се изправих и затичах към него,преспъвайки се и викайки:
-Шеймъс,не!Ще те убие!
Но той не ме слушаше и продължаваше да прави кървави петна след себе си…
-Мамка ти,негоднико!
Зандър се затича към мен…Но твърде късно…Ужас ме порази и ме удари като светкавица през лицето.Стреса ме обгърна…Времето се забави…Танка изпусна искра,след което през дулото заскърца снаряда…Той стремглаво се понесе към Шеймъс,разби се в него и го пръсна на милиарди парченца.Кръв хвърчеше като фонтан навсякъде и ме обля,както и Зандър,и танка,и терена.Каската на Мирк отхвърча във въздуха и падна на земята,издавайки зловещ звук.Ние със Зандър полетяхме назад и паднахме на твърдата вражеска земя.Последната мисъл,която мина през съзнанието ми,докато хвърчах назад бе:
“Шеймъс…Няма го вече…”
Ударих силно главата си в асфалта и изгубих картина…

С уважение
Димитър Христов Димитров

Сори,ама сутринта към 9 часа видях,че някой е отговорил и прочетох мнението.Беше положително настроено,но не помня от кого беше то...И дали не е изтрито нарочно???Все пак как се представям?

Ако не се лъжа, беше Сентри и беше казал, че се поучаваш от критиката. И аз споделям мнението му, макар че има още доста да шлайфаш.

Благодаря,радвам се,че забелязвате прогреса ми...

Ако съм - да го кажа - поздрави на другарите комунисти

Брада...
Сок...
Чай...
Квазимодо...
Току-що...
Измекяр...
Радослав...
Малинчо...

Яко, а?

Брада...
Сок...
Чай...
Квазимодо...
Току-що...
Измекяр...
Радослав...
Малинчо...
Казим...

Много по-яко,а?

Става...