може а може и да не може демек ще видя.


Всеки навит да опита може и сам да допълни Страж това е една от хубавите му страни.

Прочелите това дотук знаят какво представлява. Стражът просто се опитва да запази едно малко място от космоса което ние наричаме дом. Но неговата битка е вечна, следователно изгубена предварително. Тя е просто едно отлагане на края, всяка победа - просто отсрочка докато не се появи нов враг. В Страж няма "пенсиониране" нито връщане у дома. Влезнал ли си веднъж това е. Всички в него го приемат заедно с факта че един ден вече няма да има Страж. Но въпреки всичко приемат съдбата си, с чувство за хумор и немалко ирония, независимо че ще оставят костите си на някоя забравена от бога планета.
В крайна сметка не е ли и самият живот просто отлагане на неизбежното?

Преди обаче да почна каквото и да било ново трябва да завърша почнатия епизод нали? А иначе имам идея и за нещо по- дълго.



Събуди го досадно пиукане.
„ Оох леле как ме цепи главата... каквото и да съм направил снощи е било запомнящо се.”
С труд се довлече до малката кухня на квартирата си и си сипа едно кафе. В крайна сметка пусна портативния холофон за да се отърве от настойчивото пиукане. „ Кой знае за каква глупост ме дигат по това време.” Изражението върху лицето от другата страна на линията обаче, го отрезви по-бързо от всякакви кафета.
- Събирай си нещата веднага. Прекъсват всички отпуски.
- Виж сега, или ще ми дадеш уважителна причина, или ще си признаеш че се майтапиш, или в противен случай като се върна ще ти извия врата!
- Янките са се разшетали.
- Е и? Кога това е имало значение?!?!
- Този път е сериозно. Нали знаеш че преди години някакви геолози откриха онзи стар склад в Камчатка?
- Че там имаше само голи стени! А и нали го обявиха за терористична база?
- Абе и аз така си мислех ама явно не са .
- Какво знаят?
- Много малко, което е и хубаво и лошо. Може би ако знаеха достатъчно щяха да ни оставят на мира. Все тая, не можем да рискуваме. Трябва да покрием всичко и всички.
- Какво пък толкова се ще се плашат Имперските Щати(тънък бъзик, който скоро ще е реалност) от нас?
- Отде да ги знам! Може би си мислят че им застрашаваме свободата?
- Е това ще е шегата на века, ако е вярно. Добре де съгласен, но не мога просто да изчезна, това също предизвиква въпроси. Ще ми трябва малко време да си опаковам багажа и да си измайсторя алиби.
- Имаш 60 минути.
...
Напъха всичко в сака за нула време. Сега трябваше да измисли благовидно извинение пред хазаите и тези с които се запозна изминалите дни. Излезе и заключи след себе си, без да усети че го наблюдават.
...
Един покрив на около 200 метра оттам.
- Целта напусна сградата.
(Сега моля ви се представете си подобие на гласа на G- man от Халфа)
- Отлично лейтенант...продължавайте по план...
...
Върна се след около четвърт час. Слава Богу всички приеха набързо скалъпената причина за внезапното му „заминаване”. Все още вглъбен в мислите си, влезе в квартирата без да обърне внимание че вратата е отключена. Почти инстинктивно отби с ръка цевта на автомата на първия командос и куршума предназначен за него се заби в главата на втория. После придърпа към себе си първата зелена барета и я използва като жив щит срещу хаотичните изстрели на третия от отряда. Когато стрелбата спря, извади ножа на първия командос и го заби в гърлото на последния докато той се опитваше да презареди.
Въздъхна и понечи да си вземе багажа когато усети движение зад себе си. Обърна се и видя още една зелена барета, която спокойно се целеше в челото му.
„Еееех защо винаги гадовете са N+1 на брой?”
Другият му предложи студено:
- Хвърли ножа.
- Да го хвърля а? Абе знаеш ли това не е лоша идея...
Движението беше мълниеносно.
Командоса се опита да извади острието приковало рамото му към стената, а когато не успя се протегна към изтървания автомат лежащ точно на една ръка разстояние и (уви) няколко сантиметъра в повече.
- Аз само така умея да си хвърлям ножа. Ти май очакваше друго?
Взе си сака спокойно и на излизане се спря за миг.
- Да кажеш на шефа си, че е тъп но за сметка на това е и прост. Чао.

- Да кажеш на шефа си, че е тъп но за сметка на това е и прост. Чао.

Нее тва беше жестоко приятно разказче но отново кратко

готов съм с един по-дълъг и този път най-накрая описан от гледната точка на един от героите. Ще има връзки с стари епизоди и може да се каже че тоя е обединяващ. Поствам го скоро.

A!? Какво правиш тука, бе?

ами разбираш ли тия дни като ми се беше прецакал асс-то и не можеш да си направя ново а все пак се чудех какво да правя си направих асс и тук. Не че чета Pc-mania.

Ся и тука дойде... Ае, минавам на ЛС.

Следвайки дадения съвет съм написал нещо по-дълго и да, този път имате главен "герой"







Скочи в малкото укритие и запъхтян се облегна на стената. След малко и други фигури изникнаха от нощта и изтощени се натъркаляха около него. Един промърмори:
- Пак ни отблъснаха като гледам...
Силен глас, свикнал да командва, се провикна от другия край:
- Всички ли са тук? Преброй се! Зигмунд!
Един от бронираните отговори:
- Hier!
- Василий!
- Тук.
- Андрей!
- Добре де стига викал... тук съм.
- Франц!
- Hier!
- Пьотр!
Силует понесъл дълъг колкото него самия снайпер кимна:
- Тук!
- Владимир!
Още една окаляна до неузнаваемост броня се идентифицира:
- Тук съм, тук съм...
- Делваро!
Огромен негър висок колкото човек с броня се ухили:
- Тук!
- Къде ти е базуката?
- Дезертира!
- Лео!
- Тук съм, Марио е до мене.
- Мао!
Известно количество дъждовна вода и кал си изключиха активния камуфлаж, разкривайки дребен, жълт виетнамец.
- Тук.
- Тео!
Никой не се обади. Всички започнаха да се оглеждат притеснено.
- Някой да е виждал Теодор?
- Мисля че остана назад, но в тази тъмница не съм сигурен.
- Да не са го докопали?
В този момент още един брониран влетя вътре с плонж, като падането му беше смекчено от двамата до вратата. Изпод двестакилограмовата броня се чу стон.
- Оох... мне определено не са го докопали... Тео, това беше ли 100% необходимо?
- Не, но ако ти хареса пак заповядай. Личният състав е налице!
- Засега, други може и да не са имали твоя късмет.
...
...
Няколко години по-рано.
...
...
Остави си нещата до показаното му легло и колебливо се огледа. Наоколо кипеше трескава дейност и всеки явно беше зает със свои си дела. Някой го потупа по рамото. Беше нисък азиатец с дружелюбен вид.
- Ти май си от последния набор?
- Ъъ, да тук съм от едва няколко дена.
- Приятно ми е, Мао Шин.
- Зигмунд Щойер. Нядавам се някой ще ме разведе наоколо...
- Всяко нещо с времето си. Играеш ли покер?
- Горе-долу.
Я идвай с мене. Ще поговорим по-време на играта.
Заведе го до голяма шведска маса, на която седяха 10 души като имаше 2 карета и двама които отегчено чакаха.
- Айде бе Мао, намери ли четвърти?
- Да, да ви представя Зигмунд Щойер.
- От новите е нали? Ще му викаме Зиги. Добре дошъл и давай да почваме.
Докато играта постепенно набра скорост, Мао го попита:
- Зигмунд, всъщност как те вербуваха?
- Ако толкова искаш да знаеш...
...
Внимателно преброи патроните в шмайзера, но те упорито си оставаха 15. Таванското помещение където се криеше, имаше добър изглед към площада и той крадешком погледна през малкия прозорец. Английският патрул долу се разпръсна и войниците почнаха внимателно да проверяват къщите. Въпрос на време беше да стигнат и до тази. Нечий внезапно секнал дъх го накара да се обърне. Откъм стълбището го гледаше един доста изненадан англичанин. За миг двамата се наблюдаваха един друг. После английският войник понечи да свали пушката от рамото си, но шмайзера беше по- бърз и изпрати един откос в него. „ Е сега ми се еба майката...” помисли си горчиво. Отново отиде до прозореца, но когато се показа, в рамката се забиха куршуми. Отстъпи заднишком опитвайки се да се прикрие от треските и се блъсна в някого. Зад него имаше човек в средновековна броня или поне в това което си мечтае да стане средновековната броня като порастне. Отчаяно вдигна автомата, но другия просто го хвана в ръката си и стисна, превръщайки го в авангардна модернистична скулптура.
- Ротенфюрер Зигмунд Щойер 12 СС дивизия „ Хитлерова младеж”, ще ти направя предложение на което не можеш да откажеш. В противен случай до 30 секунди ще умреш.
Долу вече се чуваше трополене на ботуши изкачващи стълбите.
- Имам ли избор?
- Абсолютно никакъв. Последвай ме.
Кратката сцена имаше само един свидетел, а когато ранения англичанин склопи очи, вече нямаше нито един.
...
Бяха го оставили заедно с група други войници да чака...какво? До него имаше четирима руснаци твърде разтревожени за да му обърнат подобаващо внимание и доста други. Той беше не по-малко притеснен, но се стараеше да не го показва. Около тях непрекъснато минава хора в непознати униформи.След малко наблизо се спряха двама в странните бойни костюми.Проведоха кратък разговор и после първия отпраши към един асансьор. Другия се обърна към тях и почна да вика по имена. След малко чу своето.
- Щойер, Зигмунд!
- Аз съм.
- Мязаш на по-печен от останалата пасмина. Ще те пишем в бронирания корпус. Там все се оплакват че не достигат хора.
- А ще можеш ли да ми обясниш...
- Не ме занимавай зает съм. Бягай надолу по коридора и после вляво.
Така! Родригез, Хосе!
...
...
...
...
...
- Даа. Позната история, моята не е много по-различна. В единия момент всичко около мене и аз самия включително е обвито в американски напалм, в следващия се събуждам в медицински отсек в пълно здраве и с внезапна промяна в работното място.
- Всеки път ли е така?
- Ами да, така е най-добре. Може да се каже, че и двете страни остават доволни.
- Да не повярваш.....
- Ти разпределен ли си вече?
- Нее, както казах тук съм от няколко дни.
- А какво ще кажеш да те включим в нашето отделение? И без това сме с човек по-малко, а ти ми изглеждаш свестен тип.
- Ами, не знам...
- Ей Старши, навит ли си младока да се запише при нас? Тъкмо пак ще станем мръсната дузина.
В другия край на масата, един от играещите вдигна поглед от картите и отправи съсредоточен поглед към тях. Зигмунд усети, че му взимат мярката.
- Хммм, добре, но на изпитателен. Покаже ли че го бива, остава.
- Ясно, е вече си с нас. Дай да те запозная с другите. Това са братята Фабияни, всепризнатите готвачи на батальона, Пьотр Алексеевич, Теодор Георгиев,Рикардо Делваро.....
...
...
Малко след това заедно се беше запътил към оръжейната заедно с още трима, обещали да му помогнат да си пренесе екипировката. Влезнаха вътре и той посочи:
- Ето тази тук е моята.
- Моля?!?! Не, не, така няма да се разберем. И ти наричаш това броня? Ще станем за посмешище на ротата.
- А как би трябвало да изглежда?
- Виж сега щом ще си при нас, не може бронята ти да е като излезнала от конвейер. Трябва й малко тунинг.
- Това пък какво е?
- Просто излез за известно време. Владо, бегай вземи инструментите.
...
...
Седна до вратата и зачака. След малко покрай него мина Владимир понесъл торба с оръдия на труда. Отвътре се чуваха удари, тихо ругаене ако ударът е попаднал върху нечий пръст и по някоя откъслечна реплика.
- Не можем ли просто да го махнем цялото?
- Така няма да се получи...

...
Главата на Делваро се показа и той го попита:
- Нали беше при есесовците?
-Да, 12 дивизия.
След като кимна, той пак се скри вътре. След малко пак надникна:
- Някакви предпочитания за хладни оръжия?
- Нали имам щик...
- Бе остави го щика, резерва винаги е нужна, аз примерно си монтирах остриета за китки, а Теодор се мотае с един огромен меч за две ръце.
- Обучаваха ни на бой с ножове...
- Става.
......
....
...
Отвътре пак се чу глас:
- Казах махни го! Без такива символики! Нали не искаш Пьотр и Василий да го омажат от бой като го видят!
...
Мина се още време и накрая вратата се отвори широко.
- Хайде да видим какво ще кажеш!
Влезе вътре и ахна. Целият му костюм беше боядисан в черно като някои от дребните елементи липсваха или бяха поизкривени за да го направят по- изчистен. Върху нагръдника имаше голям сиво-сребърен нацистки орел, но както забеляза, без свастика в ноктите. На дясната раменна плоча стоеше емблемата на Waffen SS, а върху лявата цифрата 12 с готически шрифт. Отстрани на кръста пък висеше солидно мачете, тъй като обикновения нож би изглеждал нелепо предвид размерите на бронята.
- Страхотни сте...нямам думи.
- Нали? Ти и без това си дванайстия човек в отделението. В такова нещо чак да ти е кеф да пукнеш!
- Ъъъ, може би не е чак толкова добро...
- Все тая. Давай да я занесем при нашите.
...
...
...
Няколко седмици се изнизаха бързо. Така е като си в приятна компания. Бързо успя да ориентира наоколо и скоро си спечели доста познати. Делваро, който като бразилец лесно беше станал капитан на дивизиония футболен отбор(защото както сам се изрази „Не можем да си запълваме времето само с пиене, карти и биене”) направи няколко тренировки с него и каза, че живот и здраве би могъл да стане добър десен бек. Като цяло беше по-добре от другата алтернатива- английски наказателен взвод...
Докато един хубав ден не ги събудиха със сирени.
След порядъчно псуване предвид факта, че беше 3 през нощта, всички се опаковаха в метал.
- Зиги, днес ще ти се отвори парашута за бойно кръщение! Ще правим десант като гледам!
- Не се радвам особено...
- Да не ти пука! Само гледай да не те освиткат още в началото!
Dropship-ът(еми значи просто тая дума не се превежда и точка по въпроса!) където се натъпкаха, беше щурмови модел. Служеше за прочистване на терена и оформяне на плацдарм за да дойдат тежките модели пълни с цели батальони пехота, мекове и какво ли още не. Щурмовите, естествено нямаха такъв товар.Този носеше един пехотен взвод и един танк закачен под него, за по-удобно и бързо разтоварване.
- Всеки има право да си каже молитвите в зависимост от религията!
- Аз като съм атеист какво да правя?
- Ще стискаш палци на пилота да избегне зенитките!
- Е не знаеш колко ме успокои просто.
- Всички да се хванат здраво, тръгваме!
...
...
...
...




Останалото както казват е история...преговорете си старите епизоди и ще видите.

Добро попълнение доста неща се изясниха като цяло много ми харесва