Иди на:  
търсене   регистрация   чат   помощ   правила   влизане в сайта
Автор Съобщение

Аватар
Регистриран на:
15 Мар 2004 16:58
Мнения: 1868
В момента играе: Medieval 2: Total War
Заглавие:
Публикувано на: 09 Фев 2006 22:25


d4rk.1nside написа:
Existence написа:
d4rk.1nside написа:
Хех , най - лесно е така.Можеше поне да погледнеш , преди да се обърнеш към клавиатурата и като един "стар и отракан юзър" да се направиш на нещо повече от което си в тоя форум.Нито виждам горе да пише "Ексистънс форум" , нито нищо..Следващият път може да погледнеш преди да пишеш.

Да ти кажа да - смятам, че съм заслужил правото си да се държа по този начин.
А ти тогава обясни ми как така си противоречиш? Мда, красиво е, хареса ми, в следващия момент - get a life. Ха обясни ми това? Или си мислиш, че си абсолютно невинен а аз стария юзър само търся да се заяждам с някого.
Освен това остава проблема защо го написа, а? Защо това крайно флуудърско мнение? Нали си каза каквото имаше да кажеш? Защо трябваше да пълниш темата с простотии?
Ми , първо да кажа ,че съм от леко флуудърско общество..Но това няма връзка.В случая поста ми беше пълна ирония както се забелязва и от "!11" което е признак за ирония или сарказъм в постовете на човек , или поне по местата по които пиша , това означава , това исках и да кажа.Просто ми стана адски смешно , тоз сентри , дет толко убави неща уж и т.н. , и се изцепва по адски неразбираем начин "гет а лайф" ни в клин , ни в ръкав.Какво искаше да каже така и не ми стана ясно.Какво общо има тази мега_тъп_фраза , почти като тая "Ю ХЕВ НО РЕАЛ ЛАЙФ " , с темата и с това толко хубаво произведение.Просто миссъндърстендинг дет се вика , както и да е .

Не сентри - актив го написа.
Да - недоразумение.

___________________________________
Ahhh, she looked into your jingles,
And saw what laid beneath,
Don't try to save yourself,
The jingle is complete

Fading gently,
Jingling through

Nothing else can jingle


Профил

The King of Kings
Аватар
Регистриран на:
26 Дек 2002 14:16
Мнения: 3480
Заглавие:
Публикувано на: 10 Фев 2006 14:05


Приемам критиката ти Екс, стига тя да бе обоснована. При положение, че не си схванал смисъла на get a life, тя просто остава фикция, недоразумение...
Утопичният израз "get a life" по принцип повечето тук го пишат механично, както каза, но аз го употребих в смисъла "хвани живота си в ръце, виж хубавата му страна, стъпи си здраво на краката", а не просто "разкрай се, умопомрачителен асоциал". Не бих го употребил така, не и в творческия ;)
Колкото до страдалческата страна - при положение, че аз не изпитвам тези емоции, няма как да ги споделя, следователно най-малкото съм попаднал на неподходящото място в неподходящото време.
Ами прочетох го... умират си. Умират мисли, хора, образи. "В мазето се носеше неприятна миризма на гнили листа" беше писал Кинг в "То", същото е и тук - фиктивно тяхната екзистенция и съществува, и несъществува, така че това ги прави просто образи на сенки. Гибелта на една сянка е гибел на притежателя й, погледни го от философска точка. А този втория разказ абсолютно не бих го нарекъл "дълбок" - по-скоро "отвеян" е по-точната дума.

Дарк Инсайд, замисляй се над детайлите и смисъла ;) Помисли и върху поста си, преди да пуснеш. Не винаги мога да съм положителен герой. "Няма вечно приятелство, а вечни интереси". Следователно не мога да кажа на черното бяло, само за да се причисля към мнението на стадото. Не, не се страхувам да кажа това, което искам, дори и да е противоположното, след като аз го виждам така. Вероятността аз да съм заблуден е точно толкова голяма, колкото при вас :)

___________________________________
Цитат:
az se nadqvam planeta turneto da e ludnica taq godina!


Профил ICQ

Аватар
Регистриран на:
15 Мар 2004 16:58
Мнения: 1868
В момента играе: Medieval 2: Total War
Заглавие:
Публикувано на: 10 Фев 2006 18:23


Актив, кое по-точно не ми е обосновано?
Явно искаш повече от 2-3-4 доказателства, че рибата не може да живее извън водата, та ще увелича бройката ако се налага :)
Самият израз get a life предполага, че го казваш в отрицателен смисъл, самият израз get a life НЯМА положително значение, самият израз get a life в комбинация с останалото ти мнение не говори много добре (нямам нищо против мнението ти, просто заедно с него фразата става злобна... още по-злобна искам да кажа)
А защо не каза просто "хвани живота си в ръце, виж хубавата страна", не ти ли харесва българския език, че да употребяваш чужди по народност изрази? Хе, тука малко се заяждам ;)
А и не на последно място - разказа е писан Отдавна. За колко ми каза... една-две години, смятам, че човек може да си стъпе на краката много пъти :) Моля те разбери ме, толкова ме мързи да изпиша всичко друго което ми идва на ума...

Peace, yo, а между другото говорим само за разказа, нали :)

___________________________________
Ahhh, she looked into your jingles,
And saw what laid beneath,
Don't try to save yourself,
The jingle is complete

Fading gently,
Jingling through

Nothing else can jingle


Профил

Аватар
Регистриран на:
22 Яну 2006 10:07
Мнения: 11
Заглавие:
Публикувано на: 11 Фев 2006 23:49


one more...

В стаята оттекна звукът от силен плясък – шамар. А после един тих, но ясен глас разсече тишината:
- Стани момиче! Избърши сълзите и стани! В този живот няма място за слаби хора, оцеляват само силните, така че бъди силна и ти!
Тя вдигна бавно глава, отметна косата си и просъска:
- Как може да си толкова безчувствена? Как може да искаш от мен да бъда силна? Как ти дава сърцето – или вместо сърце имаш ледена буца, заседнала в гърдите ти? Как може да си толкова високомерна и жестока? Как можа да не пролееш дори една сълза? Или сълзите ти са ледени капки, потънали в студената ти душа? Майко, как можеш да искаш от мен да бъда спокойна! Та аз повече никога няма да го видя, да го прегърна! Татенцето ми, обичаният ми баща!... Та той ти беше съпруг…. как можа да не поплачеш за него……..
Отново настъпи тишина, отново разцепена от звука на плесницата.
- Казах да станеш и да изтриеш сълзите. Момиче, истински силните хора таят чувствата, мъката, сълзите за себе си. Истински гордият човек не си позволява да изкриви от тъга лицето си в присъствието на други хора, защото знае, че останалите не заслужават да разберат чувствата му. Мила, трябва да се научиш да бъдеш силна и горда, да се научиш да спотайваш чувствата, да давиш сълзите, защото това е единственият начин да оцелееш.
Шарлот се вгледа в лицето на майка си и сякаш за първи път успя да я види истински. Очите й бяха зачервени и подпухнали. Беше си сложила тъмен грим, за да скрие сенките – издайници на безсънните нощи, прекарани в безмълвни ридания. Лицето й беше бледо, сякаш се беше състарила. И все пак изглеждаше спокойна. Тогава Шарлот разбра грешката си. Майка й страдаше, подлудяваше се от мъка, точно като и тя самата, но майка й беше прекалено горда за да го покаже. Сърцето й се сви. Обвиняваше се, че й беше наговорила куп безпочвени обиди, вместо да я прегърне и успокои…
- Стани момиче. Избърши сълзите и се облечи. Погребението ще започне всеки момент.
Майка й тръгна към вратата. Преди да излезе се обърна и добави:
- За гордият, доблестен човек и един поглед, един жест може да бъде извинение, при това много по-добро от думите.
Шарлот се изправи… Лек поклон и един поглед, отправени към майка й, най-искреното извинение… Застана пред огледалото и посегна към тъмните гримове, за да скрие сенките – издайници на безсънните нощи, прекарани в ридания….

…. Тогава беше на четиринадесет. Сега, десет години по-късно, отново посегна към същите сенки, издайници на същата мъка. Седеше пред огледалото и се гледаше. Колко се беше променила! Колко много беше пораснала, вече не беше момиче, а дама. И всичко това благодарение на съветите на майка си. Тя я направи силна, горда, научи я да не се поддава на чувствата и да спотайва мъката, болката, дори радостта. Майка й я научи да посреща живота с ледено лице….. а самата тя сега лежеше вледенена долу. Но този път Шарлот не плачеше… Този път беше силна…
Оставаха й още няколко подробности и беше готова. Запечата малката бележка, хвърли последен поглед към огледалото и бавно, но сигурно, излезе от стаята. Пристъпи в малкия параклис, поздрави всички дошли, пусна бележката в джоба на едно момче и се запъти към ковчега. До нея се приближи мъж, на около тридесет, прегърна я и я придружи да седне.
Погребението мина така както би пожелала майка й. Шарлот беше силна, държеше се с достойнство… Въобще беше такава каквато трябваше да бъде – истинска дама! Но вечерта, когато си легна, за пореден път почувства тежестта от товара, нещо в нея се пречупи и сълзите потекоха…. Плачеше, плачеше сама в мрака, защото само себе си не можеше да заблуди, само от себе си не можеше да скрие болката от загубата…. Плачеше тихо, но плака цялата нощ, и тази, и предишната… щеше да плаче и следващата…. Всяка вечер, самотата и мъката откъсваха поне една сълза от сърцето й…Всяка вечер…
Тя се опита да направи разбор на живота си. За последните десет години беше постигнала и много, и малко…. Повечето го направи майка й. Тя я въведе в обществото… Но какво общество беше това? Един театър, един маскарад, в който майка й й направи костюма… След няколко седмици беше сватбата й. Нито тя го обичаше, нито той нея. Сърцето й принадлежеше на друг, но живота не беше разпределил ролите така… И тя щеше да се омъжи… Трябваше да спотаи любовта си дълбоко в душата си, при всички останали чувства… Любовта й, вместо да я изпълва с трепетно очакване, радост, вълнение и надежда, се превърна в още една причина, заради която нощем тихо простенваше. Страстта й се въплъти в дълбоките и тежки въздишки, изтръгващи се от дълбините на нежната й душа. Пламъкът на желанието я гореше болезнено и непрестанно. За нея най-красивото чувство стана жестока агония, защото тя не можеше да целува, да милва любимото лице всеки ден, всяка нощ… За Шарлот любовта щеше да остане болезнено красив спомен, чувствата щяха да се превърнат в неизплакани сълзи, преглътнати въздишки и множество безсънни, самотни нощи, като тази…

…В осем часа на другия ден тя вече чакаше любимия. Това беше последната им среща, тя го знаеше. Въпреки волята си, очите й се насълзиха… Тихи стъпки… После неловко мълчание. И след миг той заговори:
-За любовта, за обречената, красива и изгаряща любов...
-За нашата любов...
Две чаши се допряха. Кристален звън разкъса тишината.....
Две сърца, събрани от съдбата, се разделяха бавно, трудно, болезнено... Очите, пълни със сълзи, сякаш попиваха всеки щрих от любимото лице. Две ръце, допрени за последно в мрака. И устни, напиращи да промълвят пак "Обичам те!" А думите се изгубиха в нощта, неизречени, нечути, но почувствани…
Шарлот избяга от стаята разплакана, не издържа….


… Тя седеше в малката стаичка, чакаше да чуе музиката и да влезе в църквата. Беше очарователна! Но чувстваше, че стои в клетка… Вече се беше примирила – животът й щеше да се превърне в една клетка, а тя не можеше да избяга… Едно момче влезе в стаичката и й подаде писмо. Тя го прочете, пребледня и се строполи на пода. За пръв път от десет години насам тя не можеше да бъде силна. Нейният любим беше мъртъв. Бил болен от треска и предишната вечер починал. Тя ревеше, седеше на пода и ревеше… Беше вцепенена - всеки момент трябваше да влезе в църквата, а дори не можеше да стане… Сърцето й се превърна в куп от ледени сълзи… И всяко късче разкъсваше жалките останки от душата й, впиваше се дълбоко и болезнено, сякаш пробиваше цялата й същност… Животът й изгуби вече всякакъв смисъл, последното нещо, за което си струваше да продължи съществуването си, беше изчезнало… Всичките й стаени мечти и надежди, желанията й, копнежите й, всичко се разпръсна, като прах след силна буря… Как да продължи напред, като всичко което искаше, остана в миналото й, превърна се в спомен… Тогава в главата й изплува един глас: “Стани момиче! Избърши сълзите и стани!... Момиче, истински силните хора таят чувствата, мъката, сълзите за себе си…” Треперейки тя все пак стана… Другите не заслужаваха да знаят какво й е, никой не заслужаваше да открие мъката й, защото тези, които можеха бяха мъртви. Тя беше сама…
Музиката изпълни залата, отвориха вратата и пред нея се простря път, покрит с червен килим… Път, който трябваше да извърви в самота…Най дългият и труден път в живота й…


___________________________________
If the story's written on my face, does it show
Am I strong enough to walk on water
Smart enough to come in out of the rain
Or am I a fool going where the wind blows


Профил

Аватар
Регистриран на:
15 Мар 2004 16:58
Мнения: 1868
В момента играе: Medieval 2: Total War
Заглавие:
Публикувано на: 12 Фев 2006 00:15


Ами какво да ти кажа мило ми Еми, спазваш стила си ако не друго... искам да кажа - тъжно, тъжно, та се къса, искам да кажа - това искаш да внушиш.
Разказваш истории които могат и да са истина някъде там, в далечна Англия ;)
Но лично не виждам на какво може да ме научи този разказ, това, което ми казва е... как могат да се държат някои хора, не смятам, че тези които крият сълзите си са силни, а по-скоро самотни. Следователно показва и какво е/е било твоето разбиране за "силна" когато си го писала.
От друга страна от опит знам, че вдъхновението за такъв тип разказ може да дойде и само защото е вечер и защото музиката е такава и защото навън въздуха е чист. Не задължително да идва от чувства, които изпитваш.
Та какво мисля аз - мисля, че си е на ниво, мисля, че е хубав, но мисля и че не е нищо особено от идейна гледна точка. Просто история...

ЕДИТ за долу: Е, това не променя мнението ми ;) Просто казвам какво е и какво не е за мен. А според мен не каза абсолютно нищо в същността си, просто предъвкваше... нещо си, но пък така звуча в моите уши, кой знае другите какво ще видят в думите ти...
I'm only human you know... sue me!

ЕДИТ 2: Щеш не щеш винаги внушаваш нещо с разказа си, ако ще собствените си чувства, но не можеш да твърдиш, че не внушаваш нищо... За да го пуснеш тук значи си искала да споделиш нещо, а ако просто искаше да чувстваш с него - не го показвай на никого. Не че казвам да го махнеш, напротив, но просто... недей твърдя, че не искаш да внушиш нищо ;) Дръж се като творец!

___________________________________
Ahhh, she looked into your jingles,
And saw what laid beneath,
Don't try to save yourself,
The jingle is complete

Fading gently,
Jingling through

Nothing else can jingle


Профил

Аватар
Регистриран на:
22 Яну 2006 10:07
Мнения: 11
Заглавие:
Публикувано на: 12 Фев 2006 00:23


никога не се стремя да давам нещо на читателя, правя го основно за себе си. История, след история, след исторея - това е животът. а какво те е научил той, от една истоия си извлякъл цялата човешка мъдрост?
една мисъл е една идея, една идея се развива, но никога не може да избяга от въпросната мисъл или чувство. Какво се опитвам да внуша? Нищо. Не пиша за да внушавам, а за да чувствам. когато пиша чувствам всеви трепет, всяка усмивка, ако и друг го е почувствал значи не съм написала нито една блудкава история за тоя който вее(да не казвам "духа", за да няма обидени) Животът за мен не е една голяма трагедия, акуп малки драми. Може да са прекомерно много на прекалено малко място, но нимавсичко е розово? И не виждам защо да не е тъжно, все пак товае една проста история...

___________________________________
If the story's written on my face, does it show
Am I strong enough to walk on water
Smart enough to come in out of the rain
Or am I a fool going where the wind blows


Профил

Аватар
Регистриран на:
30 Ное 2003 00:24
Мнения: 2086
Местоположение: Alaska secret underground military base
В момента играе: GTA IV, Heroes 6
Заглавие:
Публикувано на: 12 Фев 2006 19:40


Винаги съм казвал, че има два типа произведения - такива създадени за другите, и такива създадени за самия писател, където се пише за да се задоволи нуждата на твореца да даде физически израз на чувствата и мислите, бушуващи в него. Тук написаното определено е от втория тип. А те, според мен, трябва да се оценят не като вложен смисъл и цел, а просто като разказ, като една картина - красива и изпълваща с някакво чувство, но в никакъв случай поучителна или гонеща някаква рационална задача. А в това отношение съм напълно съгласен, че може би най-лесно е да се внуши красота с разказ за "най-красивото чувство", а именно любовта. Лошото в случая е, че това се прави значително често и доста бързо този "жанр" или "област" стават прекалено познати и безинтересни за евентуалния читател.
И отново аналогията с една картина - когато го видиш за пръв път е интересно, запленяващо, изпълващо с очарование и благоговеене. Следващите пъти вече е все познатата конструкция от цветове и краски, изписани в познатите фигури и пози. Накрая просто започваме да подминаваме окачената в коридора на най-представителното място картина шедьовър от бил той и велик майстор. Но пък от време на време се спираме и за сетен път разглеждаме картината, забелязвайки отново нейната красота.
По този начин си обяснявам защо един и същи човек, на приблизително еднакви произведения може да реагира по коренно различен начин. Затова може би не е редно да съдим някого, който веднъж ще каже "Прекрасно е!", а друг път "До болка омръзнала тема...".

Написаните тук разкази са красиви, въздействащи..., но и нищо повече, както е и цялата подобна литерутура. Похвала за авторката, че има възможностите да напише нещо така стилно подредено и пълно с пъстри краски и цветове, каращи очите трепетно да се отместват, прочитайки следващия и следващия ред. И не я виня, че в крайна сметка нищо от това не достига реално до мозъка, който на свой ред да създаде някъде в себе си местенце, архив, който да му напомня за това. Въздействие, това е целта тук. Постигната е, браво!

А иначе и на мен ми се чете някакъв изпълнен със съспенс и напрежение разказ, или в краен случай някой тъп екшън, в който се лее кръв с кофи. Май най-добре пък да си пусна да гледам филм - така е още по-лесно! ;)

___________________________________
Never save anything for the swim back!


Профил ICQ Skype
Покажи мненията от миналия:  Сортирай по  

Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения

Търсене:
 
Иди на:  
cron
© 2009 PC Mania | Реклама | Контакти web by: ilyan.com