Такам хора чесно да си призная съм адски ограбен от времето ( свободното ). Иска ми се да пиша особено много ( а още повече щом (Не)Мъртвото моме пише ) но просто няма как . Бих се включил в следващият кръг ! Сори просто се съмнявам да осепя да напиша нещо за този .


И искам да кажа че избраните герои не струват ! Сори това е лично мнение но просто повечето не са ми познати а познатите не ме кефят !


Иначе от сега мога да ви кажа че първо място според моята класация се полага на ЪндедГърл ! Просто разказа и кърти , описанията са супер , а подбора на места за деиствие и герои е адски удачен ! Вкарването на псални от библията е нещо новаторско и добре вградено ! Браво МъртвоМоме ! Иначе и разказа на Ужас ми хареса но още няма с какво да го сравня !

Сори хора и аз като Злия,нямам никакво време.Тоя 12 клас ще ми земе здравето и както върви едва ли ще мога да пиша тая учебна година.

Иначе героите наистина малко не са равностойни и трудно ще се срещнат,нещо наистина куца(ама ние сме си виновни).Иначе в разказите всичко е възможно и дори вднага след началото на 2-ри кръг измислих как Ахил и Принца да се срещнат.Ама само това измислих.Мамка му искам си лятото и свободното време.

Аз че не умея да пиша - не умея. Ама да казвате че "персонажите" нямало как да се срещнат - това е голяма глупост. Та нали половината са от магични сетинги, а другата половина от високотехнологични?
Освен това до колкото разбрах сами сте си ги избрали, какво се оплаквате? Ако не можете да пишете с тях - ползвате само един или пък си ползвате каквото пожелаете и си взимате наказателните точки. То като гледам, то персонажите са само за да помогнат с точките или пък на някой дет ме може да си избере сам.
С други думи... Пишете бе! Много ми се чете!

E сега няма да ви обяснявам що не съм влизал във форума и да се оправадавам , а само ше каем ,че мисла да пробам да напиша нещо.Не че ще е стоиностно ,прото за да се случи нещо в темата. Щото всички сме съгласни че първия кръг беше интересен та за това ще е хубаво да има и 3-ти. Вервам че и Мистрал ще напише нещо и ще проба да въскреси .Да се стегаме и да почваме. Аре преди лятната ленивост са гадното училище все се оправдавам(е) с нещо .И нека има добри победители в кръговете

Трябва ли да са някакви всеизвестни герои??? Това е много ограничаващо!

greeny, вземи прочети внимателно правилата, пише си го. Можеш да си използваш и свои измислени герои, просто има разлика при точкуването.

Друг въпрос е, дали въобще "Арена" ще продължи. Първоначално имаше голям интерес, но после...
Както и да е. Втори кръг за сега си остава отворен за всички желаещи. Но ако до нова година не го завършим, спокойно и с чиста съвест зарязвам идеята.

Бях я забравил тая тема. Може да напиша нещо следващите няколко дена. Бях малко зает и напрегнат преди, сега пак съм, ама не ми пука особено

Ами примерно, аз искам да напиша битката между Еланна (богиня на живота) и Дарн Муад (бог-демон)... За повече инфо Chronicles of Seerdoom - тема в този форум! Така героите няма да са безизвестни!

Ха... и аз искам да напиша една битка между Моргот и Леголас примерно... Би било много забавно... А колкото до избраните герои - не ми харесват и на мен... Бих се включил по- късно...

Моргот <---> Леголас ще е много кратка битка!

Определено, аз го планувах да е точно ей така..

Храбрият елф, принц на Мраколес, пристъпва бавно напред... изведнъж той бива размазан от чука на могъщия Мелкор... това е.

Интригата е на ниво! Има много напрежение и "размазващ" край!

VS.
---------->Darn Muad <----------------------------------------->Elanna<-----

Битката между богове е физически невъзможна. Божествените сили са непоносимо бреме за материалната равнина*. С невероятния хаос, който биха създали, те просто я биха помели, за да оставят след себе си отломките на материална-нематериалност-антиматерия. Разрушената цялост.
За да могат все пак да са реалност, боговете избират материална прожекция на своята същност, която изпращат на материалната равнина…

И дойде денят, в който трябваше да бъде решена съдбата на елфите и Пелтос. Всички елфи – чедата на Еланна, се бяха събрали в равнината на Ескилион, а срещу тях точно до Дървото на живота – станало сякаш от тотем на елфския народ, символ на покварата и врата за изчадията на Муад – стояха Те. Всички останали след продължилата предълго война. Ордите сякаш нямаха край, докато елфите все повече и повече намаляваха, Богът-демон постоянно пращаше нови и нови попълнения. Ескилион още беше свързан със златните елфи и те нямаха намерение да се предадат без битка, не и докато имаше надежда. Надежда… Сякаш само тя им бе останала.
Въздухът беше изпълнен с тягостно очакване, всички знаеха какво щеше да последва. Днес или тази нощ… Дните и нощите се сливаха и постепенно ставаха без значение. Откакто Ордите нахлуха, гъсти черни облаци покриха небето. Дори и през деня малко светлина достигаше до Пелтос. Имаше и дни, в които лъчите на, станалото Манна небесна-Слънце да огряват почти цял ден, но те бяха рядкост. В дните на светлина като че ли Еланна пращаше надежда на елфите, казваше им да изтраят и да бъдат силни. И те се опитваха. Опитваха се, но вече осъзнаваха, че са на прага на силите си. Но този ден не беше от светлите. Сивият мрак покриваше полето и сякаш намекваше какво щеше да следва. Битка между богове?
Без да знаят защо армиите се събраха към полето. Никой нямаше ясна представа, но всеки един, присъстващ, беше усетил нещо. Нещо подсъзнателно и толкова силно, че не можеше да бъде пренебрегнато. Зовът на ментора и владетеля, но не крал или управник, владетелят на духа-Богът. Всички под боен строй тръгнаха, без команди и бойни тъпани, беше ги обладала волята за победа. Трябваше да участват в битката без да участват в нея.
Лепкав мрак като облак се разстля над Ордата. Мракът напредваше бавно, сякаш оглежадаше войската си. От него лъхаше на хлад и сила. Мощ недокосвала тази земя бе канализирана в лепкавият мрак намиращ се над Ордата. Факта, че облакът бе на твърде голямо разстояние от елфите се пренебрегна, когато те усетиха силата и омразата непозната им. Богът-демон ги ненавиждаше и презираше и нямаше да спре докато не ги унищожи… или те него.
Имаше моменти, когато елфите се замисляха дали това изобщо е възможно… но съзнанията им отхвърлиха тази мисъл с отчаяние. Мракът се завъртя над армията и рязко се вряза някъде в редиците й, които се разцепиха на две, за да го пропуснат.
Напред запристъпва мъж. Всеки един сантиметър от тялото му освен лицето беше покрит с черно. Масивната абаносова броня блестеше… Но днес нямаше светлина?! Всички се втренчиха и примижаха. Бронята блестеше, тя не отрязяваше слънцето, а разпръскваше мрак…
За момент този факт остана неразбран… Дори някои свидетели на тази битка, по-късно не можеха с думи да изразят блясъка на тази броня, а лицата им приемаха твърде сериозно изражение. Детайлите на бронята символизираха Деветте кръга**. Щрихите и елементите до един бяха неподражаеми и създаваха впечатлението, че са точно на мястото си, без двусмилици. Гарваново черно наметало се развяваше зад него и дори липсата на вятър не му пречеше да се движи и извива като живо. Лицето на мъжа беше нечовешки безчувствено и бледо, почти бяло. Веждите му бяха свъсени в физиономия толкова злобна, че едва ли не, лицето му беше неспособно на друга. Очите му представляваха цвета на катран. Това не бяха очи на човек, а на звяр, побрали мрака на вселената.
Дарн Муад пристъпи пред Ордата. Всички същества в нея бяха неспокойни, те усещаха мощта на господатя си и адреналина ги влудяваше, а бойците, които бяха най-близко до Муад изпаднаха в безсъзнание от гняв, което накара останалите да се отръпнат. Такава неподправена омраза не бяха усещали дори у Генералите си. Всички стояха в очакване. Дарн Муад не помръдваше, а крясъците на армията му не спираха.
Избухна ярка синя светлина, която накара чудовищата от Ордата да закрият очи. Само Муад не помръдваше, пред него светлината се разкъсваше и на малки нишки, прилично на течаща вода минаваше покрай него.
Всички елфи усетиха живот в жилите си. Горчивата мъка и чернилка събрала се през годините в тях постепенно се отмиваше. Те усетиха присъствието на своята богиня.
Светлината бавно започна да става все по-слаба и по-слаба и като че ли се свиваше. Всички сини лъчи бавно се свиха във формата на сфера, точно пред редиците на елфите. Тя постепенно се смаляваше докато не стигна до размерите на зрънце, което нежно се сниши до земята и после във нея. Напрежението нарастваше, а тишината настъпила след изригването на светлината, увисна над полето като непоносимо було. Но дори и най-беглата мисъл да се наруши тази тишина бързо изчезваше от съзнанието, през което бе преминала. Малко небесно синьо растение се появи на мястото където преди малко се беше скрило зърното от светлина. То бавно започна да расте, като постепенно придобиваше форма. Листата му бяха сини като божествената светлина, а току образувалата се кора започваше да придобива светло кафяв цвят. За армията на Дарн Муад не ставаше ясно какво става, но всички мълчаха и гледаха с почуда и леко чувство на неудобство, слабото сияние пред противниковата армия.
Дървота стана по-голямо, кората му потъмня, а листата и ствола му, напомняха все повече на Тейлосво дърво-символът на елфите. Но за разлика от тейлосовите дървета в горите на елфите, които имаха тъмно зелени листа, тези на дървото бяха сини… Божествено сини. Няпомняха и навяваха мисли за Ескилион-Дървото на живота. За момент всички последователи на Еланна обърнаха поглед към извисяващото се в далечината Дърво на Живота и лицата им помръкнаха. От най-красиво и най-голямо то се бе превърнало в развалина. Почти всичките му сребристо-зелени листа бяха изпадали, а по ниските клони бяха изсечени и изгорени. Точно в средата на ствола му имаше масивен процеп от луд вихър на катранено черно и мистични оттенъци на лилавото. Точно през него нахлу Ордата и последва Битката… Толкова години бяха минали…
Синьото дърво порастна за минути до височината, до която нормално дърво расте за дестки години. Сега то стоеше пред елфите, извисяваше се в пълното си великолепие. Сините листа излъчваха великолепна светлина, която успокояваше всеки, който докоснеше и му навяваше спомени за едно по добро минало и още по-добро бъдеще, възвръщаше вярата за великолепието и смисъла на живота. Усмивки изгряха по лицата на елфите, те знаеха, че богинята им е с тях.
Тъмно кафявата кора на дървото започна да потъмнява в силует на хуманоид, който постепенно започна да става все по плътен и релефен. Ръка се подаде навън и после цяло тяло се измъкна. Пред елфите стоеше фигура на жена. Дълга коса се спускаше по раменете й, а тялото беше покрито с сини потоци от енергия прилично на неописуемо красива роба, която постоянно променяше формата си. Когато жената пристъпи навън кожата й имаше цвета и релфа на кората на дървото, но постепенно изсветля и се изглади. Сега пред армията на елфите стоеше най-красивата жена, която бяха виждали. Небесносините й очи, бледата кожа, русата-почти бяла коса, всичко беше божествено красиво, красота която можеше да омае и самата природа.
Еланна погледна към ръката си. Част от дрехата й се отдели леко и запълзя към протегнатата напред длан. Богинята хвана парчето, то се изтегна и се издължи, като прие формата на бойен жезъл. Тя беше готова и отправи поглед си към армията стояща пред нея, един силует й направи впечатление.
Еланна и Дарн Муад тръгнаха бавно един към друг. Когато приемеха материална прожекция, боговете не обичаха да говорят и нямаха много емоции, като нормалните хора. На известно разстояние един от друг те спряха. Синя светлина заструя от дрехите на богинята, а мракът около бога-демон стана явен. Двамата се пронизваха с безстрастни погледи.
-В ИМЕТО НА ЖИВОТА ТИ НАРЕЖДАМ ДА НАПУСНЕШ СИИРДУУМ!-заковаха се в съзнанието на Муад думите на богинята.
-СИЛАТА ТИ НЕ МОЖЕ ДА СЕ МЕРИ С ОМРАЗАТА. КОГАТО ПРИКЛЮЧА ТУК, ПОВЕЧЕТО ОТ ЕЛФИТЕ ТИ ЩЕ СА МЪРТВИ, А ОСТАНАЛАТА ЧАСТ МОИ НАЙ-НИЗШИ РОБИ! ЗАПОЧВАМ РЕФОРМИТЕ СЪС ТЕБ.
По устните на Муад се премнина нещо като усмивка. Еланна се приготви този разговор бе приключен.
Богът-демон се засили към Еланна. Бойният му вик разпра тишината, а боздугана му се стовари на земята. Макар и крехко, тялто на Еланна бе невероятно пъргаво. Муад вложи твърде много сила в първия си удар. Дрехите на богинята заискряха силно, когато тя започна да напада противника си. Нормално око не можеше да улови бързината на ударите и париранията. Еланна успяваше да удари Муад в един от три случая, при което изригваше синя светлина а мракът от бронята на му се разливаше като смола.
Муад отблъсна с ярост един от ударите, което накара богинята да загуби равновеси за момент. Точно такова разсейване му трябваше. Богинята едва смогна да избегне няколкото неимоверно силни удара. Богът-демон влагаше толкова много усърдие и гняв в атаките си, че наоколо започна да се лее лепкава течност подобна на смола. Една капка падна на робата на богинята и след малък взрив от светлина изчезна.
Муад успя да залъже противничката си и стовари невероятен удар през кръста й, който я отпрати десетина метра встрани. Богът-демон се обърна към редиците на своите воини и нададе боен вик, от който кръвта на елфите се смрази, а тази на противниците им закипя.
Дарн Муад се обърна към богинята. Тя бавно се изправи на крака, зае бойна позиция и зачака. Демонът се затича към нея, не трябваше да изпуска този “летящ старт”. Дарн Муад предприе нова яростна атака. Еланна ги избягваше с невероятно умение и хладнокръвие. Сега тя започна да атакува. Тя направи невероятно красив скок. Времето се забави. Тя се преметна над противника си през глава като се въртеше около себе си като бургия. Скокът и последвалия го удар свариха бога неподготвен, което той плати с загуба на равновеси и падане на земята. Еланна го изчака да стане. Той скочи на крака, но вместо да поднови боя се обърна към армията си и посочи с ръка своите подчинени. Покосени от смъртта паднаха около двайсетина, а Муад сякаш нарастна в ръст. Тези които бяха близко да убитите от бога-демон се отдръпнаха уплашено. Но действията както се развиха след това ги накараха да нададът диви вопли от радост.
Дарн Муад погледна богинята. Сякаш за секунди бе удвоил масата си. Мускулите му се бяха надули, а изражението му бе добило яростен вид, граничещ с лудост. Демонът стисна боздугана си с две ръце и той се уголеми.
Последва удар, толкова бърз, че тези които наблюдаваха битката видяха само резултата. Еланна отново бе запратена встрани. Муад посочи с ръка към богинята и черната течност, която се отдели от нея потече във въздуха. Сини нишки се отделиха от дрехата на Еланна, като обвиха течността преди да стигне целта си. Енергиите се завиха във вихрен танц, като бързо увеличаваха скоростта си. Избухна мощен син пламък и същият взрив като преди, но много по силен. Беше вложена много повече бежествена есенция. Вълната събори противниците.
Муад разтърси глава и стана. Но Еланна я нямаше. Богинята на живота беше изчезнала. Победата толкова протакана беше спечелена? Бойците под Ескилион мълчаха в миг на изумление. От веднъж всички подчинени на Муад закрещяха, а бойни викове и лудещки вой огласи полето. Победителят се обърна към тяха и вдигна виско ръце в своя триумф. Елфите потресени гледаха разиграващото се и стиснаха оръжията си. Нямаше да се дадат без бой…

Еланна буквално излезе от земята. От нея заструя светлина и отново “живата” й роба се раздвижи. Богът-демон не разбра какво става. Сини потоци от енергия го обградиха и започнаха да се извиват около него и все повече да го стягат. Богът не изпитваше страх, но станалото толкова внезапно го изненада. Той не разбра какво става докато мракът, от който беше изградено тялото му не започна да се разгражда. Един удар и жезъла на Богинята проникна дълбоко в “плътта” на бога-демон. Лицето му се сви в предсмъртна гримаса, когато от мястото където свършваше оръжието на противничката му и започваше тялото му заструи дива светлина.
Времето сякаш спря когато изригналата светлина обхавана полето. Природата затаи дъх…

Терея-Богинята на баланса, Сетх-Богът на хаоса, Шетхор-Богът на смъртта, Дарн Муад-Богът Демон и Еланна-Богинята на живота и още една свръх сила, се намираха в безвремието. Беше свикан съвет. Съветът на безвремието, както беше познат по-късно. Шетхор, Терея и Сетх бяха застанали на пеидестали, до тях се рееше голямо кълбо от чиста енергия. В средата пред тях стоеше нещо като прожекция на това, което се случваше на материалната равнина.
Макорл’Сяиин проговори:
-ЩЕ ДОЙДЕ ВРЕМЕ, КОГАТО ТОЗИ СВЯТ ЩЕ БЪДЕ РАЗРУШЕН И ОТЛОМКИТЕ МУ ЩЕ СЕ РЕЯТ В БЕЗРЕМИЕТО МЕЖДУ РАВНИНИТЕ. ВРЕМЕТО НА НАШИЯ КРАЙ И НОВОТО НАЧАЛО. НО ТОЗИ ДЕН НЕ Е ТАКЪВ! НЯМА ДА БЪДЕ СЛЕД НАШАТА НАМЕСА.
Останалите присъстващи на съвета само кимнаха и разпериха ръце по посока на Еланна и Муад вцепенени и впримчени в кълба от енергия.

Светлината спря и в масивна имплозия секна. На полето пред двете армии нямаше никой, и всички вцепени гледаха с недоумение. Там където Елнна нанесе последният съкрушителен удар стоеше най-красивото дърво на Сиирдуум. Нежните му клони се бяха разперили към небето, а листата му изпръстрени сякаш във всички цветове отразяваха слънцето показало се през сивото було. Само един лъч разкъса облаците и огря дървото на Еланна. В далечината Дървото на живота изпращя мощно. Предсмъртния му стон вцепени сърцата на елфите, но те знаеха, че нов тотем стоеше пред тях. Ескилиен- Новото Дърво…



[…из Хрониките на Сиирдуум]
_________________________________________________________________________________________________

*равнина - Равнините са измерения. В мултивселената те са безбройни, както цветовете си имат нюанси така е и с равнините (респективно измеренията).
**Деветте кръга – демоничните измерения

Наистина е малко претупано. Но иначе е в твоя обичайно добър стил. Имаше нещо което липсваше обаче. Или просто беше претупано. Но добре е. Ти май си единствения в творческа форма по това време:)
Аз ще пробвам нещо...ще пробвам и да обещая.
Обещавам

Mistral и сега има интерес просто училището ни гълта почти всичкото свободно време.Ще се опитам да преработя разказа за мастърчийфа от Хало и ще го пусна ако ми остане малко свободно време.

Аз ще зема да си редактирам разказа и пак ще го поустна... май...

С тая Арена май пак нищо не стана мама му стара!!!

Хм...хммм готвя изненада ама съм малко бавничък, но до края на седмицата мисля да е готово. Май моя разказ ще бъде поне 5-ти за втория кръг така че Мистрал ще може да го затвори и да направиме равносметка. Дано упея да напиша нешичко и още по-горещо се надявам, дано го харесате.

Реших се значи и го пуснах, ще дам нов пост или едит на този с пълен завършек. Вие можете да се облагате и да казвате ако имате нещо и да гласувате за разказа каото най-добър. Са следва същинската битка и ще я довърша до ден-два.И дано четивото е приятно,

Слънцето погали красивото му лице, докосна очите му с копринена нежност, пролетния ветрец се заигра с косата , лека усмивка изгря върху топлите му устни когато крехка ръка прегърна едрото му релефно и голо тяло. Ахил погали с поглед черните очи на момичето. Любовни думи изпълваха ухаещия пролетен въдух, устните се доближиха, срещнаха се, изпратиха душите и на двамата във рая. Нямаше наоколо нито поля, ни планини, градска суета и викове и песни и пияници, че и войната-нямаше ги. Там беше само любовта, любовта чиста и искрена. Силните ръце на доблестен мъж и крехкото тяло на вярна жена само тях имаше.Целувката не свършваше, беше вечна и перфектна, като любовта, в която Ахил вярваше и се кълнеше.
И той не искаше това да свършва, за първи път виждаше в една жена не придобивка, не вещ. За първи път почувства тази слабост, която толкова му хареса. Не, той нямаше да воюва отново утре, нямаше вече да сее смърт, да жъне слава и после пак да убива. Не искаше нищо, за първи път почувства че има всичко, всичко от което се нуждаеше, всичко...
Утре силната и горда гръцка войска щеше да се влезе в решителен бой пред вратите на Троя. Двете войски щяха да се врежат една в друга като две огромни остриета на мечове убийци, стоманата шеше да запее песента на смърта.Полето щеше да се превърне в сцена на смъртта и хауса. На вечерта едните щяха да пируват в градините на златния град, а труповете на другите щяха да посрещнат залеза безжизнени предали се във кал и кървави парчета плът.
Но Ахил нямше да бъде там, не битката на живота му, сватбата му за любимата слава нямаше да се състой. Много хора щяха да кажат, че в решителния ден великия Ахил бил покосен не от люто острие или тежък удър, а е паднал в нозете на жена. Когато другарите му са мрели в локви от кръв той се е валял в леглото с троянка. Нямаше вече името му да се изговаря с вчерашната почет и въодушевение, на утрото той щеше да е слаб, щеше да е загубил битката без дори да е сложил доспехите си. Непобедимият беше победен.
Това би притеснило и огорчило гордия пелеев син, би го ядосало, после вдъхновило, би вляло умраза и яд в кръвтта му, би накарало сърцетто му да забие в ритъма на мечовете и щитовете, но то сега биеше в един друг такт. Целувката свърши, за да доиде нова.
По време на пищния и вкусен обяд двамата влюбени обсъждаха предстоящите си действия и създавха план по който Ахил да напусне гръцкия боен стан. Всъщност само Бризеида показваше видимо притеснение относно дизертьорството на другаря си. Елинския войн добре знаеше, че няма кой да го спре и да оспори решението му. А въплатяването на този може би подъл и недоблестен план не беше никак далеч. Напротив, всичко беше готово, бойна колесница ги чакаше само наняколко метра и два от най-силните коне пасяха на тучното поле пред погледа им. Сладките думи и вкусния обед свършиха. Ахил хвърли последен поглед на многобройната войска приготвяща оръжия за утрешната сеч. За момент му се прийска отново да погали острието на огромния си меч, да усети тялото си в светлобронните доспехи, да пришпори гарваночерния кон и да полети към победата, но непреодолима сила погали сърцето му с меката сладост на дълбоките очи на Бризейда, той уверен в правотата на избора си се изправи подавайки кавалерска десница на любимата. Двамата се отправиха със горда походка към колесницата и Ахил плесна с лютия камшик. Зад тях остана само прахта от бързите копита колелата и слисаните и притеснени погледи на войниците, който си задаваха важни въпроси относно утрето, а отговорите и догтките бяха смущаващи.
Целта на пътуването на леката и бърза колесница беше първото срещнато селище, там Ахил и Бризеида трябваше да отседнат, да пренощуват и да намерят бърз и евтин път до родните земи на русокосия бивш боец. И пътя беше дълъг, и обеда мина а цивилизация все така нямаше, следобедни облаци натежаха над ведрото небе. Мириса на буря се стелеше над буйната, но и малко зажадняла трева. Но топлия пролетен вятър замина, профуча покрай колесницата. Вихрите и дъждът поразиха места на около 10-15 километра зад тях, сигурно дъжда отмиваше кръвта на загиналите бойци, зашото точно от там идваше Ахил, там къдто животинска, не по-зле човепка сеч вилнееше. И следобедните часове прелазиха по високите била на планините, меката слънчева топлина отстъпваше място на нощния хлад, бодрата дневна светлина поруменяваше и предаваше същноста си на красивия залез.
И ето вече дългото търпение и надежда на пътниците намираха покой, посрещаха подаръка си-неголям град със малки, но сияйни огньове. Градът беше още далеч, а ноща лазеше по лъскавите треви и запълваше малките трапчета. Но хан а не дъждовна вечер чакаше двамата, пътуването продължи.
С приближаването огньовете ставаха все по-големи, все по-ясно си личеше че това вече не е град а опустошена местност. С яростен удър по коня Ахил пришпори колесницата напред. Бризейда го подкрепи с чувствен поглед показващ вяра в него и преклонение пред силата, справедливоста и яроста изпитвани в момента от победоносния войн. Дим и пламаци галеха ясното нощно небе, отломки и писъци зовяха, молеха за помощ, за помоща на Ахил. Трудно дори най-силния и глупав войн би се престрашил да се изправи сам срещу цяла армия, но Ахил не беше обикновен боец, в кръвта му течеше божия благословия. Пътя се ровеше под колелата на колесницата, елитните коне препускаха с всичка сила, потни, с пърхащи ноздри. На около 200-300 метра от себе си Ахил съзря човешка фигура, тя беше точно по средата на пътя, разтоянието бързо се скъсяваше. С всеки метър, с всяка секунда той виждаше все по-детайлно, забеляза че е облечен в дълга бяла дреха,не това беше женска роба, жената бе скръстила ръце и с бавна крачка и наведена глава крачеше на нкъде...към неизвестното, или просто бягаше, с тъжен и бавен изморен ход. Жената изправи приведеното си тяло, имаше стройна фигура и черна дълга коса също като Бризейда. Ахил още не можеше да види лицето и, той и не гледаше в него, чак сега забеляза, че някакъв конник преследва крехката девойка. Той извади меча си, и усили бесния галоп. Вече оставаха само няколко десетки метра до жената. Конника беше още далеч, Ахил започна да намалява скоростта си. Спря, вече беше достатъчно близо, попита момичето някакъв незначителен въпрос, колкото тя да вдигне лице към него. А когато това стана той подскочи на място от изненада. Това беше лицето на Бризеида , смееше се с искривена и грозна усмивка. Очудата на Ахил не му позволяваше да прецени каквото и да е. Той побърза да извърти глава наляво където трябваше да е тази жена за кото толкова неща бе направил и щеше да прави, за която би дал живота си името си, всичко. Извърна глава и видя само червената роба, мръсна и смърдяща, в нея нямаше тяло, купчина конски лайна се бяха разпилели по пода на колесницата, те изпълваха робата. Когато питащото лице на Ахил погледна пак на пред той видя меч в ръцете на любимата си, огромен кървав меч. Меч който с огромна мощност и бързина полетя към него. Меч който търсеше гърите му, и се заби само сантиметри встрани, хвърлен с ужасна сила, той летеше 10-тина метра а Ахил едва го видя, а меча беше огромен, огромен царски меч. Ахил побърза да напусне спрялата колесница, с оттренирано салто той се призими на мократа влажната земя и посегна към дръжката на оръжието си. Когато се изправи бризеида държеше още един меч, този път по голям.
-Защооо!-Силно и жално изрева той.
Но в отговор получи нов замах, остриетата се срещнаха.
Една Богиня гледаше това със стиснати юмрици и зъби. Яден и бесен поглед изпиваше бойната сцена. И знаеше Богинята, Ахилова майка, че друга богиня се бие със сина и. Афродита беше го подмалила, беше си играла с него, Афодита, тази която се подигра с цял Олимп а Зевс и пръста си не мръдна да спре тази нечестност. Напротив забрани да се помогне на Ахил. А играта беше много по-завъртена и сложна. И Бога на войната се намесваше във свещенната битка между град и държава (Гърция и Троя). Огромните Персийски орди беше повел буреносния Арес, и те полеха, насилваха, колеха градове и села а войските на един народ се биеха помежду си. Войските на Троя и елинските полиси пореха собствена гръцка гръд, а персийците грабеха, колеха и плеха. И никой от началниците на двете армий не беше още чул тази скръбна вест.
А конника сам, той беше лицето на Персийския боен дух. Техен принц, техен вдъхновител и най-смел измежду тях. Отдели се той от плячкосваното село, и знаеше сега. че битката на живот и смърт между
най-силните войни, богове и държави се водеше на този мрачен, и износен път, и тука се чертаеха съдби и диви нрави и остри мечове и гъвкави тела ковяха историята на свойте народи.
ЕДИТ:
Са се усетих че подсъзнателно плегиятствах/м от Грийни.
Тъпа работа...Не съм го осъзнал даже. Офф... Да извиняваш Гриин.
И ОЩЕ НЕЩО: Аре люмоля ви напишете още някой разказ за да затвориме поне тоя кръг. Мистрал, що не покажеш класата си, или който и да е. Има време до нова година(тва май не трябваше да го казвам) ама не ми/ни се чака до тогава. Аре...

Браво Адски Вятър - не знам дали си плагиатствал но ще изкажа задоволството си от развитието на първоначалната ти идея . Тъи де Ахил бе предаден от любовта си . Чудесна идея добре реализирана . Е имаше една две недомислици но те не се забелязваха толкова на общия фон . Виждам също че си слушал в час по литература ( и си запомнил де ) . Та моята оценка е мн. добър . Ако мога ида сравня с нечие друго ще мога да кажа кое ще е .


Пишете хора пишете .