Заглавие: Публикувано на: 25 Апр 2004 00:31
Ако си настроен флудърски, моля, отиди на друг форум, или поне на друга тема.
Кртки са, защото ги пиша в 2-3ч сутринта (тогава ми идва музата). А защо се занимават с него, ще разберете.
Existence, кратко разяснение - полу елфът не е магьосник, той е вълшебник. Има разлика. Докато повечето магьосници (освен най-добрите) четат заклинанията си от книги, свитъци и пр, при вълшебниците (от анг. sorcerer) магията идва отвътре - като музиката, магията при тях е талант, който се усъвършенства с времето, а не с продължително учене, както е при магьосниците.
Dust from the water and water arising from dust.
And the robe containing all coclrs assumed into white,
Into memory, into countries assumed in the trust
Of ever returning color and light
Out of that dus arises a wellspring of tears
To nourish the work of our hands
In forever approaching country of yearning and years
In due and imminent lands
Глава 4: Прах
Мат тъкмо се измъкваше през отвора на палатката, когато чу дрезгав глас зад себе си:
- Ей, момче, върни се! Господарят, старият глупак, пак забрави.
Мат влезе отново. Талар беше изчезнал. Само край магическия огън се изтягаше дракончето. То си мърмореше нещо. След всичко, което беше преживял този ден, Мат си мислеше, че няма да го изненада нищо. Но устата му се разтвори широко, когато дракончето заговори отново:
-Какво търсиш? Господарят си отиде, да не мислиш, че ще седи цял ден тук да те чака? Да, аз говоря, не ме гледай като драконянин женска! Виж, там, зад онези книги - махна отегчено с опашка към един от многобройните купове. - Аз ще си подремна.
Казвайки това, съществото се изтегна по гръб и захърка като дъскорезница. Сигурно се чуваше из целия лагер. Мат се насочи към купищата книги, разглеждайки заглавията, докато минава покрай тях. Оспя да разчете само едно - "Универсалната книга на помощника-готвач". Въздъхна и реши да потърси там, където го насочи дракончето. Порови малко из книгите, и в една от тях откри малък амулет. Имаше и бележка:
"Дано този амулет ти служи така, както служи на мен. Ще имаш нужда от него, ако това, което предвиждам, се състои. Ще ти помогне да разбереш всеки език, но внимавай - силата му е ограничена. Надявам се, че ще се срещнем, преди събитията да поемат своя ход. Първото изпитание е пред теб. Такъв като теб не е бродил скоро из нашите земи, затова смятам, че ще ти е необходима известна подготовка. Животът ти е в твоите ръце, но знай - еднага щом можеш, тръгни към Солас. Намира се на север оттук. Не пътувай сам. Не влизай в гората.
Господарят на миналото и настоящето,
Р."
Мат гледа писмото известно време, после го прибра в джоба си. Замисли се. Не разбираше за какво става въпрос, но смяташе да се довери на странния Р. Може би беше Талар, може би просто не бе искал да се досетят, че това е предназначено от него, великия вълшебник, за прост селяк, пленен от елфи. Разгледа амулета на светлината на огъня. Беше от странен метал, Мат не бе виждал такъв досега. Беше лек като плат, со твърд като стомана и смразяващо студен на пипане. Представляваше верижка с окачен на нея символ.
Той беше странен, като разтворена книга, в нея поставен голям скъпоценен камък, разделен на четири цвята - червен, син, бял и зелен. Смутения момък го разгледа, досега не бе държал в ръцете си нещо толкова ценно. Внимателно го постави около врата си. Изведнъж усети, че не може да го свали. Символът се бе стастнал с кожата на гърдите му! Задраска отчаяно метала, докато той потъваше в плътта му. Верижката отдавна бе изчезнала. Когато камъкът започна да се слива с кожата му, вледеняващ студ го преряза. Изведнъж усети някаква топлина вътре в себе си, топлина, която ставаше все по-силна с всяка изминала секунда, с всяко биене на сърцето, с нарастваща увереност в себе си. Стотна. Цялото му същество пулсираше с топлината, изпълваща го отвътре. Изгаряща. Разтапяща. Болка. Секунди, които му се сториха векове. Изгарящ пламък. Тръпка от спокойствие премина през него. Чувстваше се тъй отпуснат, тъй мек. падна на земятар защото краката вече не го държаха. Загърчи се като червей. Искаше само да отпие от блаженството, от покоя. Затвори ума си и се понесе сред вълните. Спокойствието на водата. Пое си дъх. Не го бе правил сякаш никога през жвота си. Чувстваше се тъй лек, така лесно изглеждаше всичко. Излетя нагоре и все нагоре, света стана незначителен за него. Започна сякаш да пада. Не го усещаш, но всичко летеше покрай него с неимоверна скорост. Удари се в нещо твърдо. Като камък. Скала, носеща времето в себе си. Човекът се сви, докато светът се събираше около него, за да го смаже. Беше незначителен, безпомощен. Вълни от пръст се надигаха. Започна да потъва в земята. Задушаваше се...
Отвори очи. Светлината го заслепи. Мислеше, че никога няма да я види отново. Затвори очи и се замисли.Кой беше той? Тази мисъл го осени почти едновременно с отговора - овчар, син на овчар, от семейство на овчари и фермери. Нонещо не се връзваше...какво правеше тук? Не можеше да се сети...Задълба се в собствения си ум. "Търсиш отговори" - сети се той. Но мисълта не беше негова. Сигурен беше. Чувстваше се странно. Нещо не беше наред. Докосна гръдния си кош. Точно по средата му напипа камък. Сети се кой е и разбра смисъла на всичко. Само за миг. Но Познанието се изпари от главата му, щом пусна камъка. Отново отвори очи. Видя насреща си усмихнато детско лице. Изведнъж то започна да старее, да умира пред очите му. Превърна се в прегърбена старица, тя пък в изсъхнал труп. Прах се посипа по Мат, когато започна да се разпада. Не издържа. Припадна.
Отново отвори очи. Беше задрямал на една поляна. Сега щеше да се върне при овцете, да продължи живота си. Пред него стоеше висока фигура, която закриваше слънцето. Май беше жена, не можеше да види добре. Чудеше се какво прави на пасището...Изведнъж видя заострените й уши и блестящите очи, сети се какво беше станало предишния ден. Помнеше амулета, как си го сложи, той се сля с него и всеки от елементите премина през него. Не осъзнаваше как работи мозъка му. Разбираше неща, за които дори не бе чувал преди. Видя лица. Лица на хора, които не познаваше, но някак си знаеше, че са важни. Полирана до блясък статуя над разрушен град. Духове, биещи се за паметта си. Тесен коридор. Разклонения. Толкова пътища. И всеки един водеше към едно - прах. Забрава. Всичко изчезна така бързо, както ве дошло. Фигурата над него повтори нечутия въпрос:
- Е, човеко, ще ставаш ли, или оставяш на мен да изям дажбата ти. И без това храната ни е малко.
Мат кимна и пое купичката. Още не се бе съвзел напълно. Изгълта я набързо - така и не разбра какво е, само че беше безвкусно. Огледа не. Лежеше в сянката на едно дърво. Пред него, на широка поляна, няколко елфа тренираха бой с мечове. Наслаждаваше се на бързината и грацията им - те не се биеха, те сякаш танцуваха. До тях няколко стреляха с лък по мишени толкова малки, че младежът се удивяваше как изобщо успяват да ги видят от триста крачки. Но те всеки път уцелваха средата.
Изправи се. Струваше му доста усилия. Опря се на дървото. Изведнъж всичко се завъртя в главата му и отново се върна на мястото си. Чувстваше се...стабилен. Сякаш бе едно със всичко. Цялото му същество беше празно. Без емоция. Без памет.Стори му се, че нещо се стича по дланта му. Погледна ръката си. От нея стърчеше дълга треска. Издърпа я. Не почувства нищо. Раната се затвори сравнително бързо. Погледа я известно време. В какво се е превърнал. За щастие, никой от елфите не бе забелязал произшествието. Приближи се към една поставка за оръжия наблизо. Трябваше да потренира. Бе доста добър с тояга...
Нямаше нито тояга, нито гега. Взе едно копие, високо колкото него и неловко ко размаха. Чу как двама елфи си говореха някъде зад него:
- Гледай го, тромавия глупак. Едно копие не може да развърти, представям си го в битка.
- Дори гоблините се бият с повече финес. Едно не мога да разбера - защо Червения настоява да го задържим при нас. Защо просто не го вържем някъде, близо до някое човешко селище?
От сенките се запромъква гъвкава фигура. държаща в едната ръка кинжал, а в другата - рапира. Приближи се до човека и проговори на елфически:
- Виждам, че с копие си по - зле от драконянин с шурикен. Искаш ли пръчка, овчарю? Вашия род май не го бива за нищо, освен да рови из боклуците и да мизерства в калната дупка, която нарича свой дом!
Тогава, за изненада на всички, овчарят проговори родния им еззик, без никакъв акцент:
- С копие съм зле, не отричам, но тук не виждам друга изгнила пръчка, освен тази в ръката ти - кимна към рапирата, която проблясваше с магическа светлина - Я, ама това било нож! Масло ли си мажеш с него, или режеш силене?
-Достатъчно говорене, човеко, умри!
Замахна от двете му страни, за да го пререже. Инстинктивно, човекът клекна. Остриетата на рапирата и кинжала изсвистяха над главата му. Остана клекнал. Опря се на копието и крака му се плъзна по земята, опитвайки се да подселе противника. Елфът отскочи вствани и ботушът му се запъти към омразното човешко лице. Овчарят го усети, страбчи крака му , и го дръпна напред. Елфът стъпи тежко напред, остриетата надолу, но човекът го посрещна със задната част на копието. Завъртя го около себе си, принуждавайки елфа да отстъпи и се изправи. Противника му реши да смени тактиката - с широки заблуждаващи движения го атакува. Рапирата мина встрани, рязко смени посоката си и се опита да го промуши в стомаха. Човекът бе очаквал този ход и парира с централната част на копието. Но не видя кинжала. Прониза го в бедрото, още веднъж в коляното и остана там. Но странния човек сякаш не го усещаше. сграбчи дръжката, издърпа го и го метна по приготвящия се за довършващ удар елф. Той го избягна с невероятна бързина, скочи във въздуха със салто и се стовари върху човека с цялата си тежест. Или поне се опита. Виждайки го да се издига, противникът му насочи тъпата част на копието към слабините му. Но елфът се призами грациозно встрани и рапирата му се насочи към врата на човека. Докосна плътта, поряза я и спря.
Изненадан, Мат, който най-сетне се сети как се казваше, се извърна. Очакваше главата му да хвръкне във въздуха. И тогава видя Него. Извисяваше се над гавата му. Имаше хуманоидна форма, носеше черна кожена роба. Имаше една глава, две ръце и два крака. Дотук свършваха приликите му с човекоподобно. Ръцете бяха с по четири сухожилия и се извиваха като пипала. Трите дълги пръста бяха увенчани с нокти, дълги като кинжали. Главата му приличаше на октопод с малки очички и четири пипала, които сега се бяха увили около главата на елфа. Той се мяташе безпомощен в агония. Виждайки, че съществото разчита на изненададата като свое предимство и занемаряв защитата си, Мат с вик прониза главата на създанието. Но копието се хлъзна по костената обвивка, като само леко го одраска. То довърши храненето си и се вгледа внимателно в групичката на поляната. Повече от внимателно. Мат усети как му се доспива... Но не се поддаде на умствената атака и се опита да го разсече отстрани. Съществото, изненадано, се оказа лесна мишена и копието преряза стомаха му. То се свлече на земята. След няколко секунди другите елфи се свестиха. Един от тях промъмрмори:
-Илитид. Сигурно от онази група, от която ти, човеко, се измъкна. Бедния Черен Ястреб. Ще го погребем, когато сме в безопасност. Със сигурност са повече от един...
И тогава до тях долетяха викове за помощ.
___________________________________ Until the day we meet...
|