Беше изгрев и Слънцето – единственото светило на Горната земя, обхващащо всичките й територии и даващо светлина на съществата, живеещи там – осветяваше Стълбата. В радиус от близо километър наоколо беше лагерът на обединените дневни демони и магове на хаоса, а съвсем близо да самата стълба се извисяваше Кралската шатра, където Аелеон и Схорхул обсъждаха плана за нападение. Близо три хиляди от воините на Ада очакваха бойният сигнал, за да се включат в похода нагоре.
Въпреки това, Схорхул изглеждаше видимо загрижен и обмисляше внимателно бойните планове. Новините за обединенията на някои народи и кланове от Долната земя притесняваха кралят-бог на Дневните демони, тъй като в столицата бе оставен гарнизон от едва хиляда воина, водени от капитан Хаерил и Схорхулир би могъл да бъде твърде уязвим за обединена атака.
Сякаш за да разсее тежките размисли в главата на Схорхул, в шатрата влезе един от вестоностците. Той носеше безценна вест – след продължилите няколко седмици преговори EviL се бе съгласил да подкрепи похода и обединението с войските на клана Д’Скордж. Схорхул не се бе съмнявал в думата на техния водач, но очакваше по-малка подкрепа. Но EviL настояваше за помощ в похода си срещу звероукротителите, въпреки че в замяна Дневните щяха да се сдобият с половината от завоюваните територии. Това още повече щеше да отслаби защитата на Дневните градове. Въпреки големият риск, Схорхул бе решен да включи и този главен ездачески клан в обединението, защото земите на ездачите са близо до владенията на Дневните и биха могли да подпомогнат защитата при евентуална атака. След като съгласува решението си с Аелеон оставаше само подписването на договора в Мрачната крепост, където EviL вече го очакваше.
Схорхул излезе от шатрата, затвори очите си и полетя, преодолял гравитацията чрез мозъчната си сила. Синята светлина от очите му едва се забелязваше заради яркото слънце, изпълзващо околностите на Стълбата със светлина. Кралят-бог се издигаше право към Процепа – най-дълбоката пукнатина в повърхността на Горната земя и единственото място, позволяващо тя да бъде атакувана отдолу. За първата такава атака демоните бяха построили Стълбата преди десетки хиляди години, когато все още Неогрятата земя бе в желязната им хватка. Схорхул рязко смени посоката на десетина метро от Стълбата и се отправи към Мрачната крепост, за да скрепи съюза между ездачи и дневни демони с кръвта си.
Скоро кралят-бог пристигна в укреплението и се запъти към странноприемницата – както винаги оживена и шумна. Както и предполагаше, забеляза EviL на маса в един от ъглите. Седна до него и поръча от любимото си здрачно вино.
- Здравей, Схорхул. Радостен съм, че съюзът между нашите два народа ще бъде факт. – започна ездачът.
- Нека да не се увличаме във формалности – времето ни притиска, войските ми са нетърпеливи за отмъщение. Моите войни са готови да газят под лъчите на слънцето.
- Разбирам нетърпението ти, затова вече изпратих войската си към Стълбата. Очаквам, че следобед ще бъдат вече там.
- Отлично, ездачо.
Ездачът извади пергамент, на който беше написан договорът и го остави на масата. Схорхул измъкна Схорталир и прободе ръката си, откъдето рукна тъмночервена кръв. С вкусилия кръв кинжал той подписа договора, после същото стори и EviL. Съюзът бе факт.
Дневният демон напусна странноприемницата и излетя към армията си. Когато стигна на десетина километра от стълбата, той за кратко отвори очите си и забеляза приближаващата от юг ездаческа армия, сякаш дори чуваше звуците от крилата на драконите и бойните викове на ездачите, решени да се бият като братя заедно с Дневните. Схорхул бе щастлив – за първи път от толкова векове народът му не е игнориран от другите, а е в ядрото на могъщ съюз. Скоро наближаваше и отмъщението, което щеше да се стовари върху елфическите княжества, отдавна отритнали предците му. Схорхул бе готов да даде всичко, за да види техните градове в руини.
Настъпи вечерта и макар слънцето да бе отдавна залязло, околностите на Стълбата бяха осветени от факлите на тройния съюз между дневни демони, магове на хаоса и ездачи. Преди минути EviL се бе присъединил към Аелеон и Схорхул в кралската шатра, заедно с двадесетте дракона-убийци, предназначени да бъдат част от личната стража на кралят-бог.
Тримата владетели активно обсъждаха плана за нападение на всеки град – предвиждаше се първо да бъдат атакувани слабо защитените звероукротителски племенни съюзи, чиито земи бяха на петдесетина километра от Стълбата. Маговете на хаоса щяха да нападнат първи и да унищожат примитивните дървени стени на селата. След тях щяха да дойдат ездачите и владеещите левитация дневни воини – драконите щяха да подпалят постройките и да проправят път на пехотата на дневните демони, която да установи контрол над селището и да изравни със земята остатъците от вражеската защита.
След това се предвиждаше навлизане навътре в звероукротителските земи и щурм на добре защитената крепост Ксилу, столицата на този народ. Едва тогава армията щеше да бъде разделена на две – по-малката част, командвана от EviL, трябваше да завземе останалите части от земите на звероукротителите на север, а другата, под командаването на Аелеон и Схорхул, но включваща около четиристотин дракона с ездачи, трябваше да шурмува близките елфски княжества, подпомогната веднага след заробването на останалите племена на звероукротителите. Началото на похода бе планувано за изгрева на следващия ден. Отмъщението идваше.

Гневът на Ездача рстеше с всеки изминал миг . Черната пелена на безумието обхващаше съзнанието му и задушаваше разума му . Тялото му здраво впито в тялото на дракона се гърчеше неистово . Болката на мрака го притискаше във ъгала на лудоста . Evil с ужас разбра какво ставаше . Той навлизаше във фирил състояние което бе погубило хиляди ездачи преди него . Веднъж започнало то умъртвяваше разума на съществото за броени мигове и оставяше тяло лишено от същност и живот . Evil се бореше със всички сили но знаеше че битката е вече загубена никой никога не бе побеждавал фирил . Ето каква бе прокобата която тегнеше над телепатичните способности . Най-силното оръжие на ездачите бе и най-голямата има слабост . Evil с последни сили погледна към широкия свят а погледът му бе изпълнен с гняв, безумие ,умраза . “Нима това бе всичко , нима враговете ми ме победиха ?” помисли си той . Но нещо спираше лудоста . Нещо в съзнанието му излъчваше светлина срещу настъпващия мрак . Evil не разбираше какво става . Очите му жадно търсеха отговор на стотиците въпроси и го откриха . Хилядите руни на бронята му ритмично светваха и угасваха . Мека жълта светлина се изливаше от тях а мракът в съзнанието му се изпаряваше . Следващите няколко момента бяха пълни с объркване на което едно прозрение сложи край . Бронята го бе спасила . Сега вече Ездача знаеше силата на този древен артефакт , да предпазва умът от лудост и магически заблуди .
Драконо се плъзгаше по тъмния небосклон с отмерени двеижения на крилата . Черната му фигура излъчваше мощ и гнява . Погледът на Evil се концентриа въру една точка в простора пред него . Една прекрасна и гротеска планина обрисувана в червено и жълто . Това бе замакът Д’Драгонхарт неговия дом . В главата на ездача се бе оформил прекрасен план за разправа със предателите в неговия замък . Черното туловище на дракона се призими на площада пред замакът със зловещо стържене на нокти . Evil ловко скочи на земята и гневно искрещя на няколкото пазачи почиващи си пред него .
- Ставаите мърши , стегнете се плужаци преди да съм ви дал на дракона си за вечеря . Съберете цялата стража и веднага почнете претърсване на замакът и градът пред крепостните стени . Всеки подозрителен субект да бъде задържан и отвеждан на скалата за жертвопринушения !
Войниците се поклониха дълбоко и се разбягаха в различни посоки . Само един войн с златен нараменик остана .
- Цялата воиска да бъде готова и строена пред крепостните порти след три часа . Никакви закъснения . И искам драконите убици да бъдат на най-предната линия . Изпратете вест до Нечестивците от клана Д’Блек да бъдат тук възможно най –скоро – заповедите се истрелваха от устата на Evil със такава злоба че дори и демон би потреперил .- Размърдаи се и изпрати някой да нахрани дракона ми преди да съм те сервирал теб !!
Воиникът отдаде чест и с бърза крачка изчезна зад главните порти на замакът ! Evil неврно потропваше с крак докато дракона му изяждаше поредния казан с врящо червено месо от прасе албинос . Това месо бе доста скъпо тук в долната земя и единствено дракона на Evil имаше привилегията да яде такова . След като и последните остатаци бяха изядени , дракона изръмжа зловещо и изпрати към облаците огромна струя огън след което съживено се вгледа към господаря си . От към замакът долитаха крясаци и взуци на строшени предмети , врати и прозорци . Навсякъде тичаха стражи в пълно бойно снаражение . Няколко пожара опостошаваха градът ивзън крепостните стени . Evil с нескрита наслада наблюдаваше анархията обхванала неговите владения “ Днес ще разберете защо бях избран за виш Ездач “ каза си весело той ! До него дотича запахтян страж облян в пот и докладва задъхано.
- Всички подозрителни лица от замакът и градът бяха отведени както заповядахте . Във стаите на няколко от старешини намерихме скъпоцени предмети с надписи на езика на фантомите какво да правим с тях ?
Evil се вгледа в стажа а погледът му бе изпълнен с изпепеляваща умраза .
- Всички подзрителни лица да бъдат отведени на скалата за жертво принoшения ! – излая разярено Evi а тонът му непозволяваше противоречене .
- Слушам всаше височество !- каза стресното стража и побягна в поскоата от която бе дошъл .
Ездача отново погледна към своя любимец който весело си играеше с някакво тяло вероятно някога принадлежало на имп но вече отдавна бе останало само празна обвивка . Evil изпрати лека телепатична вълна към дракона и той мигновено спря с игрите си и застана покорно в очакване господаря му да го въседне .
Точно когато Ездача въседна любимеца си във простора на запад се появиха педесетина огромни черни тела . Evil ги разпозна мигновено . Това бяха драконите убици . На огромните им лапи бяха нахлузени зловещи остриета във вид на метална ракавица с хищни нокти - знак че са претърпели много битки и са се доказали като перфектни бойци ! Еvil се замисли че в тези времена на интриги и подмолни деиствия някаква лична охрана няма да е излишна . Той направи знак на ездачите да се доближат . Мощните тела на драконите зависнаха на двасетина метра от Evil а ездачите им изпратиха телепатична вълна в знак на поздрав . “Трисет от вас да доидат с мен на скалата за жертво принушения а останалите да отидат на мястото където се събира воиската “изрече на ум Evil . Ездачите се разделиха моментално на две групи едната последва вишия ездач а другите се отправиха на запад .
Могъщите тела на драконите убици раздираха простора а железните им ракавици злокобно проблясваха . Докато летяха към скалата за жертвоприношения на няколко пъти се разминаха с големи колкони дракони придвижващи се назапад . Evil забеляза и първите пристигащи редици на Нечестивците , могъщите им полуголи тела излъчваха сила и решимост . Тези картини на събираща се от всякъде войска малко пооправи настроението на Ездача . Но това бе моментно . На около двеста крачки от тях като призрачен кораб от мълга се се показа скалата за жертвопринушения . Всъщност това бе невероятно висок връх завършващ с гладка мраморна плоча достатачно голяма да побере десетина дракона . Там вместо дракони в момента се различаваха стотици фугури на същества от различни раси . Evil изпрати телепатична вълна към охраната си “Въртете се наоколо не искам да бъда прекъсван “след това се впусна с зловеща скорост към скалата . При призимяването си дракона на ездача премаза няколко същества с огромното си толовище . Този акт бе последван от няоколко разгорещени протеста от страна на приателите на жертвите . Evil слезе от гърбът на дракона си без да обръща никакво внимание на протестите и след кратък оглед проговори с глас пропит от гняв .
- Всички вие сте обявени за предатели . Обвиненията срещо вас са : Потикване към бунт , заговор за преврат и обида към вишия Ездач иначе казано към мен .
Няколко демона в края на плочата се спогледаха объркано и проговориха почти в един глас .
- Та ние сме само търговци минаващи през тези земи ! Всяко посегателство над нас ще бъде последвано от бързи и решителни мерки от страна на нашия водач !
- Тишина – изкрещя Evil – Не съм позволи позволил да говорите ! Аз вишия ездач ви намирам за виновни . – погледът на Ездача се закова върху три фантома които спокоино си говореха на своя език . – Еи вие несъм пзволил да говорите . И какво ангелите ви проклели правите в ездаческите земи .
Фантомите погледнаха с надсмешка Ездача и продължиха с разговорите си . Evil побесня . Тои разко махна с рака и дракона му се хвърли със зловещо съскане разкъсваики фантомите .
- Още някой да има желание да се запознае с ноктите на моя любимец! – каза развеселено Ездача . Всички млъкнаха и заковаха поглед във вишия ездач – Така си и мислех .
Evil се вгледа във няколкото старешини който стояха в страни от тълпата.
“ Вие нищожества ще умрете особено мъчително “ старешините стресното заговориха “ Господарю ние сме наклеветени . Повярваите ваше величество ние никога небихме ви предали “. ПОгледна на Evil отново се размъти . Той отново навлизаше във фирил и този път руните по бронята засветкаха в мека жълта светлина . Докато се мъчеше в борбата с болеста очите на Evil се заковаха в стареишините който се усмихва ехидно . “ Нима си мислите че сега ще умра ? Изненада нищожества “ веднага след тази умствена вълна Evil махна на дракона с трепереща ръка . Съществото моментално се хвърли и разкъса ездачите със зловещите си лапи . Очите на Ездача отново се проясниха .
- Всички сте осъдени на смърт ! – закова Evil – присъдата ще бъде изпълнена моментално !
Трисетиата дракона убици които кражаха наоколо се спуснаха към скалата . Следващите няколко мига бяха изпълнени с крясаци и прокуди . Нявсякъде плисна кръв . Няколко нечестивци се опитаха да се опълчат на но бяха помляни . По желязните ръкавици на драконите се стичаха множество струики кръв . Evil притвори очи и когато най-накрая ги отвори всичко бе заглъхнало . Вече нямаше писаци само зловеща тишина , всичко на скалата бе удавено в кръв . Стотици рачленени тела се въргаляха в червените локви . Ездача се полюбува още малко на тази прекрасна гледка след което се хвърли на гърбът на своя дракон и отлетя към воиската си , а верните дракони убицй го следваха неотлъчно !
Ездача пристигна на платото където се бе събрала войската . Погледът му гордо охождаеше редиците . Най отпред бяха строени девестотин и двадесет прекрасни дракона зад тях четири хиляди ездача и най-отзад имаше хиля нечестивеца . Някакъв войн с кристален нараменик се доближи да Evil и след като отдаде почист докладва .
- Воиската от територията на нашия велик клан Д’Скордж е в пълна бойна готовност . Нечестивците пристигнаах с тяхния вожд Нархаг преди петнаисетина минути и са строени най-одзат .
- Чудесно – отговори Ездача и се обърна към армията – Войни на мрака днес тръгваме на победоносен поход . Войската ще бъде разделена на три . Сто дракона и хиляда ездача ще останат тук да бранят домът ни . Четиристотин и двадесете дракона и две хиляди ездача ще тръгнат към Стълбата където ще се бъдат очаквани от Дневните демони ..
Из воиската се разнесе шушукане.
- Не се безпокоите чада мой . Днес аз ще сключа договр с дневните и те ще бъдат саюзници . Който има нещо против може да оспори думата ми като се сражава с мен !- каза спокойно Evil и се вгледа във войската със спокоен поглед . Никой не помръдна – Чудесно радвам се че няма никой против . Третата армия от четиристотин дракона , хиляда ездача и хиляда нечестивци ще тръгне към териториите на Зверуокротителите и ще се разположи на стан там докато аз пристигна . Армията насочена към стълба да тръгне веднага . – при тези думи Evil се обърна към ездача с кристален нараменик – Искам всички стареишини да бъдат избити още днес използваи армията която оставям тук !
- Но ваше височество това е ерес ..
- Ще изпълняваш мойте заповеди преди да съм нахранил дракона си с теб . Искам стареишните мъртви още днес .
- Слушам ! – отговори Ездача и след лек поклон се отегли .
Evil погледна още веднъж към раздвижващата войска и се отрпави към Мрачната крепост зада се срещне с един бог един Дневен демон .
Малкия отряд от трисет и един дракона начело с Evil се предвижваше със демонична скорост . Само след половин час Evil бе седнал в ъгалът на таверната в Мрачната крепост и пиеше хабиил . Безцветната течност бе известа при ездачите с двете си деиствия , тя стимулираше умствените способности и бе могъща отрова за всички останали раси .
На ездача не му се наложи да чака дълго Схорхул . Само след десетина минути Дневния демон бе седнал до Evil .
- Здравей Схорхул . Радостен съм, че съюза междо нашите два народа ще бъде факт.- започна Ездача .
- Нека да не се увличаме във формалности – времето ни притиска, войските ми са нетърпеливи за отмъщение . Моите войни са готови да газят под лъчите на слънцето .
- Разбирам нетърпението ти , затова вече изпратих вайската си към стълбата . Очаквам че следобед ще бъдат вече там.
- Отлично, Ездачо.
Evil извади пергамент , на който беше написал договора и го остави на масата. Схорхул извади Схорталир и прободе ръката си, от където рукна тъмчно червена кръв. С вкусилия кръв кинжал той подписа договора . Същото направи и Evil . Съюза бе факт .
Дневния демон напусна страноприемницата както се бе появил - с бързи крачки . Evil си каза че трябва да държи този Дневен под око макар наполовина да беше елф другата му половина бе на демон и хитроста му бе неотхвърляема. Ездача допи безцветната течност и последва примера на Дневния демон .
Вечерта Evil вече бе пристигнал при Стълбата и се любуваше на прекрасната смесена армия . Няколко дракони стражи прелетяха над него а прекрасните им тела нежно се плъзгаха над мрачния небосклон .
Един войн му докладва че всички стареишини са мъртви . Тази новина развесели неимуверно много ездача и той щасливо се отегли при Схорхул и Аелеон зада обсъдят заедно бъдещите бойни деиствия !

Ето:

Разгадор и Драцениус навлякоха екипировката си и се приготвиха за път. Разгадор беше взел от храма няколко амулета и чарми които увеличаваха магическите му способности. Висшия свещеник му беше дал някаква мистериозна книга, за която каза на Разгадор да я отваря само когато изпадне в беда и няма друг начин. Разгадор се учуди. По корицата на книгата личеше, че е много стара. Той я прие без да предполага какво крие тя. Двамата с Драцениус се отбиха и при таверната. Там стоеше един скитник с черно наметало покриващо лицето му. Скитникът изгледа внимателно двамата млади личове. По екипировката и разговорите им съдеше, че се приготвят за някакво пътешествие. Те седнаха, поръчаха си по едно питие и почнаха да обсъждат от къде да минат за да стигнат до Тъмната Крепост възможно най-безопасно. По пътя живееха много странни и зловещи същества с които определено не искаха да сблъскват. След малко разговора им беше прекъснат от скитника. Той седна до тях и им се представи:
- Здравейте, виждам, че сте се запътили на някъде. Аз съм Хорул Кродин. Някога бях от най-висшите магове на хаоса, но един ден……
Той бе прекъснат от Драцениус:
-Защо ни разказваш всичко това?
Разгадор с тих и спокоен глас му каза:
-Остави го да продължи…
-Благодаря, но да минем направо към важната част…..Искам да намерите един черен маг. Той ме подложи на адски мъчения и ме обезобрази….
В този момент той отгърна качулката си и показа лицето си. Половината беше напълно обгоряло и почерняло, а по другата половина си личаха толкова силни удари, че формата на черепа му беше деформирана.
Той загърна главата си и продължи:
Аз бях от най-висшите в йерархията, а той ми беше дясната ръка. Разбрах, че тайно се е занимавал с Черното изкуство. Веднъж го видях в подземията на замъка облечен в черна роба, да прави някакво заклинание. Опитах се да го спра и тогава…..
Този път го прекъсна Разгадор:
-Добре, и какво трябва да направим след като го уловим?
- Трябва да го доведете при мен. Аз ще се погрижа за него….
След това той се усмихна злокобно.
- И къде е уловката? Какво ще спечелим ние от това? –попита Драцениус
Вие сте тръгнали към Tъмната Крепост, нали?
-Да
- Но нито знаете пътя, нито имате познати там….
-Да
- Е, аз познавам местността много добре и имам познати там. Без подходящи връзки там е много опасно…
Накратко, ако ние ти помогнем и ти ще ни помогнеш, така ли?
- Точно така. – отвърна той със същия тих и спокоен глас
- - Разгадор и Драцениус се обърнаха един към друг и почнаха да обсъждат правилното решение на техния език. Те си мислеха, че Кродин няма да разбере нито дума, но бяха направили грешка. По време на краткия му престой в Мордор той беше научил малко от езика на личовете и разбираше достатъчно за да се пазари на сергия. Те говореха тихо и той успя само да разбере, че обсъждат плюсовете и минусите от това дали да го вземат със себе си.
След няколко минути бяха взели решение. Бавно се обърнаха към него и Разгадор му каза с тих глас:
-Приемаме!
Скитникът отново се усмихна и им каза, че утре сутрин потеглят за Тъмната Крепост.
Денят мина бързо в разговори и тренировки.
Сутринта настъпи. Разгадор отиде при генерала на армията си, Камет. Той му заръча да го замести, защото отивал на път. Камет отговори кратко и ясно:
Да, господарю!
Разгадор намери Драцениус и Хорул Кродин.
Тримата бяха готови за път. Отидоха в царската “конюшна”, взеха от там най-силния и най-големия реанимиран дракон*, възседнаха го и потеглиха.


*- Във “Великата Война” личове и ездачи се били до пълно изчерпване на войските. Тогава умряли много дракони и след войната личовете намерили начин да ги реанимират на своя страна…..

Дракезар отиде в огромната конюшня специално пригодена за дракони. Хаз’Гра вече бе оседлан, за пътуването на своя господар и приятел. Дракезар се замисли за годините изминали, откакто познаваше Хаз’Гра. Драконът не веднъж го бя спасявалв тежки моменти. Взаимно бяха заслужили доверието и уважението си. Мислите му бяха прекъснати от мисловния сигнал на дракона, който го поздравяваше. Дракезар го поздрави на свой ред и се качи върху удобното седло, изработено от специално втвърдена кожа. Излетяха. Под тях планини и равнини преминаваха с бясна скорост. Но Дракезар не обръщаше внимание на високата скорост. Притесняваше се за този договор, който трябваше да сключи днес. Какво го очакваше зад този ъгъл? Какви ли изненади щяха да му поднесат хитрите и коварни демони, от които всички се бояха? И най-вече какво беше накарало демонските лордове да сключат съюз със такъв дребен владетел като него? Все въпроси, на които надали щеше да получи отоговор. Притесненията изчезнаха, когато кацна близо до хана на Черната порта. Вкара дракона си в конюшнята и влезе в хана. Вътре беше пълно с представители на всички раси. Но този шарен коктейл от ездачи, демони, нечестивци, вампири не го радваше днес. Седна на една маса и поръча любимото си здрачно вино и зачака демона. След третата чаша вино, той дойде. Точно навреме, помисли си Дракезар и поздрави:
-Добър вечер, почитаеми, Тагник’Зур. Надявам се тази вечер да обсъдим съюза на нашите могъщи раси.
- Не, не само ще го обсъдим, но и ще го направим, приятелю Дракезар. – демона си поръча един бокал с кръв и шумно го излочи след което изгрухтя недоволно, хвана сервитьора за яката и извика:
- Нямате ли прясна кръв?! Донеси ми прясна, току що изцедена КРЪВ!- след което го запокити към стената и отново седна сякаш нищо не е било.
Това същество предизивикваше у Дракезар огромно изумление. Не само заради огромната физическа сила. Ха, та той самия бе побеждавал и по силни врагове. Нещото което го удивяваше беше изключителната интелигентност скрита зад отвратителния външен вид. Дракезар предчустваше, че този инцидент е прелюдия към преговорите им. И се оказа прав.
- Ездачо, демоните са зажаднели за прясна кръв. Вече в тях не гори пламакът, който гореше преди векове. Вече живеем в мир и за някои това е добре, но това ще доведе до гибелта на нашата раса. Ние сме див народ, обичаме да убиваме и да колим... а сега сме като в клетка! A усещам, че има нещо, от което и ти си недоволен. Недоволен си от хората над теб. Искаш да владееш света. Ти си човек с амбиции и потенциал...
- Разбирам, че имаш доста голяма шпионска мрежа, демоне! Похвално! Но аз също, и това което ми каза ми е вече известно.
След половинчасов разговор, Дракезар извади от един от джобовете си пергамент със текст оповестяващ съюза. Прочете го за пореден път и след това го подаде на Тагник’Зур. Той се зачете замислено. След малко проговори с неразбиращ тон:
- Кралство Памена?! Та, нали Памена е само провинция в обширните Ездачески земи?!
- О, могъщи демоне, очаквах повече от вашите шпиони! И... извинете обноските ми. Забравих да ви поканя на коронацията ми.- Дракезар рече последните си думи по-ухилен от всякога. – Тя ще се състои след една седмица. Сега моля подпишете го, защото имам още важни задължения този ден!
Демона се подписа под текста и рече:
- Нека боговете благословят нашия съюз и тези, които се изпречат на пътя ни!
Дракезар също се подписа, сбогува се и излезе с усмивка на уста, забравил старите притеснения. Сега наистина имаше още важна работа. Погали Хаз”Гра и го яхна. Потегли към Стълбата. Към горните земи.
Работата му там свърши бързо. Имаше среща с елфите, от които искаше да купи триста и педест меча от лунна стомана. Беше готов на каквато и да е цена, но те не искаха много. Остави им хиляда ати и си замина, така както се беше появил.
Преди да се върне в Памена спря в някаква пещера близо до замъка. Беше пълно с хора. Някои ядяха, други спяха... всеки е занимаваше със своите си дейности, но когато Дракезар влезе всички млъкнаха и се изправиха.
- Здравейте, приятели! Нося ви дар! – и той свали вързопа с мечовете от гърба на дракона си, с помоща на двама от мъжете. – Всеки от вас ще получи меч от елфическа стомана, срещу изконния ни враг....
Всички изкрещяха в един общ глас “ХАРЕД УД!!!”. След като премина еуфорията Дракезар се приближи към един от ездачите и рече:
-Къде е този вампир, който сте заловили?
-Сега ще те заведа, капитане!
Тръгнаха из тъмните коридори на ноподозирано дълбоката пещера. След малко стигнаха до нещо като клетка. В нея имаше вампир. Явно не беше ял от няколко дена- лицето му беше загубило цвета си, тялото му беше измършавяло и отслабнало.
- Говори!- рече Дракезар с властен глас.-Господарят ти – барон Ателард е мъртъв! Дай ни плановете на Ирейнглас(главния град във въпросното баронство)!
-НИКОГА!-извика вампира и плю в лицето на Дракезар.
-Добре, щом искаш да е така....
Другият ездач отвори клетката и хвана вампира. Обърна го по корем и съблече ризата му. Дракезар се подсмихна самодоволно и извади Аарин. С нея той направи прорез по дължината на гръбнака на вампира. След това извади своя елфически меч и го прокара през раната. Чу се цвърчене, а след него отвратителния вик на вампира. Кожата му се разтапяше бавно и мъчително. Дракезар повтори това няколко пъти след което му омръзнаха виковете на вампира и заби меча в сърцето му. Нямаше писък. Само тихо хриптене... и после смърт.
Дракезар се прибра доволен от свършената работа в замъка си.

Диандра се събуди към обяд. Празненството беше продължило до малките часове на нощта и чак сега тя се събуди. Умората от предния ден се беше изпарила вече и тя се чувстваше като нова. Отиде до гардероба и си облече една от прекрасните ефирни рокли, направени от подземна коприна. Тя беше тъмно червена и стоеше прекрасно на тялото на Диандра. Вещиците потдържаха заблудата за грозотата си пред останалите народи, но по коридорите на Берилинес се разхождаха само вещери и вещици. Облечени главно в копринени одежди. Слугите не се различаваха почти по нищо от визшите вещери. Усещането за единство обаче беше само привидно. Всяка грешка на слугите беше наказвана жестоко. След като се облече Диандра отиде в тронната зала където да свика малката информационна групичка която има. Тя приседна леко на трона и изчака да се появят. Скоро в залата се събраха осем вещера.
- Къде е Сертен - попита Диандра.
- Според малкото ни информация Evil е избил доста народ днес и може Сертен да е сред тях - каза един от осмината.
- Благодаря ти Дертон - каза спокойно вещицата - а сега ми кажете какво ново има около другите владетели.
- В имението на Маркус има сериозна промяна. Той самия е мъртъв, но брат му Себастиан се завърна. Сега той поема управлението там - каза един от присъстващите.
- Благодаря Аерил, Хертес как е положението при теб?
- Онзи вампир Аарок изби доста орки но така и не разбра, че хората сипаха светената вода в кръвта течаща из замъка му - отвърна Хертес.
- Омразата заслепява - каза тихо Диандра - Дертон теой ред е.
- Схорхул се съюзи с Evil и Аелеон, сега голяма част от армията му е на горната земя, а друга скоро ще се отправи към териториите на Звероукротителите за да помогне на Evil, а той самия е начело на армията си горе - изказа наблюденията си вещера.
- Града му ще се окаже лесна мишена - каза един от другите.
- Не няма драконите на Evil веднага ще дотърчат на помощ, а и не ни трябва да се месим в работите на другите раси както те не се месят в нашите -отвърна с лден глас господарката на замъка - а сега да чуем ти какво имаш да кажеш Бродж - обърна се тя към нахалника.
- Ездача Дракезар скоро ще бъде коронясан за крал на Памена. Също така избива вампирите, а и е сключил договор с Демоните. А срещу вампирите на помощ му се притичват хора и елфи - отвърна запитания.
-Още съюзи, това вече не ми харесва - каза Диандра отпусна се на трона си и за секунда се замисли - Реиос кажи ти какво знаеш за твоите, щом Сертен го няма информацията за Evil ще ми се поизплъзне, но скоро ще пратя друг да го наблюдава.
- Разгадор и Драцениус отиват в Тъмната Крепост водени от мага на хаоса Хорул Кродин.
- Той няма да се хване за водач ако няма някаква изгода от това. Наблюдавай ги отблизо - каза Диандра - Фертис ти?
- Ромул наскоро уби няколко шпионина на ездачите, след което реши, че тъи като не го информираме какво правим ще нападне някоя от расите.
- Ако нападне нас Берилинес ще се погрижи за защитата, но за всеки случай ще изтеглим градовете по-далече от границата на изменящата се земя - в думите на Диандра се усещаше загриженост - Ресте кажи какво става с нечестивците от Вивек.
- Наскоро хора и орки отвлякоха сина на Стипур, но той успешно си го върна, добра битка беше.
- Да около нечестивците често има битки - каза с лека насмешка Диандра - е Огелис остана само ти. Какви ги вършат демоните.
- Тагник'зул се поосъзна и сега е жаден за прясна плът и кръв. Иска война и заради това се съюзи със ездачите на Дракезар както каза малко преди мен Бродж.
- Тези обединения не ми харесват. Вървете, изпълнявайте задълженията си. Аз трябва да обмисля нещата които чух.
- Да господарке - казаха те в хор и излязоха от залата. Диандра се изправи и закрачи насам матам пред трона си. Мозъка й трескаво премисляше хиляди варианти. Нациите се раздвижваха и нещата не вървяха на добре. Сега повече от всякога й трябваше информация относно Evil. Концентрира се и потърси съзнанието на Сертен. Нямаше и следа от него. Явно беше мъртав. Регадорн това име се появи като случайна мисъл, но не беше. Скоро той вече беше в тронната зала.
-Викали сте ме - каза със страхопочитание вещера, защото никога до сега не беше стъпвал в Берилинес.
- Да, трябва ми нов шпионин който да наглежда Evil и избрах теб. Върви и изпълни задачата си -каза властно Диандра.
- Да господарке - каза вещера, поклони се и излезе. След като приключи с това тя седна затвори ичи и..."Приятелю, аз отивам в мрачната крепост. Там ще измисля нещо." Тази мисъл не хареса на Берилинес. "Знаеш, че не обичам да не съм наясно с плановете ти." каза разтревожено той. "Не се притеснявай всичко ще се оправи. А сега искам от теб да преместиш градовете навътре в изменящата се земя и да внимаваш много докато ме няма""Вече ги местя, и ще внимавам. Ти също внимавай" каза той "Обещавам"отвърна нежно Дианндра след което прети телепатично съобщение да й приготвят един от гарваните. Отиде в стаята си, извади дълга черна роба и я нахлузи върху дрехите си. Робата имаше голяма качулка която като се сложеше покриваше цялото й лице. Тя я метна небрежно на лицето си и излезе на двора на Берилинес където я чакаше един от гарваните. Пристигна благополучно в крепостта и отиде в таверната, седна на ъгловата маса и се заслуша в чуждите мисли. Един от скелетите отиде до нея и й предложи да си вземе нещо за пиене. Тя само се обърна към него и той разбра, че ако не се махне скоро ще умре за това побърза да се махне. Диандра се върна към заниманието си.

След няколко часа усилено яздене Нихлатак най-после видя Тъмната крепост. Щом стигна до крепостта един пазач веднага отвори портата. Нихлатак и воините му оставиха конете си до портите и се запътиха към вътрешността на Тъмната крепост. Навсякъде гъмжеше от представители на всички раси, но щом видеха краля на нечестивците, те веднага му правеха път. Нихлатак стигна до кръчмата, където се събираха кралете и високопоставените личности от всички раси, за да сключват договори и да подготвят войни. Макар кръчмата да беше доста висока, Нихлатак трябваше да ходи приведен, затова побърза да седне на някоя от масите преднзаначени за нечестивци. “Три бъчви бира”- поръча той. Всички гледаха към владетеля на гигантите и си шепнеха нещо. Изведнъж в кръчмата влезе някаква дребна (за Нихлатак) фигура облечена с дълга черна роба покриваща лицето й. Тя се настани в единия ъгъл на кръчмата и си поръча нещо за пиене. Вниманието на всички бе преместено от Нихлатак върху неизвестната фигура. Щом й поднесоха поръчката странникът смъкна качулката си. За изненада на всички се оказа, че това беше вещица.
Точно за това беше чакал Нихлатак. Той стана от масата и довлече стола си до тази, на която седеше вещицата. Без да иска разрешение той седна срещу нея. Тя го погледна изненадано. Изведнъж изражението й се промени. Тя погледна съсредоточено към нахалния нечестивец. Той обаче изглежда не се поддаваше на умствения контрол. На лицето на Нихлатак се появи доволна усмивка. Той посочи към рубина инкрустиран в короната му и каза:
- Май магията ти не работи, а?
- Кой си ти и защо магиите ми не работят върху теб – изненадано попита вещицата.
- Аз съм Нихлатак – новият крал на нечестивците.
- Редно е тогава и аз да се представя – Диандра, кралица на вещиците. Значи все пак е вярно, че короната ти те прадпазва от моите способности. Е щом е така, ти си на ход. Кажи какво искаш от мен.
Нихлатак се изненада малко. Изобщо не бе очаквал, че ще разговаря със самата кралица на вещиците. Той реши да не я кара да чака и мина на въпроса.
- Чух, че хората са ти напакостили много лошо. Аз също имах спречкване с тях и смятам да направя малък поход към земите им, колкото да ги сплаша и да не се вясват повече в долната земя. Би ли искала да се присъединиш към моята армия. Гарваните, които расата ти използва биха били много полезни за да проникнем вътре в градовете им.
- Аз изпълних своето отмъщение, нечестивецо. Хората, които се осмелиха да вършат безчинства в града ми сега умират от глад и жажда. Какво повече мога да искам. Въпреки това бих приела съюз между нащите раси. Шпионите ми докладват, че много от другите раси са се обединили. В замяна на помощта ти при нападения над моите подчинени, ще имаш на разположение 100 от моите гарвани, които ще ти послужат в похода срещу хората.
Нихлатак се замисли за момент, обмисли много добре предложението и най-накрая се съгласи:
- Съгласен съм – каза той на Диандра. Ще кажа на моите воини да подготвят договора.
Докато тримата нечестивци изготвяха документа, Нихлатак и Диандра разговаряха за хората и обсъжадаха предстоящия поход към земите им.
След като договорът бе подписан и от двамата, те станаха и излязоха от кръчмата. Диандра се качи върху своя гарван.
- Когато стигнеш до моя замък, аз ще те чакам там. Ще подготвя гарваните и що стигнеш ще се качиш на някой от тях и ще заведеш останалите до твоя замък.
- Значи ще се видим след час. Не вярвам на конете ни да им трябва повече, за да стигнат до там.
- Ще ви очаквам – каза Диандра и махна за довиждане, след което отлетя.
Нихлатак и придружителите му яхнаха своите коне и тръгнаха в галоп към замъка на вещиците. Наистина след час те вече бяха пред портите на замъка. Щом ги видяха, пазачките попитаха някаква висшестояща дали да ги пусне да влязат.
Портите се отвориха и четиримата нечестивци влязоха в замъка. Гарваните бяха кацнали на площада в града. Диандра веднага дойде и посрещна Нихлатак
- Гарваните са готови. Можеш да ги вземеш. Ще слушат всяка заповед издадена от теб или от воина, който ги язди. Дано ти свършат полезна работа.
- Благодаря! Услугата няма да бъде забравена. – каза Нихлатак и се качи върху първия гарван.
Гарваните се издигнаха във въздуха и полетяха към Вивек.

Тагник'зур излочи набързо остатъка от бокала си, но отново липсваше тръпката. "Защо ли изобщо се опитвам да я намеря?" -зачуди се той меланхолично. "Най-малкото в това долнопробно свърталище на отрепки." Но не можеше да отрече, че поне бе полезно. И то наистина много полезно. Първата крачка бе направена. Съюзът с ездачите можеше и да е полезен. Въпреки че това бе просто един отстъпник, със сигурност можеше да бъде от полза. "Всеки амбициозен и дързък младок е опасен, пък бил той и без войска" -това му бе казал баща му сякаш преди цял един живот. Толкова хилядолетия бяха минали оттогава, че Тагник'зур не искаше и да ги брои. Усети, че вече не може да си спомни лицата на роднините си, но това не му беше особен проблем от няколко века насам. Тези му връзки бяха безвъзвратно отминали, заедно с онова далечно и непознато вече нещо, наречено младост. Старостта отдавна го беше обвила с лепкавите си тежки лапи и вече се беше превърнала в древност непозната на много от съществата на този свят. От една страна това му носеше доста голям авторитет, който му бе нужен повече от всичко, но от друга му липсваха онези прекрасни по своему моменти, в които се изправяше пред по-големите и могъщи противници в битката за трона. Тагник'зур беше отказал титлата император, понеже беше сметнал, че не е присъща на демоните. Щеше да звучи добре несъмнено, но тогава той отчаяно бягаше от човешките порядки, които неусетно завладяваха света му. Ето че сега, независимо от липсата на компромиси, това, от което се страхуваше толкова неизброими години, го беше застигнало. Стоманеното хладнокръвие и зверската жестокост не бяха помогнали ни най-малко. "Може би все пак не аз се провалих. Може би просто това бе неизбежно." -помисли си той.Но това все пак означаваше, че демоните по един или друг начин бяха прегънали крак. Не пред сила или власт, ами пред обикновеното ежедневие, тази така неочаквана и необятна сила. "Ами ако някой път се разходя из Пъкъла, така както го правех преди векове, нищо чудно да видя два демони да пият чай и да играят на карти." -помисли с яд той и стисна съвсем леко бокала. Пукотът от счупеното стъкло стресна всички около него и когато Тагник'зур погледна към ръката си с почуда видя, че не беше останало нищо от голямата чаша. "Може би този път силата няма да ми помогне така, както го направи, когато завладявах престола". -въздъхна тежко той. "Но нищо друго не ми остава. Това е сигурно. И все пак може би тези ездачи ще бъдат от някаква полза в края на краищата." Съвсем леко обнадежден, той се изправи и се запъти към огромната порта. Погледите на всички в Тъмната Крепост го проследиха докато излизаше от постройката. Странно спокоен за демон, той тръгна по дългия прашен друм към Ултрийн Ксенотул, гледайки така неприсъщата за него липса на разрушение и огън. Нямаше ги добре познатите му огнени реки, езерата от кръв, планините от плът и разкъсани съхожилия, които се блъскат в лапите ти, докато си проправяш път. Но и без това не го интересуваше особено интериора на земите извън Ултрийн Ксенотул. Смяташе да ги завладее всичките, но повече го притесняваше не пръстта и праха по пътищата, ами армиите, които кръстосваха тези друми. Реши обаче да остави размишленията за срещата си с Нота'ман, когато щяха да решат как точно да действат.
След няколко часа той приближи пределите на империята си. Можеше да ги познае от много далече. Огромни вулкани пореха вечно мрачното небе, гъсти огнени реки се спускаха по пътищата и се вливаха в ярко алените езера от кръв. Навсякъде имаше стари кости, малки и големи, но всички древни, а някои бяха на същества, които вече не се срещаха по тези земи от векове. Тагник'зур тъкмо щеше да завие по един по-кратък път към двореца, когато видя на неколкостоин метра пред себе си група импове, разкъсващи някакво малко тяло, навярно на свой събрат. Като се вгледа по-добре обаче, демонът онемя. Това не бе плът на същество от тези земи. На метър от вече спрялото да рита същество се беше проснало някакво младо...момиче. Изведнъж животинското избухна у него и той се устреми към групата пируващи му подчинени. Измина на два скока неколкостотинте метра и с един жесток светкавичен удар разтърва трите импа и погълна двама от тях още в полета ми. Третият го разкъса зверски с ноктите си, но от яростта му погуби месото и то се пръсна на малки, незначителни парчета. Но и без това не го интересуваше този нещастник. Обърна се с блясък в очите към окървавеното човешко тяло и плахо прокара пръст по него, сякаш за да се увери, че е истинско. След което с един замах го хвърли в огромната си паст и започна да дъвче сочното месо бавно, за да усети сладостта. Крехкостта и свежестта го смаяха и коленете му омекнаха. Плътта му пое своя неизбежен път към стомаха на демона, а ярката до преди секунди, рядка още кръв се разля по цялата му устна кухина. Животът се вля в него на мощни талази и Тагник'зур за първи път от години усети какво е чувството да си млад и изпълнен с желание. Сладостта на повалената невинност бе невероятна. Демонът бе обладан от усещането и посегна към второто тяло. Ала тъкмо щеше да го сграбчи, когато видя, че гърдите на момичето се повдигат бавно и затруднено. И точно в този момент, от векове насам, той усети както никога несигурност, двоумене и най-вече...страх. От една страна не знаеше какво може да донесе това момиче на шпионите му. Все пак не всеки ден човеци влизаха толкова навътре в Долната земя. Може би нещо се гласеше горе, нещо важно, нещо интересно, нещо...вълнуващо. Тръпката от неизвестността го грабна на мига. Но от друга, крехкостта на младото й тяло щеше да му се ослади неимоверно, а той така беше зажаднял за свежа плът. От гледна точка на решимостта му, това никак не му харесваше, дилемите не бяха неговата сила. Но пък от гледна точка на първичното усещане, възможността за избор бе смайващо опияняваща. Ето че отново бъдещето лежеше в неговите ръце, и то не само това на демоните, ами и нещо повече. Тагник'зур не искаше да смени това усещане с нищо друго на този свят. "Аз съм създаден за три неща." -помисли с искра в очите той. "Власт, свежа кръв и тръпка. И нека Боговете да са на помощ, аз ще се сдобия отново с тези три неща. ще бъда по-силен от всякога." Той нежно пое тялото на момичето в лапата си и трескаво се запъти към двореца. От наистина много време не беше чувствал краката си така бързо тичащи, а очите така насълзени от порива на бързината му. Мускулите му се напрягаха все повече, но това само и единствено покачваше вълнението му. След по-малко от половин час той се изправи пред огромния си замък и с един могъщ скок прескочи крепостните стени, високи стотина метра. Не го беше правил от близо столетие, а усещането бе прекрасно. Навсякъде, от където минеше, демони, импове и други причудливи създания се обръщаха към него учудено. Не бяха виждали господаря си така активизиран от доста време насам. Тагник'зур се втурна по улиците на крепостта и се спря точно пред малкия замък на главния си съветник. В сравнение с хорските градове, Ултрийн Ксенотул бе почти колкото десет големи столици, но за самите демони пространството бе напълно нормално, дори малко притискащо на моменти. Тагник'зур блъсна вратата с вълнение, откъртвайки я от пантите й, големи колкото човешки глави, и пристъпи в помещението. Постави тялото на вече сякаш по-спокойно дишащото момиче на пода и погледна с очакване Нота'ман, който тъкмо се изправяше от кървавия си фонтан. Пастта му бе цялата оплескана с кръв, но очите му се виждаха добре. Той хвърли недоумяващ поглед към портата си, която лежеше захвъвлена на десетина метра от прага, а след това се спря и на господаря си. Виждайки в краката му младото момиче, той се оживи и бързо се надвеси над нея. Заговори трескаво и на пресекулки:
-Но, Господарю, какво означава това. Били сте на повърхността или...
-Нота'ман, намерих това човешко момиче на пределите на империята ми. - грубо го прекъсна Тагник'зур. - Не бих направил грешката да навляза в хорските владения неподготвен и без армия. Освен при специални случаи. - при което се усмихна злобно и засъхналата кръв се откъсна от брадичката му и тихо докосна пода.
-Но тогава, това означава, нима е истина, милорд? - рече хрипливо и несигурно Нота'ман.
-Да, стари приятелю, те го направиха. Направиха грешката да слязат долу.
-Но какво ги е накарало? Как са решили да се приближат толкова близо до владенията ни?
-Не знам, но мисля, че това невинно същество тук ще ни даде отговор. - при което той побутна леко тялото на момичето.
-Хм, като гледам до няколко часа ще узнаем истината.- отвърна заинтригуван Нота'ман. - Предлагам да отидем в някоя по-чиста зала, където да чакаме събуждането й.
-Отивам да изпратя разузнавач към Повърхността, а също и посланик при ездачите. Те трябва да узнаят за това незабавно. Дори и да не означава нищо, не трябва да пренрегваме факта, че в краката ни лежи живо човешко момиче.
-Съгласен съм, Господарю.Аз ще занеса това същество в залата за ауденции. Там ще ви чакаме. - Нота'ман вдигна нежно момичето и го понесе извън замъка си, по улиците на крепостта и към императорския дворец. Тагник'зур излезе след него и видя как по петите на съветника му са тръгнали вече десетки импове и демони, узнали за случилото се. "Раздвижването винаги идва след събуждането. Винаги." - помисли си доволен той и усмивката се разля по лицето му.

- Ти не си Маркус-констатира единият от ездачите- казахме, че искаме да говорим с покровителя.
- И защо? За да го убиете?- след тази реплика ездачите се опулиха в лицето на Себастиан- Е, това няма значение, той вече е мъртъв.
- О, шегичка значи... нямаме време за това. Имаме важна информация за вампирите.- каза другия ездач.
- И каква е тя?- Себастиан наистина беше любопитен, все пак не беше отложил срещата с другаря си просто ей така.
- Група от ездачи е обявила нещо като кръстоносен поход срещу вампирите. Причина за това най-вероятно е Кървавата война.
- Коя война?
- Ти от небето ли падаш?-ездачът беше близо до истината- Е, няма значе това е война между вампирите и ездачите. Аз и приятелят ми сме млади и не знаем за какво точно е била, забранено е да се говори за нея.
- Така, това можеха да ми кажат и вампирите. А сега, защо наистина съм тук?
Ездачите се спогледаха. Себастиан усети напрежение във въздуха около тях. “Ездачите са отлични телепати” спомни си той ”по-добре да не им се бъркам”. Себастиан усети, че въздуха се нажежява. Изглежда се водеше спор. Странното в случая беше, че преди той не можеше да усеща наличието на телепатични вълни. “Какво да правиш- еволюция” помисли си той. Остави ги намира, явно щяха да продължат дълго.
Себастиан огледа кръчмата. Там имаше представители на почти всички раси от подземния свят. Вампирът беше жаден. Той видя един имп наблизо и му подвикна:
- Хей малки приятелю, ела насам- импът се огледа, вампирът явно имаше предвид него- Да ти дребничкият, импът.
Импът се приближи до повикалият го вампир.
- Здравейте, сър,- каза малкото уплашено същество- какво искате?
- Спокойно, малкият, няма да ти пия кръвта- Себастиан извади една торбичка с пари и я даде на импа- донеси ми нещо за пиене, по твое усмотрение. В замяна ще ти дам два пъти цената на питието.
- Добре, сър- изквича радостно малкото дяволче. То беше много щасливо- не всеки ден те вика вампир само за да му донесеш някакво вино и навсичко отгоре ти плаща за това.
Себастиан се огледа наоколо. Впечатление му направиха един ездач и някакво непознато същество, които прободоха ръцете си с кама и подписаха нещо. След това и двамата си тръгнаха. “Изглежда има и нови раси тук, които не съм виждал”. Съществото беше наистина добре облечено. Приличаше малко на демон, но структурата на тялото му беше различна. В него имаше нещо елфско.
Импът дотърча с бутилка от някакъв вид вино и чаша.
- Заповядайте, сър-каза то.
- Добро ли е?- попита вампирът.
- Да, сър- отново се чу гласчето на импа.
Малки хитреци бяха имповете. Себастиан беше сигурен, че това е най-скъпото вино, което предлагаше заведението. Той отвори бутилката и си наля. Противно на схващанията, вампирите пиеха не само кръв. Тя просто беше тяхна храна. Виното наистина беше хубаво. Беше бяло и имаше някакъв специфичен вкус, който допадаше на вампира.
- Решихме да ти кажем, какво знаем, въпреки, че не си Маркус- прекъсна насладата му гласът на единия ездач- вампироубийците са сключили договор с елфите за мечове от лунна стомана.
- Лунна стомана?
- Като тази, от която е направена ръкавицата ти.
- Ясно. Нещо друго има ли?
- Маркус ни беше обещал да не започва война срещу ездачите. Надявам се да изпълни обещанието си.
- Вече ви казах: Маркус е мъртъв. Сега аз заемам мястото му.
- Е, щом настояваш да е така.
Ездачите станаха от масата и си тръгнаха. Себастиан вече нямаше работа тук. Запуши бутилката и я взе със себе си. Излезе от кръчмата и се огледа. Видя Самюел на една бъчва, която беше оставена близо до входа, вероятно за да прави реклама на заведението. Той се приблици и протегна ръката си.
- Хайде, приятелю, време е да си вървим.
Игуаната покорно се покатери по ръката и застана на рамото на господаря си. Той излезе от града и излетя.


* * *

Себастиан се приземи върху терасата на библиотеката. Влезе вътре и започна да разглежда. Библиотеката беше се напълнила с много нови книги докато бе отсъствал. Това не му пречеше да се ориентира в нея. Той закрачи към голяма и стара полица с книги. Когато стигна до нея, вампирът започна да разглежда заглавията.
- А ето я- “ Елфите и техните привички”- тази книга беше доста безинтересна за един вампир. Точно за това Себастиан беше избрал нея.
Той я извади и я понесе към една медна статуя на жена в близкия ъгъл. Когато стигна разгърна книгата и постави лявата си ръка в нея. Статуята се разтрепери и поставката, на която седеше се разтвори. Там имаше дълга около половин метър метална пръчка. Себастиан я извади и затвори поставката.
- Как си, приятелю,- каза той на дръжката- отдавна не сме се виждали.
Това беше последната част от екипировката на вампира. Той тръга към стаята си.
Себастиан сложи дръжката на леглото си.”Демаа, материализирай Ру и Ли” помисли си вамширът. “Себасстиан” чу вампирът в главата си. Дръжката сякаш започна от двете си страни да събира светлината. От нищото там започнаха да се оформят две остриета- Ру и Ли. Дръжката беше изгубила част от енергията си през времето, сега тя събираше сила от светлината и я използваше да материализира остриетата. Те бяха дълги по около метър и някога сееха смърт сред враговете на вампирите. Още по-отдавна те са били хора. Демаа, Ру и Ли били мъж и две жени, велики герои, които според легендите пленили ангелът Хема и го накарали да изпълни тяхното най-съкровенно желание- да бъдат заедно и да сеят смърт... завинаги. Ангелът изпълнил желанието им, макар не точно както те искали. Той ги превърнал в оръжие. С него той си служел в битка. Един ден Хема се опитал да вземе трона от осмокрил ангел известен като Бог. Уверен в способностите си Хема го предизвикал на дуел. Великите герои дълго чакали денят на своето отмъщение. Във великата битка те просто отказвали да наранят Бог. Хема загубил двубоя. Неговото наказание било по-жестоко от смърт. Той трябвало да прекара живота си в оръжието на Бог, затворен там за вечни времена той бавно полудявал... Оръжието на злочестия ангел било запратено от Бог с всички сили надолу към земята. То паднало някъде в дупката между горната и долната земя и било забравено...
Себастиан си спомни как се беше сдобил с него. Беше велика нощ. Имаше битка между народите от недрата и тези от земята огряна от слънце. Там беше дори Бог. Себастиан беше малък благородник от горната земя. Той и брат му бяха още хлапета, когато постъпиха като доброволци в армията на Бог. Всеки доброволец трябваше лично да се поклони на ангелът. Гледката на ангел може да впечатли човек, а какво остава за момче изправило се пред най-великия от тях. Себастиан си беше обещал да не загуби тази битка.
Същата вечер народите от двете земи се сблъскаха. Доброволците трябваше да се противопоставят на вампирите. В началото хлапакът виждаше строената армия на ада и изпитваше желание да я срешне, да я победи.Мигове по-късно битката беше започнала. Себастиан се биеше с някакво зловещо същество със светкавични рефлекси и остри като бръснач зъби. Навсякъде около него цареше хаос, но това не отслаби смелостта на младежа. Съществото замахна с меча си. Себастиан успя да избегне удара и опита да контраатакува. Лоша идея! Съществото избегна замаха с лекота и го прониза в гърдите. В предсмъртните си мигове той чуваше само ударите на желязо в желязо и писъците на умиращите. Видя как един демон замахна и разсече негов приятел на две. Той се отпусна на меча, загубил всякаква надежда. Беше му стодено и усещаше, че смъртта наближава. Вампирът завъртя меча си и в следващият момент... тъмнина.
Битката беше свършила. На бойното поле лежаха хиляди трупове. Чудовищата бяха победили. Ангелите с последни сили бяха успели да се изтеглят и подготвяха защитен план. Един черен маг оглеждаше телата на умрелите.
- Този тук ми се вижда добър, от него ще стане отлично зомби- каза той на един вампир , който се мотаеше наоколо.
- Аз го убих. Беше толкова жалък, когато замахна с меча си. Той поне опита за разлика от много други. Този тук е брат му- вампирът ритна главата на един труп- Искам и двамата да реанимираш като вампири. Искам да ми служат.- той се изсмя самодоволно.
- Добре. както искаш, но знай, че и двамата ще те помнят и ще те мразят до края на живота си.
- Това е целта ми- да служат на този когото мразят, нека да страдат.
Себастиан се събуди. За момент му се стори, че видя Косачът. Той усети, че вече не е това, което е бил. Знаеше, че е нещо ново, нещо ралично. Чустваше се слаб и единственото, което го крепеше беше жаждата му за отмъщение. Почуства болка в гърдите си. Погледна на там. Раната от меча я нямаше, но беше останал огромен белег. Огледа се наоколо. Имаше много трупове. Някои се изправяха като него. Сред тях той не виждаше брат си. Направи опит да се изправи. Успя. Пред него стоеше вампирът, който го беше убил. В миг на ярост, той се засили и скочи срещу убиеца си. Сам се изненада от бързината си и силата на скока. Този миг на разсейване го отзова в ръката на вампира, висейки на около педя от земята. Вампирът го приближи до лицето си и каза” Брат ти беше по-предпазлив от теб” след което го запрати на около десетина метра пред себе си.
- Брат ми? Къде е той? Какво си му направил?- изкреща новосъздаденият вампир.
- Той е добре. Сега е в замъка ми и ми служи. Ти ще го последваш.
Себастиан беше откаран в замъка и там служеше наколко години. Той и Маркус бяха заслужили уважението на господатя си и той ги пускаше понякога да излизат. Казват, че времето лекува всичко, но това не е така. Двамата братя още таяха омраза в сърцата си. Един ден Себастиан излезе и тръгна към езерото на душите. Когато стигна до брега му, погледна към средата. Там имаше голям водовърдеж, който засмукваше всичко попаднало в езерото. На отсрещният бряг нещо блестеше. Младият вампир реши да провери какво е то. Той реши да заобиколи езерото. По пътя си срещна стар магьосник на хаоса.
- Здравей, магьоснико, знаеш ли какво е онова там, което блести?
- Това е Лидемару- каза магьосникът- оръжие, което не може да бъде овладяно.
След тези думи магът му разказа легендата за човешките героите. Когато те се приближиха достатъчно вампирът видя оръжието да седи забито в земята.
- Ще се опитам да го взема- каза той.
- Както искаш, но знай, че никой до сега не се е връщал жив.
- Ще успея...
Себастиан се приближи до оръжието и го издърпа от земята. Изведнъж то оживя. То сякаш завладя ръката на вампира. Опитваше се да го убие. Себастиан се мяташе в отчаяни опити да надвие Лидемару, но всичките му осилия бяха напразни. Оръжието щеше да го погуби всеки момент. Той се отпусна приемайки съдбата си, вече беше умирал веднъж, какво толкова? Лидемару го прониза в дланта. Себастиан усети остра болка и в пристъп на гняв успя да овладее ръката си, издърпа острието и го заби в земята.
- Проклето оръжие, надвих те, сега ми се подчини.
Тримата герои за пръв път осъзнаха, че съдбата им от сега нататък е да бъдат просто оръжие. Въпреки това те все още имаха воля. Вампирът се успокои и отново вдигна мечът с две остриета. Този път той беше покорен и Себастиан можеше спокойно да го носи. Изведнъж той вече знаеше как да го използва, как да прибира и изважда остриетата. Знаеше, че може да извади само едното острие като назове името му, знеше че остриетата няма да се появят, ако има нещо по-голямо на пътя им. “Дойде моментът на отмъщението ми” помисли той.”Даа” чу в отговор глас в главата си.
Себастиан се върна в замъка. Там го чакаха двама стражи. Демаа беше скирт в ръкава му.
- Лорд Фаустъс иска веднага да те види. Той е в северната кула.
- Отивам веднага при него.
Колко удобно. С всяка крачка нагоре по стъпалата Себасиан усещае вкусът на отмъщението в устата си. То беше по-сладко от кръв, по-задоволяващо от нея. Вампирът влезе в кулата. Фаустъс стоеше до прозореца гледайки през него.
- Значи вече си тук, Себастиан. Знаеш ли коя е най-вкусната кръв?
- Елфска, човешка?
- Не вампирска!-изсъска Фаустъс- Стражи заключете вратите! Оставете ме сам с този предател!
- Предател! Как смееш! Служих ти вярно много години!
- Ти ще си моята вечеря, момче. Предаваш ме когато не го искаш.- вампирът още гледаше през прозореца.
- Няма да стане, Фаустъс! Днес няма да се хранят с мен, аз ще се нахраня с отмъщението си!
Себастиан разтърси ръкава си и от него падна дръжката. Себастиан я улови във въздуха и извика:
- РУ, ЛИ!
Остриетата се появиха моментално. Себастиан се затича към убиеца си. Ли с удоволствие влезе в плътта на вампира, счупи гръдния му кош на вампира, прониза сърцето му и излезе от гърдите му. Острието отдавна не бе опитвало вампирска кръв. Себастиан прошепна в ухото на умиращия вампир:
- Сега разбираш как се чуствах. Изгаряща отвътре болка, безкрайна агония. Чустваш ли как смъртта наближава, Фаустъс? Чустваш ли как тя идва за теб?
Фаустъс се тресеше. От устата му изби пяна. Кръв се стичаше по острието и тялото на вампирът.
- Ето сега ще разбереш как свършва всичко!
Себастиан завъртя острието, по този начин разкъсвайки сърцето на вампира. Смърта му дойде моментално. Себастиан извади острието и заповяда на Ру и Ли да се приберат.
- Отворете врата, глупаци.-извика той- Господарят ви е вече мъртъв, искате ли да го последвате?
Вратата се отвори. Себастиан излезе от кулата. Намери брат си и му каза:
- Вече нищо не ни задържа тук, сега сме свободни! Нека си вървим.
Те излязоха от замъка и се запътиха нанякъде. След години построиха имението. Те станаха владетели на малко земя и имаха много приятели, Маркус дори се ожени.

Остриетата вече бяха разпънати. Това оръжие все още имаше своя воля. Себастиан беше спечелил уважението му многократно и то му се подчиняваше. Те бяха толкова близки, че той можеше да го контролира дори само с мисъл.
Себастиан му заповяда да се прибере. Той излезе от стаята и тръгна към основната зала. Леонард го срещна по пътя.
- Себастиан, Evil, господаря на ездачите, е заповядал масова екзекуция преди няколко часа. Там е имало и вампири.
- Е?
- Тима беше там с търговска мисия, била е сред жертвите.
- Какво! Убили са племенницата ми? Това преля чашата!
Себастиан крещеше. Тима беше единственото същество, което той обичаше. Тя беше цялото му семейство и тази постъпка на ездачите не можеше да остане безнаказана.
- Отивам при този Evil. Той ще изпита гневът ми!
Себастиан излезе навън и излетя. Той знаеше къде е столицата на ездачите, беше се отпътил точно натам. Щяха да хвърчат ездачески глави.
. . .

Армията на Кървавата Цитадела тръгна още преди лъчите на Слънцето да са достигнали хоризонта. Превърнати в алтернативните си форми,вампирите и върколаците се връщаха в дупката към Долната Земя.
Разстоянието бе скъсено до двеста-триста крачки когато силен грохот се чу отзад.Копита тропаха по рохкавата земя и вдигаха облаци прахоляк.Всички се обърнаха и видяха ужасяваща гледка.Отзад препускаха поне 600 орки,яздещи диви коне.
-Боже мой!Не можем да се противопоставим на такава войска!Господярю,нека избягаме!-молеше се един върколак на Аарок.
-Млъквай,простак!Няма току-така да избягаме от бойното поле!Ще се бием до смърт!-отвърна кралят.
Воините на Аарок се подготвиха за сблъсъка.Един вампир скочи от редиците и се затърча към нападащата войска.
-Този е луд!-шушукаха си някои от воинците.
Първият орк,който достигна побегналия вампир се спря.Лудият също се спря и двамата се спогледаха.
-Идвам с мир!Кой е твоят господар?-попита оркът,който изглежда бе вожд.
Аарок без да чака смъкна “Похитителя” и се доближи до вождът.
-Аз съм господярят на тази армия.Думай!
-Наричат ме Гурло.Вожд съм на племето Кераго.Разбрах от наши шпиони,че съседното племе е било нападнато от…вас.Вие сте избили всички.След като сте разбили всещенният им камък,всички от тяхното племе са измрели…-оркът бе прекънсат от кашлянето на Аарок.
-Ама този камък не е ли за всички орки?!-попита вампирът.
-Не,разбира се!Вие какво,да не си мислехте,че ще убиете цяла раса само от разбиването на един камък?!И защо искахте да убиете всички орки?
-Не е ваша работа,Гурло.Едни лъжци трябва да си платят…А вие сега да не би да ни нападате?-каза Аарок.
-Не,кръвопиецо,но можеше да ви нападнем.Бъдете предупреден,създание на мрака,че повторното ви явение на Горната Земя ще ви коства живота!-каза Гурло и заедно с войската си се запътиха обратно по домовете си.
Аарок и армията му слязоха по познатата стълбица и по утъпканата пътека се прибираха у дома.Кралят нареди на един доверен приятел да командва армията и Кървавата Цитадела докато него го няма.Аарок се запъти към Мрачната Крепост.
Преминал вече през портите,Аарок се запъти право към таверната.Още с влизането той привлече всички погледи.Седна до един мъж с качулка на главата.
-Кръв от еднорог!-поръча вампирът.
Чаша от поръчаната течност вече стоеше на масата и Аарок я придърпа към себе си.
-Ти беше Аарок,нали?-попита мъжът до него.
-Не ти влиза в работата!-отвърна студено Аарок.
-Имам…сведения за теб.Щом не искаш да чуеш,няма да те обезпокоявам.-лукаво каза качулатият.
-Думай,нищожество!
-Първо нека се представя!Аз съм Варкан,маг на хаоса.Сега със сведенията…Разбрах много неща.Нека започна с това,че никой ти няма доверие.Нито фантомите,нито вещиците.Най-добре да намериш някакво примирие с тях за да не патиш.Другото сега е…Ездачи и Визши Нечестивци ще нападат звероукротителите.Дневните демони заедно с няколко мои събратя и част от демоните подготвят атака над елфите.Друго-Схорхул и Ивил са подписали договор,според който те няма да се нападат.Вещиците са направили атака над град на хората.Дракезар се провъзгласява дори за крал на Памена!Нещата още повече се нажежяват,след като Нордрим Ронул е свикал Забранения Съвет и ще напада някое кралство…Също,Ивил е изклал много народ.Боя се,че сред умрелите са и ваши поданици…Толкова съм научил за сега.Ъъъ…Какво ще кажеш да ме наемеш,а?Мога винаги да те известявам-аз съм страхотен шпионин!
Аарок изслуша вестите,а на предложението отговори така:
-Нает си.Ето ти сега 100 жълтици-вампирът подаде на Варкан кесия-а на месец ще ти давам по 50.
-Много добре!До нови срещи,Аарок!-поздрави магът и излезе от таверната.
Вампирът отпи от кръвта и положи глава на масата.Имаше твърде много неща за вършене.С кое по-напред да започне…Тъкмо мислеше за това,когато всички в таверната ахнаха.Вътре влезе орк!
-Какво по дявлоите?!-изкрещя кръчмаря.
Той бръкна в едно шкавче,извади лък и стрела която насочи в главата на оркът.Зеленото същество не можа да реагира и тупна мъртво на земята.
-Какво става?!Откъде се взе тоя изрод…-говореха гръмогласно всички.
Отведоха трупа.
След кратък преглед,кръчмаря реши,че оркът е бил загубил паметта си,но Аарок знаеше,че не е така.Бе сигурен,че оркът не случайно бе пристигнал.
-Дали беше от армията на Гурло?-питаше се Аарок.-Или може би…
Той вдигна глава.Усети странна болка…Сякаш някой бъркаше в главата му.Погледна към масата в ъгъла…Там седеше качулато създание.Щом съзря погледа на Аарок,то се обърна и се скри зад робата си.
-Кой беше това…-питаше се вампирът.
Потънал в размисли,той бе принуден да ги приключи,тъй като вратата се отвори и в таверната влязоха няколко фантома,предвождани от Нордрим Ромул.
След кратък разговор,двамата владетели сключиха договор.На Аарок остана запитване дали да нападат Ивил и Схорхул или да кротуват.След като Нордрим се изнесе,вампирът отново почувства болка в главата.Този път умело му бъркаха в мозъка и мислите му се размътиха.Вдигна глава,а погледът му бе замаен.Видя същото качулато същество ,устрелимо поглед към него.
Аарок стана.Полюля се малко и се опря на стената.Закрачи към изхода и видя отблизо качулатото създание.
-Благодаря ти,кръвопиецо-чу Аарок.
-Моля?
Създанието го погледна въпросително.
-Чух ли нещо?-попита то.
-Да,зададох ти въпрос!!!-разпали се Аарок.-Ти ли ми бъркаше в главата до сега?
-Господине,моля ви,сигурно халюцинирате…
Вампирът все още не виждаше лицето на съществото.Аарок възмотено излезе от таверната.
Започна да крачи към изхода.по принцип летеше,но бе твърде объркан и замаен да го направи.
-Кой беше това!?-ядно си шушукаше вампирът.-Както и да е…Хванахме плячката в капана!Това нищожество Ромул ще усети моята мощ в пълна сила…Само да завършим похода срещу Ивил!
Вампирът излезе от Мрачната Крепост вече по-трезв и се превърна в рояк прилепи,който захвърча към Кървавата Цитадела…

Беше утрин. Група от неколцина разузнавачи в черни роби влезе в богато украсената кралска шатра. Те бяха очаквани с нетърпение от четиримата владетели, събрани там – Схорхул, кралят-бог на дневните демони; Ийвъл, владетелят на голяма част от ездаческите земи; Аелеон, повелителят на провинция Саерил, една от най-големите в империята на маговете на хаоса; и Тхук, вожд на голямото нечестивско племе харкени от северните части на тяхната държана. Схорхул подтикна своите скаути да докладват:
- Е, добрахте ли се до информация за разположението на града и военния гарнизон вътре?
- Да, кралю-бог. Градът се намира на около четириседет - петдесет километра от стълбата и е сравнително добре укрепен – забелязахме около петстотин войници, но за съжаление не успяхме да регистрираме броя на техните лъвове и бойни пустинни орли, тъй като лъвовете се пазят по домовете, а птичарникът се намира в центъра на града. – започна разузнавач, изглежда по-главен от другите. Явно беше доволен от събраната информация.
- Очакванията ми почти се потвърдиха, макар да очаквах по-малобройни защитни части. Тежка ще е битката, но нашите воини са готови. Надявам се да не сте били забелязани… - каза Схорхул.
- Не, кралю-бог. Портите бяха пазени от трийсетина създания – черни като тъжното небе на Ада, високи над два метра. Имаха големи, окървавени рогове на челата. Носеха колани, на които се виждаха човешки черепи, дори няколко, приличащи елфски. Ятаганите им изглеждаха плашещо остри. Звероукротителите ще да са опасни бойци. Над града кръжаха орли-пазачи, а стражата разполагаше с няколо лъва. Не успяхме да научим поовече – рискът да провалим нападението беше твърде голям и не се приближихме на повече от двадесет метра от портата. Но дървените стени не ще да издържат огъня на драконите.
- Няма стена, що може да издържи свещения огън! Да сеем разрушения и смърт сред тези пустинни земи, да ги оставим голи и мрачни, каквито трябва да са! – намеси се Ийвъл възторжено и гордо.
- Така да бъде, приятелю ездач. – отвърна Аелеон спокойно и уверено. Междувременно Схорхул освободи своите разузнавачи и нареди на глашатаите да сберат войските за бой. Предвидимата, но опустошаваща фронтална атака вече бе предпочетена от военачалниците, а несигурните вести за защитата на близкия укротителски град Ил Езалх сами потвърдиха плана.
След близо час и половина обединената войска бе организирана и готова за нападение. Воините нетърпеливо чакаха сигнал, а драконите движеха нервно крилата си. Напрежението витаеше в сухия пустинен вятър, пеещ тихо на пясъчните дюни и оголените скали, формиращи пейзажа на най-близките до Стълбата укротителски земи, пострадали от силата на Слънцето. Най-отпред бяха строени воините – нечестивци, начело със самия Тхук. Бяха въоръжени с грамадни мечове от грубо оформени пластове стомана, изглеждащи заплашително в ръцете на тези грамадни създания. Дневните воини, до един облечени в черни бойни роби, се намираха зад нечестивската войска. В ръцете си стискаха копия и пики, а на пояса им проблясваха вълнисти кинжали от ерхско сребро. Зад тях беше формированието на стрелците с дълги лъкове и стрели с отрова, в най-задната част стояха маговете на хаоса с пурпурни наметала и бойни жезъли, на които имаше големи изумруди, проблясващи често в зелено и издаващи магическата същност на тези същества. До тях обаче бяха и стотина Дневни воини с кинжали и мечове, както и петдесетина нечестивци – командващите Обединението бяха преценили, че би било неразумно да оставят фланга си открит и бяха смесили войскови части със сто и петдесетте магьосници. Голямата сила на нападателите се рееше в сивите небеса – сякаш безброй бяха ездачите с мечовете си и верните си дракони, предвождани от Ийвъл. Сред тях летяха левитиращите дневни воини, командвани от своят крал-бог Схорхул, готови във всеки момент да пикират като ястреби.
Величествената армия очакваше сигнала на своите предводители, за да се запъти към Ил Езалх. Не след дълго дълбоките звуци на кезхилски флейти огласиха иначе глухата околност. Пясъкът отстъпваше пред марша на армията, а въздухът бе порен от крилата на драконите. Дори сякаш древните скали, оголени и изоставени, се клатеха от монотонните стъпки на настъпващата войска. Общо над пет хиляди воини напредваха уверено към укротителското укрепление.
Изпълнени с измамно усещане за сигурност, пред обединените воини на дневни демони, магове на хаоса, ездачи и нечестивци не след дълго се откриха дървените стени на града, издигащи се на близо четири метра над земята и забити дълбоко в ситния пясък. Схорхул се приземи, за да даде наставления на своите стрелци. Ийвъл го последва и драконът му кацна съвсем близо до краля-бог.
- Запалете върховете на стрелите! – при вика на своя господар, предаден от неколцина глашатаи, бойците натопиха върховете на своите стрели в стъклени шишенца на пояса си. Стрелите мигновена се запалиха.
- Лъковете нагоре ииии… ОГЪН! – макар Схорхул още да не бе доизрекъл своите думи, много огнени стрели вече летяха към дървените стени. Сега бе ред на командите на Ийвъл, който се бе обърнал към небето – там неговите верни воини чакаха нареждане.
- Превърнете тези стени в пепел! Нека свещеният огън пирува сред останките на този град! АТАКА!
Ездачите пикираха рязко със своите дракони и изпратиха телепатична вълна към тях. Драконите изгаряха слабото, сухо дърво. След мигове то щеше да бъде просто черна пепел.
Междувременно Аелеон бе дал команда на своите магове и те захвърляха чрез телекинеза останки от укрепената стена към сградите в града. Тхук и бойците му се втурваха към укреплението, следвани от Дневните воини. Вече се чуваха бойните тъпани на звероукротителите и защитниците, озадачени, но вече екипирани със секири и ятагани, се организираха за бой. За минути бяха събрани триста и петдесет звероукротителя – задаваха се още, всеки със своя кръвожаден лъв-убиец, а множество пустинни орли вече кръжаха в небето и нападаха драконите. Ритъмът на барабаните постепенно ставаше все по-бърз и звероукротителите с боен вик се втурнаха към горящата порта на града, където скоро срещнаха ятаганите си с мечовете на нечестивците. Стомана в стомана. Сред викове и стенания, битката за Ил Езалх започна.
Картината при портата бе апокалиптична – грамадни нечестивци се бореха срещу ловките и бързи звероукротители, а плашещите сенки на драконите, закриващи слънцето, се рееха като призраци по сивия пясък. Лъвовете нападаха огромните създания и отхапваха крайниците им - за бавните нечестивци боят срещу два доста по-пъргави противника беше труден. За радост, след минути пристигнаха още и още Дневни воини и нечестивци. Те се включваха в зловещото клане под съпровода на тъпаните и кезхилските флейти. Кинжалите на дневните демони се извиваха като змии във въздуха, сякаш захапваха своите опоненти и отнемаха безпощадно техният живот. Сред своите най-умели бойци, Схорхул уверено настъпваше към портата. Там се водеше ключовата битка за града – защитата от звероукротители досега удържаше полуобгорялата порта от наплива нечестивци и дневни демони, но с цената на много жертви. В небесата бързите пустинни орли пикираха атакуваха по-бавните дракони на ездачите, за които беше трудно да отвърнат. Но появяваше ли се орел пред дракон на ездач, птицата завинаги се прощаваше с живота си. Лично Ийвъл и неговият приятел бяха покосили много орли. Предводителят поведе своите хора към портата. Драконите се снишаваха и изгаряха вече малцината останали звероукротители-защитници. Долу, на земята, Схорхул геройски се бореше с двуметров звероукротител. Кралят-бог владееше до съвършенство бойното изкуство, чрез левитацията той дори не движеше краката си, а се носеше на сантиметри от пясъка. За защитникът бе изключително трудно дори само да се озове лице в лице с дневният демон, а да не говорим да опита удар. Схорхул запрати кинжала си Схорталир и улучи укротителя в гръдния кош, на сантиметри от сърцето. Противникът падна с грохот на земята. Пясъците щяха да бъдат неговият вечен гроб. Такх сееше смърт с могъщия си меч, а Аелеон и маговете покосяваха мнозина с магия. Портата бе спечелена. Малцината останали защитници панически избягаха към пустинята и градът бе под контрола на Обединението. Тъпаните бяха заглъхнали, само смъртта пееше своята глуха песен под съпровода на пустинния вятър, а разнасяният от него пясък покриваше труповете на близо четиристотин укротителя.
Скоро, до ден - два, се очакваше в пъти по-сериозна звероукротителска армия да бъде събрана и подготвена за щурм на вече превзетия град – избягалите защитници несъмнено щяха да информират другите звероукротителски племена. Войната за Горната земя предстоеше… всъщност, не само тя. Наблюдателите на Схорхул забелязаха странен облак прах и пясък от пустинята близо до Стълбата. Не можеше да бъде звероукротителска армия – те трябваше да идват от противоположната посока, а събирането на голяма войска от съседните укрепления би коствало повече от ден. Нещо друго настъпваше. Нещо от Долната земя.

Всички се бяха събрали в огромния замък. Музика се лееше, повече от виното. Тълпите бяха щастливи, за разлика от съветниците на Дракезар, които бяха изключително притеснени. Един от тях пристъпи към господаря си и рече:
- Дракезар... знам че сме говорили за това и преди, но нали знаете колко рисковано е да се самообаявите за крал на Памена?
-Хм... Акерхас, моля те, не помрачавай настроението ми! Защото НАПРАВИШ ЛИ ГО ЩЕ ТЕ УБИЯ! Колкото до това дали съм го обмислил... кога в управлението си съм правил нещо, за което не съм сигурен?! Махай се от главата ми!
- Добре, господарю.-и изчезна нейде из безкрайните коридори.
Заради празника охраната в двореца беше удвоена, но Дракезар се съмняваше че ще има инциденти. Хората го обичаха и уважаваха. И с радост щяха да го приемат като техен крал. Но със сигурност щеше да има хора, на които това хич не им харесва. Нямаше значение. Нали все някога и те щяха да паднат под неговия железен юмрук... той удряше само веднъж, но в повечето случаи това бе достатъчно.
Дойде време и за речта му. След нея следваше същинския ритуал по коронясването. Дракезар се изправи с цялата си гордост пред хората. И заговори с глас изпълващ цялата зала:
- Знаете за какво съм ви събрал днес на това пиршество. Не искам да бъда многословен, и затова ще кажа простичко.... Нека кралство Памена просъществува дълго и да стане могъщо, както никое в долната земя! А сега нека пристъпим към церемонията...
Главния жрец на бога-дракон пристъпи държащ в ръцете си златна корона с инкрустирани вътре малки скъпоценни камъни във формата на дракон. Той вървеше бавно сякаш, за да засили очакването в тъплата. Най-накрая когато стигна до бъдещия крал и постави короната върху главата му. Изрече на висок глас молитва към боговете, молейки ги да благословят новия крал, както и Памена. Той се поклони и всички всякаш в хор извикаха:
- ДА ЖИВЕЕ КРАЛ ДРАКЕЗАР!
Дракезар беше опиянен от странно чувство на божественост на недосегаемост. Като че ли беше на върха на света и всички други бяха в кракта му! Мечтите му бяха прекъснати от шумното влизане на имп-вестоносец. Всички млъкнаха в очакване да чуят какви вести носи, но той отказа да говори пред толкова много хора. Каза че има съобщение за Дракезар. Веселбата продължи, толкова шумно колкото преди, а Дракезар и импа се изнизаха от залата и отидоха в залата за заседания. Там беше тихо и спокойно и Дракезар можеше да изслуша вестоносеца. Той заговори:
- Краю Ездач, нашия върховен предводите Тагник’Зур се извинява че не успя да присъства на този светъл празник, но имаше неотложни ангажименти. Пожела също да ви информирам, че са забелязани хора в нашето кралство. Тагник’Зур е обезпокоен от появата им на наши земи и иска и вие да знаете за това, защото смята че нещо важно се случва горе-и пратеника многозначително погледна тавана.
- Благодаря за вестите, които ми носиш импе. Как се казваш?
- Ахрий, господарю – отвърна импа и сведе глава.
Дракезар бръкна в кесията стояща на кръста му и пусна няколко златни монети в ръката на дребното същество.
- Заповядай, Ахрий. Това е за добрата работа. Сега си свободен.
Ухилен до уши от богатото възнаграждение импа излезе от замъка и се запъти обратно към демонските земи.


Отвора за канализацията на града се отвори. От вътре заизлизаха здачи, облечени целите в черно. На кръстовете им висяха дълги бойни мечове, а на гърбовете си имаха дълги лъкове. Не носеха брони. След като и последната фигура излезе един от тях зашепна:
- Сега най-важното е да не бъдем нито чути, нито видяни. Десет от вас ще дойдат с мен в казармата, за да избием спящите войници. Останалите да заемат позиции тук, тук и тук – той посочи върху някаква стара карта. - Ако някой ви види и вдигне тревога направете контакт с драконите си. Ще изтрием тази напаст веднъж завинаги от лицето на земята. Харед Уд!
Групата му от десетима човека тръгна след него. Лесно намериха казармата, с помоща на картата. Влезнаха тихо в спалните помещения и започнаха да режат гърла колкото безшумно толкова хладнокръвно. На никой ездач не му се нравеше така да накърнява бойната си чест, но не можеха да се изложат на риска от пряка битка. Пък и техния предводител беше велик пълководец, който не беше губил битка досега.
Избиха поне сто когато камбаните за тревога на града забиха. Някой ги беше видял. Докато сънените войници се осъзнаят какво става още десетима от тях паднаха повалени от смъртоносните елфически остриета, които разяждаха плътта им. Сега водача извика :
- Изтеглете се! Трябва да се срещнем с останалите. Тук скоро ще бъде пълно с омразните вампири – ихукна към изхода последван от всички останали ездачи.
На пътя му се изпречи някакъв вампир, отиващ очевидно да събуди войниците, но бе посечен от ездача. Зад гърба му се чуваше дрънчене на доспехи. Явно вампирите се бяха окопитили вече. Тичайки концентрира мислите си върху дракона си и го помоли за помощ. Явно това бяха направили и останалите ездачи защото скоро след това небето бе закрито от стотици огромни същества. Едно от тях бе негово. То плавно кацна до ездача си и също толкова плавно излетя и започна да сее смърт. За тази битка не можеше да се каже, че е ожесточена. Драконите свирепо се нахвърляха върху нищо неподозиращите вампири и върколаци. “Тази вечер май няма нужда да ги храним” помисли си ездачът. Един дракон бе повален от многото вражески стрели и падна върху някаква сграда. След по-малко от час битката бе спечелена, а малкото оцелели вампири пленени. Хаз’Гра се извиси в небесата и гласът на Дракезар се извиси:
-ХАРЕД УД!!!
Ирейглас бе паднал!

Make silense, keep quite and read carefully:

Те потеглиха, но след малко се върнаха, защото бяха заправили най-важните си артефакти. Чакаше ги дълъг и пълен с опасности път. Кродин беше взел със себе си един магически жезъл, грижливо пазен в рода му от столетия. Той беше мощен тъмнооранжев * жезъл с инкрустирани червени пламаци. Работата му беше да усилва силата на огнената топка и да дава възможност за правене на мощната магия “Огнена стена”. Тя беше изключително полезна при защитата на замък, защото действаше по-добре от извесния, но от части безполезен ров пълен с вода. Драцениус беше взел със себе си неговия сив меч направен от най-твърд титан и с икрустиран череп на него. Разгадор пък от своя страна взе със себе си тъмночерната си реанимираща пръчка.
Те за пореден път провериха екипировката си и като се увериха, че са напълно готови тръгнаха.
Много учуди Разгадор факта, че по този път имаше тънка тъмно лилава струйка която водеше до един полузатрупан подземен тунел (доколкото може да е подземен в долната земя). Те се спогледаха, и любопитството ги накара да последват струйката до тунела. Там се забелязваше и една локвичка черна кръв от която следваха едри капки навътре в тунела. Разгадор и Драцениус се почудиха какво същество може да има такава кръв. Кродин сякаш разчете мислите им, и с дебел тон каза:
-Предците ми, ми разказваха като дете, че има едно зловещо същество наречено Хроникор. То живеело навътре в земята, близо до пластовете магма. За това някой го наричали “Гнева на ада”….но те…… те изчезнаха преди столетия! Как е възможно някое да е уцеляло? Не….не и след масовото избиване на тези твари…..
Той бе прекъснат от Разгадор:
-Какво избиване?
-Преди много време, демоните обявиха награди за главите на тези същества, и както сам можеш да се сетиш това бе пагубно за тях. Всички разбойници, банди и ловци ги нападнаха. Търсеха техни тунели влизаха и с елемента на изненадата ги избиваха.
-И какво са направили те на демоните? Защо са…..
-Защото приятелю, едно стадо Хроникори беше полудяло, мина през малко демонско селце и буквално го срина със земята.
-И какво ги беше подлудило?
-Орките бяха свършили храната си. Добитъка им се беше разболял и животните едно по едно умираха. Тогава те нападнаха това стадо Хроникори със специални стрелички които взимат контрол над тялото им , и ги подлагат на страшни мъки, при което те почват да бягат като луди . Орките имаха план: да убият половината, и да използват свежото им месо за временно препитание, а другата половина да погнат от всички посоки без тази към селото и така да ги насочат към него. Бедните същества нямаха друг избор освен да тръгнат към селото на демоните и така да го унищожат с лудостта си. Те убиха много невинни демони и така си спечилиха един враг. Демоните решиха, че тези същества за заплаха за тях и така започна голямото избиване.
-И след това какво стана с орките…..
Въпросът му бе прекъснат от зловещ, пронизващ рев, който бързо се разнесе в ехото.
-Няма време за приказки! Да идем да видим какво става- изкрещя Драцениус.
Разгадор и Кродин се спогледаха и се съгласиха.
Тримата определено време следваха тънката рекичка кръв, докато не стигнаха до една сравнително малка дупка в стената на тунела, пред която се забелязваха странни знаци изписани със същата тази кръв.
Кродин, се сети, че някъде беше виждал подобни йероглифи, но не знаеше къде точно.
След малко, се досети и тихо каза:
-Имаме проблем!
Разгадор отвърна:
-Какъв по дяволите!
-Сетих се, че неотдавна имаше една мистериозна секта звероукротители, те бяха предвождани от един луд човек, чийто жена и дете бяха безмилостно обити при атаката на съюза на четирите раси: нечестивци, магове на хаоса, дневни демони и ездачи над града Ил Езалх.
Тогава този нещастен човек видя как в ръцете му издъхват най-скъпите му хора.
В този момент той бе пленен, но успя да избяга. Скри се, събра последователи, и се закле, че с цената на всичко ще вземе полагащото му се отмъщение….
-Горкият човек.- обади се Драцениус – и какво стана после с него, успя ли да си отмъсти?*
-Все още, не. Откакто избяга никой не е чувал нищо за него. Предполага се, че се чака перфектния момент в който съюза е слаб….
Драцениус го прекъсна:
-Значи, се е скрил и чака съюза да отслабне от постоянните битки, които води?
-Точно така….
-Колко умно!
Разгадор се ядоса:
-Стига си ни губил времето в празни приказки! Защо изобщо ни разказваш всичко това!? Ако имаш да ни казваш нещо, давай, ако не….
-Има предвид да минеш направо на съществената част.- поясни Драцениус
-Така да бъде….вечерта преди да тръгнем, докато спяхте аз отидох до конюшнята на града, възседнах Драк’та (дракона) и възможно най-безшумно отидох до Ил Езалх. В гората до него, върху няколко по особени дървета видях тези знаци, скоро направени и сам се досетих чие дело са…
Разгадор се обади:
-Аха, значи подозираш същия този човек да е направил тези знаци, така ли?
-Да
-И защо не ни го каза направо?
На този въпрос той не получи отговор.
Драцениус се обади:
-Ще влизаме ли, или не?
Любопитството ги разяждаше отвътре. Разгадор и Кродин направиха мах с глава в знак на съгласие.
Тримата влязоха по едно и също време и съзряха най-ужасяващото нещо което някога бяха виждали……

*- Свещения цвят на маговете на хаоса.

*- Ех, за малко да напиша, че си отмъстил като е убил EviL, Схорхул и другите водачи

Evil се отпусна на мекия стол в шатрата си . Днес бе една тежка битка . Звероукротителите се бяха били храбро макар да не бяха нанесли тежки загуби . Но не битката бе изтощила Ездача а постояните телепатични команди към войската му . Той леко притвори очи . Кървавото сражение още витаеше в мислите му . Огнения ад , оглушителните писаци , безмилостната сеч всичко това го изпълваше с щастие и благост . В шатрата влезе един дневен демон който се поклони почтително и започна да докладва .
- Схорхул ме изпрати ваше величество зада ви докладвам загубите !
- Много добре – отговори отвеяно Evil – продължи .
- До момента се преброени тринадесет дракона жертви , осемдесет ездача , шеисет дневни демона , десет магове на хаоса и четиредест нечестивци .
- Какви са вражеските загуби ? - попита Evil зареяно
- Преброихме четирстотин трупа на звероукротители , сто пустини орли и сто и педест лъва ! – каза със свестнали очи вестоносеца .
- Освободен си .- просъска сухо Ездача и направи знак с ръка демона да си тръгне .
Нещо тормозеше Evil нещо не беше както трябва . Тази крепост трябваше да има по-силна защита . Това бе погранична зона и тук винаги имаше феникси и планински големи а сега нямаше нито едно от тези същества . Какво бе накарало окротителите да оставят такъв малък гарнизон ? Тези въпроси не го оставяха намира . Нещо не бе както трябва и той бе решил да разбере какво . И единствения начин бе да посика информация от същества който си служат с умствен контрол . А единствените такива за който Evil знаеше бяха вещиците на Диандра . Размислите на Ездача бяха прекъснати от някакъв дневен демон който нахълта в шатрата . Но този дневе не бе обикновен войн . Под черното наметало си личеше красива извезана с магия броня а от очите му се лееше мека синя светлина . Ездача направи знак на дневния да говори .
- Аз съм Сихлур изпратен съм от Схорхул като ваш пазач отвън има още дведесе и девет дневни като мен . Ние владеем левитация и ще ви бъдем верни до гроб – след тези думи войнът коленичи и сведе глава .
Evil се изправи и отиде до коленичилия дневен .
- Знам че ще ми бъдете верни иначе Схорхул ще изцеди капка по капа вашата кръв ! – при тези думи Ездача се усмихна ехидно но това разбира се остана скрито под кристалния шелм който покриваше цялото му лице .- И зада проверя способностите ви ще изпратя петима от вас на една отговорна и много важна за победата ни задача .
Сихлур погледна учудено Ездача и се изправи .
- Вашата мисия е да отидете възможно най-скоро до замакът на вещицата Диандра . Трябва да сте много внимателни не искам тя да си посмисли че ще я нападаме и внимаваите , никакви задни мисли . Въпреки че сте умствено много развити вещиците са много искусни в исмукването на информация . – Evil преглътна бавно и продължи – Разбрах от мойте некъдърни шпиони че преди време голяма част от хранителните запаси на вещиците и вещерите са били онищожени . Макар да са съумяли да прекарат известно количество храна от околните области те все още са заплашени от глат . И тук стигаме до същноста на мисията ви . Кажете на предводителката Диандра че ездачите от клана Д’Скордж са готови да и отпуснат голямо количество храна от своите резерви в замяна на информация за расите от долната земя . Ако получите желаната от мен информация веднага елате при мен и докладваите в противен случаи се върнете при останалата част от охраната ми и ме изчакайте за по нататашни инструкции .- след тези думи Ездача обърна гръб на дневния демон с което показа че разговора е свършил .
Сихлур излезе от шатрата като остави предводителя на Драконите сам . Сам бе силно казано защото извън шатрата стояха стотина дневни владеещи левитация а над тях летяха трисетина дракона убици лична охрана .
Evil и Схорхул зареяно гледаха в небето как слънцето загива а ноща се възцарява .
- Битката днес бе добра – каза тихо Ездача.
- Несъмнено но ме притеснява това което ни очаква утре – просъска Дневния демон – съгледвачите ни, ми докладваха че на около сто и педесет километра по посока главния звероукротителски град се издигат големи облаци прах . Докладваха ми също че са забелязали няколко феникса в небето над Стълбата .
- Да утре найстина ще бъде тежка битка . Притеснява ме незнанието ни относно плановете на другите адски раси . Замъцитени са прекалено лесна жертва за една обединена атака .
- Нима и Ездачите изпитват страх ? – каза с лека надсмешка Схорхул.
- Не ме е страх от нищо освен от незнанието . – отговори с леден тон Evil – Няма ездач който да избяга от открита битка. Но няма и такъв който да си сложи главата в торбата .
- Това е без значение – отговори Схорхул с нескрита студенина . – сега е важното да се подготвим за бъдещата битка . – след тези думи водача на Дневните демони погледна още веднъж към заспалата земя и се отегли в шатрата си .
“ Ако утре вече съм още жив нищо и никой няма да може да ме спре “ каза си наум Evil и последва примера на Схорхул.

“ земята бе покрита от хиляди тела , гротески форми на някога красиви згради сега красяха пъкала , нявсякъде тичаха войни в тежки доспехи , небето някога синио сега бе почерняло . Хиляди мощни тела пореха пространството а от зеиналите им пасти се изливаше всепочистваш огън . Стоновете на ранените влудяваха разума и обезверяваха душата . Феникси и дракони вкопчени във зловеща битка междо доброто и злото изпълняваха сложни и смъртоносни маневри в тъи старата игра наречеа война . И там бе Evil въседнал своето чудовище , изпепеляващ крехкия живец на враговете си . Битката ставаше все по-кървава и по-кървава . Зловещия писък на атакуващите фениксите и смразяващото съскане на драконите изпълваха слуха . Evil за пореден път се хвърля напред . Всичко е размазано , размито , нереално . Там някъде долу се чува могъщия глас на Схорхул . Поредната команда за атака . Стотици тела отново тругват с равномерен марш към своята гибел . Поредната вълна от безумие плъзва по сухите пясаци . Мик тишина последван от зловещо друнчене . Войската тичаше . Хиляди викове , хиляди стонове ………. “

Evil се събуди . Съзнанието му бе объркано , замаяно. Той мигновено скочи и извади двата си меча готов да се бие с всичко което посмееше да му се опълчи . Но в шатрата нямаше никой . Време беше да се заеме със сериозните неща но той си наложи да не забравя сънят си . След няколко минути ездача влезе във главната шатра и поздрави сухо Схорхул и останалите военоначалници .

В таверната се бяха случили много неща. Сега Диандра беше психически изтощена и се наслаждаваше на бавния полет на огромния гарван. Съществото се носеше с монотонни махове на крилата си към Берилинес. Тя се беше отпуснала на гърба му и обмисляше случилото се. Беше и попаднало добро предложение за саюз. Висшите нечестивци бяха доста глупави твари, но силата им щеше да е добре дошла особенно в комбинация с вещерските магии. Въпреки че гарвана не бързаше, маховете на крилата му бяха толкова мощни, че Диандра се оказа в дома си доста преди очакваното, но това беше добре, защото трябваше да разпореди да подготвят сто от най-големите й гарвани за да ги предостави на нечестивците. Птицата кацна плавно в двора на Берилинес.Когато Диандра слезе от гърба му към нея се приближиха няколко вещера.
- Пригответе стоте най-едри и силни гарвана и им обяснете, че ще им се наложи да слушат нови ездачи - след тези думи тя влезе в замъка . Отиде да се поизмие, когато беше готова си наметна робата и излезе тъкмо навреме за да посрещне Нихлатак.
- Гарваните са готови. Можеш да ги вземеш. Ще слушат всяка заповед издадена от теб или от воина, който ги язди. Дано ти свършат полезна работа.
- Благодаря! Услугата няма да бъде забравена. – каза Нихлатак и се качи върху първия гарван.
Гарваните се издигнаха във въздуха и полетяха към Вивек.
- Е нещата тук са уредени - каза тя главно на себе си и се запъти към библиотеката. Където да се отдаде на почивка. "Какво се случи в таверната, защо даде гарваните ни на този нечестивец?" Берилинес беше угрижен "Предоставянето на гарваните на нечестивеца е част от договора който сключихме. В случай че ни нападнат те ще ни помогнат за защитата."отвърна мило Диандра "Добре си го измислила. Хъм някой се приближава. Пет левитиращи дневни демона, какво ще наредиш да ги правя?" думите на замъка притесниха Диандра. Тя се концентрира върху приближаващите твари проникна в мислите им след малко каза "Нека дойдат, аз ще ги чакам в тронната зала" след малко изпрати съобщение до пазачите като се появят демоните да бъдат отведени в тронната зала, а тя самата отиде там за да ги чака.
Демоните се приближаваха внимателно когато в главата на Сихлур се чу мисъл подканяща ги да се приземят на двора. Той направи знак на другите и скоро петимата бяха в двора. Към тях се приближи една вещица. Тя беше закачулена, както и всички други наоколо.
- Господарката Диандра ви очаква в тронната зала - каза тя - моля последвайте ме.
Вещицата тръгна към двореца. Демоните се спогледаха и я последваха. Скоро стигнаха до тронната зала. Вещицата отвори вратата и подкани с жест демоните да влязат. След като го направиха тя затвори вратата отвън. Размера на залата удиви демоните. Беше щросторна и без никакви мебели, като се изключат пет стола и трона на който удобно се бе разположила мрачна фигура загърната в черна роба и с качулка.
- Ето ви и вас най-сетне - каза тя с ледения си глас - кажете защо ме безпокоите.
- Evil ни изпрати с предложение към вас - каза Схилур - и се надяваме да приемете.
- Не обичам увъртанията - каза още по-ледено Диандра - казвайте каквото имате или се махайте.
- От името на клана Д'Скордж ви предлагаме голямо количество от хранителните им запаси в замяна на информация относно другите кланове. Разбираме затруднението ви и се надяваме и вие да ни разберете и да ни окажете съдействие - дневния демон използва цялата дипломатичност на която бе способен.
- Трябва да обмисля предложението ви - отвърна вещицата - моля да не ме безпокоите за известно време.
- Да се оттеглим някъде - попита един от другите демони.
- Няма нужда, само не ме безпокойте, а и може да седнете вече - отвърна с малко по-нормален глас Диандра. След което се отпусна на трона и потъна в размисли или по-точно сеамо така изглеждаше за демоните които се наместиха на столовете и тихо заговориха нещо на своя език.
"Какво ще кажеш приятелю, да им дам ли желаната информация" попита мислено Диандра. "Предложението ми се струва приемливо, а и не почувствах никакви задни мисли у тях" отвърна Берилинес. "Значи ме съветваш да им помогна?" Диандра знаеше, че приятеля й никога не би я предал. "Приеми, нищо няма да ти струва, даже напротив, ти печелиш от това" думите на замъка прозвучаха доста весело. Този разговор бе отнел десет минути но на демоните им се стори цяла вечност.
- Взех решение - каза внезапно Диандра - ще ви дам желаната от вас информация.
- Прекрасно, Evil ще се радва да я научи - каза един от демоните.
Диандра разказа всичко което бе успяла да научи до тук на демоните и тъй като информацията беше доста им отне няколко часа да разяснят всичко. Дневните се приготвиха да тръгват когато гласа на Диандра ги спря на вратата:
- И да не забравите вашата част от уговорката - в този момент ледени тръпки пробягаха по гърбовете на демоните. Думите на вещицата ги пронизаха като ледени остриета.
- Не се безпокойте - каза Схилур - ние държим на думата си.
- Надявам се да е така - отвърна Диандра и им направи знак да вървят.
Демоните излязоха от двореца и се понесоха към лагера на обединените сили на дневни демони, ездачи и магове на хаоса.
"Днес беше странен ден" помисли си Диандра на път за библиотеката, тя беше любимата й стая в двореца и често седеше там оставяйки се на меката светлина на зеления огън. Стигна там и се отпусна пред камината, чак тогава получи отговор на мисълта си. "Много неща се случиха, странно защо изведнъж другите раси се сетиха за нас чак сега, като ги прихвана манията за обединение" Берилинес звучеше доста ядно. "Прав си. До скоро бяхме мразени, а сега търсят услугите ни, знам че става нещо важно за тази земя, но не разбирам защо им е да ни намесват и нас" вещицата също не беше доволна от развитието на събитията. "Но все пак е по-добре така отколкото изведнъж да попаднем пред свършен факт" Берилинес бе прав както винаги. "Да...Но нещата стават много бързо, докато се усетя и войните вече се водят с пълна пара, това е което ме притеснява, не искам скоро и ние да влезем в този унищожителен водовъртеж. Поне не и неподготвени, а сега ме извини приятелю, но бих желала да поспя." Умората струеше дори от мислите на вещицата, въпреки че не я показваше. "Лягай приятелко, силите ти ще ти трябват." Берилинес усещаше някои неща, но не сподели тревогата си с вещицата, рано беше още. Диандра стана от креслото и отиде в покоите си.

Веднага щом Нихлатак кацна с гарвана, се запъти към замъка. По пътя го посрещна Стипур.
-Как е синът ми? – попита студено Нихлатак.
-Добре е, господарю. Изглежда отварата на хората все още действа и той спи дълбоко.
Нихлатак отиде в покоите на сина си. Искаше му се да го види за последно преди предстоящия поход. Тринадесетгодишния нечестивец спеше спокойно в своето легло направено от слонова кост, донесена от горната земя ( дори владетеля на нечестивците имаше вkус, когато ставаше дума за лукс, макар че се водеше, по това, което е видял при посещения на други места и най-вече при плячкосване на замъците и крепостите, които бе превзел докато командваше армията и все още не беше станал владетел на този народ). “Малкия”принц бе наследил чертите на баща си. Военното дело не му се отдаваше толкова добре, но и за това си имаше време.
След като се полюбува за миг на сина си, Нихлатак излезе от покоите му и извика Стипур.
-Събери армията, тръгваме на поход. Тези хора ще си платят за това, че се опитаха да ми отнемат най-ценното същество в живота ми. После идва ред на орките.
Всичко това не беше изречено толкова грубо и заповеднически, както обикновено говореше Нихлатак. Стипур долови до яростта в гласа на господаря си капка притеснение и тревога. Никога досега не бе чувал Нихлатак да говори така, особенно когато даваше важни заповеди. Всички тези мисли преминаха в главата на Стипур за стотни от секундата. След това той се обърна и отиде да раздава заповеди.
Главния съветник и помощник на краля (Стипур) наду големия рог, закрепен до вратите на замъка. Това беше знак за воините да се подготвят. Нечестивците започнаха да навличат своите брони. За тях това беше просто поредната битка. Нямаше страх, нито тревога. От както Нихлатак предвождаше армията, думата “поражение” бе забравена от нечестивците.
След като воините бяха готови, те се строиха пред портите. Лъснатите им брони имаха странен тъмен блясък – сякаш всеки един воин имаше тъмна аура, която се сливаше с тези на другите и се сливаха в едно цяло. Мечовете наподобяващи ятагани бяха закрепени на кръстовете на нечестивците. Ножниците им бяха направени също от метал. Шлемовете обгръщаха целите им глави. Имаще само процеп за очите и един отвор, който започваше от средата на процепа за очите и продължаваше до долния ръб на шлема. Стоманата закриваше лицата, така че от вън се виждаше само тъмнина. Ботушите на нечестивците бяха направени от черна като нощта стомана, която същевременно беше до някаква степен гъвкава и се нагаждаше към формите на крака, така че воинът, който ги носеше да няма никакви проблеми да ходи и да бяга. Огромните червени щитове на нечестивците стояха мирно на гърбовете им. Дори да не ги използваха, воините бяха защитени от атака в гръб. Ръкавиците им бяха направени от кожата на най-различни същества от горната земя. Стрелците бяха строени отделно. Тяхните брони не се различаваха. Единствената разлика беше, че носеха лъкове на гърбовете си. С всекидневни тренировки по стрелба, те почти бяха достигнали нивото на елфите. За стрелци бяха избирани най-дребните и пъргави нечестивци. Те трябваше да нанесат първия удар на вражеската армия и след това мигновено се изтегляха зад пехотата за близък бой.
Нихлатак се качи върху платформата, издигната до портите. Преди армията да излезе от двореца, той винаги се качваше на тази платформа и на висок глас обясняваше кратко и ясно какво се иска от воините му като същевременно повдигаше морала им.
-Мисля, че всички знаете какво се случи на ващия принц? Досега нашата раса всяваше страх в народите от горните земи. Изглежда обаче, че те вече не се страхуват от нас и ни нападат открито. Вярвам, че никой от вас, също като мен не иска да остави това така. Нека поемем към земите на хората и да ги накараме отново да опитат стоманата на мечовете ни. Този път обаче не сме сами. Вещиците решиха щедро да ни помогнат, тъй като и те са имали проблеми с хората. За целта те ни дадоха 100 от най-добрите си гарвани. С тяхна помощ ще успеем да влезем в градовете на хората и да проправим път на армиите ни отвътре. А сега нека тръгваме и да не оставяме жив човек по пътя ни.
-Отворете портите – заповяда Стипур и се качи на един от гарваните. Нихлатак щеше да води армията на земята, тъй като в това беше най-добър.
Портите се отвориха пред многобройната армия наброяваща 5000 нечестивеца. Отпред беше пехотата за близаък бой, аз от зад крачеха стрелците. Щом портите се затвориха, гарваните разпериха криле и се издигнаха във въздуха. На птиците им беше малко трудно да летят с такъв товар на гърбовете си, тъй като бяха свикнали да носят своите леки господарки, които тежаха десет пъти по-малко от нечестивците.
След около 10 часа непрестанно вървене войските на нечестивците достигнаха стълбата към горната земя. Тъй като сега горе беше нощ, те решиха да лагеруват до самата стълба. Не запалиха огньове нито разпънаха шатри, защото искаха на сутрината веднага да тръгнат.
Щом забелязаха първите лъчи да огряват горната част на стълбата, нечестивците закрачиха нагоре. След като се изкачиха на горната земя, Нихлатак спря воините си:
-От тук нататък искам да се разделите в бойни формации от по 200 -нечестивеца. На всяка една формация ще застане по един от генералите на кон, който ще я ръководи. Аз ще ръководя най-предната формация, която ще е от 400 души. Заповедите на генералите са раздадени предварително и всичко е уговорено.
-Напред сега, воини мои – извика Нихлатак и всички тръгнаха с равна крачка към царството на хората.
Пред всяка формация вървеше един генерал, а до него на яздеше воин, които биеше барабан и вдигаше морала на нечестивците.
Вече се свечеряваше, когато Стипур съзря някакво голямо петно в далечината, от което се вдигаха огньове и прах. Той веднага кацна и докладва на Нихлатак.
-Господарю, изгежда там се води битка – каза Нихлатак и посочи мястото, където бе забелязал огньовете.
Нихлатак извади нещо подобно на далекоглед и го насочи към мястото, което му посочи Стипур.
- Битката се води между народи от долната земя. От тук забелязвам ясно единствено черните дракони. Мисля, че има и дневни демони. А това там може би са фантоми. Странно, около драконите се движат на рояци малки черни неща. Може би това са прилепи или вампири, приели другата си форма. Няма да е зле да отидем от близо и да разберем какво става. – обясни Нихлатак – Всички по гарваните – заповяда той и сам се качи на първия, който видя. Добре че гарванът бе едър и силен иначе едва ли би издържал тежестта на владетеля. За пореден път гарваните разпериха криле и се насочиха към битката. Засега смяташе само да разузнае от разстояние какво става и тогава да се намеси ако смята а необходимо. Понякога войната беше за него като шаха и той играеше с черните, чакайки другия да направи първи някакъв ход.............

Тагник'зур въздъхна тежко и се облегна на огромния трон. Беше с нечовешки големи размери и го доволно го побираше. Голямо удоволствие бе да се седи според демона. Яд го беше само, че неговият народ няма тази благословия да познава столовете и троновете. "Едва ли щяхме да ги създадем и без това! Но поне блянът е красив" - помисли си той. Чакаше вече близо час Нота'ман и момичето. Беше в безсъзнание повече, отколкото съветникът му очакваше. Вече обаче прекаляваше. Твърде дълго Тагник'зур седеше без отговори и търпението му се изчерпваше. Тъкмо щеше да тръгва да го търси и да му държи сметка, когато огромната порта на залата се отвори широко. Вътре пристъпи Нота'ман, последван от младо човешко момиче. Беше доста красива според хорските стандарти, доколкото можеше да прецени един демон. Имаше дълга кестенява коса, спускаща се на меки вълнисти талази до тънкия и кръст, опасан с малко сребърно коланче. Диамантена диадема придържаше кичурите й покорни, а изящна перлена огърлица красеше и подчертаваше дългата й лебедова шия. Небесно сините й очи наподовяха два прелестни кристала със своята непорочна чистота. Високите й скули й придаваха спокойно краско изражение. А примесено с хладното й хладнокръвие, тя беше като знатна особа. Великолепната й ролкя от фина коприна, обкичена с нежен брокат й седеше перфектно, сякаш бе шита за нея. "Може да съм изкарал късмет с пощадата й в крайна сметка" - помисли си доволен Тагник'зур. Изведнъж обаче го жегна много интересна мисъл. "От къде в името на превеликия Ад Нота'ман й намери тези дрехи? Та тя бе в проста туника като я намерих." Реши да разпита за това съветника си по време на импровизирания обяд.
-Как се чувства гостенката ни? - попита учтиво Тагник'зур докато момичето заемаше мястото си на специално донесения за неините размери стол. Без никакво притеснение, че се намира над пет пъти по-огромно и силно същество, тя рече нехайно, сякаш е на пазар:
-Доста добре, благодаря. Роклята е чудесна, длъжна съм да отбележа. А къде е храната ако смея да попитам?
-Скоро ще пристигне милейди! - Тагник'зур запази каменно самообладание, но отвътре гореше. "Каква игра играеше това момиче? Нима вече не мога да чета през ходовете на противниците си?" Трябваше да се движи по неините пътища, за да си помисли, че се е хванал на въдицата. И все пак, какво целеше наистина?
Като по поръчка портата се отвори отново и вътре влязоха няколко импа, с две-три глави по-високи от момичето. С учудваща бързина те поставиха всичката храна на дългата кралска маса и се изнесоха с подносите така бързо, както бяха дошли. "Дано този фарс помогне поне малко" - помисли си демона. Всичко беше приготвено по човешки и това очевидно не направи впечатление на гостенката. Тя взе едно бутче от месото (навярно не предполагаше, че е импско) и започна да се храни спокойно, сякаш се намира в бащиния си дом. "Добра е наистина"
-Какво мислите за храната, милейди?
-Несъмнено е ... необичайна. - отвърна тя поглъщайки поредното парче. След което обаче бутна леко чинията си настрани и погледна Тагник'зур право в очите. -Мисля, че вече е време да преминем към същественото. Ще пренебрегна факта, че изядохте брат ми пред очите ми, макар че бях в безсъзнание. Целта ми тук е твърде важна. Идвам от името на всички хора от Горната земя с предложение за мир. От това следва взаимен съюз както срещу всички наши и ваши противници. -тя го погледна продължително и в очаквне.
-Това е ... доста ... неочаквано. - измънка колкото можеше по-хладно Тагник'зур. "Какво в името на всички предци означава това? Съюз? С хората? Невъзможно!" - демона беше повече от изумен. Със сигурност бе капан. Но къде бе уловката? Каква бе целта? Дори не знаеше как да реагира, а вътрешно това го ядосваше неимоверно много. - Толкова ... внезапно! Кое ви накара да стигнете до извода, че се нуждаете именно от нашата помощ?
-Демоните винаги са били най-могъщата и многобройна армия в Ада. А ние имаме опасни противници! Не знам дали знаете, милорд, но Горната земя е във война!
Това стъписа Тагник'зур повече от всичко. Не искаше да мисли за последиците, ако това бе истина. Някакси запази самообладението си и погледна уж нехайно Нота'ман. Съветникът му кимна незабележимо и промълви достатъчно високо, че момичето да го чуе:
-Мисля че милейди е доста изморено днес след такова натоварване и трябва да си почине.
-Да, ще ви оставя на спокойствие да го обмислите. - отвърна спокойно тя, прочела мислите им и сама стана от стола и излезе от залата, след като един от стражите й отвори покорно. Сега бе време всичко да се обсъди и разбере както трябва.
-Нота'ман, какво означава това? - избухна Тагник'зур след като се увери, че момичето вече не може да ги чуе. - Какъв е този съюз? Това е немислимо!
-Успокойте се, господарю. Винаги можем да извлечем ползата от нещо, пък било то и толкова неочаквано. Наясно сме, че това е капан. Но защо да не го превърнем в наша клопка?
-Звучи примамливо наистина, но нима можем да предполагаме какво ни чака горе?
-Навярно не. Но това не би било чак такъв проблем. - по лицето му се разля грозна усмивка. -Мисля, че бихме могли да извлечем полза.
-Имаш нещо на ум или греша?
-Не грешите, милорд. - усмивката не слезе от лицето му и това малко подразни Тагник'зур. Но от друга му върна надеждата, че може отново да вземе нещата в свои ръце. - Какво мислите, че може да стане, ако ги посетим веднага? Само аз, вие и момичето? Ще си помислят, че сме им се доверили и че сме дошли за мир.
-А ние всъщност ще сме само на разузнаване... - сега му просветна. - А те няма да ни нападнат, защото ще си помислят, че ще имат по-голяма изгода ако ни хванат в по-голяма численост. Само двамат няма да им послужим за нищо. Нота'ман, ти си гений!
-Благодаря, милорд. Съгласен съм с вас. Аз смятам да тръгвам вече, понеже идеята ми е утре да заминем за Горната зема. До ден два ще стигнем, ако се движим бързо и носим на рамене момичето.
-Добре, приятелю. Нека си починем сега, а утре ще започнем кампанията по завладяването. Всяка добра стратегия започва с шпиониране. А какви по-добри шпиони от двамата най-неочаквани посетители, а именно демоните, в чиито ръце лежи Империята...
-Разбрахте плана ми, милорд. Утре по обяд ще се свържа с вас. Ще съобщим на другите, че просто излизаме на лов или отиваме до Тъмната крепост. Няма да се осъмнят. А сега довиждане. - след което Нота'ман се изправи и излезе от залата с неизменната си мазна усмивка. Тагник'зур се облегна на трона си вече по-спокоен и обнадежден от преди. Полетя на крилата на съня и зачака бъдещето си.

Вампирът летеше. Яростта се бореше с разума му. Какво щеше да направи- да влезе в двореца като избие охраната, да намери Evil и да го накра да си плати на часа или да търси обяснение за случилото се и да накаже истинския виновник? Нямаше значение, и в двата случая щеше да получи отмъщението си.
Нещо изпищя. Себастиан забрави за момент ездачите. От един облак излезе млад червен дракон. Тази порода беше наистина рядка. Червените дракони бяха много интелигентни същества, някои дори имаха потомствена способност да разбират езиците на всички същества. Това беше не голям екземпляр, вероятно заради възрастта му, имаше зелени очи, които сега бяха вперени във вампира. Той от своя страна не му оставаше длъжен. Гледаше червеното същество пред себе си с неописуем гняв. От своя страна дракона гледаше вампирът с любопитство. Той не бе виждал такова същество досега. Беше виждал по-големите си братовчеди- черните дракони и техните ездачи, беше виждал няколко демона и по-малките им поданици-имповете, беше виждал и вампири, но никой от тях нямаше такива пернати крила.
- Умирали ти се?- порцеди вампирът през зъби.
Последва лек писък. Той напомняше скимтене на куче. Драконът наклони главата си на една страна.
- Искаш ли да станеш на ботуши?
Драконът изгледа вампира с поглед напомнящ погледа на малко следко кученце. Той разбираше какво му говори вампирът, но бе преценил, че тези думи са просто изблик на гняв и че той няма да му направи нищо.
Себастиан, противно дори на собствените си очаквания, се умили. Той очакваше да извади Лидемару и да прониже младото същество в окото. Вместо това той протегна ръка и погали дракона по муцуната. Той от своя страна издиша струя топъл въздух, което се хареса на вампира.
- Хайде бядай- каза той- имам работа за вършене.
Драконът се сниши малко и след момент отпраши на някъде. Вампирът продължи пътя си.

В имението Леонард беше сам. Той се поздрави за добре вършената работа и си помисли” Този глупак ще си плати за смъртта на Маркус”. След това погледна през прозореца и започна да търси с очи останките на древния замък в далечината.” Не само Маркус ще бъде отплатен” изникна мисълта в главата му” има и още един, който щеше да се любува на смъртта му”. Леонард беше племенник на Фаустъс. Той беше чакал дълги години за да отмъсти на Себастиан за стореното. Сега това нямаше значение, Леонард искаше имението да стане кралство, а той да стане неговия крал. Това беше велика негова мечта, но до сега или Маркус или Себастиан бяха на пътя му.
- Леонард, върнах се от мисията си в страната на фантомите.- каза авторитетно млад женски глас.
- Виждам, и какво научи за плановете им?
- Не касаят нас, поне за сега. Съюзили са се с Аарок и ще нападнат ездачите и дневните в горната земя .
- Перфектно- каза Леонард тихо на себе си- Свободна си, можеш да си вървиш.
- Не си ти господарят тук, можех и въобще да не дойда. Между другото, къде е чичо ми, чух, че се е върнал.
- Той излезе. Не знам кога ще се върне. Съжалявам за баща ти.
- Той отдавна умря за мен.
При тези думи младата вампирка излезе от стаята и се отправи към библиотеката. Леонард седеше сам. Всичко се развиваше перфектно. Определено нямаше да падне вина върху него.

Себастиан стигна до столицата на ездачите. Не се бе променила особено и това значеше, че лесно ще намери двореца.
Той кацна и прибра крилата си като ги покри с наметалото си. Запъти се към замъка. След около двадесетина минути той стоеше пред огромния замък. На пътя му имаше двама стажи.
- Какво търсиш тук, вампире?
Ако беше срещнал тези двамата преди час, той просто щеше да ги заколи и да мине през труповете им.
- Дошъл съм да търся отговори.- каза вампирът със спокоен глас- Нямам намерение да се бия с вас или с когото и да било в замъка.
- Добре, вампире, ще те пусна да влезеш, но помни, че ако направиш нещо тъпо в замъка, никога няма да излезеш жив.
- Ако направя нещо тъпо в замъка, никой няма да излезе по-жив от мен, уверявам те.
- Силни думи за някой от твоята раса. Но помни: ако се размаха оръжие в замъка ще изтърпиш най-жестокото наказание в страната ни.
- Не ме плаши със смърт, запознахме се вече, а след второто ми посещение дори станахме приятели.- каза вампирът с насмешка.
- Ще ти се иска да го срещнеш.
С пазача се впиха очи един в друг за последно. И двамата бяха с железен поглед, който може да накара и разярен дракон да извърне глава назад. Само дето под този на ездача, Себастиан усещаше огромно количество чист, първичен страх, добре контролиран, но съществуващ. Пазачът имаше прост, железен нараменник. Това обясняваше всичко.
Себастиан влезе в двореца. Преди не бе влизал в него. След няколко крачки видя един ездач със сребърен нараменник. Реши, че той може да знае къде може да намери старейшините.
- Здравей, ездачо,- ездача се шашна когато чу гласа- не се безпокой, няма да те убия... още-Себастиан се усмихна.
- Какво искаш, кръвопиецо?
- Трябва да говоря с Evil или някой от старейшините.
- Evil няма да намериш тук. Той е на... разходка.
- Не те бива да лъжеш. Очаквах поне двойно повече дракони наоколо. С кого воюва той?
- Не те засяга, вампире.
- Добре- всъщност нямаше значение какво ще каже ездача, Себастиан просто осещаше, че е на горната земя- Къде мога да намеря някой от старейшините?
- Те са мъртви. Evil ги екзекутира публично. Обвини ги в измяна и просто ги изби до един.
- Точно за това искам да говорим... Къде е командирът ти?
- Последвай ме!
Вампирът го послуша. След няколко минути той стоеше в зала пълна с ездачи. Те бяха строени в две колони, които стояха от двете страни на вампирът в случай, че реши да направи нешо за да нарани някой от тях. В края стоеше главният.
Себастиан се движеше бавно между редиците и гледаше лицата им. Те бяха статични и съсредоточени. Във въздуха имаше такова напрежение, че на Себастиан за секунди му се зави свят и спря на място. “Спрете!” извика той в ума си. Изведнъж напрежението изчезна. Всички го гледаха сяках са видели мъртвец. Себастиан усети чист сигнал, без смущения”Чуваш ли ме, вампире?”. “Да” отговори вампирът. Той не можеше да чете мислите им, но можеше да им говори по този начин.Можеше и да чува съобщение насочено към него, без то да е защитено по какъвто и да е начин. В това той не намираше нищо полезно. “Как мога да правя това?” помисли си той”Ааазз.” Чу се гласа на Лидемару. Ясно. Лидемару превеждаше мислите му на техния език и можеше да чуе отговора и да го предаде. Главато го заболя ужасно. Все пак това не беше безплатно. То искаше енергия.
- Нека да говорим- каза вампирът на висок глас.
- Как разбираш мислите ни?- обади се водачът.
- Не ви разбирам. Усещам напрежението във въздуха и мога да ви предам съобщение. Мога и да чуя такова, насочено към мен.
- Как?
- Еволюцията е невероятно нещо,- каза вампирът ухилен до уши.
- Стига глупости! Как?-извика главнокомандващият.
- Чувал ли си за Лидемару?
- Острието... но то е изгубено от векове... как?
- Бях го скрил преди да напусна- отново се ухили вампирът. Имаше два сигурни начина да изнервиш човек. Единият беше да го изгледаш с поглед подобен на онзи, който си размениха с пазача. Другият беше далеч по-коварен- човек, който се хили като идиот винаги е непредсказуем...
- Значи ти си завърналият се вампир. Говоря с крал, каква чест.
- Името ми е Себастиан и не съм крал. Аз дори нямам клан, а и, доколкото разбрах до сега, Имението е република.
- Няма знаение. Нека минем на въпроса. За какво си дошъл?
- Сега съм тук за отговори. Искам да знам къде е Evil.
- Той е на войнма срещу звероукротителите. Но ти не си тук за това. Виждам в съзнанието ти нещо друго.
- Тъкмо се чудех какъв е този лек гъдел.- вампирът отново се ухили. Определено постигаше целите си.- Искам да знам защо племенницата ми е била екзекутирана заедно с предателите от съвета?
- Evil заповяда всички подозрителни лица да бъдат доведени при него. Не знаех защо. Сега малко съжалявам за някои от тях. Както и да е, наистина имаше няколковампира, но проектор Тима не беше там. Тя направи много за въстановяването от кървавата война. Не бих я арестувал.
- Значи Evil си е позволил своеволие. Ще го намеря и лично ще говоря с него.
- Ще те пусна да си вървиш, вампире, но помни, че застанеш ли на пътя ни ще изпиташ гнева ни.
- Мисля си, че девизът на моя род беше “страдание на победените”.
Вампирът отново направи идиотската си усмивка. Този път един от младоците не издържа и се вхърли върху вампирът. Вампирът просто отстъпи и новобранецът се просна на земята.
- За такива като тоя трябва да измислите дървени нараменници.
Себастиан тръгна и излезе от замъка без да обръща внимание на пазачите. Този малдеж му беше напомнил, как гневът отслабва ума и колко безпомощен е всеки завладян от него. Чак тогава осъзна каква голяма услуга му е направил червеният приятел.
Вампирът тръгна към един от изходите на града. Той вървеше спокойно и онмисляше бъдещите си планове. След около пет минути вървяне по забутаните улички, които всеки град има задължително, пътят му беше преграден от група ездачи, вероятно бандити. Бяха петима и държаха в ръце мечове и тояги. Един от тях се обърна към вампирът:
- Ааа, добър ден, господине, много се извинявам, но ни трябват парите ви.
- Е, жалко, че нямам. Сега ви предлагам да се изметете от тук преди да съм решил, че съм гладен.
- Ооо, господинът вампир се прави на интересен. Тц, тц, тц, не очаквах това от вас. Сега ще се наложи да ви убием и тогава да вземем парите ви.- ездачът поклати глава.
- Давам ви последна възможност да се пръждосате от тук. Ако след 10 секунди все още стоите на пътя ми, ви обещавам близка среща с паважа и след това вечеря с червеите.
Десет секунди така и не истекова. Ездачът замахна с меча си, но вампирът вече се беше дръпнал. Ру и Ли щяха да се позабавляват.
Ездачът се изнерви. Той не очакваше плячката му да се отдръпне толкова бързо.
- Е, вампире, сега ще умреш- изсъска ездачът.
Ездачът замахна отново. Себастиан отби удара и раздърси предпазителя на другата си ръка. Дръжката се изхлузи от него и в секундите докато падаше се появиха остриетата.
Вече беше готов да накаже нападателя си. Ездача замахна за трети в порядъка на 10 секунди. Беше време. Вампирът пристъпи на ляво и развъртя остриетата. Той подскочи и се завъртя около ездача, докато те танцуваха в ръката му. Остриетата се впиваха в тялото му и след тях оставаха дълбоки рани, които можеха да се затворят за секунди. За нещастие на нападателя, преди да се затвори една рана се отваряха по още десет. След като вампирът се приземи, ездача приличаше на голямо пухкаво животно, само че стърчащата навсякъде козина беше плътта на ездача, стърчаща от насеченото му тяло. Другите от групата гледаха ужасени. Страхът беше пропил сърцата им. Те просто стояха на едно място и трепереха. Тялото се строполи. Пръските кръв бяха нарисували кръг, който ездачите не трябваше да престъпват за да останат живи. В средата му седеше Себастиан, източникът на техният страх. Беше облян от кръв и сега той им изглеждаше по-зловещ дори и от косача*.
- Бягайте, глупаци- изкрещя вампирът- Бягайте преди да дойда за вас!
Ездачите се спогледаха. Те не бяха виждали човек, който да може да ги избие с лекота, имаше основание за това и все пак им казваше да бягат. Себастиан пристъпи напред. Това беше достатъчна мотивация за тях да побягнат сякаш за тях идваше разгневен техният господар с дракона си.
Себастиан се отпусна. Прибра остриетата и сложи дръжката на препазителя. От едната си страна той имаше специално място за нея. Вампирът не обичаше да убива всички около него. Ако го направеше, никой нямаше да разбере какво е направил. Сега из целия град щеше да се разпространи мълвата за него и с нея страха от вампирите. Никой нямаше да закачи вампир в града поне 2 седмици, когато всичко щеше да избледнее и да бъде просто поредната мълва. Естествено то никога нямаше да бъде забравено от четиримата останали живи ездачи.
...
Вампирът излезе от града и се огледа. Никой не го гледаше. Той свали плаща си и излетя. Летеше към горната земя където щеше да се срещне с Evil и да разбере мотивите му. Надяваше се да има добро обяснение.

* Цитат от книгата “Древност” от библиотекака на Себастиан. Това е една от първите древни книги в нея, така че си помислете за кога става дума, преди да прочетете. Естествено на книгите от долната земя не може да се вярва много, особено, ако се отнасят за престари времена.
В неизследваните райони на ада живее същество, по-силно от всички други. То единствено бе пожалено от смъртта. То не старее и не може да бъде убито. Навремето то е управлявало ада. То било преводител на армиите на ада към горната земя. Печелело битка след битка. За съществата от горната земя то станало олицетворение на самата смърт. В битка си служело с с огромна коса. Яздело кон от кости и сеело сеело ужас сред обитателите на земята огряна от слънце. Целта му не била властта, а само безкрайната болка и страданието на жертвите му. Ако го срещнеш може и да умреш, само ако имаш късмет. След като завладяло цялата земя, то се оттеглило в дълбините на ада, оставяйки обитателите на света сами да уреждат работите си. Освободило всички свои затворници, като на им давал дарове според това колко са изстрадали. Най-измъчените били бъдещите ангели. Те в началото били елфи и хора, първи опълчили се на волята му. След мъченията на косача те били променени. Първият затворник бил Бог. Той сякаш цяла вечност бил измъчван от Смърт. След освобождението си бил дарен с крила и огромна сила. Войските на ада били объркани след заминаването на Косачът. Бог се възползвал от това и ги изтласкал обратно в ада. Тогава той разрушил пътят между двата свята.

Аарок влезе в Кървавата Цитадела.Нареди на всички командири да саберат войската и да я подготвят за битка.Вампирът наблюдаваше гордо как хилядите воини заставаха на позициите си и изчакваха последните наредби.За водач на върколаците,той избра Жалким-много силен и безмилостен млад боец.
-Братя!Ще водим война!Война,която ще накара расите да потреперат от страх!Война,която ще реши съдбата на пет народа!Война,която ще бъде кървава и опустошителна!Нека ние победим,нека ние вдигнем меч и отсечем главата и на последния противник!Оръжията са гладни да разплискат кръвта на онези които ни се противопоставят!Нека “Кървавият Прилеп”(така наричаха герба на Кървавата Цитадела) бъде развят над телата на противника.НЕКА ПО-СИЛНИЯТ ПОБЕДИ!!!-надъхваше Аарок своя народ.
Вампирът бе облякъл червената си броня,а в ръката му беше “Похитителя”.
-На война!!!
Аарок нареди на своята армия да се приготвят за битка.Още с отварянето портите на Кървавата Цитадела хвръкнала хилядите прилепи-вампири,а върколаците със своите мусколести тела търчаха необуздано.С бумтящи сърца и умопомрачени от желание за смърт,вампирите и върколаците се движеха твърдо напред.
Достигнаха армията на Нордрим Ромул.Фантомите бяха добре сформирали бойните си единици.Стрелци,пехотинци,ездачи-почти всякакъв вид воин можеше да се види в техните редици.
Върколаците се присъединиха към пехотата и бяха толкова бързи,че фантомите едва успяваха да ходят на една линия с тях.
Отпред ясно се виждаха две раси-дневни демони и ездачи.
Вампирите със своята алтернативна форма кръжаха около драконите.Огромните създания не разпознаха дребните прилепи и ги мислеха за стрели или някакви буболечки.
Вампирите кацнаха върху телата на драконите.Преобразиха се в човешка форма и всеки забиваше оръжие в гърба на ездача.Драконите побесняха.Аарок нареди на всички отново да се превърнат в прилепи.Роякът се издинга,но драконите не бяха объркани този път.Те започнаха да хвърлят залпове от огън и някои вампири тупваха на земята в човешката си форма,но за секунди и телата им се “напукаха” и от пукнатините излизаше ослепителна светлина.След този процес,телата просто изчезваха.
Аарок за радост бе оцелял.Той кацна на главата на един дракон и се преобрази.Вдигна “Похитителя”.
-Умри,изчадие!!!
Заби копието в окото на дракона.Звярът започна да се мята наляво-надясно и скоро падна на земята поразено от отровата.
На земята се водеше не по-малко ожесточена битка.Нордрим Ромул размахваше Амет и Емет и посичаше враговете.Отстрани търчаха върколаците които се нахвърляха на първия срещнат докато не го разкъсат на парчета.Жалким бе най-отпред.
-Ргхххх…-полу-човекът едва смогваше да каже нещо правилно.-Нап-хр-адай!
Той се отдръпна малко встрани и подмина дневен,върху който се качиха три върколака.
Повеждащ войската към риск-краката на дракон-Жалким нареди на войската да се трансформират напълно във вълци.
Така върколаците бяха с пъти по-бързи от преди и ловко минаваха между краката на дракона.Изведнъж драконът забеляза вълците,отвори уста и запрати тонове огън към тях.
Бързите върколаци отскочиха встрани и само някои бяха поразени от огънят.Е,минаха този дракон!
Вампирите горе се справяха добре.Макар с доста жертви те успяха да повалят пет дракона.Аарок се стрелна към поредният звяр и се трансформира върху главата му.Вдигна “Похитителя”,но нещо го наръга в крака!Ездач се бе скрил в устата на дракона и чакаше удобния момент за изненада.
Аарок се смъкна и бе наложен да клекне.Болката го убиваше…Бе наръган със специално острие.
Ездачът се качи уверено върху главата на дракона си.Аарок безуспешно правеше опити да се вдигне на крака,но всеки път получаваше ритник от взелият контрол върху звяра ездач.
При последния удар вампирът едва не падна.Извади с голяма мъка меча от крака си и го хвърли към ездача.Оръжието се заби здраво в рамото му.Пронизан от собственото си оръжие,ездачът падна от главата на дракона и се загуби надолу.
Аарок бе тежко ранен.Чрез телепатия повика един вампир.
-Кръв…-каза кралят.
Готов на саможертвата си,подчиненият преряза вената на ръката си и от нея текна бистра кръв.Аарок засмука от нея и скоро раната му зарастна.
-Ти заслужаваш награда!Кажи ми след войната!-уверено каза Аарок.
-Да,ваше височество!
Нямаше време за приказки.Върколаците се справяха зле.Дневните демони с лекота ги убиваха докато бяха във форма на вълци.Жалким нареди да се превърнат в полу-човешка форма.Деянието му пожъна успех и те продължиха да се нахвърлят върху противниците.
Изникна тежко брониран дневен демон.Пет върколака се навъртяха около него.Бронята беше здрава-нокти не можеха да я пробият.Единствено главата не бе така бронирана.Той уби два върколака,но останалите намериха слабото му място.Свалиха каската със силни удари и му отхапаха главата.
Нордрим Ромул се справяше доста добре.Зад него оставаха само трупове,макар доста да бяха на фантоми.
Вампирите избиваха все повече дракони.Битката бе в разгара си,все още никой не бе взел връх.Аарок безмилостно убиваше ездачи и дракони.Искаше тази битка да се запомни в историята.Ако не друго,поне загубилия да бъде помнен със славната си битка,защото и двете страни се бореха със всички сили.Донякъде братоубийствена битка-все пак всички тук бяха от Долната Земя,но от друга-Ивил трябваше да си плати за стореното.
Изведнъж из редиците на дневните демони излезе могъщ войн.Това бе Схорхул-предвождащ на дневните.Нордрим стоеше пред него…
-Отмъщение!!!-извика Аарок като смъкна главата на още един ездач.

В Ил Езалх кипеше усилена работа. Обединението подготвяше града за наближаващата контраатака на звероукротителите – войниците, временно оставили униформите и оръжията, изграждаха наново крепостните стени, набързо скрепяваха полуунищожените постройки и съграждаха нови защитни кули от дървени останки, остатъци от битката. Работата вървеше трудно, а и след опустошенията, нанесени от огъня на драконите беше останало твърде малко дърво. Ездачи носеха на своите каменни блокове, отрязани от нечестивците от близките скали. Материалът бе наистина здрав и сравнително издръжлив на драконски огън, но, както се оказа, труден за рязане и доста тежък. Набързо построената от камък главна сграда, в която лидерите на съюза заседаваха относно очакваното звероукротителска нападение, се извисяваше сред останките и все още недовършените каменни стени, по които усилено работеха дневни демони и нечестивци. Магове на хаоса помагаха като чрез магия придвижваха каменните блокове и съграждаха стените.
В изглеждащата хладна на фона на обедната жега навън зала на главната сграда бе събран съветът на Обединението.
- Облакът прах от Стълбата приближава. Със сигурност това са войски от ада. До полунощ ще са тук. Нужно е да организираме бързо отбраната на града. Скоро могат да пристигнат и войски на звероукротителите – битката тази нощ ще бъде решаваща за съдбата на нащият съюз. Победим ли, цялата Горна земя ще бъде наша – очакваната звероукротителска армия ще остави градовете им незащитени, а народите от Долната земя надали ще успеят да сберат нова войска. – думите на Аелеон ехтяха в каменната зала. Водачът на маговете на хаоса звучеше угрижен.
- Все още не знаем кому принадлежат войските от Ада. Пратих разузнавачи преди часове, чакам ги всеки момент. Наистина битката тази нощ ще бъде решаваща. Трябва да бъдем готови. – гласът кралят-бог на дневните демони бе студен като лед и контрастираше с прииждащата от вратата топлина.
- Стените на града не ще бъдат съградени до вечерта. Ще трябва да посрещнем врага без защита. – намеси се Ийвъл.
- И така да бъде – копията ще бъдат наша защита, а огънят на драконите ще осветява пътя ни в тъмната нощ. Вражеската кръв ще потъва в студения пясък на нощта и ще попива дълбоко в каменистата почва. Ил Езалх не ще падне, дорде и последният воин не падне в бой! – студеният тон на Схорхул прерасна дори в крясък.
- Стига въодушевление, дневни демоне. В тази битка ще загине съюзът ни, както и самите ние. Не можем да задържим неукрепен град, нападнат от две страни дори звероукротителите да не съберат голяма армия. – Ийвъл звучеше мрачен и изгубил надежда
- Дори да загубим, трябва да накажем подлостта на народите от Ада, които са тук, за да ни нападнат подло. Мнозина от тях трябва да загинат тук. – въпреки доскоро въодушевения си тон, Схорхул не бе сляп за истината.
В този момент няколко изморени дневни демона прекрачиха прага на каменното здание и се отправиха към своя крал-бог.
- Кралю, вражеската войска се състои от фантоми, командвани от Нордрим Ромул, вампири и върколаци. Препускат с все сила към нас, до три часа ще бъдат тук!
- Не ги очаквах толкова рано. Организирайте бойците за отбрана! – властният глас на иначе тихият Схорхул огласи околността. Работещите по стените бойци мигом спряха и взеха оръжията си. Под звуците на кезхилските флейти грамадната армия на Обединението се подготвяше за бой. Воините се екипираха. Бойците на Схорхул вземаха кинжалите си със засъхнала по тях звероукротителска кръв, обличаха броните си и се нареждаха в боен ред.
След близо два чака и половина войската бе подредена и подготвена за битка. Металните гласове на щитовете и кинжалите съпровождаха тъжната песен на флейтите. Нямаше надежда в очите на ездачи, дневни, магове и нечестивци, но нямаше и отчаяние или пък страх.
Скоро дойдоха и пълчищата фантоми, вампири и върколаци. Първи бяха вампирите, приели форма на прилепи. Те се материализираха на стотина метра от първите копия на отбраната и изчакаха своите другари по оръжие. Очите на вампирите бяха сякаш празни, безизразни. След минути пристигнаха и техните подкрепления и се формираха за нападение. Върколаците, приели вълча форма, виеха. Барабаните биеха учестено. Всеки миг се очакваше зовът за атака. Един отличаващ се от другите боец-фантом пристъпи напред и призова своите войски на бой.
И битката скоро бе факт – смъртоносен дъжд от стрели се изсипа от сивото небе. Паднаха мнозина нечестивци, не издържали на бумтенето на барабаните и втурнали се в атака. Последва втори залп, който погуби много от първите копиеносци. С неразбираемите си, въодушевени бойни викове в уста, фантоми, вампири и върколаци се хвърлиха в боя. Първите линии паднаха пронизани от острите копия. Флейтите пееха тъжно в отговор на опияняващото бумтене на барабаните. Приказните сенки на летящите в небето дракони се рееха из пясъка. Качени на тях, ездачите геройски отблъскваха вампирите, подло възвърнали обикновената си форма право зад ездачите. Но борбата бе тежка, жестока. Вампир прониза ездач и възседна дракона му. Животното, изгубило телепатичната връзка със своя другар, бе объркано и се понесе към земята, пронизано от острия меч на кръвопиеца. Но Аелеон реагира навреме и чрез магия насочи трупа на агонизиращия дракон към мястото, където ордите нападатели бяха най-гъсти. Земята потрепери от падането на могъщото животно и ударът срази мнозина.
Водачът на фантомите предвождаше своите бойци напред и посичаше смелите защитници. Този велик воин оставяше единствено трупове на загинали в битката защитници след себе си. Схорхул водеше Обединението в боя. Кинжалът му вече бе изцяло пропит с тъмна кръв. Изведнъж погледът му срещна този на водача на фантомите. Кралят-бог не се поколеба дори за миг и се насочи към него.
- Схорхул. – каза фантомът.
- Нордрим Ромул. – хладно изрече в отговор Схорхул.
После нямаше нужда от думи. Двамата се приготвиха за бой. Времето сякаш спря за тях, макар съвсем наблизо армиите фантоми да настъпваха, а защитниците героично да отбълскваха нападащите войски. Нордрим кръстоса Амет и Емет пред себе си и изрече нещо. Дневният постави Схорталир на лицето си и в него се впи кръвта на десетки фантоми. Двамата велики воини сякаш предвиждаха чуждите действия. В един момент те се понесоха във вихрен боен танц. Близнаците свистяха. Схорхул се носеше по въздуха и кинжалът му безмълвно доближаваше лицето на Нордрим Ромул. Отделени от множеството, двамата воини водеха борба, вероятно решаваща за края на битката. Острието на Амет се впи в бледата кожа на челото на Схорхул и остави алена диря. Жаден за кръв, неговият близнак направи същото. Облян в своята собствена кръв, Схорхул направи акробатично движение във въздуха и подкоси Нордрим Ромул без да докосва земята. Фантомът падна в нагорещения пясък, но след секунди се изправи. Дневният демон беше поставил ръка на челото си. Раната бе жестока и потоци кръв шуртяха от двата белега. Схорхул махна ръката си от челото. Бе затворил очи. Кинжалът му сякаш сам описа дъга във въздуха и проряза ръката на току-що изправилия се Нордрим. Фантомът остана непоклатим. Двамата воии се изправиха един срещу друг. Нордрим опита удар, но Схорхул залегна, все още притворил очи. Водачът на фантомите кръстоса мечовете около врата на дневният демон. Дневният бе победен. Очите на Схорхул светеха. Той рязко се изправи и се изстреля нагоре към небето, където едва около двеста дракона бяха издържали на атаката на вампирите.
- Е, Нордрим Ромул, ти ме победи. Бъди сигурен, че сега мога да се измъкна и вероятно да оцелея, но белегът на загубата ще нося до края си. Аз съм човек на честта и не мога да приема такъв завършек. Затова, според древните канони на своя народ, аз ще извърша индхигурх. Нека последният Схорхул поеме по пътя на предците си! – гласът на кралят-бог ехтеше така силно, че бе чут от всички. Боевете за момент спряха. Двете армии отправиха поглед към небето.
- След победата ни в тази битка, нека синът ми Щирх* да седне на трона в Схорхулир и да властва над Дневния народ!
Веднага след като завърши, Схорхул се изправи и отново затвори очите си. Кръвта бе покрила цялото му лице. Пустинният вятър вееше робата му и пееше предсмъртната песен на последния Безмълвен. Пясъкът на горната земя щеше да бъде гроб за последния представител на династията. Дневният демон взе кинжала. Допря острието до гърлото си и натисна държката навътре. Унесено в божествената си агония, тялото на Схорхул левитираше във въздуха и описваше кръгови движения над двете армии, забравили за миг за боя. Все още потръпващо, тялото на краля-бог се носеше към земята като есенно листо, сякаш дошло от мрачните гори на планината Ерх. Схорхул потъна завинаги в пясъка. Там кинжалът най-сетне стигна до другата страна. Синя светлина искреше от земята. Някъде там, в самия град, се появи още една. За дневните демони се случваше историческо събитие – техният крал-бог предаваше божествената енергия на своя син. Двете светлини рязко помръкнаха. Тишината цареше наоколо. Ритуалното самоубийство бе извършено и едва седемнадесетгодишният Щирх бе новият крал-бог на дневните демони.
Но битката още не беше свършила. Окрилени от събитието, дневните демони нападнаха. Кезхилските флейти запяха отново. Покривалото на нощта се бе вече спуснало, само все по-редките драконски огньове осветяваха мрачното небе. На границата между героизма и безумието, доскорошните защитници на Ил Езалх се втурнаха в атака…



* Първият син на Схорхул, наречен със същото име като баща си според традицията, е загинал при раждането. Затова вторият син се казва Щирх или Малкият (извлечено от Щирх Ател = Малкото Светило). Както се разбира, каноните на дневните демони са изключително строги и всеки владетел и задължен да кръсти синовете си според тях.

Сега им оставаше само да чакат. Картите бяха изиграни правилно. Фигурите бяха разположени върху дъската, така както беше предвидил. Скоро целия подземен свят щеше да е на него и на неговия съюзник Тагник’Зур. Но.... той не искаше нито владения, нито власт, нито пари. Той водеше тази война за кръв и отмъщение. Ха, та нима имаше нещо по-сладко от отмъщението?
Вече трети ден беше минал от кървавата битка при Ирейглас. Снощи той се бе прибрал в Памена, заедно с няколко други войни. Искаше му се да остане, за да види как жалките вампири, се опитват да си върнат града, но имаше неотложни дела в Памена. Сега Дракезар седеше върху трона си и трескаво обмисляше нещо, когато в тронната зала дойде един от информаторите му. Той заговори запъхтян :
- Кралю, Дракезар, битката между дневните предвождани от Схорхул и обединени с ездачите на Ивъл, завърши преди часове със смъртта на Схорхул. Не знам дали информацията ми е правилна, но на трона му незабавно е бил издигнат неговия наследник – Щрих.
- Свободен си!
Дракезар се замисли... нека умират, всъщност. Нека водят мащабни военни кампании...
Искаше да остане сам с мислите си. Прекалено много кръв и насилие бе видяла земята. Това не му харесваше. Излезе извън замъка и тръгна напосоки из улиците на Памена. Беше сложил просто черно ленено наметало без нараменник, защото иначе хората го гледаха странно, а това не му харесваше.
Вървеше и мислеше за добрите стари времена, когато Адските народи не се биеха поможду си. Е да, често нападаха горната земя, но това бе съвсем различно. Сега всички се бяха разделили на съюзи, вплели се в битка за надмощие.
Неусетно града се смрачи(респективно казано разбира се) и Дракезар реши да се прибира. Изведнъж Дракезар усети допир на студена стомана в гърлото си последван от басов мъжки глас :
- Сещаш се, че ако мръднеш, ще умреш, нали?
Дракезар отговори с тихо, но явно положително изхъркване.
- Ще вървиш натам накъдето те водя... –натиска върху гърлото на Дракезар се усили едва забележимо.
Повторно тихо изхъркване.
Вървяха така не повече от двадесет метра по пустите улици на града когато убиецът го бутна в някаква врата, където го поеха няколко ръце и бързо овързаха ръцете му. След което го бутнаха на пода. Сега поне беше с лице към тях и факлите осветяваха и лицата им и самото помещение. Очите им бяха ездачески, но всичко друго беше прикрито от черна качулка, често срещана при ездачите. Помещението беше тясно, с врата в дъното и незапалено огнище в другия край. На две от стените бяха закачени факли.
- Кои сте вие? Какво искате от мен? – това беше първото което се сети да попита.
Фигурите се спогледаха и един от тях рече:
-Пратени сме от Висшия съвет.... на тях не им харесва това.... което правиш. Не се вписваш в плановете им, явно. А, и не се чуди че знаем кой си.... никой не можеш да заблудиш с тези дрипи.
Това беше и последното, което му казаха. След време му дадоха и храна. После той заспа.

Памена се събуди в тревога. Кралят бе изчезнал. Над града хвърчаха двадесет дракона, а долу в града полицаи и воини бяха обединили сили в издирването на Дракезар. Портите бяха затворени временно и града бе парализиран.....