Не,не,не човече къртиш отвсякъде

Ето го моето:

Наричат го Зигълги....Живее в дълбините на Атлантическия океан,само в най-дълбоките му части.Никой никога не го е виждал,но се носят легенди,че съществото било дълго 1.90 и било изцяло черно.Очите му били червени,сякаш пригодени за лов,когато около него е пълен мрак....Говорят,че се е хранело с огромни водни паяци и риби,непознати никому....С неговите дълги,остри нокти,лесно разкъсвало кожата на жертвата.Движело се много бързо.На гърба му имало три назъбени шипа и предната част на главата му била силно удължена.Имало силна захапка и остри като бръснач зъби....То било перфектният хищник......

Mi moito ne e tochno syshtestvo, no smetnah che se vpisva v temata.=]

В началото е Цветът… Картината… Образ… До Видение… Разлива се в Пророчество… В Истина…

В дъх.
… … … … …
Пое си дълбоко дъх. Той се събуди. Попадна сред цвят. Сред образ. Създаден бе за него и чрез него. Картината потъмня. Той искаше да потъмнее. Да почернее и да подири забвението. Докато не се превърна в празнина, в неяснота… Картината заглъхна в нищото, подири тъмнината и я намери… Тъмнина се сля със светлина… Не остана образ. Само тъмнина, само светлина. Подири преградата към света и я намери…
От гърлото му се отдели мощен стон… Изтерзан рев. Искаше цвят, искаше образ… Но имаше единствено контраст. Тъмнина и светлина.
В този миг сложи преграда. Не искаше… Не искаше тук, сега… Той се отдели от света с преграда. Върза лента на очите си. Попречи на цвета да нахлуе в него, препречи пътя на ромонливата светлина, на цветната светлина, поглъщаща го и обливаща го в краски, спря образа… Подчини се на инстинкта. Инстинкт, водещ към смъртта и отдалечаващ от нея…

Репт'зи се пробуди, зората на новия ден го повлече. В сладостните си сънища той посрещаше приказни чудеса, фантастични видения, чудати багри, виждаше една палитра на цял един нов свят, нова вселена, нов живот за изтерзания му и зажаднял за приключения ум. Но когато се отделяше от блажената си дрямка, от този така сладък и приказен свят, той потъваше в мрак, пуста чернилка на реалността, оттенък на злост и развалина и едновременно озаряван от светлината на смирението. Той беше сляп. Бяха го ослепили, всички те, всичките хора, всичките същества… Светът му дължеше много, дължеше му всичко, но светът го бе отхвърлил.. Всеки го бе игнорирал, дори и най-слабите, бяха го подигравали, присмивали му се… Той се отдръпна от общността, но това не му даде покой. И затова той се бе ослепил, не искаше да вижда този свят, тази багра, този образ. Бяха минали стотици години от как си бе наденал преграда деляща го от света, бяла лента опасваща очите му, където сега стояха две празни бели топки, скриваща ги от всички. "Свикваше се, да, с всичко на този свят се свикваше" си мислеше понякога… Но в сънищата той си бе изградил друг свят, свят, често помагащ му в реалния си еквивалент, свят даващ му силата на прорицанието. Често в този нов свят долавяше неща случили се, случващи се или такива, които щяха да се случат наяве, в черната реалност.
Доверието в инстинктите бе станало част от неговата природа и същност. То често му помагаше повече отколкото очите на другите хора. Слух, обоняние, усет… Не, определено не беше това… Той бе развил чувство, чувство по-силно от инстинкта за самосъхранение и същевременно доближаващо се до него. Слушаше сърцето, вслушваше се в ромона на разсъдъка, на бистрата мисъл, логиката беше развита и вкоренена в ума му, както и доверието в чувството, във всичките му форми. Може би това бе причината да оцелее толкова стотици години? Или?…