Не,просто съм затрупан от работа и не мога да я напиша сега.Все пак продължавам да мисля,че точно сега не е времето за подобен тип теми и дори и да имах мъничко време нямаше да я постна.

moje bi ako dade6 malko info za temata...

RIP, тъй като смятам, че те познавам сравнително добре и съм се убедил, че в теб се крие писателски талант, те моля след като завършим работа по мода да намериш време и да ни запознаеш с тази тема. Вярвам, че ще ни заинтересува.

TT2 балгодаря за оценката,но отново казвам,че не съм писател Ако бях,щях да ръся разказчета на поразия,но пиша едва когато ми хрумне нещо.А относно по-сериозните теми като тази - просто пиша това което наистина мисля и затова иамт успех.
Мода е и една от причините да нямам време,а отскоро почнах да пиша и един бот за канала ми.
Иначе темата ще е за...как да го кажа,реалността може би...ноооо абе ще видите.

Тъмнина. Само светлината на огъня разкъсва лепкавия мрак. Над огъня виждам едно лице. От другата страна е седнало братчето ми по душа, а и по късмет, също. Поглеждам огъня и виждам как първите листа хартия нашарена с неособено красивия ми почерк потъмняват. Огънят ги поглъща страничка по страничка. Братчето и той хвърля стихче, и още едно и още едно... Късам листовете на тетрадката и ги подготвям за срещата им с изгарящата горещина. Спирам. Може би греша, като унищожавам всичките си стихове. Не! Всеки един е част от всичките ми тъмни страни на сложния ми противоречив характер. Гняв, страх, болка, мъка, омраза, злоба, яд, вина- време е всичко да остане назад. Прекалено много ми тежът. Пречат ми да продължа напред. Всички стихове който е запозная от близо с огъня са посветени на едно момиче. Всеки един от тях е един спомен. Толкова много спомени, и все тъжни. Всеки стих ме връща назад, и ме кара да изживея болката отново и отново. И всеки ден все повече и повече се приближавам до пълния душевен крах.
От половината стихове е останало само пепел. Черна, мръсна, безполезна пепел. Също като моята вина. Всичко е породено от вината ми. Всеки стих се е забивал като стрелите на Крадеца в сърцето ми. Всеки ред, всеки стих пропит с вина, болка, страх е изгарял душата ми като огнения дъх на златния дракон Шуруга. Време е да се сбогувам и с няколко снимки. Само три са. С образа на едно момиче. И след миг виждам как образа се стопява, размазва се и изчезва. Малко по малко и сенките в характера ми се стопяват, също като обаза от снимките. Още няколко листа и ще зарежа миналото си, ще убия ShadowFace - Безименния от Сенките замрежили съзнанието ми. Оставил съм за последно един стих, и три писма. А има и една картичка от Св. Валентин. Тя ще гори първа. Толкова ми беше скъпа някога. А сега бавно ме убива. Прочитам стихчето написано на задната и страна. Остра режеща болка отляво ме кара да захвърля и картичката с червената роза и писмата в адските пламъци. Ето го стиха. Нарекъл съм го "Откровенно". Няма да го чета. Не искам! Прочета ли го няма да имам сили да го захвърля в огъня. Подавам ръка над алените пламъци и виждам най искрения си стих превръщащ се в сивата безполезна пепел. Не мога да го оставя да изгори! Не мога да го хвърля в огъня. Но не мога и да го оставя. Дори само той е достатъчен за да ме докара до самоубийството. Болка! Изпуснах го. Онесен в мисли забравих, че все още държа листчето с надраскани набързо двайсетина реда, изпяти от сърцето. Нищо. Физическата болка не е страшна. Страх ме е от душевната болка. Болката от любов. А я усещах всеки ден. ДО ДНЕС! Вече не. Захвърлих ShadowFace в огъня. Стиховете пропити с всичко черно и грозно което съм изживял и все още нося в себе си го породиха. Сега сякаш виждам черната сянка обгърната в пламъците. Протяга ръце към мен. Не няма да те приема обратно. Малко ли болка съм тайл, за да искам още. сянката се стопява, малко по малко, става голяма като орехче, след това като лешник, а после просто избледнява. Край. Всичко свърши. Няма го вече г-н ShadowFace, няма я болката, няма я вината. Ще бъда такъв какъвто бях преди да пропиша. За приятелите - Васето, а за другарчетата от форума просто L-I-N-K. Оглеждам се. Ама то е било ден. Слънцето отдавна е било преминало обеда. Май и това красиво слънце не съм могъл да видя, сенките са променили и мирогледа ми.
Прибирам се. И на бюрото ми стой една тетрадка. Разгръщам я. Тук са историята на крадеца, историята за безиммения от сенките, и още няколко стиха за смарагдено зелените очи - най-красивите, които съм виждал. Да, от всичките ми стихове, общо над 60, останаха не повече от 10. И при това 10, които съм написал за най-хубавото нещо, което ми се е случвало. За моето слънце.

Може би се чудите защо пиша това тук. Темата е за спомените. Аз загърбих спомените. Не искам да си спомям нищо от периода от миналия септември до края на учебния срок. Но не мога. Спомените остават, колкото и да ми се иска да мога да ги изтрия. Или да мога да обърна хода на времето и да поправя първата си грешка - запознанството...
Но знам, че от днес нататък тези спомени няма да са толкова тежки, и с времето ще избледняват, и изчезват. Също както "безименния". Ще продължа да пиша. Но само за хубавите страни на живота. За миговете в които съм се чувствал най- щастливия човек на света. За миговете в прегръдките на любимото ми момиче.
Няма да разказвам за детството си. Твърде еднообразно е. Същото както на всички писали по горе. Не, че не го ценя. Напротив, имам прекрасни спомени. Но те са твърде далечни, и отдавна са изгубили емоционалата стойност която имат за вас. И може би защото съм много различен от останалите. Всеки по своему е уникален, такъв съм и аз. Никога не съм се гордял с това което съм. Понякога съм арогантен, а друг път мил. Страннен характер. Но е моят характер, и няма място за друго. Не мога да се променя. Не искам и да го направя. Именно той ме отличава от другите. Той породи и писателското чувство. И въпреки него Тя ме обича, значи може би не съм толкова лош, а съм твърде самокритичен.

Май е време да започна да се занимавам и с предишната си страст. Ще си драскам графитчетата, и ще пиша по малко, само за истинските, красивите неща от живота. А пък да става каквото ще...

I Remember The Time
The Time That We Had
I Remember The Things That Used To Make U Man
And I Wish I Could Turn Back The Time
Can I Wish I Wouldn't Cry Every Night
( Nana )


Everything changes. Every pain disappears while rolling the wheel of the Time. Whatever happens, my sword will be ready for fight, my pen will be sharp to dye the white sheets in black, my heart will always be an opened door for the greatest love of all...

L-I-N-K,разказал си го прекрасно.Лошото е,че не мога да измисля какво да коментирам.
Спомен го наричаш ти,но доколкото разбирам не е чак толкова далечен.Не знам дали е съвпадение,но в един период те нямаше във форума.Може би просто си внушавам.
Виждам,че ти си се опитал да го забравиш като унищожаваш всичко което ти напомня за нея,но не забравяй,че е по-важно вътрешно да се пребориш.Все пак когато човек е поставен в такова положение не мисли какво прави.Оф,чесно да ти кажа много се замислих,защото това съм го изпитвал поне 2 пъти и просто блокирах - нищо не мога да напиша.Ще ме извиниш,но друг път ще се пробвам пак.

Не,не можах да измисля какво да напиша.Просто ти си изказал чувствата през тази част от живота си и не знам какво да коментирам.

П.С.Пък и аз нищо не разбирам нали знаеш защо?

Hail to You приятелю L-I-N-K
здр и ти RIP

Кофти е когато преживяваш любовно разочарование. И най-парадоксалното е, че когато или по-точно "ако" всичко отмине ти гледаш на миналото с насмешка. Но когато го чувстваш имаш чувството, че умираш, въпреки да знаеш, че това няма да е задълго. Когато предават любовта ти и се подиграват с нея боли много, но с всеки следващ удар, започваш да чувстваш все по-малко и по-малко, докато накрая не се превърнеш в това, което те е наранявало през цялото време.
Дано ме разберете правилно. Имаше някаква мисъл, че всичко, което не те убива те прави по-силен, замислете се над нея!

Такам да видим сега . Както обикновено се появявам към края на стоиностните теми но какво да се прави пак ще си дам мнението !
Първо здрасти RIP как е живота или иначе казано “ Господарю на Смърта добре дошъл на събирането на “ Мрачните господари “ “. Радвам се да те заваря тук ( надявамсе да видя и други стари познаиници ) . Тематати е много овлекателна и ми се иска да дам стоиностно мнение ( незнам дали ще успея ). Чесно да си кажа искашеми се да обърна внимание на всички мнения но просто нямам толкова време , затова ще разкажа малко за себеси и какъв смисал имат спомените за мен.

Села имам достатачно тамън четири , но да си призная никога не съм припадал по тях поне преди. Някой каза че с времето израстваме ( това е ясно ) но израстването зависи също и от обстановката и обкръжението в което живеем . Като Софиско чедо от краините квартали ( жк. Дружба ) моя живот доста от рано бе една малка война (и сега ако някои ми предложи избор аз пак бих избрал моито си детство такова каквото е било) . Доста от рано трябваше да се доказвам къде юмручно къде със заплахи но така или иначе имах добра компания от верни приатели . С който споделяхме доста несгоди но и веселите моменти . Разбирасе радостните игри на фунийки , криеница и боричкания присъстваха . Но доста от рано се отказах от тези забавления . И тук моя брат ( които е по голям със седем години ) също оказа влияние . Той доста от рано почна да ме взима със него по купони и вили ( въпреки че тогавашните купони неса като тези който познаваме , те се събираха някои от тях свиреха на китари други можеха да пеят доста добре и беше някак красиво ) на който се запознах с голяма част от компанията му ( тогава съм бил на 13 години ) и видях колко весел живот водят и ми се прииска и с моите хора да се забавляваме така . Но уви сещате се че това нестана , сепак бяхме доста малки . Уви трябваше да чакам поне докато стана 8 клас зада тръгна на дискотека ( където отново се потопих във веселба каквато ми паказа братми макар малко поразлична ) . Помня че доста зор положих зада ми позволят наще да ходя всеки петък и събота в “Ялта” . Малко се отплеснах . Такъв бе живота ми до десети клас когато настъпи ряска промяна ( вече дружах с нова компания която бе доста по различна от старата ми ) дискотеките отшумяха за мен бе ерата на вилите кръчми и планините . И да си кажа и трева бая съм пушил ( са няма да тръгвам да ви обеждавам че тревата не е вредна това е въпрос на лични виждания ) и бая твърд алкохол съм изпил . Но знаете ли кога се чувствам най-стина щаслив ? Като се качим във вилата на някои приател в полите на някоя планина , като сме компания от добри приатели всеки със неговата си половинка запалим си няколко свещи ( загасим осветлението ) налеем си някакъв алкохол и си лафим цяла нощ !
А относно младото поколение . Колкото по рано се срещнеш с нещо ново толкова по бързо ти писва ! И още нещо . Това което младото поколение прави и изглежда потресаващо в нашите очи , е същото както нашите родители са ни гледали как се развиваме !
Та идеята ми беше че всеки има своите свещени и скъпи спомени от които неби се отказал !


Не се получи така както го бях замислил ама кво да се прави !

Ивъл,добро посрещане.Хай и на теб.Радвам се,че постна тук с интерес чета всяко мнение,защото всяко е един живот.Твоят безспорно е интересен

spomenite....ne sa li te osnovna 4ast ot na6iq jivot?ne sa li te vsi4ki vajni za nas momenti?da...nezavisimo dali dobri ili lo6i vseki ima svoite spomeni...
spomnqm si tolkova mnogo ne6ta...spomnqm si detskata gradina....spomnqm si purviq u4eben den spomnqm si purvata indjekciq koqto mi biha...no suznanieto ni ima sposobnostta da zapazva krasivi kartini...kartini koito mojem da razglejdame kogato si poiskame...
spomnqm si kak korema mi se preoburna kogato vidqh purvoto `specialno` mom4e v jivota si...spomnqm si 4uvstvoto koeto izpitah pri purvata celuvka....spomnqm si udovolstvieto ot purviq put.spomenite ni razkazvat ne samo 4rez kartina v suznanieto no no i 4rez use6tane....
spomnqm si mnogo ne6ta i vurpeki tova v momenta v glavata mi se gonqt spomeni ot poslednite 2-3 sedmici...
spomnqm si naprejenieto ot purvata sre6ta....spomnqm si use6taneto na negovoto tqlo do moeto...spomnqm si o4ite mu koito igraeha po tqloto mi....dopira na rukata mu...izkliu4itelna e sposobnostta na horata da zapomnqt vsi4ko...aromat...na4ina po koito nqkoi gi e celunal....dvijeniqta na racete....na4ina po koito otmqtam kosata si...na4ina po koito me gleda6e kogato bqhme v edno cqlo...

spomenite razkazvat...razkazvat mnogo pove4e ot kolkoto si mislim i mnogo po malko otkolkoto iskame da si spomnqme...spomenite sa tezi koito tursim kogato iskame da ostanem sami...spomenite sa tezi koito gonim kogato sme v kompaniqta na tozi kogoto obi4ame...

Spomenite.... Bi bilo hubavo da bydat samo hubavi no mnogo chesto ne sa. A lichno pri men hubavi nqma... Pone ot 2,3 meseca nasam...A i edva li v skoro vreme shte imam hubavi........ losho stechenie na obstoqtelstvata da kagem.........................

При факта, че съзнанието на всеки е индивидуално....то тогава е естествено всеки да възприема минали събития по свой индивидуален начин. При мен лично всичките ми спомени са доста избледнели....нито един допир не може да се пресъздаде в съзнанието ми... Може би защото и аз съм в кофти период... но мисля, че по принцип от всеки спомен остава само същността на действието което се е случило, а физическите усещания рядко се появяват.... друг въпрос е физическите усещания, които дадени емоции могат да причинят...

Нека и аз се отзова на повика ви. Да- това е повик да се включа към разговора и да кажа нещо. Имам предвид да разкажа за себе си и да изкажа мнение относно живота в България.
Първо - знам, че 80% от хората в тази тема не ме обичат, защото си падам малко идиот и понеже сме тръгнали на откровения, нека ви кажа : Извинявайте, хора!
Второ - това е една от най-стойностните и смислените теми във форума въобще и е съвсем логично в нея да пишат едни от най-свестните членове. Струва ми се, че чета автобиографични разкази и мога да кажа, че те много ми харесват. По принцип не съм пораснал за да напиша и проумея такива мъдри слова, изписани по-горе, но мисля, че ако напиша нещо, което е продиктувано от здравия разум в моето съзнание, ще ви се сторя като съвсем нормален човек.
Съгласен съм, че с всяка година все повече и повече подрастващи младежи странят от правия път, тоест стават така да се каже "слуги на Дявола." Веднага правя асоциация със старите български черно-бели филми. Те представят училището като една институция, където цари ред и дисциплинираност, учителите са строги, наказват, а самите ученици са послушни и дори не могат да проумеят мисълта за такива деяния като в днешно време. Защото растат в такова време - обстоятелствата са различни. През турското робство (а и по принцип през всички робства) българите са били сплотени и са имали идеали, дългове към Родината....А сега какво е? Учениците дори не си хвърлят опаковките от храните в кофите за боклук. И то отличниците - сиреч примерните ученици. Много е разпусната ситуацията в България. Мързелът ни превзема. Вярно, това е едно естествено човешко чувство и трябва воля, за да го преодолееш, иначе на себе си вредиш и на другите. Абе по-голямата част от хората не са загрижени за бъдещето си и за това на другите. Не нормално примерно, госпожите преподаватели то класа да ти палят цигарата от устата и да си бъбрите в някое барче, гледайки как пиеш алкохол и пушиш. Или пък, както моята учителка по математика, да дебнеш учениците с фотапарат в ръка когато пушат по време на някоя екскурзия с класа и после да им показваш снимките, опровергавайки техните твърдения, че те не се занимават с такива неща като пушене например. Ама за тези деяния дейно участие имат и рапгрупи като "Мишо Шамара и приятели", както и беззаконието в страната.
Взаимоотношенията между учителите (тези, които трябва да аучат подрастващите как да влязат в правия път и да изградят дборо бъдеще) и учениците (които трябва да уважават мнението на по-възрастните) са станали много близки. Ето някои примери:

Учител: Даниел, разкажи ми разказа от вчера, който беше за домашно.
Ученикът: Айсиктир!

Учител по физическо, паркиращ колата си към ученичка: Абе говедарице, махни се от там!

Учителка: Даниел, колко измери? За колко време топчето преминава по улея?
Ученикът: Чакайте, че се осрах госпожо. Не съм включил хронометъра.

Учителка: Ученико, дай си есето!
Ученикът, давайки си есето тихо къв учителката си:
Майка ви да ***! (тоя ученик май беше предупреден за изключване)

Учителка: Станиславе, изплюй си дъвката!
Ученикът изплюва дъвката в краката на учителката.

Ученик чупи крушка по време на лагер в хотела посред нощ.(това съм аз )
Учителят по математика нахълтва в стаята и крещи : ти ли счупи крушката, бе идиот?

Ама това не са вицове, а това е взаимоотношението учител-ученик. То ако в училището няма ред, какво остава?
Да кажа нещо за себе си:
Аз съм на 15+ години. Роден съм в София, но съм живял 7години в Исперих и 8 в Разград, където продължавам да живея. Предимно стоя вкъщи. Малко ме е срам да общувам очи в очи с хората и затова комуникирам главно индиректно - във форуми, в чат, чрез есемеси и др. По този начин се изживявам като човек. Израснал съм със строгата забрана да пуша, да пия, да слушам чалга (гюбеци) и така не съм се поддал засега на изкушението. Вярвам в Господ и преодолявам и се опитвам да трудностите като страх, притеснение и подобни. Вече става късно, започвнам да ставам неадекватен. Нека останем приятели.

Абе вие добре ли сте бе? Как може тази уникална, прекрасна тема да сои в забвение, отхвърлена от света. Много се радвам, че много хора тук са си описали животеца, обаче тази тема заслужава да продължи да съществува във времето и пространството - тя заслужава да е на първа страница на форума. Просто защото е хубава.

В тази тема много беше казано и много беше разбрано . Но нещата се поизчерпаха ( което е в нормалния ритъм на нещата ). Темата е добра но хората се по промениха . Доста хора са заминаха и нови ги замениха . Явно тази тема не е авторитетна за по-новите членове ( с това твърдение не казвам че са тъпи или по лоши от нас видиш ли защото ние сме били от по отдавна тук ). В архивите има много златни теми с безкраен капацитет за обсъждания но малко от тях се завръщат от задгробния живот .