Всички са поканени.

Всеки желаещ може да участвува. Няма ограничения, нито по пол, нито възраст, че даже и номер на обувките не гледаме Просто спазвайте сроковете, публикувани в 1-я пост...

Халдир, нещо против да е порно разказ?

Днес (29) е денят, в който трябва да постнете разказите си!!! Дано се съберат участници

ВЪЛКЪТ

Казват, че когато вървиш срещу слънцето, сянката ти става притежание на дявола. Казват също, че желанието е половината от живота, а апатията е половината от смъртта. Чувал съм също, че трябва да се живее ден за ден, да се живее днес, защото вчера няма да се върне, а утре може да не дойде. Част от човешките поверия са много вярни. Едно се знае - всеки човек умира, но не всеки наистина живее. Но днес това не е света на хората. Днес господстват вълците сред хората, а самите хора или стават вълци, или техни роби.
Представете си, че се намирате на върха на висока секвоя, която във всеки момент ще рухне. И все пак за вас има надежда да слезете, преди дървото да е паднало, единствено при случай, че тънките клони ще издържат тежестта ви. Представете си, че тези клони са вашите така наречени блага - семейство, приятели, кариера... Можете да стъпите на един единствен клон - но ако той се окаже крехък и поддаде ви очаква приятно пътуване към повърхността на земята. Единственият начин да преодолееш височината и да се измъкнеш е да ти пораснат крила. Е, аз успях да тръгна по този път. Ето това беше моето положение - вие преценете изборът ми в тази ситуация, макар вече да знаете, че съм мъртъв. Избрах да бъда вълк. Точно така бих се оприличил, бях придобил всички черти на хищника. Избрах свободата и каузата. Те ми дадоха криле.
Миналото ми тъне в мрак. Не си го спомням дори и сега, а може би и не искам да си го спомням. Познавах единствено настоящето. А в настощето бях трийсет годишен мъж, живеещ в голям град, имащ доста необичайна работа и склонност към вълците, тяхният, навици, поведение и животът им като цяло. Интересът вероятно идваше от това, че като малък ме беше отвляква вълчица и цяла седмица ме беше кърмила, а след това застреляна, когато се опитали да ме отнемат от нея. Вълкът не забравя и винаги дебне своя момент за отмъщение.
Няма друг като мен. Или поне не познавах. Неограничен човек, използващ всякакви коварства, усилия и средства, за да постигне своето. Животът ме е направил такъв. Вълкът се адаптира трайно.
Още помня пълнолунието по-рано тази вечер. Някак си ми действа... пречистващо. Пълнолунието е началото и края. И вълкът боготвори луната. Аз също.
Стовариха ни пред високата сграда и ни дадоха инструкции. Когато мургавият шофьор дойде да ми казва как да ръководя екипа, аз му се изплюх в лицето. Беше ми писнало от него, а и след тази вечер той нямаше да ми е шеф. Никой нямаше да ми шеф. Защото бях сигурен.
Момчетата ми с бавен ход наближиха сградата и с бързи движения отстраниха охранителите. Бяха обучени преди да бъдат разкрити, да не използват единствено хладно оръжие, огнестрелното оставаше за крайно екстромна ситуация. Безразлично ми беше дали ще живеят, важното беше, да няма опасност за плана. Те са моята глутница - колкото верни на заповедите, толкова двулични и готови да забият ноктите в гърба ти. Не ги виня... те са вълци. Но аз знаех как да се справям с тях. Лидерът на глутницата е избран, защото умее това.
Бях споменал апатията. В света, който живеем, това е единият път да блокираш негативните емоции и ситуации. Другият начин беше този, по който бях поел. Не обичам апатията и бездействието, затова избрах бруталния начин на действие - единственият, чрез който можеш да постигнеш нещо сам и да се противопоставиш на системата. Бунт, революция? Не, предпочитам да действам сам или в малка група. Не са ми притрябвали нито цивилни лигльовци, нито някой, който ще ми налага. Свободата е моя. Вълкът обича свободата.
Навлязохме в сградата и се наложи лично да неутрализирам няколко служители, които имаха кофти ситуацията, да им се приспи и да се мотаят около кафе машината за обичайната доза бразилска напитка. Когато ни видяха с оръжията и камуфлажните костюми, сами разбраха, че страховете им да умрат от цироза на черния дроб заради стимулиращата напитка им се изпаряват. Моите хора прикриха труповете зад няколко бюра. Някой да се е замислял, че днес е най-лесно да очистиш (/отстраниш/неутрализираш/пречукаш/накараш да изчезне) някой, който не е съгласен с теб за нещо или нещо друго - просто ти се е изпречил? Никога не е било толкова лесно. И най-лошото е, че хората са го проумели. Проумях го и аз. Така е и при вълците. Най-силният оцелява, а слабите му служат.
Трима от хората ми слязоха в мазето да поставят експлозивите, а аз и още двама пазехме изходите, асансьора и стълбището. Тази вечер трябваше нещо да се провали и аз го знаех. Така ставаше с всички вълци - когато те бяха употребени, те печелиха свободата си, макар под понятието свобода да има съмнителни нотки. Предчувствието ми се потвърди, когато след минути цялата сграда беше обкръжена от полицейски части. Не ми се мислеше от къде са се взели, но те бяха там и идваха за нас. Както и ние бяхме дошли за нашите си цели. Не виждах и луната - а винаги исках преди да умра лунната светлина да озари лицето ми...
Споменах ли, колко мразя полицаите? Може би те бяха виновни за положението ми в момента - позволиха на някакъв затворник, правел опит за бягство, да застреля родителите ми на петдесетина метра от затвора. Ходихме на свиждане на чичо ми, който излежаваше две седмици заради това, че беше отстоял правата си, когато тъпото ченге го беше засякло на магистралата. А беглеца беше свил от някъде пистолет и ние бяхме първите, станали свидетели на бягството му. Уплашен и изгубил всякакво хладнокръвие и разум, той изпразни пълнителя по нас и след като ни прескочи, продължи по пътя си... Той никога нямаше да бъде вълк и затова по-късно стана жертва...
Полицаите нахлуха в сградата, а ние ги обстрелвахме от заетите от нас позиции. Няколко от тях успяха да се прикрият, други паднаха покосени от изстрелите на автоматите ни. Отвън мегафонът гърмеше да се предадем, но аз не го чувах. За мен имаше значение само волята на един човек - моята. Чувах единствено съзнанието си. Водачът взема решенията и глутницата го слуша.
Ако все още не сте разбрали, аз съм (или бях, не мога да оточня) фанатизиран терорист, част от световна организация против реда и системата, човек, оставил в миналото всякакви, угризения, чувства, мечти, спомени и взаимоотношения. Единствено запазих своите желания. Желаех да съм свободен. Вълкът живее за свободата.
Гранати от сълзотворен газ, гилзи и ранени хора бяха затрупали пода на първия етаж. Всичко щеше скоро да свърши. Бойците от глутницата също проумяха това, но чак когато полицията дойде. А аз знаех от много отдавна. Един вълк трябва нимателно обмисля решенията си, че нищо, което възникне в резултат от тях, да не може да го изненада и, още по-малко, да изтощи силата му. А аз осъзнавах последствията от избора ми да стана терорист. Вълкът гледа на себе си като мъртъв, така че няма какво да губи. Най-лошото вече му се е случило, така че той е чист и спокоен. А най-лошото е да си вълк. Но вълкът приема това за предизвикателство на живота. Вълкът обича предизвикателствата. Особено смъртносните такива.
Куршумът излезе от дулото на пистолета и за миг времето спря. В него се отразяваше лунната светлина, а металът бе спрял своя полет и стоеше неподвижно. След няколко секунди (които сякаш продължиха с часове) всичко отново стана нормално и куршума продължи своя полет към гърдите на един от вълците. Казват също, че вълците могат да обменят душите си, за да може по-слабия (но по-достоен) да премине в тялото на по-силния за известно време с някаква цел - да отмъсти, за защити глутницата, за да намери път при евентуална миграция. Куршумът беше предназначен за някой от вълците и мислено избрах това да съм аз. Парчето метал зави рязко и се заби в гърдите ми. Болка, после облекчение, после топлина и накрая нищо. Вълкът скимти когато е ранен не защото го боли, а да оповести останалите за опасност и че той е загубен.

Той виждаше простреляните му другари и тези, които все още се съпротивляваха. Раната му бе смъртоносна. Не го болеше, понеже острието бе разкъсало нервните окончания, просто пареше. Той излезе от сградата, нахлу в задния двор, където нямаше никой и се опря на стената. Някой му говореше, но думите сякаш биха спирани от прозрачна преграда и в главата му се чуваха едва шепоти, които той не успяваше да разбере. Не шепоти, а просто преплитащи се гласове, появяващи се от нищото, и затихващи постепенно. Малко по малко изстрелите оттекваха и заглъхваха в ушите му. Краката му не издържаха, като той се свлече бавно по стената, докато не седна на хладния под и изпъна краката си, като на стената остави кърво петно.
В този момент заваля. Мина около минута в бездействие. Едрите капки продължаваха да се сипят по него. Топъл юлски дъжд. Луната се бе скрила зад някой облак и наоколо беше пълен мрак. Капките вода, които се стичаха по лицето му, напомняха на потта, която обливаше човек след някои сънуван кошмар.

Светкавицата проблясна ослепително. Тогава дойдох на себе си и осъзнах, че този човек, лежащ там до стената съм аз. Топлината на раната бавно преминаваше в студ, който сковаваше цялото ми тяло. В момента бях толкова узязим и безпомощен, като вълк в капан. Когато вълкът падне в капан, той прегризва крака си, за да избяга и да е отново свободен.
Казват, че преди да умреш, в миг виждаш целия си живот като на кино, но чувствах единствено влагата и хладнината по тялото ми. Оставаше около минута до края. Една минута, в която трябваше да осмисля всичко, но нямаше да има време за всичко. Въпросът който си зададох беше защо точно вълкът беше моят идол, а не някое друго животно. Защото макар той да е използван от природата, той се чувства свободен. Дори и по цял ден да яде мърша и да бяга из заснежените гори - той е доволен, защото е свободен.
Последните секунди изтичаха. Зад гърба си чувах паника, стъпки, викове... Но те не бяха вълци. Следователно те щяха да станат жертви, понеже нямат инстинкта да бъдат хищници. Аз умирах, но защото така пожелах. Всеки умира. Дори и вълците.

Капките продължаха да се сипят. Терористът вече едва поемаше дъх. Имаше време за точно три последни церемонии, които да направи за последно. Той приближи ръката си към лицето си и изпи насъбралата се кръв, след това се облиза и отново запуши раната. Понечи да се изправи, но не успя изведнъж, затова се подпря автомата си. Той погледна пълнолунието, което сияеше ослепително силно и зави като вълк. В дробовете му не остана въздух, но той продължаваше да вие. След броени секунди всичко в диаметър от една миля щеше да се превърне в руини след мощна експлозия. Луната отново се скри и той рухна. Настана пълен мрак. За миг настана тишина, дори капките от дъжда спряха своя ромон. Той се ослуша и разбра, че прощалният му повик му не бе останал глух за глутницата му. Тъмната фигура вдигна глава нагоре и се чу далечен вой. Той знаеше, че ги чува за последен път...

Вълк

... “Хайде дядо, разкажи ми още една история. Не ми се спи. Навън е много шумно, бурята е много силна.” Виждайки как малкото дете се е свило под юргана, явно уплашено от поредната буря навън, дядо Стоян го погледна грижовно “Късно е вече, трябва да заспиваш”. Но очите на малкото момиченце издаваха огромното желание на Ива да чуе още една приказка. От онези, хубавите, които дядо разказваше така сладко. Вече втора година не минава и вечер, без тя да заспи, окрилена от някоя от историите на дядо си. “Искам нещо по-страшно, по-интересно, стига с приказките за принцове и принцеси.” “Еееех” – въздъхна дядото – “добре, завий се хубаво и слушай....”
“ Чуваш ли как вятъра шамаросва стените на къщата? Сега е сезонът на бурите. И историята, която ще ти разкажа, се развива по това време. В една далечна земя живеел млад момък на име Митко. Момък за чудо и приказ, красив и умен. Но над неговия род тегнело проклятие, което не му позволявало да се ожени, а направел ли го, още на първата нощ годеницата му умирала. Момчето порастнало, станало мъж на 26 години. Но тежката прокоба почернила живота му. Имало толкова момичета, кое от кое по-красиви и по-желани. Но съдбата го възспирала и не му позволявала да бъде с нито едно от тях. Един ден, след дълго обмисляне, Митко решил да събере част от вещите си и да отиде в друга земя, където никой не знаел за проклятието. ‘Може би’, надявал се той, ‘там ще успея да открия някое момиче, което фортуна ще пожали. Малко ли преживях?! И аз заслужавам малко щастие.’ И така, без предупреждение на близките и роднините си, Митко напуснал родния дом посред нощ, надявайки се тъмнината да му е спътник и бързо и незабелязано да се изнесе от селцето, в което живеел дълги години. Решил, за по-бързо достигане на някое населено място, далеч от това, да навлезе в Омагьосаната гора. За нея се носели стотици легенди, все за мистични същества, обитаващите зоната и. Естествено, никой не приемал насериозно историите за самодиви, горски феи и зли духове, но и никой не стъпвал в гората нощем, незнайно защо. Но Митко без всякакъв страх навлязъл от север в гората и се запътил на Юг, към земите отвъд планината. За планината също съществували доста теории, че била населявана от върколаци, че на върха и се намирал демон, но отново всичко стигало най-много за забавление на пияниците в селската кръчма. Така че посоката директно през прохода му се сторила надеждна и той с бързи крачки се отправил натам. Не вървял малко, може би цяла нощ, но станало време преди зазоряване, когато над планината започнали да се събират облаци. Черни облаци, носещи в себе си неподозирана енергия и много ярост. Типично за планината в този сезон. Митко обаче решил да продължи, докато не започне да вали, защото това още повече го забавяше. В съзнанието му, въпреки че историите били само слухове, започнала тревожно да се прокрадва мисълта, че няма никакво средство за отбрана, ако случайно бъде нападнат от нещо докато се движи. Още повече щеше да му е необходимо, ако реши или бъде принуден да се подслони някъде в случай на буря. Диви животни имало навсякъде, така че търсенето на нещо като оръжие, било доста наложително. ‘Дълъг прът върши работа’ помисли си той и докато се движеше оглеждаше дърветата около себе си за някой откършен клон. Такъв обаче точно до пътеката не се виждаше, и затова Митко бе принуден да се отклони от пътя, лутайки се сред високите, могъщи и непристъпни борове. Сякаш земята бе чистена минути преди него, нямаше дори паднало клонче. Някакво шумолене привлече вниманието му и той, приклекнал, се приближи към мястото, от където идваше шума. Оказа се малко поточе, спускащо се на около половин метър в езерце. Луната, все още незакрита от облаците, се оглеждаше в него. То беше като оазис сред дърветата. Около него имаше поляна, огряна от луната. Милиони капчици роса отразяваха лунната светлина и сякаш около поточето имаше океан от светлини. Красива и непринудена, гледката можеше да впечатли всеки човек. Погледът на Митко беше съсредоточен към езерото. Но не точно върху него. Там, в ляво от него, на един камък, имаше някакъв силует. Едно по-внимателно вглеждане беше достатъчно, за да бъде забелязана дългата коса, леко развявана от ветреца. Женската фигура придоби още по-ясни очертания, след като вятъра утихна напълно. Тя беше обаятелна. Такава прелест Митко не бе виждал до сега. Кожата и бе като изтъкана от коприна, в косите и бяха вплетени златни нишки. Тя седеше с гръб към мястото, на което се беше скрил Митко, затова той не можеше да види лицето и. Внезапно някъде иззад него бухал запя своята песен. Той рязко се обърна, но само за да установи какво се случва. Когато бухалът замлъкна, Митко отново погледна към мястото, на което беше видял силуетът. Но него го нямаше. Нямаше и помен от човешко присъствие там. Някъде, малко по-нататък от поточето, се чу вълчи вой. Това постресна Митко. ‘Сигурно съм сънувал, пътят определено не ми се отразява добре. Ще трябва да поспра за малко, но първо да намеря нещо за самоотбрана.’ Най-накрая, след продължително обикаляне, търсенето му се овенча с успех – на земята, до едно изсъхнало дърво, лежеше дълъг прът, който дори бе заострен в единия си край. Идеалното средство, предвид условията и обстановката. Сега важното бе, да намери място за подслон. Но такова нямаше. Беше прекалено уязвим сред голите стволове на високите борове. Затова той реши да се върне на пътя и да достигне подножието на планината. Там, зад някоя скала, щеше да е малко по-сигурно. Поне това си мислеше Митко, докато скъсяваше разстоянието между себе си и величественото очертание на планината пред него. Още малко време трябваше да мине, преди меката и рохкава горска почва, да бъде заменена от твърд камък и скали – планинският терен. Намерил някаква пролука в скалите, наподобяваща пещера, но по-малка, Митко разположи там импровизирания си бивак. Тъй като идваше ден, реши да не пали огън, а само разположи чергилото под себе си и се отпусна, все още стискайки с една ръка копието. Нощта отмина без произшествия, и на сутринта Митко се отправи отново на път. Път, който лукатушеше през планината и се губеше нагоре в облаците. Нелека задача, но духът на Митко бе непреклонен и той пое по скалистата пътека. Преполовил билото, отново усети как се стъмва. А сякаш не бе вървял толкова дълго. ‘Магия?’ помисли си той, но веднага след това идеята му се изпари, предизвиквайки тънка усмивка по лицето му, сещайки се, че магии в реалния свят няма. Зад един завой се чуваше грохот. С приближаването си към него Митко видя река, далеч надолу в подножието на планината, а пред себе си – водопад. Пътят минаваше зад него, близо до скалите. Леко колебание и момчето продължи напред. Но точно щом мина зад водопада видя в скалата зад него дупка. Любопитството му го прати директно към дупката. Жадният приключенски дух не му позволи да пропусне възможността да огледа дали има нещо вътре, и ако има – какво е то. Ето, след няколко изкривявания, вкопаният тунел се разширяваше в огромна пещера. Митко се движеше предпазливо, защото се чуваха звуци от дупката. От мястото, на което бе, той можеше да различи няколко вълка, налягали по земята. И там, там в средата, до огъня беше тя. Момичето от езерото, седнала на един камък, а в краката и се бе свил един вълк. Вълк, който бе по-едър от останалите, козината му бе по-тъмна, и на фона на горящият огън изглеждаше и по-свиреп. Но колкото и свиреп да бе, явно момичето не се страхуваше от него. Митко отстъпи назад, осъзнал, че е навлязъл в чужда територия. Нещо под краката му изпука, вероятно съчки. Вълците наскачаха и тозчас се спуснаха към мястото, от което се чу шум. Бяха много бързи и скоро пред лицето на момчето имаше четири звяра, настрашени и озъбени срещу него. Всеки миг най-едрият, явно главният в глутницата, щеше да скочи и от Митко нямаше да остане нищо, щеше да се превърне в храна. Но, така както стояха, вълците не помръдваха напред. Сякаш нещо ги спираше. Момичето отзад бавно приближаваше към мястото на събитието. Когато дойде при него, погледните на двамата човека се срещнаха. ‘Каква невинност’ бе първото, което дойде наум на Митко. Но той не знаеше какво да каже. Не знаеше какво да стори, защото не знаеше какво ще стане с него сега, след като бе разкрит. Но тя му подаде ръка, жест който още повече го убърка. Въпреки всичко, ако някой можеше да го спаси от вълците, това бе тя, затова и се довери, пое ръката и се остави тя да го води. Стигнаха до огъня, и тогава той забеляза, че вълците се оттеглиха настрани и вече не го гледаха с кръвясали погледи. Тогава момичето заговори ‘Кой си ти страннико, какво те накара да навлезеш в Горгорот? Тази планина е опасно място. За какво ти е да идваш насам, кой те праща? Хора оттук не са минавали от години. Ловец ли си? Множество са се опитвали да заловят вълците, мислейки ги за врагове.’ Ах колко благ бе гласът и. Сякаш милиони камбанки зазвъняха в пещерата, когато тя говореше. Митко помисли, помисли, пък реши да и разкаже цялата история. Какво толкова, това можеше да спаси живота му. Не му отне и час да го направи. Очевидо бе запалил Таня (както разбра от разговора си с нея) и тя определено нямаше да пусне вълците да го ядат. Отпуснал се малко, той реши да я разпита малко. ‘Ами ти, ти какво си? Защо живееш тук, сама с тези вълци? Няма ли нормален живот за теб?’ И тогава получи разяснение на нещата, които го измъчваха. ‘Страннико, аз имам не по-малко необикновена история. Когато бях много малка с роднините ми преминавахме през планината, с явното намерение да се местим, също като теб. Една нощ мъжете се върнаха от лов, носейки два вълка като трофей. Аз бях ужасена, стана ми много кофти, задето те бяха нападнали обитатели на гората и планината, макар че никой не ги притесняваше. Очевидно и вълците се бяха разлютили, защото следващата нощ, когато почти бяхме напуснали гората, те ни нападнаха. Убиха всички, освен мен. Този тук – и тя посочи най-едрият вълк – ме закриляше, докато другите ме гледаха като поредната жертва. Видяли, че няма да могат да ме докоснат, те се отказаха, а аз тръгнах със тях. Напук на всякаква логика. Краката ми сами се движеха, погледът ми шареше само по тях. И така, страннико, стигнахме до пещерата. Тук аз отраснах, те ми носеха храна, вода има. Аз се грижа за тях и те за мен.’ Унесен в мисли, Митко заспа. На сутринта, когато се събуди, в пещерата нямаше никой, но гласът на Таня се чуваше отвън. Той събра нещата си и излезе. ‘Аз ще си тръгвам, има още много път пред мен. Ела и ти. Напусни тази дива местност, ще се заселим на някое ново място!’ ‘Не мога, тук е моят дом. Тук е моят живот. Аз съм дете на планината, и такова ще си остана. Върви си, върви и не спирай. Пътят ти ще е дълъг, но спокоен. Планината закриля добрите души, тя не взема невинни жертви. Върви и открий щастието си!’ след тези думи те се разделиха и Митко продължи напред. Съзнанието му все така бе концентрирано там, назад, в пещерата. Но волята му да открие щастието си, бе по-силна. След като бе превалил билото, по-долу от другата страна на склона, погледна назад, нагоре. Тъй като още бе рано, слънцето все още не беше изгряло. На една скала той забеляза силуета на момичето и на огромния вълк. После Таня си тръгна, но звярът остана на пост. ‘Всеки открива своето щастие’ промъкна се мисъл през съзнанието на Митко докато гледаше нагоре към скалата. Вълка все така седеше там и гледаше в него. Тъмната фигура вдигна глава нагоре и се чу далечен вой. Той знаеше, че го вижда за последен път.

ВЪЛК

Беше една от онези прохладни, летни вечери, в които пролетта все още напомняше за своето скорошно присъствие. Гората миришеше на влага, мъх и още нещо. Не можеше да определни какво. Нещо първично, диво, каращо го да застава на щрек. Опасност! Определено миришеше на опасност, но къде се бе скрила тя, това предстоеше да разбере. Защото този аромат на неприятности го викаше и зовеше толкова силно и настойчиво, че той с наслада се остави да го поведе. Обичаше предизвикателствата. Обичаше да усеща, как сърцето му тупти в гърдите до краен предел, да не знае какво ще се случи в следващия момент. Той не беше като другите. Не желаеше да седи и чака да му се случат нещата. Предизвикваше ги! Надпреварваше се с времето и бягаше с вятъра. Бе неуловим като повей и безшумен като сянка. Появяваше се неочаквано. Но никога не пристигаше сам, неприятностите го следваха по петите. Просто не можеха да го догонят. Не бяха малко тези, които искаха главата му. Но благодарните, дължащи му живота си надделяваха. Имаше дарба! Появяваше се на точното място, в точното време и за разлика от повечето безумци – оцеляваше за да разказва за това. Смятаха го за мит. Приживе се бе превърнал в легенда. Мислеха го за измислица, за дух, но той беше реалност - за ужас на този, който си навлечеше гнева му.
Луната беше пълна и ярко осветяваше повърхността на езерото, разположено дълбоко в сърцето на гората. Тя беше излязла за да се порадва на нощната красота на гората. Обичаше да е сама, да наблюдава езерото, луната и звездите, успокояваше се и можеше да осмисли всичко на спокойствие. Вечерта беше красива и млада, луната нежно се оглеждаше във гладката като огледало повърхност на езерото. Лек повей на вятъра развя прозрачната материя на робата, която обвиваше тялото й. Тя започна бавно да навлиза в спокойните води. Робата падна и луната покри със сребрист блясък тънките очертания на крилата. Те се разпериха и нежно трепнаха – лунните феи бяха едни от малкото останали живи местни обитатели. Смятаха ги за отдавна изчезнали. Още след пристигането на заселниците, голяма част от тях бяха унищожени. Все пак няколко десетки, умело се криеха в дълбините на горите. Те бяха нежни, ефирни създания. Притежаваха крила, но толкова крехки, че можеха да летят само през ноща. Жестокия слънчев вятър, бе прекалено силен и тежък за ефирните крила. Леки и крехки като перце, облеклото им беше по-скоро да поприкрие тялото им, отколкото да служи за топлина или защита.
Тя нежно докосваше с върха на пръстите си езерото, крилете потрепваха в сребристи цветове около нея...беше замислена, но се радваше на възможността да се порее във въздуха. От няколко дни седяха затворени в укритието. Пак се опитваха да ги намерят и заловят. Напрежението в обежището нарастваше и тя не издържа на него - затова се и измъкна. Имаше мужда да се откъсне малко от ежедневито и врявата и да остане сама със себе си. Нов повей развея косите й. Вятърът сякаш донесе нещо ново. Тръпка премина през тялото й. Това не и хареса – нейният народ имаше слабо развити гадателски възможности; по-добри от повечето други раси, но не толкова, че да види нещо ясно, само предупреждение. Предупреждение, което сега се обади с пълна сила. Опасността бе близо. Токова близо и връхлетя така внезапно, че тя нямаше достатъчно време да се измъкне. Успя само да се доближи до брега когато те се появиха.
Той седеше в покрайнините на гората и наблюдаваше играта на Лунната фея с водите на езерото. Бе чувал за тези създания, но до сега не бе зървал такова със собствените си очи. Въпреки това място за съмнения нямаше. Бялата като мляко кожа, синкаво-зеленикавите отенъци на крилата, копринената руса коса ... Изящното създание се носеше над черните води на заспалото езеро и сякъш времето беше спряло. Но не бе така, мястото бе същото и той го знаеше. Потрепване в крилата на феята привлече вниманието му. Нервно движение, уплашеното и лице, всичко това потвърди предположението му, че примамливия глас, който го доведе, отново не беше объркал. Зае изчакваща позиция. Феята се понесе към срещуположния бряг - това бе грешка, от там идваха те. Развитите му сетива вече долавяха откъде идва заплахата. Успя да различи пет или шест отделни преследвача и около десетина каруди - отлично следотърсачи и при добра дресировка незаменими в лова на редки същества, но за сметка на това изключително глупави. Определено бяха тръгнали на лов за феи и една от тях бе попаднала в капана. Тръпка на възбуда от предстоящата схватка премина през него. Бяха много, бяха силни, но и той не бе за подценяване. Изви се в дъга, протегна лапи и се подготви за спринта. Разстоянието не бе за пренебрегване, а и дригите са доказани преследвачи, едри, силни и като роботи. Хванали веднъж плячката си, рядко я изпускаха независимо какво им костваше това. Очите му светнаха с червен блясък, показа се бял кучешки зъб. Вълкът бе доволен. Предивикателството си струваше усилията. Стрелна се в сенките на дърветата, тъмен като нощтта, тих като самата смърт.
Феята стъпи на брега. В момента, в който взе прозрачната роба знаеше, че е късно за бягство. Преследвачите бяха излезли от сянката на гората и се намираха на няколко метра от нея. Да полети? Нямаше време да разпери крилата, а и нямаше смисъл, защото карудите освен добри следотърсачи бяха и отлично летци - перфектните ловни животни. Само за секунди пълзящите гадини я наобиколиха, ръмжаха, а от острите им като игли зъби се стичаха лиги. Дригите изглеждаха доволни от улова си. Един се приближи към нея и вдигна ръка...
Вълкът бе само на около 20 метра от мястото на действието. Феята изглеждаше малка и уязвима заобиколена от карудите, които усетили страхът и все повече затваряха кръгът около нея. Един от дригите разбута кръга и се приближи към нея. На фона на това огромно същество, на което стигаше малко над кръста, тя изглеждаше толкова крехка и беззащитна... нямаше време за повече бавно промъкване, трябваше да действа. Дригът замахна да я удари. Причерня му пред погледа. Гневът и възмущението заблъскаха в гърдите му. Не можеше да приеме, че нещо толкова огромно, може да изпитва задоволство от това да победи в схватка лунна фея. С два големи скока се озова в средата на кръгът, секунди преди удърът на дрига да я достигне. Никой не разбра от къде изникна черната сянка. Но тя беше там и между мощните й челусти се трошеха костите от ръката на дрига. Вълкът отпусна хватката. Очудването на ловците обаче не продължи дълго. Дригът, усетил се свободен от челюстите на вълка побърза да мине зад стената от каруди, които надушили кръвта бяха подивели и осверипели. Водачите им дадоха тъй очакваният сигнал. Настървени и обезумели те се спуснаха към вълка. Схватката щеше да е трудна. Във височина карудите достигаха около метър и половина, но вълкът също беше голям за породата си и се извисяваше над тях. Напдаха го от всички страни. С няколко бързи скока и силни щраквания на челюстите успя да раздели три каруда с живота, а един остави със два счупени предни крайника. Той се оттърва само с повърхностни ухапвания, които до 2-3 дни щяха да оздравеят.
Битката се развиваше на висока скорост и докато вълкът беше зает да разкъсва карудите, а феята да се съвземе от случилото се, един дриг я издебна и с премерен удър я прати в безсъзнание. Метна я като перце на рамото си. Ловците доволни от плячката оставиха “хрътките” си на произвола на съдбата и потънаха в сенките на гората.
Вълкът забеляза с крайчеца на окото си разигралата се на няколко метра от него сцена, но в момента не можеше да направи нищо... оставаха още няколко каруда, които той разпарцальоса в гнева си за двойно по-млако време, от колкото се предполагаше, че му е нужно. Поспря за секунда, колкото да определи посоката, в която са тръгнали ловците. Изчезна в сенките на гората и с бясна скорост се затича след тях. След 10-тина минути ги зърна между дърветата. Тя се открояваше като светло петно върху тъмната канара, която представляваше дригът. Вълкът се хвърли между тях и схватката започна наново. Въпреки, че на фона на карудите изглеждаше едър, покрай ловците по-скоро приличаше на пале, отколкото на едрото животно, каквото всъщност беше. Битката бе ожесточена и продължителна. Едно от малкото незащитени места на великаните бе тяхната шия. На Дерик се налагаше да прави сравнително високи скокове за да се докопа до там и не всеки бе сполучлив. На края остана само този, който продължаваше да носи изпадналото в безсъзнание и вързано момиче. Вълкът събра останалите му сили и се хвърли върху него. Успя някак да го събори на земята, насочи мощните си челюсти към черната шия. Това беше дригът чиято ръка бе схрускал в началото - благоприятно стечение на обстоятелствата. Ловецът се опита да спре челюстите с останала здрава ръка, но резултата бе звучното трошене на кости. Вълкът бе доволен. Гледъше в очите поваления противник и се наслаждаваше на страхът му. Бързо движение, последвано от хъркане оповестиха края и на последният неприятел.
Дерик се огледа, но нито обонянието нито слухът му намериха причина за безпокойство. Бе се оттървал сравнително леко. Предната лява лапа се беше сдобила с доста дълбока рана, но и това не бе от голямо значение. Той се обърна към момичето, което в битката бе паднало на земята и продължаваше да е в безсъзнание. Приближи се до нея, погледа я, изглежда не бе пострадала. След секунди се пресегна и я развърза. Вдигна я на ръце и я понесе към леговището си.
Нещо му подсказваше, че неприятностите още не са свършили. Крачеше бавно, едната му ръка кървеше обилно, но това не му пречеше особено много, феята бе лека, дори по-лека от колкото изглеждаше. Крачеше бързо и безшумно с походката на човек, който знае къде отива. След около 15 минути се озова пред входа на пещера. Влезе вътре. В единият край имаше постеля. Сложи момичето на нея и се запъти към другият край за да се погрижи за нараняванията си.
Тъкмо бе привършил с ръката си, когато усети леко раздвижване, но продължи с предишното си занимание без да показва че е забелязал.
Тя се събуди. Помнеше преследвачите и карудите, помнеше дригът, който замахна и черната сянка, която се бе появила, след което и се губеше… а сега и това. Огледа се. Лежеше на някаква постелка в пещера...Погледът и попадна върху приседналият мъж в единият край, който се превързваше. Наблюдава го известно време. Той приключи с раните си, стана и отиде до феята. На око тя го определи около 190см с дълга черна коса прихваната доло ниско на опашка. Той се наведе над нея:
- Как си?
- Добре...мисля – очудено ококорените и очи и звънкият треперещ глас предизвикаха усмивка в него. Отдавна не се бе усмихвал.
– А може ли да разбера къде съм?
- В безопасност, поне за сега. Аз съм Дерик, това е моето... хм да го наречем леговище. За сега ще останеш тук.
Очите й още повече се разшириха, но в тях не се четеше страх, а по-скоро любопитство.
– Дерек – вълкът, значи си истински? – тя по-скоро говореше на себе си, отколкото на него, за това той не отговори на въпроса.
- Аз се казвам Адора.
Тя се надигна леко от постелята – Дерик, аз трябва да се прибера в убежището, те са тръгнали да търсят него, трябва да ги предупредя – стана и направи крачка към вратата, в този момент той застана пред нея. Адора дигна поглед нагоре. Въпреки, че бе висока за лунна фея, със свойте 170 см. едвам му стигаше до под мищницата и покрай него изглеждаше дребна. Това я смути. Не беше свикнала да има много по-високи около себе си.
- Стой тук! Дригите са тръгнали на лов за феи. Една самотна ще им дойде доста добре. Аз ще проверя обежището ти, но подозирам, че вече са разбрали за дригите от първа ръка.
- Но ти не знаеш къде е то – опита се да му възрази.
- Зад третия водопад в планинското езеро – усмивката му стана още по-доволна след като забеляза изумлението й. Насочи се към входа на пещерата, излезе на лунна светлина, изпъна се, след което пред погледа на феята се преобрази от човек във вълк. Отне му не повече от 5 секунди, но на младите вълци преобразяването можеше да отнеме и минути. След което се стопи в тъмнината на гората.
Адора седеше на постелята и гледаше как един лунен лъч падаше на пода в пещерата. Мислеше за вълка. Дерик бе висок и строен. В жълто-зелените му очи се четеше известна тъга. Времето се нижеше бавно и продължително, стори й се че цяла вечност е минала откакто той се преобрази и излезе от пещерата. Би излязла на вън, но не смееше да наруши забраната му. Седеше и чакаше, а времето се нижеше неумолимо бавно.
Вълкът се стрелкаше между дърветата. Той добре познаваше пътят, но раната на лявата лапа му пречеше да се движи с обичайното си темпо и това го дразнеше. След около 40 минути наближи водопадите. Миризмата на смърт му подсказа, че предположението му е било правилно. Намери няколко мъртви феи, разкъсани от зъбите на карудите. Явно бяха опитали да ги надлетят, но ефирните крила не можеха да се мерят с мощните на тези “хрътки”. Премина през водопада и се озова пред разбитите врати на убежището, почти всичко бе опутошено. Нямаше какво да търси тук. Излезе и потърси следите на ловците. Не му отне много време за да ги намери, след което ги последва. Както и подозираше, бяха си направили ловен лагер с доста високи стени. Ако сега влезеше рискуваше да провали всичко. Задоволи се с това да го обиколи и да види какво ще му покажат сетивата. Както се и очакваше прекалено много миризми, но със сигурност в лагера се намираха и лунните феи. Обърна се и в лек бяг се насочи към леговището си.
Адора седеше и чакаше. Вече бе немислимо да излезе. Слънцето бе изгряло, а тя не си беше взела дневното наметало. Ако сега се покажеше на открито крилата й щяха да бъдат унищожени от слънчевия вятър. Вълкът го нямаше от часове и точно когато започна съвсем да губи търпение, той се появи на входа. Влезе бавно, беше изтощен от дългата нощ и битката. Отиде до нея. Легна в краката й и отпусна глава в скута й. Притвори очи и задрема. Адора седеше и го гледаше. Знаеше какво бе сторил за нея и колкото и да искаше да разбере какво е станало, го остави да спи. Огледа го. Козината беше доста проскубана след снощната битка, на места имаше засъхнала кръв, а през дясното му око минаваше дълъг тънък белег - спомен навярно от някоя друга тежка битка. Опита се да си спомни какво бе слушала за Дерик, но историите бяха тъй много и така различни, че тя се отказа да мисли и просто го наблюдаваше как спи. След около половин час той се събуди. Погледна я в очите, изправи се на крака, изтръска се като куче и след секунди пред нея отново стоеше Дерик-човекът.
Колкото и проста да изглеждаше, трансформацията от вълк в човек, го истощаваше и той се стремеше да го прави колкото се може по-на рядко. Но сега нямаше как, трябваше да говори с Адора. Разказа й за убежището и за ловният лагер. Адора гледаше през цялото време в пода. След като разказа свърши тя стана и отиде в ъгъла при постелята. Легна и сякаш заспа.
Имаше навика да обмисля информацията, а сега повече от всякога се нуждаеше от това. В убежището обикновено живееха около 100-150 феи, но сега повечето от тях отсъстваха. Бяха отишли преди седмица на гости на свои роднини и там не бяха останали повече от 30-тина. Дерик каза, че е намерил около 5-10 разкъсани. Само при мисълта за това я побиваха тръпки. Сигурно в паниката са тръгнали да летят в различни посоки, което е улеснило още повече “хрътките”. Чуство на вина я обзе, ако бе останала в обежището, може би щеше да ги организира и спаси, но сега вече бе късно да мисли, какво можеше да бъде, трябваше да реши, какво ще бъде. Лежа цял ден и обмисля ситуацията. След като се стъмни, стана и отиде при него. Той бе спал цял ден на някакво одеало което постла пред входа.
- Дерик, аз трябва да изляза! Искам да видя има ли избягали и дали могат да ми помогнат да освободим другите. – застана на поляната пред входа и посегна да разкачи робата, за да освободи крилата.
Дерик я хвана за ръката и я спря.
- Идвам с теб, опасно е да летиш сега, ще те видят, а в гората съм по бърз.- още не беше свършил да говори и започна да се преобразява. След малко до нея вече стоеше вълкът. Козината все още не бе гладка, но липсваха кървавите сплъстявания. Чак сега успя да осмисли колко всъщност по-едър бе той от нормален вълк и колко много се сливаше с нощната гора. Изправен, здраво стъпил на земята, тялото му стигаше до ръменете на Адора. Тя го погледна въпросително, а той легна на земята, което не остави съмнение, какво се очаква от нея. Качи се на гърбът му, а той се стрелна в гъстълака. Въпреки че носеше Адора на гърбът си, това почти не го забави, но му се налагаше по-внимателно да подбира пътя си, за да не я нарани.
С леки инструкции от нейна страна, скоро стигнаха до една закътана поляна. Адора слезе от гърбът му, застана в сердата на поляната и издаде писък наподобяващ песента на птица, сипкав и висок. След няколко минути от гората се появиха още 15-тина феи.
Забелязвайки вълкът те се стъписваха, но той кротко си лежеше в сенките на гората. Вида на Адора, която спокойно се бе облегнала на него, ги успокои и те пристъпяха към нея. След около 5 минути на поляната вече имаше 18 лунни феи плюс Адора. Дерик я погледна. Тя само се усмихна. Бе разбрала какво му коства преобразуването, затова и не го помоли да го прави. Изправи се и се приготви да говори. Разказа им за преследвачите и лагера. Оказа се, че са успели да пленят само 8 от тях, но между тях е бил и братат на Адора – Авир. Докато говореха, вълкът се провря в гората и изчезна. Само тя забеляза напускането му, но не се разтревожи, знаеше, че ако имаше опасност нямаше да я остави, а за него не се тревожеше, та това бе духът на гората, живата легенда...
Той се насочи към ловният лагер, умът му прехвърляше как да освободят феите и особено брат й. “Ето защо онази вечер имаше толкова позната миризма”. Приклекна до входа и забеляза как повечето ловци заедно със своите каруди излязоха и се разпръснаха на групички. Това му бе достатъчно. Макар и хищни, оставащите 3 карудите бяха тъпи животни и лесно се объркваха, а тримата дриги на пост не представляваха голяма трудност. Дерик се потопи в гората, само след 30-тина минути отново лежеше в сенките, както преди.
Адора забеляза както напускането, така и появяването на вълка. Колкото и да не желаеше да си признае, си отдъхна след като го видя да се появява. Остави приятелите си за малко, приседна до вълкът и обви вратът му със белите си ръце. Дерик се чудеше как да и обясни какво се е случило и какво е научил без да се налага повторна трансформация, когато усети леко докосване до съзнанието си. Леко като повей, но достатъчно за да му подскаже. Значи слуховете, че лунните феи могат да общуват чрез лека форма на телепатия със същества, с които имат силна емоционална връзка е вярна. Явно спасяването й от дригите е било достатъчно за да създаде такава връзка. Това бе добре дошло. Без много усилие успя да и каже че има само 3 “хрътки” и трима пазача. Адора нямаше нужда от повече обяснение. Стана и отиде при другите, които стояха и чакаха да видят какво ще правят.
- Има само 3 каруда, а ние сме 18, това означава по 6 на каруд. Вярно са доста по-силни от нас, но лесно се объркват. Дерик ще се справи с охраната, но трябва да побързаме, защото няма много време, след няколко часа ще изгрее слънцето и всичко е загубено тогава.
Тя погедна към вълка, той се изправи, показа белите си зъби, което явно бе опит за усмивка. Беше го разбрала перфектно. Той осъзнаваше, че все повече се привързва към малката крехка фея, а това не биваше да се случва, но каквото и да става щеше да се пребори и с това предизвикателство. Гората отново го прие в своето обятие и го скри от погледа на живите създания.
Феите се приготвиха за излитане. Робите се свлякоха на поляната, а прозрачните крила бавно се разгънаха под светлината на луната. След няколко минути вече летяха в небето. На Дерик му трябваше около 15 мин за да стигне до лагера, а на феите им отне само 2-3 минути в повече.
Скоро в небето се заформи гоненица, която по-скоро приличаше на танц. Карудите се стелкаха объркано ту към един ту към друг объркани от големият брой противници. Те бяха дресирани да нападат само по една жертва и стрелкащите се феи около тях тотално ги объркаха. Объркването им бе толкова очевадно, че те безпомощно се стрелкаха към една, в следващия момент към друга, докато почти не почнаха да се въртят объркано в кръг, което от своя страна позволяваше на феите умело да се изплъзват и сякаш се забавляваха. Ловците изцяло погълнати от гоненицата в небето, не видяха как Адора меко се спусна до вратата и пусна черната сянка вътре. За нея бе твърде опасно да остане на земята, затова бързо се издигна обратно в небето и се присъедини към играта на пиян морков. Дерик бавно и безшумно се приплъзна към първият от тримата пазачи, който се намираше на около 20 метра от другите двама. Никой не чу тихото изхъркване на чудовището. Само топлата кръв, която се стичаше от челюстите на вълка доказваша, че то е било живо до преди секунди. Той продължи да се приплъзва и след кат се доближи на един скок разстояние, премери силата, отскочи и сабори единият на земята. С бързо извъртане успя да захапе втория за крака, с което го принуди и той да поседне. Зашеметен от удъра първият се окопити със закъснение, но вълкът вече бе готов и отскочи, като успя да го захаше за ръката. След схватка, която продължи около 5 минути и останалите пазачи лежаха в собствените си локви кръв.
Дерик вдигна глава и нададе не много силен вой. Адора разбра какво се иска от нея, подмами единият каруд да направи нисък полет, вълкът отскочи и захапа животното за крилото, с което го принуди да кацне секунди преди да хване феята. Същото упражнение се повтори и с другите две летящи гадини. След като вече не можеха да летят, вълкът нападна и без много проблеми прекърши гръбнака на две от тях и шията на третата. Явно гонитбата с феите ги бе изтощила достатъчно. През това време Адора с още няколко приятели освободиха пленените. Не оставаше много до изгрева и те го знаеха. Небето бе започнало да изсветлява. Феите отлетяха към скривалището, а вълкът ги последва по земята. Токму се скриха в поредното убежище и слънцето изгря.
Дълбоко под водите на езерото, това скривалище се оказа достатъчно непристъпно за преследвачите и след четири дневно търсене, най-сетне те се отказаха и разрушиха лагера. Адора все повече се привързваше към Дерик и прекарваше повече време с него. Авир от своя страна също доста се сприятели с вълка. Една вечер малко преди Адора да се сабуди, Дерик извика Авир.
- Аз тръгвам. Грижи се за сестра си вместо мене! Ако се наложи, аз ще се появя. Не ме търсете. Няма да ме намерите. Предай и... че ще ми липсва!
- И ти ще ни липсваш приятелю! Авир разбираше Дерик. Той бе единак, единак, който повече не можеше да устои на зовът на природата и приключенията. Предизвикателствата беха неговият живот и той без тях не можеше, както и те без него. Авир наблюдаваше за пореден и сигурно последен път как Дерик се трансформира във вълк и се отдалечава. Видя го как на хълма се спря. Луната очерта силуета му. Тъмната фигура вдигна глава нагоре и се чу далечен вой. Той знаеше, че го вижда за последен път.

Вълк

Тъмна фигура се спускаше в тясното дере, пресичайки скования в лед поток. Човекът знаеше, че не бива да е тук. От много години вече на париците не се разрешаваше да влизат в горите на боляра, за да събират дърва или да ловят дивеч. Мнозина си бяха изпатили, а болярският камшик удряше силно. Проклетата буря беше го заблудила и вече втори ден скиташе из тия пусти и страшни места, които познаваше бегло. Много истории разказваха старите хора за тъмните гори, надвиснали от двете му страни. Малцина бяха дръзвали да навлизат навътре в тях от страх – самовили и дяволи дебнеха зад сенките, а пазачите не те пускаха, ако не дадеш жълтица. Студът го хапеше по зачервените страни, но човекът не спираше бързия си ход – не искаше още една нощ да прекара под звездите в пустото. Знаеше, че ако върви все на изток все ще стигне до Бистрица – реката той познаваше и щеше лесно да се прибере в селото. Само да му стигнеше времето – отдавна превали пладне. През нощта бе изгубил товара дърва, заради който беше дошъл чак тук. В бурята не очакваше да го хванат, а у дома го чакаше семейството му. Но се загуби, загуби и дървата, а го беше страх да нареже нови, защото знаеше, че някъде наблизо господарската свита беше на лов за мечки. А страхът сковаваше яката му осанка и го караше да бърза все повече. Лъкът бе оставил вкъщи. Сега носеше само брадвата, която висеше окачена с въже на бедрото му и се удряше в него. Газейки през пресния сняг, човекът оставяше дълбока диря. Страх го беше, че духовете на нежитите може да я последват и да донесат чумата в неговата къща. Затова се оглеждаше нервно наоколо си, но нищо не виждаше – само засипаните дървета и мракът на гората.
Само след миг зад гърба му се чу вой – ехтящ, приканващ, див, смразяващ. Гладен.
Дърварят цял затрепери, но отново нищо не можа да види. Забърза още повече, но снегът тук стигаше до кръста му и цял затъна. С мъка продължи нататък, хлъзгайки се, падайки, продължавайки все на изток.
А само на метри две жълти очи го следяха. Невъобразимо ужасяващи очи. Надушваше страха на човека. Надушваше вкуса на вцепенението и смъртта. Такава беше повелята на глутницата. Меките лапи се движеха безшумно без да затъват. На изток, все на изток.
Няколко скока и се оказа съвсем близо. Вече във въздуха челюстите изтракаха кухо и се сключиха около врата. Дебелият кожух спаси дърваря. Дългите зъби на звяра само го одраскаха, а той падна на земята, борейки се отчаяно. Над себе си видя огромен побелял вълк, нашарен с различни белези. Страшната му паст се отваряше и затваряше, опитвайки се да намери меката част на гърлото, където пулсираше живота. Човекът се опитваше да се защити с лявата ръка, докато откачи брадвата от кръста си. Вълкът раздра ръкава на кожуха му, земята се обагри в червено. С всички усилия падналата фигура удряше по лицето на звяра, но той ръмжеше глухо и отново нападаше с присвити уши. Очите на вълка гледаха студено и безмилостно. Всичките му сетива оцветяваха човека пред него в цвета на страха и смъртта. Усещаше пулса му, дишането му, надеждата му...
Човекът успя да измъкне брадвата и удари без да гледа с последни сили. Дълбок, гърлен рев на болка и мъка огласи дола и се удари във върховете на вековните гори. Ръката се отпусна в безсилие на снега, пред очите му чернееше, не му стигаше въздуха. Чуваше само бръмчене. По лицето му шуртеше кръв. Вълча кръв...
Не знаеше колко време е лежал така. Скоро щеше да мръкне, студеното слънце клонеше към заник. Страхът го скова като забравен инстинкт, който изведнъж върна силите на умореното му тяло. Навсякъде около него имаше следи от борбата. Целият беше в кръв. Но не виждаше и следа от единака. А трябваше да бърза, за да не го застигне и глутницата. Човекът отправи молба към всички светци, за да го спасят, да го върнат здрав у дома. След това продължи по пътя си – бързо, трескаво. На изток меки облаци закриваха взора му. Нямаше да успее да стигне вкъщи. Но знаеше място, където да се подслони през нощта. Реката и надвисналите скали щяха да го пазят, а той щеше да накладе огън. Току-виж някой случаен пътник го видеше. И очите му продължаваха да бродят из сенките с гореща молба – да го запазят, да го спасят. Продължаваше, въпреки че студът и умората отдавна го бяха надвили. А с него вървяха и множество сенки, безшумни и тържествуващи.
Сякаш дни беше бродил. Краката му бяха пребити, ръцете посиняха от студ, мразът по мустаците и веждите му пречеше. Но най-сетне стигна до заслона. Тук щеше да нощува, а утре, ако успееше, щеше да се прибере. Мястото беше тихо и закътано, сухо. Издълба си удобна хралупа в снега. Събра достатъчно дърва за цялата нощ. Духът му се върна и реши, че утре ще събере нов товар, за да го занесе вкъщи. Дори докато палеше огъня, затананика тихо стара бранна песен. Гладът го мъчеше, но в торбата имаше само комат корав ечемичен хляб. Изяде го бързо, събра дори трохите. Не беше ял от повече от два дена. Стопли вкочанените си крайници на червения пламък. Високо горе бързо се стъмваше, сенките наоколо се удължаваха. Постепенно се унасяше. Клепките му се отваряха с невероятно усилие и за малко щеше да падне в горящите дърва. Сякаш насън видя как висока фигура се приближи, олюлявайки се, с протегната ръка към огъня.
- Човече, помогни ми!
Дърварят се стресна, сънят бързо го напусна и той подскочи.
- Кой си ти?
- Помогни ми и нека всички духове ти дават сили...
Думите на странника леко го уплашиха. Самата фигура на непознатия – висока, стройна, силна – го безпокоеше. Ако беше болярски човек? Щяха ли да го накажат? Другият се приближи и тогава очите му видяха на светлината страшната рана, от която капеше кръв по гърдите на другия. Ударът беше силен, по ребрата и сигурно беше стигнал дълбоко в месото. В селото имаше баячка, тя можеше да помогне на ранения, но как той да се погрижи за него. Раненият изглеждаше много изморен и слаб, щеше ли да издържи още половин ден път през снега? Сякаш вече бълнуваше, от гърлото му излизаха хрипове, подобни на измъчено ръмжене. Не можеше да го остави така, щяха да го изядат или да вампиряса... Но какъв цяр да му даде в този пущинак? Главата му се въртеше в странна омая, сякаш миговете летяха покрай. Отново се събуди, когато огънят бавно догаряше. Хвърли още дървета, за да се разгори и буйни огнени езици изпращяха пред него. На няколко педи от него седеше другият – беше с отворени очи, стори му се, че го следи. Дишаше спокойно, равномерно, тихо. Сякаш раната му въобще не му пречеше. Ръцете му бяха извадени на светло – завършваха с дълги криви нокти. Дърварят се вгледа ужасено в ранения. Очите му го приковаха на място.
- Кой си ти, човече божи?
Но думите му отлетяха без отговор. Вместо това другият само посочи неясно към мрака. Там го гледаха десетки жълти очи, сиви сенки се местеха нервно в мрака. Явно огънят ги плашеше. Селянинът скочи, размаха една запалена главня, искаше да ги прогони, да ги сплаши. Сенките се отдръпнаха бързо назад с ръмжене, но останаха там, приковали поглед някъде зад него.
- Марш, проклетници! Махнете се!
- Недей – гласът на ранения прозвуча гърлено задавено зад него. – Те не те разбират. Не можеш да заповядваш на вълци.
Селянинът се обърна изненадано и насочи горящата главня към другия.
- Познах те аз, че си някакъв дух! И теб ли огънят те плаши!
Но тъмната фигура остана на място, дори не трепна, въпреки че лютият дим влизаше в очите му.
- Не бой се, селянино. Няма да ти сторя зло. Нито те...
- Отде знаеш какво ми кроят те? – посочи бързо зад себе си.
- Те мене чакат...
Дърварят остана загледан за миг. Раненият пред него го гледаше спокойно, а от гърдите му течеше кръв. С широко отворени очи пак тръгна към сенките извън светлия обръч на огъня. Те се дръпнаха, но не се махнаха, въпреки клетвите му и горящите въглени, които хвърляше. Въздухът се изпълни с миризмата на опърлена козина. Но очите все така стояха приковани към огъня, към непознатия.
- Те не разбират какво им говориш, не знаят езика ти. Не се подчиняват на хората.
Чу, че зад него другият се изправи.
- Огънят ги плаши, защото е дело и на човека, и на природата. Но загасне ли той...
- Тогава какво да сторя? Как да ги прогоня? Помогни ми...
- Затова съм тук. Аз ще помогна на теб и ти на мен.
Другият излезе в мрака и мигом около него се струпаха сенките. Вълците не го докоснаха. Само очите им, горящи с диви пламъци говореха с непознатия. Червените им езици ближеха ръцете му. Те сякаш говореха един на друг, а непознатият... беше техен водач. Един от тях. Човек сред вълци. Единак.
- Те са мои рожби, селянино. Помня ги всички как тичаха край мен. Много от тях вече не тичат зад гърба ми. Но винаги аз ги водех, аз ги учех, аз ги създавах... До днес...
Днес вече не аз съм водач. И няма вече да се радвам на вълчетата си в бърлогата. Няма да препускам с тях. Такава е повелята на глутницата. Ти беше отреден за мой лов и трябваше да те поваля. Но не успях. И затова сега ще ме разкъсат. От теб искам едно, човече – подари ми огъня. На теб не ти трябва – те ще те пуснат да си ходиш, ако ми го дадеш. Огънят живее в тях, но трябва да бъде подхранван. С кръвта на водача и ръката човешка. Ще ми помогнеш ли да умра при своите? Така те ще живеят. И вие, заедно с тях. Такава е повелята.
Дърварят гледаше вцепенено тъмната фигура, която сякаш растеше пред него. Не вярваше на чутото, отказваше да приеме видяното. Бързо се прекръсти, за да се запази от уроки. Страхът му пречеше да побегне,смразяваше кръвта му, пречеше му да мисли.
- Какво си ти? Създание някакво, дух или дявол? Как те наричат?
- Вълците не носят имена, човече.
С треперещи ръце човекът подаде една запалена главня в ръката на единака.
- Сега си върви.
Наоколо вълците извиха посребрените си муцуни към небето. Дърварят побърза да тръгне надолу към реката. Страх го беше да се обърне. Пред него се стелеше нощта – прастара, непроменена, вечна, носеща усещането за промяна. Скоро щеше да съмне. Той вървеше все на изток – към изгрева. Чак когато луната освети леглото на Бистрица се обърна към възвишенията, където беше нощувал. Вгледа се в сянката от неясна сутрешна сивота. Тъмната фигура вдигна глава нагоре и се чу далечен вой. Той знаеше, че го вижда за последен път.


Чак сега, простете.

Хах, струва ми се, че определено ще има затруднения при избирането на победител. За съжаление тоя път съм пропуснал срока (въпреки че заглавието определено ми харесва) но ако и следващата тема е подобна, може и да се включа.

Време нямам. Затова съм сегашен и лаконичен.

По ред:
Актив - за мен взимаш кръга. От четири единствен внесе разлика и разнообразие. Сюжетът може и незагладен, но поне буди повече интерес и асоциации. Вътре сякаш видях и много мои мисли. Къде от безвремие, къде може би и от мързел, не можах да включа много неща, които ти си казал. Липсва ти послание, няма над какво да се замислиш, какво да разрешиш. Просто го казваш. Близко е, но в тънкото са големите разлики. Простете за тези ми думи, но май авторството и истинският талант в последно време са сведени до това. И влезнеш ли в нормите - влизаш и в категорията "даровит".
Много критика ти дадох, но имаш един глас от мен.

Спирит - разочароващо банално... И би минало, ако беше изгладил стила. Не е завършено. Използваш мотива за разказвача, отчасти приказен сюжет... Просто не е вързано, не е ясно защо си го написал, какво си искал да кажеш... Толкова...

Ледена кралице - отпървом приветствие, защото не съм ти отправял такова. Желая ти спорно писане.
И теб ще соля (като даскал по литература съм...) - някакъв смесен фентъзи мотив, но пак неясен. И като герои, и като събития, и като сюжетни линии. И тук толкова.

Не знам как говоря през вашите възприятия. Съжалете дребните мисли на дребната ми мисловност и не приемайте като обида и нападка. Не това искам. И моля всички, които се интересуват от този раздел (колкото и малко да са останали) да се включат - с разказ, с дума похвална или сочеща грешките. Безвремието е епидемично, но все има някоя незапълнена минута. Или поне теглете една майна на цялата тая история, и без това е затънала до шия.

Отново поздрав и простете.

В същност, нека и аз се изкажа. За мен кръга е за Илфирин. Много завладяващ текст. Похвално и другите 2 произведения - на Активния и Злото. А последната е виновна аз да пускам мойто, запали ме, не ми стигна времето и го претупах ( да, Зло, претупах го ). Ще се постарая в някой от следващите кръгове да дам нещо по стойностно.

Илфирин, и аз гласувам за теб. После ще напиша и критика за другите разкази.
Time for the next round

Моя глас го бройте за Злото, понеже май и е дебют, а доста добре се е справила, хареса ми. Илфирин, твоето също е много стилно и най-вече свежо, както и неволно може би си допуснал отворен край. Добра работа, единствено нямаше да е зле да разшириш кръга от персонажи или сцени. Лично на мен не ми допадат еднотипните диализи между "аз и той за тях" КНСпирит има още над какво да работи, стила идва с опит. Малко май прескочихме срока за оценяване, но както и да е. Чакам следващия кръг и това кой ще е краен победител от този

Браво хора Много съм доволен от това което видях Харесва ми идеята и последователите Готино се получава

Хайде де, няма ли да почва следващия кръг. Илфирин спечели този, така че да дава заглавието и последното изречение

Навит съм и аз да се включа ама хайде отваряйте следващият кръг!

Това синко... е вълкът, покровител на нашия род... Някога, когато прадедите ни дошли тук, в тази земя, те заварили този тип вълци още първата нощ когато керванът с преселващите се хора зърнал разкриващия се пред тях хоризонт на равнината. Това, все още млади мой синко, е нашата равнина. Тук е живял този род вълци и е бил използван неведнъж в народните песни и приказки на нашия народ, тук живеем и ние. Гордо защитаваме териториите си - нашите прекрасни гори и полета, нашето красиво море и нашите буйни реки... Тук, в земята северно от морето Черно живеем ние и с храбростта на лъвове ще защитаваме нашата земя и до конечната й дълбина ще се борим - за да защитим що принадлежи на нас и като същи вълци, да пазим челядта си.

В територията, синко, на твоето бъдеще княжество има гори, в чиито дълбини се крият същинските проявления на мощта и красотата на нашата велика майка, която всеки живот е създала. Има и безкрайни поля, използвани от нашите племена, за да можем до край да използваме, това, което боговете ни даряват... Това е земята, в която за теб слънцето тепърва изгрява... и някой ден ще залезе за теб, млади Светославе. Това, което ти тепърва ще видиш, не ще бъде видяно от никой обикновено човечец. Ти ще бъдеш там, където само избрани, навярно от боговете, наши предци са били. Ти ще бъдеш князът. Кязът в княжеството на вълка, в княжеството на мечката, княжеството на коня, на дъба и на всяко едно друго творение на майката природа. Ти си избран от боговете като водач на този народ и ти ще бъдеш върховния посредник между тях и народа. Да, синко, на всички тях.

Опитай се, сине, опитай се да си представиш света, в който ние живеем... Опитай се да си представиш как изглежда светът, който се изгражда за нас... погледни вълка, дебнещ в сенките на могъща гора, където могъщи дървета растат. Могъщи дървета растат, могъщи дървета растат и велика енергия тече, там, където великата мъдрост се среща с великата свобода. Това, Светославе, е да погледнеш луната, там, сред поляните на горите, през очите на вълка, крачещ предпазливо около своята жертва.

Да, сине, някой ден ще поведеш този народ и на война. Знам, че това ти желаеш много силно, и това ще стане. Някой ден ще понесеш меча и щита и ще застанеш пред всичките си верни братя по съдба и кръв. Ще застанеш, и с няколко слова ще повдигаш духа им и ще тръгнеш срещу враговете на природните закони и на нашите богове. Дали ще е в дните на прекрасната пролет или в снеговете на лютата зима, ти ще ги поведеш, носейки знака на вълка на щита си и символа на слънчевото колело на врата си...

И така, сине, какво избираш... ще последваш ли мечтите си и ще станеш ли ти на моето място някой ден, или ще отстъпеш встрани... в сенките на безопасността и сивотата. Там, където само човек може да отиде и там, където зова на природата не може да бъде чут... Не желаеш, да чуеш повече? Зная, синко, виждам го в очите ти... горят, горят, огньовете на слънцето горят. Бурен ще бъдеш ти, велик воин ще станеш, когато възмъжееш... Силна десница ще имаш, силен дух и велика любов ще пълни сърцето ти, защото силен духом човек като теб никога не ще бъде сам. Прекрасна съпруга ще те чака в дома ти, прекрасна любов ще ти дарява тя вечно... Така и ще умреш ти, на старини - в битка. Но не в битка на бойното поле, ами в битка в съзнанието ти. Битка, с живота... с любовта... с красотата... със смъртта... с битката... с мъдростта... в една безкрайна битка на реда и хаоса, на началото и края. Всичко. Всичко ще видиш ти, и в миговете преди да отидеш в света на мъртвите, ще откриеш, че всичко от този свят вече имаш.

От този свят на човек и вълк.

Това е рецензията ми за всички вас, що написахте разказ в този конкурс, това е моята оценка за вашия труд. Нищо друго не ще кажа от тук насетне. Не е нужно.

Така. Искам да се извиня, че закъснях, но бях на почивка и нямах достъп до нет. Оправил съм 1-я пост, темата е зададена. Този път е малко по-сложна, надявам се особено по-утвърдените писатели да се включат, изобщо, да се получи добър кръг. Илфирин ми прати ЛС, всичко е поставено, сроковете са зададени. Успех вам, творци!

Лол, ето това наричам истинско предизвикателство. Много ми е интересно колко човека ще участват.

Това ще е интересно, мисля да напиша нещо, ако ми остане време